Текст книги "Бяла смърт"

19

Огромните стволове на дърветата се извисяваха като колони на античен храм. Преплетените клони спираха слънчевите лъчи и в гората цареше здрач. Старият очукан пикап се подмяташе и подскачаше като лодка в буря, докато се катереше по корените и камънаците.

Джошуа Грийн седеше до шофьора и се друсаше на твърдата седалка. Държеше едната си ръка на главата си, за да я предпазва от ударите в тавана на купето. Грийн бе юридическият експерт по опазването на околната среда на Пазителите на морето. Беше русокос, с тясно лице, големи кръгли очила и подобен на клюн нос, което му придаваше вид на мършава кукумявка. Понасяше стоически пътуването, без да се оплаче нито веднъж, докато в един момент пикапът не подскочи толкова силно, че този път наистина се удари в тавана.

– Чувствам се като царевично зърно в машина за пуканки – каза той на шофьора. – Още колко време трябва да издържам това мъчение?

– Около пет минути, после ще продължим пеша – отвърна Бен Найтхоук. – Не ме изкарвай виновен, че ти е прилошало от друсането. А и извинявай за превозното средство. Това е най-доброто, което можа да предложи братовчед ми.

Грийн кимна примирено и отново насочи вниманието си към гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни. Преди да постъпи в централата на SOS, беше член на ударните им групи. Беше взиман на таран, бяха стреляли по него и бе прекарал кратки, но незабравими моменти в затвори, които малко се различаваха от средновековни тъмници. Беше станал прочут с изумителната си самоувереност в критични ситуации и зад професорската му външност се криеше корав характер. Но неестественият сумрак на гората го нервираше повече от всичко, с което се бе сблъсквал в морето.

– Не ме притеснява пътят.А проклетите дървета – каза той, вперил поглед в гората. – Направо тръпки да те побият! Пладне е, слънцето свети, а тук е тъмно като в царството на Хадес. Сякаш сме попаднали в роман на Толкин. Няма да се учудя, ако насреща ни изскочи някой орк или великан човекоядец. Опа, май току-що видях Шрек.

Найтхоук се разсмя.

– Е, гората наистина може да е малко страшничка за човек, който не е свикнал с нея. Той се загледа през предното стъкло, но вместо страх на кръглото му кафеникавожълто лице бе изписано възхищение. – Различно е, ако си израсъл тук. Гората и сумракът са твои приятели, защото ти осигуряват защита. През повечето време – замислено добави той след кратко мълчание.

След няколко минути Найтхоук спря пикапа и двамата излязоха в катедралния здрач. Над главите им се носеха облаци мушици. Силната миризма на смола почти задушаваше, но за Найтхоук тя бе като най-фин парфюм. Той погълна гледките и миризмите с блажена физиономия, след което двамата с Грийн метнаха на гръб раниците, в които имаше фотоапарати, туристически инструменти, вода и храна.

Найтхоук тръгна, без да се поглежда компаса.

– Оттук – каза той с такава увереност, сякаш следваше някаква начертана на земята линия.

Вървяха мълчаливо по трупания десетилетия дебел килим от борови иглички, като заобикаляха дебелите стволове. Въздухът бе горещ и задушен и само след няколко минути ризите им подгизнаха от пот. Докато следваше Найтхоук, Грийн си спомняше пътя, който го бе довел от комфорта на офиса с климатик до тази мрачна гора.

Освен работата си в SOS Грийн бе хоноруван преподавател в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Именно там се запозна с Бен Найтхоук, който посещаваше лекциите му. Найтхоук бе доволен от приятелството им, тъй като рядко му се случваше да се прибира до дома си. Семейството му живееше на брега на голямо езеро в една затънтен и почти недостъпен район на Източна Канада. Всяка седмица принадлежащият на цялото село хидроплан летеше до най-близкия град за провизии – или при спешни случаи, като същевременно пренасяше и пощата.

Майка му го държеше в течение какво става с големия строителен проект в езерото. Найтхоук с примирение реши, че някой явно се е заел да издигне ловна хижа. Именно срещу такива проекти смяташе да воюва, след като се дипломира. А преди седмица майка му беше изпратила тревожно писмо за някакви лоши събития и молеше сина си да се прибере колкото се може по-скоро.

