Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 18 страниц)

– Госпожо Бернингам – ядоса се Нютон, – вие говорите много, но не ни казвате нищо съществено.

– Вечерта беше изключително мъчителна – въздъхна тя.

– Вярно е – обадих се аз в нейна защита. – Дамата преживя много.

– С течение на времето ще научите, че някои хора са забележително изобретателни, господин Елис. Не се знае дали тази жена не е виновна колкото съпруга си.

Госпожа Бернингам изведнъж се натъжи и се разрида. Това само направи Нютон още по-нетърпелив. Той изцъка с език, погледна към тавана на каретата и изпъшка, сякаш го болеше стомахът, а после изкрещя на кочияша да побърза или ще се ядоса. През цялото това време аз държах ръката на госпожа Бернингам и се опитвах да я утеша. Накрая тя се успокои достатъчно, за да проумее какво има да й каже Нютон.

– Човекът, когото търсим, мадам – внимателно започна той, – е фалшифицирал гвинеята, с която съпругът ви е проявил глупостта да плати. По всяка вероятност той е французин. Може би е човек с черни и разядени зъби като китаец и ако е разговарял с вас, дъхът му е бил противен. Освен това няма как да не сте забелязали ръцете му, които вероятно треперят като млечен пудинг. Може би сте си го обяснили с огромната му жажда за ейл или бира, но никога вино, защото онзи, когото търся, не пие за развлечение, а от потребност, и жадува за влага като напукана през лятото земя.

За моя изненада госпожа Бернингам започна да кима още преди господарят ми да е свършил да говори.

– Доктор Нютон! – възкликна тя. – Вие познавате съпруга ми.

– Не, мадам – отвърнах аз.

– Тогава как го описахте тъй точно, защото е вярно, че напоследък той не е добре със здравето.

– Засега това не е важно – рече Нютон.

Каретата спря пред къщата на госпожа Бернингам на Милк Стрийт. Оставихме я там и Нютон я предупреди да ходи в „Уит“ само през деня, когато е светло и по-безопасно за нея.

– Откъде знаете как изглежда господин Бернингам? – попитах аз, когато тя се приближи до вратата на дома си. – Нито сте го виждали, нито сте го чували. Но госпожа Бернингам го позна веднага от вашето описание.

Нютон се подсмихна и видях, че е много доволен от себе си.

– „Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост на мъдри и знание на разумни; той открива що е дълбоко и съкровено, знае що е в мрака, и светлината живее в него.“ Книгата на пророк Даниила, втора глава, стихове 21–22.

Признавам, че честолюбието ми беше малко накърнено от загадъчното му позоваване на Библията. Убеждението ми, че се забавлява, като ме обърква, се затвърди. Това ме накара да изпадна в униние. Господарят ми ме потупа по коляното, сякаш бях куче, но думите му бяха изпълнени с топлота и добронамереност към мен:

– Това няма да свърши работа, сър. Трябва да имам знания, ако искам да се образовам.

– Не се съмнявайте, драги мой млади приятелю, че вие, който спасихте живота ми, ще имате пълното ми доверие. Лесно съставих описанието. Фалшификаторът на гвинеята е познавал отдавна живака, който нанася на човека изброените поражения – почернели зъби, треперещи ръце и неутолима жажда. Можеше да спомена и нестабилност на ума. Тези ефекти не са широко известни. Открих ги сам в резултат на психическото разстройство, в което изпаднах през 1693 година, когато едва не изгубих ума си от многото експерименти. Всичко това ме накара да предположа, че дамата ни каза по-малко, отколкото знае.

– Защо мислите така?

– Тя ни каза, че съпругът й само е платил с фалшивата монета като с истинска, а същината на въпроса е, че той ги прави. Бернингам почти сигурно е човекът, усъвършенствал новия процес за производство на фалшиво злато. Но тя може би все още се надява, че ще го спаси от бесилката, макар че според мен обесването и бракът са много сходни като съдба.

Нютон каза на кочияша да кара към Лондонската крепост и оттам обратно на Джърмин Стрийт.

