Текст книги "Пазителят на монетния двор"
Автор книги: Филипп Керр
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)
– Може би имате право – каза Нютон с глас, който изразяваше безпокойство относно Сейнт Леджър Скруп. Обикновено изгаряше от нетърпение да арестува някого веднага щом откриеше достатъчно доказателства, за да издейства заповед за задържането му. Сега обаче, странно защо, не изпитваше желание да го стори. Той видя озадаченото ми изражение и обясни: – Смятам, че донякъде аз съм отговорен за опозоряването на Скруп. Обръщах му твърде малко внимание, докато беше в Кембридж. Аз го провалих, Елис, и не намирам оправдание за това.
– Не, сър, не сте го провалили. От онова, което сте ми разказвали, мисля, че Скруп сам се е провалил. Вероятно някой недостатък в характера му го е накарал да избере кривия, а не правия път.
Казах и други неща, за да успокоя чувството за вина на господаря ми, но напразно. Нютон неочаквано извади и унило подписа заповед за ареста на Скруп. Имаше правото да го направи, защото беше мирови съдия.
– Ако имахме време, щях да отида в съда в Олд Бейли, тъй като лъжите между мен и Скруп ме убеждават, че щеше да бъде по-добре заповедта да е издадена от съдията там. Но нямаме време дори да доведем неколцина сержанти и съдебни пристави да ни помагат, защото птичето може да излети всеки момент. Налага се да отидем и да го арестуваме сами.
Отвърнах утвърдително и след четвърт час тръгнахме към работното място на Скруп, за да го арестуваме.
Робле, испанският евреин, прислужникът на Скруп, който се беше върнал, видя заповедта и ни пусна да влезем. Посрещна ни странна гледка – мебелите бяха струпани пред камината, сякаш някой бе искал да ги запали. Нямахме време да им обърнем голямо внимание, защото Скруп се появи на вратата. В ръката си държеше пистолет, насочен към нас.
– Сейнт Леджър Скруп – каза Нютон, без да обръща внимание на оръжието, – имам заповед за вашия арест.
– Сериозно? – усмихна се Скруп.
Нютон много добре съзнаваше какво е положението ни, затова се опита да изиграе Скруп, като му обеща, че все още може да направи много за него, сякаш държеше най-хубавите карти.
– Къщата е обсадена от въоръжени мъже. Няма къде да избягате. Но аз имам правото да се застъпя да пощадят живота ви пред Върховния съд – обясни той. – Имам основания да предполагам, че няма да бъдете обесен, а изселен. С подобаващо чувство на разкаяние, усърдие и с Божията милост, човек може да започне нов живот в Америка. Ето защо ви моля да се предадете, господин Скруп.
Робле отчаяно се взираше през прозореца.
– Няма да отида с гальота на Тайбърн, сър – заяви Скруп, – за да бъда изложен на показ като болен и окуцял от шпат кон, намазан с катран и овалян в пера. Не се страхувам от смъртта, а само от начина, по който ще умра. Куршумът на мускета ме привлича повече, отколкото да се дам на окървавените ви ръце.
– Не съм извършил убийство – каза Нютон. – Законът е на моя страна, сър.
– Законът е убивал и по-невинни от мен, докторе. Не се оплаквам от закона, но възразявам срещу вашата религия.
– Моята религия? Римокатолик ли сте, сър?
– До края на живота си. – Скруп обезпокоено погледна Робле. – Е, какво виждате?
– Нищо. Там няма никого – отвърна прислужникът.
– Какво? – извика Скруп. – Мислите, че можете да ме измамите, докторе? Обещахте повече, отколкото можете да дадете. Е, винаги е било така. Въпреки тържествената ви клетва в „Тринити“, всички знаеха, че не сте извършили нито една богоугодна постъпка. Винаги сте се интересували повече от алхимията, отколкото от делата на колежа. Не бяхте добър преподавател и задълженията ви винаги са вървели след личните ви дела. Ала ще съжалявам да ви убия, защото мисля, че сте велик човек. Вие обаче не ми оставяте избор. Много удобно е, че сте дошли сами. Господин Робле и аз се готвехме да запалим къщата, за да прикрием бягството си. Но вие, докторе, едва ли щяхте да останете доволен без наличието на два овъглени трупа. Сега обаче решихте всичките ни проблеми. Ще ви убием и ще предоставим двата трупа, които несъмнено ще бъдат помислени за нашите.
