Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 24 страниц)
2
Райън гледаше как крайцерът прекъсва мързеливите си обиколки и се насочва към кораба на SOS.
– Май Хамлет най-сетне взе решение – промърмори той на първия си помощник Чък Мърсър, който стоеше на щурвала на „Морски страж“.
Корабът им се бе опитал да прогони китовете в морето. Стадото се състоеше от около петдесет животни и някои от женските изостанаха заради малките си, с което забавиха спасителната операция. Корабът на SOS сновеше на зигзаг като овчарско куче, опитващо се да събере пръснало се стадо, но раздразнените китове правеха задачата му почти невъзможна.
– Все едно да събереш в стадо котки – промърмори Райън и отиде до десния борд, за да види как напредват китобойните лодки. Никога не бе виждал толкова много островитяни да участват в лова. Сякаш всички пристанища бяха опразнени. Десетки съдове, вариращи по размери от траулери до плоскодънни лодки с окачени мотори, се носеха с пълна скорост от няколко различни посоки към мястото на лова. Тъмните води бяха прорязани от белите ивици на следите им.
Тери Уелд също наблюдаваше скупчването на армадата.
– Няма начин да не се възхитиш на ината им – каза му.
Райън кимна. Наистина бе поразен.
– Да. Островитяните са готови на всичко, за да запазят кървавите си традиции.
– Това не е спонтанна реакция – каза Тери. – Ако се съди по начина, по който се движат, явно са намислили нещо.
И тъкмо го каза, сякаш по даден знак флотилията се раздели като клещи. Лодките направиха класическо обходно движение, понесоха се около кораба на Райън и в крайна сметка се озоваха между открито море и бавно движещото се стадо. Подредиха се и обърнаха към брега. Китовете останаха между тях и „Морски страж“. Краищата на редицата бавно започнаха да се свиват. Стадото се скупчи и се насочи към островите.
Райън се боеше, че ще нарани изпадналите в паника животни или ще раздели малките от родителите им, ако корабът му остане на място. С неохота даде заповед на кормчията да премести кораба от пътя на лова.
Щом „Морски страж“ се дръпна, откъм ловците се надигна буря от ликуващи викове. Редицата започна да се затваря в смъртоносна прегръдка около безпомощните китове. Лодките стегнаха обръча и подкараха плячката си към касапницата, където я очакваха харпуните на палачите.
Райън нареди на Мърсър да изведе „Морски страж“ в открити води.
– Много лесно се предаваме – каза Мърсър.
– Още нищо не си видял – със загадъчна усмивка каза Райън.
Крайцерът се движеше край „Морски страж“ като ченге, извеждащо футболен запалянко от стадиона, но когато се озоваха на около километър от лова, започна да изостава. Райън пое руля – често се обръщаше да провери местоположението му. Щом реши, че корабите са на подходящото място, вдигна телефона на машинното отделение и нареди:
– Пълен напред.
„Морски страж“ бе тромав и широк, с висок нос и кърма и силует, напомнящ на старовремска вана. Бе проектиран преди всичко като стабилна платформа, от която да се спускат подводни инструменти и мрежи. След като SOS се бе сдобила с кораба на един търг, първата работа на Райън бе да оборудва машинното отделение с мощни дизелови двигатели.
Рязко завъртя щурвала наляво. Кърмата се разтресе, корабът изписа огромна дъга от пяна и се понесе обратно към лова. Сварен неподготвен, крайцерът се опита да го последва, но не можа да повтори острия завой на „Морски страж“ и изостана, губеше безценни секунди.
На два километра от брега „Морски страж“ направи рязък завой и прегради пътя на ловците. Райън остана на щурвала. Искаше сам да поеме отговорността в случай на някакъв инцидент. Планът му да попречи на лова изискваше сръчна ръка. Малка грешка в скоростта или разстоянието и китоловците щяха да бъдат преобърнати и хвърлени в ледените води. Държеше постоянна скорост. Широката кърма оставяше бурна диря. Вълната удари лодките челно. Някои успяха да я яхнат и се озоваха високо във въздуха. Други се отклониха от курса си в яростен опит да се спасят от потапяне.
