Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 24 страниц)
32
Корабът, който доктор Трокмортън използваше за проучването си – преоборудван къс широк траулер, използван от Канадската риболовна служба – бе завързан почти на мястото, където се бе намирал траулерът на Майк Нийл при първото им посещение на пристанището.
– Ако трябва да цитирам великия йога Бера, „Това е като deja vu, всичко започва отначало“ – каза Траут, докато двамата с Гамей вървяха по подвижното мостче към палубата на изследователския кораб.
Гамей огледа унилото пристанище.
– Странно е да се върнеш тук. Толкова е тихо…
– Като в гробище – каза Пол.
Трокмортън се втурна да ги посрещне с обичайното си многословие.
– Доктори Траут! Много се радвам да ви видя на борда. Много мило, че се обадихте. Нямах представа, че ще се видим толкова скоро след разговора ни в Монреал.
– Ние също – каза Гамей. – Откритията ви доста разбуниха духовете в НАМПД. Благодарим, че се съгласихте да ни приемете така бързо.
– Няма защо, няма защо… – Трокмортън понижи глас. – Взех двама студенти да ми помагат. Младеж и девойка. Страхотни деца. Но съм много радостен да видя на борда и истински колеги, разбирате ме какво искам да кажа. Виждам, че още сте в гипс. Как е ръката ви?
– Добре е – отвърна Пол и се огледа. – Не виждам доктор Баркър.
– Не успя да дойде – каза Трокмортън. – Имал някакви лични задачи. Може би ще се опита да пристигне по-късно. Надявам се да се появи. Бих могъл да използвам познанията му като генетик.
– Значи изследването ви не върви? – попита Гамей.
– Тъкмо обратното, върви много добре, но аз съм по-скоро механик в тази област, ако ми позволите да използвам такава аналогия. Мога да сглобя рамката и шасито, но Фредерик е човекът, който проектира спортната кола.
– Дори и най-скъпата спортна кола не би се движила без добър механик, който да се занимавах двигателя й – усмихна се Гамей.
– Много сте мила. Но това е сложна материя и се натъкнах на някои аспекти, които ме озадачават. – Трокмортън се намръщи. – Винаги съм смятал, че рибарите са най-добрите наблюдатели на случващото се в морето. Както знаете, местната риболовна флотилия се е преместила към места с по-богат улов. Все пак говорих с неколцина кореняци, които са гледали как рибните стада изчезват и на тяхно място се появява така наречената дяволска риба. А сега количеството дяволска риба намалява главоломно. Измират, а нямам представа защо.
– Жалко, че не сте успели да хванете нито една.
– О, не съм казал такова нещо. Елате, ще ви покажа.
Трокмортън ги поведе през „сухата лаборатория“, където се намираха компютрите и другото електронно оборудване, до „мократа лаборатория“ – малко помещение с мивки, течаща вода, резервоари и маса, използвана за дисекция на образци. Надяна ръкавици и бръкна в един голям хладилник. С помощта на гостите си измъкна замразена сьомга, дълга около метър и двадесет, и я сложи на масата.
– Прилича на рибата, която уловихме ние. – Пол се наведе, за да разгледа бледите, почти бели люспи по-отблизо.
– Искахме да запазим образеца жив, но се оказа невъзможно. Разкъса мрежата на парчета и щеше да погълне целия кораб, ако беше живял достатъчно дълго.
– Какви са заключенията ви, след като вече сте видели отблизо тази риба? – попита Гамей.
Трокмортън пое дълбоко дъх и издиша, като изду пълните си бузи.
– Точно онова, от което се страхувах. Ако се съди по необичайните размери, бих казал, че това определено е генетично модифицирана сьомга. С други думи, лабораторно получен мутант. От същия вид като онзи, който ви показах в лабораторията.
– Но вашата риба бе по-малка и изглеждаше по-нормално.
Трокмортън кимна.
– Предполагам, че и в двата случая са били добавени гени на растежа, но докато моят експеримент беше държан под контрол, при този екземпляр явно не са се опитвали да ограничават размерите му. Сякаш някой просто е решил да види какво ще се случи. Но размерът и агресивността на тези риби са довели и до измирането им. Щом са унищожили и заместили естествените видове, те са се обърнали срещу себе си.
