Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 24 страниц)
16
– Добре дошли отново в Торсхавн, господин Остин – любезно го поздрави човекът на рецепцията в хотел „Хания“. – Вярвам, че риболовът нагоре по крайбрежието е бил успешен.
– Да, благодаря. Попаднах на наистина необичайна риба.
Заедно с ключа за стаята експедитивният служител подаде на Остин и някакъв плик.
– Това пристигна днес.
Остин отвори плика и прочете стегнатото съобщение, написано върху хотелска бланка: „В Копенхаген съм. Отседнала съм в хотел «Палас». Поканата за вечеря още ли е в сила? Тери“.
Усмихна се, като си помисли за невероятните й очи и прелъстителния й глас. Трябваше да пусне фиш за лотарията. Може пък ветровете на късмета да бяха задухали в негова посока. „Довечера в «Тиволи»?“ – написа в отговор той, сгъна листа, даде го на администратора и го помоли да изпрати съобщението. После каза:
– Ще ми резервирате ли стая в хотел „Палас“ в Копенхаген за тази вечер?
– С удоволствие, господин Остин. Ще ви приготвя сметката.
Остин се качи в стаята си, взе душ и се избръсна. Докато се бършеше, телефонът иззвъня. Рецепционистът го уведоми, че въпросът със стаята в „Палас“ е уреден и че си е позволил волността да откаже резервацията му за хотела до летището. Остин събра багажа си и звънна на професор Йоргенсен. Той обаче имаше лекции и затова Остин му остави съобщение с молба по възможност да се видят по-късно през деня. Каза, че ще пътува за Копенхаген, и помоли професорът да остави отговора си на рецепцията на хотел „Палас“.
Остави щедър бакшиш на мъжа на рецепцията, хвана хеликоптера от Торсхавн до летището във Вагар и пристигна навреме за полета на „Атлантик Еъруейс“ до Копенхаген. След няколко часа таксито го остави на централния площад „Радхуспладен“. Той мина покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и дракона, от който бликаше фонтан, и се запъти към величавия стар хотел „Палас“, надвиснал над площада. Очакваха го две съобщения. Едното бе от Тери: „Тиволи“ става! Ще се видим в шест. Другата бележка бе от професор Йоргенсен, който го уведомяваше, че целия следобед ще е в кабинета си.
Остин остави багажа си в стаята и се обади на професора, че тръгва към него. На излизане му хрумна, че джинсите и полото едва ли са най-подходящото облекло за вечеря с прекрасна дама, така че спря при магазина за мъжко облекло на кръстовището и с помощта на вещия продавач бързо си набави всичко необходимо. Солидният бакшиш за продавача и шивача гарантираше, че дрехите ще са готови до пет следобед.
Университетското градче се намираше на няколко минути път с такси от центъра. Лабораторията по морска биология бе част от Зоологическия институт. Двуетажната тухлена постройка бе заобиколена от места за паркиране. Кабинетът на Йоргенсен бе точно толкова голям, колкото да побере бюро, компютър, два стола и известно количество хаос, което професорът отдавна бе надхвърлил. Стените бяха покрити с графики и карти, а навсякъде бяха натрупани купища папки.
– Извинете за безпорядъка. Основният ми кабинет е в кампуса Хелсингор. Използвам този килер само когато имам лекции тук.
Професорът махна купчината хартии от стола, за да направи място на Остин, и без да знае какво да прави, я постави върху застрашително извисяващата се купчина на бюрото.
– Страшно се радвам да ви видя, Кърт. – Усмихна се широко. – Значи все пак успяхте да стигнете до нашия прекрасен град.
– Винаги съм обичал да идвам в Копенхаген. За съжаление, полетът ми до Щатите е утре.
– Е, по-добре от нищо – каза Йоргенсен, докато се настаняваше в тясното пространство зад бюрото. – Кажете, чухте ли се с онази прекрасна адвокатка, с която пиехте кафе в Торсхавн?
– С Тери Уелд ли? Всъщност днес вечеряме заедно.
