Текст книги "Бяла смърт"

23

Предложеното от Райън място на срещата се намираше само на няколко минути от централата на НАМПД. Остин мина по булевард „Джордж Вашингтон“ до знака с надпис „Теодор Рузвелт Айланд“, паркира колата, мина по моста за пешеходци над тесния канал и се озова в мемориала „Рузвелт“ – широк площад с ниски пейки по края. Райън стоеше с гръб към бронзовата статуя на президента и явно се оглеждаше за Остин.

Махна му с ръка.

– Благодаря, че дойде, Кърт.

Обърна се и се загледа в статуята. Рузвелт стоеше с широко разкрачени крака и вдигнат във въздуха юмрук.

– Старият Теди ме вкара в тая луда работа. Поставил милиони акри под федерална закрила, спасил застрашените птици от ловците на пера и направил Големия каньон национален парк. Не се страхувал да използва закона докрай, когато ставало въпрос за доброто на всички. Всеки път, когато имам съмнения относно делата си, си мисля как стои тук и гледа тлъстите котки.

Остин изпита странното чувство, че Райън позира за фотографски сеанс.

– Не мога да повярвам, че изобщо изпитваш съмнения; Маркъс.

– О, изпитвам,и още как. Особено когато мисля за задачата, която сам си създадох – да защитавам световния океан и живеещите в него създания.

– Доколкото си спомням митологията, мястото на морския бог е било заето през последните няколко хилядолетия.

Райън се усмихна като виновно дете.

– Да, сигурно понякога изглежда, че се правя на божество. Но пак от митологията знаем, че боговете обикновено сами се назначават на местата си.

– Ще си го припомня, ако някой ден изгубя работата си в НАМПД. Тери ми каза, че искаш да говорим за нещо важно.

– Да – каза Райън и погледна над рамото му. – Всъщност ето я и нея.

Тери вървеше през площада заедно с някакъв младеж, който според преценката на Остин бе на възраст под двадесет и пет. Имаше червеникавокафява кожа, широко лице и изпъкнали скули.

– Радвам се да те видя, Кърт – каза Тери и протегна ръка. Държеше се делово пред останалите, но очите й издаваха, че не е забравила целувката за лека нощ в Копенхаген; или поне му се струваше, че е така. – Това е Бен Найтхоук, помощник-изследовател в офиса ни.

Райън предложи да се преместят в края на мемориала и когато се увери, че могат да разговарят на спокойствие от мотаещите се туристи, мина направо на въпроса.

– Бен е открил важна информация за „Океанус“.

Райън кимна и младият индианец започна да разказва историята си.

– Аз съм от едно село в Северна Канада. То е доста отдалечено, на брега на едно голямо езеро, и обикновено районът е повече от спокоен. Преди няколко месеца майка ми ми писа, че някой купил голяма ивица земя от другата страна на езерото срещу селото. Според нея купувачът бил голяма корпорация. Искам, като завърша колежа, да работя за опазването на канадската гора, затова силно се заинтересувах, когато прочетох, че купувачите строели денонощно край езерото. Час по час долитали хеликоптери и хидроплани. Помолих я да ме държи в течение и за последен път получих вести от нея преди повече от две седмици. Беше много разтревожена.

От какво? – попита Остин.

– Не споменаваше. Пишеше само, че е свързано с работата от другата страна на езерото. Притесних се и тръгнах към дома, за да огледам. Семейството ми го нямаше.

– Искаш да кажеш, че са изчезнали? – попита Остин.

Найтхоук кимна.

– Цялото село е изчезнало.

– Канада е голяма страна, Бен. Къде се намира селото ти?

Найтхоук погледна към Райън.

– Като му дойде времето, Кърт – каза Райън. – Разкажи на господин Остин какво е станало след това, Бен.

– Тръгнах да ги търся – продължи Найтхоук. – Открих, че ги държат в плен от другата страна на езерото. Въоръжени типове караха мъжете от селото да работят – да разчистват земята около една голяма сграда.

– Знаеш ли кои са тези хора?

– Никога не ги бях виждал. Бяха с черни униформи. – Найтхоук погледна Райън, за да събере кураж, после продължи: – Звучи безумно, но когато стигнахме там…

– Кои „вие“?

– Заместникът ми Джош Грийн отишъл с Бен – обясни Райън. – Не се бой да разкажеш на господин Остин всичко, което си видял, независимо колко шантаво изглежда.

