Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)

Сутринта Нютон разгледа с интерес кинжала на Морне и го излъска, докато му разказвах съкратена версия за снощните си приключения. Пропуснах факта, че се дуелирахме с шпаги. Обяснението ми как се бях преборил със сладострастието си изтръгна следния съвет от аскетичните му устни, защото се съмнявах, че е целувал нещо друго, освен челото на племенницата си или книга, която много е харесал.

– Сладострастието се разпалва, когато е потискано принудително – сериозно отбеляза той. – Най-добрият начин да си целомъдрен, е не да се бориш с нечистите помисли, а да ги отхвърляш и да занимаваш съзнанието си с други неща. Аз правя така. Онзи, който постоянно мисли за целомъдрие, мисли и за жени, и всяка битка с тези фантазии ще остави отпечатък в съзнанието му и ще направи така, че разсъжденията да се завръщат по-често. Но, моля ви, продължете с вашата история. Целият съм в слух.

– Това е горе-долу всичко – отвърнах аз. – Той избяга, докато бяхме пред къщата в Ламбет Маршиз, като изпусна кинжала.

– Не разказахте за дуела с шпаги – възрази Нютон. – Любопитен съм да чуя най-вече за схватката. Капитанът сериозно ли е ранен?

– Той ме нападна – смотолевих аз. – И бях длъжен да се отбранявам. Пронизах го леко в рамото. Смея да твърдя, че скоро ще се оправи. Но откъде знаете, господарю? Лорд Лукас ли ви е уведомил? Разчуло ли се е из Тауър? Оплака ли ви се вече Негова светлост?

– Сигурен съм, че капитан Морне няма да съобщи на лорд Лукас. Какво се е случило? Капитан от Артилерията е бил ранен от обикновен чиновник на Монетния двор? Доброто му име няма да понесе позора.

– Тогава как разбрахте, че сме се били? – не по-малко нетърпеливо попитах аз.

– Много лесно. Изчистили сте шпагата си. Чашката на дръжката й блести като потир за причастие, докато вчера беше потъмняла като калаен съд. Спомням си, че за последен път почистихте шпагата си, след като я извадихте, за да защитите госпожа Бернингам. Обзалагам се, че когато сте ранили капитана с шпагата си, той е извадил кинжала и се е опитал да ви прониже в гърдите.

– Последното се случи точно както казвате – признах аз. – Не знам защо ми хрумна да го скрия от вас. Вие, изглежда, знаете всичко, без да е необходимо да ви го казвам. Страхотен номер.

– Не е номер, а наблюдение. Satis est4343
  Достатъчно (лат.). – Б.ред.


[Закрыть].

– Бих искал да съм наблюдателен като вас.

– Това не е нищо особено, както често съм ви казвал. Но ще стане постепенно, с времето. Ако живеете толкова дълго. Мисля, че снощи ви е провървяло. От разказа и от написаното на кинжала е ясно, че капитан Морне и по всяка вероятност неколцина други са религиозни фанатици.

– Не виждам надписи на кинжала.

– Трябваше да излъскате него, вместо шпагата си – рече Нютон и ми върна кинжала, чието острие сега блестеше като огън в камина.

– „Помнете религията – прочетох аз. – Не забравяйте убийството на Едмънд Бери Годфри.“

– Това е камата на Годфри – обясни Нютон. – Много такива кинжали са били изковани след убийството на сър Едмънд Бери Годфри през 1678 година. – Той се вторачи изпитателно в лицето ми, търсейки знак, че името ми е познато. – Не може да не сте чували за него.

– Да, но тогава бях дете. Той беше съдията, убит от римокатолици по време на Паписткия заговор за убийството на крал Чарлс II, нали?

– Ненавиждам католицизма във всичките му аспекти. Тази религия е пълна с чудовищни езически суеверия, фалшиви чудеса и гнусни лъжи. Но няма по-безсрамна лъжа, извършена срещу безопасността на кралството, от Паписткия заговор. Тайтъс Оутс и Израел Тонг признаха, че йезуитски свещеници заговорничат да убият краля на конните надбягвания в Нюмаркет. Не се съмнявам, че йезуитите са заговорничели да направят всичко, за да възстановят католическата вяра в нашата страна. Но убийството на краля не е влизало в плановете им. Въпреки това обаче много католици бяха обесени, преди да стане ясно, че Оутс е подъл клетвопрестъпник. Той трябваше да бъде обесен, но законът не предвижда смъртно наказание за лъжесвидетелство. Оутс беше бит с камшик, прикован на позорния стълб и изпратен в затвора до края на живота си.

