Текст книги "Бяла смърт"

11

Пол Траут караше широкия военен джип по натоварените улици на Вашингтон като състезател на финалите за Суперкупата. Макар двамата с Гамей често да използваха хамъра за семейни излети из Вирджиния, нито едно препятствие по черните пътища на провинцията не можеше да се сравнява с предизвикателствата на шофирането в столицата. Гамей гледаше за дупки, а Пол даваше газ почти без да се оглежда. Способността им да работят заедно като добре смазана машина бе жизненоважна за безкрайните мисии в НАМПД и се дължеше на проницателността на адмирал Сандекър, който ги бе наел.

Пол зави по една тясна улица в Джорджтаун, паркира джипа зад тухлената им къща и двамата се втурнаха към вратата. Само след минути се качваха в едно такси с набързо приготвени сакове в ръце. Служебният самолет на НАМПД ги очакваше на летището и загряваше двигатели. Пилотът бе жена – караше група учени до Бостън и познаваше семейство Траут от предишни мисии на Специалния отряд. Беше получила разрешение от централата за допълнителен курс и тъкмо попълваше бордовия лист.

След като остави учените на летище „Лоуган“, самолетът продължи по атлантическото крайбрежие на север със скорост 800 км/ч и свали семейство Траут до Халифакс в Нова Скотия тъкмо навреме за късна вечеря. Пренощуваха в един хотел до летището, рано на следващата сутрин хванаха полет на „Еър Канада“ до Кейп Бретан, наеха кола от летище „Сидни“ и поеха по скалистия бряг в търсене на купената от „Океанус“ фабрика. На летището Гамей се бе сдобила с пътеводител. Авторът на частта, описваща този затънтен район, явно бе изпаднал в отчаяние, тъй като бе вписал фабриката като туристическа забележителност.

След като в продължение на километри не видяха никакви следи от цивилизация, стигнаха до някаква комбинация между смесен магазин, кафене и сервиз. Гамей отби край очуканите пикапи, паркирани пред разнебитената постройка.

Пол вдигна глава от картата.

– Много очарователно, но до центъра на градчето има още няколко километра.

– Така или иначе трябва да налеем бензин. – Гамей почука таблото. – Докато натискаш помпата, аз ще понатисна местните за някоя й друга клюка.

С пътеводителя под мишница Гамей прескочи черния лабрадор, който се бе проснал като умрял на паянтовата предна веранда, и отвори вратата. Носът й долови приятното ухание на тютюн за лула, бекон и кафе. Магазинът, който заемаше половината от помещението, предлагаше всякакъв вид стоки – от телешка пастърма до ловни патрони. Кафенето заемаше другата половина.

Десетина мъже и жени седяха на кръглите маси от метал и пластмаса. Очите на всички се обърнаха към Гамей. Високата метър и седемдесет и пет и тежаща шейсет килограма стройна Гамей с необичайната си червена коса би привлякла вниманието дори на плажен купон в Малибу. Погледите станаха още по-любопитни, когато тя напълни две пластмасови чаши от кафеварката на самообслужване.

Отиде да плати и закръглената млада жена на касата я посрещна с приветлива усмивка.

– На екскурзия, нали? – Явно не можеше да си представи, че някой би се застоял по-дълго, отколкото е необходимо за чаша кафе.

– Двамата със съпруга ми пътуваме по крайбрежието.

– Е – примирено каза жената, – тук няма много за гледане.

– Напротив, прекрасное. Бихме останали по-дълго, ако имахме време – каза Гамей с обезоръжаваща усмивка и отвори пътеводителя на подгънатата страница. – Тук пише, че имало някакво красиво рибарско заливче и фабрика за обработка на риба.

–  Такали? – невярващо се обади касиерката.

Останалите в кафенето не бяха пропуснали нито думичка.

Една кокалеста белокоса жена изкудкудяка като кокошка.

– Риболовът вече не е какъвто беше. Продадоха фабриката. Някаква голяма компания изкупи целия бизнес. Уволни всички работници. Никой не знае какво правят. Хората, които работят там, изобщо не стъпват в града ни. Понякога виждаме ескимоси с големи черни джипове.

Гамей погледна пътеводителя – да не би да е пропуснала нещо.

