Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 18 страниц)

Госпожа Алън се върна и аз се зарадвах, защото не обичах много да ми изнасят лекции, дори хора като Нютон. Що за човек беше той, след като се бе изложил на риск да ослепее в стремежа си да разбере нещо? Изпихме халбите с ейл, които госпожа Алън ни донесе, и си тръгнахме. Тъй като бях разсъждавал върху случилото се по-рано през деня, попитах Нютон дали е възможно алхимичните символи да са предупреждение към онези, които заплашват синовете на тайното изкуство и техния окултен свят. Нютон ми даде изключително неясен отговор.

– Драги мой младежо, алхимиците търсят истината, а истината идва от Бога, както съм сигурен, че ще се съгласите. Следователно не мога да допусна, че извършителите на убийство са истински философи.

– Тогава може би са фалшиви философи? Струва ми се, че доктор Лав и граф Гаетано лесно могат да замислят подобно злодеяние. Онези, които са готови да изопачат идеалите на алхимията за собствените си цели, вероятно не биха се посвенили да извършат и убийство. Графът ви заплаши, нали?

– Празни заплахи. Пък и те заплашиха мен, а не клетия господин Кенеди.

– Но господин Кенеди не ги ли придружаваше, когато за пръв път ги видяхме пред моята къща? – настоях аз. – И според собствените им признания не идваха ли от Лъвската кула? Обстоятелствата говорят срещу тях, господарю. Вероятно Кенеди е имал с доктор Лав някаква лична работа, която им е дала повод за недоволство срещу него.

– Може би в думите ви има зрънце истина – съгласи се Нютон.

– Вероятно ако ги поканим да разкажат къде са били снощи, те може да разсеят подозренията.

– Мисля, че няма да са склонни да отговорят на въпросите ми.

Минахме по моста още веднъж и аз купих хляб и сирене, защото бях много гладен. Нютон не яде, тъй като беше поканен на обяд от колега, член на Кралското дружество. Това беше един от начините да се осведомява за научната дейност на дружеството, защото отказваше да ходи на сбирките, докато господин Хук е жив.

– По-добре елате с мен – рече Нютон. – Затова не яжте много. Приятелят ми предлага превъзходни ястия, но се опасявам, че ще трябва да му откажа, защото изпитвам известно неразположение. Вие ще ми помогнете да се реванширам за липсата си на учтивост.

– От моето присъствие ли се нуждаете или от апетита ми?

– И от двете.

Докато вървяхме към „Нюгейт“, Нютон се оплакваше от множеството строежи. Той отбеляза, че след като новият град се съедини със стария, няма да остане природа. Лондон бързо се превръщал в огромна метрополия за огромно съжаление на жителите му, които са принудени да търпят мръсотията и беззаконието там. Стана ми ясно, че Нютон не обича Лондон. Беше ми казал, че Кембридж му е омръзнал, но често ми се струваше, че копнее за тишината и спокойствието на университетския град.

В „Уит“ ни чакаше лоша новина. Фалшификаторът на златни гвинеи Джон Бернингам имаше силни стомашни болки и, изглежда, щеше да умре. Броят на затворниците, очакващи съдебен процес или изпълнение на наказанието, беше толкова голям, че съвсем не беше трудно да се разболееш и после да умреш, защото там не стъпваше лекар. Заболяването на Бернингам беше остро, мъчително и съпроводено с конвулсии и Нютон се усъмни, че е бил отровен. Надзирателят каза, че Бернингам е започнал да повръща скоро след посещението на съпругата му предишната вечер.

– Странно съвпадение – отбеляза Нютон, разглеждайки съдържанието на нощното гърне на Бернингам, сякаш доказателството можеше да бъде намерено там. – Може би тя го е отровила. Но мисля, че има бърз начин да проверим това.

– Как? – попитах аз, поглеждайки гърнето.

