Текст книги "Пазителят на монетния двор"
Автор книги: Филипп Керр
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 18 страниц)
– Господин Елис, бих искала да седнете до мен.
Придърпах стола си до нея.
– Може да хванете ръката ми, ако искате – добави тя и аз го сторих.
– Госпожице Бартън, вие сте най-прекрасното създание, което очите ми са виждали – рекох аз, окуражен от близостта ни, и целунах ръката й.
– Скъпи Том, защо не ме целунете подобаващо?
– С удоволствие – отвърнах аз, наведох се към нея и целомъдрено я целунах по бузата.
– Целувате ме като чичо ми – укори ме тя. – Бихте ли ме целунали по устните?
– Ако позволите – отговорих аз и нежно целунах устните й с форма на розова пъпка, а след това й казах колко много я обичам.
Госпожица Бартън не отвърна на обяснението ми в любов, сякаш знаеше, че я обичам, и го прие като нещо, което заслужава. Тя се изказа за целувката с такъв юридически избор на думи, каквито би използвал адвокат в английски съд.
– Беше изключително поучителна и показателна. Кратка, но стимулираща. Може да го направите отново, ако желаете. Само че този път, моля ви, по-дълго.
Целунах я отново и тя въздъхна от удоволствие, облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса, който бях оставил там, и се усмихна лъчезарно. Отвърнах на усмивката й, защото имах чувството, че съм в Рая. В Англия не беше необичайно младите жени да поемат водачеството в сексуалните игри, често с мълчаливото съгласие и одобрение на родителите си. Един-два пъти се бях натискал с момиче в присъствието на майка й и сестрите й. Но не очаквах, че ангелско създание като госпожица Бартън ще бъде тъй дръзко и прямо.
– Може да докоснете гърдите ми, ако искате – предложи тя. – Нека да седна на коленете ви, за да ви бъде по-удобно.
Госпожица Бартън стана, развърза панделките на корсета си, разголи гърдите си, които бяха по-големи, отколкото предполагах, и седна на коленете ми. Не се нуждаех от втора покана, затова нежно стиснах гърдите й и започнах да мачкам зърната. Това, изглежда, й достави огромно удоволствие. След малко тя стана и опасявайки се, че съм отишъл твърде далеч, аз попитах какво я безпокои.
– Това – сладострастно се усмихна госпожица Бартън и посочи непогрешимото доказателство, че преживяването беше доставило удоволствие и на мен. Тя коленичи, докосна пениса ми през бричовете и ме попита дали може да го види. – Виждала съм братята си, но когато бяха деца, и не съм виждала интимните части на мъж, готов за любов, така да се каже. Знам малко, от една книга, „Позите на Аретино“, която по-скоро повдига въпроси, отколкото дава отговори. Много бих искала да погледам Приап4747
Бог от древногръцката и римската митология, олицетворяващ мъжката полова потентност и физическата любов; фалос. – Б.пр.
[Закрыть].
– Ами, ако доктор Нютон влезе?
Госпожица Бартън поклати глава и нежно стисна пениса ми.
– Тази вечер няма да го видим повече, защото е започнал да разсъждава върху шифъра. Често размишлява над подобни въпроси по цяла нощ. Ако господин Бернули и господин Лайбниц му изпратят математическа задача, чичо ми се занимава с нея до зазоряване. В такива моменти го моля да си легне и му предлагам ябълково вино, но той не ми обръща внимание, сякаш не съм там.
– Госпожа Роджърс може да ни обезпокои – възразих аз.
– Тя си легна. Учили сте право, нали, господин Елис?
– Да.
– Тогава знаете какво е quid pro quo4848
Услуга за услуга (лат.). – Б.пр.
[Закрыть].
– Знам, госпожице Бартън.
– А ще кажете за quim4949
Вагина (англ. вулг. жаргон). – Б.пр.
[Закрыть] pro quo?