Грийн му каза, че може спокойно да отсъства колкото е необходимо. Няколко дни след като замина за Канада, Найтхоук се обади в офиса на SOS. Гласът му бе отчаян.

– Трябва да ми помогнеш – умолително каза младежът.

– Разбира се – отвърна Грийн; предположи, че младият му приятел е закъсал с парите. – Колко ти трябват?

– Не ми трябват пари. Притеснявам се за семействотоси!

Найтхоук обясни, че в най-близкото градче до селото научил, че хидропланът не е идвал от две седмици. Местните жители предполагали, че става въпрос за повреда и че накрая някой ще се появи от гората и ще потърси резервни части.

Той взел назаем пикап от един роднина, който живеел в градчето, и тръгнал по черния път към селото. В един момент се натъкнал на ограда, пазена от свирепо изглеждащи мъже – казали му, че това е вече частна собственост. Когато им обяснил, че иска да стигне до селото си, те го заплашили с оръжията си и го предупредили да не се връща.

– Не разбирам – каза Грийн по телефона. – Нали семейството ти живее в района на резерват?

– Останали са шепа хора. Земята е собственост на голям хартиен концерн. Формално погледнато, ние сме незаконни заселници, но компанията ни толерираше. Дори използваха племето в рекламите си, за да покажат какви симпатяги са. Но продадоха земята и новите собственици започнали някакъв голям проект от другата страна на езерото.

– Земята е тяхна. Могат да правят каквото им скимне.

– Зная, но това не обяснява какво е станало с моите хора.

– Правилно. Обърна ли се към властите?

– Разбира се. Веднага. Говорих с полицията. Казаха, че са се свързали с адвокат в града и той им казал, че моите хора били прогонени.

– Но къде са отишли?

– От полицията задали същия въпрос. Адвокатът казал, че си заминали. И че вероятно са се настанили на нечия чужда земя. Разбери, всички смятат моите хора за ексцентрични анахронизми. Полицаите казаха, че не могат да направят нищо. Имам нужда от помощ.

Грийн погледна бележника си, после каза:

– Ще уредя служебния самолет да ме хвърли при теб утре сутринта. – SOS държеше под наем реактивен самолет, който бе винаги на разположение.

– Сериозно?!

– Че защо не? Маркъс е вързан в Дания и формално шефът съм аз, а честно казано, писна ми да се занимавам с тъпите интриги и борби в офиса. Кажи къде точно се намираш.

Верен на думата си, на следващия ден Грийн отлетя за Квебек. Оттам хвана полет с един малък самолет до градчето, от което се обаждаше Найтхоук. Бен го чакаше на миниатюрното летище. Пикапът бе натоварен с всичко необходимо и бе готов за път. Караха няколко часа по черни пътища и пренощуваха на палатка.

Грийн огледа картата на светлината на лагерния фенер и установи, че гората покрива огромна площ, осеяна на места с големи езера. Семейството на Бен преживяваше от лов и риболов и печелеше пари от любители рибари и ловци.

Грийн предложи да наемат хидроплан, но Найтхоук каза, че тежковъоръжените стражи ясно дали да се разбере, че ще стрелят по всеки натрапник. Преграденият път не бил единственият начин да се стигне до селото. На следващата сутрин караха още няколко часа, без да срещнат нито една друга кола, докато не стигнаха пътеката, водеща в гъстата гора.

Вече ходеха около час, след като бяха оставили пикапа. Движеха се мълчаливо като сенки между високите дървета. Внезапно Найтхоук спря, вдигна ръка и с полузатворени очи бавно заобръща глава като радарна антена, фокусираща се към наближаваната цел. Сякаш бе загърбил обикновените сетива и използваше някакъв вътрешен компас.

Грийн го гледаше с възхищение. Можеш да извадиш индианеца от гората, но не и гората от индианеца, помисли си. Накрая Найтхоук се отпусна, посегна към раницата си и откопча манерката. Подаде я на Грийн.