– Искам да ви помоля за една услуга. Госпожица Бартън не трябва да знае нищо за тазвечершното ни приключение. Тя е чувствително дете, склонно на всякакви фантазии, и ще ми бъде много неудобно, ако всеки път когато излизам, ме задържа с въпроси за безопасността ми. Задълженията ми към Монетния двор са неща, за които ще бъда щастлив племенницата ми да не знае.

– Разчитайте на мен, сър. Ще бъда пример за дискретност, що се отнася до младата дама.

Той кимна.

– Но след като сега се осмелявам да се радвам на доверието ви, сър, бих желал да се възползвам и да ви напомня за един въпрос, относно който неведението продължава да е обида за мен – добавих аз. – Бих искал да ви попитам дали сте разбрали още нещо за смъртта на Джордж Мейси, за чието убийство също ме заклехте да мълча. Ще ви бъда благодарен, ако го споделите с мен, защото признавам, че смъртта на предшественика ми тревожи мислите ми.

– Правите добре, че ми напомняте. Опитах се да получа повече информация. Мейси беше изключително трудолюбив и образован човек, макар че, изглежда, се е опитал да обогати познанията си. Често се е съветвал с човек, който подозирам, че е бил един от доносниците му, златар на име Сейнт Леджър Скруп. Странно, но името ми се струва познато, макар че не мога да се досетя откъде. И след като досега господин Скруп трябваше да бъде извън страната, признавам, че не съм се занимавал с този въпрос и следователно, напомнянето ви е много уместно. Утре ще посетим господин Скруп на работното му място на Странд. Може би той ще хвърли светлина върху едно писмо, написано на чужд език. Според приятеля му господин Алингам, дърводелецът в Тауър, Мейси е положил много усилия да го разбере.

През стъклото на каретата видях, че познатите очертания на Лондонската крепост се появяват на лунната светлина като града на цар Приам, окъпан в блясъка на сребристия взор на Зевс. Каретата спря пред Средната кула, близо до Барбикан, където лъвовете неспокойно ръмжаха, и аз слязох. Нощта беше студена и въздухът миришеше лошо от изпражненията на дивите зверове долу. Нютон се наведе през прозореца, за да ми каже още нещо, преди да се разделим.

– Утре в девет часа ще се срещнем пред водонапорната кула при Йорк Билдингс и ще отидем при господин Скруп. А след това може да посетим Бернингам в „Уит“.

Той почука с бастуна си по тавана на каретата и колелата затракаха на запад по Теме Стрийт.

Обърнах се и се приближих до пазача пред кулата Байуърд, който се беше отдалечил от поста си. Спрях да поговоря с него, защото ми беше станало навик да се опитвам да подобря отношенията между Монетния двор и Артилерията. Говорихме как човек може да се стопли, когато е на пост, и в коя кула има най-много духове, тъй като винаги когато се разхождах из Тауър нощем, се опасявах, че ще видя призрак. Срамувах се, че не мога да превъзмогна страха си. В своя защита обаче бих казал, че там се бяха случили множество ужасяващи неща, и ако имаше място, обитавано от духове, това беше Лондонската крепост. Пазачът смяташе, че Кулата със скъпоценностите, също известна като Кулата Мартин, е свързана с много легенди за призраци. Скоро в разговора ни се включи сержант Роан, който отлично познаваше Тауър.

– За всяка част се разказват легенди за духове – изказа мнението си сержант Роан, едър, широкоплещест и як мъж, почти толкова широк, колкото и висок. – Но никоя не е тъй старателно отбягвана като Солната кула. За нея се говори, че е най-много обезпокоявана от призраци. Оръжейникът господин Туисълтън е видял там дух и е загубил ума си. Аз съм чувал и усещал неща, които не знам как да обясня, освен да кажа, че произходът им е зловещ и свръхестествен. В подземието са били изтезавани много йезуитски свещеници. На стената може да се видят надписите на латински, издълбани от един от тях.

– Какво е станало с него? – попитах аз.

– През 1595 година е бил отведен в Йорк – отвърна Роан, – където е бил изгорен на клада.

– Клетият – отбелязах аз.

Роан се засмя.

– Така ли мислите? Той е бил римокатолик фанатик. Несъмнено е щял да стори същото с протестантите.

– Може би – признах аз, – но това, че трябва да измъчваме и изтезаваме другите, преди да са го сторили с нас, е неубедителен философски довод.

