Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 18 страниц)

През нощта бях неспокоен и не можах да заспя заради разговора ми с госпожица Бартън и опасенията, че може отново да се опитат да убият Нютон, затова реших да изляза и да подишам чист въздух в Хайд Парк.

Заслизах по стълбите, когато ми се стори, че чух мъжки глас в кухнята. Нютон си беше легнал, а господин Уостън живееше другаде. Върнах се стаята си, взех пистолета и отидох да разузная. На половината път отново чух мъжкия глас. Не говореше, а стенеше.

Спрях пред вратата на приемната, за да заредя пистолета си, убеден, че в къщата има неканен гост. Натиснах дръжката, насочих оръжието и самоуверено влязох.

Гледката, която видях, беше по-ужасяваща от убийство. На светлината на свещите, озаряваща голото й тяло, госпожица Бартън беше коленичила пред лорд Халифакс, който я обслужваше отзад като обикновена проститутка. Тя сподави писъка си, като ме видя да стоя на прага. Лорд Халифакс забеляза пистолета в ръката ми, дръпна се от нея, вдигна ръце пред главата си и жаловито изхленчи. Госпожица Бартън се опита да прикрие голотата си с покривката на масата. Стоях там и мълчах, но дишах учестено като разярен бик. Болката и разочарованието ми бяха толкова големи, че едва не допрях дулото до слепоочието си и не се застрелях. След една-две минути помолих за извинение, че съм ги обезпокоил. Обясних, че ми се е сторило, че съм чул неканен гост, и излязох. Те не пророниха дума, но изведнъж всичко ми стана ясно. Нютон имаше право. Племенницата му наистина беше влюбена, но не в мен. Тя обичаше лорд Халифакс.

Не можех да остана повече в къщата. И не за пръв път вървях пеша от Джърмин Стрийт до Тауър. Чувствах се крайно нещастен и не ме беше грижа, че някой може да ме убие. Дори бих приветствал смъртта. Несправедливостта беше болезнена. Как беше възможно госпожица Бартън, която ми изнасяше лекции за морала на добрите християни, да се отдаде на двама мъже в разстояние само на един месец? Разбира се, разликата беше очевидна. Той беше лорд Халифакс, а аз обикновеният Кристофър Елис. По-добре е да си любовница на благородник, отколкото съпруга на бедняк.

След онази ужасна нощ госпожица Бартън рядко беше на Джърмин Стрийт, когато отивах там, и все по-често в дома на Халифакс в Буши Парк, и двамата никога повече не останахме насаме.

Дори сега, тридесет години по-късно, изпитвам силна болка, като пиша за това. Но този епизод е незначителна подробност в моята история, която трябва да бъде довършена. Остана да разкажа, че нашите шпиони и агентите на правителството следяха внимателно Оутс и останалите заговорници. В началото на ноември, когато беше съобщено, че кралят ще се завърне на четиринадесети ноември, правителството деликатно предприе мерки. Ограниченият брой екземпляри на памфлета на господин Дефо с предполагаемото пророчество на Нострадамус, които все пак бяха разпространени, предизвикаха смут сред лондончани. Всички заговориха за конспирация срещу краля и стана ясно, че всеки ход срещу протестантите, колкото и краен или злонамерен да е, ще бъде провокация за тълпата. Правителството беше принудено тайно да доведе от Северна Англия полк войници, на които имаше доверие. Скоро преди завръщането на краля от Фландрия, ние най-после пристъпихме към действие срещу заговорниците.

Една вечер в началото на ноември Нютон и аз играехме на дама в дома му на Джърмин Стрийт, когато той получи спешно писмо от лорд Халифакс. Веднага щом го прочете, Нютон скочи.

– Хайде, Елис, сложете си шапката и пелерината. Дойде време да арестуваме предателите. Предприето е издирване на якобити – обясни той. – Вече се извършват арести. Според писмото на милорд Халифакс в Тауър е въведен полицейски час. Много хора са задържани в крепостта и извън стените й. Възложена ни е задачата да арестуваме онзи зъл гений Оутс.

– Няма ли да вземете оръжие, сър? – попитах аз, въоръжавайки се до зъби, както се казва.

– Ако го сторя, мисля, че ще се страхувам повече от себе си, отколкото от всеки престъпник, който може да срещнем тази вечер.

Докато отивахме към Акс Ярд, близо до парка „Сейнт Джеймс“, видяхме, че Лондон има вид на град под обсада. По улиците маршируваха обучени групи хора. Пазачите пред Съмърсет Хаус и Уайтхол, където имаше и оръдие, бяха сменени. Портите на Темпъл бяха затворени и аз започнах да се тревожа, че господин Оутс е чул и видял суматохата и ще избяга.

