Текст книги "Бяла смърт"

25

Въпреки аурата на смърт във въздуха Остин беше неестествено спокоен. Бе развил способността да пренасочва съзнанието си към нещо, което можеше да опише най-добре като по-бърз ход на ума. Докато синапсите му продължаваха да пращят, един вътрешен глас забавяше мисловния му процес, спокойно се заемаше с получените от сетивата детайли и формулираше план за действие.

Пред двамата с Тери се очертаваха две възможности. По знак на своя водач мъжете от двете им страни можеха да ги накълцат с томахавките си. По-вероятно обаче бе Белязаната мутра да ги убие лично, както бе обещал. Остин работеше и върху трета възможност, макар това да не бе очевидно за ескорта им. Огледа се страхливо, та всички да си помислят, че е обхванат от паника и объркване, докато мислено набелязваше пътя за бягство и изчисляваше шансовете.

Тери стисна ръката му.

– Кърт, какво ще правим? – Гласът й почти не трепереше.

Остин пое облекчено дъх. Значи Тери бе далеч от идеята да се предава и също търсеше начин за измъкване от положението. Решимостта й означаваше, че е в състояние да прибягва до скрити резерви. „Ще й потрябват“, помисли си Остин.

– Продължавай да вървиш. Просто си представи, че си на разходка в парка.

Тери хвърли поглед към мълчаливите им спътници.

– Разходка, казваш? Парк? Не съм се забавлявала така от приключението ни в Копенхаген.

Искрицата хумор бе добър знак. Направиха още няколко крачки напред.

– Кажа ли „дий“, искам да не се отделяш от мен промърмори той.

– „Дий“ ли?

– Да. Не се отделяй. Ако трябва, яхни ме на конче. Където и да тръгна, идваш с мен.

Тери кимна. Продължиха да вървят, все по-бавно. Бяха доближили достатъчно Белязаната мутра, за да видят твърдите му очи, блестящи като черни диаманти под линията на бретона. Другите не бързаха – явно се опитваха да удължат ужаса колкото се може повече. В черните си униформи приличаха на опечалени, съпровождащи свой близък в последния му път. Остин ги разглеждаше единствено като опасни препятствия, които трябва да бъдат премахнати или преодолени. Реално вниманието му бе съсредоточено вляво. Червената шейна бе оставена не разпрегната. Кучетата клечаха или лежаха свити на тревата, с притворени клепачи и отворени в кучешка усмивка уста.

Пое дълбоко дъх. Всичко зависеше от уцелването на правилния момент.

Още една стъпка към края на живота им.

Белязаната мутра чакаше. Ръката му докосна дръжката на костения нож в канията, жестоката му уста се разтегли в усмивка като на човек, облизващ се при вида на крехка пържола. Каза нещо на неразбираем език – само няколко думи, вероятно някаква злорада забележка, но тя отклони вниманието на хората му. Всички погледнаха към него.

Остин стисна ръката на Тери и прошепна:

– Готова!

Тя стисна ръката му в отговор.

– Дий!

Остин рязко отстъпи вляво, дръпна Тери и се хвърли към пролуката между мъжете. Те се опитаха да им препречат пътя, но в последния миг Остин промени посоката, пусна ръката на Тери, вложи цялата си сила в рамото си и блъсна в слънчевия сплит стража отляво. Той издаде звук като от повреден парен двигател и се преви.

Другият страж се втурна към него с томахавка в ръка. Остин използва инерцията от първия сблъсък, надигна се и го блъсна с другото си рамо. Ударът изхвърли ескимоса във въздуха. Томахавката полетя нанякъде и се изгуби в тревата.

Тери бе точно зад Остин. Още няколко скока и стигнаха шейната. Кучетата наостриха уши. Остин сграбчи рамката и я стисна здраво. Не искаше кучетата да се втурнат преждевременно напред. Без да чака подканяне, Тери се претърколи върху платформата, седна с протегнати напред крака и сграбчи рамката. Остин освободи спирачката и изкрещя властно:

– Дий!