–  Ескимосили? Не предполагах, че сте толкова далеч на север.

Невинният й въпрос стана повод за оживен дебат. Някои от местните твърдяха, че ескимосите пазели фабриката. Други заявиха, че хората с джиповете всъщност били индианци или пък монголци. В един момент Гамей се зачуди дали не е попаднала в някой приют за душевноболни. Мисълта й се затвърди, когато касиерката промърмори нещо за „извънземни“.

– Извънземни ли? – повтори Гамей.

Очите на касиерката се разшириха под дебелите кръгли стъкла на очилата.

– Това е като Зона 51, онази тайна база на НЛО в Щатите, дето я показваха в „Досиетата Х“.

– Веднъж видях НЛО, докато ловувах в района на старата фабрика – намеси се един мъж, който спокойно можеше да е и стогодишен. – Голямо сребърно нещо, цялото святкащо.

– Стига, Джо – каза кокалестата жена. – Сигурно си бил толкова насвяткан, че си видял и розови слонове.

– Че как – ухили се беззъбо старецът. – И тях съм ги виждал.

Избухна смях.

Гамей се усмихна сладко и се обърна към касиерката.

– Страхотно ще е да разкажем на приятелите си, че сме виждали база на НЛО. Далеч ли е оттук?

– На трийсетина километра – отвърна касиерката и й обясни как да стигне. Гамей й благодари, остави десет доларова банкнота в празната кутия за помощи и излезе.

Пол се бе облегнал на колата със скръстени на гърдите ръце.

– Как мина? – попита той и си взе кафето.

Гамей хвърли поглед към магазина.

– Не зная. Сякаш попаднах в епизод на „Туин Пийкс“. Само за няколко минути научих, че в тази част на света има каращи големи джипове ескимоси, база на НЛО и розови слонове.

– Това обяснява всичко – със сериозна физиономия отбеляза Пол. – Докато беше вътре, оттук прелетя ято едри създания с цвят на сливи.

– Не се изненадвам след всичко чуто – каза тя и седна зад волана.

– Мислиш ли, че местните си правят майтап за сметка на бедните туристи? – попита Пол, докато се настаняваше до нея.

– Ще разберем, след като видим големите сребърни неща около Зона 51. Ще ти обясня по пътя – добави тя, като видя обърканото му изражение.

Подминаха отбивката към центъра и пристанището и продължиха през гъста борова гора. Дори с подробните обяснения на касиерката, която бе описала едва ли не всеки пън и камък по пътя, за малко не пропуснаха отклонението. Нямаше никакви указателни знаци. Единствено здраво отъпканите коловози отличаваха пътя от дърварските просеки в гъстата гора.

Паркираха на около половин километър от главния път. Касиерката я бе посъветвала да спрат на една поляна недалеч от голяма морена и да продължат през гората пеша. Неколцината местни жители, които се били осмелили да се приближат до портала, били засичани и безцеремонно връщани. Очевидно ескимосите, както ги бе нарекла касиерката, разполагаха със скрити камери.

Гамей и Пол оставиха колата, тръгнаха успоредно на пътя и след стотина метра видяха отблясъците на слънчевите лъчи по високата телена ограда. По горната й част минаваше черен кабел – по бодливата тел течеше ток. Не се виждаха никакви камери, но това не пречеше да са маскирани някъде наоколо.

– И сега какво? – попита Гамей.

– Ще ловим риба или ще копаем червеи.

– Никога не съм си падала по копаенето на червеи.

– Аз също. Да половим риба.

Пол излезе на разчистената ивица пред оградата и веднага забеляза тънката, почти невидима жица на височината на глезена. Посочи я. Сигнална жица. Откърши един сух клон и го метна върху проводника, след което се шмугна обратно в гората. Двамата с Гамей се проснаха по корем на покритата с борови иглички земя.

Скоро се чу ръмжене на двигател и от другата страна на оградата се появи голям черен джип. Колата спря, вратата се отвори, отвътре изскочиха два свирепо изглеждащи чисто бели самоеда с размерите на лъвове и затичаха към оградата. Миг по-късно към душещите кучета се присъедини мургав кръглолик пазач с черна униформа и готова за стрелба карабина в ръце.

