Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)

– Много неща му липсват на клетника. Ушите, носът, очите…

– Наблюдателността ви е похвална, господин Елис, само че двата пръста са ампутирани на едно и също място, в горната част. Това е характерна особеност за този индивид. Както и modus mortis99
  Начинът на настъпване на смъртта (лат.). – Б.пр.


[Закрыть]. Състоянието на гръдния кош е изключително необичайно. Ребрата са натрошени, сякаш е бил смазан от силен натиск. И забелязвате ли странното положение на краката? Долната част е притисната до горната, а бедрата нагоре към корема.

– Наистина е странно – признах аз. – Сякаш е бил свит на кълбо.

– Точно така – мрачно измърмори Нютон. Преди – Мислите ли, че е възможно… Не, само ще ви ядосам, докторе.

– Кажете – настоя той.

– Само хипотеза.

– Ще ми позволите ли аз да преценя дали е така? Може би някое наблюдение ви е озадачило. Във всеки случай бих искал да чуя какво имате да казвате.

– Питам се дали нещастникът не е поредната жертва на Могъщия великан. Чух един от стражите да изказва същото предположение.

Могъщия великан беше прословут и все още неразкрит убиец, от когото всички се страхуваха, тъй като беше убил неколцина, смазвайки ужасяващо телата им.

– Това трябва да бъде доказано – рече Нютон, – но от онова, което знам за предишните му жертви, Могъщия великан, в съществуването на когото се съмнявам, не изхвърля труповете и не завързва с въже краката им.

– Защо се съмнявате в съществуването му?

– Поради простата причина, че великаните са малко на брой и изпъкват в тълпата – отвърна Нютон и продължи да оглежда трупа. – Убиец като Могъщия великан би предпочел да остане анонимен. Запомнете думите ми, господин Елис, че когато онзи престъпник бъде заловен, ще се окаже не по-голям великан от вас и мен. Но в случая е безспорно, че този човек е убит по особено жесток начин. Това е очевидно, както е демонстрирана тук и истината за алхимията.

– Не разбирам – признах аз. – Как е демонстрирана истината на алхимията от един труп, господарю?

– Живото тяло е микрокосмос. След като изживява определения си период от време под въздействието на топлината и въздуха, то се завръща през водата, за да се разложи в земята, в безкрайния цикъл на живота и смъртта.

– Весела мисъл. Питам се кой ли е бил?

– О, в това няма съмнение – усмихна се Нютон. – Вашият предшественик Джордж Мейси.

Нютон ме накара да се закълна да не казвам на никого кой е убитият от страх, че информацията ще забави още сеченето на новите монети.

– Секачите на монети са много суеверни – заяви той. – Това само ще ги обърка и уплаши още повече, защото са най-доверчивите глупаци, които познавам. Ако се разчуе кой е клетникът, мигновено всички ще престанат да секат и Монетният двор ще спре да работи.

Съгласих се да мълча, но бях обезпокоен от лекотата, с което моят господар излъга господин Осбърн и стражите, когато отново бяхме пред избата.

– Дължа ви извинение, господин Осбърн. Уви, човекът е толкова разложен, че не може да се каже нищо за него. Мога само да ви уверя, че не го е убил Могъщия великан.

– Но как разбрахте, докторе?

– Обръщам внимание на съобщаваните подробности за убийствата му. Във всички случаи ръцете на жертвите са били счупени. Нараняванията на този човек са изключително върху торса. Ако Могъщия великан го беше държал в прегръдките си, както вече се говори, щях да очаквам и ръцете му да са счупени като ребрата. Може да го затворите в ковчег, ако желаете.

– Благодаря, докторе.

– Мисля, че се нуждаем от питие, Елис – каза Нютон и изплю тютюна на земята, – за да премахнем вкуса на проклетия тютюн и може би да успокоим стомасите си.

Едва когато тръгнахме обратно по Уотър Лейн към „Каменната кухня“, името на пивницата в Тауър, лъжата на Нютон започна да безпокои християнското ми съзнание.

– Сър, сигурен ли сте, че е Джордж Мейси? Аз едва определих, че е човешко същество, камо ли да разпозная горкия нещастник.