Ухилих се и поклатих глава, изненадан, че тя знае такава дума. Но учудването ми се превърна в изумление и после в екстаз, когато госпожица Бартън вдигна полите си и ме накара да погаля стомаха, бедрата и интимните й части. Долепих устни до тях и ги облизах от край до край. Това изтръгна от гърлото й силни стенания и помислих, че ще събуди къщата. Но всеки път когато се опитвах да отместя главата си, тя ме хващаше за косата и задържаше устата ми там, докато изпита оргазъм.
Разкопчах бричовете си, за да й покажа пениса си и изтърпях стоически, докато госпожица Бартън го разглеждаше така, сякаш бях скулптура. Тя изрази учудването си, че е възможно такова нещо като човешкото любене.
– Само като си помисля, че толкова голяма част от мъжа може да влезе в женската вагина – едва поемайки си дъх, каза госпожица Бартън и стисна члена ми в шепата си.
– Изумително е и как жената ражда деца – отбелязах аз.
– И в същото време колко е уязвим. Колко нежна и лесноранима изглежда главата му. И в същото време колко е страшен. Все едно има свой живот.
– Казвате повече, отколкото знаете, госпожице Бартън.
– Семето излиза от малкия процеп, нали?
– Да, и ще го направи, ако не внимавате.
– Но аз искам да видя спермата – настоя тя. – Искам да разбера всичко.
– Спермата изхвърча неконтролируемо и не мога да кажа къде ще попадне. Върху роклята ви… – немощно добавих аз.
– Вероятно ако го поема в устата си – рече госпожица Бартън и преди да й забраня, налапа целия ми член.
След това вече не бях в състояние да се съпротивлявам на анатомичния и преглед и се изпразних в устата й. За мой ужас, тя глътна семенната течност.
– Катерина – казах аз, дръпнах пениса си от хладните й ръце и закопчах бричовете си. – Не е безопасно, че глътнахте онова нещо.
– Уверявам ви, че е напълно безопасно, скъпи Том. Няма опасност да се сдобия с дете. Женската утроба може и да е част от корема, но не е свързана със стомаха. – Тя се засмя и после избърса устните си с кърпа.
Пийнах глътка ябълково вино, опитвайки да се успокоя.
– Беше много поучително – отбеляза госпожица Бартън. – И изключително приятно. Много съм ви благодарна. Сега, след като видях и вкусих пенис в цялото му великолепие, много неща ми се изясниха.
– Радвам се, Катерина – рекох аз и я целунах по челото. – Но за мен единственото ясно нещо е, че ви обожавам.
Дълго седяхме пред камината. Държахме се за ръцете и почти не разговаряхме. От време на време я целувах и тя отвръщаше на целувките ми. И като мислех, че сме интимни във всяко отношение, аз направих ужасна грешка.
Грешка, която вероятно ми струва щастието в живота.
Подновихме разговора, струва ми се доста делово, защото госпожица Бартън насочи темата към пиесите на господин Отуей и по-точно към „Съдбата на моряка“ и продължението й, „Атеиста“, което тъй като и двамата бяхме привърженици на вигите, не ни беше харесало много. Ако бях задържал нещата дотам, може би всичко щеше да бъде наред между нас и дори можеше да се оженим след време. Но аз изказах някаква забележка в смисъл, че не знам как е възможно човек да остане християнин, след като се запознае внимателно и отблизо с мнението на чичо й. Госпожица Бартън остана с убеждението, че съм му нанесъл огромно оскърбление, мигновено дръпна ръката си и пребледня.
– Какво искате да кажете? – студено попита тя.
– Онова, което ви е добре известно, госпожице Бартън. Доктор Нютон мисли, че християнската традиция е подправена и лъжлива, фалшифицирана от зли хора, които преследвайки целите си, умишлено са изопачили наследството на Исус Христос.
– Престанете! – извика тя, скочи и нетърпеливо тропна с крак. – Престанете. Престанете.
Изправих се бавно и я погледнах в очите. Осъзнах истината, но вече е късно. Въпреки еретичните възгледи на чичо й, за които разбрах, че тя не знае нищо, умните думи, любознателният ум и очевидното й желание към мен, госпожица Бартън беше запазила простодушната християнска вяра на съпруга на селски свещеник.
