Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 24 страниц)
34
Еврокоптерът с Остин, Дзавала, Бен Найтхоук и двамата баски се издигна от вертолетната платформа и описа голям кръг над яхтата. След няколко минути към него се присъедини кобрата. Двете машини се насочиха на запад към следобедното слънце.
От мястото си до пилота Остин ясно виждаше смъртоносния силует на кобрата на стотина метра от еврокоптера. Бойната машина носеше въоръжение, достатъчно за заличаването на малък град. Остин не си правеше илюзии – „Океанус“ нямаше да се окаже слаб противник.
Със скорост 235 километра в час хеликоптерите прелетяха над скалистия бряг и оставиха морето зад себе си. Продължиха над гъстата борова гора, като се придържаха ниско над дърветата, за да не бъдат засечени. Остин провери оръжието си, отпусна се в седалката, затвори очи и започна да обмисля плана за действие.
Дзавала понякога шеговито го обвиняваше, че измислял нещата мимоходом. В това имаше известна истина. Остин знаеше, че планирането е винаги до време. Беше израснал около и във водата и възгледите му бяха определени от опита му с нея. Знаеше, че мисията им е като плаване с лодка в бурно време. Когато нещата тръгват на лошо, значи наистинатръгват на лошо. Затова добрият моряк държи въжетата чисти и кофата за изгребване на водата в готовност.
Беше убеден привърженик на принципа колкото по-просто, толкова по-добре. Тъй като основната им цел бе да измъкнат семейството и приятелите на Бен, кобрата не можеше просто да се спусне от небето и да помете всичко, което се движи. Остин знаеше, че такива неща като хирургически точен удар не съществуват. Оръжията на хеликоптера трябваше да се използват пестеливо – факт, който неутрализираше ужасяващата му мощ. Намръщи се, като си помисли и за неизвестната карта, която му бе изиграл онзи фанатичен идиот Маркъс Райън. Влечението му към Тери Уелд не можеше да хвърли сянка върху преценката му.
Пабло погледна през прозореца и попита:
– Вярваш ли на индианеца?
Остин отвори очи. Видимостта беше ограничена и под лъчите на залязващото слънце не можеше да различи нищо, освен тъмна зеленина. Но явно вече се намираха близо до индианското селище.
– Това е неговата страна, не моята.
Пабло кимна, подвикна нещо на испански на пилота, а той пък измърмори нещо и съобщи на другия хеликоптер, че каца. Кобрата се отдалечи и полетя над гората – проверяваше с инфрачервените си детектори за дебнещи опасности. Не откри никакви признаци за спотаени хора и съобщи, че районът е чист.
Еврокоптерът потъна в гората. Никой, с изключение на Бен нямаше да се изненада, ако чуеше перките да се трошат при неравностойния им сблъсък с дебелите стволове на дърветата, но единственият шум бе пращенето и пукането на тънки клони и тъпият звук, когато шейната докосна земята. С острото си зрение Бен бе видял, че районът, който на пръв поглед изглеждаше като гъста гора, на практика представлява свободна от дървета площ, обрасла с множество храсти. Кобрата се спусна недалеч от тях.
Остин най-сетне си пое дъх и скочи от хеликоптера, последван по петите от Дзавала и братята Агирес. Приклекнаха, готови за стрелба, въпреки проверката в инфрачервения спектър. Когато двигателите спряха, настъпи абсолютна тишина. Бен слезе от хеликоптера и погледна вдигнатите им оръжия.
– Тук няма да намерите никого. Това място не е използвано, откакто бях дете. Натам има река. – Той посочи някакви разнебитени сгради, които едва се различаваха в сумрака. – Това са спалното и дъскорезницата. Лошо място. Баща ми казва, че имало много нещастни случаи. Построили нов лагер надолу по реката, където можели да пускат трупите във водата и да ги откарват по-бързо до пазара.
Остин имаше по-прозаични грижи.
– Стъмва се. По-добре да се размърдаме.
Нарамиха раниците си и се разделиха на две групи. Хората от НАМПД, Найтхоук и братята Агирес щяха да са ударната група. Мускулестите баски се движеха със самоувереност, от която ставаше ясно, че тайните мисии не са им чужди.