– Не искам да се натрапвам, но колко още ни остава да ходим? – попита Грийн, след като отпи от възтоплата вода.

Найтхоук посочи дървета.

– На стотина метра натам има ловна пътека, която ще ни отведе до езерото.

– Откъде знаеш.

Бен се потупа по носа.

– Не е голяма философия. Следвах миризмата на водата. Пробвай и ти.

Грийн вдиша един-два пъти и с изненада откри, че наред с аромата на бор долавя и слабата миризма на гниеща растителност и риба. Найтхоук също пийна малко вода и прибра манерката. После каза тихо:

– Оттук нататък трябва много да внимаваме. Ще общуваме с жестове.

Грийн кимна. Тръгнаха отново. Околността започна да се променя почти незабавно. Дърветата ставаха по-къси и по-ниски, а почвата под краката им – по-песъчлива. Ниската растителност стана по-гъста и им се налагаше да си пробиват път през бодливи храсти.

Между клоните проникваха снопове слънчева светлина. Неочаквано видяха пред себе си отблясъците на вода. По сигнал на Найтхоук клекнаха и стигнаха до брега на езерото почти пълзешком.

На един паянтов кей беше вързан възстаричък хидроплан „Чесна“. Найтхоук го огледа. Всичко изглеждаше нормално. Махна капака и ахна, когато видя двигателя.

– Джош, виж!

Грийн надникна.

– Сякаш някой си е поиграл с брадва.

Срязаните маркучи и проводници висяха безпомощно. Двигателят бе покрит с десетки белези от удари с нещо твърдо и тежко.

– Ето защо не са летели до града – каза Найтхоук, после посочи отъпканата пътека, отвеждаща от кея. – Селото е натам.

След няколко минути стигнаха до една поляна. Найтхоук вдигна ръка да спрат, после приклекна и впери остър поглед през храстите.

– Няма никого – каза накрая.

– Сигурен ли си?

– За съжаление, да – отвърна Найтхоук. И излезе на поляната, без да се крие. Грийн го последва колебливо.

Селото се състоеше от десетина дървени къщи, повечето с веранди. Бяха построени от двете страни на отъпкана ивица земя, като главната улица на някое малко селище; приликата се затвърдяваше и от една постройка с табела за смесен магазин. Грийн очакваше всеки момент някой да изскочи от вратата, но магазинът и всички останали къщи в селото бяха притихнали като гробници.

– Това е моят дом, тук живееха родителите ми и сестра ми – каза Найтхоук и спря пред една от по-големите постройки. Качи се на верандата и влезе. След няколко минути се появи отново, клатеше глава. – Никой. Всичко е по местата си. Сякаш просто са излезли за минутка.

– И аз надникнах тук-там – каза Грийн. – Същата работа, колко души са живели тук?

– Около четиридесет.

– Къде може да са отишли?

Найтхоук отиде до езерото и спря на брега, заслушан в тихия плясък на вълните. След малко посочи отсрещния бряг.

– Може би ей там?

Грийн присви очи.

– Откъде можеш да си сигурен?

– Майка ми писа, че от другата страна на езерото стават странни неща. Трябва да проверим.

– Какви странни неща?

– Пишеше, че ден и нощ пристигали големи хеликоптери и докарвали материали. Когато мъжете от селото отишли да, видят какво става, охраната ги прогонила. После един ден в селото пристигнали няколко души с оръжия и го огледали. Не наранили никого, но майка ми решила, че ще се върнат.

– Не е ли по-добре да се обадим на властите? Може да пратят самолет.

– Мисля, че вече е късно – каза Найтхоук. – Писмото й е отпреди повече от две седмици. Освен това усещам във въздуха да витае опасност и смърт.

Грийн потрепери. Намираше се насред нищото, а единственият човек, който можеше да го измъкне оттук, бръщолевеше като шаман от второкласен филм.

Найтхоук усети нервността на приятеля си и се усмихна.

– Спокойно, няма да се превърна в туземец. Това за ченгетата е добро предложение. Но ще се чувствам по-добре, ако първо проверим нещата. Ела.

