Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Трета глава

„И в благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина.“

Първо съборно послание на Йоана, 1:5

След като излязохме от Бялата кула, където А Нютон наблюдава Орион през телескопа си, двамата се върнахме в кабинета и започнахме да обсъждаме убийството на господин Кенеди и изчезването на Даниъл Мърсър и госпожа Бернингам, за чийто арест Нютон написа заповед.

– Не мисля, че ще ги намерим – каза той и ми даде документите. – Госпожа Бернингам вероятно вече е на борда на някой кораб, а Даниъл Мърсър е мъртъв.

– Мъртъв? Защо мислите така?

– Заради посланието, оставено в квартирата му, и алхимичните улики, които видяхме на масата. И защото никоя от вещите му не беше взета. Новата боброва шапка на стола сигурно струва пет фунта. Човек не забравя подобна шапка, когато доброволно отива някъде. Нито би оставил хубава, топла пелерина в такова студено време.

Както обикновено, логиката в доводите на Нютон беше неопровержима.

Готвех се да му кажа, че бих искал да отида да си легна, защото е късно, когато на вратата се потропа и в кабинета влезе възрастният Жан Ротие.

Той произхождаше от стара фамилия на фландърски гравьори, които бяха работили в Монетния двор от реставрацията на английската монархия и възвръщането на крал Чарлс на престола. Положението му беше странно. Ротие беше римокатолик. Братята му Жозеф и Филип бяха отишли да работят в Монетните дворове на Париж и Брюксел и бяха заменени от двамата му синове, Джеймс и Норбърт, които наскоро бяха избягали във Франция. Джеймс беше обвинен, че се е включил в заговор за убийството на крал Уилям. Старецът беше останал сам в Монетния двор. Артилерията го подозираше, че е предател заради вероизповеданието му и предателите в семейството му. Нютон обаче го харесваше, имаше му доверие и се отнасяше с него с уважението, дължимо на човек, отдал много години от живота си на държавната работа. Ротие беше бавен и спокоен, но в момента беше много развълнуван.

– Доктор Нютон! – възкликна той. – Господин Елис! Случи се нещо ужасно. Убийство, сър. Потресаващо, страшно убийство. В Монетния двор, сър. Не бях виждал такова чудо. Труп, докторе. – Жан Ротие се отпусна тежко на стола и махна вехтата перука от главата си. – Мъртъв е. И неописуемо обезобразен, но съм сигурен, че е Даниъл Мърсър. Съкрушителна гледка. Кой би извършил подобно нечовешко злодеяние?

– Успокойте се, господин Ротие – каза Нютон. – Поемете дълбоко въздух, за да влезе в кръвта ви.

Старецът кимна и изпълни препоръката, а после отново сложи перуката на главата си, събра мислите си и обясни, че в Монетния двор, на стълбището Сали Порт е намерен трупът на Даниъл Мърсър.

Нютон невъзмутимо взе шапката и пелерината си и запали свещта във фенера.

– На кого друг казахте за това, господин Ротие?

– На никого, сър. Дойдох право тук от вечерната си разходка из Тауър. Напоследък не спя добре и установих, че нощният въздух ме успокоява донякъде.

– Пазете убийството в тайна, господин Ротие. Не казвайте на никого какво сте видели. Поне засега. Опасявам се, че новината ще възпрепятства сеченето на новите монети. А ние ще се опитаме да я пазим в тайна от Артилерията, колкото е възможно по-дълго, за да не им хрумне да се намесят. Хайде, Елис, размърдайте се. Имаме работа.

Излязохме от кабинета и тръгнахме на север, по посока на къщата ми. Прегърбихме рамене срещу студения вятър, който бръснеше лицата ни като бръснач. Стълбището Сали Порт се намираше между градината ми и бараката, където Нютон държеше част от лабораторните си пособия, и водеше от Монетния двор до стените на вътрешния двор и Тухлената кула, където живееше Командирът на Артилерията.

