Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Втора глава

„Тогава Исус им рече: още малко време светлината е с вас: ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива.“

Евангелие от Йоана, 12:35

Януари 1697 година беше изключително студен месец. Моят господар ме увери, че не помни такава мразовита зима от 1683 година, когато стоял вкъщи и пишел „Всемирна аритметика“, първото му произведение. Опитах се да го прочета, но не можах. Вероятно студът беше смразил интелектуалните ми способности, така както бе забавил сеченето на новите монети. Парите все още не достигаха, въпреки усилията на служителите на Монетния двор. И макар че всички говореха за мир с Франция, от това не излезе нищо. Междувременно бяха арестувани още якобити и страната изглеждаше нестабилна. Почина Джеймс Хор, Главният инспектор на Монетния двор. На неговото място бяха назначени Томас Молиньо и Чарлс Мейсън. Нютон ми каза, че и двамата са корумпирани и те наистина скоро поведоха война един срещу друг и се оказаха некадърни.

Споменах как шпионинът на Нютон, Хъмфри Хол, ни съобщи информацията, че някои фалшификатори са усъвършенствали нов процес за сечене на златни гвинеи, и това стана причина за участието ни в следващата част на моя разказ, който Нютон упорито започна да нарича „тъмна материя“. Думите на господин Хол силно обезпокоиха господаря ми, тъй като беше много по-сериозно нещо да фалшифицираш златни гвинеи, отколкото сребърни крони или шилинги, но не разполагахме с доказателства. Ала вечерта на събота 13 февруари този пропуск се запълни.

Бях си легнал рано и бях заспал, когато се събудих и видях господин Хол в спалнята си със свещ в ръката.

– Какво става, господин Хол? – попитах аз, разтревожен, че го съзирам там.

Той беше благонадежден, но неприветлив на вид, стар и мълчалив, и стоеше пред леглото ми като Харон, който чака да пренесе с ладията си душата ми през река Ахеронт1414
  По-известна като Стикс. – Б.ред.


[Закрыть] в подземното царство. Цената на Харон беше един обол, но господин Хол искаше да говорим за една гвинея.

– Мисля, че намерихме, каквото търсим, господин Елис – каза той с монотонния си, дрезгав глас. – Главният надзирател в „Нюгейт“ е чул затворник на име Джон Бернингам да се хвали, че е платил „гарнитурата“ си с фалшива гвинея.

Надзирателите наричаха „гарнитура“ подкупите, които изкопчваха от затворниците, очакващи съдебен процес, за да се държат по-добре с тях. Откакто постъпих на работа при Нютон, аз бях задължен да науча криминалния жаргон, защото инак не бих разбрал показанията, които записвах. Понякога двамата с Нютон осъзнавахме, че разговаряме като затворници.

– Мисля, че трябва веднага да отидем да разследваме това – добави господин Хол. – Опасявам се, че човекът ще бъде освободен или ще изпуснем гвинеята.

– Разбира се. Идвам с вас.

Облякох се набързо и заедно с господин Хол тръгнахме право към „Нюгейт“. Придвижването ни беше затруднено, защото пътищата бяха кишави от газенето на хората в наскоро падналия сняг.

От разстояние „Нюгейт“ изглеждаше добре. Беше реставриран след Големия пожар и имаше хубава фасада с четириъгълни колони. В основата на едната беше изваян котаракът на Дик Уитингтън1515
  Ричард Уитингтън (1358–1423) – английски търговец, кмет на Лондон, свързан с множество легенди. – Б.пр.


[Закрыть], затова наричаха затвора и „Уит“. „Нюгейт“ обаче не прощаваше лесно огледа отблизо. Проявилите глупостта да се забавят на портата, рискуваха да бъдат напикани или ударени с нощно гърне, хвърлено от някой прозорец на горните етажи. Приближавайки се към сградата, аз по навик се вторачих в прозорците, затова не гледах къде вървя, и стъпих в голяма купчина кучешки изпражнения. Това се стори много забавно на просяците по Нюгейт Стрийт. Никога не минавах покрай протегнатите им ръце, без да си помисля за портите на град Дите в „Ад“, където виещи силуети заплашват Вергилий и Данте. Настръхнах от смеха на окаяните мъже и жени, но от друга страна ги съжалявах, защото „Нюгейт“ беше най-нещастното и неприветливо място в Лондон.