– Оутс ли е убил сър Едмънд Бери Годфри?

– Убийството му остана загадка. Някои мислят, че е бил убит от престъпник, когото като съдия е осъдил на затвор и му имал зъб. И ние сме потърпевши от подобни неща. Дори съм чувал, че Годфри е бил от „Зелените ленти“, които са искали да направят страната отново република, и е бил убит, когато ги е заплашил, че ще ги издаде. Но аз предпочитам друго, по-просто обяснение. Мисля, че Годфри се е самоубил, като се е удушил. Той е бил много меланхоличен човек и се е страхувал да не го разкрият и да го накажат като предател. Когато намерили трупа му, двамата му братя се уплашили от същото, както и да не се простят с парите му. Годфри беше богат човек, а държавата конфискува имуществото на самоубийците. Ето защо те посекли и обезобразили тялото му и обвинили римокатолиците. Едно е сигурно – никой няма да разбере истината. Мнозина обаче продължават да вярват, че Годфри е бил убит от католици. Мнението на капитан Морне е пределно ясно. Кинжал и поведението му в публичния дом показват, че омразата му към католиците не познава граници.

– Какво ще правим?

Нютон сбърчи чело и почеса с показалец дългия си нос. Изглеждаше изключително умен и проницателен в тази поза.

– Ще му върнем кинжала – тихо отвърна той. – И така ще го предизвикаме още повече. Това е елементарен въпрос на движение, подобно на много други неща. Някой ден ще ви го докажа. Ще взема молив и ще ви го напиша на лист хартия, за да разберете как е устроен светът. Всяко тяло остава в покой или продължава равномерното си праволинейно движение, ако не е принудено да промени състоянието си под въздействието на външни сили. Този принцип е верен както за планетите и кометите, така и за капитан Морне. Трябва обаче да бъдем подготвени. И бдителни. Защото на всяко действие има равно по сила противодействие.

– Но това не е ли великата ви теория, сър?

– Браво, Елис. Само че не е теория, а систематизирани факти като законите в Англия. Нещо повече, разполагам с математическо доказателство, което прави неизменяеми тези закони.

– Бих разбрал какво означават за света, ако можех.

– Тогава разберете само това – каза Нютон и пусна кинжала на пода. Острието се заби в дъските. – Падането на камата е същото като притеглянето на луната. Силата, която привлича кинжала, привлича и луната. Тя направлява и планетите, и всичко в небето. Защото небето е тук, на Земята. Това се нарича всемирно привличане или гравитация, драги мой.

Небето е тук, на Земята? Вероятно Земята е самото небе.

Отначало само обърнах гръб на Исус. И това се дължеше на Нютон, защото в Новия завет има малко неща, за които той не намираше изключения. Стария завет приемаше само отчасти. Притчите Соломонови бяха много важни за него. Както и книгата на Даниил. И на Иезекиил. Фактът обаче, че избираше книгите, които го устройваха, и отхвърляше другите, ми се струваше доста странен.

Дълго време мислех, че предпочитаните от него части от Светото писание са разклатили дървото на моя живот и са накарали ябълката на вероизповеданието ми да падне на земята, където е започнала да гние и да се разлага. Но това беше само част от историята. Заради Нютон задаването на въпроси се превърна в моя втора природа. Разбрах, че нашият дълг е да се запитаме дали нещата в религията са истина и ако е така, дали са хубави или лоши. Ако искаме да намерим Господ, трябва да прогоним невежеството от себе си, от света и от вселената.

Беше странно, но сребърните чаши, които господин Скруп даде на Нютон, за да ги пази за колежа в Кембридж, ме накараха да се усъмня в Петокнижието. Чашите разказваха историята на Нектанебус, последният местен фараон на Египет, който бил магьосник и направил копия на своите и вражеските войници и пуснал вторите в съд с вода, за да погоди такъв номер на враговете си, че да се удавят в река Нил. И това ме накара да се замисля, че разказът за Мойсей, който извел народа на Израел от Египет, и армията на фараона, която се удавила в Червено море, е заимстван от египтяните. Прозрението ме разтърси, защото ако Петокнижието не беше истина, тогава всичко последващо в Библията беше мит или легенда. Така постепенно започнах да мисля, че ако част от Библията може да бъде поставена под съмнение и е недостоверна, тогава защо това да не се отнася и до цялото писание.