– Положението ви е безнадеждно – заяви Нютон. – Къщата е обградена от моите хора. В желанието си да ви арестуваме дойдохме малко по-рано от тях. Къде ще отидете?
Скруп колебливо погледна Робле.
– Сигурен ли сте, че няма никого?
– Да – настоя прислужникът. – Вижте сам, сър.
– И да изпусна от погледа си тези двама господа? Не. Запалете огъня.
Робле кимна, приближи се до камината, извади серен кибрит и запали няколко сухи трески.
В същия миг помислих, че Нютон получава удар. Той изстена, падна на колене и се хвана за гърдите.
– Какво ви заболя, докторе? – попита Скруп. – От мисълта за смъртта? Обещавам, че ще бъда бърз. По-добре куршум в сърцето, отколкото онова, което ми предлага вашето правосъдие. Можете ли да се изправите, сър?
– Стара болка – промълви Нютон и с мъка стана. – Мисля, че е ревматичен пристъп. Трябва да седна.
– Както виждате, всичките ни столове са натрупани за пожара.
– Тогава бастун. Ей-там има един. – Нютон посочи бастуна, подпрян на стената. – Пък и щом ще ме застреляте, бих искал да посрещна смъртта прав.
– Говорите достойно, докторе – рече Скруп, отстъпи назад, взе бастуна и го подаде на Нютон с дръжката напред.
– Благодаря, сър. Много сте любезен.
Но веднага щом хвана дръжката, Нютон извади шпагата и прониза Скруп в гърдите. Едва тогава си спомних, че в бастуна е скрито острие. Нютон бодна Скруп съвсем леко, но златарят изкрещя пронизително, сякаш го бяха убили. Изненадата го накара да натисне спусъка на пистолета си, но куршумът се заби в тавана, без да улучи никого.
Робле извади шпагата си. Аз направих същото, защото нямаше време да извадя и да заредя пистолета си. Двамата започнахме да се дуелираме. Скруп хвърли празния си пистолет към главата на господаря ми, повали го на земята и избяга в задната част на къщата. Мебелите вече горяха и Робле и аз бяхме принудени да се фехтуваме сред пламъците, които представляваха по-голяма опасност за противника ми, отколкото за мен, защото бяха зад гърба му. Нютон все още лежеше на пода. Атакувах Робле и го промуших. Той изпусна шпагата си и извика от болка. Изкарах го навън и после хванах Нютон за яката на редингота и го измъкнах на улицата, тъй като къщата гореше.
Прибрах шпагата си и извадих пистолетите, очаквайки, че Скруп ще се опита да избяга. Но скоро от къщата излезе жената, която беше отровила съпруга си и се бе измъкнала от нас. Сграбчих госпожа Бернингам и я държах, докато някой повика съдебен пристав.
Пристигна пожарна кола. В къщата все още имаше въоръжен човек и пожарникарите не се осмеляваха да влязат. Огънят стана неконтролируем и започна да заплашва съседните сгради. Едва след като ги уверих, че собственикът на къщата е престъпник и няма да търси отговорност за щетите, нанесени от тях, пожарникарите донесоха въжета и куки, за да съборят горящата постройка. Нютон се бе съвзел от удара по главата.
Известно време не бях сигурен дали Сейнт Леджър Скруп е загинал в пожара или е избягал. Нютон обаче не изпитваше съмнения. Докато оглеждахме задната част на къщата, той забеляза кръв на калдъръма, и за него въпросът бе приключен.
След като беше прегледан от лекар, Робле бе закаран в лазарета на „Нюгейт“ заедно с госпожа Бернингам. Той мислеше, че умира от раната, която му бях нанесъл, и призна участието си в убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър. Както Нютон предполагаше, престъпленията бяха извършени по предизвикателен за интелекта му начин.