Разбира се, водачите на шейни използваха инуитски команди, но от тона му кучетата идеално разбраха какво се иска от тях. Остин пък бе морски вълк, но това не му пречеше да развива и сухоземни умения. За съжаление, управлението на кучешки шейни не бе сред тях. Беше опитвал на няколко пъти като разнообразие от ските, но след като се озова в две-три преспи, се убеди, че управлението изглежда по-лесно, отколкото е в действителност. Водачът трябваше да балансира на плъзгачи, които изглеждаха тънки като остриета на ножове, като същевременно се опитва да контролира глутница животни, отделени от роднините си вълци относително съвсем неотдавна. Кучетата бяха измамно дребни, но когато бяха обединени в екип, късите им крака образуваха невероятна експлозия от сила.

Знаеше също, че водачът на шейната трябва да се утвърди и като водач на глутницата, ако иска твърдоглавите кучета да се подчиняват на командите му. Животните бяха скочили на крака още преди да изреве командата. Ремъкът се опъна и Остин едва не изтърва лостовете за управление. Затича се малко, като буташе шейната, после скочи на нея и остави кучетата да свършат останалото. Те залаяха, радостни да направят онова, за което ги биваше най-много – да тичат до последните си сили.

Хората на Белязаната мутра се опитаха да препречат пътя му. Кучетата обаче бяха прекалено бързи. Излаяха ликуващо, докато се отдалечаваха от преследвачите си. Остин експериментира с управлението. Пробва с „дий“ и „дай вляво“, за да ги накара да завият, и с радост откри, че глутницата разбира и чужди езици. Завиването изискваше и внимателно докосване на кормилото, особено на острите завои. При прекалено рязко движение шейната се измяташе настрани, макар че тежестта на двама души държеше и четирите колела плътно на земята.

Тежестта обаче забавяше скоростта им. Остин не бе обмислил този проблем – просто бе решил, че ще успее да изпревари тичащ човек и особено яката и набита Белязана мутра и късокраките му другари. Увереността му се изпари, когато погледна назад. Умейлик бе скочил в другата шейна и летеше по петите им. Остин зави от тревата към алеята и шейната набра скорост върху гладкия асфалт. По алеята обаче не бяха сами и това вече бе проблем – наложи се да се провира между препятствията като слаломист. Размина се на косъм с млада двойка и профуча край един човек, разхождащ подобен на играчка пудел, който се разджавка. Една жена с ролери падна в калта и почна да ругае. Гневни викове и проклятия следваха шейната, докато Остин викаше на кучетата да тичат все по-бързо и по-бързо.

Зачуди се колко дълго ще издържат бягащите с все сила животни и реши, че не им остава много време. Бяха свикнали да тичат в студ и сняг и заради дебелите си кожуси щяха бързо да прегреят в топлата вечер. Прецени обстановката. Носеха се по алеята, като се отдалечаваха от музея, в посока към Замъка и района на Смитсъновия институт. Погледна назад. Умейлик скъсяваше разстоянието и скоро щеше да ги настигне.

– По-бавно – заповяда той на кучетата и натисна леко спирачката, за да подсили командата. Кучетата намалиха.

– Какво правиш? – извика Тери.

– Скачай!

– Какво?

– Скачай и тичай към светлините и хората при Смитсъновия институт. Не мога да му избягам, докато и ти си в шейната. А той гони мен, не теб!

Тери неохотно преодоля естествената си склонност да противоречи – разбираше идеално опасното положение, – претърколи се от шейната, скочи на крака и побягна. Остин изкрещя на кучетата да се размърдат и те отново се втурнаха с пълни сили напред. Рязко зави надясно към една странична алея. Сега шейната бе по-лека, реагираше по-добре и се движеше по-бързо. Той с радост забеляза, че Белязаната мутра продължава да го преследва. Тери бе в безопасност, но пък намаляването на скоростта бе дало възможност на Умейлик да съкрати разстоянието, което ги делеше.