– Искате да кажете, че са прекалено гладни, за да се възпроизвеждат?
– Възможно е. Или просто моделът има проблеми с адаптирането в естествени условия – по същия начин, както голямото дърво ще бъде изкоренено при силна буря, докато храсталаците оцеляват. Природата обикновено изхвърля мутантите, които не пасват в общата схема.
– Има и друга възможност – каза Гамей. – Мисля, че доктор Баркър спомена нещо за получаване на стерилна риба, която да не може да се размножава.
– Да, това също е напълно възможно, но за постигането му е нужно сложно генно инженерство.
– Какво смятате да правите сега? – попита Пол.
– Ще видим какво ще хванем през следващите няколко дни, след което ще занеса този вид и целия останал улов в Монреал, където ще мога да изследвам гените. Може би ще успея да намеря аналози с материалите в компютрите ни. Може да успеем да установим кой е създателят на този вид.
– Възможно ли е?
– О, разбира се. Генетичната програма е като личен подпис. Изпратих на доктор Баркър съобщение за находката си. Фредерик е истински магьосник в тази област.
– Имате много високо мнение за него – отбеляза Пол.
– Той е блестящ, както вече ви казах. Иска ми се само да не се беше обвързал с търговските предприятия.
– Като стана дума за търговски предприятия, чухме, че тук в района имало някаква фабрика за преработка на риба. Възможно ли е тя да има нещо общо с всичко това?
– В какъв смисъл?
– Не зная. Може би замърсяване? Като онези двуглави жаби, които намират от време на време в замърсени води.
– Интересно предположение, но малко вероятно. По-скоро ще попаднете на изродена риба или на измиране, но това чудовище не е случайност. Освен това щяхме да видим деформации и у другите видове, а такива като че ли няма. Все пак ето какво ще направим. Ще излезем и ще хвърлим котва за през нощта в района на фабриката, а на сутринта ще пуснем мрежата няколко пъти. Колко време можете да останете на борда?
– Докогато сте в състояние да ни издържате – каза Пол. – Не желаем да се натрапваме.
– Изобщо не се натрапвате. – Трокмортън върна сьомгата в хладилника. – Може да решите да съкратите престоя си, след като видите каютата.
Каютата се оказа малко по-голяма от двуетажното легло в нея. След като Трокмортън ги остави да се настанят, Пол се опита да намести двуметровото си тяло на долното, но краката му останаха да висят на пода.
– Мислех си за онова, което каза доктор Трокмортън – каза Гамей, докато пробваше матрака на горния етаж. – Представи си, че си доктор Баркър и работиш за „Океанус“ по създаването на тези риби. Би ли искал някой да провери генетичния материал и той да го отведе право пред вратата ти?
– Не, естествено. Ако се съди по собствения ни опит, „Океанус“ е доста безскрупулен, когато стане въпрос за любопитни очи.
– Имаш ли някакви предложения?
– Разбира се. Можем да предложим на Трокмортън да хвърли котва някъде другаде за през нощта. Да симулираме зъбобол или да измислим някакво друго извинение.
– Но всъщност не ти се иска да направиш подобно нещо, нали?
– Не си забравила, че по целия път дотук хленчих, защото не мога да ида да си поиграя с Кърт и Джо, нали?
– Смяташ, че сами си търсим белята?
Пол кимна.
– Имаш ли „хлапак“?
Гамей бръкна в джоба си, извади монета от един канадски долар с изображението на момче върху едната страна и му я подаде.
Пол я подхвърли и я улови с опакото на гипса си.
– Ези. Губя. Ти избираш коя вахта предпочиташ.
– Можеш да поемеш първата двучасова смяна. Започва веднага след като екипажът си легне.
– Нищо против. А и едва ли ще успея да заспя в тази рамка за мъчения. – Пол се измъкна от койката и вдигна гипсираната си ръка. – Бих могъл да я използвам като бухалка.
– Няма да е нужно. – Гамей се усмихна, бръкна в сака си и измъкна кобур, в който имаше тренировъчен пистолет 22 калибър. – Взех го в случай, че реша да се поупражнявам в стрелба.
Пол се усмихна. Гамей бе истински снайперист. Взе пистолета и пробва да се прицели, като го опря на гипса.
Гамей погледна треперещата му ръка и каза:
– Май е по-добре и двамата да останем на стража.