– Как можете да кажете такова лошо нещо за моя чичо? – Очите й неочаквано се напълниха със сълзи.
Не утежних оскърблението, потвърждавайки, че съм казал истината, защото тя само щеше да се обиди още повече. Предпочетох да й обясня, че е възможно неортодоксалните възгледи, които бях приписал на доктор Нютон, да са само и изцяло мои.
– Възможно ли е да вярвате в такива отвратителни и греховни неща, каквито ви чух да произнасяте тази вечер?
Какво е лъжата? Нищо. Само думи. Можех ли да проявя лицемерие и да спася връзката между нас? Може би. Любовта иска да я мамят като съпруг рогоносец. Можеше спокойно да отговоря, че съм истински християнин или че отново ме тресе и госпожица Бартън може би щеше да ми повярва. Можеше дори да се престоря, че получавам сърдечен удар и да се строполя на пода. Но аз избегнах всичките й въпросни и съм убеден, че това беше отговорът, който тя искаше.
– Ако съм ви обидил, госпожице Бартън, най-искрено съжалявам и смирено ви моля да ми простите.
– Обидихте себе си, господин Елис – надменно заяви тя. – Не само в моите очи, но и в очите на Онзи, който ви е създал, и пред когото един ден ще застанете да ви съди и да ви потърси отговорност за богохулството. – Госпожица Бартън поклати глава, въздъхна и добави. – Обичах ви, господин Елис. Бих направила всичко за вас. Станахте свидетел на това тази вечер. Непрекъснато мислех за вас през изминалите няколко месеца. Можех да ви обичам много. Вероятно след време щяхме да се оженим. Как инак щях да позволя интимностите между нас? Но не мога да обичам човек, който не обича Исус Христос.
Думите й бяха болезнени и трудно поносими. Стана ми ясно, че тя възнамерява да сложи край на връзката ни. Единствената ми надежда за помирение беше Нютон, който не проявяваше разбиране към обичта повече от Оливър Кромуел. Въпреки всичко обаче опитах да оправдая правотата си като осъден, но все още без произнесена присъда, когото питат дали има последни думи.
– Религията е пълна с мошеници, които се преструват на набожни. Уверявам ви, че атеизмът ми е искрен и трудно постигнат. Бих желал да не беше така и да вярвах на приказките и легендите, наместо че във всемирното устройството няма разум. Но не мога. До запознанството си с чичо ви смятах, че да отхвърлиш Бог, означава да отречеш загадките на света. Сега обаче разбирам, че е възможно загадките на света да бъдат обяснени от човек като него. Не мога да мисля друго, освен че църквата е безсъдържателна и Библията е необоснована като Корана.
Госпожица Бартън енергично поклати глава.
– Тогава откъде идва еднообразието във външността на всички птици, зверове и хора, ако не от замисъла и изобретателността на божествен създател? Защо очите на всички същества са еднакви? Сляпата случайност знае ли, че има светлина и как светлината се пречупва? Тя ли е създала очите на всички същества по този прелюбопитен начин, за да се възползва от това?
– Случайността в еднообразието в сътворението е само привидна – възразих аз. – Така както по-рано са изглеждали земното притегляне и дъгата. Сега е обяснено, че не са по-случайни от призмите и телескопа. Един ден всички въпроси ще получат отговор, но не от Бог. Ръката на чичо ви сочи пътя напред.
– Не говорете така. Той не вярва в това. За него атеизмът е безсмислен и ненавистен на човечеството. Чичо ми знае, че там горе има Висше същество, сътворило всички неща. Всичко е в Неговата власт, и от Него трябва да се страхуваме. Страхувайте се от Бога, господин Елис, така както някога ме обичахте.
Беше мой ред да поклатя глава.
– Човешкото благородство не е родено от страх, а от разум. Ако трябва да се страхувам от Бог, тогава той е низко и вероломно същество. И ако чичо ви не разбира това, то е само защото не иска да го проумее, тъй като всичко останало му е пределно ясно. Но да не говорим високопарни думи, госпожице Бартън. Виждам, че сте много ядосана от обидата, която ви нанесох, и няма да ви кажа нищо повече, за да не ви разсърдя допълнително.