Старият Ротие не беше преувеличил. На трепкащата светлина на фенерите моят господар и аз видяхме гледка, от каквато само Луцифер би изпитал удоволствие. Трупът на Даниъл Мърсър лежеше на стълбите, сякаш в тъмното беше стъпил накриво и бе паднал. Но само изглеждаше така, защото главата му беше отрязана и бе оставена до шията. Очите бяха избодени и неизвестно защо, сложени върху пауново перо, поставено до флейта. На стената с тебешир бяха написани буквите:

„updrtbugpiahbvhjyj fnhzjt“

Лицето на Нютон блестеше на светлината на фенера, сякаш беше направено от злато, а очите му искряха като диаманти. Видях, че вместо да е отвратен от ужасяващата гледка, той по-скоро бе развълнуван. Веднага щом огледа тялото на Мърсър, Нютон измърмори думата „живак“. Имах чувството, че значението на пауновото перо и флейтата вече му е известно.

– Отидете в къщата си – каза той – и донесете паче перо за писане и хартия. И още един фенер.

Изпълних желанието му, като треперех, тъй като убийството беше извършено близо до дома ми и ме накара да изпитвам страх. Върнах се и Нютон ме помоли внимателно да препиша буквите, надраскани на стената до стълбището. Направих го, сякаш бяха важни писмени показания, а не безсмислена бъркотия от букви. Междувременно Нютон изкачи стъпалата и се разходи из Тухлената кула и Кулата със скъпоценностите. Приключих с писането и отидох при него. Видях го, че оглежда земята на светлината на двата фенера, и го попитах какво търси.

– Голям кръвоизлив. Невъзможно е да обезглавиш човек, без да изтече много кръв. Но на стъпалата няма нищо. Нито дори капки – отвърна той и се изправи. – И тук няма кръв. Трябва да слезем по стълбите до Минт Стрийт и да потърсим там.

На улицата също нямаше кръв. Нютон разгледа внимателно следите от колела върху земята.

– Преди половин час каруца е оставила тежък товар и е заминала – отбеляза той. – Минала е точно оттук.

Погледнах дирите от колела, но не забелязах нищо от онова, което господарят ми очевидно ясно бе видял.

– Защо мислите така?

– Преди половин час валеше проливен дъжд, който би заличил следите. Обърнете внимание, че вътрешната им страна е много по-дълбока от външната, следователно, може да направим извода, че в средата на каруцата е имало значителна тежест. Ясно е, че Даниъл Мърсър не е бил убит тук, а някъде другаде. По всяка вероятност е бил докаран тук с каруца и после оставен на стълбите заедно с предметите, които виждаме. – Нютон доближи двата фенера до обезглавения труп и внимателно го разгледа.

Погледът ми непрекъснато се стрелкаше към очите на клетия Мърсър и пауновото перо, върху което бяха поставени като за ритуално жертвоприношение.

– Напомня ми за мита за Аргус – плахо отбелязах аз, защото се боях от презрителния смях на Нютон.

Той обаче вдигна глава и ми се усмихна.

– Моля ви, продължете.

– Аргус, който е бил убит от Хермес, подбуден от Зевс обясних аз. – Имал е много очи и е пазел Йо, която е била обект на сластолюбието на Зевс, но е била превърната в крава от Хера. – Видях, че Нютон кима насърчително, и продължих с класическото тълкуването на сцената на убийството. – Хермес засвирил на флейтата си, така че Аргус да заспи, а после го убил и отвлякъл Йо. Това може да обясни присъствието на флейтата, господарю.

– Добре. А перото?

– Нямам обяснение за него.

– Перото е алхимичен знак и не може да бъде изтълкувано лесно от непосветен човек. Познанията в тайното изкуство са като уменията в музиката. Смъртта на гиганта Аргус е тъмната материя или мракът, тъй като argos на гръцки означава блестящ или бял. Хера посяла стоте му очи на опашката на пауна. Това обяснява пауновото перо, което също е символ на злото око и се смята, че носи лош късмет.

– И наистина е било така за клетия господин Мърсър – рекох аз, макар че не разбрах напълно алхимичното обяснение на Нютон.

Всъщност бях развълнуван от едно съвпадение, което прозрях. Избодените очи на Мърсър ми напомниха за нападението на господин Туисълтън, който се опита да извади моите очи, скоро след като се бях нанесъл в къщата на Пазителя. Реших, че сега моментът е подходящ да кажа на Нютон за атаката. Той ядосано въздъхна.