– Добре. – Найтхоук сви рамене. – Когато стигнахме, видяхме единствено гора и мястото, което разчистваха. След това сякаш от нищото се появи огромна сграда.

Той замълча, очакваше Остин да реагира със скептичен смях. Той обаче не отмести синьо-зелените си очи от него и само безстрастно каза:

– Продължавай.

– И така. Вместо дървета пред нас се издигаше гигантски купол. С Джош решихме, че прилича на ескимоско иглу, само че стотици пъти по-голямо. Докато гледахме, горната му част се отвори ето така – той събра шепи и ги отвори като черупка на мида. – Оказа се, че е хангар за цепелин.

– Като рекламите на „Гудиър“ ли? – попита Остин.

Найтхоук се замисли.

– Не. По-голям и по-дълъг. По-скоро като космическа ракета. Имаше дори име на перката. „Ницше“.

– Немският философ?

– Май да – каза Бен. – Видяхме го как каца в хангара и покривът се затвори, след което от вратата излязоха хора. Братовчед ми бе в групата работници и се опита да избяга, но един от онези кучи синове го уби.

Гласът на Найтхоук се разтрепери. Райън сложи ръка на рамото му.

– Достатъчно засега, Бен.

– Бих искал да помогна – каза Остин. – Но ми трябват още подробности.

– С най-голямо удоволствие, но информацията си има известна цена.

Остин вдигна вежда.

– Днес съм закъсал с дребните, Маркъс.

– Не се интересуваме от пари. Искаме SOS и НАМПД да работят заедно за разбиването на „Океанус“. Ние осигуряваме информацията. Вие ни включвате в акциите.

Остин му се ухили широко.

– По-добре се обърни към морските пехотинци, Райън. НАМПД е научна организация, чиято цел е събиране на знания. Не сме военни.

– Хайде, Кърт, стига си се преструвал – с многозначителна усмивка каза Райън. – Разследвахме работата ти в НАМПД. Воденият от теб специален екип се е занимавал с някои доста свирепи случаи. Не си спирал лошите, като си ги удрял по главите с научни трактати.

– Ласкаеш ме, Маркъс. Нямам властта да одобрявам съвместни акции. Ще се наложи да се обърна към по-висшите инстанции.

Райън прие отговора като съгласие и възкликна ликуващо:

–  Знаехси, че ще се съгласиш! Страшно ти благодаря.

– Спести си благодарностите. Нямам намерение да се обръщам към шефовете си.

– Защо не?

– Защото НАМПД ще изложи репутацията си на риск, ако работи заедно с организация като SOS. От друга страна, ти ще получиш обществена подкрепа, като поставиш хората си под легитимния чадър на НАМПД. Съжалявам. Сделката не е взаимноизгодна.

Райън отметна коса назад.

– Не сме ти казали всичко, Кърт. Аз също съм лично заинтересован от всичко това. Не става въпрос само за братовчеда на Бен. Джош също е бил убит.

– Аз съм виновен – каза Бен. – Изтичах на открито и той се опита да ме спре. Застреляха го.

– Постъпил си така, както би постъпил всеки на твое място – каза Райън. – Джош бе храбър човек.

– Вече става дума за две убийства – каза Остин. – Съобщихте ли на полицията?

– Не. Искаме сами да се справим с това. Има и още нещо, което би могло да те убеди да размислиш. Издирихме новия собственик на земята около езерото. Дъщерна фирма за недвижими имоти… създадена от „Океанус“.

– Сигурни ли сте?

– Напълно. Сега с нас ли си?

Остин поклати глава.

– Само да ви напомня с какво се захващате, преди да грабнете револвери и да яхнете конете. „Океанус“ има пари, има връзки по целия свят, а както сте се убедили сами, не се колебаят да извършат и най-хладнокръвно убийство. Ще; смачкат и теб, и всеки от SOS като муха. Съжалявам за смъртта на братовчеда на Бен и на приятеля ти, но тя само доказва думите ми. Ще изложиш хората си на същата опасност. – Остин хвърли многозначителен поглед към Тери.

– Те са готови да поемат всеки риск в името на околната среда – каза Райън. – Явно НАМПД не дава и пет пари за нея.

– Задръж, Маркъс – намеси се Тери. – Кърт е прав. Може би можем да предложим компромисен вариант. SOS може да работи задкулиснос НАМПД.

– Думи на истински адвокат – каза Остин.

Тери не очакваше подобна реакция от негова страна.

– Какво трябва да означава това? – В гласа й се усещаше хлад.