Вероятно все още вярвах в Бог. Но науката на моя господар стана причина да отрека божествения му произход. Математиката на Нютон принизи космоса до поредица алгебрични изчисления, а проклетите му призми разкъсаха Божията дъга. Възможно ли беше Господ да остане на небето, което толкова старателно се наблюдаваше с телескоп и се описваше като прогресия от флуксии? Досущ сатанински геометър, Нютон проби мехура на Божието съществуване и после раздели божественото му царство с компас. Виждайки всички подобни загадки разбити, моите мисли се стовариха на земята от безплътното небе като горящ херувим и претърпяха пълен разгром. Какво падение! Каква промяна? Сякаш се бях мислил за ангел, но острите ножици на науката бяха отрязали крилата ми и установих, че съм гарван на моравата в Тауър, и горчиво оплаквам жестоката си съдба. Владения на скръбта и печалните сенки, които никога няма да бъдат обладани от мир и покой, и където няма надежда.

Капитан Морне беше в офицерските помещения в Артилерията и имаше превръзка на рамото. Господин Маркс го бръснеше. Там бяха и търговецът господин Уистън, подполковник Феъруел, капитан Потър и капитан Мартин. Въпреки снощните оргии, Морне беше в добро настроение, защото чухме гласа му, докато стояхме пред вратата. Щом влязохме обаче, той престана да разказва геройската история как е получил раната, изчерви се като домат и се вторачи в нас, сякаш бяхме призраци.

– Olim, hero, hodie, eras nescio cujus4444
  Някога, вчера, днес, утре, не знам кога (лат.). – Б.ред.


[Закрыть] – с жестока усмивка отбеляза Нютон.

Господарят ми вероятно искаше да каже на капитана, че лъже как е бил ранен. Но все пак твърдението не беше пряко, защото това би провокирало твърде много капитана, дори да предизвика на дуел Нютон. Господарят ми не беше страхливец, но рядко бе държал шпага, да не говорим за пистолет, и нямаше намерение да бъде предизвикван. Аз обаче не страдах от подобни задръжки, макар че Нютон ме беше предупредил да говоря само когато ми даде знак.

– Какво искате да кажете? – попита Морне, като замънка неуверено, сякаш правеше самопризнания за държавна измяна.

– Нищо, капитане – отвърна Нютон. – Природата ме е проклела с обноски, които понякога приличат на наглост. Това е недостатък на интелекта, защото мисля, че природата е най-доволна от простотата и не се трогва от разточителни, излишни думи или мисли.

– На какво дължа удоволствието от вашето посещение, докторе? – Той взе кърпа от господин Маркс и внимателно избърса лицето си.

– Дойдохме да ви върнем кинжала – отговори Нютон.

Морне хвърли бегъл поглед на кинжала в ръката му, а после на мен и излъга най-безсрамно:

– Не притежавам такъв кинжал – заяви той. – Кой казва, че е мой?

– Може би не го познахте, защото го излъсках. Инак никой не би сбъркал подобно оръжие, защото има благороден надпис. Пише „Помнете религията. Не забравяйте сър Едмънд Бери Годфри.“

– Амин – обади се капитан Мартин.

– Да, наистина, амин – съгласи се Морне. – Но въпреки всичко, кинжалът не е мой.

Нютон не престана да се усмихва.

– Щом казвате, капитане, тогава трябва да е истина, тъй като сте джентълмен. Не трябва обаче да отхвърляме доказателството на острото зрение на един човек заради безсъдържателните измислици на друг. – Нютон посочи мен. – Този скромен чиновник ви е видял да изпускате кинжала снощи, пред къща в Ламбет Маршиз.

– Не съм ходил в Ламбет Маршиз снощи.

Нютон видя, че се готвя да оспоря безочливата лъжа на Морне, хвана ръката ми и поклати глава толкова леко, че само аз забелязах.

– Единият от двама ви трябва да греши, господа.

– Грешката не е моя – заяви капитанът.

Нютон пусна ръката ми и аз реших, че най-сетне ми позволява да говоря.

– Не и моя – казах аз.

– Тогава единият от вас е лъжец и се преструва – рече Нютон.