В очите на Остин се стичаше пот. Той избърса чело с ръкава на смокинга и пак хвърли поглед през рамо. Белязаната мутра бе намалил разстоянието наполовина. Остин избягна още един пешеходец и погледна напред. В далечината различаваше белия обелиск на монумента на Вашингтон. Вероятно около него имаше въоръжена охрана, но нямаше начин да успее да се добере дотам. Кучетата започваха да се изморяват. Усети как леко забавиха крачка и шейната започна да се държи като оставаща без бензин кола. Опита се да накара кучетата да се движат по-бързо с цъкащия звук, който бе чул по време на състезанието.

По улицата пред него се движеха автомобили. С малко късмет и точно преценяване на времето можеше да пресече и да остави преследвача си от другата страна на улицата. Шейната изскочи от Пешеходната алея на тротоара. Остин видя пролука между две коли и се насочи към нея с надеждата да пресече платното. Кучетата се поколебаха, но той им викна и те продължиха напред. Лапите на водача вече бяха на платното, когато една от вездесъщите лимузини, изпълващи вашингтонските улици, се появи буквално от нищото и го засече.

Остин натисна с всичка сила лоста за управление. Водещото куче бе доста пред него и вече се бе втурнало надясно, следвано от останалите кучета и шейната. Тя се наклони под ъгъл като платноходка на напречен вятър. Остин компенсира с тялото си и колелетата отново докоснаха земята. Кучетата продължаваха да тичат по тротоара. Белязаната мутра бе минал под ъгъл и се носеше по тротоара само на няколко метра от Остин.

Двете шейни летяха успоредно като състезателните колесници от филма „Бен Хур“. Остин си помисли дали да не се откаже от управлението – кучетата май щяха да се справят по-добре от него. Просто трябваше да се държи здраво, за да не падне. Не можеше да се сравнява по умения с другия водач. Шейните се носеха една до друга толкова близо, че двамата почти можеха да се докоснат. И тогава Белязаната мутра вдигна ръка и насочи към Остин пистолет. Деляха ги само няколко стъпки.

Остин изпита чувството, че някой току-що е нарисувал мишена на челото му. Но точният изстрел нямаше да е лесна работа. Белязаната мутра държеше лоста с лявата си ръка, а пистолета – с дясната. Лишената от стабилно управление шейна се люшкаше и водачът й не можеше да се прицели. Въпреки това се опита и стреля.

Куршумът мина над Остин. Това обаче не го успокои. Белязаната мутра щеше да продължи да стреля, докато не останеше без патрони. Дори летящото олово да пропуснеше Остин, можеше да пострада някой невинен. Като действаше по-скоро инстинктивно, отколкото разумно, той дръпна спирачките. Шейната на ескимоса се озова малко пред него. Остин повтори мръсната тактика на Умейлик от състезанието и насочи шейната си вдясно. Предното колело докосна задната гума на другата шейна и Белязаната мутра залитна.

Маневрата бе рискована, но имаше желания ефект. Белязаната мутра държеше лоста за управление само с една ръка и не бе в състояние да овладее шейната. Тя поднесе и се преобърна, а Белязаната мутра се стовари на земята. Пистолетът отлетя от ръката му и изтрака по тротоара. Кучетата продължиха да тичат – влачеха преобърнатата шейна, – но после се усетиха, че само си пилеят силите, и спряха.

Остин нямаше време за ликуване. Кучетата му дърпаха шейната към Конститюшън Авеню. Той им изкрещя да спрат и дръпна спирачките докрай, но без резултат. Кучетата се бяха подплашили от изстрела, а може би бяха раздразнени от непохватното му управление и усещаха, че той просто се вози. Излетяха на претоварения булевард, без да се оглеждат.

Шейната отлетя от бордюра, понесе се във въздуха и се стовари с четирите си колела върху асфалта. Зъбите на Остин изтракаха. Разнесе се пронизителен вой – шофьорът на един огромен като къща джип натисна рязко спирачки и масивната хромирана решетка се озова само на сантиметри от шейната. Остин успя да зърне ужасеното лице зад волана. Очите на шофьора щяха да изскочат от орбитите при вида на човек в смокинг, който кара теглена от кучета шейна по най-оживения булевард на Вашингтон.