Двама пилоти щяха да чакат сигнал и да им осигурят прикритие.
Бен ги поведе към гората. В мига, в който влязоха сред дърветата, здрачът се смени с мрак. Всички, с изключение на последния в колоната носеха малки халогенни фенерчета – бяха насочили лъчите им надолу и следваха Бен. Той се движеше между дърветата безшумно и пъргаво като горски призрак. Изминаха няколко километра в бързо темпо по мекия килим от борови иглички. Най-сетне Бен даде знак да спрат. Събраха се в тъмнината, задъхани и облени в пот.
Бен наклони глава и се заслуша, после каза:
– Намираме се на около километър от тях.
Дзавала свали карабината от рамото си.
– Време е да проверим дали барутът е сух.
– Не се безпокойте за охраната – каза Бен. – Всички са при езерото. Никой не би очаквал да се появим оттук.
– Защо? – попита Дзавала.
– Ще видите. Само гледайте да не излезете преди мен – каза Найтхоук и пак ги поведе.
След десетина минути стигнаха до стръмен склон. Долу се чуваше плисък на вода. Остин светна с фенерчето си, но лъчът се разсея, преди да стигне до реката.
– Мисля, че зная защо от тази страна няма охрана – каза Дзавала. – Завили сме в погрешна посока и сме стигнали до северния край на Големия каньон.
– Този поток се нарича Скокът на мъртвеца – каза Бен. – Местните жители не са особено оригинални с имената.
– Изразили са се повече от ясно – каза Остин.
Дзавала се огледа и попита:
– Та значи можем ли да заобиколим тази малка канавка?
– Ще се наложи да вървим още шестнайсет километра през гъста гора – отвърна Бен. – Това е най-тясната част. Езерото е на осемстотин метра оттук.
– В един от филмите за Индиана Джоунс нашият човек мина над бездната по невидим мост – подметна Дзавала.
– Искайте, и ще ви се даде – каза Остин, свали раницата си и извади найлоново въже и компактна сгъваема кука.
Дзавала се опули.
– Никога не преставаш да ме изумяваш, амиго. Аз пък си мислех, че съм се приготвил добре, защото си взех швейцарско ножче с тирбушон. Обзалагам се, че си скътал някъде и бутилка вино.
Остин извади макара и ремъци.
– Преди да ме номинираш за значката „Заслужил бойскаут“, ще призная, че Бен ме предупреди, че ще трябва да преодолеем рова, преди да се покатерим по стените на замъка.
Махна да му направят място, пристъпи опасно близо до ръба, завъртя куката над главата си и я хвърли. Първият опит не успя – куката се удари в стената на пропастта. При двата следващи опита не успяха да закачат нищо. На четвъртия път куката се заклещи между някакви скали. Остин завърза другия край на въжето за едно дърво и провери с тежестта си дали куката ще издържи. След това закрепи макарата и ремъците, пое дълбоко дъх и направи крачка в празното.
Имаше чувството, че лети като ракета. Храстите омекотиха кацането му. С помощта на допълнителното въже Дзавала издърпа макарата, закрепи раницата на Остин и я пусна. След прехвърлянето и на останалия багаж дойде ред на Дзавала и Бен, следвани от двамата баски.
Продължиха през гората и скоро видяха блуждаещи светлинки – примигваха сред дърветата като огньове на цигански катун. До ушите им достигна приглушеният шум на работещи машини.
Бен вдигна ръка да спрат и прошепна:
– Сега вече можете да се безпокоите за охраната.
Дзавала и баските свалиха оръжието си от раменете, а Остин разкопча кобура си. Беше изучил сателитните снимки на комплекса, за да си изясни колкото се може по-добре плана му, дори и без купола. Бен му бе помогнал да запълни празнините.
Хангарът на цепелина се намираше близо до езерото, заобиколен от мрежа асфалтирани алеи и пътища, които свързваха няколко приличащи си една на друга сгради, скрити в гората. Остин каза на Бен да го отведе до мястото, откъдето бе видял купола. Другите останаха да чакат, а те двамата тръгнаха през гората до края на асфалтирания път, осветен от слаби, високи до глезена лампи. След като се увериха, че районът е чист, пресякоха бързо пътя и отново потънаха в гората.