– Донесете Библията – поисках аз, без да се замислям, че Светото писание вече няма стойност за мен. – Нека да се закълна. Кинжалът е негов.

– Внимавайте, сър – сериозно ме предупреди Нютон. – Ако кажете на капитан Морне, че е лъжец в очите и пред всичките тези офицери, тъй като е джентълмен, той ще настоява за удовлетворението да докаже неговата дума срещу вашата с оръжие.

– Твърдя го. Категорично. Капитан Морне е лъжец. Видях го да изпуска кинжала, който описахте.

Морне стана от стола. Устата му се отвори и затвори като човка на корморан.

– Ако не бях затруднен от раната си, нямаше да се поколебая да ви предизвикам на дуел, господин Елис.

– Може би господин Елис ще се откаже от привилегията си да избере оръжието – услужливо каза Нютон. – Мисля, че капитанът си служи с дясната ръка. В такъв случай той може да ви предизвика по-безопасно, така да се каже, ако го уверите, че ще изберете пистолети.

– Тогава го уверявам – рекох аз. – Ако иска удовлетворение от мен, той има думата ми, че ще избера да се дуелираме с пистолети.

Последва дълго мълчание. Очите на всички бяха приковани в капитан Морне, който преглътна шумно няколко пъти, пребледня и накрая измънка предизвикателство с по-малко заплашителност от беззъб дядка.

– Приемаме предизвикателството ви – каза Нютон. – Аз ще бъда секундант на господин Елис и ще чакаме указанията ви.

Той се поклони официално. Аз направих същото и после се сбогувахме със слисаните офицери.

Докато се връщахме в кабинета ни в Монетния двор, имах усещането, че съм замразена змиорка, и се подготвих за разправия с Нютон, защото се ядосах, че ме манипулира. Веднага щом останахме насаме, аз го упрекнах за неуместното му държане към мен.

– Мисля, че на човек трябва да му бъде позволено сам да започва кавги и да отправя предизвикателства – отбелязах аз.

– Той ви предизвика – поправи ме Нютон.

– Само защото вие го притиснахте в ъгъла.

– Ако бях оставил въпроса на вас, драги мой, нещата нямаше да стигнат толкова гладко до решителния момент.

– Гладко? Не е изминала и година, откакто дуел едва не ми отне свободата. Или сте забравили как станах ваш служител, докторе? Ами, ако го убия? Какво ще стане? Или ако той ме убие? Ако владее по-добре пистолета, отколкото шпагата? По дяволите, сър, мислех, че възнамерявате да го принудите да направи самопризнания?

– Няма да има дуел. Капитан Морне се страхува. Това е очевидно.

– Очевидното за вас е мъгла за мен – огорчено казах аз. – Във всичко съм ваше творение.

– Не творение – поправи ме Нютон. – Аз не създавам нищо, а само се опитвам да разширя границите на познанието. Както древните люде са вярвали в бога Пан и вълшебната му свирка, така и вие от време на време трябва да правите същото и да ми позволявате да свиря с вас. Моите пръсти може и да се движат по вас, но музиката е ваша, драги мой.

– Тогава не харесвам мелодията. По-лесно е да направляваш острие на шпага, отколкото куршум на пистолет. Ако стрелям по него, вероятно ще го убия. А вие, сър? Моят секундант. Помислихте ли за вашето положение? Законът забранява дуелите. Сър Уилям Ковънтри беше затворен в Тауър само защото предизвика на дуел Бъкингамския херцог. Да не говорим за вашата безопасност. Секундантите често се намесват и пострадват, въпреки че главните действащи лица не го желаят. Може да ви убият, сър. И тогава какво ще стане с госпожица Бартън?

– Пак ще повторя, че няма да се стигне дотам. За мен е ясно, че капитан Морне е подтикван от волята на други хора в Тауър. Вероятно старият му приятел от френските галери сержант Роан. Предизвикването на дуел не беше продиктувано от тях и мисля, че сега ще се покажат на бял свят, защото ще искат да изгладят разногласията с нас. Дуелът само ще привлече внимание към тях, а те искат да останат в сянка. Тайните не обичат скандали. Ако дуелът се състои, това би означавало двубой между Монетния двор и Артилерията.