Вътре шумът и врявата бяха още по-големи, тъй като имаше множество кучета, котки, птици и прасета, да не споменавам за хлебарките и плъховете. Миризмата на животните и изпражненията им се смесваха с вонята на ейл и алкохол, които варяха там, и с пушека от огньовете, студа и влагата и на човек му се замайваше главата от липсата на чист въздух.

В „Уит“ имаше четири нови отделения – на осъдените на смърт в подземието, вътрешният двор за вестникарите, на директора и на пазача, където продаваха ейл и тютюн. Там се запознах с господин Фел, главният надзирател, мошеник на вид, със сипаничаво лице и нос, който приличаше на прераснал картоф със зеленикавите косми, подаващи се от ноздрите.

– Господа, господа – пиянски се ухили господин Фел. – Няма ли да се ободрите с нещо? Може би бира?

Почерпихме се с бира, защото твърдият му алкохол не миришеше приятно, и пихме за нашето здраве с повече оптимизъм, отколкото всъщност изпитвах в това мрачно и мръсно място.

– За мен е огромно удоволствие да бъда вестителят на важна информация за джентълмен като вас, господин Елис. Вие сте приятел на доктор Нютон, който прави много, за да имаме работа – обърна се господин Фел към мен и се изсмя неприятно. – Няма да ви карам да чакате. Само трябва да ме извините, ако първото ми питане е свързано с досадния въпрос за компенсация, тъй като никой не може да се противопостави на бедността, сър.

Съмнявах се, че е беден, защото знаех, че като главен надзирател господин Фел взима най-малко няколкостотин фунта годишно от подкупи, но му угодих заради доноса му.

– Ако информацията ви си заслужава, гарантирам, че моят господар ще ви възнагради щедро.

Фел бръкна в джобовете си, почеса се по задника, извади златна гвинея, излъска я в мръсния си редингот и я сложи на масата.

– Ами, ако гвинеята е фалшива? – попита той. – Какво ще стане тогава? Ще бъде ли заменена с истинска?

– Имате думата ми, сър – отвърнах аз и внимателно разгледах монетата. – Какво ви кара да мислите, че е фалшива? На мен ми се вижда истинска, макар че не съм толкова добре запознат със златните гвинеи, колкото би трябвало да бъда.

Дадох монетата на господин Хол, който я захапа, без да оставя видими следи.

– Да, сър – каза той. – Изглежда истинска и на вид, и на вкус.

– Мислите, че е минала проверката? – попита господин Фел. – Тогава отговорете ми защо човекът ще казва, че гвинеята е фалшива, след като е истинска?

– Уместна забележка – рекох аз. – Моля ви, кажете ми нещо повече за човека, когото споменахте.

– Снощи е станало сбиване в „Петела“ на Треднийдъл Стрийт. Господин Бернингам си купил пържола от месарницата на Финч Лейн и я занесъл в „Петела“ да я сготвят, но когато започнал да я яде, не му харесала и се скарал със собственика. Нахвърлил се върху него и го пронизал в стомаха с шпагата си. След това го арестували и го доведоха тук. Плати петнадесет шилинга за четири седмици храна, подслон и алкохол, защото му казах, че ще мине толкова време, докато бъде изправен пред съда. Даде ми и още пет шилинга предплата, за да го посети съпругата му. Каза, че щяла да дойде в неделя следобед. По-късно обаче се напил и се похвалил на затворник на име Рос, на когото съм възложил задачата да се ослушва и да ми докладва, че гвинеята, която ми е дал, е фалшива. Ето защо реших да се обърна към доктор Нютон и вас, защото сте много усърдни в разкриването на подобни престъпления.

– Постъпили сте правилно, господин Фел – отбеляза господин Хол.

– Така е, сър – съгласих се аз. – И сме ви задължени за труда. С ваше разрешение бих искал да взема гвинеята, за да я покажа на доктор Нютон. Ще ви я върна и ако се окаже фалшива, ще ви бъде възстановена. И ако информацията ви доведе до ареста и осъждането на производителя й, осмелявам се да твърдя, че ще получите и награда.