В един момент Бен спря, вдигна ръце като сомнамбул и закрачи към дърветата, които им препречваха пътя. Спря пак и прошепна на Остин да направи същото. Той го послуша и тръгна с протегнати ръце. Стигна до тъмните стволове… но вместо груба кора напипа гладка хладна повърхност. Долепи ухо до стената и чу тихо бръмчене. Отстъпи крачка назад и отново видя стеблата на дърветата. Адаптивния камуфлаж несъмнено го очакваше страхотно бъдеще.
Бързо се върнаха при другите. Остин предложи да претърсят спомагателните сгради. Щяха да се съберат отново след петнадесет минути.
– И не се захласвайте по ескимоски – каза Дзавала, докато потъваше в мрака.
Пабло се поколеба.
– Ами ако ни открият?
– Ако имате възможност, неутрализирайте тихо всеки, който ви види – отвърна Остин. – А ако не се получи и се вдигне шумотевица, отстъпете по пътя, по който дойдохме.
– А аз? – попита Бен.
– Ти направи достатъчно, като ни доведе дотук. Почини си.
– Не мога да си почивам, докато близките ми са в беда.
– Тогава върви плътно зад мен. – Остин не можеше да го вини, че иска да открие близките си. Извади револвера и изчака останалите да изчезнат в мрака. Даде знак на Бен да го следва и двамата бързо се запромъкваха покрай пътя – предпочитаха скоростта пред прикритието.
Чуваха шум откъм езерото, но пътят пред тях бе чист и скоро се озоваха пред дълга ниска постройка. Охрана не се виждаше.
– Почваме ли?
Влязоха. Сградата се оказа склад. Направиха бърз оглед и тръгнаха към мястото на срещата. Дзавала се появи след няколко минути.
– Попаднахме на склад – каза Остин. – Ти намери ли нещо интересно?
– Иска ми се да не бях – отвърна Дзавала. – Отказвам завинаги рибата и пържените картофки. Мисля, че се натъкнах на главната люпилня на франкенрибата.
Описа странните деформирани създания, които бе видял в проверената от него сграда. Присъщото му спокойствие можеше да се наруши много трудно, но от тона му бе ясно, че е потресен от мутиралите чудовища в аквариумите.
– Изглежда, участниците в изложбата на изродите са някакви прототипове – каза Остин.
И млъкна, защото в гората се разнесе тихо шумолене. Беше Пабло. Каза, че попаднал на нещо като празен гараж. Вътре имало следи от държани хора – остатъци от храна, кофи за отпадъци и одеяла, използвани вероятно за спане. Подаде на Остин нещо, което го накара да стисне зъби – беше кукла.
Изчакаха Диего и когато най-сетне той се появи, видяха защо се е забавил. Беше приведен от тежестта на товара си. Изправи се и пусна изпадналия в безсъзнание страж на земята.
– Каза да неутрализираме всеки, който ни се изпречи на пътя, но си помислих, че тази свиня може да се окаже полезна и жива.
– Къде го намери?
– В сградата на охраната. Там има поне сто легла, може би дори двеста. Беше си полегнал.
– Обзалагам се, че за последен път спи на работното си място.
Остин коленичи и освети лицето на стража. Изпъкналите скули и широката уста бяха също като на стражите, които бе виждал досега. Изключение правеше само насиненото чело. Остин отвори манерката си, отпи една глътка и изля вода върху лицето му. Мъжът отвори очи и зяпна насочените към главата му дула.
– Къде са пленниците? – попита Остин и показа куклата, така че стражът да разбере какво иска.
Устните на мъжа се разтеглиха в безрадостна усмивка, тъмните му очи заблестяха като раздухани въглени и той изръмжа нещо на неразбираем език. Диего го окуражи малко, като постави ботуш на чатала му и опря дулото между жестоките му очи. Усмивката изчезна, но на Остин му беше ясно, че фанатизмът на стража може да му помогне да издържи на всички заплахи и болки.