Не знаех какво да очаквам. Съмнявах се дали доктор Нютон познава себе си. Въпреки научните му методи, ходът на действията, които бяхме предприели, ми се струваше ненаучен. По-късно същия ден той засили важността на въпроса и го нарече експеримент. Не вярвах, че това ще доведе до разкриването на истината, и според мен повече приличаше на сръгване на мечка с нагорещено желязо. Едно беше сигурно – никой от нас не очакваше онова, което се случи. Нютон се засрами, и с право, тъй като смятам, че никой не трябва да прави експерименти, без да има представа за възможните последици. Ако това беше наука, аз не исках да участвам в нея, защото къде беше здравият разум? Все едно имаш работа с девойка, която ти позволява да я опипаш, но не й минава през ума, че може да се опиташ да отидеш по-далеч. Когато някой иска да открие нещо, прозорливостта винаги е по-добър водач от случайността, инак в резултат на търсенето може да намериш неща, каквито не си дирил.

Като например смъртта.

Същата вечер трупът на капитан Морне беше намерен обесен в Монетния двор. Казвам „Монетния двор“ умишлено, защото обстоятелствата около смъртта му отново предизвикаха ожесточен спор между моя господар и лорд Лукас. Морне беше обесен, след като явно бе завързал въже около зъберите на върха на кулата Широковърхата стрела, така че когато се беше хвърлил от бойницата, краката му почти докосваха земята в градината на Главния инспектор на Монетния двор. Намерила го беше съпругата на един от инспекторите, госпожа Молиньо.

Господин Молиньо веднага извика Нютон и после се прибра вкъщи да утеши горката си жена, която беше много разстроена от откритието си. Господарят ми огледа тялото като художник, на когото бе предложено да нарисува сцената с Юда Искариотски. Лорд Лукас и неколцина други членове на Артилерията пристигнаха на върха на кулата, заявиха, че смъртта на капитана е въпрос за Артилерията и поискаха да го издърпат до вътрешната крепостна стена за въжето, увито около врата му. Нютон се ядоса, извади ножа за хранене с дръжка от слонова кост, който понякога носеше, и сряза въжето. Трупът падна в ревена на инспектора. Макар че се използваше в медицината, билката нямаше свойството да съживи клетия капитан.

Лукас видя, че го измамиха с правомощията му и на благородното му лице се изписа такава физиономия, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Той се разкрещя и заплаши Нютон с всевъзможни варианти на отмъщение, които щеше да му причини, когато види лордовете от Върховния съд. Нютон не му обърна внимание, сякаш не го чу. Той огледа внимателно въжето около врата на Морне.

– Жалко – въздъхна Нютон. – Горкият човек.

Не харесвах капитана, защото се беше опитал да ме наръга с кинжала си, но и аз го съжалих, защото законът забраняваше самоубийците да бъдат погребвани според общоприетата традиция, и прошепнах нещо на Нютон по този въпрос.

– Присъствал съм на много екзекуции, докато съм изпълнявал служебните си задължения, и знам какви са белезите върху врата на обесените – отвърна Нютон. – Вратът рядко се прекършва и смъртта най-често настъпва от задушаване. Достъпът на въздух до белите дробове е прекъснат, но по-важното е, че мозъкът се лишава от приток на кръв, ако може да се вярва на книгата на Уилям Харви4545
  Уилям Харви (1578 – 1657) – английски анатом и хирург, основоположник на съвременната физиология и ембриология. Прави първото научно описание на кръвообращението. – Б.пр.


[Закрыть]. Когато човекът е убит, преди да бъде обесен, въжето няма време да се затегне, както става при обикновено обесване. Забелязал съм как геометрията винаги оставя следи по врата и може да се види дали човекът е обесен бавно с въжето или почти не е висял на него. Степента на затягане на въжето при обесване винаги е по-голяма, отколкото при удушаване и е малко вероятно да обхване шията хоризонтално. Следите обикновено се забелязват около ларинкса отпред и се издигат нагоре до точката на увисване при възела с характерния му отворен ъгъл зад или под ухото, от другата страна, или на тила. Това означава, че при повечето случаи на обесване отпечатъкът от примката естествено е най-дълбок срещу точката на увисване. Забележете, че на врата на капитан Морне има леки отпечатъци от въжето на две места.

Погледнах врата на Морне, опитвайки се да не обръщам внимание на подпухналия език, който се подаваше от устата като трета устна, и на ужасяващо изцъклените очи, досущ сълзящ шанкър, и действително видях не една, а две следи от въже.