– Съмнявам се дали има много философи, които знаят на какви жестокости са способни повечето римокатолици – настоя сержантът. – С протестантите във Франция бяха извършени ужасяващи неща по време на гоненията във Франция през 1681 и 1685 година, когато войниците на крал Луи XIV бяха настанени в домовете на хугенотите и им беше позволено да се държат жестоко, колкото искат, за да ги накарат да станат католици. Повярвайте, младежо, онези брутални мисионери не се спряха пред нищо, за да принудят хората да ходят на литургии и да се закълнат, че няма да се откажат от католическата религия. Хвърляха в затвора старците, биеха с камшик и изнасилваха жените, осъждаха на обесване млади мъже и изгаряха живи на клада възрастни майки.

– Говорите така, сякаш сте били свидетел на тези жестокости, сержант – отбелязах аз.

– От двадесет години воювам срещу французите и знам на какво са способни.

След като няколко минути обсъждах въпроса с Роан, който беше изключително упорит в омразата си към йезуитите, аз пожелах на него и на господин Грейн лека нощ и се отдалечих от кулата Байуърд, осветявайки пътя си с взет назаем фенер. Светлината обаче не разсея засилените ми от разговора страхове, че може да видя призрак.

Докато бързо крачех към дома си, аз мислех за йезуитите, изтезавани вероятно със същия уред, „Щерката на Скавинджър“, използван върху Джордж Мейси. Не беше трудно да си представя, че духът на някой измъчван свещеник обитава Тауър. Но когато си легнах и се затоплих в леглото, реших, че призраците са фантазии и по-скоро трябва да се страхувам от живите, отнели живота на предшественика ми и останали ненаказани, за да убиват отново.

Сутринта се качих на лодка от Лондонския мост до стълбището на Йорк Билдинг. Калта на пристана беше замръзнала. Това беше опасно за всички и аз се оплаках на лодкарите, защото стъпалата трябваше да бъдат поръсени със сол и разчистени от леда, за да могат пътниците да слизат от лодките, без да се страхуват, че може да си счупят някой крайник. Лодкарите се изсмяха и ядосан от предишната вечер, тъй като все още имах чувството, че съм бил обект на шегите на артилеристите, аз посегнах да извадя шпагата си. В същия миг видях, че моят господар стои до водонапорната кула, и се отказах от намерението си да пробода задниците им.

– Постъпихте правилно, като овладяхте гнева си – каза той, когато застанах до него. – В Лондон няма по-независими хора от тях. Те са лесно избухливи и често прибягват до насилие. Не може да имате доверие на пиян лодкар. Ако бяхте извадили шпагата си, по всяка вероятност щяхте да се озовете в реката. Седемгодишното чиракуване кара бедняка упорито да защитава правата си и да познава задълженията си, които за съжаление не включват почистване на пристана. Темза е приливна река и би се подиграла с всеки, който се опита да измете калта от стъпалата. Приливът беше едва час преди да дойдете.

Смирен от лекцията на Нютон, отвърнах, че нямах представа за познанията му за лондонските лодкари и приливите, които влияят на занаята им.

Той се подсмихна.

– Повечето хора знаят, че лондонските работници, в това число лодкарите, са паразити. За приливите обаче знам много. Аз съм първият, който ги обясни.

Отидохме с карета до Мейпоул на Странд. Нютон продължи да ми разказва как с математически демонстрирани твърдения е стигнал до извода за движението на планетите, кометите, луната и морето.

– Значи притегателната сила на луната предизвиква приливите? – попитах аз, обобщавайки дългите му обяснения за явлението, и той кимна. – И разбрахте всичко това, когато падна ябълката?

– Всъщност беше смокиня. Но не понасям вкуса на смокините, защото обичам ябълки. Не можех да понеса мисълта, че плодът, който мразя най-много, ми е подсказал идеята за движението на света. И това беше само зародишът на хипотезата ми. Спомням си как разсъждавах, че щом силата на земното притегляне стига до върха на дървото, колко още нагоре може да се разпростре. И реших, че единствената граница на силата й е размерът на телата.