Диего видя, че няма резултат, и промени позата си – постави крака си на лицето на мъжа и опря дулото в чатала му. Очите на стража се разшириха още повече и той измърмори нещо.
– Говори на английски – каза Диего и натисна дулото още по-силно.
Стражът затаи дъх, после изпъшка:
– Езерото… В езерото.
Диего се усмихна.
– Дори свинята иска да си запази cojones 55
Топките (исп.) – Б.пр.
[Закрыть].
Вдигна пушката, обърна я и нанесе удар с приклада. Чу се отвратителен кух звук и главата на мъжа увисна като тази на куклата, която Остин все още стискаше в ръка. Остин трепна, макар да не изпитваше никакво съчувствие към ескимоса. Умът му бе зает с евентуалната ужасна съдба на пленниците.
– Да тръгваме – каза Пабло.
– Тъй като сме в леко неравностойно положение, може би няма да е зле да повикаме резервите – обади се Дзавала.
Пабло свали радиото от колана си и нареди на пилота на кобрата да се премести на километър и половина от тях. Остин прибра куклата в пазвата си и заедно с останалите забърза към езерото – бе твърдо решен да върне куклата на детето, от която я бяха отнели.
35
Когато стражите се втурнаха през вратата – размахваха палки, – Маркъс Райън тъкмо разпитваше Джес Найтхоук доколко познава гората, за да измисли план за бягство. Надеждите му обаче рухнаха, щом стражите – поне двайсетина – започнаха да бият наред. Индианците явно бяха свикнали с ненадейните побои, целящи да обезкуражат евентуалната им съпротива, и се струпаха в дъното на помещението. Райън обаче беше по-бавен и ударите заваляха по главата и раменете му.
Тери пък си играеше с едно момиченце – Рейчъл, около петгодишно, най-малкото дете в групата, и то най-вероятно роднина на Бен. Веднага застана пред детето, готова да понесе удара, за да го защити. Ескимосът спря, объркан от неочакваната съпротива, после се разсмя, отпусна палката и изгледа Тери с безмилостните си очи.
– Е, значи ти и детето ще сте първи.
Махна на един от другарите си и той сграбчи Тери за косата, повали я по очи на земята и я натисна с палката по врата. Завързаха й ръцете с тел – тя болезнено се вряза в китките й. След това я дръпнаха да стане.
Скоро всички пленници бяха навързани като добичета и ги изкараха навън. Вървяха няколко минути между дърветата и видяха слабите отблясъци на езерото. Макар на Тери да й се струваше, че е тук от дни, от залавянето им бяха минали само няколко часа.
Натикаха ги в една тъмна барака и ги затвориха. Децата хлипаха, по-старите се опитваха да успокоят по-младите със стоическото си поведение. Страхът от неизвестното бе по-мъчителен и от побоя. По едно време отвън се чу шум и вратата се отвори. Влезе Баркър, заобиколен от стражите си с безизразни лица. Свали очилата си и Тери за първи път видя странните му бледи очи. Помисли си, че на цвят са точно като корема на гърмяща змия. Лицето му бе изкривено в сатанинска усмивка.
– Добър вечер, дами и господа – почна той с помпозността на туристически гид. – Благодаря за вниманието. След няколко минути ще се издигна високо над това място на първата фаза от пътешествието към бъдещето. Бих искал да ви благодаря за помощта ви в осъществяването на това начинание. На членовете на SOS ще кажа, че ми се иска да бяхте попаднали по-рано в ръцете ми, така че благодарение на потта си, пролята в неуморен труд, да оцените подобаващо брилянтния ми план.
Хладнокръвието на Райън се бе върнало.
– Стига с тези глупости! Какво ще правиш с нас?
Баркър изгледа окървавеното му лице, сякаш го виждаше за първи път.
– Господин Райън, изглеждате доста посмачкан. Доста нетипично за вас.
– Не отговори на въпроса ми.