Господин Фел кимна.

– Може да я вземете, сър. Много се радвам, че можах да ви помогна.

– Ще желаете ли разписка, господин Фел?

– Не е необходимо – ухили се той. – Твърдо вярвам, че доктор Нютон и вие сте честни и почтени хора. Освен това тук има двама свидетели, че взимате назаем моята гвинея.

– Господин Бернингам каза ли по кое време в неделя ще го посети съпругата му?

– Да, сър. В пет часа. Помоли ме да не я изпускам от поглед, защото не е свикнала със затвора.

– Задължен съм ви, господин Фел.

Най-после се прибрах у дома и си легнах, но прекарах неспокойна нощ, защото бях твърде развълнуван, за да заспя дълбоко. Следващият ден беше Свети Валентин и имах идеално извинение да бъда в дома на моя господар рано сутринта. Според обичая жената избираше за любим и целуваше първия мъж, когото съзреше, затова се надявах да видя пръв госпожица Бартън и да стана неин избраник.

Станах от леглото в пет часа. Реших, че трябва да пристигна на Джърмин Стрийт преди осем, защото скоро след това госпожица Бартън по всяка вероятност щеше да придружи чичо си до църквата „Сейнт Джеймс“. Чувствах се мръсен и се измих със студена вода. Открих в главата и по тялото си десетина въшки, но не останах учуден, защото бях ходил в „Нюгейт“. Беше неделя и нямаше лодки, които да ме закарат до Уестминстър, нито файтони, въпреки че не бих се качил, защото таксата беше един шилинг и шест пенса, и бях принуден да вървя пеша от Тауър до Пикадили. Разстоянието беше голямо и ми отне почти два часа.

Стигнах до Джърмин Стрийт и потропах на вратата на Нютон, но икономката госпожа Роджърс не пожела да отвори, докато не кажа дали съм мъж или жена.

– Аз съм, Кристофър Елис.

– Почакайте, сър – отвърна госпожа Роджърс.

След малко самата госпожица Бартън отвори вратата.

– Какво облекчение, че сте вие, скъпи Том – възкликна тя, употребявайки галеното ми име. – Чичо ми нехае по такива важни въпроси и е поканил на обяд старшия свещеник на църквата „Сейнт Джеймс“, а аз не мисля, че го искам за избраник в Деня на Свети Валентин. Дъхът му мирише на яхния, пък и не желая проповед, а целувка.

– Тогава е хубаво, че подраних – рекох аз и влязох в приемната.

Госпожица Бартън ми позволи да я целуна. Това се случи за пръв път. Целувката беше най-целомъдрената, която съм получавал от години, но ми достави по-голямо удоволствие от всички останали. Нютон се засмя на глас – нещо, което не бях виждал дотогава.

Госпожица Бартън изглеждаше не по-малко доволна. Госпожа Роджърс ми донесе хляб, парче затоплено осолено говеждо месо и халба горещ ейл. Освежен от закуската, аз запознах моя господар с другата причина за ранното си посещение.

– А аз помислих, че сте вървели чак дотук само заради мен – каза госпожица Бартън, преструвайки се на разочарована. – Кристофър Елис, смятам, че сте романтичен точно колкото и чичо ми.

Нютон изрази огромно задоволство от разказа ми за златната гвинея и след като разгледа монетата, заяви, че трябва колкото е възможно по-скоро да я анализираме в тигел.

– Но преди това ще ви бъда благодарен, ако придружите госпожица Бартън и госпожа Роджърс до църквата – добави той, – защото ще трябва да работя цяла сутрин в лабораторията, за да нагрея пещта.

– С удоволствие, сър, стига госпожица Бартън да не е твърде разочарована от мен.

Тя замълча.

– Или може би сте се надявала да бъдете насаме със свещеника на обяд – обърна се Нютон към нея. – Смятам да поканя господин Елис да обядва с нас.

Госпожица Бартън затвори очи за няколко мига и когато отново ги отвори, ми се усмихна изключително мило и очарователно.