Беше ясно, че Нютон вижда света по различен начин от останалите хора. Почувствах се много привилегирован, че съм спечелил доверието на такъв велик човек. Вероятно започвах да схващам отчасти превъзходния му начин на разсъждения, но това беше достатъчно, за да преценя, че не мога да проумея повечето от теориите му и този факт ни пречи да станем приятели. Разделяше ни такава широка река от знания и способности, че сигурно му приличах на маймуна. Той беше пример във всяко отношение, мерило за нещата, човек, който различаваше истинското злато от фалшивото, доброто от злото.

Въпросът защо името Сейнт Леджър Скруп беше познато на моя господар получи отговор почти веднага когато пристигнахме на работното му място, помещаващо се в къща на Бел, близо до Мейпоул. Отвори ни прислужник с шапчица на главата, по която разбрах, че е евреин, попита ни по каква работа сме дошли, покани ни и отиде да извести господаря си.

Скруп беше едър човек, най-малко шест пръста по-висок от мен. Брадата му беше късо подстригана по испанската мода, а дрехите му бяха хубави и скъпи. Той мигновено позна Нютон, но го изчака да обясни каква е целта на посещението ни, преди да го покаже.

– Не ме ли познавате, доктор Нютон? – учудено се усмихна златарят и като видя, че господарят ми присви очи, опитвайки се да си спомни, на лицето му се изписа разочарование.

– Признавам, че имате предимство в случая, господин Скруп – измърмори Нютон.

– Единственото, сър, защото все още не съм срещал човек, който може да ви надмине. – Скруп се поклони изискано. – Позволете да ви напомня, ако обичате. Аз бях ваш студент в колежа „Тринити“. Вие ме обучавахте, макар че нито го завърших, нито ме приеха в университета.

– Да, наистина – колебливо се усмихна Нютон. – Сега си спомням. Но тогава нямахте брада, нито богатство.

– За двадесет и пет години човек се променя.

– Двадесет и шест, доколкото си спомням, и ви пренебрегвах, тъй като не бяхте нищо необикновено в това отношение.

– Науката ще ви благодари за пренебрежението, сър. Не бях усърден ученик и впоследствие събитията доказаха, че имате повече успех с оптиката и вашия телескоп. Да не говорим за постиженията ви по химия. – Скруп се усмихна многозначително, сякаш страстта на господаря ми към алхимията не беше тайна.

– Много сте любезен, господин Скруп.

– Лесно е да бъдеш любезен с човек, когото цяла Англия уважава. – Господин Скруп се поклони още веднъж. Това ме накара да реша, че е много раболепен и по-подходящ за кралски шут, отколкото за златар. – Но съзнанието ми е запазило известно огорчение – добави той. Вежливите му обноски започваха да ми дотягат. – Не оставих следа в колежа, както се очакваше от студент, учил там. Ето защо, за да успокоя съвестта си, ще ви бъда благодарен, ако приемете нещо дребно като представител на колежа, сър.

– Сега ли? – попита Нютон и Скруп кимна.

– Ще бъда поласкан.

Златарят ни остави сами и отиде да вземе подаръка.

– Това е крайно неочаквано – отбеляза Нютон, разглеждайки с интерес бастуна на Скруп.

– Наистина ли той е един от тримата студенти, които сте обучавали? – попитах аз, спомняйки си какво ми беше казал, когато се запознахме.

– Да, макар че ми е неудобно да го призная.

– Мисля, че господин Скруп изпадна в толкова неудобно положение, че изкупи вината и на двама ви.

– В Кембридж бях много скучен – призна Нютон. – И изключително коравосърдечен. Но откакто дойдох в Лондон, станах по-добър. Работата в Монетния двор разшири хоризонта ми. Но може би пак не е по-широк от този на господин Скруп. Мисля, че понякога той посещава места, където човек трябва да бъде двойно по-внимателен.

– Какво искате да кажете, сър?

– Той носи шпага като повечето джентълмени. Но въпреки това си е направил труда да я скрие в бастуна си. Виждате ли?

Нютон ми показа как в бастуна изобретателно е скрита шпага, дълга близо метър, така че дръжката да е една и съща. Изпробвах с палец остротата на ръба.

– И я поддържа остра.

– Не е необходимо да взима подобни предпазни мерки, ако не се страхува от някаква осезаема опасност.