– Не се безпокойте за това – опита се да ме успокои Нютон. – Хората на лорд Халифакс не го изпускат от поглед през последните седмици и за нас остава само честта да арестуваме главния конспиратор.

– Но тълпата ще позволи ли да бъдат задържани толкова много протестанти?

– Беше оповестено, че всички арестувани са римокатолици – обясни Нютон – и враждебно настроени англичани или френски шпиони. Истината обаче е, че те са същите френски хугеноти или „Зелени ленти“, които съзаклятничиха да избият католиците в Лондон.

Трябва да призная, че това ми се стори много несправедлив и макиавелистки начин да управляваш една страна.

Приближихме се до дома на Оутс. Преди да потропам на вратата, аз извадих единия си пистолет от кобура и го заредих. Вече имах опит в извършването на арести и бях изпратил хората на Халифакс край задната част на къщата, ако Оутс се опита да се измъкне.

– В името на краля, отворете! – извиках аз, като със свободната си ръка бутнах Нютон зад себе си, в случай че от къщата се разнесат изстрели.

Никой не отвори и Нютон заповяда на хората от Хазната да разбият вратата. След шумни трясъци и викове, които изкараха всички жители на Акс Ярд от домовете им, аз влязох в къщата, следван на безопасно разстояние от Нютон и останалите. Къщата обаче беше празна.

– Опасявам се, че птичето е излетяло – рекох аз, слизайки долу, след като бях проверил горния етаж. – Глупаците объркаха нещата. Или са били подкупени.

Нютон внимателно разглеждаше стара глинена лула.

– Интересно – измърмори той, изстърга с нокътя си съдържанието й и опита вкуса му.

– Объркаха нещата – повторих аз на висок глас, за да ме чуят хората от Хазната, които бяха в къщата, – защото не се посвениха да вземат подкуп.

– Предполагам, че не е отлетяло, а просто е излязло – най-сетне отбеляза Нютон и посочи хубавата кутия за емфие на масата. – Мисля, че нямаше да я остави, ако не възнамеряваше да се върне.

– Тогава може би трябва да го чакаме тук.

Той поклати глава.

– В Лондон цари суматоха. Оутс скоро ще разбере, че плановете му са се провалили. Може да чуе нещо, което да го уплаши и прогони. По-добре ще бъде да го потърсим, преди да се е върнал тук.

– Но как? Не знаем къде е отишъл. Освен ако не е в Уестминстър Хол.

Нютон отново поклати глава.

– Отдавна се мръкна. Магазините вече са затворени. Мисля, че е отишъл другаде.

– Разбира се. В „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт. Или в баптистката църква в Уопинг.

– Може би ще го намерим там – съгласи се Нютон. – Или на друго място.

– Признавам, че нямам представа къде другаде бихме могли да го търсим.

– Лулата все още е топла – каза той и ми я даде.

– Да. Не може да е излязъл отдавна.

– Точно така. Забележете гъстия, черен нагар вътре. Това не е тютюн.

– Прилича на засъхнала меласа. Въглен ли е?

– Не. Спомняте ли си, че пръстите на господин Оутс бяха почернели? И странната миризма, която се излъчваше от него?

– Да, беше много особена. Мисля, че съм я долавял и на друго място.

– В Саутуърк. Там, където проследихте клетия капитан Морне.

– Да. Как разбрахте?

– Това е опиум. Парацелз и по-наскоро английският аптекар Томас Сайденхам са се научили да използват опиума в шерито заради лечебните му свойства. Тук е известен и като лауданум, опиева тинктура. Холандците обаче са въвели практиката да се пуши, а в Турция го наричат „Маш Аллах“, което означава Божие дело.

– Собствениците на онази непочтена къща в Саутуърк бяха холандци.

– Да, казахте ми това. Опиумът облекчава болката, което, разбира се, е Божията милост, но когато се пуши редовно, се превръща в пагубен навик. Човек понася по-лесно побоя, след като е пушил опиум.

– Разбирам какво имате предвид, сър.

– Всичко това ме кара да подозирам, че ако не намерим Оутс в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт, няма да е зле да го потърсим в Саутуърк. Не изпуснахте ли веднъж господин Оутс, докато го преследвахте в Саутуърк, преди да разберете кой всъщност е той?

– Да, сър. И като се замисля, мястото не беше далеч от бардака, където влезе Морне.

– Това би обяснило също така и защо Морне не ви е познал веднага. Вероятно съзнанието му е било замъглено от опиума. Вие споменахте, че ви се е сторил пиян.

– И аз щях да се замая, ако бях останал там. Пушекът беше опияняващ.

– Спомняте ли си къде се намира къщата?

– Мисля, че да.

– Хубаво. Ще отидем в „Лебеда“ и ако Оутс не е там, ще тръгнем надолу по реката и ще наемем лодка да я преминем.