Придружих госпожица Бартън и госпожа Роджърс до „Сейнт Джеймс“ и това ми достави огромно удоволствие, макар че за пръв път от един месец отивах на църква в неделя и трябваше да изтърпя отегчителната проповед на свещеника за Иаков, който се бори с Божия ангел. Издържах я по-лесно само защото гледах красивата госпожица Бартън. Тя дори стисна ръката ми един-два пъти по време на молитвите.

След църквата се върнахме в дома на Нютон. Оставих госпожица Бартън и госпожа Роджърс в кухнята и отидох при моя господар в лабораторията, където имаше прозорец с изглед към малък заден двор. Лабораторията беше добре обзаведена с химически пособия като стъкленици с различни вещества, епруветки и мензури, няколко тигела и пещ, която беше нагорещена като най-долния кръг на ада. Нютон се потеше обилно.

Той чу стъпките ми, обърна се и ми махна да се приближа.

– Господин Елис, идвате точно навреме да видите как ще извърша моята евхаристия1616
  Богослужение, при което се извършва тайнството на Светото причастие, като се чете благодарствена молитва за освещаване на Светите дарове (тялото и кръвта на Христос във вид на хляб и вино). – Б.пр.


[Закрыть] – доволно извика Нютон, за да заглуши бученето на огъня, и сложи гвинеята на господин Фел в загретия тигел.

„Евхаристия“ наричаха проверката още от едно време, с която Задругата на златарите проверяваше чистота на златото и среброто в новоизсечените монети.

– Според мен опитите да се превърне оловото в злато са също толкова абсурдни, колкото да очакваш хлябът и виното да се превърнат в тялото и кръвта на Исус. Трябва да се вдъхновяваме от онова, което те символизират. Природата е не само химия и физика, но и разум. Нужно е да приемем и изследователския дух, съдържащ се в opus alchemyicum1717
  Алхимични дела (лат.). – Б.пр.


[Закрыть] пред вас, така както други приемат opus divinum1818
  Божествени дела (лат.). – Б.пр.


[Закрыть] на материята. И двете представляват пътуване към познанието. Всички търсим истината, но малцина са надарени с вярата, която дава отговорите. Мнозина трябва да намерят отговорите сами. За някои отговорът в мрака е светлината на Светия дух, а за други откритието е във факта, че в мрака на природата е скрита друга светлина. Моят живот е отдаден именно на това интелектуално просветляване. А сега, да видим какво е станало с гвинеята.

Нютон започна да разглежда съдържанието на тигела, а аз се замислих върху думите му. Тогава не можах да разбера напълно смисъла им, но по-късно осъзнах, че той е имал предвид нещо извън обсега на човешкото изкуство и трудолюбие.

– Вижте – каза Нютон и държейки тигела с щипци, ми показа разтопения метал.

– Фалшива ли е? Не мога да разбера. Дори сега ми се струва истинска.

– Вие виждате, но не наблюдавате. Вгледайте се по-внимателно. Тук има четири, вероятно дори пет метала. Още не знам кои са, но имам силни подозрения, че монетата е от мед. Това обаче ще ни навлече много неприятности, защото от девет месеца не съм виждал такова изкусно направено копие. Ако са пуснали в обръщение много… – Той мрачно поклати глава, сякаш перспективата беше твърде ужасяваща, за да я допусне.

– Но как са я направили, господарю? Мислите ли, че е със същия процес, за който Хъмфри Хол спомена?

– Да. Процесът е измислен във Франция през миналия век. Източникът ми не ме осведоми за всичките тайни, но се предполага, че ключът е живакът. А истината е, че никой друг не знае за живака повече от мен. Преди около три години едва не се отрових, вдишвайки живачни изпарения, макар че въздействието не е добре познато. Живакът изисква уважение. Не е нещо, което може да се използва безопасно, и ще помогне на разследването ни, защото боравенето с живак оставя множество външни белези.

– Какво трябва да направим?

– Какво ми препоръчвате да направя?

– На ваше място бих разпитал Джон Бернингам за фалшивата гвинея. Може би ще успеем да го накараме да направи самопризнания.

– Това ще отнеме известно време. Такива като него лъжат, докато усетят, че Джак Кеч1919
  Известен английски палач, починал през 1686 г. Името му се е превърнало в синоним на палач. – Б.пр.