– Какво означава това? – колебливо попитах аз. – Въжето се е изплъзнало, когато се е хвърлил от кулата?

– Не. Бил е удушен, преди да го хвърлят от кулата. И тъй като човек рядко може да се удуши сам, трябва да направим извода, че е бил убит.

– Убит?

– Да – настоя Нютон. – Първата следа на удушаването се вижда дори на задната страна на врата, където кожата е дебела и тъканите са твърди, и може да е била нанесена само с насилие и, следователно, при отчаяна съпротива. Нещо повече, белегът е хоризонтален, сякаш някой е нападнал капитана в гръб. Сравнете го с втория отпечатък, който е отвесен и не показва почти никакво увреждане от съпротива. Това предполага, че е направен, когато човекът е бил мъртъв.

Разсъжденията му ме накараха да мисля, че Нютон знае как може да бъде обесен човек като същински палач, защото доводите му бяха неопровержими, и не можех да възразя. И както винаги, бях изумен от огромните му познания почти за всичко. Но може би нямаше нищо чудно в това, че човек, способен да обясни земното притегляне, е толкова добре осведомен. Той дори се оживи, докато говореше за обесването, и оттогава често съм мислил, че изпитва нездрав интерес към бесилото. Аз лично смятам, че обесването е много неприятна гледка и му го казах.

– Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.

– Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.

– Какво? – възкликна Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. – Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?

– Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.

– От вас би станал добър адвокат – присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. – Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.

Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.

– Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство – призна той. – Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?

– Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.

– Какво има тук? – Нютон извади писмо и го разгърна. – Написаното е на същия шифър като предишните послания – каза той, доволен от новото си откритие.

Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:

„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-

lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-

evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-

cadppbokwqdsknuvkhlpj rzrgwaxcif dt j gxtbohb-

j xkpeuqwf mchvwmvhqycrwmkrrw-

gaprxjjovzhhryvqpbzlnklplzaysagxsgckbvtxzbhf-

ptmhldqchyyczgwraebbbntvzmbsrzbmsxnqtbax-

qcipkbacmtizrrmiqyiqdsjuojbsh“

– Отлично – добави той и прибра посланието в джоба си. – Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.

– Дано да е така, защото бяха убити трима души.

– Четирима – поправи ме Нютон. – Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.

– Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.

Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.

Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си – знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота4646
  Способ за удушаване с мятане на въже. – Б.ред.


[Закрыть], сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.

Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.

– Забележително.

– Кое, сър?

– Убийството на капитан Морне, разбира се.

– Моите уважения, докторе, но аз смятам, че съвсем не е забележително в сравнение с другите, които бяха извършени преди това.

– Какво казахте за Джордж Мейси?

– Нищо, сър. Мълчах през последния един час.

– Какво споменахте в градината на инспектора?

– Трудно е да се повярва, че убийството на Мейси има връзка с трите последвали убийства, сър.

– Защо мислите така?

– Поради липсата на отличителни особености, сър.

– Съзирате ли такива особености в убийството на капитан Морне?

– Да, сър, кодираното писмо. Първо намерихме шифъра в Кенеди, а после в Мърсър.

– Друго освен това?

– Не мога да се сетя – след кратък размисъл признах аз.

– Ето кое е забележителното в последното убийство. Странната липса на особености. Няма мъртви гарвани, нито камъни в устата на жертвата. Няма паунови пера, нито флейта. Нищо, освен самият труп и кодираното писмо. Сякаш убиецът в Тауър е онемял.

– Да, наистина, сър. Но може би сега убиецът няма какво да ни каже. Ако не беше поредното послание, човек би помислил, че капитан Морне е бил убит от друг, а не от убиеца на Мърсър, Кенеди и Джордж Мейси.

Нютон отново се умълча и аз реших, че е най-добре да не говоря. В такива моменти прогонвах мисълта за извършените в Тауър убийства и насочвах вниманието си към любовта ми към госпожица Бартън. Бленувах, че отново съм с нея и с нетърпение очаквах да я видя, тъй като бях поканен на вечеря. Нютон сякаш прочете мислите ми, защото каза, че е време да тръгваме към Джърмин Стрийт. Сърцето ми пропусна един удар и ушите ми пламнаха, затова се зарадвах, че съм с перуката си и той не може да види цвета им и да се присмее на смущението ми.