Редицата се разкъса на разхвърляни групички, с широки пролуки между лодките. Райън отново завъртя щурвала и „Морски страж“ направи втори остър завой и застана на пътя на китовете. Бягащите от ловците животни се обърнаха и се насочиха към пролуките в редицата лодки.
Сега бе ред на екипажа на „Морски страж“ да ликува – но веселието им не продължи дълго. По-бързият крайцер бе настигнал кораба на SOS и се намираше на не повече от стотина метра от него, движеше се с абсолютно същата скорост. От радиото се чу глас:
– Капитан Петерсен от „Лейф Ериксон“ вика кораба на SOS „Морски страж“.
Райън грабна микрофона.
– Говори капитан Райън. С какво мога да ви бъда полезен, капитан Петерсен?
– Нареждам ви да изведете кораба си в открито море.
– Действаме според международното право. – Райън се ухили криво на Тери. – Юридическият ми съветник в момента е до мен.
– Нямам намерение да обсъждам тънкостите на закона нито с вас, нито с юридическите ви съветници, капитан Райън. Излагате на опасност датски рибари. Имам правото да употребя сила. Ако не се махнете незабавно, ще вдигна кораба ви във въздуха.
Оръдейната кула се завъртя и дулото се насочи право към „Морски страж“.
– Играете опасни игри – с премерено спокойствие каза Райън. – Достатъчна е само една грешка, за да не ни улучите и да потопите някой от рибарите, които се опитвате да защитите.
– Не вярвам да не уцеля от това разстояние, но не искам да се стига до кръвопролитие – отговори Петерсен. – Осигурихте достатъчно материал на телевизионните камери. Повечето китове избягаха и попречихте на лова. Постигнахте своето и вече не сте желан тук.
Райън се изсмя.
– Приятно е да си имаш вземане-даване с разумен човек. За разлика от кибритлията преди вас. Добре, ще се отдръпна, но няма да напуснем водите на Фарьорските острови. Имаме и друга работа тук.
– Можете да правите каквото ви се хареса, стига да не нарушавате законите ни и да не застрашавате нашите граждани.
Райън въздъхна облекчено. Външното му спокойствие бе просто представление – много добре съзнаваше на каква опасност са изложени екипажът и представителите на пресата. Отстъпи щурвала на първия си помощник и даде заповед да продължат бавно напред. „Морски страж“ излезе от района на лова и се насочи към открито море. Планът на Райън бе да закотви кораба на няколко километра навътре, докато се подготви за протеста срещу риболовната компания.
Петерсен – бе си взел поука от предишното поведение на „Морски страж“ – го последва на известно разстояние, готов всеки момент да се намеси и да пресече евентуален опит за връщане.
Тери наруши напрегнатата тишина в лоцманската кабина.
– Капитан Петерсен не си дава сметка, че току-що се размина на косъм. – Ухили се. – Един изстрел и щях да го завлека в съда и да поискам кораба му като обезщетение.
– Мисля, че повече се страхуваше от боклукчийския катапулт – каза Райън.
Смехът им бе прекъснат от ругатнята на Мърсър.
– Какво има, Чък?
Мърсър бе стиснал щурвала с две ръце.
– Мамка му,Марк. Явно си развалил нещо, като въртеше кораба насам-натам като джет. – Намръщи се. – Ето, виж.
Райън се опита да завърти щурвала. Придвижваше се на сантиметър-два в двете посоки, но само толкова. Натисна леко, после се отказа.
– Проклетият щурвал е блокирал. – В гласа му звучеше едновременно ярост и объркване.
Вдигна слушалката, нареди на машинното отделение да спрат двигателите и отново насочи вниманието си към щурвала. Вместо да намали, корабът неясно защо започна да набира скорост. Райън изруга и отново се обади в машинното отделение.
– Какво става, Кал? Да не си оглушал най-накрая от тези двигатели? Казах да спреш,а не да увеличавашскоростта.