– Много лесно. Ако госпожа Бернингам е напуснала жилището си на Милк Стрийт, тогава ще бъда сигурен, че е виновна като Месалина3232
  Валерия Месалина (починала през 48 г. сл. Хр.) – известна римска отровителка и трета съпруга на император Клавдий I. – Б.пр.


[Закрыть], и горкият нещастник е бил отровен.

– Не мога да повярвам, че дама би извършила подобно нещо – възразих аз.

– Тогава скоро ще разберем кой от нас познава по-добре жените – рече Нютон и тръгна към изхода.

– Но не можем ли да направим нещо за клетия Бернингам? – попитах аз, бавейки се до изцапаното му легло.

Нютон измърмори нещо и се замисли, а после извади шилинг от джоба си и направи знак на едно момиче да се приближи.

– Как се казваш?

– Сали.

Той й даде шилинга.

– Ще ти дам още един, ако се погрижиш за този човек точно както ти кажа. – За моя изненада Нютон се наведе над огнището, взе изстинал въглен и го натроши. – Искам да го накараш да изяде колкото е възможно повече въглени. Както се казва в Псалтира: „Ям пепел като хляб, питието си със сълзи смесвам.“3333
  Псалтир, 101:10. – Б.ред.


[Закрыть] Трябва да яде въглен, докато умре или докато конвулсиите му спрат. Ясно ли е?

Момичето кимна мълчаливо. Бернингам отново започна да повръща мъчително и аз помислих, че червата му ще излязат през устата.

– По всяка вероятност вече е твърде късно за него – невъзмутимо отбеляза Нютон. – Но съм чел, че въгленът абсорбира някои растителни отрови. Мисля, че отровата е растителна, защото в урината му няма кръв. Понякога това показва и наличие на нещо като живак и в такива случаи препоръчвам да му се дава белтък на яйце.

Той кимна, сякаш изведнъж си спомни полезна информация, която беше забравил. Това беше характерна за него черта. Винаги оставах с убеждението, че умът му е огромен като голям селски чифлик със стаи, съдържащи неща, известни само на него, но рядко посещавани, така че понякога се изненадваше от знанията си. Изказах мислите си на глас, докато вървяхме по Чийпсайд към Милк Стрийт.

– Най-важното, което научих, е колко малко знам. Понякога ми се струва, че съм само момче, което играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира камъче, по-пъстро, отколкото обикновено, или красива черупка, докато огромният океан на истината се простира пред мен неизследван.

– В случая има много неоткрити неща. Но от нашите действия останах с убеждението, че скоро ще открием нещо важно.

Лично аз бих останал доволен, ако не бяхме разкрили, че никаква особа като госпожа Бернингам, нито жена, отговаряща на нейното описание, не е живяла в къщата на Милк Стрийт, където каретата на Нютон я бе оставила само преди тридесет и шест часа.

– Като се замисля, тя изобщо не влезе – призна Нютон. – Трябва да се възхитим на дързостта на тази уличница.

Измамата на госпожа Бернингам ме разочарова, защото хранех надежди, че е невинна и не е отровила съпруга си. Но фактът, че тя никога не бе живяла там, затвърди подозренията относно вината й.

– Кой би помислил, че аз съм по добър познавач на жените от вас? – присмя ми се Нютон.

– Но да отрови съпруга си, ми се струва прекалено – рекох аз и поклатих глава.

– Ето защо законът е толкова строг към това провинение. Това се смята за предателство и ако я заловят, госпожа Бернингам ще гори на кладата.

– Тогава се надявам да не я хванат, защото никой, най-малко една жена, заслужава да преживее подобна участ, дори да е убила съпруга си. Но защо? Защо би направила такова нещо?

– Защото е разбрала, че го разследваме. И се надява да предпази някого, вероятно себе си. А може би и други хора. – Нютон се замисли. – Мъжете, които вие заподозряхте, че искат да я нападнат близо до „Нюгейт“.

– Какво за тях?