Корабът хвърли котва на около миля от брега. Виждаха се очертанията на покривите и свързочната кула на фабриката – намираше се на надвиснал над морето скалист хълм. Вечеряха в малкия камбуз с Трокмортън, студентите и хората от екипажа. Времето мина неусетно покрай разговора им за работата на Трокмортън и опита на Траут в НАМПД. Към единадесет всички си легнаха.
Пол и Гамей отидоха в каютата си и изчакаха в кораба да се възцари тишина, след което се промъкнаха на палубата и се настаниха на обърнатата към сушата страна. Нощта беше прохладна. Спасиха се от студа благодарение на дебелите пуловери, анораците и одеялата, които бяха взели от койките. Водата бе съвсем спокойна и само от време на време се чуваше тихият плясък на ленива вълна. Пол седеше, опрял гръб в стената, Гамей лежеше на палубата до него.
Първите два часа минаха бързо. После на пост застана Гамей и Пол се опъна на палубата. Сякаш беше спал само няколко минути, когато Гамей го побутна по рамото.
– Какво става?
– Виж онова черно петно. Помислих, че може да са водорасли, но идва насам.
Пол разтърка очи и погледна натам, накъдето сочеше Гамей. Отначало виждаше единствено синьо-черното море. След малко различи по-тъмна маса, която сякаш се движеше към тях. Имаше и още нещо – тихи гласове.
– За първи път чувам водорасли да приказват. Какво ще кажеш за един предупредителен изстрел?
Запълзяха напред и Гамей зае позиция за стрелба лежешком, опряла лакти на палубата и хванала пистолета с две ръце. Пол се затрудни с фенера, но най-сетне успя да го насочи. Включи го по знак на Гамей. Мощният лъч освети мургавите лица на четирима души с дръпнати очи. Бяха облечени в черно и седяха в два каяка. Дървените гребла бяха замръзнали насред загребването.
Тряс!
Първият изстрел пръсна греблото на първия мъж в едната лодка. Последва втори изстрел и предното гребло на втората лодка също се разлетя на парчета. Мъжете отзад загребаха с всички сили, онези отпред им помагаха с ръце. Обърнаха лодките и се насочиха обратно към сушата, но Гамей нямаше намерение да им позволи да се измъкнат така лесно. Лодките се намираха почти извън обсега на светлината, когато тя пръсна и другите две гребла.
– Добра стрелба, малката – каза Пол.
– Добра съм си, малкия. Това ще им създаде работа за известно време.
Изстрелите не бяха силни, но в безмълвието на нощта сигурно бяха прозвучали като топовни гърмежи, защото Трокмортън и неколцина от екипажа изскочиха на палубата.
– О… – възкликна Трокмортън. – Чухме шум и… Боже мой… – Професорът видя пистолета в ръката на Гамей.
– Просто реших да се поупражнявам в стрелба.
От водата се чуваха гласове. Един от екипажа отиде до борда и се заслуша.
– Май някой има нужда от помощ. Няма да е зле да пуснем лодката.
– На ваше място не бих го направил – каза Пол с обичайния си спокоен тон, но желязната нотка в гласа му не можеше да се сбърка. – Тези типове ще се справят чудесно и сами.
Трокмортън се поколеба, но накрая отстъпи и каза на хората от екипажа:
– Всичко е наред. Искам да поговоря с гостите ни насаме.
Моряците се прибраха в каютите си.
– А сега, приятели, бихте ли ми казали какво точно става тук? – попита Трокмортън.
– Ще ида за кафе – обърна се Гамей към съпруга си. – Може да продължи цяла нощ.
След няколко минути се върна с три димящи чаши и каза:
– Намерих една бутилка уиски и капнах по малко. Реших, че може и да ни потрябва.
Като се редуваха, двамата споделиха подозренията си за кроежите на „Океанус“ и ги подкрепиха с доводи от различни източници.
– Това са ужасни обвинения – каза Трокмортън. – Имате ли неоспорими доказателства за този безобразен план?
– Мен ако питате, доказателството се намира в хладилника ви – отвърна Гамей. – Имате ли други въпроси?
– Да – след кратък размисъл каза Трокмортън. – Има ли още уиски?