– Няма съмнение в това. Виждал съм го само един-два пъти, но не ми убягна от вниманието, че липсваха няколко зъба на горната челюст. Още по-важното е, че му липсваха горните части на втория и третия пръст на лявата ръка. Това разследване е изключително странно за Тауър като цяло и в частност за Монетния двор.

– Нима?

– Вероятно когато се запознаете по-добре с практиката на сеченето на монети, ще разберете, че работникът, който пуска нещампованите монети в пресата, трябва да има много чевръсти пръсти. Едва ли има някой от тях, който да не е загубил един или повече пръсти. Преди да стане чиновник, Мейси беше секач на монети. Тези наблюдения, вещото мнение на чистачите откога трупът е бил във водата и намирането на двата новоизсечени шилинга в жертвата, водят до изречения от мен извод. Макар че монетите са били отдавна във водата, обрязаните ръбове бяха непогрешими.

– Тогава, щом е Джордж Мейси…

– Може да бъдете сигурен.

– А вечният му покой при Исус? Не заслужава ли подобаващо християнско погребение? Ами семейството му? Вероятно ще искат да има надгробен камък, за да го помнят. Да не говорим, че изгарянето е грехота.

– Не виждам какво значение би имало за него? – усмихна се Нютон, искрено развеселен от изблика ми. – Мисля, че в Ламбет Марш има една блудница, при която той ходеше. Но не мисля, че тя ще плати погребението му. А що се отнася до вечния му покой при Исус, зависи дали Мейси е бил християнин, нали?

– Разбира се, че е бил. Нали и той е сложил ръка върху Библията и се е заклел като мен да пази тайната на сеченето на парите в Монетния двор?

– Може и да го е сторил. Това обаче не доказва нищо. По-голямата част от Библията е написана от хора, които не са знаели нищо за Исус Христос. Не, очевидната истина е, че Мейси е бил християнин колкото и пророкът Ной, чиято история се среща в голям брой езически предания. Казах ви, че съм го виждал един-два пъти, но разговарях с него и разбрах какви са религиозните му убеждения. Той беше привърженик на арианството. Вярваше, че Исус Христос няма божествен произход и не е от същата материя като Бога Отец. Ето защо Мейси едва ли би искал християнско погребение, с всичките му съпътстващи ритуали.

– Но арианството е ерес. Не е ли така?

– Мнозина биха отговорили утвърдително – измърмори Нютон, – но трябва да сте загрижен повече от въпросите защо и къде е бил убит Мейси, отколкото за съдбата на безсмъртната му душа. Според мен очевидно е бил убит в Тауър от хора на Артилерията, които са бързали да се отърват от трупа.

– Защо мислите така?

– Засега само ще ви помоля да си спомните възела на въжето, с което са завързани краката на клетия Мейси. Казахте, че е обикновен, но в действителност е много особен. Двата края са извити в противоположни посоки и образуват примки, през които може да мине кука със закачена верига или тежест. Възелът се нарича „котешка лапа“, използва се за прикрепяне на кука към въже и е доста разпространен, макар че рядко съм го виждал извън Тауър. Имам и други основания да мисля, че е замесена Артилерията. Ще ги разследваме веднага щом пийнем нещо.

„Каменната кухня“ представляваше миниатюрен Вавилон на пороци и грехове. Съпругата на собственика беше развратница и съумяваше да убеди служителите на Монетния двор и стражите, които ходеха там, да направят нещо повече, отколкото само да изпиват заплатите си. Тя или приятелките й често завеждаха някой мъж в тъмен, затънтен ъгъл за чукане на крак за три пенита и веднъж дори ми се стори, че видях мръсницата да упражнява занаята си зад църквата „Сейнт Питър“. Всъщност съм убеден в това, защото трябва да призная, че и аз ходих един-два пъти с нея и с други. Истината е, че в Тауър имаше много места, където блудницата от „Каменната кухня“ можеше да се продаде на някой мъж за няколко гроша. Това беше една от причините, поради които моят господар рядко се осмеляваше да влезе в пивницата. Той ненавиждаше и пиянството, и сбиванията между секачите на монети и артилеристите. Аз, от друга страна, често посещавах заведението, когато Нютон беше на Джърмин Стрийт, защото „Каменната кухня“ беше най-уютното място в Лондонската крепост. Там имаше чудесна камина и огромен казан, който обикновено съдържаше превъзходна гозба, тъй като въпреки че беше развратница и вероятно болна – през лятото половите й органи смърдяха като мръсно куче на шотландец, – стопанката беше отлична готвачка.