Поклоних се сковано, добавих, че вечно ще я обичам, сбогувах се и тръгнах към Тауър. Миризмата на интимните части на госпожица Бартън бе останала по пръстите ми и потвърждаваше, че я бях притежавал, само за да бъда отхвърлен по-късно. Приличах на човек, на когото са показали портите на Рая, но са му забранили да влезе. Изгубих желание да живея като Юда, ако изобщо е съществувал такъв човек. Можеше дори да се обеся като капитан Морне, ако не беше страхът ми, че след това няма да бъда нищо.
Не е за чудене, че първите християни са отивали на мъченичество с химни на уста, когато мястото им в Рая е изглеждало осигурено. Но в какво друго можеше да търсят упование атеистите, освен в забвението? Без госпожица Бартън за мен нямаше Рай дори на земята.
В два часа стигнах до Тауър Хил. Едва ли бих се чувствал по-зле, ако ми кажеха, че сутринта ще се срещна с палача и брадвата му. Един от хищниците в Лъвската кула изстена жаловито. Звукът напомняше на собствения ми безнадежден дух, затова си представих как крача напред-назад в клетката на отказа си да повярвам в случилото се. Минах през портите на кулата Байуърд и немощно поздравих пазача господин Грейн. Самосъжалявах се като всеки, посещавал това окаяно, нещастно място. И когато най-после влязох в дома си, веднага си легнах, но не можах да заспя до сутринта.
Станах в шест, без да съм си починал, и обиколих назъбените бойници, за да проясня съзнанието си на силния вятър, който духаше по Темза от Дептфорд. Оживлението рано сутринта в Лондон ярко контрастираше на неестественото ми спокойствие. Шлеповете разтоварваха дърва и въглища на пристана на Тауър. Тримачтови кораби вдигаха платна, за да потеглят към Чатам и по-нататък. В западната страна, в обхвата на осемнадесетте оръдия, насочени към града, момичета с широкополи сламени шапки слагаха големи кошници, пълни с плодове, хляб и зеленчуци върху разрушените стени на старата крепостна стена, за да ги продават на минаващите оттам хора. Знамето на Свети Георги зад мен се развяваше и плющеше силно на безмилостния бриз като платно на кораб. В седем часа оръдието на Месинговия хълм изстреля салюта си към новия ден. Редици войници сковано маршируваха в кръг във вътрешния двор, досущ играчки на панаир. И през цялото време имах чувството, че светът ме отминава като прашинка в слънчев лъч. В осем, с изпълнено с безпокойство сърце, отидох в кабинета на Монетния двор и се залових да пиша свидетелските показания за другите случаи, с които също трябваше да се занимаваме. Доктор Нютон пристигна и мигновено започна да разказва за работата си над шифъра. Изглежда, не си беше лягал. През цялото време се тревожех, че няма да бъда уведомен какви са шансовете ми с госпожица Бартън и дали утрото я е заварило все още обидена.
– Открих решение – заяви Нютон, имайки предвид шифъра. – Донякъде обаче.
Четвърта глава
„И почувствах и страх, и радост, защото видях нова светлина, по-голяма от дневната светлина.“
Откровение на Петър
Бях твърде разстроен от случилото се между мен и госпожица Бартън, за да проявя интерес към разгадаването на шифъра, но се престорих на заинтригуван. Нютон говореше оживено, затова единственото, което разбрах, беше, че госпожица Бартън не е казала на чичо си за препирнята ни. И тъй като тя не я беше споменала, аз бързо реших да направя същото, макар да ми бе причинила неизмерима тъга.