– Защо не ми го казахте досега? А убийството на господин Кенеди не ви ли даде основание да се тревожите, че извършителят може да е душевноболен?

– Не. Откровено казано, оттогава господин Туисълдън изглежда по-уравновесен, инак щях да спомена за случката по-рано.

– Има ли още нещо, което сте пропуснали да ми кажете? Може би за човек с окървавена брадва в ръката? Или да сте видели паун с оскубана опашка?

– Сега, като се замислих, има нещо. Отново за господин Туисълтън.

– Това е нещастието на проницателния ум – изпъшка Нютон. – Да бъде притъпен от остроумието на други.

– Моля за извинение, сър, но си спомних, че когато ударих господин Амброуз в „Каменната кухня“, той падна върху господин Туисълтън и събори лист хартия на пода. Господин Туисълтън четеше някаква бъркотия от букви, също като на стената тук. И като в писмото, което намерихме у господин Кенеди.

– Много добре, че си спомняте това, господин Елис, затова искрено ви прощавам предишния пропуск. Но по-късно отново ще разсъждаваме по този въпрос. – Нютон погали пауновото перо и се умълча. – Виждал съм тълкуване на тази история. В книга от фламандец на име Барент Коенберс ван Хелпен. Заглавието беше „L’Escalier des Sages“ или „Стълбата на мъдреците“. Хубаво философско произведение.

– Затова ли трупът беше сложен на стълбите? Предполага се, че това е стълбата на мъдреците?

– Може би. Но подозирам, че близостта до къщата на Пазителя, където сега живеете вие, драги мой, също има връзка с тази тъмна материя. Защо инак Мърсър ще бъде убит на друго място и после докаран тук, освен да ни подскаже нещо? – Нютон разсеяно взе сламка от жилетката на мъртвеца и сетне друга, от бричовете му. – Всичко това е истинска загадка.

– В опасност ли сме?

– Там, където има загадки, винаги има и опасност. Дори Господ крие загадките си от умните и разсъдливите на този свят и не всеки може да разбере промисъла Му и да разкрие истината. Елате, господин Елис.

Отдалечихме се от стълбището и повикахме страж от казармата да се погрижи за тялото на Мърсър, а после отидохме в конюшнята на Монетния двор. Нютон внимателно огледа балите сено, сякаш беше древноегипетски строител и се питаше дали е възможно да се издялат блокове без него. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше – малко изцапана с кръв слама, но каза, че не е достатъчна, за да се посочи конюшнята като мястото, където е извършено убийството.

– Но по всяка вероятност ще потвърди предположението ни как е бил пренесен трупът.

За всеки случай той разгледа сламата и в конюшните на Главния инспектор, но не откри следи от кръв, и отидохме в ковачницата, където хората от Артилерията държаха част от конете си.

Ковачът господин Силвестър беше голям измамник. Имаше черни свински очички, тънки злобни устни и глас и маниери на наперен самохвалко, граничещи с войнственост. Приличаше на тлъсто прасе, станало раздразнително, защото е охранено на кораб. Вървейки след Нютон из конюшнята, Силвестър, който все още не знаеше за убийството, го попита какво търси там.

– А на вас как ви се струва, господин Силвестър? – отвърна Нютон. – Проверявам качеството на сламата ви, разбира се.

– Сламата ми е в отлично състояние, докторе. Не е влажна, нито плесенясала.

– Откъде я взимате?

– От хамбара на Артилерията в ливадите Кок енд Пай. Карат ни я всяка сутрин. Не бих позволил на конете ми да ядат нещо лошо. И бих искал да се запозная с всеки, който твърди друго.

– Видях, каквото трябваше. Благодаря, господин Силвестър. Много ми помогнахте.

– Нахакан, арогантен тип – отбеляза Нютон, когато се върнахме в конюшнята на Монетния двор, където бе намерил изпръсканата с кръв слама. – Винаги е готов да оплюе някого.