– Мисля, че не става дума толкова за китове, моржове и мъртви другари, колкото за егото на приятеля ти. – Остин се обърна към Райън. – Още си бесен заради загубата на „Морски страж“. Той бе твоята гордост и радост. Щеше да изиграеш ролята на мъченик пред телевизионните камери, но датчаните те изиграха, когато снеха всички обвинения и тихомълком те изритаха от страната си.

– Това не е вярно – каза Тери. – Маркъс е…

Райън й махна да замълчи.

– Не си прави труда. Ясно е, че Кърт е приятел само когато му е удобно.

– По-добре, отколкото никакъв приятел – каза Остин и посочи статуята на Рузвелт. – Може би трябва да се върнеш и отново да прочетеш резюмето за ей онзи приятел. Не е искал от другите да оголват шии. Съжалявам за случилото се с братовчед ти, Бен, както и за Джош Грийн. Радвам се, че те видях пак, Тери.

Беше му дошло до гуша от грандоманията на Райън. Бе изпълнен с надежда, докато слушаше разказа на Найтхоук, но се ядоса, когато Райън затръшна вратата към вероятната диря. Тръгна по алеята и чу стъпки зад себе си. Тери го беше последвала. Настигна го и го хвана за ръката.

– Кърт, моля те да размислиш. Маркъс наистина се нуждае от помощта ти.

– Това ми е ясно. Но не мога да се съглася с условията му.

– Можем да стигнем до някакво споразумение – примоли се тя.

– Ако двамата с Бен искате помощ от НАМПД, ще трябва да се отървете от Райън.

– Не мога да го направя – каза тя и впери прекрасните си очи в него.

– Мисля, че можеш – отвърна той и я изгледа с неотстъпващ по сила поглед.

– По дяволите, Остин, ти наистина си голям инат! – раздразнено възкликна тя.

Той се разсмя.

– Това означава ли, че няма да излезеш на вечеря с мен?

Лицето на Тери потъмня от гняв, тя се обърна и се отдалечи. Остин я гледаше, докато не изчезна зад ъгъла. Поклати глава. Това са жертвите в името на НАМПД, помисли си той. Тръгна към паркинга, но отново спря, когато от дърветата излезе Бен Найтхоук.

– Успях да се измъкна – задъхано каза той. – Казах на Маркъс, че трябва да ида до тоалетната. Исках да говоря с вас. Не ви обвинявам, че не желаете да се обвързвате със SOS. Маркъс се е побъркал на тема известност. Мисли се за Уайът Ърп. Но аз видях как онези типове убиват братовчед ми и Джош. Опитах се да му обясня с какво си имаме работа, но той не ме слуша. Ако SOS се намеси, семейството ми е мъртво.

– Кажи ми къде са и ще направя каквото мога.

– Трудно е да се обясни. Ще трябва да начертая карта. Ох, по дяволите…

Райън крачеше по пътеката към тях, лицето му беше изкривено от гняв.

– Обади ми се – каза Остин.

Бен кимна и тръгна към Райън. Двамата се впуснаха в разгорещена дискусия. После Райън прегърна Бен през рамо и го помъкна обратно към мемориала. Обърна се веднъж и изгледа яростно Остин, който отвърна с пренебрежение на погледа му и тръгна към колата.

След двадесет минути Остин влезе в Музея на авиацията и космонавтиката на Индипендънс Авеню. Взе асансьора до третия етаж и докато вървеше към библиотеката, видя мъж на средна възраст с омачкан костюм, който излезе от едно странично помещение.

– Кърт Остин, от плът и кръв! – възкликна той.

– Чудех се дали няма да се натъкна на теб, Мак.

– На това място вероятността е винаги голяма. Вече буквално живея между тези стени. Как е славата на НАМПД напоследък?

– Идеално. Как е Смитсъновият отговор на Сен Жулиен Перлмутер?

Макдъгъл се изкиска на въпроса. Висок и слаб, с рядка жълтеникавочервена коса и гърбав нос, който доминираше на тясното му лице, той бе физически антипод на дебелия Перлмутер. Но онова, което не му достигаше като килограми, се компенсираше от енциклопедичните му познания по история на авиацията – не отстъпваха с нищо на познанията на Перлмутер по история на мореплаването.

– Сен Жулиен има много повече… ъъъ… тежест в историческия свят от мен – каза той с дяволито пламъче в очите. – Какво те води в разредената атмосфера на архивния отдел?

– Правя проучване върху един стар въздушен кораб. Надявах се да открия нещо в библиотеката.