– В „Уит“ е известно какъв натиск се упражнява върху затворниците, за да доносничат. Господин Скруп много се страхуваше от вас, доктор Нютон, особено след като тръгнахте по следите на Даниъл Мърсър и Джон Бернингам, защото можеше да разкажат за нашата операция всичко, което бихте искали да знаете. Накратко, ние фалшифицирахме златни гвинеи и изнасяхме сребърни кюлчета, за да подпомогнем каузата на френския крал Луи и римокатолицизма. Устата на Мърсър и Бернингам трябваше да бъдат затворени. Това означаваше, че се налага да умре и ваш шпионин, защото той следеше Мърсър. Ударих го по главата, завързах ръцете му и после го дадох на лъвовете. Това беше идея на господин Скруп. Той искаше да отклони вниманието ви с нещо интригуващо за въображението ви, сър. Каза, че се интересувате от алхимия и ще направи така, че сякаш убийството е извършено от философи, както и да използваме шифър, който знае, за да ви обърка още повече.
– Как влязохте и излязохте от Тауър толкова лесно? – попита Нютон.
– Не беше трудно. Първия път влязохме в крепостта като нощни извозвани на човешки изпражнения. Стражът се държеше на разстояние от нас, защото никой не иска да се приближава до лайносъбирачи. И докато господин Скруп отвличаше вниманието му с въпроси, аз откраднах ключа за Лъвската кула. Знаехме къде е, защото пиех с пазача и той ми каза. Вашият шпионин вече беше завързан и търпеливо чакаше в каретата на господин Скруп на Тауър Хил. Втория път докарахме каруца със сено. Убих Мърсър в нашата работилница и после го сложих в каретата, а господин Скруп отиде в квартирата му, за да остави други фалшиви улики за вас. Сетне отидохме в Тауър, оставихме трупа, подредихме сцената така, както я намерихте, разтоварихме сеното и си тръгнахме.
– А книгата в библиотеката на Тауър? Господин Скруп ли я остави там да я видя?
– Да, сър.
– Бих желал да знам повече за госпожа Бернингам – обърнах се аз към Робле.
– Тя и Скруп бяха любовници, сър. Госпожа Бернингам беше безмилостна. Отрови съпруга си по внушение на Скруп, без да й мигне окото. – Робле млъкна и се закашля. – Признах всичко, сър. Не съжалявам, защото ми олекна на душата.
Аз пък съжалявах, че клетият нещастник не умря тогава, защото три месеца по-късно беше закаран с гальота на Тайбърн, където срещна смъртта си. Главата му беше забита на кол на място, откъдето се виждаше в целия град.
Смъртта на Робле беше жестока, но не можеше да се сравни с участта, която очакваше госпожа Бернингам на другия ден.
Тя беше изкарана от „Нюгейт“ и след чашка бренди, дадена й от глашатая на „Светия гроб“ бе поведена сред огромната тълпа, събрала се в средата на улицата. Там я накараха да стъпи на високо столче, сложиха примка на шията й и я завързаха за железен обръч на върха на кладата. След това ритнаха столчето и докато госпожа Бернингам все още беше жива, изсипаха две каруци съчки и ги запалиха. След като огънят изгори тялото й, тълпата се забавлява, като риташе пепелта й. Нютон и аз присъствахме на екзекуцията й. Мисля, че има нещо нечовешко в това да изгориш жена, която поради по-немощното си тяло е по-склонна да греши и следователно заслужава повече снизходителност. Жената си е жена, колкото и да е проявила коварство.
Пета глава
Нютон беше разкрил загадката на само две от убийствата, извършени в Тауър от Сейнт Леджър Скруп и неговият съучастник и прислужник Робле. Разкриването на загадката на другите две убийства и голямата тайна, която криеха, все още стоеше пред нас. Тук трябва да обясня какво се случи, след като къщата на Скруп изгоря и как Нютон беше изправен пред най-големия риск за живота си и опетняване на доброто му име, откакто се беше родил, защото лондонският университет на име „Живот“ предоставя на студентите си много по-разнообразно образование, отколкото може да се намери в учебните заведения в Кембридж.
В деня след екзекуцията на госпожа Бернингам аз отидох в кабинета и видях, че Нютон седи на креслото си до камината и гледа намръщено. Не се учудих, че не отвърна на поздрава ми, защото вече бях свикнал с периодите му на мълчание, които понякога бяха много тягостни. Странното беше, че пренебрегваше настоятелното ухажване на Мелхиор. Мрачното му настроение напомняше за Атлас, поел небосвода на широките си рамене. Попитах го няколко пъти и дори сложих ръка на рамото му, защото рядко го докосвах, тъй като се стесняваше от физически допир, и тогава видях, че стиска в юмрука си смачкана хартия.