Машинистът – Кал Ръмсън, първокласен моряк – изсумтя:
– По дяволите, знам какво каза. – Отчаянието в гласа му се четеше съвсем ясно. – Намалихскоростта. Двигателите са се побъркали. Управлението като че ли не работи.
– Тогава ги изключи – каза Райън.
– Опитвам се, но с дизела е по-трудно.
– Продължавай да опитваш, Кал.
Райън тресна слушалката. Ама че лудост! Сякаш корабът си беше наумил нещо. Огледа морето пред себе си. Поне не им се изпречваха никакви съдове или суша. В най-лошия случай щяха да останат без гориво някъде насред Атлантика. Вдигна микрофона, за да информира крайцера за затрудненото им положение, но бе прекъснат от вика на Мърсър.
– Щурвалът се завърта!
Помощникът се опитваше да задържи колелото, което бавно се завърташе надясно – и насочваше кораба към крайцера. Райън също го сграбчи и двамата с Мърсър се опитаха да върнат кораба на курса му. Напрегнаха всичките си сили, но щурвалът се изплъзваше от потните им длани и „Морски страж“ се приближаваше към военния кораб.
Датчаните бяха забелязали промяната в курса. От радиото отново прозвуча познатият глас:
– Обадете се, „Морски страж“. Говори капитан Петерсен. Какво сте намислили?
– Имаме проблем с управлението. Щурвалът е заял и не можем да изключим двигателите.
– Невъзможно – каза Петерсен.
– Кажете го на кораба!Последва мълчание.
– Ще се отдръпнем, за да ви осигурим свободно място – обади се накрая Петерсен. – Ще предупредим и другите кораби по пътя ви.
Крайцерът започна да се оттегля.
Но преди да успее да се отдалечи, „Морски страж“ направи рязък завой и се насочи право към него като гигантско управляемо торпедо.
Матросите на крайцера се изсипаха на палубата и започнаха да махат като обезумели на приближаващия кораб да завие. Крайцерът даде няколко къси предупредителни сигнала със сирената си. По радиото се разнесоха думи на датски и английски.
Щом видяха, че двата кораба са на няколко секунди от катастрофата, моряците се втурнаха да спасяват живота си.
Райън натисна с цялата си тежест щурвала в последен отчаян опит да предотврати неизбежния сблъсък. Все още се бе вкопчил в него, когато корабът се вряза в борда на крайцера. Острият нос на „Морски страж“ проби стоманените плочи на корпуса като байонет. Чу се ужасяващият писък на разкъсван метал.
„Морски страж“ отстъпи в океана като зашеметен боксьор, току-що получил здрав удар в носа. През пробойната в корпуса на крайцера нахлуваха хиляди литри вода. Екипажът скачаше в спасителните лодки.
Изпадналите в паника репортери, които вече бяха не наблюдатели, а участници в историята, се мъчеха да намерят някой, който да им каже какво да правят.
Някой крещеше за помощ. Хора от екипажа и журналисти измъкваха нечие окървавено тяло от металната каша, която допреди секунди бе носът на кораба.
Райън закрещя всички да напуснат кораба.
В цялата тази врява и объркване никой не погледна нагоре и не видя реещия се високо над корабите хеликоптер. Машината направи няколко кръга като гладен ястреб, след което се отдалечи успоредно на брега.
3
Недалеч от северното крайбрежие на Русия
На 2200 км югоизточно от Фарьорските острови изследователският кораб „Уилям Бийб“ стоеше на котва в ледените води на Баренцово море. Върху 75-метровия тюркоазен корпус бяха изрисувани буквите НАМПД. „Бийб“ бе кръстен на един от пионерите в дълбоководните проучвания и от него бяха щръкнали стрелите на мощни кранове и лебедки, способни да издигат от океанското дъно цели кораби.
На кърмата стояха четирима души в неопренови костюми, вперили погледи към мястото, където океанът бушуваше като кипящ казан. Повърхността изсветля, издигна се в пенест бял купол и спасителната подводница „Морска минога“ изскочи от водата като мутирал левиатан, излязъл за глътка въздух. С точността на трениран боен отряд четиримата спуснаха по задната рампа надуваемата лодка с външен двигател, скочиха в нея и се понесоха към подмятаната от стихията подводница.