– Не е нужно да се заравяш в архивите. Отивам на среща, но можем да поговорим по пътя.

– Да си попадал на сведения за дирижабъл на име „Ницше“? – попита Остин.

– О, разбира се. Само един кораб е носил това име – онзи, който изчезнал по време на тайната полярна експедиция през тридесет и пета.

– Значи знаеш за него?

Мак кимна.

– Имало слухове, че германците изпратили тайно въздушен кораб до Северния полюс. Ако мисията бъдела успешна, щели да натрият носа на съюзниците и да разтръбят постиженията на немската Kulturв пропагандната война. Германците отричали експедицията, но не били в състояние да обяснят изчезването на двама от най-великите си пионери в областта на въздухоплаването – Хайнрих Браун и Херман Люц. Междувременно избухнала войната и историята се потулила.

– И това ли е всичко?

– О, не. След войната били открити документи, които давали всички основания да се заключи, че полетът наистина се е състоял и е бил направен с кораб, подобен на „Граф Цепелин“. Твърди се, че при приближаването си до полюса са изпратили радиосъобщение. Открили нещо интересно в леда.

– Казали ли са какво точно?

– Не. Както и да е, някои смятат, че става въпрос за фалшификация. Може би някоя от измислиците на Йозеф Гьобелс.

– Но тивярваш на сведенията.

– Напълно е възможно да са верни. Технологията определено е била налице.

– Какво би могло да се случи с кораба?

– Какво ли не. Повреда на двигателя. Внезапна буря. Заледяване. Човешка грешка. „Граф Цепелин“ е бил много добър дирижабъл, но в случая става дума за екстремни условия. Други цепелини са били сполетявани от подобна участ. Възможно е да се е разбил, да е бил отнесен на стотици километри и да е потънал след разтопяването на леда. – Лицето на Мак грейна. – Стига бе! Да не би да си открил останки от него на дъното на океана?

– За съжаление, не. Един човек ми спомена за него… и научното ми любопитство надделя.

– Идеално разбирам какво имаш предвид. – Мак спря пред една врата. – Срещата ми е тук. Мини пак, ще поговорим по-подробно.

– Ще мина. Благодаря ти за помощта.

Радваше се, че Мак не го притиска да говори повече. Не му се искаше да крие истината от стари приятели.

Макдъгъл спря с ръка на дръжката.

– Странно съвпадение, че говорим за Арктика. Довечера има голям прием по случай откриването на нова изложба на ескимоската култура и изкуство. „Хората от ледения Север“ или нещо такова. Състезания с кучешки шейни, изобщо – пълна програма.

– Състезания с кучешки шейни във Вашингтон?

– И аз реагирах по същия начин, но явно да. Защо не минеш и ти?

– Може и да мина.

На излизане от музея спря при информацията и взе брошура за изложбата, която всъщност се казваше „Жителите на ледения Север“. На приема довечера можеше да се отиде само с покана. Погледът му пробяга по листовката и се спря върху името на спонсора – „Океанус“.

Пъхна брошурата в джоба си и тръгна към офиса си. След няколко телефонни обаждания разполагаше с покана и след като поработи още известно време върху доклада си до Гън, се прибра да се преоблече. Докато минаваше покрай книжните лавици на комбинираната си дневна и библиотека, прокара пръсти по спретнато подредените томове. Гласовете на Аристотел, Данте и Лок сякаш му нашепваха.

Интересът на Остин към големите философи се бе зародил в колежа под влиянието на един провокиращ мисленето професор. По-късно философията му помагаше да се разсее от работата си и хвърляше светлина върху по-тъмните страни на човешката душа. В хода на мисиите си Остин бе убивал и ранявал хора. Чувството му за дълг, справедливост и самозащита го бе опазило от парализиращите, а може би и опасни съмнения. Но Остин не бе коравосърдечен човек и философията му даваше морален ориентир, когато размишляваше върху правотата на действията си.

Извади един дебел том, включи уредбата, от която потекоха живите тонове от саксофона на Джон Колтрейн, и се настани зад бюрото. Прелисти страниците и бързо откри цитата, за който си мислеше, откакто Макдъгъл бе споменал за цепелин на име „Ницше“.

„Внимавай, докато се сражаваш с чудовища, сам да не станеш чудовище. И когато се взираш в бездната, бездната също се взира в теб“.

Известно време се взираше в нищото, питаше се дали е виждал бездната, или по-точно дали тя е гледала обратно към него. После затвори книгата, върна я на мястото й и започна да се приготвя за приема.