– Тъкмо напротив. Отговорих ви още когато ви доведоха при мен. Казах, че вие и приятелите ви ще останете живи, докато ви намирам за полезни. – Баркър се усмихна. – Вече не ви намирам за полезни. За ваше забавление наредих да осветят купола. Това ще е последното нещо, което ще регистрира умиращият ви мозък.
Думите му смразиха Тери и тя възкликна:
– Ами децата?!
– Какво децата? – Леденият поглед на Баркър се плъзна по пленниците, сякаш изучаваше подготвен за заколение добитък. – Да не мислите, че ме е грижа за когото и да било от вас, бил той млад или стар? За мен не сте нищо повече от снежинки. Ще бъдете забравени, щом светът научи, че едно незначително ескимоско племе контролира огромна част от океана. Съжалявам, че не мога да остана. Разписанието ни е много строго.
Той се обърна и изчезна в нощта. Пазачите заобиколиха пленниците, изведоха ги навън и ги подкараха към дървения кей. Той тънеше в мрак, с изключение на светлините на нещо подобно на баржа, но с двойния корпус на катамаран. Когато наближиха, Тери видя лента на конвейер на нивото на палубата – водеше от контейнера на носа към широк улей на кърмата. Предположи, че странният съд вероятно се използва като подвижна хранилка. Храната се вземаше от контейнера, минаваше по конвейера и се пускаше в морето през улея на кърмата.
– Ще ни удавят! – извика тя ужасено.
Маркъс и Чък се опитаха да се съпротивляват, но си спечелиха единствено още удари. Нечии груби ръце сграбчиха Тери и я бутнаха на баржата. Тя се препъна и падна на палубата. Залепиха устата й, за да не вика. После завързаха глезените й, а за телта на китките й закачиха някаква тежест, повлякоха я по палубата и я проснаха върху лентата.
Усети допира на друго, по-малко тяло. Обърна се и с ужас видя, че следващата жертва е Рейчъл, малкото момиче, с което се бе сприятелила. Следваха мъжете от SOS и останалите пленници. Подготовката за масовото убийство продължи, докато всички не бяха наредени на лентата като трупи. А след това мощните мотори оживяха.
Баржата се раздвижи. Тери не можеше да види накъде тръгват, но успя да се обърне към детето и се помъчи да го успокои с поглед, макар че не беше сигурна дали очите й не са изпълнени с ужас. Виждаше и светлината на издигащия се над дърветата купол, точно както бе обещал Баркър. Закле се, че ако й се удаде шанс, лично ще му види сметката.
Двигателите работиха съвсем кратко, след което замлъкнаха и се чу плясъкът на хвърлената във водата котва. Тери се помъчи да се освободи, но безуспешно. Напрегна се, готова за най-лошото. То настъпи след минута, когато се задейства моторът на конвейера. Лентата се задвижи, отнасяше я все по-близо към началото на улея и мрачните води под него.
36
Остин водеше ударната си група през гората. Заобиколи потъналия в мрак плац, като използваше за приблизителен ориентир слабо осветената алея, която се виждаше между дърветата. Вървяха бавно и много предпазливо, като първо се уверяваха, че няма да настъпят някоя съчка или сух клон, преди да направят следващата си крачка.
Бавното темпо направо ги подлудяваше, но макар да не бяха видели никого. Остин имаше злокобното чувство, че не са сами. Предчувствията му се потвърдиха, когато куполът на хангара светна като огромна електрическа крушка и откъм плаца се разнесе дълбок рев.
Всички замръзнаха като живи статуи. След това се задейства забавената реакция и се хвърлиха по корем на земята с готови за стрелба оръжия. Очакваният дъжд от куршуми така и не се изсипа върху тях. Ревът обаче ставаше все по-мощен и потече край тях като огромна звукова река. Идваше от устата на стотици киолая. Широките им лица бяха вдигнати нагоре и осветени от синкава светлина, зомбираните им очи бяха вперени в Баркър, който стоеше на висок подиум пред купола.
Над плаца се разнесе монотонният тътен на десетки тъпани и тълпата започна да припява:
– Тунук… Тунук… Тунук…
Баркър се къпеше във възгласа, оставяше го да се излее върху него, пиеше го като еликсир. Накрая вдигна ръце към небето и припяването и думтенето на тъпаните спряха, сякаш някой ги беше изключил. Баркър заговори на странен език, зародил се може би преди появата на първото северно сияние. Изричаше думите бавно, но гласът му постепенно набираше сила.