Докато кучетата сновяха покрай оградата, пазачът подозрително се загледа в гората. Видя клона върху жицата, промърмори нещо неразбираемо в радиостанцията и тръгна към джипа. Кучетата като че ли усетиха двамата натрапници сред дърветата, спряха, загледаха се в тяхната посока и заръмжаха. Пазачът им викна и те побягнаха към джипа. Скочиха вътре и машината потегли.

– Не е зле – каза Пол, гледаше часовника си. – Деветдесет секунди.

– Май е време да се омитаме оттук – каза Гамей. – Сигурно ще пратят някой да махне клона.

С притичвания стигнаха до взетата под наем кола и след няколко минути отново бяха на главния път.

Гамей поклати замислено глава.

– Тоя пазач заприлича ли ти на ескимос?

– Да, донякъде. Е, може би. Никога не съм се натъквал на ескимоси в Кейп Код.

– Какво ще търси ескимос толкова далеч на юг? Да не продава „Ескимо“?

– Единственото, което предлагаше онзи тип и кутретата му, бе бърз превоз до моргата. Дай по-добре да видим какво става в цивилизацията.

Гамей кимна. След няколко минути завиха на кръстопътя към градчето. В него нямаше нищо забележително и Гамей разбираше защо се споменава съвсем мимоходом в пътеводителя. Къщите бяха защитени от лошото време с асфалтова облицовка в убито зелено или мораво, а покривите бяха покрити с алуминиеви плоскости, за да може снегът да се свлича по-лесно. Виждаха се съвсем малко хора и автомобили. На някои магазини в миниатюрната търговска част имаше табели, че са затворени за неопределено време. Цялото градче имаше доста запуснат вид. Пристанището бе живописно, както споменаваше и пътеводителят, но празно и това допълваше безрадостната картина.

Рибарският кей бе съвсем пуст, като се изключи опърпаното ято дремещи чайки. Гамей посочи неоновата реклама на някаква кръчма – малка четвъртита постройка до пристанището – и Пол й каза да запази маса и да му поръча риба и пържени картофи, докато той пообиколи да открие някой, който да му разкаже нещо за „Океанус“.

Гамей влезе в ресторанта. Заведението бе празно, ако не се броеше пълният барман и един-единствен клиент. Тя седна на маса с изглед към пристанището. Барманът дойде да вземе поръчката, дружелюбно се извини, че няма риба и пържени картофи, но посочи, че бутът на грил и сандвичите със сирене не са никак лоши. Гамей каза, че няма проблем, и поръча два сандвича и „Молсън“. Канадската бира й харесваше, тъй като бе по-силна от американската.

Докато отпиваше от питието си и се наслаждаваше на оплютия от мухи таван и украсената с продрана рибарска мрежа и прашасал препариран омар стена, седящият на бара мъж слезе от стола си. Явно бе изтълкувал гледката на пиеща сама посред бял ден американка като покана. Затътри се към нея с бутилка в ръка, погледът му пробяга оценяващо по червената й коса и гъвкавото й атлетично тяло. Не видя сватбената халка, тъй като лявата ръка на Гамей лежеше на коляното й, и реши, че е обещаваща плячка.

– Добро утро – каза той с приветлива усмивка. – Нещо против да седна при вас?

Гамей не се стресна от толкова прекия подход. Погаждаше се добре с мъжете, защото имаше таланта да мисли като тях. Трудно бе да се повярва, че с високата си стройна фигура и дълга вълниста коса навремето бе първа мъжкарана, оглавяваше банда момчета, строеше къщи по дърветата и играеше бейзбол по улиците на Расин. Освен това бе и страшно добър стрелец благодарение на баща си – той й бе купил въздушна пушка и машина за изстрелване на панички.

– Заповядайте – небрежно отвърна тя и махна към стола.

– Казвам се Майк Нийл. – Бе прехвърлил четиридесетте. Носеше работни дрехи и гумени ботуши. С мургавия си суров профил и гъстата си черна коса щеше да изглежда прилично, ако не бяха заплетеният език и почервенелият от пиянство нос. – Май сте американка.

– Да. – Гамей му подаде ръка и се представи.

– Хубаво име – каза Нийл, впечатлен от здравото й ръкостискане. – Просто минавате, а?

Гамей кимна.