Гамей предвидливо бе прибрала бутилката в джоба си. След като доляха в кафето и отпиха, Трокмортън каза:
– Връзките на Фредерик винаги са ме притеснявали, но смятах – предполагам, прекалено оптимистично – че с времето здравият разум на учения ще надделее над комерсиалните интереси.
– Нека ви задам един въпрос във връзка с предположението, според което работим – каза Гамей. – Възможно ли е да се унищожат местните рибни популации и да се заместят с тези франкенриби?
– Напълно е възможно, и ако някой е готов да го направи, това е доктор Баркър. Това обяснява много неща. Още ми е трудно да повярвам, че доктор Баркър е с тази банда. Но в последно време се държеше странно. – Изведнъж Трокмортън примигна, сякаш току-що се събуждаше. – А тези изстрели… Някой се е опитал да се качи на кораба, нали?
– Или щеше да се опита – каза Гамей.
– Трябва да уведомим властите колкото се може по-скоро!
– Не знаем къде е мястото на тази фабрика в цялата картинка – каза Гамей с тон, представляващ комбинация от увереност и женска твърдост. – Кърт смята, че може да е важна, и иска да я държим под око, докато не си свърши работата.
– Това не е ли опасно за хората на борда?
– Не е задължително – каза Пол. – Ще останем на пост, но ви съветвам да поръчате на капитана да е готов за бързо отплаване. Все пак се съмнявам, че приятелите ни ще се върнат, особено след като ги лишихме от момента на изненада.
– Добре – каза Трокмортън и решително стисна зъби. – Мога ли да направя още нещо?
– Да – отвърна Пол. Взе уискито от Гамей и наля на Трокмортън още една доза, за да му успокои нервите. – Можете да чакате.
33
Хората на SOS се препъваха слепешком през гъстата гора, блъскани безцеремонно от стражата. Тери се опита да разгледа по-добре мъчителите им, но единият я сръга толкова грубо с дуло в гърба, че одра кожата й. По бузите й потекоха сълзи от болка. Тя прехапа устни и потисна желанието си да изкрещи.
Гората бе тъмна, само тук-там между стволовете се мяркаха светлини. После дърветата оредяха и скоро се озоваха пред една постройка. Вратата й бе осветена от външен прожектор. Бутнаха ги да влязат и ги развързаха. После охраната затвори плъзгащата се метална врата и заключи.
Миришеше на бензин. По пода имаше мазни петна – очевидно постройката бе някакъв огромен гараж. Нямаше никакви превозни средства, но помещението съвсем не бе празно. До отсрещната стена като уплашени кутрета се бяха скупчили трийсетина души – мъже, жени и няколко деца. Мизерното им положение бе изписано на измъчените им лица. В очите им ясно се виждаше ужасът от новодошлите непознати.
Двете групи се гледаха предпазливо. След известно време един мъж, който досега седеше с кръстосани крака на земята, стана и се приближи. Лицето му бе набръчкано като стара кожа, дългата му сива коса бе вързана на опашка. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му бяха мръсни, но въпреки това около него се усещаше аурата на достойнство. Когато заговори, Тери се сети защо й изглежда толкова познат.
– Аз съм Джес Найтхоук – каза той и протегна ръка.
– Найтхоук – повтори тя. – Бащата на Бен, нали?
Мъжът зяпна.
– Познавате сина ми?
– Да, работя с него в централата на SOS във Вашингтон.
Старецът погледна над рамото на Тери, сякаш търсеше някого.
– Бен беше тук. Видях го как изтича от гората. Беше с онзи другия, дето го убиха.
– Да, зная. Бен е добре. Видяхме се във Вашингтон. Точно той ни каза, че вие и съселяните ви сте в беда.
Райън пристъпи напред.
– Дойдохме да ви измъкнем оттук.
Джес Найтхоук го изгледа, после поклати глава.
– Явно имате добри намерения, но сте се изложили на огромна опасност с идването си тук.
– Заловиха ни веднага щом дойдохме – каза Тери. – Сякаш са знаели, че идваме.
– Имат очи навсякъде – каза Найтхоук. – Злият ми го каза.
– „Злият“ ли?
– Ще се срещнете с него. Като чудовище от кошмар е. Уби братовчеда на Бен с копие. – Очите на Джес се напълниха със сълзи. – Работим почти денонощно, разчистваме гората. Дори жените и децата…
Гласът му заглъхна – от скръб или от изтощение.