Дзавала допълзя до Остин.
– Какво става?
– Май нашият приятел навива гимназията.
– Гадост. Тези клакьори нямат шанс да спечелят конкурс по красота.
Хипнотизиран от варварския спектакъл, Остин се взираше напред. Както бе казал Бен, куполът наистина напомняше на огромно иглу. Баркър им правеше услуга, като бе събрал бандата си главорези на едно място и я довеждаше до полуда. Насочила цялото си внимание към своя лидер, частната армия на Баркър едва ли щеше да забележи шепата нарушители сред дърветата. Остин скочи на крака и направи знак на останалите да го последват. Приведени, те тръгнаха през гората към брега на езерото.
Районът около кея изглеждаше пуст. Остин реши, че всички хора на Баркър са привикани при голямото иглу за представлението. Въпреки това нямаше намерение да поема никакви рискове. Бараката при кея беше достатъчно голяма, за да побере десетки убийци. Той предпазливо приближи до ъгъла на сградата и надникна. Двойната врата на бараката зееше.
Докато Дзавала и баските пазеха, Остин влезе вътре и светна. Бараката бе празна, ако не се брояха разни въжета, котви, шамандури и други подобни. Огледа набързо и тъкмо се канеше да излезе, когато Бен, който го бе последвал вътре, го спря.
– Чакай.
Индианецът посочи бетонния под. Остин виждаше единствено мръсотията, оставена от онези, които бяха използвали постройката. Бен клекна и проследи с пръст малките отпечатъци от стъпките на дете. Остин стисна зъби и излезе. Дзавала и братята Агирес се взираха в някакви движещи се в езерото светлини. Стори му се, че чува звука на двигател. Не беше сигурен, защото вятърът довяваше гласа на Баркър чак дотук. Бръкна в раницата си и извади очила за нощно виждане.
– Някакъв кораб. Четвъртит, с ниски бордове.
Подаде очилата на Бен и той погледна, и каза:
– Това е катамаранът, който видях миналия път.
– Не помня да си го споменавал.
– Съжалявам. Доста неща се случиха онази нощ. Когато двамата с Джош Грийн дойдохме с кануто, той беше вързан за кея. Не ми се стори особено важен.
– Може да се окаже изключителноважен. Опиши ми го.
Бен сви рамене.
– Дълъг е към петнайсет метра. Нещо като баржа, но с двоен корпус. През средата минава широка към два метра лента на конвейер от голям контейнер на носа до кърмата, която се спуска под наклон към водата. Предположихме, че така хранят рибата.
– Хранят рибата – промърмори Остин.
– Нали ти казах за рибарниците.
Остин не мислеше за риби в рибарници. Думите на Бен му припомниха мафиотското клише, свързано с бетонни обувки и разходка до дъното на Ист Ривър. Изруга, когато си спомни за противния навик, който бе създал проблеми между киолая и останалите племена. Баркър бе замислил масово човешко жертвоприношение като част от представлението си.
Изтича до края на кея, спря и отново присви очи през очилата за нощно виждане. След описанието на Бен вече разбираше по-добре какво вижда. Ниският съд се движеше бавно и почти бе стигнал средата на езерото. В светлината на сигналните лампи той различаваше движещите се по палубата хора. Не можеше да определи с какво точно се занимават, но изтръпна, като предположи какво може да е.
– Какво става? – Пабло го беше последвал и се взираше в отразените от водата светлини.
– Лошо – отвърна Остин. – Извикай кобрата.
Пабло свали радиото от колана си и излая някаква заповед на испански. После каза:
– Идват. Какво да направят?
– Кажи им като за начало да разтопят голямото иглу.
Пабло се усмихна и предаде нареждането.
Остин повика Дзавала настрана, каза му нещо и след като Дзавала тръгна по кея, събра останалите.