[Закрыть] диша във врата им. Няма да е зле да научим повече по този въпрос, преди да го разпитаме. Казахте, че е платил, за да го посети съпругата му?

– Да, сър. Предплата от унция сребро за привилегията.

– Тогава може би тя ще е ключът, който ще отвори вратата. – Нютон вдигна глава. – Но чувам, че е пристигнал старшият свещеник и трябва да изиграя ролята си на домакин.

Облякохме рединготите си и се качихме горе да обядваме. Свещеникът беше по-приятен в компания, отколкото когато изнасяше проповеди, и занимава Нютон с различни теологични въпроси, докато ние с госпожица Бартън си отправяхме влюбени погледи. Един-два пъти тя дори допря крака си до пищяла ми, като през цялото време обсъждаше проповедта на свещеника. Това ме доведе до извода, че не е тъй непорочна, както си мислех.

След обяда Нютон стана от масата и заяви, че двамата с него трябва да свършим една работа, свързана с Монетния двор, и аз с нежелание се разделих с госпожица Бартън.

– В Монетния двор ли отиваме? – попитах аз, когато излязохме от дома му.

– Господин Фел, надзирателят в „Нюгейт“, не каза ли, че съпругата на господин Бернингам ще го посети в пет часа?

– Да. Признавам, че съвсем бях забравил за това.

Той се подсмихна.

– Очевидно съзнанието ви е заето с други, далеч по-несериозни въпроси. Сега обаче бих искал да се съсредоточите, господин Елис. Ще отидем в „Нюгейт“ и докато аз разпитвам Скоч Робин и Джон Хънтър, които може да не са единствените мошеници, служители на Монетния двор, откраднали матрица за златни гвинеи, вие ще чакате госпожа Бернингам и щом я видите, ще я проследите, защото съпругът й несъмнено пази в тайна къде е килията му.

Отидохме в „Нюгейт“. Затворниците, застанали на един от прозорците на горните етажи, познаха господаря ми и тъй като го мразеха заради усърдието му, хвърлиха по него гърне с изпражнения. Той отскочи встрани с неприсъща за петдесет и четирите си години ловкост и аз видях, че е изключително атлетичен, когато обстоятелствата го налагат. Минавайки през портала, Нютон се пошегува, като отбеляза, че за щастие върху главата му е паднала ябълка, а не лайно, защото инак нямало да може да измисли теорията си за всемирното привличане, тъй като в главата му щяло да има само лайна.

Бернингам беше в крилото на директора на затвора, което се състоеше от тринадесет килии, всяка голяма колкото параклис. Седнах на дървена пейка пред вратата и докато си убивах времето там, ми се предложиха две-три проститутки, упражняващи професията си в затвора. Малко момче с няколко зъба поиска да ми продаде вестник отпреди няколко дни и да ми осигури „пране и квартира“, както обитателите на това ужасно място наричаха джина. Съжалих го и му дадох половин пени за усилията, тъй като бяха по-приемливи от тези на курвите, предлагащи ми чукане на крак за три пенса в някой тих ъгъл на „Уит“. Издържах на всичко това и най-сетне момчето, което възнаградих с още една монета, ми намигна, давайки ми знак, че красивата дама – макар тя да носеше маска – която водеха към килията на съпруга й, е въпросната жена. Не се изискваха големи усилия да я проследя, защото върху сивия си костюм тя носеше дебело подплатена червена пелерина и изпъкваше като кардинал в квакерска църква.

Госпожа Бернингам стоя при съпруга си повече от час, а после отново скри лицето си зад маската и излезе през главната порта. Запромъквах се след нея като италианец в трагедия за отмъщение. Тя тръгна на юг, към Олд Бейли, и за моя изненада до мен закрачи господарят ми. Очевидно беше по-изкусен преследвач, отколкото можеше да се предположи за човек, станал толкова известен като учен.

– Това ли е госпожа Бернингам? – попита той.

– Същата – отвърнах аз. – Какво стана със Скоч Робин и Джон Хънтър? Разпитахте ли ги?