– Щастливец! Убеден съм, че ще е по-приятна компания, отколкото бях аз – каза Йоргенсен и се засмя. – Е, забавлявахте ли ви Скаалсхавн?
– „Забавляване“ не е точната дума. Скаалсхавн е изумително място. Благодаря, че ми позволихте да ползвам хижата и лодката ви.
– За мен е удоволствие. Мястото е невероятно,нали?
Остин кимна и попита:
– Като стана дума за Скаалсхавн, какво показаха лабораторните ви тестове?
Професорът се зарови в същинския Еверест от хартии на бюрото си и като по чудо откри търсената папка. Свали очилата си и ги смени с други.
– Не зная доколко сте запознат с основната ми област. Специалността ми са ефектите на хипоксията. Изучавам как недостигът на кислород и промяната на температурата се отразяват върху рибните популации. Не твърдя, че съм експерт във всяка област, така че сверих резултатите си с различни колеги, специализиращи бактериология и вирусология. Подложихме на тестове десетки водни проби и риби от различни места в околностите на рибарника на „Океанус“. Мислехме дали няма някакъв паразит. Не открихме нищо.
– А първоначалната ви идея, че във водата може да има някакви химикали?
– Не, тъкмо обратното. От „Океанус“ изобщо не преувеличават с хвалбите си, че пречиствателната им система е последна дума на техниката. Водата е абсолютно чиста.Другите рибарници, които съм проверявал, изхвърлят отпадъци от храната за риби и така нататък. С две думи, не открих нищо, което би се отразило върху рибата в Скаалсхавн.
– Което води до въпроса какво причинява намаляването на рибната популация.
Йоргенсен вдигна очилата на челото си.
– Може би има други причини, които са ни убягнали. Хищници, деградация на хабитата, проблеми с храната.
– Напълно ли сте отхвърлили връзката с рибарника?
– Не, не съм. Именно затова смятам да се върна в Скаалсхавн за още проби.
– Това може да се окаже проблем – сдържано каза Остин, след което набързо запозна професора с перипетиите си с рибарника, бягството и спасяването си. – Бих искал да ви се отплатя за загубата на лодката – добави накрая.
– Лодката е последнатами грижа. Можели са да ви убият. – Йоргенсен бе смаян. – И аз попадах на патрулни катери, докато взимах пробите. Изглеждаха застрашителни, но не са ме нападали или тормозили.
– Може пък да не са харесали физиономията ми. Аз определеноне харесах техните.
– Сигурно сте забелязали, че не съм точно филмова звезда – каза професорът. – Все пак никой не се е опитвал да ме убие.
– Възможно е да са знаели, че пробите ви няма да покажат нищо. В такъв случай просто не е имало причина да ви прогонват. Обсъждахте ли работата си с Гунар?
– Да, той винаги идваше, когато се връщах от морето, и изглеждаше много заинтересуван от работата ми – Изведнъж очите на професора светнаха. – Ясно! Мислите го за информатор на „Океанус“!
– Не зная със сигурност, но научих, че е работил за „Океанус“ по време на изграждането на рибарника. Напълно е възможно да е запазил работата си и след завършването на фермата.
Йоргенсен се намръщи.
– Полицията знае ли за всичко това?
– Все още не. Формално погледнато, аз бях нахлул в частна собственост.
– Но не сте се опитвали да убиетенякого просто защото си пъха носа, където не му е работата!
– Това наистина изглежда като пресилено от тяхна страна. Все пак не ми се вярва полицията на островите да се зарови във въпроса. „Океанус“ спокойно може да отрече, че нашият дребен инцидент изобщо се е състоял. Начинът, по който реагират на малко безобидно любопитство, ми говори, че явно имат какво да крият. Бих предпочел да се поогледам тихомълком, а полицията само ще размъти водата.
– Както искате. Не ме бива по интригите. Моето царство е науката. – Йоргенсен се намръщи. – Онова създание в резервоара, което ви е изкарало акъла. Мислите ли, че е било акула?