Влязохме в пивницата и Нютон неодобрително огледа посетителите. Погледът му предизвика шушукания, въздишки и подсвирквания. Господарят ми не умееше да общува с обикновените хора, затова изглеждаше надменен в техните очи.

Седнахме до огъня, защото навън беше студено, и стоплихме ръцете и краката си. Поръчахме си две халби ейл и огледахме секачите на монети, които бяха приключили смяната си, и освободените от задълженията си стражи. Кимнах на неколцина познати – инспектора на леярните, един гравьор, един секач и бръснаря. Поздравих дори господин Туисълтън. Косата му беше разрошена, а лицето бледо. Седеше свит между един от стражите и сержант Роан и изглеждаше зле. Туисълтън ми се усмихна и отново се вторачи в листа, който явно бе погълнал цялото му внимание.

Разбира се, усмихнах се и на стопанката. Тя ни донесе ейл и ме погали със сладострастен поглед, макар че прояви благоразумието да не ми говори твърде свойски в присъствието на моя господар и да ме постави в неудобно положение.

Нютон гледаше всичко това подозрително и седнал сред яките, мускулести пияници от Монетния двор и Артилерията, чието поведение беше скандално за здравия разум и чиито лица имаха престъпни изражения, мога да се закълна, че смяташе всеки за хладнокръвен съучастник на фалшификатори на монети.

Пиехме си ейла и не издавахме намеренията си, когато Джонатан Амброуз, златар, който работеше на договор с Монетния двор като леяр и полировач и бе загубил доверието на Нютон, защото братовчед му беше обесен като престъпник, се приближи до нас, изгледа ни презрително и заговори оскърбително на моя господар:

– Доктор Нютон – с пиянска невъздържаност започна той, – заявявам, че не сте обичан тук! Всъщност мисля, че сте най-мразеният човек в Тауър.

– Седнете, господин Амброуз! – извика сержант Роан. – И си мерете приказките.

Нютон не помръдна и привидно невъзмутим, подмина думите на Амброуз. Аз обаче предусетих неприятности, изправих се и застанах между златаря и моя господар.

– Истина е, кълна се в Божите курви – настоя Амброуз. Той беше едър мъж и говореше като каруцар. Устата му се изкривяваше на една страна, докато приказваше.

– Седнете – рекох му аз и леко го бутнах.

– Не – изръмжа той. Устните му се изкривиха от омраза. – Защо да го правя?

– Защото сте пиян, господин Амброуз – отвърнах аз и го бутнах още по-назад, защото заканително сочеше Нютон. – И се държите неуместно.

– Пазете се, докторе – продължи Амброуз, протягайки врат над рамото ми. – В Тауър умират хора.

– Мисля, че ни дотегнахте, Джонатан Амброуз – обади се собственикът.

В същия миг Амброуз замахна към главата ми. Лесно отбегнах удара, но реших да му го върна за дързостта и го фраснах с юмрук по устата. Не бях много добър в юмручните схватки, но господин Амброуз падна върху масата пред господин Туисълтън и това ми спечели одобрителните възгласи на мъжете в „Каменната кухня“, сякаш бяхме на арената за борба между кучета и мечка в Саутуърк. Собственикът се залови с улеснената задача да изхвърли господин Амброуз от пивницата, а аз помогнах на господин Туисълтън да събере листовете си от пода, макар че на тях нямаше нищо, освен някаква бъркотия от букви, сякаш надраскани от дете.

– Може би е по-добре и ние да си вървим – рече Нютон и стана.

– Съжалявам, господа – каза собственикът. – Отсега нататък на господин Амброуз ще му бъде забранено да влиза тук.