В Монетния двор имаше дванадесет коня. Шест обикаляха в кръг и въртяха пресите, а четири привеждаха в движение новата щамповъчна машина.

Златните и сребърните листове минаваха между хоризонтално поставени железни цилиндри, докато станеха достатъчно тънки, за да може да се изрежат. Работата беше трудна за конете, но за тях се грижеха добре двама коняри. Нютон подробно разпита за сламата единия, господин Адам.

– По кое време носят слама от ливадите Кок енд Пай?

Господин Адам, който уважаваше Нютон, махна шапката си веднага щом го заговориха. На темето му имаше толкова много белези от шарка, че приличаше на дъска за игра на дама.

– Оттам снабдяват Артилерията, сър, а не Монетния двор. Сеното за нас идва предимно от ливадите Мур. Всичко ни е отделно от Артилерията. Човек би помислил, че те са Франция, а ние Англия, и това не е много далеч от истината, защото мнозина от тях са хугеноти.

– Разбирам. Кога носят сламата и храната за животните?

– По всяко време, сър. Конете са най-важните същества в Тауър, тъй като ако не са добре нахранени и напоени, Монетният двор би спрял да работи.

– Да, да – нетърпеливо каза Нютон. – Тогава, моля ви, кажете ми, господин Адам, кога докараха последната каруца със сено? И кой я докара?

– В шест часа, сър. Чух камбаната на параклиса. Но не мога да ви кажа кой я докара, защото го видях за пръв път. Това не е нещо необикновено. Тук денонощно идват и заминават всякакви хора.

Излязохме от конюшните, без да сме си изяснили много неща, и като видя свещ на прозореца на къщата на Главния майстор, Нютон реши да попита господин Дефо дали е видял или чул нещо. Когато обаче похлопа, вратата отвори самият господин Нийл. Ясно видяхме четиримата мъже, които седяха около масата. Всички пушеха лули и стаята вонеше като холандска баржа. Там бяха господата Дефо и Хук, научният опонент на доктор Нютон, и граф Гаетано и доктор Лав, двамата мошеници, които искаха да измамят господаря ми с фалшивата трасмутация на олово в злато.

Покрай нас изтърчаха неколцина стражи на път за стълбището Сали Порт, но усилията им бяха след дъжд качулка. Господин Нийл ни видя и излезе на улицата.

– Какво означава тази суматоха, докторе? – попита той. – Пожар ли е избухнал?

– Не, сър. Отново е извършено убийство. Господин Мърсър, един от гравьорите, беше намерен убит на стълбището Сали Порт.

– Известен ли е виновникът?

– Още не. Потропах на тази врата с надеждата, че господин Дефо може да е видял или чул нещо.

Господин Дефо се приближи до вратата и поклати глава.

– Не сме чули нищо.

Господарят ми погледна господин Дефо и после другите мъже, които седяха сковано около масата и излъчваха аура на злокобно интригантство, както от кучето се разнася миризма на месо.

– Само като си помисля, че докато сме играли карти, на няколко метра от вратата е станало убийство – рече господин Нийл. – Това е прекалено!

– Да, наистина – съгласи се Нютон. – Но вече започнах разследване.

Нийл поклати глава.

– Това няма да улесни сеченето на новите монети. Работата в Монетния двор със сигурност ще бъде разстроена.

– Паричната реформа е първата ми грижа. Ето защо поех нещата в свои ръце. Убеден съм, че скоро ще заловя злосторника.

– Е, тогава оставям въпроса на вас, докторе. Пък и стомахът ми е много чувствителен и няма да издържа при вида на нов труп. Лека нощ, Пазителю.

– Лека нощ, Главен майсторе.

Господин Нийл затвори вратата. Нютон ме погледна и многозначително повдигна вежди.

– Шайка мошеници, няма съмнение.

– Но защо не предупредихте господин Нийл за доктор Лав и граф Гаетано? – попитах аз.

– Моментът не е подходящ. Сега трябва да съберем информация и само от нея ще разберем какво се е случило. От вонящата мъгла на тютюнев дим в стаята ми стана ясно, че вратата на Главния майстор отдавна не е отваряна. Следователно никой от тях не е оставил на стълбите трупа на Мърсър.