– Не са ли всички златари изложени на опасност? Те имат да губят много повече от живота си. Питам се защо и вие не носите шпага.

– Може би имате право и трябва да нося шпага. Но не смятам, че ще са ми необходими две.

Господин Скруп се върна, носейки четири сребърни чаши с релефни орнаменти и тържествено и превзето ги поднесе на колежа „Тринити“ в лицето на моя господар, който въпреки поста си в Монетния двор, все още беше лукаски2020
  Катедра по математика, основана със средства на Хенри Лукас. – Б.пр.


[Закрыть] професор по математика в Кембриджкия университет.

– Прекрасни са – отбеляза Нютон, разглеждайки ги с нарастващо задоволство.

– Държа ги в избата от години и реших, че е време да бъдат оценени подобаващо. Чашите са древногръцки, взети от испански кораб със съкровища. Наред с работата ми на златар аз участвам и в различни проекти заедно с вашия господин Нийл.

– Господин Нийл, Главният майстор на Монетния двор? – попита Нютон.

– Същият. Преди няколко години извадихме потъналия „Nuestra Sehora de la Conception“, където имаше много злато и сребро. Чашите са само малка част от моя дял.

Нютон продължи да ги разглежда с подчертан интерес.

– Предполага се, че разказват историята на Нектанебус, последният египетски фараон от местно потекло, който е бил и велик магьосник. Може да прочетете за него в историята на Калистен.

– Ще го сторя при първа възможност – обеща Нютон и тържествено се поклони. – Благодаря ви от името на колежа „Тринити“.

Скруп кимна и си позволи да се усмихне доволно, а сетне ни наля жълтеникаво вино от не по-малко изящна сребърна кана. Любезностите приключиха и най-после седнахме. Питието ме сгря, защото въпреки буйния огън, горящ в два месингови мангала, високи колкото ловджийски хрътки, бях замръзнал до мозъка на костите си от пътуването през реката.

– А сега, бихте ли ми казали какво ви води насам?

– Имам информация, че сте познавали господин Джордж Мейси.

– Да, разбира се. Той върна ли се?

– За съжаление, все още е в неизвестност – отвърна Нютон, ловко заобикаляйки истината с този уклончив отговор. – Но, ако може да попитам, как се запознахте?

– Потъналият кораб, в който господин Нийл и аз инвестирахме, беше докаран в Дептфорд, където двамата отидохме да гледаме разтоварването на съкровището и да вземем дяловете си. Преди това обаче господин Нийл в качеството си на Главен майстор взе дяла на краля. Господин Мейси го придружаваше и му помагаше в официалните му задължения. Това беше преди няколко години. Не след дълго беше организирана втора експедиция, която да търси остатъка от съкровището, тъй като първата не успя да извади цялото. Господин Нийл инвестира, но аз не го сторих. Реших да използвам сумата, за да започна златарски бизнес. Не притежавам умения да обработвам метали. Не съм Бенвенуто Челини2121
  Бенвенуто Челини (1500–1571) – италиански скулптор, ювелир и биограф. – Б.пр.


[Закрыть]. Предпочитам другите да работят за мен. Печалбата е значителна. И постигнах големи успехи.

– Очевидно – отбеляза Нютон.

– Втората експедиция не беше успешна и господин Нийл изгуби пари. Отчасти обвини мен. Но господин Мейси и аз останахме приятели.

Господин Скруп погледна неловко към мен, сякаш искаше да каже още нещо. Проницателните очи на Нютон веднага забелязаха това.

– Може да говорите свободно през господин Елис. Имам му пълно доверие. Като служител на Монетния двор, той е положил клетва да пази тайна. Имате думата ми.

Скруп кимна.

– Добре тогава. Казано с прости думи, от време на време предавах тайна информация на господин Мейси. Разбирате, че в моя занаят човек чува разни неща за фалшификатори на монети, обрезвачи и други нечестни люде, които подриват сеченето на новите пари и благоденствието на кралството.

– Това е най-голямата ми грижа – заяви Нютон. – Тяхна светлост лордовете от Съвета, отговарящ за държавната хазна, дадоха ясно да се разбере, че може да загубим войната срещу Франция, ако не сложим край на възмутителната практика на фалшифициране на пари. Ето защо полагам толкова големи усилия по този въпрос. Обикновените хора смятат, че го правя от кариеристични подбуди. Откровено казано обаче, господин Скруп, правя го, защото не искам страната ни да бъде победена от Франция и управлявана от римокатолици.