– Оставих им много храна за размисъл. Предупредих ги, че ще се погрижа и двамата да намажат въжето преди сряда, ако не ми кажат кой е откраднал матрицата. Утре ще отида отново за отговор. Мисля, че ако една нощ размишлява върху перспективата да бъде обесен, човек развързва езика си.

Госпожа Бернингам остана лесно забележима в червената си пелерина с качулка, макар че ставаше все по-тъмно и студено, затова се зарадвахме, че вървим близо след нея. Тя зави на изток към Лъдгейт Хил. Нямахме намерение да я изпускаме от поглед, но щом свърнахме зад ъгъла, видяхме, че е заобиколена от трима хулигани с тояги в ръцете. Те й говореха грубо и аз се уплаших, че възнамеряват дай сторят нещо лошо. Извиках им да престанат. Най-едрият и брутален на вид тип тръгна към мен, заплашително размахвайки тоягата си.

– Виждам, че се нуждаете от малко усмиряване, господа – изръмжа той – за да ви се напомни да си гледате работата.

Извадих двата германски двуцевни пищова, които носех в себе си винаги когато ходех в „Уит“, заредих ги и стрелях над главата му, като мислех, че това ще го разкара. Но когато мъжът продължи да се приближава към мен, ми стана ясно, че и преди са стреляли по него. Бях принуден да стрелям отново, само че този път се прицелих добре. Той извика и изпусна тоягата. Бях сигурен, че куршумът ми го е улучил в рамото. Заредих другото си оръжие, стрелях два пъти по един от другите, който бе тръгнал след приятеля си, но не го улучих, защото се движеше бързо. Видях, че негодникът се готви да се нахвърли върху господаря ми с щик, извадих шпагата си и го намушках в бедрото. Той изквича като куче и избяга. Така тримата бяха принудени да се оттеглят. Хрумна ми да ги подгоня, но забелязах, че Нютон лежи на земята.

– Доктор Нютон! – разтревожено извиках аз и коленичих до него, като помислих, че в края на краищата е бил наръган с щика. – Добре ли сте?

– Да, благодарение на вас. Подхлъзнах се на калдъръма, когато проклетият разбойник се опита да ме промуши. Погрижете се за дамата. На мен ми няма нищо.

Маската на госпожа Бернингам беше паднала по време на суматохата и аз видях, че не е особено развълнувана и освен това е много красива. Когато обаче ме видя с извадена шпага, тя, изглежда, осъзна в каква опасност е била, и се олюля така, сякаш щеше да припадне. Бях принуден да я взема в обятията си, да я пренеса обратно нагоре по Олд Бейли Стрийт и да я сложа в малката карета, която ни чакаше на известно разстояние от „Уит“.

– Моля ви, мадам, кажете ни къде живеете, за да можем благополучно да ви закараме до дома ви – каза Нютон.

Госпожа Бернингам леко напудри лицето и носа си.

– Много съм ви задължена, господа, защото искрено мисля, че онези грубияни искаха да ми сторят нещо повече, отколкото само да ме ограбят. Живея на Милк Стрийт, близо до кметството Гилдхол.

Тя беше красива, червенокоса жена със зелени очи, хубави зъби и рокля, която съблазнително разкриваше горната част на бюста й. Всичко това ме привлече неудържимо към нея. Ако не беше Нютон, мисля, че може би щеше да ми позволи да я целуна, защото ми се усмихна и няколко пъти доближи ръката ми до гърдите си.

Нютон каза на кочияша адреса й. Пътуването ни отведе на изток по Нюгейт Стрийт. Пътят оттам беше по-кратък от онзи, по който госпожа Бернингам бе тръгнала пеша.

– Защо не минахте по този път, мадам – подозрително попита Нютон, – вместо да вървите по Олд Бейли Стрийт и Лъдгейт Хил? Набихте се в очите ни веднага щом напуснахте „Уит“.

– Видели сте ме да излизам от „Уит“? – Тя погледна навън.

В същия миг небето се изчисти от облаците и на лунната светлина ми се стори, че госпожа Бернингам се изчерви.

– Да, госпожо Бернингам – рече Нютон.

Тя чу името си и тъй като не ни се беше представила, пусна ръката ми и видимо настръхна.

– Кои сте вие?