– Сигурен ли сте, че искаха да й сторят нещо лошо?

– Какво имате предвид?

– Когато ги видях, вие вече се биехте с тях.

Махнах шапката си и глуповато се почесах по главата.

– Може би оръжията и грубите им гласове са ме усъмнили, че искат да й сторят зло. Всъщност не си спомням някой да я е докосвал.

– И аз така си помислих.

Върнахме се в Тауър, където веднага бяхме повикани в къщата на кралския наместник, която се намираше в сянката на Камбанарията и гледаше към моравата. В заседателната зала, където според преданието Гай Фокс3434
  Гай Фокс (1570–1606) – английски конспиратор, екзекутиран за участието си в „Барутния заговор“. – Б.пр.


[Закрыть] е бил разпънат на дибата, лорд Лукас ни посрещна заедно с капитан Морне от Артилерията и ни каза, че трябва да отправяме всички въпроси, свързани със смъртта на господин Кенеди, към капитана, който по закон беше получил заповед да състави комисия от осемнадесет души от Тауър, за да решат дали смъртта се дължи на нещастен случай или не.

– Убеден съм, че не е било нещастен случай, така както желязото ръждясва – отбеляза Нютон.

– Аз пък ще ви кажа, че комисията ще реши въпроса – рече лорд Лукас.

Очевидното раздразнение на Нютон бързо прерасна в гняв, когато научи, че осемнадесетте мъже, избрани в комисията, са от Артилерията и няма нито един представител на Монетния двор.

– Какво? – ядосано възкликна той. – Нима възнамерявате да правите всичко така, както на вас ви е угодно, лорд Лукас?

– Случаят е в нашите правомощия, а не във вашите – отвърна капитанът.

– Сериозно ли мислите, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай?

– Доказателствата за убийство са неубедителни – каза офицер Морне, чието лице беше мъртвешки бледо, почти бяло. Останах с убеждението, че не се е напудрил, а е болен. Очите му бяха огромни и неспокойно се стрелкаха насам-натам, а ръцете му изглеждаха твърде къси за човек с неговия ръст. Накратко, пропорциите и видът му бяха толкова странни и несъразмерни, че ако не беше униформата му, щях да го помисля за поет или музикант.

– Неубедителни, а? – изсмя се Нютон. – Предполагам, че сам е завързал ръцете си?

– Моля ви, поправете ме, ако греша, но след като едната ръка на господин Кенеди вече не е прикрепена за тялото, нищо не доказва, че ръцете му са били завързани.

– А защо устата му беше запушена? А камъкът? – настоя Нютон. – Обяснете ми присъствието им, ако обичате.

– Захапал е нещо, за да му помогне да издържи на болката, ако е знаел, че ще го оперира хирург. Виждал съм хора да смучат сачми от мускет, за да увеличат слюноотделянето си, когато няма питейна вода, за да изплакнат устата си, и дори човек сам да слага превръзка на очите си, преди да бъде разстрелян от наказателния взвод.

– Вратата на Лъвската кула беше заключена от външната страна – добави Нютон.

– Така твърди господин Уодсуърт – отвърна лорд Лукас.

– Моите уважения към вас, сър, но аз го познавам по-добре. Той е изключително разсеян и объркан човек, който може да забрави някъде дори главата си, да не говорим за ключ. Не за пръв път проявява нехайство към задълженията си. Уверявам ви, че ще бъде порицан.

– Намеквате, че господин Кенеди може да се е самоубил гневно попита Нютон. – При това по такъв ужасяващ начин? Това е нелепо, милорд.

– Не е самоубийство, сър – каза лорд Лукас, – но за всеки посетител на болницата за душевноболни „Света Мария Витлеемска“ е ясно, че страдащите от опасна лудост често избождат очите и изкормят червата си. Възможно е дори да се предложат за храна на лъв.