– Зная само, че беше голямо, гладно и бледо като призрак.
– Призрачнариба. Интересно. Ще си помисля за това. Междувременно ще се приготвя да се върна на островите.
– Сигурен ли сте с какво се захващате? Може да се окаже опасно след моите перипетии.
– Този път отивам с изследователски кораб. Освен много по-голямата безопасност, ще разполагам и с всевъзможна апаратура. С удоволствие бих взел и археолог, който да изследва онези пещери.
– Идеята не е добра, професоре, но в селото има една жена, която би могла да ви е полезна в тази област. Баща й е посещавал пещерите. Именно тя ми каза как да вляза. Казва се Пиа.
– Вдовицата на свещеника ли?
– Да, познавате ли я? Много си я бива.
– И още как! – изтърси Йоргенсен. После се усети и бузите му пламнаха. – Срещали сме се няколко пъти из селото. Невъзможно е да я пропуснеш. Можете ли да промените плановете си и да се върнете в Скаалсхавн с мен?
Остин поклати глава.
– Благодаря за поканата, но имам работа в НАМПД. Оставих Джо да се справя с тестовете на „Морска минога“. Ще ви помоля да ме държите в течение за резултатите ви.
– Естествено, че ще ви държа в течение. – Йоргенсен се почеса по брадичката и погледът му се зарея нанякъде. – Като учен, изцяло отхвърлям идеята за поличби. Обучен съм да не правя заключения, ако не съм в състояние да ги подкрепя с факти. Но тук има нещо страшно объркано. Усещам го с цялото си същество. Нещо нечисто.
– Ако това ще ви успокои, аз имам същото усещане. Не става дума просто за тайфа момчета с пушки. – Остин се наведе напред и синьо-зелените му очи се впериха в професора. – Искам да ми обещаете да направите нещо, когато стигнете Скаалсхавн.
– Разбира се. Каквото кажете.
– Пазете се, професоре – каза Остин с такъв тон, че нямаше място за неразбиране. – Многосе пазете.
17
Лошото предчувствие не напусна Остин дори след като той излезе от сградата и застана под ярката слънчева светлина. В таксито към хотела на няколко пъти се улови, че се обръща да гледа през задното стъкло. Накрая се отказа и се отпусна. Ако опасността наистина го дебнеше, нямаше да успее да я види при това натоварено движение.
Спря в магазина за дрехи, за да си вземе поръчката. Отнесе спретнато опакованите кутии в стаята си и се обади на Тери. Беше 17:30.
– Отседнал съм в стая под твоята. Май те чух как пееш от радост в очакване на срещата ни.
– Значи сигурно си ме чул и как подскачам от нетърпение.
– Направо е изумително как действа чарът ми на жените – каза Остин. – Ще те чакам на рецепцията. Можем да се престорим на стари гаджета, които случайно са се срещнали тук.
– Вие сте изумителен романтик, господин Остин.
– Наричали са ме и по-зле. Ще ме познаеш по червения карамфил на ревера.
Вратата на асансьора се отвори, Тери излезе като на сцена и моментално привлече вниманието на всички мъже наоколо, в това число и на Остин. Не можеше да свали очи от нея, докато тя прекосяваше фоайето. Кестенявата й коса се спускаше до тънките връзки на дългата до глезените бяла дантелена рокля, която ясно очертаваше тънкия й кръст и бедрата й.
Топлата й усмивка показа, че и тя е доволна от вида на кавалера си. Погледът й се плъзна по едноредовото гълъбово сиво сако в европейски стил – бе леко стеснено в кръста и подчертаваше раменете на Остин като парадна униформа. Синята риза и бялата копринена вратовръзка контрастираха със загара на кожата, очите с цвят на корал и светлата му коса. На ревера му имаше червен карамфил.
Тя протегна ръка и Остин я целуна.
– Каква чудесна изненада – произнесе Тери с акцента на британска аристократка. – Не съм ви виждала от…
– Биариц. Или може би Казабланка?