Докато се отдалечавахме от вратата на господин Нийл, Нютон погледна нагоре към външната крепостна стена над къщата на Кралския чиновник, към къщата на Главния майстор и към моята къща отсреща, а после се вторачи в стража от Артилерията, който патрулираше покрай стената.

– Ако някой е стоял на онази стена в шест часа, може да е видял каруцата със сеното да спира пред стълбището Сали Порт – каза той. – По това време бяхме в Бялата кула, защото си спомням, че погледнах часовника си, преди да започна наблюденията си.

– Защо не попитате стража?

– Защото той не е бил на пост – отвърна Нютон с увереност, която ме изненада.

– Но той сигурно знае името на човека, когото е сменил. Дали да не го попитаме още сега, преди лорд Лукас да е уведомен?

– Имате право. Лорд Лукас само ще се опита да попречи на разследването ни и работата в Монетния двор. Той е като муха в кравешко изпражнение, която се мисли за кралица.

Отидохме до външната крепостна стена. Студеният вятър отнесе шапката ми и се наложи да я гоня, за да не прелети над зида и да падне в рова около крепостта.

– Внимавайте – каза стражът, изненадан, че ни вижда там. – Не е редно нощем да разглеждате забележителностите, господа. По-добре дръжте шапката в ръката си, сър, освен ако не искате да я подарите на луната.

– Как се казвате? – попита Нютон.

– Марк, сър – бавно отговори мъжът, стрелкайки очи насам-натам, сякаш не беше сигурен в този факт. – Марк Гилбърт.

Отблизо той изглеждаше твърде дребен за войник и раменете му бяха някак закръглени, макар че изражението и държането му бяха бдителни.

– Господин Гилбърт, тази вечер в Монетния двор беше намерен трупът на убит по особено жесток начин човек.

Гилбърт погледна над стената и после се изплю на територията на Монетния двор.

– Задължително е да разпитам всички, които може да са видели нещо от случилото се тук тази вечер.

– Не забелязах нищо необичайно, откакто застъпих на пост, сър.

– И кога беше това?

Преди да отговори, Гилбърт отново се изплю. Останах с убеждението, че го прави, за да стане по-разговорлив, защото се стеснява.

– В пет часа, сър.

– Но въпреки това, оттогава не сте патрулирали покрай тази стена? Сержант Роан и капитан Морне не бяха ли тук преди малко?

Гилбърт се намръщи, като чу, че Нютон знае това.

– Сержант Роан ме отмени за половин час, сър, но не видях офицер.

– Защо ви е отменил сержант Роан? Не е обичайно сержант да отменя обикновен войник.

– Вярно е, сър. Не мога да кажа защо го направи, но му бях много благодарен, защото е доста студено. Помислих, че това е причината. Пък и Роан е добър човек за французин.

– Сержант Роан е хугенот?

– Да, сър.

– Щом казвате. – Нютон тръгна покрай стената, оставяйки ме с Гилбърт.

– Кой е бил убит? – попита войникът.

– Даниъл Мърсър – отвърнах аз.

– Не. Дани Мърсър? Той не беше лош човек за служител в Монетния двор. Казвате, че е бил убит?

– Така изглежда – рекох аз, защото не виждах причина да го тревожа, а всъщност наблюдавах моя господар по-внимателно, отколкото слушах Марк Гилбърт.

Нютон вървеше на изток и бе стигнал до Месинговия хълм, а после се върна, като спря да вземе нещо от стената под краката му.

– Елате – каза той, минавайки покрай мен на път към стъпалата. – Бързо! Трябва да бързаме. Благодаря, господин Гилбърт.

Отидохме при кулата Байуърд, която беше входът за Тауър, където Нютон разпита вратаря. Човекът потвърди, че освен ако някой не носи шпага или пистолет, влизащите в крепостта не се обискират, а каретите и каруците се претърсват, когато излизат, в случай че като капитан Блъд се опитат да откраднат кралските скъпоценности. От обясненията му стана ясно, че в Монетния двор не е трудно да се пренесе обезглавен труп в каруца със сено.