– Мисля, че ако на всеки трезвен човек в Тауър търсите отговорност за глупостите, които е говорил, когато се напие, скоро ще останете без клиенти, господин Алът. Затова, нека да не говорим за забрани и да забравим случилото се. Ето ви пет шилинга да почерпите всички тук.

– Много сте щедър, сър.

Двамата с Нютон излязохме от „Каменната кухня“.

Не видяхме господин Амброуз и моят господар въздъхна с усмивка.

– Вие сте полезен човек, Елис. Виждам, че съм направил правилния избор. Същински Хектор!

– Нищо работа – отвърнах аз, следвайки го по Уотър Лейн. – Трябваше да му дам урок. Радвам се, че го направих. Той ви заплаши, сър.

– Не, не – възрази Нютон. – Господин Амброуз ме предупреди. Това е нещо съвсем различно.

Вместо да продължим към Монетния двор, ние тръгнахме покрай южната стена на Бялата кула, най-затънтеният и стар район на Лондонската крепост, към сградата Колдхарбър и музея, където се съхраняваше великолепна колекция от облечени в брони ездачи, изобразяващи английските крале, и галерия с различни инструменти за изтезания и екзекуции. Нютон искаше да разгледа зловещите механизми и уреди.

Не бях виждал диба1010
  диба – приспособление за изтезаване чрез разпъване


[Закрыть], но, разбира се, бях чувал разкази за приложението й, и потреперих, докато я гледах. Не беше трудно да си представя, че съм завързан в двата срещуположни края и ме разпъват като злочеста жертва на Светата инквизиция. Надписът на стената гласеше, че инструментите са взети от пленен кораб на Испанската армада и са били предназначени да принуждават англичаните да стават римокатолици.

– Господ да благослови сър Франсис Дрейк – измърморих аз. – Инак досега дибата щеше да направи всички ни поддръжници на папата.

– Не обичам католиците – рече Нютон, – но помнете ми думата, че Рим не може да научи англичаните на нищо по въпроса за жестокостта.

– Но дибата не се ли използва все още в Испания?

– Може и да е така – съгласи се той. – И това би обяснило защо в онази страна се твори толкова малко наука. Един Господ знае колко големи учени са прекратили изследванията си, когато Галилей, най-великият ум на столетието, е бил осъден като еретик. Но не сме дошли да видим дибата, а този по-леснопреносим уред за изтезания, с който, ако не греша, преди шест месеца е бил измъчван клетият Мейси.

Нютон посочи странен метален инструмент с човешки ръст, оформен като ключалка, с дупки с вериги за главата, ръцете и краката. Той се наведе и издуха тънкия слой прах от предмета и после направи същото с гредата на дибата, вдигайки облак от прахоляк.

– Забележете колко по-малко прашен е този уред за изтезания от дибата.

Нютон извади от джоба си лупата, която понякога използваше за четене, и разгледа черната метална повърхност на механизма.

– Но какво е това? – попитах аз. – Не мога да проумея за какво служи.

– Нарича се „Щерката на Скавинджър“. Известен е и като „вериги“ или „окови“ и е изобретен от бившия кралски наместник на Лондонската крепост Тауър. Действа по обратния начин на дибата. Дибата разтяга човека, а „Щерката на Скавинджър“ свива човека на кълбо и натрошава костите му с натиска си. Това мъчение е по-страшно и болезнено от дибата и в повечето случаи гръдният кош се пръсва и бързо настъпва смърт. Освен това е много по-лесно преносим от дибата и може да бъде занесен при затворника, вместо той да ходи при него.

– И вие смятате, че клетият Мейси е умрял по този начин?

– Да. Нараняванията му са съвместими с факта, че уредът е бил употребен преди няколко месеца.

Ножът на господин Осбърн беше в Нютон, който го използва, за да изстърже нещо от оковите върху лист хартия, и ми го показа.

– Ако не греша, това е засъхнала кръв. Но по-късно ще я изследвам под микроскоп.

– Имате микроскоп?! Не съм гледал под микроскоп – признах аз.

– Тогава сте за завиждане. Първата гледка на природно явление под микроскоп е поразителна.

– Ако сте прав и това е кръв, тогава Джордж Мейси е знаел някаква информация, която други отчаяно са се опитвали да научат, защото инак нямаше да го изтезават тъй жестоко.