Тери опря китка на челото си.
– О, кой може да каже? С времето местата започват да се смесват, не сте ли съгласен?
Остин се наклони и прошепна в ухото й:
– Винаги ще помним Маракеш.
Хвана я под ръка и излязоха навън, сякаш се познаваха от цяла вечност. Пресякоха забързания площад и се насочиха към „Тиволи“, прочутия увеселителен парк от XIX век, известен с многобройните си забавления. Оживеният парк сияеше с неонови светлини и бе пълен с посетители, отиващи на театър, танци или симфоничен концерт. Спряха за няколко минути да погледат една фолклорна танцова група. Тери предложи да вечерят в един ресторант с открита тераса. Настаниха се на маса, от която виждаха виенското колело.
Остин взе менюто.
– Ти избра ресторанта, така че аз ще избера вечерята, ако нямаш нищо против.
– Изобщо даже. Досега преживявах само на сандвичи.
Сервитьорът приближи и Остин поръча за аперитив малки фиордови скариди. За основно ястие избра флекестег,печено свинско с пръжки и зеле за себе си, а за Тери – морбрадбоф,малки свински филета в гъбен сос. Вместо вино реши да поръча бира „Карлсберг“.
– Доста бързо се справи с поръчката – с възхищение отбеляза Тери.
– Излъгах. Идвал съм точно в този ресторант последния път, когато бях командирован от НАМПД в Копенхаген.
– Велики умове, както се казва.
Вдигнаха покритите с пяна чаши и отпиха от студената освежителна бира. Поднесоха скаридите. След първата хапка Тери затвори очи от удоволствие.
– Прекрасни са!
– Тайната на приготвянето на морска храна е никога да не позволяваш подправките да убият тънкия й вкус. Тези са подправени с лимон и пресни чушки.
– Още едно нещо, за което да ти благодаря.
– Доброто ти настроение не се дължи единствено на храната. Предполагам, че срещата ти с Бекер е минала добре.
– Приятелят ти господин Бекер се оказа всъщност доста очарователен. Направо не можеше да намери подходящи суперлативи по твой адрес и бе силно впечатлен от снимките ти на „Морски страж“. По мое настояване те също огледаха кораба и стигнаха до заключението за саботаж, точно както го описа ти. Споразумяхме се. Съгласиха се да снемат обвиненията от Маркъс.
– Честито. Без никакви допълнителни условия?
– Има, и още как. Маркъс и всички свързани по някакъв начин със SOS, в това число и моя милост, трябва да напуснат Дания през следващите четиридесет и осем часа. Запазихме си места за утрешния полет на „Конкорд“.
– „Конкорд“? SOS май не се скъпи, когато става дума за пътуване.
Тя сви рамене.
– Хората, даващи милиони на SOS, явно нямат нищо против, стига океаните да са защитени.
– Ще пробвам този номер със счетоводителите на НАМПД, които държат под око пътните разходи. Ти ще обядваш в „Кънкейд“, докато аз ще се мъча да сдъвча гуменото пиле на десет километра височина. Какви други условия постави Бекер?
– Никакви пресконференции на датска територия. Никакви опити за изваждане на „Морски страж“. И единственият начин, по който можем да стъпим отново в Дания, е като нелегални гастарбайтери. Наистина не мога да ти опиша колко съм ти благодарна за онова, което направи.
– Всяко нещо си има цената. А сега ми разкажи всичко, което знаеш за „Океанус“.
– Разбира се, с удоволствие. Както казах миналия път, „Океанус“ е международна корпорация, занимаваща се с морски продукти и транспорт. Притежава риболовни флотилии и транспортни кораби по цял свят.
– Това описание може да се отнесе за десетки корпорации – усмихна се Остин. – Защо имам чувството, че криеш нещо?
Тери го погледна шокирано.
– Чак толкова ли е очевидно?
– Само за някой, който е свикнал да се занимава с хора, според които казването на половината истина може да ги отърве от неудобното положение.
Тя се намръщи.