Качиха се на една близка могилка и Найтхоук махна няколко клона, които закриваха плитка пещеричка. Вътре върху груба стойка лежеше обърнато наопаки кану от брезова кора. Найтхоук с любов прокара длан по гладката повърхност.

– Сам го направих. Използвах само традиционни материали и техники.

– Прекрасно е – каза Грийн. – Направо взето от „Последният мохикан“.

– Много по-добро е. Обикалял съм цялото езеро с него.

Смъкнаха кануто до брега, хапнаха сушено телешко и седнаха да си починат, докато чакат залеза.

Когато се здрачи, натовариха раниците в кануто, спуснаха го на вода и загребаха. Докато доближат отсрещния бряг, нощта вече бе паднала. Ненадейно кануто се удари в нещо твърдо и спря.

Найтхоук посегна надолу, мислеше, че са се натъкнали на скала.

– Някаква метална клетка е. Като за стръв. – Той огледа водата с острия си поглед. – Пълно е с такива. Надушвам риба. Много риба. Това е нещо като рибарник.

Откриха отвор в плаващата барикада и насочиха кануто към сушата. Нещо се движеше и пляскаше в металните клетки и потвърждаваше предположението на Найтхоук за рибарник. Накрая стигнаха до забелязания още от езерото плаващ кей, осветен от слаби, високи до глезена лампи. На серията стълбове бяха вързани няколко джета, имаше и скутери, а също и голям катамаран. През средата му минаваше конвейер и Найтхоук предположи, че се използва в рибарника.

Хрумна ми нещо – каза Грийн, събра методично ключовете на джетовете и скутерите и ги хвърли във водата. Скътаха кануто между останалите лодки, метнаха отгоре му брезент и се качиха на кея.

Кеят стигаше до асфалтирана алея, която водеше навътре към сушата. Найтхоук и Грийн решиха да вървят между дърветата. След няколко минути попаднаха на широка просека, сякаш през гората бе минал грамаден булдозер. Последваха я и стигнаха до цял парк камиони и земекопна техника, паркирани в стройни редове зад огромен склад. Земята бе подравнена и огромни машини полагаха ивици асфалт. Въоръжени с лопати работници подравняваха горещата маса, приготвяйки я за валяците.

– Сега какво ще правим, професоре? – попита Найтхоук.

– Колко време има до развиделяване?

– Около пет часа до първата светлина. Няма да е зле да сме се върнали при езерото преди това.

Грийн опря гръб на близкото дърво.

– Нека дотогава ги държим под око. Аз ще съм първа смяна.

Бен го смени малко след полунощ и Грийн се изтегна на земята и затвори очи. По едно време Найтхоук го потупа по рамото.

– Джош…

Грийн седна и погледна към разчистения плац.

– Какво става?

Отвъд разчистеното пространство, където бе имало само дървета, се издигаше огромна куполовидна постройка, повърхността й блестеше в синкавобяла светлина. Беше се появила сякаш с магия.

– Това пък какво е? – прошепна Бен. – И откъде се взе?

– Нямам представа – каза Грийн.

– Може да е хотел.

– Не – каза Грийн. – Прекалено функционално изглежда. Ти би ли отседнал на подобно място?

– Аз съм израсъл в дървена колиба. Всичко по-голямо от нея е хотел.

– Не искам да говоря с пренебрежение за родния ти край, но можеш ли да си представиш тук да се събират рибари и ловци? Такава сграда подхожда на Лае Вегас.

– Близо сме до Северния полюс, човече. Това нещо прилича на огромно иглу.

Грийн трябваше да признае, че куполът наистина има същите контури като на убежищата на ескимосите, които бе виждал в „Нешънъл Джиографик“. Но вместо от плътен сняг този явно бе изграден от някаква полупрозрачна пластмаса. В основата на купола имаше огромни хангарни порти, обърнати към оформеното като плац открито пространство.

Докато гледаха, плацът отново се оживи. Строителните екипи се върнаха, придружени от въоръжени хора, които често поглеждаха нагоре към нощното небе. Скоро отгоре се чу шум на двигатели, после в небето се появи някаква огромна маса, която закри звездите.