Оттам тръгнахме по Уотър Лейн, влязохме във вътрешния двор и се отправихме към големия склад, където както вратарят ни уведоми, можеше да намерим сержант Роан. Докато минавахме покрай кралския параклис „Сейнт Питър“, видяхме двама мъже да вървят към нас в мрака. Едва когато се приближиха, познахме сержант Роан и капитан Морне.

– Доктор Нютон? – попита Морне. – Какво означава този слух? Говори се, че е открит още един труп.

– Да, капитане. На Даниъл Мърсър. В Монетния двор.

– Мърсър? Мисля, че не го познавам. Някой от вашите хора ли беше, докторе?

– Да, капитане. Един от гравьорите.

– Много неприятно.

– За мен също, защото трябва да разследвам случая по собствена преценка.

– Ще трябва да уведомите лорд Лукас.

– Да, но само когато реша, че знам достатъчно, за да не загубя ценното му време. Той има да решава големи дела.

– Да, точно така – колебливо се съгласи капитан Морне.

– Вероятно вие и сержантът ще ми помогнете да ускоря разследването си по един дребен въпрос, тъй като може да сте видели нещо, когато сте се срещнали на Месинговия хълм по-рано тази вечер. Тялото на Мърсър е било оставено на стълбището Сали Порт по онова време.

– Грешите, докторе. Не сме били на Месинговия хълм.

Нютон се усмихна хладно.

– Светът обича да го мамят. – Той махна шапката си, въздъхна шумно и се вторачи в осеяното със звезди небе. – Но аз не вярвам на външния вид на нещата, капитан Морне. Няма да се подведа, когато имам доказателства, на които разчитам. Още веднъж ще повторя, че вие и сержант Роан сте се срещнали на Месинговия хълм и ще ви помоля да ми кажете дали сте видели нещо необичайно на Минт Стрийт.

– Трябва да тръгвам – високомерно заяви капитанът. – Нямам време да разговарям с вас, доктор Нютон. Получихте отговора ми, сър.

– Преди да тръгнете, бихте ли желали да си вземете катарамата на колана?

Морне протегна ръка към катарамата на колана си, не я намери и ахна, като я видя на дланта на Нютон.

– Как е попаднала у вас, сър? – попита капитанът и я взе от ръката му.

– Намерих я на външната крепостна стена. Близо до Месинговия хълм. Мисля, че е паднала от колана ви, когато сержант Роан ви е повалил на земята и после отново ви е изправил на крака.

– Не е възможно някой да ни е видял – промълви Морне.

– Кажете ми, капитане, в армията обичайна практика ли е сержантите безнаказано да удрят офицерите?

– Мисля, че грешите, сър – обади се сержант Роан. – Не съм удрял офицер.

– Нито сте го заплашвали, предполагам.

– Това е личен въпрос между двама джентълмени – каза Морне.

– Не, сър, между офицер и сержант. Кажете ми, капитане, все още ли носите писмото, което сержантът ви даде?

– Писмо?

– А вие, сержант, у вас ли е гвинеята на капитана?

– Що за човек сте вие? – разтревожено попита Роан, сякаш мислеше, че Нютон е разбрал за всичко това чрез магия.

– Аз съм човек, който вижда много и разбира още повече. Помислете върху думите ми следващия път, когато с капитан Морне обсъждате тайните си. За какво се скарахте? За най-голямата тайна от всички?

– Нямам представа за какво говорите, сър – отвърна сержант Роан.

– Невъзможно е да сте ме разбрали погрешно. Бях пределно ясен. Дори за французин.

– Няма да ви давам обяснение за действията си, сър.

– Сега единствено дързостта може да ви помогне.

– Хайде, сър – обърна се Роан към Морне. – Да тръгваме, преди господинът да е проявил глупостта да ме нарече лъжец в очите.

Двамата военни тръгнаха към Кървавата кула, оставяйки ме изненадан почти колкото тях.

Нютон доволно се вторачи в тях и потри ръце.

– Мисля, че заложих капана, така да се каже.

– Беше ли разумно да ги предизвиквате, докторе? В Тауър вече бяха извършени две убийства.

– Три – поправи ме той. – Да не забравяме господин Мейси.