Отначало помислих, че листът има нещо общо с шифъра, който все още се опитваше да разгадае, макар доктор Уолис да го бе предупредил да не напряга прекалено много ума си. Едва когато се вгледах по-отблизо в него, съзрях печат, и разбрах, че това не е шифърът, а някакво официално писмо. Попитах Нютон за съдържанието, но отново не получих отговор, нито дори движение на необикновено проницателните му очи, което да ме накара да стоя на разстояние. Тогава си позволих волността да взема писмото от стиснатите му пръсти и да го прочета.
Написаното беше изключително неприятно и изведнъж ми стана ясно защо Нютон прилича на човек, получил инсулт или апоплектичен удар. Писмото беше от Върховния съд и го канеше да се яви пред техни светлости на другата сутрин за неофициално и недокументирано поверително заседание, за да отговори устно на писмени показания, че не е подходящ и благопристоен да заема държавна длъжност, тъй като отрича Триединството и е социнианец5353
Еретично учение, основано от италианския богослов Социни (1525–1562), което не признава Светата троица и божествения произход на Исус. – Б.пр.
[Закрыть] или унитарианец и следователно, еретик – нещо изключително оскърбително за английския крал и църква.
Въпросът беше изключително сериозен. Не мислех, че Върховния съд ще осъди на смърт Нютон, но лесно можеше да го изпрати на позорния стълб, което би било почти същото. Населението на Лондон не обичаше Нютон заради усърдното му преследване на фалшификаторите на монети и мнозина приковани на позорния стълб, замервани с парчета от тухли и камъни от тълпата, не издържаха на наказанието. Всъщност подсъдимите се страхуваха от позорния стълб повече, отколкото от глоби и затвор.
Първата ми мисъл беше веднага да доведа лекар, който бързо да подобри състоянието на Нютон, за да може да се яви пред Върховния съд и да се защити. Постепенно обаче осъзнах, че повикването на лекар ще породи слухове и клюки за душевното състояние на Нютон. Ако беше получил удар, лекарят не можеше да му помогне, да не говорим за Върховния съд. Но ако, както се надявах, неразположението му беше само временно, тогава нямаше да ми благодари, че съм довел лекар. Нютон мразеше лекарите и предпочиташе да се лекува сам в редките случаи, когато беше болен. Освен това знаех, че и преди е страдал от временно душевно разстройство, от което се е съвзел, и бях окуражен да смятам, че ходът ми на действие е правилен. Донесох възглавници и одеяла от къщата на Пазителя, настаних го колкото е възможно по-удобно и отидох да питам дали кочияшът му е забелязал нещо в състоянието на Нютон.
Намерих господин Уостън зад Лъвската кула.
– Господин Уостън, как се чувстваше доктор Нютон, когато го докарахте тук сутринта?
– Както обикновено, господин Елис.
– Докторът получи пристъп на някаква болест, вероятно припадък или удар. Не знам как да го опиша, освен че не е на себе си. Може би ще бъде най-добре да доведете госпожица Бартън, но внимавайте да не я разтревожите прекомерно. Това ще й спести безпокойството, докато пътува насам. Уведомете я само че чичо й е казал да отиде в Тауър, а тя ще разбере всичко, когато го види.
– Да доведа ли и лекар, господин Елис?
– Още не. Бих искал първо да го види госпожица Бартън.
Час по-късно тя пристигна в Лондонската крепост, поздрави ме хладно и учтиво и като видя в какво състояние е чичо й, попита защо незабавно не съм извикал лекар.
– Госпожице Бартън, ако ми позволите да обясня, повикването на лекар би породило клюки за душевното състояние на доктор Нютон. Ако е получил удар, лекарят няма да може да му помогне, да не говорим за Върховния съд, но ако неразположението му е само временно, тогава ще ни благодари, че не сме довели лекар, който да го види в това положение.
Тя кимна.
– Така е. Но защо споменахте Върховния съд? Някаква работа ли има чичо ми там?