Екипът закрепи кабели към яркооранжевия съд, мощният мотор на лебедката на борда на „Бийб“ изръмжа и „Морска минога“ се надигна от водата. Беше с цилиндричен корпус и странно скъсен, подобен на акордеон нос.
Кранът бавно се завъртя над палубата и постави подводницата в специално пригоденото стоманено гнездо. Люкът в горната част на ниската командна кула се отвори и се стовари шумно върху металния корпус. Кърт Остин подаде глава и примигна като къртица. Сивата му, почти платинена коса проблясваше на металната светлина на смръщеното небе.
Остин махна на екипажа, промуши широките си рамене през тесния люк, излезе навън и застана до командната кула. Миг по-късно Джо Дзавала също се измъкна и подаде на партньора си лъскава алуминиева кутия.
Остин метна кутията на набития мъж на средна възраст, който стоеше под стълбата. Човекът бе облечен във вълнен пуловер с висока яка, жълти непромокаеми панталони и мушама. При вида на летящата кутия нададе отчаян вик. Улови я, едва не я изпусна, след което я притисна до гърдите си.
Докато Остин и Дзавала се спускаха по стълбата, руснакът отвори кутията и извади увит в хартия предмет, поставен в защитен стиропор. Смъкна хартията и всички видяха тежка четвъртита бутилка. Той я гушна като новородено и замънка нещо на руски.
Забеляза обърканите изражения на хората на НАМПД и обясни:
– Извинете, господа. Благодарих на Бога, че съдържанието на контейнера е останало непокътнато.
Остин погледна етикета и се намръщи.
– Да не би да се спуснахме на деветдесет метра дълбочина до потънала подводница само за да спасим бутилка водка!
– О, не – отвърна Власов и бръкна в кутията. – Трибутилки. Най-добрата водка, произвеждана в Русия.
Грижливо разви другите бутилки – звучно целуваше всяка, преди да я постави обратно в кутията.
– „Руска перла“ е една от най-добрите водки, а „Московская“ е върхът. „Чародей“ е най-добра много студена.
Остин се запита дали изобщо някога ще успее да разбере руския начин на мислене. После каза:
– Ясно. Както го обяснявате, потопяването на цяла подводница само за да охладите питието си, е в реда на нещата.
– Подводницата беше стар модел „Фокстрот“, използван само за тренировки. Излезе от употреба преди повече от тридесет години – каза Власов и отправи на Остин 14-каратова златна усмивка. – Трябва да признаете, че именно на васви хрумна да поставяте предмети в подводница, за да изпробвате дали ще успеете да ги извадите.
– Mea culpa. 22
Виновен съм (лат.). – Б.пр.
[Закрыть]Навремето не ми се струваше чак толкова лоша идея.
Власов затвори капака на кутията.
– Е, значи потапянето беше успешно?
– Като цяло, да – каза Дзавала. – Имахме някои технически проблеми. Нищо сериозно.
– Трябва да го полеем тогава – каза Власов.
Остин взе кутията от руснака.
– Точно сега е моментът.
Взеха три пластмасови чаши от столовата и отидоха в залата за инструктаж. Власов отвори бутилката „Чародей“, наля щедри дози и вдигна чаша.
– За храбрите младежи, които умряха на „Курск“.
Изгълта водката си, сякаш пиеше билков чай. Остин отпи предпазливо. От опит знаеше, че в силната руска огнена вода се спотайват истински демони.
– И за това случаи като „Курск“ никога да не се повтарят – каза той.
Потъването на „Курск“ бе една от най-големите подводни катастрофи в историята. Над сто души умряха през 2000 г., когато ракетната подводница клас „Оскар И“ потъна в Баренцово море след експлозия в торпедния отсек.
– С подводница като вашата нито един служещ на родината си младеж не е нужно да умира по такъв ужасен начин – каза Власов. – Благодарение на изобретателността на НАМПД имаме начин да стигнем до потънал съд независимо дали спасителните люкове работят, или не. Нововъведенията ви в тази подводница са революционни.