– Хипотезата ми за шифъра е съпроводена с множество трудности – обясни Нютон, седна до отрупаната с книжа маса и сложи на коленете си котарака Мелхиор. – Така както незрящият няма представа от цветовете, и аз недоумявам механизма на шифъра. Признавам, че ключът все още ми убягва. Но мисля, че разбирам как шифърът е свързан с извършените убийства. Струва ми се абсурдно, че не съм го проумял по-рано, и се питам какво ли е причинила на ума ми работата ми в Монетния двор. Смятам, че никой, който притежава способността да разсъждава по философски въпроси, не трябва да прави подобна грешка. Тъй като вие, драги мой, държите на простотата във всичко, ще ви го обясня, колкото е възможно по-накратко. В трима от убитите имаше кодирани послания. Работих върху тях с такова усърдие, с каквото бихте ме помислили за Херакъл. Въпреки усилията ми обаче, тъй като всичките ми оръжия са от божествен произход, останах само с математически противоречия. А противоречието говори за неправилност в написаното. С други думи, в логиката на шифъра има грешки и подозирам, че понякога е бил използван от невеж човек, който не знае как се работи с него. Вие, мой млади приятелю, ме накарахте да мисля така. Вие споменахте, че убийствата може да се извършени от различни хора. И аз смятах така до снощи. Убийството на Джордж Мейси беше ясно, защото нямаше други отличителни особености, освен бруталността, с която беше извършено. Нямаше шифър, нито следи от окултно значение. След това нещата започнаха да стават интересни. Убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър показаха алхимични знаци и шифри. Дълго време мислех, че и в трупа на Мейси може да е имало подобни особености, които въздействието на климатичните условия и гниенето са ни попречили да забележим. С убийството на капитан Морне обаче картината отново се промени. Този път намерихме шифър, но нищо в него не показва, че е свързан с алхимията. Странното е, че между второто и третото убийство има очевидни общи неща, но второто и четвъртото демонстрират математическа съгласуваност. Третото убийство, на Даниъл Мърсър, ни предостави най-краткото послание – написаното с тебешир на стената на стълбището Сали Порт. Шифърът беше използван без видима логика и това ме накара да предположа, че извършителят на третото убийство не може да е авторът на четвъртото. И шифърът, написан на стената до трупа на господин Мърсър, е грешен. Или използван неграмотно, както вече казах.
– А шифърът, който ни даде господин Туисълтън? И той ли е използван неграмотно?
– Не, не. Този шифър показва същата логика като другите писма. Само посланието с тебешир на стълбището е грешно. Ето защо го изключих. – Нютон уморено поклати глава. – И така изгубих много време. Ако не го бях сторил, досега можеше да съм разкрил случая.
Той удари с юмрук по масата и Мелхиор уплашено скочи от коленете му.
– Де да имах още един образец на шифъра! – рече Нютон и отново удари по масата, като ме стресна и изтръгна от мълчанието. – Сигурен съм, че мога да го разгадая.
Направи му чест, защото не ме обвини, че съм преписал грешно шифъра на стената до трупа на Мърсър. Бях му благодарен, но малко се изненадах от намека му.
– Нима искате да бъде извършено пето убийство? – недоверчиво попитах аз и поклатих глава. – Не са ли достатъчно четири? Или възнамерявате да провокирате още едно?
Той не отговори. Отбягваше да ме погледне в очите, като погрешно мислеше, че в тях ще прочете неодобрение.
– Приемате престъпленията твърде лековато, докторе – упрекнах го аз, – сякаш са математически упражнения, каквито ви изпращат господин Бернули и господин Лайбниц.
– Брахистохронът? – Нютон се намръщи.
Така се казваше задачата за кривата, по която тялото под действието само на силата на тежестта преминава от една точка в друга, изпратена му от Лайбниц и Бернули.
– Уверявам ви, Елис, че това не беше упражнение, както го нарекохте. Никой в Европа освен мен не можа да я реши.
– Говоря за убийствата, докторе. Струва ми се, че се отнасяте към тях като към интелектуално развлечение за разсейване.
– Нужен е значителен интелект, за да ме забавляват – настоя той, като леко се изчерви.
– Но въпреки това отклонявате вниманието си.
– Защо мислите така?
– Има ли по-занимателно нещо за един математик от шифъра? Какво може да е по-интригуващо за познавач на философията от алхимичните знаци, придружаващи убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър?
– Вярно е – призна Нютон. – Ако имах повече данни, щях да реша проблема за една нощ, както сторих с брахистохрона.