– Господин Кенеди не беше по-луд от вас или мен – възрази Нютон, – освен ако вие не сте започнали да проявявате симптоми на самозаблуда, милорд. И вие също, капитане, ако упорствате с вашите твърдения.

Лорд Лукас се изсмя подигравателно, но капитан Морне, който беше ирландец, се стъписа от укора.

– Не съм казал нищо, което да ме постави на едно ниво с човек от тази категория – заяви той.

– А сега, господа, ако ме извините, имам работа – рече лорд Лукас.

Нютон обаче вече се беше поклонил и излизаше от заседателната зала. Капитан Морне и аз тръгнахме след него.

– Искрено съжалявам, че обидих джентълмена – извини се Морне и кимна към господаря ми, който вървеше пред нас. – Мисля, че той е много умен човек.

– Доктор Нютон знае неща, каквито мисля, че не е възможно някой да знае – отвърнах аз.

– Имам заповеди и трябва да изпълня дълга си. Не съм независим, за да разсъждавам самостоятелно, господин Елис. Убеден съм, че разбирате какво искам да кажа. – Той се завъртя на пета и тръгна към параклиса.

Настигнах Нютон и му преразказах краткия ни разговор.

– Лорд Лукас непрекъснато ми пречи във всичко – рече господарят ми. – Би се съюзил дори с французите, ако реши, че съм техен противник.

– Защо ви мрази толкова много?

– Той мрази всеки, отговарящ за делата на Монетния двор на Негово величество. Както вече ви казах, сеченето на нови монети изгони гарнизона от Монетния двор, макар че не го направих аз. Но издадох на всички служители документ, който ги защитава от комисията за принудително вербуване на войници и от упражняването на волности върху тях. Това сигурно не се е понравило на лорд Лукас. Скоро обаче ще го направим за смях, Елис. Бъдете сигурен. Ще намерим начин да го накараме да изглежда като пълен глупак.

Преди обяда отидох в Кралския съд, за да разпитам за господин Дефо, който бе взел къщата на Главния майстор в Тауър. Тъй като той щеше да живее сред нас в Монетния двор, господарят ми искаше да знае що за човек е господин Дефо. Научих, че приятелят на господин Нийл от време на време пише памфлети под името Даниел де Фо или Даниел де Фу, и е загубил огромната сума седемнадесет хиляди фунта, за което, преди да го видя в съда, е бил в затвора за длъжници „Флийт“. Преди да се разори, той е бил член на гилдията на търговците на месо, на съдебния състав на Корнхил и инвеститор в няколко неуспешни делови начинания. В момента беше член на управителния съвет на националната лотария, ръководена от Нийл, но притежаваше тухларница в Тилбъри и работеше като счетоводител в данъчната комисията и събираше данъци за стъкла и бутилки, макар и не за прозорци. Дефо все още имаше много пари, защото не обслужваше главния си дълг, и аз се запитах как му е позволено да излезе от затвора за длъжници и да работи за Нийл.

Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме за обяд пред Йорк Билдинг близо до Странд, където живееше приятелят му от Кралското дружество господин Самуел Пийпс.

– Справили сте се добре – похвали ме Нютон. – Аз пък установих, че господин Дефо ме шпионира, защото съм убеден, че ме проследи дотук.

– Шпионин? – Огледах се инстинктивно, но не видях странния приятел на господин Нийл. – Сигурен ли сте, сър?

– Напълно. Забелязах го първо, когато слязох от каретата, за да оставя писмени показания на господин Тейлър в Темпъл. Той разговаряше с блудниците, които ходят там. После отидох в „Гърка“ и когато тръгвах за насам да се срещна с вас, го видях отново. Това не може да е случайно.

– Защо господин Нийл би искал да ви шпионира, господарю?

Нютон нетърпеливо поклати глава.

– Нийл е нищожество, но зад него стоят влиятелни хора, които може би искат да ме злепоставят. Лорд Годолфин и други тори, които мразят вигите като лорд Монтагю, вас и мен. Вероятно това би обяснило защо на господин Дефо е позволено да излезе от затвора за длъжници.