– Искам да тръгнете към селото на Бен от другата страна на езерото. Чакайте ни там. Ако след началото на фойерверките играта загрубее, изчезвате в гората.
– Моите хора ли са на баржата? – разтревожено попита Бен.
– Мисля, че да. С Джо ще идем да погледнем по-отблизо.
– Искам да дойда с вас.
– Зная, че искаш. Но ще се нуждаем от опита ти в гората, за да се измъкнем оттук. – Видя упоритото изражение на Бен и добави: – Опасността за твоите хора става по-голяма с всяка секунда. Не ме бави.
От посоката, накъдето бе тръгнал Дзавала, се разнесе приглушено боботене на мотор. Хората на Баркър не бяха рискували след миналото посещение на Бен и не бяха оставили ключове, но Дзавала бе в състояние да разглоби двигател на лодка и насън, да не говорим да го включи. Миг по-късно мощният двигател на джета доволно мъркаше под краката им.
– Знаех си, че швейцарското ми ножче ще свърши работа – каза Дзавала.
Остин погледна неспокойно към езерото и се намести пред Дзавала, който вече бе с пушка в ръка. След секунда джетът летеше по водата към светлините на катамарана.
Остин не обичаше джетовете. Бяха шумни замърсители и нямаха друга цел, освен да тормозят летовниците на плажа, животните и платноходките. В същото време признаваше, че да караш джет е като да яхнеш плаващ мотоциклет. Само след няколко минути двамата с Дзавала вече можеха да различат очертанията на катамарана и без помощта на очилата за нощно виждане. Той като че ли бе спрял. Хората на борда явно бяха чули звука на бързо приближаващия джет и бяха видели бялата опашка зад него. Включи се прожектор.
Заслепен от ярката светлина, Остин се сви ниско зад волана, макар да знаеше, че реакцията му е закъсняла. Беше се надявал да се доближи до баржата, преди да ги засекат. Достатъчно бе ескимосите само за миг да зърнат лицето му, за да го разпознаят като неканен гост и следователно – враг. Направи рязък завой и джетът вдигна стена от пяна. Прожекторът ги откри за секунди. Остин зави в противоположната посока, без да знае докога ще може да издържи на тази водна акробатика, нито дори дали от слалома му има някаква полза.
– Можеш ли да угасиш тая лампичка? – извика през рамо.
– Дръж това чудо по-спокойно и ще я угася – извика в отговор Дзавала.
Остин намали скоростта и плъзна джета успоредно на катамарана. Знаеше, че така е лесна мишена за онези на борда, но трябваше да рискува. Дзавала вдигна пушката и натисна спусъка. Оръжието изтрещя. Светлината не угасна и лъчът отново ги откри. С пищящи от първия гърмеж уши, Остин по-скоро почувства, отколкото чу втория изстрел. Светлината изгасна.
Мъжете на борда извадиха фенерчета, мракът бе разсечен от тънки лъчи и Остин чу гърмежите и трясъка на огнестрелно оръжие, но вече се бе отдалечил извън обсега на светлините. Караше джета бавно, за да не оставя издайническа бяла следа. Чуваше плясъка на куршумите във водата. Катамаранът отново потегли.
Остин бе сигурен, че стрелбата не е забавила изпълнението на чудовищната задача на борда, а дори го е ускорила. Знаеше, че ако се опита да приближи катамарана, двамата с Дзавала ще станат на решето. Трескаво се опитваше да измисли нещо – и губеше безценни секунди. Спомни си какво бе казал Бен за катамарана и го осени идея. Сподели замисъла си с Дзавала.
– Започвам да се безпокоя – изсумтя той.
– Не те виня. Зная, че е рисковано.
– Не ме разбра. Планът ми харесва.Точно товаме безпокои.
– Ще ти запиша час при психиатъра на НАМПД, като се върнем. Дотогава виж дали ще успееш да укротиш съпротивата.
Дзавала кимна и насочи пушката към един мъж, който бе проявил неблагоразумието да застане на пътя лъчите на фенерчетата. Разнесе се гръм и силуетът изчезна като тенекиена патица на стрелбище.