– Служителите на Монетния двор винаги знаят някакви тайни. И се осмелявам да твърдя, че няма човек от тях, включително и Мейси, който не би ги издал за няколко гвинеи. Не, повече се изкушавам да направя извода, че Мейси е бил измъчван, за да изтръгнат някаква информация от него, с която той не е разполагал, защото инак нетърпимата болка, причинявана от този уред, със сигурност би го убедила да проговори много по-рано, преди да получи смъртоносни наранявания.

– Каква ужасна мисъл. Да бъдеш изтезаван за информация, която знаеш, е неприятно, но колко по-лошо е, когато няма какво да издадеш?

– Инстинктът за самосъхранение ви прави двойно по-голяма чест – отбеляза Нютон, сгъна листа със засъхналата кръв и се усмихна мрачно. – Това ме убеди, че не трябва да ви отправям друго предупреждение да не говорите по този въпрос. Убиецът на Джордж Мейси несъмнено ще ни пререже гърлата с лекота, с каквато другите кълцат краставици. Елате, да излезем оттук, за да не ни види някой и да се притесни от близостта ни до уреда за изтезания.

Щом напуснахме галерията, Нютон изрази желание да посети дома ми и да използва микроскопа, който щял да помогне на нашето разследване. Пред вратата на къщата на Пазителя заварихме господин Кенеди, друг доносник на Монетния двор, и двама джентълмени, които не познавах.

Господин Кенеди беше страховит на вид човек, защото имаше изкуствен нос от сребро, за да прикрие зеещите дупки на ноздрите му. Твърдеше, че е загубил носа си при нещастен случай, но мнозина смятаха, че злополуката е станала в половите органи на блудница. Тази характерна особеност придаваше на господин Кенеди бандитски облик и му позволяваше да общува с някои от най-големите престъпници в Лондон. Той получи шилинг от единия джентълмен като отплата, че ги е довел при Нютон, и се оттегли, оставяйки ги да се представят сами. Заговори по-високият, който беше по-възрастен и не толкова издокаран от двамата.

– Сър – рече той и се поклони изискано, – за мен е чест да се запозная с вас. Името ми е Кристофър Лав. Вероятно сте чели труда ми за обучението по химия в университета в Лайден?

– Съжалявам, не съм имал удоволствието – грубо отвърна Нютон, защото не обичаше да го търсят нови ученици, докато е зает с делата на Монетния двор.

– Няма значение – каза доктор Лав. – Това е граф Гаетано от Италия, превъзходен алхимик и виден философ в родината си. Извършил е чудеса в тайното изкуство.

Графът беше облечен в натруфено облекло от коприна, носеше шапка с грамадно перо и беше пълна противоположност на придружителя си, който според мен беше на петдесетина години. Той се поклони с повече показност и по-голям замах от ирландски актьор и после заговори колебливо, със силен акцент:

– Сър, ще бъда изключително поласкан, ако ми бъдете гост на вечеря. Когато ви е удобно. Настоявам.

– Не съм безразличен към честта, която ми оказвате, графе – отвърна Нютон, – но приемам малко покани.

– Графът знае, че сте зает – обади се доктор Лав.

– Точно така.

– Независимо от това, той смята, че има нещо, което ще представлява научен интерес за вас.

– Едва ли.

Доктор Лав извади унция злато от подплатена с кадифе кутийка и я подаде на Нютон.

– Пред очите ми графът използва изобретена от него тинктура и превърна жалко парче олово в този слитък злато – обясни доктор Лав.

Нютон развълнувано разгледа златото.

– Златарят, на когото го донесох, заяви, че това е най-чистото злато, което е виждал – продължи доктор Лав.

– Да, наистина – рече Нютон и претегли златото на дланта си, като през цялото време се държеше престорено великодушно.

– Ето защо, кой може по-добре от вас, доктор Нютон, Пазител на Кралския монетен двор и най-големият учен в Англия, да изпробва чистотата на това злато? И ако не сте убеден, че е истинско, може би ще искате да станете свидетел на процеса на трансмутация, демонстриран от графа?

– Да, точно така – отговори Нютон.