Нютон погледна нагоре към Йорк Билдинг – няколкото модерни къщи, построени на място, някога собственост на архиепископа на Йорк.

– Няма да е зле, ако господин Дефо не ни види да влизаме тук – каза той, – защото приятелят ми господин Пийпс също има врагове сред торите.

Влязохме в Новата борса наблизо и няколко минути се разхождахме напосоки по пътеките и галериите, докато Нютон се увери, че сме се изплъзнали от преследвачите.

Домакинът ни в Йорк Билдинг живееше в удобство и разкош. Той беше общителен и весел шестдесетгодишен човек, бивш председател на Кралското дружество и секретар на Адмиралтейството до възкачването на престола на крал Уилям. Харесах го мигновено, защото ме накара да се почувствам добре дошъл, сякаш се познавахме отдавна. Господин Пийпс живееше добре, но беше хубаво, че ме поканиха да окажа заслужена чест на трапезата му, защото домакинът ни яде и пи малко като господаря ми. Нютон обясни, че е измъчван от неприятности с камък в бъбреците, и трябва да се откаже от храната и особено от пиенето.

– Кой се грижи за къщата ви в Тауър, господин Елис? – попита господин Пийпс. – Обзалагам се, че е някоя хубава девойка.

– Все още не мога да си позволя прислужница, сър, но се оправям. Къщата ми е чудесна. Благодарение на доктора.

– Да, знам я. В Тауър има малко неща, които не знам – рече домакинът ни и ни разказа много любопитна история за Лондонската крепост. – През декември 1662 година няколко дни търсих заровено съкровище в Тауър. Говореше се, че докато бил наместник на Оливър Кромуел там, сър Джон Баркстед сложил сумата седем хиляди фунта в каче с масло и го скрил някъде в крепостта. Не успях обаче да намеря нищо. Скоро след оттеглянето ми от Адмиралтейството през 1689 година враговете ми отново се появиха с цел да ме отстранят от всякаква държавна служба. Затвориха ме в Тауър в продължение на шест дълги седмици. Можех да излизам от килията си и това ми даде възможност да проуча архивите. Те се съхраняват в параклиса „Сейнт Джон“ в Бялата кула. За мое изумление открих, че Баркстед, който беше обесен през 1662 година, дълго е работил върху архивите на крепостта, и по-точно с документи, свързани с рицарите тамплиери, орден на монаси воини. Френският крал Филип IV ги обвинил в еретични ритуали, но се смята, че всъщност им е завиждал за огромното богатство и влияние и измислил обвиненията, за да ги ограби. Мнозина тамплиери били изгорени на кладата като еретици, но голям брой избягали. Предполага се, че през 1307 година от Ла Рошел отплавали осемнадесет галери, натоварени със съкровището на тамплиерите. Никой не знае какво е станало с корабите. Били положени енергични усилия да бъдат арестувани тамплиерите, дошли в Англия, и мнозина от тях били затворени в Тауър. Тамплиерите се страхували, че тайната на съкровището им може да бъде забравена навеки, и начертали карта, на която било обозначено местонахождението му. Картата така и не била открита, въпреки коментара на един евреин, който я бил видял и описал. Преди да стане служител на английската република по времето на Кромуел, Баркстед бил златар на Странд, в магазин, купен от евреи. Мисля, че тогава е разбрал за съществуването на коментара, и когато е научил за съкровището на тамплиерите, е направил всичко възможно да стане кралски наместник в Тауър с единствената цел да го намери. Баркстед не споделил тайната с никого, нито дори с любовницата си, която обаче заподозряла нещо от неговите усърдни и продължителни занимания с архивите на крепостта. Накрая бил принуден да й каже, че в подземието на Камбанарията е заровена голяма сума пари. Въпреки това, никъде в записките му, които все още може да бъдат намерени в архивите на Тауър, не се споменава за Кулата с камбаната. Писал е само за Бялата кула, където са били държани тамплиерите. Там Баркстед е съсредоточил усилията си.