– Кои са тези хора? – попита Райън.
– Наричат се киолая. Мисля, че са ескимоси. Не съм сигурен. Започнаха да строят тук, срещу селото ни. Това не ни хареса, но сме незаконни заселници и затова гледаме да си мълчим. Един ден дойдоха през езерото с оръжия и ни отведоха. Оттогава сечем дървета и разчистваме района. Имате ли някаква представа защо е всичко това?
Преди Райън да успее да каже нещо, вратата шумно се отвори. Влязоха шестима души с готови за стрелба автомати. Тъмните им лица си приличаха – широки, с високи скули и жестоки дръпнати очи. Изписаната на студените им лица жестокост бледнееше пред онази на лицето на човека, който ги последва. Имаше телосложение като на бик, с къс дебел врат; голямата му глава сякаш бе поставена направо върху мощните му рамене. Жълтеникавочервената му кожа бе като на сипаничав, на лицето му играеше злобна усмивка. Вертикални татуировки минаваха от двете страни на носа му, който бе смазан и безформен. Мъжът бе невъоръжен, като се изключи ножът в колана му.
Тери зяпна невярващо – това бе мъжът, който бе преследвал Остин с кучешката шейна. Нямаше начин да го сбърка с това обезобразено лице и сякаш напомпано със стероиди тяло. Разбра съвсем ясно какво бе имал предвид Джес, когато го нарече „Злия“. Мъжът измери с поглед новите пленници и черните му студени очи се спряха на тялото на Тери. Полазиха я тръпки. Джес Найтхоук инстинктивно отстъпи назад.
На лицето на мъжа се изписа животинска усмивка – очевидно бе доволен, че вдъхва страх на всички. Изрече някаква гърлена заповед. Стражите избутаха Тери, Райън и Мърсър навън и ги подкараха през гората. Тери напълно изгуби ориентация. Нямаше представа къде е езерото. Ако се случеше чудо и успееше да се измъкне, нямаше да знае накъде да бяга.
След няколко секунди объркването й се засили още повече – тръгнаха по асфалтиран път към гъстата гора, която се изправяше пред тях като тъмна стена. Когато обаче стигнаха на няколко метра от дърветата, чест от гората изчезна и на нейно място се появи правоъгълник от ослепителна бяла светлина. Тери закри очи. Когато свали ръце, видя движещи се хора. Сякаш ги гледаше през врата към някакво друго измерение.
Вкараха ги през вратата в огромно ярко осветено помещение с висок куполовиден таван. Тя погледна назад и когато правоъгълникът с гората изчезна, разбра, че се намират в сграда, направена невидима чрез хитроумен камуфлаж. И макар сама по себе си постройката да представляваше чудо на архитектурата, онова, от което дъхът й спря, бе огромният сребристобял дирижабъл под купола.
И тримата се взряха изумени в приличащото на торпедо чудовище – бе по-дълго от две футболни игрища. Опашката му изтъняваше до острие с четири триъгълни стабилизиращи перки. Имаше аеродинамична форма въпреки огромните си размери. На подпорите под търбуха на дирижабъла бяха разположени четири двигателя. Самият дирижабъл бе кацнал върху сложна система от подпори. Десетки облечени в комбинезони хора се суетяха около грамадната машина. Охраната подкара пленниците към заобления нос на цепелина, който се извисяваше над главите им, сякаш всеки миг щеше да рухне отгоре им и да ги смаже. За миг Тери си помисли, че сигурно точно така се чувства буболечка, преди да бъде смачкана от обувка.
Малко под носа на кораба бе разположена дълга и тясна контролна кабина с големи прозорци. Наредиха им да се качат в нея. Вътрешността й напомни на Тери за корабна рубка, включително с щурвала и компаса. Вътре стоеше някакъв мъж и даваше заповеди на неколцина други. За разлика от хората от охраната, които изглеждаха като направени по калъп, той бе висок и кожата му сякаш бе обработена с белина. Главата му бе обръсната. Той се обърна към доведените пленници, изгледа ги през тъмните си очила, после остави електронния бележник, който държеше, на един плот.
