Текст книги "Бяла смърт"

7

Остин бе посрещнат на борда на изследователския кораб като ВИП персона. След питието в каютата на капитана имаше превъзходна вечеря, а след това разгледаха невероятните подводни снимки, направени при изучаването на китовете. Настаниха го в удобна каюта и спа като пън, а на сутринта отиде да се сбогува с капитан Ларсен.

Капитанът като че ли съжаляваше, че си тръгва.

– Ще останем тук няколко дни и ще проучваме крайцера – каза той. – Уведомете ме, ако мога да направя нещо за вас или за НАМПД.

Стиснаха си ръцете и Остин се качи в катера за краткото пътуване до Западното пристанище. Закрачи по калдъръма на кея покрай рибарските лодки, щастлив да усети под краката си твърда земя след прекараните на и под вода седмици. Главният град на Фарьорските острови се наричаше Торсхавн – Пристанището на Тор. Бе наречен на най-могъщия скандинавски бог. Въпреки гръмовното си име Торсхавн се оказа тихо градче, разположено между две оживени пристанища.

Искаше му се да поскита по тесните улички между разноцветните стари къщи, но един поглед към часовника го подсети, че е по-добре да се размърда, ако иска да стигне навреме за изслушването. Остави багажа си в хотелската стая, която му бе резервирана от Бекер, и си помисли, че няма да остане на островите повече от ден-два – смяташе да си тръгне, независимо от мнението на чиновника. На излизане от хотела поръча на рецепцията да му запазят полет до Копенхаген след два дни.

Оказа се, че мястото, където трябва да отиде, е съвсем наблизо, на площад „Валиго“ в центъра на града. След няколко минути той стоеше пред внушителна сграда от XIX век, построена от тъмни базалтови блокове. Плочата при входа обясняваше, че това е Раохус,сградата на кметството. Той мислено се стегна за предстоящото изпитание. Като служител на федерална агенция добре си даваше сметка за рисковете от плаване в правителствени води. Изведнъж осъзна, че спасяването на хората от „Лейф Ериксон“ може да се окаже най-лесната част от цялата авантюра тук.

Човекът на рецепцията му обясни как да стигне до залата за изслушването. Остин тръгна по коридора към една охранявана от як полицай врата и се представи. Полицаят му каза да изчака и се вмъкна в стаята. Миг по-късно се появи с Бекер. Чиновникът го хвана под ръка и го поведе по-далеч от вратата.

– Радвам се да ви видя, господин Остин. – Хвърли поглед към полицая и сниши глас. – Въпросът е особено деликатен. Известно ли ви е нещо за правителството на Фарьорските острови?

– Само че е свързано с Дания. Без никакви подробности.

– Правилно. Островите са част от Кралство Дания, но от 1948 година имат собствено управление. На практика са независими и дори имат свой собствен език. Когато обаче се появят финансови проблеми, изобщо не се колебаят да искат пари от Копенхаген – каза чиновникът с едва доловима усмивка. – Инцидентът стана в местни води, но в него е участвал датски военен кораб.

– Което означава, че SOS няма да спечели кой знае каква популярност в Дания.

Бекер пренебрегна коментара му.

– Просто изяснявам позицията си. Онези умопобъркани трябва да бъдат обесени,задето потопиха наш кораб. Но все пак съм реалист. Целият злополучен инцидент изобщо нямаше да се случи, ако не беше магарешкият инат на островитяните да запазят обичаите си.

– Имате предвид лова на китове ли?

– Няма да коментирам моралността на китоловството.

Мнозина в Дания го смятат за варварство. Икономическите съображения са много по-важни. Компаниите, готови да купуват местната риба или да търсят нефт, не искат общественото мнение да реши, че имат вземане-даване с убийци на китове. Когато местните не могат да си платят сметките, Копенхаген трябва да отвори кесията си.

– Много удобна независимост.

Бекер отново се усмихна.

– Датското правителство желае да реши случая колкото се може по-бързо и по-тихо, без да привлича международно внимание. Не искаме онези типове от SOS да излязат храбри мъченици, действали решително в защита на безпомощните животни.

– Какво искате от мен?