– Североизточната страна? – попита Нютон и се намръщи. – Сравнително доскоро кралският астроном господин Фламстийд, под покровителството на сър Джонас Мур, Инспектор на Артилерията, беше разположил обсерваторията си там.

– Мисля, че Фламстийд и Мур са търсили нещо друго, освен звезди – отбеляза господин Пийпс, изпитвайки задоволство от разговора така, както аз се наслаждавах на превъзходното му френско вино.

– Но на какво се основава издирването им? – попитах аз.

– Намерили ли са картата? Или коментара?

– Сър Джонас Мур беше близък приятел на библиотекаря – обясни господин Пийпс. – От 1669 година Мур е Инспектор на Артилерията в Тауър. Никой не познава крепостта по-добре от него. Познавах го до смъртта му през 1679 година, но не знаех тайната на богатството му, което се появи в късен период от живота му. Говореше се, че парите са дошли от официални и неофициални възнаграждения, които е получавал за работата си като инспектор в Танжер. Аз обаче никога не съм вярвал на това, защото парите му бяха много. Мисля, че когато през 1669 година Мур стана Инспектор на Артилерията, Уилям Прин, пазителят на архивите в Тауър, му е доверил тайната за съкровищата на тамплиерите малко преди да смъртта си същата година. Смятам също, че скоро след това Мур случайно е попаднал на малка част от съкровището и през последните десет години от живота си се е опитвал да намери остатъка, с помощта на Фламстийд.

– Но, сър, моля ви, бихте ли обяснили – обадих се аз. – Не е ли възможно съкровището на тамплиерите да е било закарано в Шотландия?

– Това е само слух. По всяка вероятност част от съкровището е било пренесено в Лондон в началото на петнадесети век. След битката при Тюксбъри през 1471 година Маргарита Анжуйска използвала съкровището, за да откупи живота си, а Ричард, херцогът на Глостър, го е отнесъл във фамилното си имение в Гринич Парк и го е скрил там.

– Гринич Парк! – възкликна Нютон. – Кълна се, че това е най-интересната история, която съм чувал, господин Пийпс. Намеквате, че Кралската обсерватория в Гринич е избрана заради близостта й до заровено съкровище?

– Най-щедрият спомоществовател на новата обсерватория беше сър Джонас Мур – отвърна господин Пийпс. – Той купи мястото и заедно с Командира на Артилерията организира построяването на обсерваторията с пари, събрани от разпродажбата на военни резерви от барут в Портсмут. Мур направи така, че Фламстийд да стане Кралски астроном и Артилерията да му плаща заплатата.

– Подозирате, че Фламстийд все още търси съкровището? – попитах аз.

– Сигурен съм – отвърна господин Пийпс, – така както и че няма да го открие. Мур е намерил съвсем малка част от съкровището, което всъщност е непокътнато. И това води до втората част на историята ми.

Нютон се засмя.

– Не, сър, кълна се, че не можете да ме развеселите повече, отколкото вече го сторихте. Фламстийд в ролята на сър Пърсивал, който търси Свещения Граал.

– Този път казвате повече, отколкото знаете – усмихна се господин Пийпс. – През 1682 година посетих херцога на Йорк в Шотландия, където се запознах с херцога на Атол. Големият му син лорд Мъри заяви, че е привърженик на крал Уилям и се е сражавал срещу виконт Дънди в битката при Киликранки през 1689 година. Дънди бил убит, а Мъри намерил кръста на Ордена на тамплиерите на Сион на врата му. Мъри поръчал да му изработят точно копие на кръста, което наскоро ми даде да съхранявам. Поканих ви, за да ви го покажа.