– Виж ти, какво удоволствие. Спасителният отряд на SOS. – И се разсмя. Гласът му бе студен, като духащ откъм ледник вятър.
Райън отговори, сякаш не бе чул подигравката.
– Казвам се Маркъс Райън, директор на „Пазители на морето“. Това са нашият юридически съветник Тери Уелд и развойният директор на SOS Чък Мърсър.
– Не е нужно да минаваме през цялото това изброяване на имена, длъжности и серийни номера. Много добре зная кои сте – каза мъжът. – Да не си губим времето. В света на белите хора съм известен под името Фредерик Баркър. Моят собствен народ ме нарича Тунук.
– Значи и вие, и останалите тук сте ескимоси? – попита Райън.
– Невежите ни наричат по този начин. Всъщност ние сме киолая.
– Не се вмествате в стереотипа за ескимос.
– Наследил съм гените на капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Онова, което започнало като унизителна спънка, ми даде възможност да премина без излишни въпроси във външния свят и да бъда от полза за киолая.
– Какво е това там? – попита Райън и кимна нагоре.
– Прекрасен е, нали? „Ницше“ бил построен тайно от немците, за да стигне до Северния полюс. Възнамерявали да го използват за рекламни полети. Бил напълно оборудван да приема пътници, готови да платят скъпо и прескъпо, за да летят с него. Когато се разбил, моят народ помислил, че това е дар от небето. В известен смисъл се оказали прави. Похарчих милиони за реставрирането му. Внесохме подобрения в двигателите и капацитета им. Балоните за съхраняване на газ бяха сменени с нови, способни да поберат милиони кубични метри водород.
– Мислех си, че използването на водород е приключило с края на „Хинденбург“ – каза Мърсър.
– Германските кораби са пропътували безпроблемно хиляди километри с водород. Спрях се на него заради теглото на товара ми. Водородът има два пъти по-висока товароподемност от хелия. С помощта на най-простия атом, Народът на Северното сияние ще постигне заслуженото си величие.
– Говорите със загадки – каза Райън.
– В никакъв случай. Според легендата киолая били родени в северното сияние, а инуитските племена се страхували от него и го смятали за зло. За съжаление, вие и приятелите ви скоро ще научите, че тази репутация е съвсем заслужена.
– Смятате да ни убиете, така ли?
– Киолая не държат пленници, когато не са им необходими.
– А селяните?
– Както казах, ние не държим пленници.
– Щом сме обречени, защо не удовлетворите любопитството ни и не ни обясните къде точно е мястото на тази летяща антика във всичко това?
Бледите устни на Баркър се разтеглиха в студена усмивка.
– Нашият герой гъделичка суетата на негодяя с надеждата да пристигне тежката артилерия. Не си правете труда. Вие и приятелите ви ще живеете само докато имам нужда от вас.
– Не ви ли е интересно как научихме за плановете ви?
В отговор Баркър каза нещо на някакъв странен език и водачът на охраната пристъпи напред, и му подаде един от пластичните взривове, които Мърсър бе приготвил така грижливо.
– Да не би да сте искали да се занимавате с минно дело?
Райън не му остана длъжен.
– Не, по дяволите! Смятахме да пратим разработката ви по дяволите, точно както направихте с нашия кораб.
– Прямо и недвусмислено, както обикновено, господин Райън. Но не мисля, че ще имате шанс да гръмнете празничните си фойерверки. – Гласът на Баркър бе изпълнен с презрение. Той метна експлозива на горилата си. – И какво точно знаете за нашата „разработка“?
– Знаем всичко за експериментите ви с генетично модифицираната риба.
– Това е само част от големия ми план – каза Баркър. – Нека ви обясня какво предстои в бъдеще. Довечера този кораб ще се издигне в небето и ще полети на изток. Резервоарите му ще бъдат напълнени с генетично модифицирани риби от няколко вида. Той ще разпръсне моите създания в морето като фермер, засяващ семена в нивата си. След няколко месеца местните видове ще измрат. Ако пилотният проект успее – а аз очаквам точно това, – ще последват подобни засаждания във всички океани. След време по-голямата част от рибата на световния пазар ще се произвежда според нашите патентовани генетични банки. Ще разполагаме с почти пълен монопол.
Райън се изсмя.
– Сериозно ли смятате, че налудничавият ви план ще успее?