Часът на демонстрацията беше уговорен и ние най-сетне отпратихме двамата алхимици и можахме да влезем в къщата. Нютон ми даде парчето злато.

– Прилича на истинско и тежи като такова – отбелязах аз. – Мисля, че искам да видя трансмутацията. Ако подобно нещо е възможно.

– В момента имаме друга работа. – Нютон намери микроскопа си, сложи го на масата до прозореца и постави до него огледало и свещ, за да освети по-добре пробата. – Потърсете книгата на господин Льовенхук1111
  Антони ван Льовенхук (1632–1723) – нидерландски натуралист, един от основоположниците на научната микроскопия. – Б.пр.


[Закрыть] – рече той и разпръсна върху предметното стъкло изстърганата от уреда за изтезания кръв. – Или „Микрография“ на Хук1212
  Робърт Хук (1635–1703) – английски учен, естествоизпитател и архитект, усъвършенствал микроскопа, откривател на клетъчния строеж на растенията, водил полемика с Нютон по въпросите на оптиката. – Б.пр.


[Закрыть].

Не можах да намеря нито едната от книгите.

– Няма значение – каза Нютон, извади карфица от ревера си и убоде палеца си, откъдето бликна капка рубиненочервена кръв, а сетне го допря до друго предметно стъкло и ме покани да погледна.

Постепенно различих неясен, но увеличен образ. Нютон ме увери, че това е неговата кръв. Гледката беше едно от най-забележителните неща, които бях виждал. Кръвта от палеца на Нютон изглеждаше жива.

– Съставена е от хиляди частици! – възкликнах аз. – Но само част от тях са червени. И плават в някаква почти прозрачна течност. Сякаш гледам отблизо езерце в ясен летен ден.

Нютон кимна.

– Миниатюрните частици се наричат клетки. Смята се, че те са най-малкият елемент на живата материя.

– Не предполагах, че е възможно човекът да бъде сведен до нещо тъй малко. Като ги гледам отблизо, човешкият живот съвсем не ми се струва божествен. Сякаш не сме нещо повече от плавей в селски вир.

Той се засмя.

– Мисля, че сме по-сложни. Но, моля ви, кажете ми какво е вашето мнение за пробата, която взехме от уреда за изтезания.

– Несъмнено е същата, сър. Само че не се движи. Сякаш животът в езерцето е спрял.

– Точно така.

– Тогава наистина е кръв. Какво ще правим?

– Нищо. Ще помисля на спокойствие и ще видя дали ще мога да го обясня. А дотогава, избийте въпроса от главата си, за да не се изплъзнат от устата ви нашите разкрития, които със сигурност доминират в съзнанието ви.

Две-три вечери по-късно, след като Нютон бе анализирал пробата злато и се бе убедил в първоначалната си преценка, че е истинско, аз го придружих до дома на доктор Лав в Сохо. Граф Гаетано прие новината за златото си със скромна усмивка и смирено повдигане на рамене, сякаш очакваше, че демонстрацията му е предрешен въпрос и Нютон вече го поздравява за трансмутацията. Доктор Лав поднесе великолепна вечеря, но преди да я опитаме, Нютон, вече отегчен от разговора с двамата философи, погледна часовника си и заяви, че изгаря от нетърпение да види превръщането на оловото в злато.

– Какво ще кажете, графе? – попита доктор Лав. – Готов ли сте?

– Напълно.

Придружихме доктор Лав и граф Гаетано до работилницата в задната част на къщата. Пещта вече беше загрята и в помещението беше адски горещо. Нютон отвори чантата, която бе донесъл, и извади тигел.

– За да избегнем измамите – обясни той, – донесох тигел, дървени въглища и живак, с който съм убеден, че златото не се смесва. Сигурно ще се съгласите, че е важно да подхождаме към алхимичните въпроси с колкото е възможно повече научна взискателност.

Граф Гаетано се усмихна широко.

– Напълно – повтори той, взе нещата от Нютон и се залови с трансмутацията.

– Докато работите, графе – добави Нютон, – вероятно ще благоволите да споделите някои подробности за овладяването на тайното изкуство?

– Опасявам се, че засега това ще трябва да остане в тайна, сър.