Показах й писмото, което бях намерил в ръката на Нютон. Съдържанието му предизвика истерична реакция, насочена срещу мен.
– Гнусен, презрян негодник! – огорчено възкликна тя. – Виждам атеистичната ви намеса, господин Елис. Несъмнено вие сте опетнили доброто име на чичо ми пред Върховния съд, като сте казали публично онова, което споделихте насаме с мен.
– Уверявам ви, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Каквото и да мислите за мен, аз дължа много на доктора и за нищо на света не бих опетнил доброто му име. Но дори думите ви да са верни, в момента това не му помага.
– Какво предлагате? – високомерно попита госпожица Бартън.
– Чичо ви спомена, че веднъж е имал някакво душевно разстройство.
– Да, така е. Много се ядоса, когато господин Хюйгенс5454
Кристиан Хюйгенс (1629–1695) – нидерландски учен, който създава вълнова теория на светлината, формулира законите за люлеене на физическото махало, усъвършенства телескопа, конструира окуляри и открива 1655 спътника на Титан и пръстена на Сатурн. – Б.пр.
[Закрыть] разпространи слух, че чичо ми си губи разсъдъка заради науката. Той е горд и държи на правото си на личен живот.
– Да, Нютон е най-потайният човек, когото познавам, що се отнася до личния живот – съгласих се аз и после многозначително добавих: – Той не позволява на никого привилегията да го опознае.
– Аз познавам чичо си, господине.
– Добре. Тогава вероятно помните какво се случи с него предишния път. Направено ли беше нещо за подобряването на състоянието му?
Тя поклати глава.
– Не? Тогава по мое мнение ще трябва да оставим заболяването да следва своя ход и великият му ум да се излекува сам. А докато това стане, мисля, че трябва да го държим на топло и удобно място.
Госпожица Братън лека-полека осъзна разумността на предложението ми и се задоволи да оправи одеялата и възглавниците, с които вече бях обградил чичо й.
Тя беше посещавала Тауър и преди, за да разгледа Монетния двор, оръжейните складове и Кралската менажерия, но за пръв път беше тук в мое присъствие. Без да разговаряме, защото не знаехме дали Нютон чува, двамата седяхме неподвижно като статуи, наблюдавахме го и чакахме да видим промяна в състоянието му. Атмосферата беше изключително тягостна и напрегната. Нютон беше като умрял, но въпреки това може би виждаше и чуваше всичко, само че не беше в състояние да се движи и да говори. Сърцата ни бяха изпълнени с горчиво-сладки спомени.
– Какво може да му се случи – попита госпожица Бартън, – ако лордовете от Върховния съд решат, че е еретик?
– Опасявам се, че ще загуби поста си. Може дори да го обвинят в богохулство, да го приковат на позорния стълб и после да го хвърлят в затвора.
– Няма да оцелее, ако го приковат на позорния стълб – промълви тя.
– Няма. И аз съм на същото мнение. Ако трябва да отговаря успешно на обвиненията, той трябва да е с разсъдъка си.
– Трябва да се молим за изцелението му – подчерта тя.
– Убеден съм, че вашите молитви ще помогнат, госпожице Бартън – неуверено казах аз.
Тя стана и коленичи на пода.
– Няма ли да се помолите заедно с мен? За неговото здраве?
– Добре – отвърнах аз, макар че нямах желание да се моля.
Коленичих до нея, сключих пръсти и затворих очи. Повече от четвърт час тя шепна като силно набожен човек. Аз мълчах и се надявах, че госпожица Бартън ще чуе в молитвите си отзвука на желанията на сърцето ми.
Към средата на предобеда двамата започнахме да се отпускаме малко и престанахме да обръщаме внимание на Нютон. По обяд той сякаш изобщо не беше там и когато стомахът на госпожица Бартън изкъркори шумно, аз се усмихнах и предложих да донеса нещо за ядене от „Каменната кухня“. Тя се съгласи с готовност и аз видях колко е гладна и жадна. Отидох в пивницата и бързо се върнах с храна. За жалост се върнах твърде бързо, защото заварих госпожица Бартън да прави нещо на гърнето. Засрамих се и я съжалих, тъй като тя се изчерви, да не говоря, че се ядосах на себе си. След благоприличен период от време отново влязох в кабинета, но разговорът ни беше скован и неестествен поради създалото се неудобно положение.