– Моля ви да прекрачите отвъд чисто техническите показания. Знаем каквое потопило крайцера. Спокойно бихте могли да наблегнете на страданието, което видяхте с очите си. Целта ни е да пратим Райън на съда на общественото мнение, да изхвърлим тези отвратителни хулигани от страната си и да се погрижим никога да не припарят отново тук. Искаме да сме сигурни, че светът ще ги види не като мъченици, а като отрепки. Може би така ще попречим подобни неща да се случват отново.

– Ами ако Райън няма никаква вина за случая?

– Неговата невинност или виновност не е грижа на моето правителство. Залогът е много по-голям.

– Въпросът е особено деликатен, както сам се изразихте. Ще кажа онова, което видях. Друго не мога да ви обещая.

Бекер кимна.

– Напълно съм съгласен. Влизаме ли?

Полицаят им отвори вратата и двамата пристъпиха в залата за изслушване. Погледът на Остин обходи голямото облицовано с тъмна ламперия помещение и се спря върху присъстващите – вероятно политици и юристи, насядали на няколко редици столове. Всички бяха с костюми. Самият той бе облечен в обичайните работни джинси, поло и анорак – на кораба никога не бе имал нужда от официални дрехи. Зад дългата дървена маса в предната част на стаята се бяха настанили още костюми. Вдясно от масата седеше мъж в униформа. Говореше на датски и думите му се записваха от стенограф.

Бекер посочи един стол и щом Остин седна, се настани до него и му прошепна:

– Това е представителят на бреговата охрана. Вие сте след него.

Свидетелят от бреговата охрана приключи и Остин чу да произнасят името му. На масата седяха четирима мъже и две жени – по равен брой представители на Фарьорските острови и на Дания. Съдията, добродушен датчанин с издължено викингско лице, се представи като Лундгрен. Обясни на Остин, че ще му задава въпроси, а останалите ще ги допълват. И че това било само предварително изслушване за събиране на информация, а не процес, така че нямало да има разпит. Освен това щял да превежда при нужда.

Остин се настани на стола и в отговор на въпросите направи ясно и честно описание на спасителната операция. Не му се налагаше да доукрасява страданията на екипажа в тъмната и практически лишена от въздух гробница. От изражението на Бекер личеше, че е крайно доволен от чутото. След четиридесет и пет минути Лундгрен благодари на Остин за показанията и той стана. Изгаряше от нетърпение да си тръгне, но реши да остане, когато председателят заяви на датски и английски, че капитанът на „Морски страж“ ще изложи своето становище.

Беше му чудно как някой би успял да се защити при наличието на показанията на очевидци. Вратата се отвори и в залата влязоха двама полицаи. Между тях вървеше висок як мъж на около четиридесет и пет с червеникава брада в стил капитан Ахав от „Моби Дик“, грижливо сресана коса и униформа със златни ширити.

Съдията помоли свидетеля да седне и да се представи.

– Казвам се Маркъс Райън – каза мъжът и сивите му очи се впериха в очите на присъстващите. – Аз съм изпълнителен директор на „Пазители на морето“ и капитан на флагманския кораб на SOS „Морски страж“. За онези, които не знаят, ние сме международна организация, посветила се на спасяването на морето и морския живот.

– Моля да опишете събитията около сблъсъка ви с датския крайцер „Лейф Ериксон“.

Райън започна с филипика против лова на китове. С твърд глас съдията го помоли да се придържа към катастрофата. Райън се извини и описа как „Морски страж“ внезапно се обърнал към крайцера и го блъснал.

– Капитан Райън, да не би да искате да кажете, че корабът ви е атакували взел на таран„Лейф Ериксон“ на своя глава? – Лундгрен не се и опита да прикрие подигравката си.

За първи път, откакто Райън бе започнал да говори, самоувереността му го напусна.

– Ъъъ, не, сър. Казвам, че управлението на кораба ми отказа.

– Момент. Искам да се уверя, че съм ви разбрала правилно – обади се една жена от комисията. – Твърдите, че корабът е излязъл от контрола ви и сам се е отклонил от курса си, така ли?

През аудиторията премина лек смях.

– Така изглеждаше – призна Райън.