– Естествено. Колко време ще продължи трасмутацията?

– Не повече от няколко минути – отвърна доктор Лав. – Процесът е забележителен.

– Така и трябва да бъде – отбеляза Нютон. – Всички учени, за които съм чел, твърдят, че се изискват няколко месеца, за да се види резултатът от трансмутацията.

– Необходими са няколко месеца, за да научите тайната на това изкуство – решително заяви графът, – но след като великата тайна стане известна, работата е абсолютно проста. А сега, сър, бихте ли застанали ей там?

– Признавам, че съм заинтригуван – рече Нютон, отдалечавайки се от металното нощно гърне с капак на столчето в ъгъла.

Графът сложи половин унция олово в тигела на Нютон и го загря в пещта. След като металът се разтопи, той добави специалната си тинктура, и ние видяхме, че оловото се разтвори.

– Господа – каза Гаетано, – моля ви, отдръпнете се и закрийте очите си, защото ще последва силен блясък и светлината вероятно ще ви заслепи.

Отдръпнахме се от тигела. В продължение на няколко минути не се случи нищо, затова накрая се изкуших и погледнах през пръстите си. В същия миг блесна ослепителна светлина и се разнесе силна миризма на канела. Както предрече графът, бях заслепен за няколко минути от зеленото петно пред очите ми. Когато обаче възвърнах зрението си и разгледах тигела, за мое изумление видях, че съдържанието му се е превърнало в чисто злато.

– Нямаше да повярвам, ако не го бих видял с очите си – казах аз.

– Това е сигурно – рече Нютон.

Графът изсипа разтопеното злато в калъп, охлади го, сложи го във вода и го излъска, за да го разгледаме.

Нютон постави малкия слитък на везни, за да определи теглото, и се усмихна. След това ми го даде и докато се удивлявах на чудото, което бях видял, той разгледа тигела, откъдето беше излято златото.

– Вече нямам съмнения – решително заяви той. – Господине, вие сте мошеник! Реших предварително да разсея съмненията си за демонстрацията ви, като белязах ръба на тигела, който ви дадох. Маркировката изчезна и…

– Горещината на огъня го е заличила – възрази доктор Лав.

– Белегът беше незаличим, тънка резка, която изсякох в камъка на моя тигел днес следобед. Убеден съм, че тигелът с маркировката и оловото е бил подменен с тигела със златото. Усъмних се веднага щом графът ни посъветва да закрием очите си. Той изчака, докато любопитството ни надделя и надникнахме, за да видим какво се е случило. В същия миг графът хвърли фосфор в тигела, заслепи ни и извърши подмяната. Аз обаче надуших измамата, защото фосфорът има неприятен мирис, но остротата може да се притъпи, като се разтвори в масло от канела.

– Дълбоко грешите, сър – каза Гаетано и невинно размаха ръце.

– Нима? – Нютон хвана китката му и бързо огледа върховете на пръстите, които бяха болезнено обгорени. Графът виновно дръпна ръката си. – Покойният ми приятел Бойл1313
  Робърт Бойл (1627–1691) – английски химик и физик, един от основателите на Кралското дружество. Формулира първото научно определение за химичен елемент, въвежда експерименталните методи в химията и полага началото на химичния анализ. – Б.пр.


[Закрыть] веднъж ми демонстрира какво може да причини фосфорът. Спомням си, че ръцете му бяха обгорени като вашите. Но ще призная, че съм сгрешил, ако при обиска на лабораторията не бъдат открити доказателства за измама.

Граф Гаетано, все още олицетворение на невинността, мълчаливо подкани Нютон да огледа помещението. Господарят ми не се поколеба, бързо прекоси лабораторията и вдигна капака на нощното гърне на столчето в ъгъла. Вътре беше белязаният тигел с разтопеното олово.

– Как се досетихте, че е там? – изумено попитах аз.

– Преди да започне демонстрацията си, графът ме помоли да се отдалеча, защото се опасяваше, че може да го чуя как отваря гърнето. Нещо повече, гърнето не е направено от глина, а от метал, и това ми се стори странно.

– Как ще постъпим с двамата шарлатани? – попитах аз.