Двамата мълчахме в каретата по пътя към Джърмин Стрийт. Това ме накара да мисля, че въпреки признатата му враждебност към монашеските ордени, Нютон би станал великолепен монах, като неговия герой Джордано Бруно. Бруно беше екзекутиран като еретик през 1600 година заради теориите си за безкрайността на вселената, множеството светове и като последовател на учението на Коперник. Нютон се възхищаваше на Бруно, който беше заподозрян в арианство и между двамата имаше много общи неща, макар че според мен едва ли биха се харесали. Геният не може да понася събрата си.

Освен това беше и лицемер. Знаех как се е преструвал, че е привърженик на Триединството в Кембридж, за да остане Лукаски професор по математика. Предстоеше ми да разбера колко неискрен може да бъде по отношение на религиозната си правоверност и пред племенницата си.

Тя се зарадва много, като ме видя, поруменя и трепетно смотолеви поздрав. Почувствах се изключително добре, сякаш вече бях изпил чашата горещо вино, което госпожица Бартън бързо приготви за нас. Беше сложила на главата си модно дантелено боне и кехлибарена огърлица на шията и бе облякла сребриста дантелена италианска рокля с деколте, разкриващо бродирания й корсет. Беше много красива.

След вечерята госпожица Бартън пя, акомпанирайки си на клавесин. Звуците бяха божествени. Имаше хубав глас, не особено силен, но чист. Нютон обаче не се интересуваше от музика, какъвто и да беше произходът й. Той стана, махна перуката от главата си, сложи си елегантна аленочервена шапка, избродирана от госпожица Бартън, и леко се поклони.

– Решил съм да разгадая шифъра – обясни Нютон. – Затова ще ви пожелая лека нощ, господин Елис.

– Тогава и аз трябва да си тръгна.

– Отивате ли си? – попита госпожица Бартън.

– Моля ви, останете, господин Елис – настоя Нютон, – и правете компания на госпожица Бартън.

– Добре, сър.

Той отиде в библиотеката, а госпожица Бартън ми се усмихна мило. Няколко минути мълчахме, наслаждавайки се на уединението, тъй като за пръв път оставахме сами. Госпожа Роджърс се беше оттеглила отдавна. Лека-полека госпожица Бартън започна да говори – за войната в Нидерландия, за новата книга на господин Драйдън, превод на произведенията на Вергилий, и за пиесата на господин Съдърн, озаглавена „Последната молитва на девицата“. Беше я гледала и много й бе харесала. Стори ми се, че е нервна и търси успокоение в разговора.

– Не съм гледал тази пиеса – признах аз. Можеше да добавя, че чичо й ми намира твърде много работа, за да ходя на театър. – Но гледах предишната, „Извинението на съпругите“.

– Не съм я гледала, но съм я чела. Кажете ми, господин Елис, съгласен ли сте, че рогоносците сами са си виновни?

– Не съм женен и ми е трудно да говоря за тези неща. Но мисля, че жената може да бъде предизвикана да сложи рога на мъжа си заради неговите недостатъци.

– И моето мнение е същото. Смятам обаче, че не трябва да се слагат рога на мъжа само защото е женен. Това би било скандално за която и да е жена.

– Да, така е.

Разговаряхме в същия дух още малко. Трудно ми беше да прогоня яркия спомен за проститутката в къщата на госпожа Марш. Девойката се казваше Дебора и с госпожица Бартън си приличаха като две капки вода. Този факт от време на време ме караше да онемея, защото имах усещането, че всеки момент госпожица Бартън ще съблече роклята и копринения си бродиран корсет, ще се качи на масата и ще започне да заема неприлични пози за мое развлечение.

Приказките й бяха твърде зрели и интелигентни за момиче на нейните години и някак противоречаха на младежката й красота и очевидна непринуденост. Тя дори ме попита за убийствата в Тауър, за които Нютон й беше разказал. Бързо ми стана ясно, че тя не е скромна и непорочна, за каквато той ми я бе представил. Говореше бързо и оживено и не след дълго останах с убеждението, че интелектът й почти се равнява на неговия. Също като чичо си, и госпожица Бартън изгаряше от желание да експериментира с живота. И може би дори повече, както скоро щях да установя. Но докато градината на съзнанието й беше оформена със същата симетрия и логика като на чичо й, много от посятото там тепърва щеше да расте и да узрява.