Това даде повод за допълнителни въпроси. Изслушването може и да не беше като на процес, но комисията се нахвърли върху Райън като глутница кучета. Райън направи всичко възможно да парира въпросите, но с всеки отговор каузата му ставаше все по-слаба. Накрая той вдигна ръце, сякаш казваше – стига.

– Разбирам, че моето обяснение поражда повече въпроси, отколкото отговори. Все пак ми позволете да го заявя недвусмислено, за да няма неразбирателство. Не смеатакували преднамерено датския кораб. Имам свидетел, който ще ме подкрепи. Питайте капитан Петерсен. Той ще потвърди, че го предупредих.

– Колко време преди сблъсъка го предупредихте? – попита Лундгрен.

Райън пое дълбоко дъх и издиша.

– По-малко от минута преди сблъсъка.

Лундгрен не зададе повече въпроси. Райън бе освободен и на мястото му застана репортерката от Си Ен Ен. Беше спокойна при описанието на сблъсъка, но изгуби самообладание и изгледа свирепо Райън, когато стигна до смъртта на оператора си.

Съдията даде знак на секретаря да сложи видеокасетата в уредбата в ъгъла на залата, където можеха да я виждат всички. Записът показваше Райън на палубата, заобиколен от журналисти и фотографи. Чуха се шеги за бурното море, после гласът на репортерката: „Само гледайте историята да си струва целия проклет драмамин, дето изгълтах“.

Камерата показа ухиленото лице на Райън в едър план, докато отговаряше: „Мога почти да ви гарантирам, че ще видите малко екшън“. Докато операторът проследяваше пръста му към датския крайцер, хората в залата започнаха да мърморят. „Това е – помисли си Остин. – С Райън е свършено“.

Касетата свърши и Лундгрен зададе на репортерката само един въпрос.

– Ваш ли е гласът от записа?

Тя отговори утвърдително.

– Не е честно! – Райън скочи. – Използвате думите ми напълно извън контекст!

– Моля, седнете, господин Райън. – Лундгрен като че ли дори се смая.

Райън усети, че избухването му може да засили имиджа му на луда глава, способна да атакува цял кораб, и бързо се овладя.

– Моите извинения, сър. Не ми бе казано, че в качеството на доказателства ще се използва и видеоматериал. Моля да ми се даде възможност да го коментирам.

– Това не е американски съдебен процес, но все пак ще имате възможност да изразите становището си преди приключването на следствието. Комисията ще изслуша капитан Петерсен и екипажа веднага щом са в състояние да дадат показания. Дотогава ще останете на разположение на полицейското управление. Ще направим всичко възможно да ускорим делото.

Райън благодари и излезе, съпровождан от двамата полицаи.

– Това ли е всичко? – обърна се Остин към Бекер.

– Явно да. Очаквах да ви призоват отново, но явно повече не сте им необходим. Надявам се плановете ви да не са били объркани напълно.

Остин го увери, че няма проблем. Докато залата се опразваше, остана на мястото си, замислен за показанията на Райън. Човекът или казваше самата истина, или бе страшно добър актьор. Е, това щяха да го решат по-умни глави от него. А сега бе ред на чаша силно кафе, след което щеше да провери дали няма по-ранни полети до Копенхаген. Оттам щеше да продължи към Вашингтон.

– Господин Остин.

Към него вървеше някаква жена, усмихваше се широко. Бе добре сложена, с кестенява коса до раменете, чиста кожа и будни очи. Носеше бял вълнен пуловер.

Ръкуваха се.

– Аз съм Тери Уелд – каза тя с топъл мек глас. – Юридически съветник на SOS.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожице Уелд. С какво мога да ви бъда полезен?

Тери бе наблюдавала сериозното изражение на Остин по време на показанията му и бе неподготвена за убийствената му усмивка. С широките си рамене, изсечените си черти и синьо-зелените си очи й заприлича на капитан от някой пиратски филм. Насмалко да забрави какво щеше да каже, но бързо се окопити.

– Бихте ли ми отделили няколко минути?

– Тъкмо се канех да изпия едно кафе. Ще се радвам да ми правите компания.

– Благодаря. Има едно доста приятно кафене зад ъгъла.