Господин Пийпс извади от джоба на редингота си кръст с диагонално кръстосани черти с размера на човешка длан и го даде на Нютон да го разгледа. Стори ми се, че кръстът е направен от сребро и изписан със знаци, което силно заинтригува господаря ми.

– Защо мислите, че кръстът е на Ордена на тамплиерите?

– Известно е, че Дънди е носил техния кръст. Надявах се да изтълкувате надписите, докторе, тъй като се смята, че кръстът представлява ключът към загадката за намирането на съкровището.

– Знаците са интересни – съгласи се Нютон. – Но се питам за какво са мъничките дупки. Казвате, че това е точно копие на оригинала?

– Абсолютно точно – потвърди доктор Пийпс.

Нютон вдигна кръста към прозореца и измърмори нещо.

– Много интересно. Прилича на кръст, а всъщност е нещо съвсем различно.

– Но щом не е кръст, тогава какво е? – попита господин Пийпс.

– Съзвездие – обясни Нютон. – Разположението на дупчиците, особено на трите в средата, показва Орион, ловецът и господарят на зимното небе. Няма съмнение.

Той върна кръста на господин Пийпс.

– С изключение на това, не мога да ви кажа повече. Но може би разположението на дупчиците, свързано с числата и символите на кръста, показва местонахождението на картата.

Господи Пийпс кимна изумено.

– Казахте ми повече, отколкото се надявах да чуя, сър – рече той.

– Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга – каза Нютон и леко му се поклони.

– Разкритието засили решимостта ми да разбера как кръстът може да се използва, за да се открие съкровището на тамплиерите – заяви нашият домакин.

– Тогава ви желая успех в усилията – рече Нютон.

Скоро след това се сбогувахме с господин Пийпс и се върнахме в Тауър.

– Да бъда проклет, ако това не беше най-любопитната история, която съм чувал – отбелязах аз.

– Лондонската крепост Тауър крие много тайни – съгласи се Нютон.

– Не би ли си струвало да убиеш за подобна тайна? Съкровище в Тауър – добавих аз, след като Нютон не отговори. – Да, наистина. Мощен стимул да извършиш убийство.

– Знаете философията ми, Елис. Трябва да направим наблюдения, преди да си съставим хипотеза. А дотогава ще ви бъда благодарен, ако запазите за себе си безплодните си разсъждения.

Пристигнахме в Тауър и Нютон заяви намерението си да вземе нещо от къщата ми. Придружих го дотам, за да отключа вратата, защото ми бе станало навик да я заключвам след убийството на господин Кенеди. Нютон извади отражателния си телескоп от дървения сандък, където държеше и микроскопа си, и го сложи на масата. Телескопът беше много по-малък, отколкото предполагах. Беше дълъг не повече от двайсетина сантиметра и монтиран на малък глобус, така че приличаше на миниатюрно оръдие, каквото би разрушило стените на детски замък играчка.

– Възнамерявам да видя гледката от североизточната страна на Бялата кула? – заяви той и изнесе телескопа.

Влязохме в Бялата кула и се качихме по стълбите до третия етаж, където запалих фенер, и после нагоре, по тесните каменни стъпала, до североизточната страна. Нютон остави телескопа на маса до прозореца, нагласи подставката и сетне надникна през малка дупка в горната част, сякаш гледаше самия телескоп в лъскавото огледало в основата му. Докато той наблюдаваше – нямах представа какво, аз се разходих бавно и лениво из кулата, сякаш бях затворник там.

Признавам, не мислех нито за кървавото убийство, нито за съкровището на тамплиерите, а за госпожица Бартън. Не я бях виждал от няколко дни и кулата ми напомни, че съм самотен, далеч от нея и няма да бъда щастлив, докато не я видя отново. Имах чувството, че умирам, когато не съм с госпожица Бартън, но всъщност смъртта непрекъснато присъстваше в мислите ми, докато бях в Тауър, защото там нямаше пътека, стена или кула, която да не е свързана с история за жестоко убийство или кървава екзекуция, затова се опитах да си представя госпожица Бартън така, както изтезаван йезуитски свещеник призовава във въображението си образа на Света Дева Мария, за да облекчи болките си.