– Нали ме посъветвахте да мълча от страх, че това ще възпрепятства сеченето на новите монети? Или ще стане нещо по-лошо?

– Опасявам се, че вече е късно. Злото е сторено. И от половин час си мисля, че целта на убийството му е била да спъне Голямата парична реформа.

– Когато вестта се разчуе, служителите на Монетния двор може би ще се страхуват да идват в Тауър.

– Да. Ще говоря с господин Хол и ще го посъветвам да увеличи надниците им, за да успокоим страховете им. – Нютон отново погледна към отдалечаващите се Роан и Морне. – Но мисля, че онези двамата трябва да бъдат предизвикани, защото, изглежда, заговорничат. Същински Брут и Касий. Вероятно ще разкрият плановете си, тъй като Тауър очевидно крие някаква голяма тайна.

– Но откъде знаете тези неща, сър? За препирнята им? Катарамата. Писмото Предполагам, че са ви заподозрели в магьосничество.

– Магията се дължи само на две полирани пластини. Едната изпъкнала, другата вдлъбната, точно пасващи една към друга.

– Телескопът! – възкликнах аз. – Разбира се. Видели сте ги от североизточната страна на Бялата кула.

– Точно така – призна Нютон. – Караха се ожесточено, затова се изненадах, когато отново ги видях помирени. Ако нещо ми е ясно в тази тъмна материя, това е, че Роан знае някаква тайна, с която държи капитан Морне в плен, инак сержантът щеше да бъде арестуван и наказан, защото е ударил офицер. Трябва отново да ги разпитам, но този път поотделно.

– В един момент бях готов да се закълна, че сержантът ще ви удари. Помислих, че ще трябва да разговарям с него с шпагата си.

– Радвам се, че сте с мен, особено в студено и мрачно място като Тауър. Човек има чувството, че слиза в ада. Трябва да разберем повече за сержант Роан и капитан Морне. Това ще бъде първата ви грижа.

Върнахме се на Минт Стрийт. Работниците от нощната смяна се бяха събрали на улицата пред кабинета на Пазителя и шумно изразяваха мнението си, че Монетният двор не е безопасно място и макар Англия да воюва срещу Франция, може да прекратят сеченето на новите монети.

– Всички ще бъдем убити, ако останем тук – каза един. – Лорд Лукас непрекъснато ни предизвиква, а сега и тези ужасяващи убийства. Тук вече не е подходящо място за работа на богобоязливи хора.

– Трябва да пресечем протестите в зародиша им – измърмори Нютон, – инак ще загубим войната поради липса на пари, с които да плащаме на кралската войска.

Той търпеливо изслуша възраженията на недоволните работници и накрая вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

– Чуйте ме! – извика Нютон. – Трябва да се страхувате повече от французите, отколкото от убиеца в Тауър, защото скоро ще бъде заловен. Имате думата ми!

– Как? – попита един.

– Аз ще го хвана – настоя Нютон. – Правилно е да бъдете подходящо обезщетени за вашата упоритост и всеотдайност при сеченето на новите монети, като се имат предвид отвратителните престъпления. Ще говоря с Техни светлости и ще поискам да получите отплата за важния ви труд. Всеки, който остане на работа, ще получи шест гвинеи допълнително, когато реформата свърши, дори ако се наложи да ги платя от джоба си.

– Това включва ли дневната смяна? – попита друг.

– Включително и дневната смяна – отвърна Нютон.

Работниците се спогледаха, кимнаха и после лека-полека се върнаха при машините. Нютон въздъхна облекчено.

– И през цялото това време Главният майстор на Монетния двор играе карти – отбелязах аз. – Мисля, че кралят няма представа какъв верен служител има във ваше лице, докторе.

– Да се надяваме, че Техни светлости ще се съгласят с вас – усмихна се той. – Инак джобът ми ще се изпразни. Във вас ли е копието на написаното на стената на стълбището Сали Порт?

Дадох му листа и Нютон го пъхна в маншета на ръкава си.