– Много мило от ваша страна, капитан Власов. Джо е виновникът, който събра това-онова и приложи и капка здрав американски разум.
– Благодаря за похвалата, но всъщност откраднах идеята от Майката природа – с типичната си скромност се обади Дзавала. Беше завършил Морското училище в Ню Йорк и имаше блестящ технически ум. Директорът на НАМПД Джеймс Сандекър го назначи веднага след завършването и освен че изпълняваше задълженията си в Специалния екип на Остин, Дзавала бе проектирал най-различни подводни съдове – както с екипаж, така и автоматични.
– Глупости! – каза Власов. – Миногата е доста по-различна от вашата подводница.
– Принципът е един и същ – каза Дзавала. – Миногите са невероятно устроени създания. Улавят движеща се риба, забиват зъбите си в кожата и й изсмукват кръвта. Вместо зъби ние използваме смукала и лазери. Основният проблем бе да се измисли гъвкав водонепроницаем затвор, който да може да се закрепва, за каквато и да е повърхност и да ни позволи да направим разреза. С помощта на космическите материали и компютрите успяхме да скалъпим доста добро решение.
Власов отново вдигна пълна чаша.
– Доказателството за вашата изобретателност е в ръката ми. Кога „Морска минога“ ще стане напълно готова за действие?
– Скоро – отвърна Дзавала. – Поне така се надявам.
– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Направо ме втриса, като си помисля каква е вероятността за нова катастрофа. Съветският съюз построи някои великолепни лодки. Но сънародниците ми винаги са имали предпочитание към гигантизма за сметка на качеството. – Власов довърши питието си и стана. – А сега трябва да се връщам в каютата си и да подготвя доклада до началството. Ще останат много доволни. Благодаря ви за усърдната работа. Лично ще се обадя на адмирал Сандекър.
Щом Власов си тръгна, влезе един от офицерите и каза на Остин, че го търсят по телефона. Остин вдигна слушалката, послуша малко и зададе няколко въпроса.
– Задръжте – каза той. – Ще ви се обадя веднага.
Затвори и се обърна към Дзавала.
– От Източноатлантическия отдел за подводни аварии на НАТО. Искат помощта ни в спасителна операция.
– Някой е изгубил подводница ли? – попита Дзавала.
– Датски крайцер е потънал до Фарьорските острови и част от екипажа е останала вътре. Явно все още има живи. Шведите и англичаните са почнали работа, но крайцерът няма спасителен люк. Датчаните се нуждаят от някой, който може да мине право през корпуса и да измъкне момчетата. Чули са, че правим пробни спускания.
– Колко време имаме?
– Няколко часа, ако се съди по думите им.
Дзавала поклати глава.
– Фарьорските острови са на повече от две хиляди километра оттук. „Бийб“ е бърз за размерите си, но няма криле.
– Ти си гений.
– Радвам се, че най-сетне го разбра. Нещо против да ми кажеш как точно стигна до това заключение? Може да ми послужи доста добре в някой бар.
– Първо, нека попитам – „Морска минога“ във форма ли е за спасителна операция? Долових нотка на ПСЗ, когато Власов попита дали е готова.
– Ние цивилните имаме навика автоматично да излъчваме „Пази си задника“, когато се обвързваме с нещо – каза Дзавала.
– Явно си завършил с отличие. Е?
Дзавала се поколеба.
– Видя как се държеше на излизане.
– Да де – необязден кон. Но все пак я обяздихме. С тези умения можеш да изкараш куп пари в Дисниленд.
Дзавала поклати глава.
– Имаш страхотната дарба да представяш вероятността от ужасна смърт по възможно най-безгрижния начин.
– Жаждата ми за смърт не е по-силна от твоята. Нали каза, че „Морска минога“ е стабилна като тухлен клозет на равен двор.
– Добре де, малко се поизфуках. Като конструкция е наистина много здрава. Но от управлението има още какво да се желае.
– Според теб какви са шансовете за успешна мисия?