Скруп кимна.

– С удоволствие ще върша за вас същото, което правех за господин Мейси, ако разбира се, желаете. Дори ще бъда поласкан, защото клетият Мейси и аз станахме много близки довереници.

– Благодарен съм ви, господине. Но моля, кажете ми, Мейси носил ли ви е писмо, написано вероятно на чужд език, и молил ли ви е да го преведете? Твърде възможно е да се е опитвал да разбере съдържанието му.

– Да, имаше такова писмо – призна Скруп. – Беше преди шест месеца. Тогава го видях за последен път. Писмото беше кратко. Не си спомням точно съдържанието му, но мисля, че е свързано с изчезването му.

Скруп се замисли и моят господар не го подкани да разкаже подробно написаното в писмото.

– Джордж ми каза, че не е адресирано до него и е написано на френски. Мисля, че пишеше нещо от рода на: „Елате веднага или ще се простя с живота си.“ Съдържанието го заинтригува много, защото го беше открил в Монетния двор. Той подозираше, че се готви голям заговор за провалянето на сеченето на новите монети. Не каза нищо повече. И аз не попитах.

– Не си ли помислихте да съобщите информацията на управата на Монетния двор? – попита Нютон.

– Дълго след като Джордж изчезна, се разнесе мълва, че Мейси е откраднал матрици за гвинеи – отвърна Скруп. – Затова нямах желание да привличам вниманието върху себе си, като кажа, че Джордж е бил мой приятел. Нито можех да разкажа много неща, без да разкрия, че съм му бил доносник. Взаимоотношения ми с Мейси се основаваха на дългогодишно доверие.

– Познавали сте господин Нийл. Защо не му казахте?

– Доктор Нютон, ако мога да говоря откровено с вас, господин Нийл и аз вече не сме приятели. Истината е, че не му вярвам. Той се занимава твърде много с разни проекти и интриги за човек, който заема такъв висок обществен пост. Може да е загубил интереса си към потъналите кораби и колониите, но участва в други, не по-малко рисковани планове, които може да го злепоставят. По моя информация, той е зает с организирането на лотария.

– И аз имам такава информация. – Нютон кимна уморено. – Но ви благодаря за откровеността.

– Да бъдеш откровен с човек като вас, е чест, сър. И ми позволява да се надявам, че ще се срещнем отново и стига да съм в състояние, с удоволствие ще ви направя услуга.

На тръгване Нютон каза нещо на прислужника на Скруп на език, който не разбрах, но ми се стори иврит. Двамата поговориха и след това си взехме довиждане с господин Скруп. Изпитах огромно облекчение, защото го мислех за много надут и превзет.

– Сейнт Леджър Скруп е интересна личност – отбеляза Нютон, когато седнахме в каретата. – Очевидно е богат и преуспяващ, но и доста потаен.

– Потаен? Не знам как стигнахте до този извод, сър. На мен ми се видя голям самохвалко.

– Когато си тръгвахме, велурените му обувки бяха изцапани с кал, но когато дойдохме, бяха чисти и изглеждаха почти нови. Тъй като пътят пред къщата му е застлан с калдъръм и няма кал, предполагам, че е бил в задния си двор, където е имало нещо, което не е искал да видим. Бил е достатъчно притеснен, за да съсипе чифт нови велурени обувки.

– Може да ги е изкалял, когато отиде да вземе чашите – рекох аз, възразявайки на умозаключението му.

– Време е да започнете да обръщате повече внимание на очите и ушите си, Елис. Господин Скруп каза, че ще ги донесе от избата си. Дори в Тауър избите не са толкова кални.

– Не виждам какво доказва това.

– Абсолютно нищо, освен че въпреки щедростта и привидната си откровеност с нас, господин Скруп носи две шпаги и крие нещо.

– На иврит ли говорихте с прислужника?

– На ладино2222
  Испански диалект на сефарадските евреи, използвали юдейската азбука. – Б.ред.