Най-сетне госпожица Бартън призна, че може би съм постъпил правилно с чичо й.
– Мисля, че направихте добре, като не доведохте тук лекар, господин Елис.
– Много се радвам да го чуя, госпожице Бартън, защото тази мисъл ме измъчваше цяла сутрин.
– Обвиних ви несправедливо.
– Моля ви, не говорете повече за това. Вече го забравих.
Свечери се. Продължавахме да наблюдаваме Нютон, сякаш бяхме на религиозно бдение. Стъкмих огън, който затопли стаята, и предложих да донеса на госпожица Бартън шал, но тя отказа. Мракът прогони и последните отблясъци дневна светлина. Запалих няколко свещи и сложих едната близо до лицето на Нютон, за да забележим всяка осезаема промяна в изражението му. Докато държах свещта до окото му, аз видях, че тъмната материя в центъра на ириса му забележимо потрепва. Започнах да подозирам, че съзнанието му не е тъй помрачено, за да бъде принизен до нивото на жив труп. Окуражих госпожица Бартън да повтори експеримента, за да се увери, че чичо й е добре.
Сънят постепенно ни завладя и на зазоряване Мелхиор скочи на коленете ми и ме събуди. Меката му козина ме накара да забравя защо съм спал в кабинета през нощта, но когато след миг погледнах към креслото на Нютон край камината, видях, че той не е там. Скочих и разтревожено повиках госпожица Бартън.
– Всичко е наред – каза Нютон, който беше застанал до прозореца. – Успокойте се. Гледам как слънцето изгрява. Препоръчвам го и на двама ви. Изключително поучително и показателно зрелище.
Госпожица Бартън ми се усмихна доволно и за момент ми се стори, че всичко скъпо за мен е възстановено. Нютон обаче се държеше сдържано с нас. Тя целуна него и после мен по бузата. Държеше се така, сякаш беше пила от водите на онази река в Хадес5555
Реката на забравата Лета в античната митология. – Б.ред.
[Закрыть], която предизвиква забрава. Двамата стояхме пред Нютон и се чудехме на изцелението му, смеехме се и се радвахме, че отново сме заедно.
– Но какво ви беше станало? – възкликна госпожица Бартън. – Ужасно ни изплашихте. Бяхме сигурни, че сте се простили с разсъдъка си.
– Извинявайте, че ви разтревожих – промълви той. – Понякога мисленето ме поглъща изцяло и ми въздейства така, сякаш съм получил удар от всемогъщата Божия ръка. Причината е загадка дори за мен. Нямам друго обяснение, освен че яснотата на мисълта обикновено се причинява от странно отделяне от физическото ми тяло. Изпитвал съм го и преди.
Вгледах се в лицето му и видях, че е бледо и изнурено, сякаш на сърцето му тежеше голям камък.
– Убеден ли сте, че се чувствате добре? – попита госпожица Бартън. – Дали да не извикаме лекар?
– Вярно е, сър – потвърдих аз. – Изглеждате блед.
– Може би трябва да хапнете нещо – предложи тя. – И да пийнете кафе.
– Нищо ми няма – настоя Нютон. – Направихте добре, че послушахте господин Елис.
– Чули сте разговора ни? – учудих се аз.
– Да, видях и чух всичко, което стана в тази стая.
– Всичко? – поруменявайки, попита госпожица Бартън, и аз разбрах, че има предвид случката с нощното гърне.
– Всичко – потвърди Нютон и признанието му прогони остатъците от усмивката й.
– Сър, може би не сте толкова добре, колкото смятате – настоях аз, сменяйки темата от състрадание към нея. – Госпожица Бартън говори за лекар вчера, а не по-рано днес. Изминаха почти двадесет и четири часа, откакто ви заварих да седите на креслото.
– Толкова дълго? – промълви той и затвори очи.
– Да, сър.
– Мислех за шифъра – разсеяно каза Нютон.
– Тази сутрин трябва да се явите във Върховния съд.
Той поклати глава.
– Засега не говорете по този въпрос.
– Тогава какво искате да направя, сър?