– Заслужавам си го. Стар адвокатски навик. Винаги обичаме да имаме нещо в резерва. SOS ти е много задължена. Какво искаш да знаеш?
– Като начало, кой притежавакомпанията?
– И ние се питахме същото. Заехме се да проверяваме корпорации в сянка, фирми фантоми и полузаконни тръстове. Непрекъснато се натъквахме на едно и също име – Тунук.
– Хм. Това име ми напомня за един стар документален филм, гледал съм го като дете – „Нанук от севера“. Ескимос ли е?
– Така предполагам. Не можем да сме сигурни, но изкопахме някои косвени данни, сочещи в тази посока. Здравата трябваше да поработим. Разбрахме, че е канадски гражданин и че много го бива да крие лицето си. Това е всичко, което мога да ти кажа за него. И това е цялатаистина.
Остин кимна, замислен за набитите тъмнокожи стражи, които бяха стреляли по него.
– Да се върнем на „Океанус“. Какво привлече вниманието на SOS на първо място?
– Те бяха една от малкото компании, които игнорираха бойкота ни. Знаехме, че рибарниците създават проблеми на околната среда, но Маркъс се заинтересува най-вече заради опитите на компанията да прикрие дейността си. Когато научи за рибарника на Фарьорските острови, реши, че ще успее да разбуни нещата, ако насочи вниманието на медиите към фермата.
– Двата кораба на дъното на океана доказват, че е прав.
– А сега нека аз да попитам нещо. – Тери го измери с очи. – Какво знаеш тиза „Океанус“, което не си ми казал?
– Е, честен въпрос. Докато ти преговаряше с господин Бекер, аз се поразходих из рибната ферма на „Океанус“ на островите.
– Научи ли нещо?
Болката го опари в гърдите.
– Научих, че не обичат хората да си пъхат носа в техните работи. Бих те посъветвал ти и приятелчетата ти да ги заобикаляте по-отдалеч.
– И сегакой се мъчи да спести нещо?
Остин само се усмихна. Колкото и да му се искаше да се довери на Тери, не знаеше до каква степен е лоялна на SOS и лидера й.
– Казах ти достатъчно, за да ти спестя неприятностите.
– Трябва да знаеш, че като ми подхвърляш част от истината, само можеш да разпалиш още повече любопитството ми.
– Просто не забравяй, че любопитството е затрило главата на доста хора. Не искам да те сполети същата съдба.
– Благодаря за предупреждението – каза тя и пусна умопомрачителната си усмивка.
– Няма защо. Можем да продължим този разговор, след като се приберем във Вашингтон.
– Мога да се сетя за безброй хотелски фоайета, подходящи за случайни срещи. Можем да си дадем дума да не говорим за работа.
– Добре, да започнем още сега. – Остин направи знак на сервитьора и поръча два черешови ликьора „Петер Хееринг“.
– Тогава за какво искаш да си говорим? – попита Тери.
– Разкажи ми за SOS.
– Това може да се брои за работа.
– Добре, ще те питам нещо лично. Как стана така, че се забърка с тях?
– Съдба – усмихна се тя. – Преди да стана любителка на китовете, бях защитничка на дърветата. Бъдещето ми е било предначертано още от момента на раждането ми. Родителите ми ме кръстили Торо на името на Хенри Дейвид.
– Тъкмо се чудех откъде е това Тери.
– Е, май съм извадила късмет, че не са ме кръстили Хенри. Баща ми беше екозащитник още преди да се появят днешните движения. Майка ми е от стар американски род, забогатял от роби и ром. От мен се очакваше да се заема със семейния бизнес, след като завърших право в Харвард. А сега е мой ред. Как така се оказа в НАМПД?
Остин й разказа силно съкратена версия на кариерата си.
– В историята на живота ти има период, за който не споменаваш нищо – каза тя.
– Много си наблюдателна. По това време работих за ЦРУ. Отделът ми бе разформирован след края на Студената война. Повече от това не мога да ти кажа.
– Няма проблем – каза тя. – Така към атрактивността ти се добавя и нотка на мистериозност.