Остин даде газ и когато ответният залп разкъса водната повърхност, бе вече далеч. Пушката изгърмя отново и още едно тяло рухна на палубата. Мъжете на борда най-сетне проумяха, че са лесни мишени, и угасиха фенерчетата. Точно на това разчиташе Остин.
Катамаранът започна да набира скорост. Известно време Остин караше успоредно на него, после описа кръг и изостана на около двеста метра. Прикова очи към двойната следа пред себе си, даде газ, насочи джета право към едната страна на кърмата и в последната секунда изключи двигателя.
Носът на джета блъсна кърмата на катамарана с висок кух удар, след това изстърга и се плъзна нагоре по наклонената палуба. Един от екипажа бе чул приближаването на джета и стоеше на кърмата с готов за стрелба автомат. Облият нос на джета го удари в краката. Ясно се чу хрущенето на кост и мъжът отхвърча през половината палуба. Дзавала се претърколи настрани, преди джетът да спре. Остин скочи от седалката и измъкна револвера.
Джетът се бе плъзнал странично и бе спрял напречно на палубата, с което им предлагаше известна защита. Остин бързо се прицели в една движеща се в мрака фигура и натисна спусъка. Не улучи, но пламъкът от изстрела разкри ужасяваща гледка. Хора – не можеше да определи дали са живи, или мъртви – лежаха проснати по лентата на конвейера и бавно се движеха към кърмата – всеки миг щяха да се плъзнат по улея и да потънат в езерото.
Извика на Дзавала да го прикрива. Последваха три бързи последователни пушечни изстрела. Писъците в другия край на баржата показаха, че поне два от куршумите са улучили. Остин прибра револвера, хвърли се към най-близката мъчеща се да се освободи фигура и я издърпа от лентата. По кошмарната конвейерна линия се появи друго, по-дребно тяло, на дете. Остин издърпа и него.
Към него идваха още тела. Запита се колко ли дълго може да ги спасява, но все пак беше решен да опита. Сграбчи следващата жертва за краката. От тежестта й предположи, че е мъж, и изпъшка от напрежение, докато го издърпваше настрани. Ръцете му държаха глезените на следващия, когато лентата спря. Остин се изправи. По лицето му течеше пот; дишаше тежко. Проряза го болка от раната в гърдите. Вдигна поглед и видя към него да се приближава някаква сянка с фенерче в ръка. Револверът мигом се озова в ръката му.
– Не стреляй, амиго – разнесе се познатият глас на партньора му.
Остин свали оръжието.
– Мислех, че ме прикриваш.
– Прикривахте. После нямаше от кого. Пречуках двама и останалите скочиха от кораба. Видях едно червено копче на пулта за управление на конвейера и го натиснах.
Първият, когото Остин бе изтеглил от почти сигурна смърт, издаваше приглушени звуци изпод лепенката на устата си. Остин взе фенерчето и установи, че се взира в сините като тинтява очи на Тери Уелд. Внимателно махна лепенката от устата й, след което й развърза ръцете и краката. Тя каза едно бързо „благодаря“ и освободи момиченцето, което за малко щеше дай направи компания на оня свят. Остин му подаде куклата и детето я грабна и я прегърна.
Заедно бързо освободиха останалите. Райън пусна ослепителната си усмивка и започна да го обсипва със суперлативи. На Остин му бе писнало от този егоистичен екоактивист. Беше бесен, че му се бе изпречил на пътя и че беше рискувал живота на Тери. Още една дума и Райън щеше да полети зад борда.
– Вземи я затвори тая уста – изръмжа Остин.
Райън усети, че спасителят му не е в настроение, и млъкна.
Докато освобождаваха последните пленници, Остин чу мотора на лодка. Грабна револвера си и двамата с Дзавала приклекнаха зад перилата. Чуха как лодката изключва двигателя и се блъска в катамарана. Остин включи фенерчето, видя пребледнелия Бен Найтхоук и му викна:
– Качвай се. Всички са добре.
На лицето на Бен се изписа облекчение. Той се качи на катамарана, следван от братята Агирес. Пабло се беше превил и стискаше лявата си ръка. Ръкавът му беше подгизнал от кръв над лакътя.