– Петдесет на петдесет. Мога да позакърпя това-онова, за да увелича леко шансовете в наша полза.
– Не те насилвам, Джо.
– Не е и нужно. Не бих могъл да мигна, ако не се опитаме да помогнем на онези момчета. Но все пак трябва да замъкнем някак си подводницата дотам. Значи все пак си го измислил, а, хитрец такъв? – попита Дзавала, забелязал ухилената физиономия на Остин.
– Може би – отвърна той. – Трябва обаче да уточня някои подробности с Власов.
– Май ми е писано да рискувам живота си в поредното типично за Остин спонтанно хрумване. Питам се, дали имам някакъв шанс да разбера какво се спотайва под тази твоя преждевременно побеляла коса?
– Никакъв – отвърна Остин. – Помниш ли какво спомена Власов за съветския гигантизъм?
– Да, но…
– Мисли мащабно – каза Остин, докато вървеше към вратата. – Ама наистинамащабно.
4
Карл Бекер крачеше нервно по палубата на датския изследователски кораб „Тор“. Свил рамене и пъхнал ръце в джобовете на дебелото си палто, бюрократът от Копенхаген приличаше на тромава безкрила птица. Беше навлякъл дебели дрехи, но въпреки това потреперваше, когато спомените му се връщаха към момента на сблъсъка. Бяха го натикали в една спасителна лодка, която се преобърна при спускането, и той падна в ледената вода. Сигурно щеше да умре за броени минути, ако един траулер не го бе измъкнал почти в несвяст.
Събра шепи да запали цигара и се опря на перилото. Докато се взираше в червената пластмасова сфера, бележеща гроба на крайцера, чу някой да го вика. Беше капитанът на „Тор“ Нилс Ларсен.
– Къде са проклетите американци? – изръмжа Бекер.
– Нося добри новини. Току-що се обадиха – каза капитанът. – Пристигат след пет минути.
– Крайно време беше – каза Бекер.
Подобно на колегата си от „Лейф Ериксон“, капитан Ларсен бе висок, рус и с ъгловат профил.
– Честно казано, минаха само няколко часа от потъването на крайцера. На екипа на НАТО му трябват седемдесет и двачаса, за да достави на място кораб и спасителни съдове. Хората на НАМПД спазиха обещанието си да дойдат в рамките на осем часа. Малко закъснение им е простено.
– Зная, зная – по-скоро раздразнено, отколкото ядосано отговори Бекер. – Не искам да прозвучи като неблагодарност, но ни е скъпа всяка минута.
Метна фаса в морето и пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете си. После изръмжа:
– Жалко, че Дания отмени смъртното наказание. Иска ми се да видя проклетата тайфа от SOS увиснала на бесилката.
– Сигурен ли сте, че са ви ударили нарочно?
– И още как! Промениха курса си и се насочиха право към нас. Бам!Като същинско торпедо. – Бекер си погледна часовника. – Сигурен ли сте, че казаха пет минути? Не виждам да приближават никакви кораби.
– Странно – каза капитанът, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. – Аз също не виждам нищо.
В този момент чу някакъв звук и се загледа в небето.
– Момент. Идва някакъв хеликоптер. Движи се много бързо.
Малката точка бързо растеше на фона на покритото със сиви облаци небе. Скоро се чу ревът на перките. Вертолетът се понесе право към „Тор“, прелетя ниско над него, след което рязко зави и описа широк кръг. На борда на тюркоазния „Бел 212“ ясно се четяха големите букви НАМПД.
Първият помощник-капитан притича и посочи хеликоптера.
– Американците. Искат разрешение за кацане.
Капитанът отговори утвърдително и свързочникът предаде разрешението по радиото. Хеликоптерът се плъзна надолу, увисна над задната палуба и бавно се спусна – кацна точно в центъра на белия кръг на вертолетната площадка.
Вратата се отвори, под въртящите се перки се появиха двама мъже и закрачиха по палубата. Като политик, Бекер имаше набито око за хора. Двамата се движеха с небрежното спокойствие, което бе виждал и у други американци, но решителната им походка и нещо в позата им изпълваше въздуха с усещане за пълна самоувереност.