[Закрыть]. Той е испански марано2323
  Испански и португалски евреи, насилствено приели християнството през Късното средновековие, тайно изповядващи юдаизма. – Б.ред.


[Закрыть]. Те са евреи, успели да влязат в Англия като протестанти, бягащи от преследване в Испания.

И след това, с очевидно задоволство, той ми разказа колко са добре евреите в Англия.

– Ей богу, сър! – ядосах се аз, защото тогава мислех, че евреите са убили Христос. – Говорите за тях така, сякаш ги харесвате.

– Богът, когото почитаме и комуто се кланяме, е еврейски. И евреите са създали нашата църква. Може да научим много, изучавайки юдейската религия. Ето защо ще ви кажа, че не само харесвам евреите, но и им се възхищавам и ги уважавам. Когато станахте мой служител, Елис, вие ме помолихте винаги да поправям невежеството ви по някой въпрос и да ви показвам по нещо от света, така както аз го разбирам. Омразата на другите хора към евреите се основава на лъжа. По мое мнение в по-голямата си част съвременната християнска доктрина е лъжа и Светото писание е изопачено от противниците на Арий2424
  Арий – християнски духовник от Александрия, починал през 336 г., основоположник на арианството. – Б.ред.


[Закрыть] на Никейския събор през IV век. Тогава са прокарали фалшивата доктрина на Атанасий2525
  Атанасий (296–373) – християнски епископ на Александрия, противник на арианството. – Б.ред.


[Закрыть], че Сина е тъждествен на Отца, макар че тази идея не е записана в Библията. Ако този погрешен възглед бъде отхвърлен, ще се види, че евреите не трябва да бъдат презирани.

– Но, сър – прошепнах аз от страх, че кочияшът може да ни чуе, – вие говорите против Светата троица и божествения произход на Исус Христос. Църквата смята това за ерес.

– За мен прекланянето пред Христос е ерес. Исус е бил само божественият посредник между Господ и човека и да го почитаме като Бог, е чисто идолопоклонничество. Исус е станал наследник на Господ не заради божествения си произход, а заради смъртта си, която му е заслужила правото да бъде почитан, така както уважаваме Мойсей, Соломон, Даниил и всички други еврейски пророци, но нищо повече.

Нютон имаше отлични познания по теология и аз знаех, че е обсъждал църковната доктрина с архиепископа на Кентърбъри. Бях шокиран обаче от онова, в което вярваше, или по-скоро не вярваше. Възгледите на Галилей, еретични в очите на Рим, бяха нищо в сравнение с тези на господаря ми, защото както римокатолицизмът, така и нютоновото арианство беше изрично изключено от Декларацията за веротърпимост от 1689 година, предлагаща свободно изповядване на всички религии. Дори евреите се радваха на повече религиозна свобода от арианите.

Изумлението ми беше смекчено от доверието на Нютон към мен. Стана ми ясно, че враговете му много биха се радвали, ако могат публично да го разобличат в ерес и да съсипят общественото му положение. Не можех да си представя, че на еретик като него може да бъде позволено да остане Лукаски професор в „Тринити“. Най-малко щеше да изгуби поста си в Монетния двор. Можеше да го сполети и по-тежка участ. Едва преди две години в Шотландия бяха обесили осемнадесетгодишен младеж, защото бе отрекъл Светата троица, въпреки че се беше отказал от думите си и се бе разкаял. Разбира се, единбургските духовници, като повечето шотландци, бяха най-върлите противници на антитроичността. Дори в Англия наказанията за разколнически изявления можеха да бъдат жестоки. Въпреки че ересите не се наказваха от английското обичайно право, езиците на тези, които богохулстваха, можеше да бъдат жигосани с нажежено желязо, а човекът налаган с камшик и завързан на позорния стълб. Ето защо, да ми бъде доверена такава сериозна тайна, беше потвърждение на доверието, което Нютон имаше в мен. Това ми достави огромно удоволствие, но признавам, че не предвидих как влиянието на еретичните му възгледи ще започне да въздейства върху християнското ми съзнание.