– Вероятно това е въпросът. Може би не трябва да разгадавате шифъра. Или написаното не означава нищо, или Господ не желае да го разтълкувате. – Използвах Божието име не само за да проверя дали все още звучи убедително от устата ми, но и да предизвикам Нютон. Ставах все по-раздразнителен в резултат на комбинацията между разбито сърце и безсъние.
Нютон неочаквано скочи, сякаш изпита въздействието на клизма.
– Господ не желае да го разгадая – развълнувано промълви той. – Или някой друг, който си играе на Господ, и е авторът на този план. – Нютон махна перуката си и започна да обикаля из кабинета, като мърмореше под носа си. – Гърнето ще заври, господин Елис.
– Кое гърне, сър?
Той почука с показалец слепоочието си.
– Това гърне, разбира се. Какъв съм глупак. Твърде съм самонадеян. Така ми се пада. Трябваше да обърна повече внимание на Бръснача на Окам.
– Не трябва да предполагаме, че съществуват повече неща, отколкото е абсолютно необходимо. Най-доброто обяснение за някое събитие е най-простото, с най-малко догадки или хипотези – изтълкувах думите му аз.
– Точно така. Това е принципът на Уилям Окам, нашият гениален сънародник бунтар, който яростно е писал срещу папата и метафизиката. Той е бил велик свободомислещ човек, Елис. Спомогнал е за разграничаването на областите на знанието и на вярата и е положил основите на съвременния научен метод. Ще разрежем нашия случай точно на две половини с неговата остра като бръснач максима. Дайте ми ябълково вино. Главата ми изведнъж изпита потребност от ябълки.
Налях му ябълково вино и той го изпи жадно, сякаш наистина искаше да стимулира мозъка си, а след това отново седна, взе паче перо и хартия и написа онова, което нарече скелета на случая. Накрая посипа главата си с още метафорична пепел и заяви, че се разкайва за предишната си липса на прозрение. Аз обаче продължавах да недоумявам.
– Днес за втори път се улавям в грешка – съобщи той. – И се радвам, че вие сте единственият свидетел на това, а не проклетият германец или онова ужасно джудже Хук. Те биха изпитали огромно удоволствие, ако ме видят тъй лесно подведен.
– Подведен? Защо?
– Вие го казахте. Отклониха вниманието ми. Върнете мислите си няколко месеца назад, Елис. Какъв случай разследвахме, когато беше убит господин Кенеди?
– Фалшивите гвинеи от мед и цинк и стрито на прах злато, направени по новия метод. Извършителите останаха неразкрити.
– Точно така. Разсеях се. Някой е искал да отклони вниманието ми в погрешна посока. Мисля, че ме е познавал добре. Алхимичните улики бяха предназначени за мен. А сега смятам, че другите послания, шифрите, са били за друг.
– Тогава защо първи намерихме шифъра, когато господин Кенеди беше убит? И алхимичните улики?
– Защото убиецът на Кенеди не е разбрал шифъра – обясни Нютон. – Има много противоречия между първото кодирано послание и второто, но основните елементи са еднакви.
– Намеквате, че убиецът на капитан Морне не е премахнал другите трима?
– Той не е убил Кенеди и Мърсър, защото само тези две убийства имат особени окултни нюанси, предназначени да ме заинтригуват. Убиецът на капитан Морне просто го е искал мъртъв.
– Но защо?
– Ще трябва да разгадаем шифъра, за да разберем това.
– Смятате, че убиецът на Кенеди и Мърсър е искал да отклони вниманието ви от златните гвинеи?
– Кенеди е бил убит, защото имаше задачата да следи Мърсър. А Мърсър е бил убит, защото беше следен. Те са можели да издадат имената на съучастниците си, фалшификатори на монети.
– Колко объркващо.
– Напротив. Моята хипотеза съвпада с това явление и признавам, че започнах да виждам светлина в тунела. Да, така е, защото много от нещата, видяни от нас, лесно произтичат от онова, което инак изглежда необяснимо.
– Щом не мислите, че убиецът на капитан Морне е отговорен за смъртта на Кенеди и Мърсър, тогава кой според вас е убил Джордж Мейси?