Единственото, което можеше да направи Остин, бе да се държи с всички сили и да не позволи на шейната да се преобърне. Ушите му се изпълниха с писък на спирачки, чу трясък на ударени брони. Последваха още удари и верижната реакция продължи. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла гума. В следващия миг той вече бе пресякъл булеварда и кучетата се качваха на отсрещния тротоар. Шейната се движеше достатъчно бавно, за да успее да скочи от нея, преди да се блъсне в бордюра. Изтощени от тичането в непривичната жега, кучетата нямаха никакво желание да продължат – просто се проснаха на тротоара и задишаха тежко, изплезили езици до земята.

Остин погледна назад към хаоса, който бе оставил на Конститюшън Авеню. Движението от неговата страна бе спряло, ядосани хора слизаха от колите си, за да си разменят номера на автомобили и книжки. Белязаната мутра стоеше на отсрещния тротоар, по лицето му се стичаше кръв. Измъкна ножа от колана си, стисна го до гърдите си и стъпи на платното, но спря при звука на клаксоните. После се появи един от кучешките камиони от състезанието, отби, спря и скри за няколко секунди ескимоса от погледа на Остин. Когато камионът потегли, Умейлик бе изчезнал.

Остин отиде до тежко дишащите кучета и почна да ги потупва по главите.

– Ще го направим пак, но някой друг път – обеща им.

Изтупа смокинга си, но много добре осъзнаваше, че сигурно прилича на завръщащ се от няколкодневен запой алкохолик. Сви примирено рамене и тръгна към музея. Тери стоеше на Конститюшън Авеню до четириетажната гранитна сграда. Неспокойното й изражение изчезна, щом го видя да крачи към нея. Метна се на шията му.

– Слава богу, че си добре – каза тя и се притисна до него. – Какво стана с онзи отвратителен тип?

– Закъса във вашингтонското движение и се отказа. Извинявай, че се наложи да те изритам.

– Няма нищо. И друг път са ме изхвърляли мъже, макар че това е първият път да ме изхвърлят от кучешка шейна.

Каза му, че веднага след като се разделили, открила полицейски патрул недалеч от Замъка. Обяснила, че се опитват да убият приятеля й на Пешеходната алея, и макар ченгетата да я изгледали като полудяла, все пак отишли да проверят. Тя пък изтичала до музея да потърси Бен, но от него нямало и следа. Тъкмо се чудела какво да прави, когато чула клаксоните, излязла на булеварда и видяла Остин да се мъкне по тротоара.

Взеха такси до колите си и се разделиха с дълга целувка и с обещанието да се чуят на следващия ден.

Пред дома на Остин бе спрял тюркоазен автомобил на НАМПД, а входната врата бе отключена. Щом влезе, той чу от уредбата да се носи музиката на квартета на Дейв Брубек. В любимото му черно кожено кресло с питие в ръка се бе настанил Руди Гън, вторият по важност човек в НАМПД. Гън бе дребен, слаб, с тесни рамене и също така тесни бедра. Беше майстор на логистиката, възпитаник на Анаполис и бивш капитан III ранг от флота.

– Надявам се нямаш нищо против, че нахълтах в дома ти – каза Гън.

– Няма проблем. Нали затова ти дадох кода на ключалката.

Гън посочи чашата си.

– Запасите ти от шотландско малцово уиски понамаляха.

– Устните му се изкривиха в типичната му пакостлива усмивка.

– Ще поговоря с иконома по този въпрос. – Остин посочи книгата в скута на Гън. – Не знаех, че си падаш по Ницше.

– Намерих го на масичката за кафе. Доста добро четиво.

– Може и да е по-тежко, отколкото ти се струва – каза Остин и отиде до бара, за да си забърка питие.

Гън остави книгата и взе една папка от страничната масичка.

– Благодаря, че ми прати доклада. Доста по-интересен е от писанията на Ницше.

– И аз мисля така – каза Остин и се настани на дивана с чаша в ръка.

Гън понамести дебелите си очила в рогови рамки, отвори папката и каза:

– В случаи като този си давам сметка какъв скучен живот водя. Наистина си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш автор на сценарии за видеоигри.