От Странд отново отидохме в „Уит“, където Нютон ми обясни, че възнамерява да притисне Скоч Робин и Джон Хънтър за информация. Попитах го защо не разпита Джон Бернингам и той ми обясни, че се надява госпожа Бернингам да убеди съпруга си. Веднага щом пристигнахме в „Нюгейт“, Нютон заповяда да доведат един след друг Скоч Робин и Джон Хънтър от отделението за осъдените на смърт. Скоч Робин беше слаб, червенокос човек с намръщено лице и голям колкото яйце на калугерица липом на мършавия врат. На мен ми приличаше на типичен престъпник и се запитах как изобщо са му разрешили да работи в Монетния двор.

– Мислихте ли върху онова, което ви казах снощи? – попита Нютон.

– Да – отвърна Скоч Робин и равнодушно преметна веригите на раменете си, така че ръцете му увиснаха като на човек, безразличен към съдбата си. – Но попитах и мисля, че имам малко повече време, отколкото ми казахте. Изглежда, няма да ме обесят в сряда.

– Вярно е, че сряда не е редовен ден за бесене – съгласи се Нютон и леко се изчерви, – но няма да бъде зле да си спомните, че и вашето обесване едва ли може да се нарече редовно, с всичкото съпътстващо варварство, което законът изисква палачът да причини на тялото ви. Не приемайте лековато думите ми, Робин. Аз съм мирови съдия в седем графства на Англия. Положил съм клетва да спазвам и прилагам закона и ще го правя с цената на всичко. И ви уверявам, че е напълно в моята власт да отида при съдията още днес следобед и да получа специална заповед за незабавната ви екзекуция.

– За бога – стресна се Робин, – нямате ли милост?

– Не и за такива като вас.

– Тогава Господ да ми е на помощ.

– Той няма да ви помогне.

– Вие ли го казвате?

– Господ не е отишъл при Савел2626
  Деяния на светите Апостоли, 9:1–30, 22:3. – Б.ред.


[Закрыть], който е бил цар и богопомазан. Защо ще идва при нещастник като вас? Хайде, господине – настоя Нютон. – Дотегна ми вашето увъртане. Не съм дошъл да обсъждам теологията с вас. Или ще говорите, или се пригответе да сложат въжето на врата ви.

Робин наведе глава и най-сетне произнесе име.

Нютон се държа като самия Дракон2727
  Дракон (VII в.пр.Хр.) – архонт на Атина, съставил сборник от закони, отличаващи се с жестокостта си, защото почти във всеки текст се предвиждало смъртно наказание. – Б.пр.


[Закрыть] с Джон Хънтър, който каза, че ще съдейства на разследването, ако получи пълно опрощаване за предишните си грешки и сумата двадесет и пет гвинеи, за да започне нов живот в Америка.

– Какво! – подигравателно се изсмя Нютон. – Добре ли чувам? Все още се надявате да спечелите от престъпленията си? Как смеете! Нима очаквате да удовлетворя желанието ви? Чухте ли го, господин Елис? Изглежда, не му е достатъчно, че го спасих от бесилото. Законът не търгува с невежи плебеи като вас, господине. Ако изобщо смятате да спасите живота си, трябва да побързате с информацията си, защото нямам намерение да си губя времето. И когато най-после бъда удовлетворен, ще напиша петиция до лордовете от Върховния съд да ви освободят от тъмницата. Но ако възпрепятствате разследването ми, сър, вдругиден лично ще ви предам на палача. Имате думата ми.

Хънтър заудря челото си с оковите, докато въздухът и силите му го напуснаха, после се усмихна криво и каза, че не е искал да стори нищо лошо.

– Не ми харесва зловонния въздух в килията – добави той. – Простете ми, сър. Просто се опитвах да намеря стълбата на Иаков2828
  Иаков – еврейски патриарх. В съня си видял стълба, чийто връх стигал до небето. По нея се качвали и слизали ангели и в същото време Бог предсказал на Иаков, че потомството му ще бъде многочислено като праха на земята. Битие, 25:24 – 34. – Б.пр.


[Закрыть] оттук. Всеки би направил същото. Но ще се кача по друга стълба, ако ви преча, сър. Сега разбирам това. И съм убеден, че въздухът там горе ще е още по-зловонен. Ето защо, ще ви стана доносник. Ще ви помогна да заловите човека, когото търсите. Той все още е в Монетния двор и е готов да краде матрици за гвинеи.