Доколкото можеше да прецени, широкоплещестият мъж отпред бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне деветдесет килограма. Косата му бе побеляла, но когато приближи, Бекер забеляза, че е млад, може би около четиридесетте. Тъмнокожият му спътник бе малко по-нисък, по-млад и по-слаб. Движеше се с котешката грациозност на боксьор и Бекер нямаше да се учуди, ако се окажеше, че наистина е боксьор средна категория. Движенията му бяха спокойни, но изпълнени с характерната за навита пружина енергия.
Капитанът пристъпи напред, за да ги поздрави.
– Добре дошли на борда на „Тор“.
– Благодаря. Аз съм Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело – каза едрият мъж; изглеждаше така, сякаш може да мине и през стена. – А това е партньорът ми Джо Дзавала.
Стисна ръката на капитана, после и на Бекер, от което на очите на датчанина едва не избиха сълзи. Дзавала премаза костите, които Остин бе пропуснал.
– Много бързо се отзовахте – каза капитанът.
– Изоставаме с няколко минути от графика – каза Остин. – Имахме известни логистични затруднения.
– Всичко е наред. Слава богу, че дойдохте! – каза Бекер и разтърка ръката си. Погледна към хеликоптера. – А къде е спасителният екип?
Остин и Дзавала се спогледаха развеселено.
– Пред очите ви – каза Остин.
Изумлението на Бекер отстъпи пред едва сдържаната ярост и той рязко се извъртя към капитана.
– Как, за бога, тези двама… господаще спасят капитан Петерсен и хората му?
Капитан Ларсен се питаше същото, но все пак прояви повече сдържаност.
– Предлагам да попитате тях – отвърна той, очевидно смутен от избухването на Бекер.
– Е? – Бекер изгледа първо Остин, после и Дзавала.
Нямаше представа, че двамата мъже от хеликоптера се равняват на цял кораб спасители. Роденият в Сиатъл Остин бе израснал в и до морето – и в това нямаше нищо чудно, тъй като баща му имаше компания за изваждане на потънали съдове. Докато учеше управление на системи във Вашингтон, мина и престижната сиатълска водолазна школа, където усвои няколко специализирани области. Използва наученото в нефтените платформи в Северно море, работи известно време за баща си, след което бе вербуван от ЦРУ като подводен разузнавач. След края на Студената война бе нает от Сандекър като шеф на Специалния екип.
Дзавала бе син на мексиканци, пресекли Рио Гранде и установили се в Санта Фе. Техническият му гений бе станал легендарен в НАМПД. Можеше да поправя, модифицира или възстановява всички възможни двигатели. Имаше навъртени хиляди летателни часове като пилот на хеликоптери и малки реактивни и витлови самолети. Постъпването му в екипа на Остин се оказа щастлива комбинация. Широката публика никога нямаше да разбере за много от задачите им, а остроумната им духовитост пред лицето на опасността скриваше стоманена решимост, пред която не можеше да устои почти нищо.
Остин спокойно изгледа Бекер с пронизващите си синьо-зелени очи – на цвят приличаха на корал под водата. Не остана бездушен към положението на датчанина и отклони яростта му с широка усмивка.
– Извинете за лекомислието ми. Трябваше веднага да ви обясня, че спасителната подводница пътува насам.
– Би трябвало да пристигне до един час – добави Дзавала.
– А дотогава можем да свършим много неща – каза Остин и се обърна към капитана. – Нуждая се от помощта ви за разтоварване на част от оборудването от хеликоптера. Можете ли да отделите някои от по-яките ви момчета?
– Да, разбира се. – Капитанът изпита облекчение, че най-сетне е в състояние да направи нещо, и незабавно нареди на първия си помощник да се погрижи за подробностите.
Под ръководството на Остин неколцина матроси с пъшкане вдигнаха големия дървен сандък от товарния отсек на хеликоптера и го свалиха на палубата. С помощта на железен лост Остин откърти капака и след кратък оглед каза:
– Май всичко е тип-топ. Каква е ситуацията?