– В плана няма нищо налудничаво. Всички компютърни модели показват огромен успех. Естествените видове са и без това обречени от прекомерния риболов и промишленото замърсяване. Аз просто приближавам деня, в който океаните ще се превърнат в огромни рибарници. А и най-хубавото е, че хвърлянето на риба в морето дори не е незаконно.
– Но убиванетона хора е незаконно – каза Райън. Очите му пламнаха от гняв. – Вие убихте моя приятел и колега Джош Грийн.
Тери вече не можеше да се сдържа.
– Джош не е единственият. Вие убихте телевизионния репортер на борда на „Морски страж“. Вашите биячи застреляха един от собствените ви хора в Копенхаген. Вие убихте братовчеда на Бен Найтхоук. Ами сенатор Греъм? И държите цяло село в робство.
– Виж ти, фирмената адвокатка била доста устата! – Баркър стисна зъби и възпитаният му досега тон се смени с ръмжене. – Жалко, че не си била тук да защитиш киолая, когато са умирали от глад, защото белите избили моржовете. Или когато племето било принудено да напусне традиционните си ловни територии, да се пръсне из цяла Канада и да се премести от родината си в градовете.
– Това не ви дава право да убивате хора нито да съсипвате цели екосистеми. – Тери вече не сдържаше яростта си. – Можете да тероризирате група нещастни индианци и да ни подритвате насам-натам, но ще ви се наложи да си имате вземане-даване с НАМПД.
– Едва ли ще си изгубя съня заради ексцентричните приумици на адмирал Сандекър.
– А заради Кърт Остин? – обади се Райън.
– Зная всичко за Остин. Той е опасен… но НАМПД разглежда SOS като организация извън закона. Не, вие и приятелите ви сте съвсем сами тук. По-самотни, отколкото сте били някога през живота си.
Татуираният бияч каза нещо на езика на киолая.
– Умейлик ми напомни, че искахте да видите любимците ми.
Отведоха ги в сградата, където бяха поставили експлозивите. Този път тя бе ярко осветена.
Баркър спря пред един от резервоарите. Рибата вътре бе дълга почти три метра. Той наклони глава като преценяващ картината си художник и каза:
– Извърших по-голямата част от работата си върху сьомгата. Беше сравнително лесно да се създаде гигант като този. Всъщност успях да получа тежаща двадесет и два килограма сардина – живя няколко месеца.
Продължи към следващия резервоар. Тери рязко пое дъх при вида на създанието вътре. Беше сьомга, на половината на предишната, но с две глави вместо една.
– Тази не тръгна по начина, по който я бях замислил. Все пак ще признаете, че изглежда интересно.
Рибата в следващия резервоар бе още по-деформирана. Тялото й бе покрито с отвратителни бучки и приличаше на облепено с камъни. По-нататък имаше риба с издути напред очи. Подобни деформации се повтаряха и при други видове – треска и херинга.
– Отвратително – каза Райън.
– Красотата е в главата на гледащия. – Баркър спря пред един резервоар, в който имаше сребристобяла риба с дължина около метър и половина. – Това е ранен прототип, който разработих, преди да открия, че агресивността и размерите му започват да излизат извън контрол. Пуснах няколко на свобода, за да видя какво ще се случи. За съжаление, те започнаха да се изяждат помежду си, след като унищожиха местните видове.
– Това не са експерименти, а чудовища – каза Райън. – Защо сте ги оставили да живеят?
– Жал ви е за рибата ли? Доста пресилено, дори за вашата организацийка. Но да ви разкажа за тази рибка. Много е полезна. Хвърлихме тялото на индианеца в резервоара заедно с трупа на приятеля ви. Оглозга ги до кости за отрицателно време. Оставихме останалите индианци да гледат. Оттогава не сме имали проблеми с тях.
Райън не се сдържа, хвърли се напред и стисна Баркър за гърлото. В следващия миг горилата грабна пушката на единия от стражите и стовари приклада върху главата на Райън. Плисна кръв и Райън рухна на пода.
Тери изстина – разбра причината за страха, който бе видяла в очите на Джес Найтхоук.
– Ако господин Райън и хората му са толкова загрижени за плаващите си приятели, може да им уредим съвместна вечеря – спокойно каза Баркър.
Охраната пристъпи напред.