– Какво се надявате да видите? – най-сетне попитах аз.

– Орион – отвърна Нютон.

– Съзвездието има ли нещо общо със съкровището?

– Свързано е с нещо друго, което господин Пийпс каза.

– И какво е то?

Той не отговори и аз слязох на втория етаж, където се намираше параклисът на евангелиста Сейнт Джон. Надявах се да отклоня мислите си от госпожица Бартън, като разглеждам лавиците с държавните архиви, подражавайки на господин Пийпс и господин Баркстед, които бяха търсили там улики за скритото съкровище.

Беше късно и не видях сегашния пазител на архивите, затова тръгнах между лавиците, наредени зад обикновените каменни колони от двете страни на пътеките. Имаше книги и документи, които реших да прочета задълбочено, когато намеря достатъчно време. В дъното имаше голяма маса, където беше сложена отворена книга. Прегледах я и с изненада видях, че книгата е от библиотеката на сър Уолтър Роли. Книгата имаше красива подвързия, но някои илюстрации бяха толкова неприлични, че се запитах как е възможно да е четена в параклиса. На едната картина беше изобразена жена, от чиито голи гърди бозаеше крастава жаба, а на друга голо момиче стоеше зад рицар в броня и го подканваше да се бори с огън. На трета беше нарисуван гол мъж, който се съвокупляваше с жена. Бях по-скоро отвратен, отколкото заинтригуван, защото в илюстрациите имаше нещо толкова сатанинско и покварено, че се зачудих как е възможно да я притежава човек като сър Уолтър Роли. Скоро след това се върнах в североизточната страна на кулата и реших да изразя възмущението си пред Нютон колко е неприлично да се оставя подобна книга така, че всеки да може да я види.

Той престана да гледа през телескопа и ме придружи до втория етаж, където разгледа книгата.

– Михаел Майер от Германия е бил един от най-великите философи алхимици – отбеляза Нютон, докато прелистваше дебелите, пергаментови страници. – И тази книга, „Atalanta Fleeing“, е едно от най-великите произведения на тайното изкуство. Илюстрациите, срещу които негодувате, господин Елис, са алегорични, и макар че са трудни за разбиране, нямат неприлично предназначение, затова бъдете спокоен. Казвате, че е била отворена, така ли?

Кимнах.

– На коя страница?

Прелистих книгата, докато стигнах до рисунката на лъв.

– В светлината на случилото се с господин Кенеди, фактът, че е била отворена на Зеления лъв, може би е подозрителен.

– Има надпис – добавих аз и му го показах.

Нютон бавно кимна.

– Сър Уолтър Роли е бил затворник тук в продължение на тринадесет години, от 1603 до 1616, когато е бил освободен, за да може да изкупи греховете си, като открие златна мина в Гвиана. Но той не успял да го стори и след като се върнал в Англия, отново бил затворен в Тауър до екзекуцията му през 1618, същата година, от която е и тази книга.

– Клетият! – възкликнах аз.

– Сър Уолтър Роли заслужава състраданието ви, защото е бил велик учен и философ. Говори се, че тъй като имали десни убеждения, той и Хари Пърси, Графа магьосник3535
  Джералд Фицджералд – единадесети граф на Килдеър, католик, за когото се предполага, че се е занимавал с черна магия. – Б.пр.


[Закрыть], за да отбягват, доколкото е възможно хипотетични обяснения, извършвали алхимични, медицински и научни експерименти в Тауър. Този факт обяснява присъствието на книгата, но не и защо е четена. Ще попитам пазителя на архивите, който е чел книгата, когато го видя. Това може да ни помогне да разберем кой е убил клетия Кенеди.