Остин отпи голяма глътка от питието си. Наслаждаваше се на силния аромат на тъмния ром и тръпчивостта на ямайската джинджифилова бира.

– Е, не. Тази история е твърде пресилена.

– Не съм съгласен, приятелю. Какво пресилено има в тайнствена корпорация, потопяваща кораби с дистанционно? Отдавна забравена пещера с фантастични рисунки по стените на Фарьорските острови? Създание от „Челюсти“, което те захапва за задника? – Гън започна да се смее неудържимо. – Е товае нещо, което би ми се искало да видя с очите си.

– Свърши се с уважението в днешни времена – оплака са Остин.

Гън се овладя и прелисти още няколко страници.

– Списъкът продължава. Ескимоси убийци, ловуващи хора вместо тюлени. О, естествено, и адвокатка на радикална екозащитна група… – Той вдигна очи. – Висока и слаба предполагам.

Остин се замисли за фигурата на Тери.

– Бих казал, по-скоро средна на ръст, но доста засукана.

– Е, не може всичко хубаво накуп. – Гън потупа папката и огледа критично Остин, без да пропуска мръсните обувки, изкривената папийонка и дупката на коляното. – Да не би да са те изхвърлили от приема? Изглеждаш малко… ъъъ… посмачкан.

– Приемът си беше много добре. Научих обаче, че Вашингтон го ръфат кучета.

– Нищо ново не ми казваш. Надявам се, че смокингът ти не е взет под наем.

– По-лошо – отвърна Остин. – Мой е. Може би НАМПД ще ми купи нов.

– Ще предам молбата ти на адмирал Сандекър.

Остин наля още питиета и разказа за срещата с Маркъс Райън и последвалите събития.

След като изслуша всичко, без да каже нито дума, Гън отново потупа доклада в скута си.

– Някакви идеи как приключението с кучешката шейна се връзва с тази шантава история?

– Идеи колкото щеш, но не са последователни. Ще обобщя онова, което ми е известно, в едно изречение. Шефовете на „Океанус“ се справят най-безмилостно с всеки, който им се изпречи на пътя.

– И аз бих стигнал до същото заключение на базата на онова, което разказа. – Гън млъкна и се намръщи. Имаше дарбата да мисли безстрастно и точно като компютър. Обработваше купища информация и мигом отделяше зърното от плявата. – Ами онзи баск, Агирес?

– Интересен образ. Той е неясната карта в играта. Говорих с един приятел от ЦРУ. Агирес може би е, а може и да не е свързан с баските сепаратисти. Перлмутер в момента търси подробности за рода му. Засега зная само, че е или баски терорист, или археолог любител. Избирай каквото ти се хареса.

– Може пък той сам да ни каже. Жалко, ако му нямаш координатите.

Остин остави питието си, извади портфейла от джоба си и измъкна визитката на Агирес. Гън прочете телефонния номер на обратната страна и изръмжа:

– Защо пък не?

Остин вдигна слушалката и набра номера. Беше уморен от тазвечерните перипетии и очакванията му не бяха особено големи. Затова се изненада, когато чу познатия басов глас.

– Каква приятна изненада, господин Остин. Сигурен бях, че ще се обадите пак.

– Надявам се да не прекъсвам нещо важно.

– Не, в никакъв случай.

– Все още ли сте на Фарьорските острови?

– Не, по работа съм във Вашингтон.

– Във Вашингтон?

– Да, риболовът на Фарьорските острови не оправда репутацията си. С какво мога да ви помогна, господин Остин?

– Обаждам ви се да ви благодаря, че ме измъкнахте от едно затруднено положение в Копенхаген.

Агирес не се опита да отрече, че хората му са прогонили въоръжените с бухалки биячи. Само се разсмя и каза:

– Определено имате дарба да се забърквате в големи каши, приятелю.

– Повечето от бедите ми са свързани с една компания – „Океанус“. Надявах се, че ще можем да побъбрим по този въпрос. Тъкмо ще ми кажете и докъде сте стигнали с археологическите си проучвания.