– Винаги ми се е искало да разгледам тукашните места. Рибар ли сте?

– Ъхъ.

Той посочи през прозореца и с неприкрита гордост заяви:

– Хубавицата ми е в онзи док там. „Тифани“. Кръстих я на бившата си приятелка. Скъсахме миналата година, но сменянето на името на кораба носи лош късмет.

– Да не би да сте си взели почивен ден?

– Не точно. В сервиза направиха някои ремонти по двигателя. Няма да пуснат „Тифани“, докато не им платя. Страх ги е, че ще се измъкна.

– Бихте ли го направили?

Той се подсмихна.

– Ужилвал съм ги и преди.

– И все пак е късогледо от тяхна страна. Без лодката си не можете да ловите риба и да изкарате пари, за да им се издължите.

Усмивката на Нийл се стопи и той се намръщи.

– Бих могъл, ако имаше риба.

– В смесения магазин чух, че риболовът вече не бил добър.

– Направо е зле. Всички рибари се преместиха нагоре по брега. Някои прескачат дотук само колкото да видят семействата си.

– Откога е така?

– Към половин година.

– Някаква идея за виновника за тая суша?

Той сви рамене.

– От местната риболовна служба казват, че рибата се била преместила да търси по-богата храна. Дори не пращат някой да види какво е положението, както ги молим. Сигурно не искат да си мокрят краката, знам ли ги. Явно всички морски биолози са заети да си седят на тлъстите задници и да се взират в компютрите.

– А вие споделяте ли мнението им, че рибата се е преместила?

Той се ухили.

– Доста въпроси задавате за туристка.

– Когато не съм туристка, си вадя хляба като морски биолог.

Нийл се изчерви.

– Извинете. Нямах предвид вашия тлъст задник. О, по дяволите…

Гамей се разсмя.

– Много добре те разбирам, като говориш за биолози компютърджии, които не си подават носовете от лабораториите. Мисля, че рибарите имат повече практически познания за морето от всеки учен. В същото време професионалната експертиза не вреди. Може би мога да ти помогна да разбереш защо няма риба.

По лицето на Нийл премина сянка.

– Не съм казал, че нямариба. Има, и още как.

– Тогава какъв е проблемът?

– Не е риба като риба.

– Не те разбирам.

Нийл сви рамене. Явно не му се говореше на тази тема.

– Изучавала съм риби от цял свят във водата и на сухо – каза Гамей. – Едва ли има нещо, което да ме изненада.

– Обзалагам се, че това тука ще те изненада.

Гамей протегна ръка.

– Добре, приемам облога. Колко струва ремонтът на двигателя?

– Седемстотин и петдесет долара. Канадски.

– Ще ти платя, ако ми покажеш за какво говориш. Дай да те черпя една бира по случай баса.

Небръснатата челюст на Нийл увисна.

– Сериозно?

– Съвсем. Виж, Майк, в океана няма огради. Рибата си плува, където й скимне. В тези води няма нищо, което би наранило и американски рибари, нали?

– Добре – каза той и стисна ръката й. – Кога ще ходим?

– Какво ще кажеш за днес?

Нийл се ухили. Не беше трудно да се разбере причината за щастието му. Красива дружелюбна американка му плаща ремонта и се качва сама с него на лодката му, където той може да покаже грубоватия си чар.

Точно тогава в заведението влезе Пол Траут и тръгна към масата им.

– Съжалявам, че се забавих. Пристанището е почти пусто.

– Това е Майк Нийл – каза Гамей. – Майк, запознай се със съпруга ми.

Нийл вдигна очи към почти двуметровия Траут и свързаните му с Гамей фантазии се изпариха. Но той все пак бе практичен човек. Сделката си беше сделка. Така че каза:

– Много ми е приятно.

Ръкуваха се.

– Майк се съгласи да ни повози с лодката си и да ни покаже малко необичайна риба – каза Гамей.

– Можем да тръгнем след час – каза Нийл и стана. – Тъкмо ще имате време да обядвате. Ще се видим на лодката.

– Трябва ли да взимаме нещо? – попита Пол.

– Не – отвърна Нийл, поколеба се и добави: – Освен може би пушка за слонове?

Избухна в смях при вида на обърканите им физиономии. Чуваха го как продължава да се смее и след като излезе.