– Няма какво да се направи.
– Съгласен съм с госпожица Бартън. Трябва да закусим. Аз например съм необичайно гладен.
Никога не бях ял повече, отколкото в онова утро. Нютон пийна малко кафе и изяде само парче сух хляб, сякаш нямаше апетит. Несъмнено мислеше за предстоящата среща с лордовете от Върховния съд.
– По мое мнение девойката е влюбена – неочаквано и учудващо заяви той, след като изпратихме госпожица Бартън до Джърмин Стрийт.
– Какво ви кара да мислите така, сър? – хладнокръвно попитах аз, макар че се изчервих.
– Аз живея с нея, Елис. Мислите ли, че собствената ми племенница е невидима за мен? Може и да не чета сонети по цяла нощ, но познавам особените признаци на любовта. Нещо повече, знам кой е щастливецът.
Нютон ми се усмихна многозначително. Ухилих се като идиот и си помислих, че може би все още има надежда за мен.
Господин Уостън ни закара в Уайтхол, при лордовете от Върховния съд. Нютон изглеждаше много притеснен от предстоящото изпитание. Не го бях виждал толкова развълнуван дори когато стоеше пред дулото на пистолета на Скруп.
– Това е само неофициално заседание – каза той, сякаш се опитваше да си вдъхне смелост. – Пише го изрично в писмото. Надявам се, че въпросът ще бъде решен бързо. Ако бъдете тъй любезен, Елис, бих искал да записвате думите ми в случай че ми потрябва официално копие на процедурата.
И така ми разрешиха да вляза в залата, където се бяха събрали лордовете от Върховния съд, които управляваха страната. Израженията на лицата им не вдъхваха оптимизъм. Те гледаха Нютон така, сякаш не желаеха да бъдат там, презираха го и нямаха намерение да позволят прословутата му интелигентност да ги направи на глупаци.
Бързо разбрах същинския характер на обвиненията срещу него и че господарят ми вероятно е подценил сериозността на положението си, ако може да се каже подобно нещо за Исак Нютон, защото скоро техни светлости споменаха накратко за силната си неприязън към всякакви религиозни разколници и крайни конформисти. След това вратарят доведе граф Гаетано, мошеникът, който се беше опитал да измами Нютон, че е превърнал оловото в злато.
Италианецът беше нервен и крайно неубедителен, докато правеше изявлението си пред лордовете от Върховния съд. Но дори аз не очаквах, че ще излъже тъй нагло и безочливо. На моменти бях толкова стъписан от показанията му, че забравях да записвам думите му.
Той обвини Нютон, че нечестно е изтръгнал подкуп, за да потвърди, че златото, което графът му е показал, е истинско. Освен това Нютон го заплашил, че ще отиде в Кралското дружество и ще го разобличи като измамник, ако не му даде петдесет гвинеи. Гаетано го предупредил, че е положил клетва, а господарят ми се изсмял и отвърнал, че не го е грижа в какво се е заклел пред Библията, тъй като не вярва на написаното там.
Лордовете от Върховния съд напомниха на Нютон, че според закона от 1676 година английското обичайно право е пазител на Светото писание и донякъде на християнската доктрина. Заявиха, че обвиненията са сериозни, макар да не е подсъдим. Единствената им цел била да се уверят, че Монетният двор е поверен на подходящ и почтен човек. Милорд Харли водеше разпита срещу Нютон, а милорд Халифакс беше негов защитник.
Нютон стана, за да отговори на обвиненията на италианеца. Говореше безпристрастно, сякаш обсъждаше научен въпрос с членовете на Кралското дружество. Аз обаче видях колко е потресен от обвиненията, които хитро и ловко смесваха обстоятелствата на трансмутацията на графа с неясното естество на религията на Нютон.
– Бих желал позволение от ваши светлости да ви представя писмо, което ми беше изпратено от холандския посланик в Лондон – започна той.
Лордовете от Върховния съд кимнаха и Нютон ми даде писмото да го занеса на масата им. Изправих се, взех писмото, занесох го на масата, поклоних се официално, оставих го пред тях и после се върнах на стола си до Нютон.
– Съдържанието му ще потвърди, че граф Гаетано е откраднал петнадесет хиляди марки от братовчеда на посланика във Виена.