– Виж купола – каза Найтхоук.

На върха на постройката се бе появила вертикална цепнатина. Тя се разшири като клин, после горната половина на купола се плъзна назад като кората на портокал, докато той не се отвори напълно. От вътрешността бликна светлина и окъпа сребристата кожа на гигантски предмет с формата на торпедо, който бавно се придвижи и увисна точно над огромния отвор.

– И двамата сбъркахме – каза Найтхоук. – Ласвегаският ни хотел се оказа хангар за балони.

Грийн изучаваше очертанията на огромния въздушен кораб.

– Виждал ли си старите кадри за „Хинденбург“, немския цепелин, който се подпалил и изгорял през трийсетте?

– Но какво търси подобно нещо тук?

– Мисля, че съвсем скоро ще разберем – каза Грийн.

Спускащият се кораб потъна в постройката, секциите на купола се плъзнаха отново на място и възстановиха заоблената му форма. След малко вратите към плаца се отвориха и излязоха няколко мъже. Бяха облечени в черни униформи и всички бяха с мургава кожа. Съпровождаха мъж, чиято яка като на бик глава сякаш бе закрепена направо върху могъщите му рамене.

Мъжът отиде до края на плаца и провери как върви работата. До този момент Найтхоук не бе обърнал особено внимание на работниците. Сега обаче забеляза, че за разлика от униформените мъже, тези хора са с джинси и работни ризи и се трудят под наблюдението на въоръжената охрана.

– О, по дяволите! – възкликна той.

– Какво има? – попита Грийн.

– Това са мъже от селото. Онези двамата са брат ми и баща ми. Не виждам обаче майка ми, нито някоя друга от жените.

Началникът продължи обиколката си – крачеше по края на плаца. Охраната на работниците се бе обърнала към шефа си. Един от работниците се възползва от това и се придвижи към гората. Изчака удобен момент, хвърли лопатата и затича към свободата си.

– Това е братовчед ми – каза Найтхоук. – Виж, леко накуцва. Нарани си крака, когато бяхме деца.

Един от стражите се обърна, видя беглеца и вдигна оръжието си, но го отпусна, очевидно по заповед на мъжа с бичата глава. Шефът отиде до купчината инструменти и измъкна заострен метален прът. Задържа го леко в двете си ръце, изпъна се назад като копиехвъргач и го запрати с цялата сила на мощното си набито тяло.

Копието полетя във въздуха като размазана метална черта. Бе хвърлено толкова майсторски, че описа висока дъга и улучи беглеца точно между лопатките. Човекът падна, забоден като пеперуда в колекция. Междувременно шефът се бе обърнал и дори не погледна дали е улучил.

Цялата сцена с пресеченото бягство и убийството продължи само секунди. Найтхоук я бе наблюдавал замръзнал на място, но сега се хвърли напред въпреки опитите на Грийн да го задържи, излезе от скривалището им и се втурна към трупа на братовчед си.

Грийн се хвърли след младия индианец и го събори на земята. Секунда по-късно скочи и го задърпа за яката. Двамата ясно се виждаха на ярката светлина на прожекторите. Найтхоук видя насочените към тях дула и инстинктите надделяха.

Втурнаха се към гората. Проехтяха изстрели и Грийн падна. Найтхоук спря и понечи да помогне на приятеля си, но куршумът бе улучил Грийн в тила и бе пръснал черепа му.

Найтхоук се обърна и побягна. Около краката му изригваха гейзери пръст. Куршумите раздробяваха клоните над главата му. Той тичаше с всички сили под дъжда от вейки и листа. Накрая стигна до езерото и краката му затопуркаха по кея.

Видя джетовете и му се прииска Грийн да беше запазил поне един ключ. Извади ловджийския нож от колана си, сряза въжетата и избута джетовете и скутерите колкото можеше по-далеч от кея. Махна покривалото на кануто, скочи в него и започна да гребе като обезумял. Беше вече навътре в езерото, когато видя пламъчетата от района на пристанището и чу автоматични откоси. Преследвачите му стреляха на сляпо и куршумите им улучваха водата далеч встрани.