Капитанът посочи люлеещата се на вълните шамандура, отбелязваща мястото на потопения крайцер. Докато Остин и Дзавала слушаха внимателно, Ларсен набързо им описа сблъсъка и потъването.
– Не разбирам – каза Остин. – От думите ви излиза, че са имали колкото си искат свободно пространство.
– Също като „Андреа Дориа“ и „Стокхолм“ – обади се Дзавала. Имаше предвид ужасната морска катастрофа недалеч от Нантъкет.
Бекер промърмори нещо за престъпници от SOS, но Остин не му обърна внимание и се съсредоточи върху конкретните въпроси.
– Какво ви кара да мислите, че капитанът и хората му са все още живи?
– Правехме проучване на популацията китове недалеч оттук, когато получихме зов за помощ – каза Ларсен. – Спуснахме хидрофон и чухме как някой предава сигнала SOS с удари по корпуса. За съжаление, можем само да приемаме съобщения, не и да предаваме. Все пак установихме, че тринадесет души, сред които и капитан Андерсен, са попаднали във въздушен джоб в предното спално помещение. Въздухът е мръсен и се намират в начален стадий на хипотермия.
– Кога ги чухте за последен път?
– Преди два часа. Беше същото послание, само че този път предадено по-слабо. Накрая предаваха непрекъснато една и съща дума.
– А именно?
– „Помощ“.
Остин пръв наруши последвалото мрачно мълчание.
– Получихте ли допълнително оборудване на кораба?
– Бреговата охрана се обади в базата на НАТО на Стрьомьо. Свързаха се с тяхната спасителна мрежа минути след потъването на крайцера. Корабите там са предимно от скандинавските страни. Междувременно ние играем ролята на кораб-майка. Скоро трябва да пристигне шведски кораб със спасителна подводница, но и тя ще е безполезна в конкретната ситуация. Предназначена е да спасява хора през спасителен люк на подводница. Успяхме да установим точно местоположението на крайцера на дълбочина осемдесет метра, но като изключим това, не ни остава нищо, освен да сме наблюдатели на трагедията.
– Не е задължително – каза Остин.
– Значи мислите, че можете да помогнете? – Бекер ги погледна умоляващо.
– Може би – отвърна Остин. – Ще мога да отговоря по-конкретно едва след като видим какво точно е положението.
Бекер се извини за проявената грубост.
– Съжалявам, че изпуснах нервите си. Благодарни сме, че предложихте помощта си. Особено съм задължен на капитан Петерсен. След като бяхме ударени и стана ясно, че корабът ще потъне за няколко минути, той лично се погрижи да ми намери място в спасителната лодка. Когато разбра, че долу има хора, се втурна да им помага и явно се е озовал в капан, когато корабът потъна.
– Храбър мъж. Още една причина да направим всичко възможно за спасяването и на него, и на хората му – каза Остин. – Имате ли представа как точно лежи корабът на дъното.
– Да, разбира се. Елате.
Капитанът ги поведе към електронната лаборатория при главната палуба. Помещението бе пълно с монитори, използвани в проекти за отдалечено наблюдение.
– Това е сонарно изображение на „Лейф Ериксон“ с висока резолюция – каза той и посочи един от големите екрани. – Както виждате, лежи под лек ъгъл на полегат склон. Спалното помещение е тук, едно ниво под столовата и недалеч от носа. Явно въздухът се е задържал тук. – Той очерта кръг с курсора на мишката. – Истинско чудо е, че са все още живи.
– Чудо, което едва ли биха си пожелали да им се случи – мрачно отбеляза Бекер.
– Кажете ми за помещението.
– Доста е голямо. Има койки за двадесет членове на екипажа. До него се стига по една-единствена шахта от столовата. Има и авариен люк.
– Трябват ни подробности за помещението, особено за разположението на тръбите, проводниците и носещите греди.
Капитанът им подаде една папка.
– От военното министерство ни изпратиха този материал в случай, че се наложат спасителни операции. Мисля, че ще откриете всичко необходимо. Ако нещо липсва, ще го набавим бързо.