– Това е проклета лъжа! – заяви италианецът.
– Граф Гаетано – каза милорд Халифакс и даде писмото на останалите лордове да го прочетат. – Вие имахте думата. Трябва да дадете на доктор Нютон възможност да отхвърли обвиненията, без да го прекъсвате.
– Благодаря, милорд. Посланикът ме уведоми, че е готов лично да даде показания, че графът е пътувал из Европа и е получавал пари под предлог, че демонстрира изкуството на трансмутацията. В Лондон се представя като граф Гаетано, но в Италия и Испания е граф Де Руджиеро, а в Австрия и Германия се нарича фелдмаршал херцог Баварски – заяви Нютон, изчака ефекта от разкритието си и продължи: – Истината обаче е, че той не е благородник. Казва се Доменико Мануел, син на неаполитански златар и ученик на Ласкарис, друг голям шарлатанин и измамник.
– Глупости! – презрително се изсмя графът. – Холандският посланик е долен лъжец като вас, доктор Нютон, или затъпял от пиене като останалите си съотечественици.
Забележката не се понрави на лордовете от Върховния съд и лорд Халифакс изрази очевидното им раздразнение.
– Граф Гаетано, или както там се казвате, може би ще ви бъде интересно да отбележим, че освен далечен родственик на холандския посланик, нашият скъп крал Уилям също е холандец.
Италианецът се обърка.
– Не исках да кажа, че Негово величество е пияница, нито че всички холандци са такива, а само че посланикът греши…
– Замълчете, сър – прекъсна го лорд Халифакс.
След това Нютон лесно опроверга твърденията на граф Гаетано и накрая лордовете се разпоредиха италианецът да бъде изкаран от съда и заведен под стража в „Нюгейт“, за да чака по-нататъшно разследване.
– Боя се, че все още не сме вън от опасност – прошепна Нютон, докато пазачите извеждаха Гаетано от Уайтхол.
– Доведете следващия свидетел – каза милорд Харли, – господин Даниел Дефо.
– Как е излязъл от „Нюгейт“? – промълвих аз.
Стомахът ми се сви от страх при мисълта какво може да каже Дефо срещу господаря ми, но не промених изражението на лицето си и му се усмихнах самонадеяно, за да осъзнае, че е невъзможно да опетни доброто име на велик човек като Исак Нютон.
Нямаше съмнение, че арестът на италианеца осезаемо е въздействал на Дефо, който изглеждаше обезпокоен от участта му. Той обаче скоро възвърна хладнокръвието си и се оказа много по-неотстъпчив свидетел.
Обвиненията му срещу Нютон бяха две. Първо, че посещава разколническата църква на френските социнианци в Спайтълфийлдс, и второ, че е близък приятел на господин Фасио, хугенотът от Швейцария, на когото бях представен в кафенето, преди да се разболея от малария.
– Господин Фасио е подозиран, че членува в секта на крайни разколници, които вярват, че могат да възкресяват мъртъвци – обясни Дефо.
– Как ще отговорите, доктор Нютон? – попита лорд Харли.
Нютон стана и тържествено се поклони.
– Думите му са истина, милорд, но ви уверявам, че тези въпроси могат лесно да бъдат обяснени, така че да останете доволни. Влязох във френската църква в усилие да намеря информация, която да ми даде възможност да хвърля светлина върху убийствата, извършени в Тауър. Единият убит, капитан Морне, беше член на тази френска църква и аз отидох там с надеждата да разговарям с приятелите му и да разбера дали е имало обстоятелства, които може да са го принудили да отнеме живота си. А що се отнася до господин Фасио, той е млад човек с възгледи, които не одобрявам. Но господин Дюйе е член на Кралското дружество и мой приятел и съм убеден, че с течение на времето интелигентността ще му позволи да преосмисли младежките си увлечения и да осъзнае разума в доводите, които често съм изтъквал пред него противно на очевидно богохулствените му схващания. – Нютон ме погледна така, сякаш думите му се отнасяха и за мен. – Вярвам, че е по-добре да живеем в страна, където глупците могат да бъдат изведени от невежеството им с мъдрите съвети на по-възрастните, вместо с изтезания и екзекуции, както е във Франция.