Остин се почувства като играч на бейзбол, предвкусващ улавянето на лесен пас. Тери бе насочила разговора към по-интимни теми и той тъкмо се канеше да продължи в същия дух, когато забеляза, че тя гледа някъде зад него. Обърна се и видя Маркъс Райън – приближаваше се към масата им.
– Тери! – възкликна той със заучената си театрална усмивка. – Каква приятна изненада!
– Здравей, Маркъс. Сигурно помниш Кърт Остин от изслушването в Торсхавн.
– Разбира се! Господин Остин даде единствените непредубедени показания в целия онзи фарс.
– Защо не седнеш? – предложи Тери. – Кърт, нали нямаш нищо против?
Остин имаше, и още как. Цялата тази случайна среща здравата намирисваше на предварително режисирана, но въпреки това му бе интересно каква е причината за цялото това представление. Той посочи свободния стол и се ръкува с Райън. Ръкостискането му бе изненадващо силно.
– Само за минута – каза Райън. – Не искам да ви се натрапвам, но се радвам на възможността да благодаря на господин Остин за помощта, която оказа на SOS.
– Не трябва да благодарите на мен. Не го направих, за да помагам на SOS. Беше лична услуга на госпожица Уелд. Тя ме убеди да погледна кораба ви по-отблизо.
– Малцина могат да удържат на нейната убедителност, трябва дай се признае. Въпреки това направихте страшно много за морските създания.
– Спестете хвалебствията и венците, господин Райън. Дадох на Тери данните за саботажа, защото така трябваше, а не защото вярвам в каузата ви.
– Тогава знаете, че нямам вина за сблъсъка.
– Зная, че преднамерено сте засилили напрежението с надеждата да се случи нещо и да се появите по телевизията.
– Отчаяните времена изискват отчаяни постъпки. От онова, което ми е известно за НАМПД, и вашата организация няма нищо против да използва нестандартни методи за постигането на целите си.
– Има голяма разлика. Всеки от нас, като се започне от самия адмирал Сандекър, е готов да поеме отговорността за действията си. Ние не търсим защита зад плакати с миловидни физиономии на тюленчета.
Лицето на Райън стана червено като варено цвекло.
– Винаги съм бил готов да поема отговорността за действията си.
– Естествено, стига да знаете, че има начин да се измъкнете.
Въпреки гнева си Райън се усмихна.
– Вие сте труден човек, господин Остин.
– Старая се.
Тъкмо тогава пристигна келнерът с основните ястия.
– Е, да не ви развалям вечерта – каза Райън. – Беше ми приятно да си побъбрим, господин Остин. Тери, ще ти звънна по-късно.
Махна им жизнерадостно и се вля в минаващата край ресторанта тълпа.
– Приятелят ти има доста високо самомнение – каза Остин, докато гледаше как Райън се отдалечава. – Мислех си, че океаните вече си имат бог – Нептун или Посейдон, в зависимост от това кой език ще избереш.
Очакваше Тери да започне да защитава Райън, но вместо това тя се разсмя.
– Моите поздравления, Кърт. Приятно е да знаеш, че Маркъс не е единственият, който има дарбата да дразни хората.
– При мен е съвсем естествено. Кажи му го следващия път, когато устройваш случайна среща.
Тя се зазяпа във виенското колело, за да избегне погледа му, после се заигра с вилицата си.
– Толкова ли беше прозрачно?
– Още малко прозрачност и щеше да е направо невидимо.
Тя въздъхна дълбоко.
– Съжалявам за тромавия начин да те преметна. Не го заслужаваше. Маркъс искаше да се срещне с теб, за да ти благодари. Беше съвсем искрен. Не очаквах, че ще се стигне до тази словесна престрелка. Моля те за извинение.
– Само ако приемеш питие в хотела след дълга разходка из района.
– Налагаш ми тежка сделка.
Остин се ухили дяволито.
– Както каза приятелят ти господин Райън, аз съм труден човек.