– Засега това няма значение – отвърна Нютон. – Къде отивахте, след като излязохте от „Уит“?

– Щом знаете името ми, тогава сигурно знаете и защо бях в „Уит“ и защо исках да се помоля за съпруга си. Тръгнах по Олд Бейли, защото смятах да отида в църквата „Сейнт Мартин“.

– А молихте ли се за съпруга си, преди да го навестите?

– Разбира се. Откъде знаете? И там ли ме следихте?

– Не, мадам. Но съм убеден, че нападателите са ви проследили оттам. Беше ясно, че ви чакаха. Познавате ли ги?

– Не, сър.

– Но аз мисля, че единият ви каза нещо, нали?

– Не, сър, грешите. Или поне не си спомням.

– Мадам – хладно каза Нютон, – никога не изкривявам фактите. И най-много от всичко мразя препирните. Искрено съжалявам за неприятностите ви, но нека да говорим откровено. Вашият съпруг е обвинен в тежки престъпления и може да плати с живота си.

– Но как е възможно? Имам информация от надежден източник, че кръчмарят, когото Джон наръга, скоро ще се възстанови. Преувеличавате сериозността на положението, сър.

– Какво? Ще упорствате ли, госпожо Бернингам? Ще продължавате ли да увъртате? Наръгването е дреболия и не ни интересува. Ние сме служители на Монетния двор на Негово величество и за нас е много по-важен въпросът за фалшивата гвинея, която вашият съпруг умишлено е дал като истинска, и затова със сигурност ще увисне на въжето, ако не се намеся в негова защита. Ето защо ви умолявам за ваше и за негово добро да ни разкажете всичко, което знаете за фалшивата монета. И ако разказът ви ме удовлетвори, да убедите съпруга си и той да направи същото.

Госпожа Бернингам въздъхна тежко и вкопчи пръсти в пелерината си, сякаш беше католическа броеница и можеше да й даде духовно напътствие, за да вземе решение.

– Какво да сторя? – озадачено прошепна тя. – Какво?

– Доктор Нютон е влиятелен човек и ще направи всичко възможно за съпруга ви – обадих се аз и нежно хванах ръката й. – Би било напразно да предполагате, че може да му се помогне по друг начин. Трябва да се освободите от товара на онова, което знаете по въпроса, мадам.

– Не е много, само че Джон е глупак.

– Несъмнено. Разкажете ни за нападателите – рече Нютон. – Какво ви казаха?

– Единият ме заплаши, че ако Джон ги издаде, ще ме пребият по-лошо, отколкото се готвели да го направят. Следващият път щели да ме убият.

– Само това ли?

– Да, сър.

– Знаехте ли за какво говори?

– Да, сър.

– Тогава очевидно ги познавате.

– Да, сър. Съпругът ми понякога беше в тяхната компания, но не ми е казвал имената им.

– Къде?

– В бирарията на Ледънхол Стрийт „Руното“. А от време на време ходеха в „Слънцето“.

– Знам и двете места – рекох аз.

– Но те са грубияни и той не им обръщаше много внимание. Има и други, които, изглежда, познаваше по-добре, господа от борсата, или поне мисля, че бяха такива.

– Кралската борса?

– Останах с такова убеждение, но сега не съм толкова сигурна. Джон трябваше да използва фалшиви гвинеи, за да плати на някакви търговци. Аз бях против, защото се страхувах, че ще го хванат. Но когато ми показа гвинеите, видях, че всеки ще ги помисли за истински и това ме накара да се откажа от възраженията си, макар че се срамувам да го призная. Всъщност все още недоумявам как се е издал, тъй като съпругът ми смесваше фалшивите монети с истински.

– Съпругът ви не е ловък двуличник. Докато се черпел с джин, господин Бернингам се похвалил, че гвинеята, с която е платил подкупа си в затвора, била фалшива.

Госпожа Бернингам въздъхна и поклати глава.

– Той не носи на пиене.

– Как се казваха мъжете, които мислите, че са от борсата?

Тя се умълча, сякаш се опитваше да си спомни.

– Джон ми каза само че… – Госпожа Бернингам отново поклати глава. – Вероятно ще се сетя утре.