Взехме хората от Държавната хазна с нас, макар че сигурно им се искаше да бъдат на друго място. Нютон се държеше презрително с тях, защото бяха позволили на Оутс да се измъкне под носа им от къщата в Акс Ярд. Оутс не беше в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт и скоро прекосихме реката и отидохме в Саутуърк. Над ниските покриви и назъбените комини се стелеше мъгла. В мрака блестяха малко лампи, които осветяваха пътя ни. Един-два пъти се подхлъзнахме в калта от тресавищата, затова бяхме мокри и изцапани, когато стигнахме до къщата на холандеца.

Нютон изпрати двама от хората на Хазната зад къщата, в случай че Оутс се опита да се измъкне, и ги предупреди, че ако той избяга, ще платят скъпо. Отново извадих пистолетите си и потропах силно.

Най-после вратата се отвори. На прага застана същата блудница, която бях видял и по-рано. Тя видя пистолетите ми и извика някакво име. От друга стая изскочи огромна хрътка и започна ожесточено да лае. Стъписах се и звярът сигурно щеше да прегризе гърлата ни, ако не бях стрелял в правоъгълната й глава и не я бях убил. Все още треперех като лист, когато влязохме вътре. Къщата вонеше на опиум. Оставихме други двама мъже на пост пред вратата, претърсихме горния етаж и намерихме няколко стаички, където на мръсни легла лежаха мъже и жени и пушеха лули с „Маш Аллах“. За мое облекчение първият човек, когото видях, беше така наречената монахиня, която налагаха с камшик за удоволствие на мъжете в стаята долу. Тя беше жива, макар и толкова зашеметена от опиума, че нейното съществуване едва ли можеше да се нарече живот. Беше ясно, че младата жена се подлага на унижения за удоволствие и бе забравила за лулата в почернелите си пръсти.

В съседната стаичка лежеше Оутс, обвит в белия пушек на опиума. Той ни видя, изслуша съдържанието на заповедта за арест и бавно се изправи. Но ако бяхме очаквали да покаже страх и да отрича обвиненията, тъй като така постъпваха повечето мъже и жени, които задържахме, дълбоко се лъжехме. Оутс беше отпуснат и безразличен и не се възпротиви, когато сложих белезници на ръцете му.

– Познаваме се, нали? – каза той, докато го извеждахме навън. – Наистина повярвах, че вие сте лорд Ашли, а вие – неговият прислужник.

– А сега накъде, доктор Нютон? – попита един от хората на Хазната.

– Към „Нюгейт“ – отвърна Нютон.

Почти неподвижните очи на Оутс блеснаха като въглени.

– За мен е чест да ме арестува великият Нютон – усмихна се той.

Приличаше на голяма ленива змия и този факт изостри интереса ми, докато вървяхме към реката.

Качихме се в лодката и се отправихме към другия бряг. Не можах да сдържа любопитството си.

– Не изглеждате обезпокоен от вашия арест и от провала на заговора, господин Оутс – отбелязах аз.

– „Нюгейт“ и аз сме стари познати, милорд. Не знам как другояче да ви наричам – ухили се той. – Мисля обаче, че този път няма да остана там дълго. В момента настроенията на протестантите срещу римокатолиците са много силни.

– Ще видим – измърмори Нютон.

– Може ли да попитам дали бяхме предадени?

– Единствено от вашето нехайство – отвърна Нютон.

– Как така?

– Разгадах писмата ви.

На лицето на Оутс се изписа недоверие.

– Ако това е истина, ще ви попитам само каква е ключовата дума, която сме използвали, докторе.

– Ще ви отговоря. „Кръв“.

Оутс подсвирна.

– Тогава е вярно, че сте най-умният човек на света, както се говори.

– Да, разгадах шифъра, но бих искал да знам как е бил измислен.

Изненадата на Оутс отстъпи място на спомените.

– Оригиналният шифър е бил измислен от френския дипломат Блез дьо Вигенер през 1570 година. Той е бил секретар на крал Шарл IX, докато разкрили, че е хугенот. Напуснал двореца и се посветил на шифрите. Работата му била продължена от мосю Декарт.

– Имате предвид философа Рене Декарт?

– Да, сър. Той е живял в Поатие като студент, когато градът все още е бил хугенотски. Открих шифъра там, докато учех във френската семинария.

– Но господин Декарт не беше ли римокатолик?

– Семейството му бяха римокатолици, но той поддържаше тесни връзки с хугенотите и през целия си живот беше голям приятел на нашата протестантска религия. Господин Декарт усъвършенства шифъра на Дьо Вигенер и го направи неразгадаем до деня, в който вие го разкодирахте, докторе.

– Тогава триумфът ми е пълен, защото най-много от всички останали бих искал да победя господин Декарт.

– Лорд Халифакс несъмнено ще ви възнагради за усилията.