Намериха си една закътана маса и си поръчаха капучино.

– Показанията ви бяха поразителни – каза тя и отпи от чашата си.

– А вашият капитан Райън стана звездата на деня. Думите ми бледнеят пред неговия разказ.

Тери се засмя. Смехът й бе мелодичен и игрив. Хареса му.

– Боя се, че днес не е най-добрият му ден. Обикновено е доста красноречив, особено по въпросите, които са му присърце.

– Трудно е да се мъчиш да обясняваш на сбирщина скептици, че корабът ти е бил обладан от зли духове. А и показанията на репортерката и видеозаписът не му помогнаха особено.

– Съгласна съм. Именно затова поисках да се срещнем.

Остин пусна най-добрата си сваляческа усмивка.

– Аз пък си помислих, че сте се оказали безнадеждно привлечена от животинския ми магнетизъм.

Тери изящно вдигна вежда.

– Това е повече от ясно. Но все пак основната причина да разговарям с вас е да разбера дали бихте желали да помогнете на SOS.

– Като за начало, госпожице Уелд…

– Тери. Мога ли да те наричам Кърт?

Остин кимна.

– Моментално изникват някои проблеми, Тери. Първо, не виждам как мога да съм ви от помощ. И второ, не съм сигурен дали ми се искада помагам на организацията ви. Не съм защитник на клането на китове, но и не поддържам радикални малоумници.

Тери го прониза с ярките си очи.

– Хенри Дейвид Торо, Джон Мюр и Едуард Аби също са били смятани за радикални малоумници в своето време. Но все пак разбирам позицията ви. SOS има склонността да действа прекалено бурно за вкуса на мнозина. Добре, казваш, че не подкрепяш радикали. Ще те запитам подкрепяш ли несправедливостта,защото в случая става въпрос именно за това.

– В смисъл?

– Маркъс не атакуванарочно датския кораб. Бях в лоцманската кабина, когато се случи. Той и останалите направиха всичко възможно да избегнат сблъсъка.

– Каза ли го на датските власти?

– Да. Те отговориха, че не е нужно да давам показания, и ми казаха да напусна страната.

– Добре. Вярвам ти – каза Остин.

– Сериозно? Не ми приличаш на човек, който се доверява току-така.

– Не зная какво друго да кажа, без да те обидя.

– С нищоне можеш да ме обидиш.

– Радвам се да го чуя. Но какво те кара да мислиш, че ми пука дали делото срещу Райън е справедливо, или не?

– Не те моля да ти пуказа Маркъс.

От тона й пролича, че зад меките й черти се крие твърда стомана. Остин потисна усмивката си.

– Какво точно искаш от мен, Тери?

Тя отметна кичур коса от челото си.

– Да се гмурнеш до „Морски страж“.

– И какво би постигнало подобно гмуркане?

– Би могло да докаже, че Маркъс е невинен.

– Как по-точно?

– Не зная. – Тя разпери ръце. – Но може би ще откриеш нещо.Зная само, че Маркъс казва истината. Честно казано, голяма част от радикализма му е въздух под налягане. На практика той е упорит прагматик и най-добросъвестни преценява всеки риск. Не е от хората, които ей така ще тръгнат да вземат на таран военни кораби. Освен това той обичаше„Морски страж“. Дори самичък подбра нелепите психеделични цветове. Никой на борда не искаше да има пострадали.

Остин се облегна, сплете пръсти на тила си и се загледа в настойчивото й изражение. Харесваше му как красивите й устни се извиват нагоре в усмивката на Мона Лиза дори когато беше сериозна. Непринуденият й вид не можеше да скрие чувствената жена, спотайваща се зад изумителните й очи. Имаше хиляди причини просто дай благодари за компанията, дай стисне ръката и дай пожелае късмет. Може би имаше и добри основания да обмисли молбата й. Беше прекрасна. Може би имаше своя кауза. И я поддържаше страстно, независимо дали бе правилна, или не. Полетът му беше след два дни. Нямаше причина краткият му престой на островите да бъде отегчителен.

Заинтригуван, Остин изхъмка, поръча още по едно кафе и каза:

– Е, добре. Разкажи ми точно какво се случи.