– Би ми се понравило да е същият, но няма доказателства. Следователно не мога да съставя хипотеза. Истината е, че пренебрегнах онова, което знам за Джордж Мейси.
Нютон стана от креслото и се приближи до лавицата с архивите на Монетния двор, където имаше и няколко истории по нумизматика, счетоводни книги, юридически доклади, доклади от Камарата на общините и малката библиотека на Джордж Мейси – буквар по латински и учебници по математика, френски и стенография.
– Сега не е възможно да научим много за него – отбелязах аз.
– Освен че книгите му показват похвално желание за самоусъвършенстване. Най-добре е човек да се образова сам. Образованието, което получаваш в личния си кабинет, е с най-превъзходно качество. Дори аз сам изучих математиката. Но се питам защо господин Мейси е искал да учи френски. Моят френски съвсем не е съвършен, защото не обичам французите.
– Откакто воюваме с тях, не мога да ви обвиня за това, докторе.
Без да обръща внимание на Мелхиор, който увиваше опашката си около краката му като шал на проститутка, Нютон взе френската граматика на господин Мейси, издуха от корицата праха – винаги в изобилие в кабинета на Монетния двор поради постоянните вибрации на пресите и оръдието – и прелисти страниците. За моя изненада, тъй като знаех, че вече я е преглеждал, той намери вътре лист.
– Квитанция от книжарница – каза Нютон. – Самуел Лаундсв „Савой“.
„Савой“ беше голяма градска постройка в южната част на Странд. Дворът се простираше до реката. По-голямата част беше превърната в болница за заболели и ранени моряци и войници и районът гъмжеше от мъже, наскоро завърнали се от войната във Фландрия. Някои бяха ужасяващо осакатени от картеч или избухнал заряд. Имаше и неколцина нещастници, останали без крайници или част от лицето.
Остатъкът от къщата беше дадена под наем на френска църква, „Кингс Принтинг Прес“, два затвора, няколко частни жилища и магазини. Там се помещаваше и книжарницата на Самуел Лаундс.
Той беше слаб човек с хлапашко лице и сервилни обноски. Веднага щом Нютон и аз влязохме вътре, господин Лаундс махна престилката си, сложи си перука и редингот и кършейки ръце, раболепно зачака доктора да заговори.
– Трябва ми книжар, а не таен съветник – измърмори Нютон.
– Доктор Нютон – възкликна господин Лаундс. – Каква огромна чест е, че посещавате магазина ми. Търсите ли нещо определено, сър?
– Търся информация за един ваш клиент от миналата година, господин Джордж Мейси, който работеше като мен в Монетния двор на Негово величество в Тауър.
– Да, спомням си господин Мейси. Като се замисля, наистина не съм го виждал почти от година. Как е той?
– Почина – безцеремонно отвърна Нютон.
– Съжалявам.
– Около смъртта на господин Мейси има някои обстоятелства, които говорят за жестоко убийство – обясни Нютон. – И тъй като това засяга работата на Монетния двор, смятаме за задължително да разговаряме с всички, които могат да хвърлят светлина върху навиците му. Наскоро разбрахме, че той е бил ваш клиент, господин Лаундс. Ето защо, ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете и ми кажете дали сте виждали други хора с него, имена, които господин Мейси може да е споменал пред вас, или дори книги, които си е купил.
Книжарят много се смути от новината за убийството на Мейси, но бързо се консултира със счетоводната си книга, съдържаща записки на сметките на клиентите му.
– Той беше приятен човек – каза господин Лаундс, прелиствайки дебелите страници. – Не беше образован като вас, докторе, но съвестен и ръководен от християнско чувство за дълг.
– Да, похвално – измънка Нютон.
Книжарят намери страницата, която търсеше.
– Ето, сър. Купил е няколко книги от дидактично естество, както виждате. И една, която много ме изненада, защото беше съвсем различна от другите. И скъпа. Много скъпа за средствата, с които той разполагаше.
Нютон проследи показалеца му върху счетоводната книга, видя записаните думи и сетне прочете на глас заглавието и автора.