– Тази вечер ще се опитам да разгадая гатанката, защото не обичам да ме врънкат и дразнят за неща, които в основата си са математически. Мисля, че във всеки шифър честотата на гласните и съгласните зависи от математически правила, като първите се срещат по-често от вторите.

Нютон очевидно изпитваше удоволствие от поставената му задача, така както пророк Даниил вероятно се е радвал, разкривайки на Валтасар Божията воля, когато пръстите на човешка ръка са писали по мазилката на стената на царския дворец3636
  Книга на пророк Даниила, 5:5. – Б.ред.


[Закрыть]. Аз обаче бях уморен и въпреки близостта на обезглавения труп до къщата ми и шумотевицата от Монетния двор, с нетърпение очаквах да си легна.

Събудих се с лека треска, макар че едва ли можеше да се опише като събуждане, защото почти не бях спал. Опитах се да я издържа стоически и както обикновено отидох на работа. Нютон ми каза, че ще ходим в приюта за душевноболни на болницата „Света Мария Витлеемска“.

– Да видим нашия приятел господин Туисълтън. Сутринта разпитах за него и научих, че снощи е бил заведен там по заповед на лорд Лукас. След като беше открит трупът на Мърсър. Не е ли странно?

– Надявате се да го разпитате?

– Защо не?

– Той е невменяем, сър.

– Природата рядко надарява с траен и постоянен здрав разум дори най-облагодетелстваните си чеда. И ако лудостта му е такава, че го кара да говори каквото му хрумне, може би ще успеем да подредим мислите му.

Отидохме с карета до Мурфийлдс и кралската болница „Света Мария Витлеемска“, величествена сграда, проектирана от същия Робърт Хук, когото Нютон смяташе за своя най-голям научен враг. Ето защо не се учудих, когато моят господар се изказа презрително за формата и разположението на болницата.

– Само невменяем може да направи лудница, която прилича на дворец. Единствено Хук може да сътвори подобно безумие.

Но наподобяващата ад вътрешност на болницата нямаше нищо общо с дворец.

От двете страни на входа имаше статуи на Меланхолия и Лудост, сякаш някаква ужасна Горгона се бе вторачила в очите на двете безчувствени каменни фигури. Според мен обаче участта им беше по-добра от писъците, отекващия смях, потресаващата картина на човешкото нещастие и отблъскващото малоумие вътре, които биха дали покой само на Велзевул. Въпреки това, някои нормални хора ходеха там, за да се подиграват и забавляват с окаяните обитатели на „Света Мария Витлеемска“. Мнозина луди бяха оковани във вериги и затворени в килии като животните в Лъвската кула. Нямах представа какви грижи се полагат за душевноболните и ми се стори, че атмосферата е тягостна като на Тайбърн, защото имаше жестокост и грубости, пиянство и отчаяние, да не споменавам многобройните блудници, които упражняваха занаята си с посетителите на болницата. Накратко, картината представляваше копие на света като цяло – объркан и пълен с ужаси и удоволствия – и караше човек да се съмнява в съществуването на Бог.

Господин Туисълтън дрънкаше с веригите си и молеше за милост зад желязна преграда. На голите му рамене имаше непогрешими белези от камшика на надзирателя. Остатъкът от разума му беше възбуден от шума на новото му обкръжение. Въпреки това той ме позна веднага и целуна ръката ми, сякаш помисли, че сме дошли да го заведем в относителната безопасност на Тауър.

– Как са очите ви, господин Елис?

– Оправиха се, господин Туисълтън. Благодаря.

– Съжалявам, че се опитах да ги извадя. Но не обичам да ме гледат. Усещам хорските очи върху себе си, така както някои чувстват топлината на слънцето. Нападнах ви, защото ви помислих за другия господин, доктор Нютон.

– Ето ме, господин Туисълтън – любезно каза моят господар и стисна ръката на клетника. – Кажете ми, моля ви, защо искахте да ми извадите очите?

– Моите очи са слаби, но вашите, докторе, са най-горещите, които съм усещал. Сякаш Господ гледа в душата ми. Съжалявам, че мислех така, сър. Сега обаче забелязвам, че не са тъй непрощаващи, както смятах.

– Прошка ли искате? Ако е така, давам ви я от сърце.