– За съжаление, в случая няма извършено престъпление – отвърна Нютон. – Бих желал обаче да ви посъветвам да не повтаряте измамните си демонстрации в Лондон, защото ще бъда принуден да ви разоблича пред всички учени.

Гаетано се подсмихна и присви очи. Видях, че той е по-скоро мошеник, отколкото превзет благородник, за какъвто го помислих отначало.

– А вие, сър, ще сторите добре, ако не се изпречвате на пътя ми – тихо каза италианецът, – защото ако ме наречете лъжец пред други джентълмени с благороднически произход, няма да се поколебая да ви предизвикам на дуел.

Доктор Лав беше не по-малко заплашителен от приятеля си.

– В Италия графът е известен фехтувач и е убил трима души, защитавайки честта си.

– Хайде, Елис – рече Нютон. – Мисля, че трябва да си тръгваме. Видяхме, каквото ни трябваше.

Излязохме и аз се зарадвах, защото атмосферата в лабораторията беше станала двойно по-опасна.

– Шарлатани – измърмори Нютон. – Как им е хрумнало, че могат да ни измамят?

Отвърнах, че според мен графът не прилича на човек, който лесно може да се откаже от нещо.

– Трябва да бъдете по-предпазлив, докторе. Извадихме късмет, че се измъкнахме, без да се сбием.

– Светът е пълен с мошеници. Забравете го. Той вече няма да ни безпокои.

Нютон се смили над все още празния ми стомах и ме покани в дома си на Джърмин Стрийт, близо до Сохо. Споменавам този факт само защото в онази вечер се запознах с госпожица Бартън – нещо като истинска трансмутация, защото след като я видях, чувствата ми се превърнаха в злато и интересът ми към другите девойки избледня като олово.

– Племенницата ми госпожица Бартън дойде да живее при мен и ще се зарадва на компанията ви – обясни Нютон, докато вървяхме към Пикадили. – Тя е дъщеря на доведената ми сестра Хана, която е омъжена за свещеник от Нортхамптъншър, преподобният Робърт Бартън. За съжаление той почина преди три години и остави малко пари на трите си деца. Аз поех разноските по отглеждането им. Казах й, че съм отегчителен, но тя иска да види Лондон. Нортхамптън, най-близкият град до дома й, е скучен, в по-голямата си част унищожен от пожара през 1675 година, и обществото там не е подходящо за интелигентно и хубаво момиче като Катерина. Лорд Монтагю я познава и ми каза, че е голяма красавица. Ще оценя и вашето мнение, Елис, защото смятам, че знаете за жените повече, отколкото за всичко останало.

– Не сте ли я виждали, сър?

– Виждал съм я, разбира се. Трябва обаче да призная, че не разбирам много от тези тела и механичното им въздействие върху съзнанието и чувствата на друго човешко същество.

– Човек би помислил, че описвате не жена, а геометрична задача, сър – засмях се аз. – Мисля, че красотата не може да се възприема като математическо изражение.

– Това е само ваше мнение.

Младата жена, на която бях представен, беше осемнадесет-деветнадесетгодишна и не приличаше на чичо си. Това обаче не беше изненадващо, защото майка й беше доведена сестра на Нютон. Госпожица Бартън безспорно беше хубава, но откровено казано, в първите няколко минути на запознанството ни реших, че не е чак толкова голяма красавица, както беше казал милорд Монтагю. След още няколко минути разбрах, че красотата не се изразява само в хубавото лице, защото трябваше да взема под внимание и очевидната й интелигентност. Повечето дами, които познавах, бяха много по-стеснителни и сдържани от племенницата на Нютон. Отличният й ум внасяше оживление в чертите й и добавен към хубостта й, удвояваше ефекта и на двете, затова красотата й неизбежното ме порази. Всъщност госпожица Бартън беше толкова красива, че ми харесваше все повече. Постепенно осъзнах, че й обръщам прекалено голямо внимание. Тя беше необикновено остроумна за възрастта си и изключително добре възпитана, тъй като девет-десет години е учила в местното училище в Бригсток.

– Чичо ми каза, че преди да започнете да работите при него, сте учили за адвокат, господин Елис – рече госпожица Бартън след вечерята.