– „Полиграфия“ на Тритемий. Знам, че латинският ви е добър, господин Елис. Но как сте с гръцкия?
– Полиграфия? Мисля, че означава „много писане“ – отвърнах аз. Гръцкият ми изобщо не беше добър.
– Точно така – съгласи се господин Лаундс, – макар че книгата е написана на латински.
– Но Мейси не знаеше латински – възрази Нютон. – Елементарният характер на латинския буквар, който е купил от господин Лаундс, доказва това. – Той млъкна и потупа с кокалестия си пръст по страницата на счетоводната книга. – Господин Мейси обясни ли защо иска книгата?
– Спомням си, че възнамеряваше да я подари на някого, но не мога да кажа на кого.
– Можете ли да ми намерите екземпляр на книгата, господин Лаундс?
– Едва след няколко седмици. Трябваше да изпратя поръчка до Германия за екземпляра на господин Мейси. Може да потърсите около „Сейнт Пол“. Латинското кафене наблизо често провежда търгове на редки и скъпи книги като тази, която търсите.
Нютон изсумтя невъодушевено от тази трудна и бавна перспектива.
– Мисля обаче, че знам къде може да видите екземпляр, защото съм поръчвал книгата.
Господин Лаундс прелисти страниците на счетоводната си книга, докато намери, каквото търсеше.
– Ето, докторе. Другият клиент е бил доктор Уолис. Поръчах същата книга. За него.
– Доктор Джон Уолис? – повтори Нютон. – Савилиянският5050
Катедрата е основана от лорд Хенри Савил (1549–1622). – Б.пр.
[Закрыть] професор по геометрия в Оксфордския университет?
– Да, сър. Мисля, че го казах и на господин Мейси. Той беше много заинтригуван от новината.
– Аз също – призна Нютон.
Рано сутринта се качихме на дилижанса за Оксфорд. Пътуването беше мъчително. На пътя имаше опасни локви, останали от скорошния проливен дъжд. Дилижансът се повреди, но наваксахме за изгубеното време и пристигнахме до целта си тринадесет часа след като напуснахме Лондон.
Нютон имаше много приятели в Оксфорд. Най-големият от тях беше Дейвид Грегъри, млад шотландец, втори Савилиянски професор, завеждащ катедрата по астрономия. След съвсем кратко предизвестие той ни заведе на вечеря в колежа „Мертън“, хубаво място, където бях учил и аз. Почувствах се особено, че отново бях там.
Мисля, че Грегъри беше тридесет и осем годишен, когато се запознах с него. Той беше типичен шотландец, дребен и блед и обичаше да пие и да пуши лула. Стаите му воняха на тютюн като повечето опушени лондонски кафенета. Тялото му сякаш не можеше да поддържа живота с друго дихание, освен с пушенето на сорта „Вирджиния“ със сладникав аромат. Младият Грегъри дължеше на влиянието на Нютон сегашното си високо положение в Оксфорд. По време на вечерята двамата започнаха да разговарят за доктор Уолис.
– Не познавате ли доктор Уолис? – попита Грегъри. – Той беше в Кембридж.
– Срещали сме се и често си кореспондирахме. Доктор Уолис много настояваше да публикувам нещо в неговата „Opera Mathematical“. Несъмнено в момента чете писмото, което му написах вчера, и смята пристигането ми в Оксфорд за знак, че съм променил решението си.
– Защо искате да го видите?
– Работата в Монетния двор ме води в Оксфорд. Надявах се, че Уолис ще ми помогне в разследването. Не мога да кажа повече, защото въпросът е деликатен и таен.
– Разбира се – отвърна Грегъри, изпускайки кълба дим като холандски моряк. – Мисля обаче, че тайнствеността не е чужда и на доктор Уолис. Чувал съм, че върши поверителна работа за милорд Съндърланд. Предполагам, че е нещо, свързано с войната, но се питам как осемдесетгодишен старец може да помогне за поражението на французите. Може би им дава математически задачи и ги принуждава да се предадат от отегчение.
– Все още ли обича математиката? – възкликна Нютон.