– Мисълта, че съм се борил с ума на Декарт, е достатъчна награда.

– Я стига, сър! Известно е, че лорд Халифакс ви харесва. Вече се шушука, че когато господин Нийл напусне Монетния двор, вие ще бъдете следващият Главен майстор.

– Лъжлив слух, сър. В това поне имате предимство пред мен. Лъжите и неверните слухове са ви присъщи похвати.

– Но този факт не ви ли дразни и огорчава, сър? Да знаете, че причината да предпочетат вас, не са вашите флуксии или земното притегляне, нито дори превъзходният ви ум? Не се ли чувствате неловко, като знаете истинската причина за издигането си?

Нютон не отговори.

– Дори на оскъдната светлина виждам истината, изписана на лицето ви – продължи Оутс.

– Млъкнете, сър! – заповяда му Нютон.

– Не казвам, че ви обвинявам, сър. Вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

– Замълчете, сър – настоя Нютон.

– Кой не би изтъргувал добродетелта на красивата си племенница заради кариерата си? Известно е, че лорд Халифакс е влюбен в девойката. И че я е направил своя любовница и курва. Лорд Лукас го е чул от лорд Харли, който го е научил от самия Халифакс. Тя е седемнадесетгодишна, нали? Хубав период за едно момиче. Катеричката й не е нито твърде млада, нито твърде стара, същинско доматче, което все още не е почервеняло изцяло. Освен това е порядъчно момиче, затова катеричката й е чиста. Има много блудници, които се преструват на девственици. Но истинската девственица е нещо различно. И кой друг може да си позволи подобно удоволствие, ако не богаташ като лорд Халифакс? Цената е вашето служебно повишение, докторе.

– Това е проклета лъжа! – възкликна Нютон и го удари с всичка сила по лицето – нещо, което видях за пръв и последен път.

Оутс наведе глава.

– Щом казвате, сър, ще ви повярвам, макар че цял Лондон е на друго мнение.

След това всички се умълчахме.

Най-вече аз.

Въпреки всичко мислех, че госпожица Бартън бе станала курвата на лорд Халифакс по свое желание.

Така на косъм беше предотвратено голямо бедствие за страната. Трябва да призная обаче, че събитията не ме интересуваха много, имайки предвид собственото ми нещастие. Ала най-лошото беше, че не бе направено много за наказването на главните подстрекатели, обвинени в противодържавна дейност. Човек би помислил, че някои членове на правителството са в съюз с организаторите на заговора. Това би обяснило защо Оутс беше спокоен, щом научи, че плановете му са се провалили. И Нютон беше на същото мнение, когато по-късно обсъдихме нещата. Той каза, че често става така и от обикновените хора се търси отговорност, докато знатните се измъкват безнаказано.

Тайтъс Оутс беше осъден не за предателство или подмолна противодържавна дейност, а за дългове. През 1698 година беше освободен и необяснимо на какво основание му бе отпусната сумата петстотин фунта и още триста фунта годишно от Пощите под формата на пенсия. Нютон не откри обяснение за случилото се.

Или поне не благоволи да ми го каже. Оутс със сигурност продължи подривната си дейност, защото на 6 януари 1698 година дворецът Уайтхол изгоря до основи. Оцеля само Банкетната зала. Говореше се, че холандска перачка е проявила небрежност с ютията. Много по-късно обаче Нютон получи информация, че жената не е била холандка, а французойка и хугенотка.

Никакви действия не бяха предприети срещу лорд Ашли и лорд Лукас. Те дори не бяха арестувани. Лукас остана Главен майстор и прие цар Петър Велики по време на посещението му в Лондонската крепост Тауър през февруари 1698 година. Същата година лорд Ашли подаде оставка като член на Парламента и през 1699 наследи баща си като трети граф на Шафтсбъри, а през юли 1702, след възкачването на престола на кралица Ана, се оттегли от публичния живот. Жан Фуке продължи да работи като Заместник-главен майстор на Монетния двор, а сър Джон Хублон стана Първи гуверньор на Английската банка.

Кралят се върна в Англия и слезе на брега в Маргейт в неделя, 14 ноември 1697 година. Валеше почти непрекъснато, но лошото време не охлади въодушевлението на всички лоялни англичани за завръщането на Уилям. Из целия Лондон биеха камбани, а в Тауър стреляха оръдия толкова силно, че покривът на къщата ми се срути. Два дни по-късно кралят пристигна в Лондон. Шествието беше грандиозно, но мнозина, които го помнеха, казаха, че не е толкова величествено, колкото завръщането на крал Чарлс.

Вторник, втори юни, беше Денят на благодарността за мира и въпреки че навсякъде беше мокро и влажно, вечерта имаше фойерверки. На другия ден мнозина от арестуваните като якобити френски хугеноти бяха осъдени за държавна измяна. В затворените за широката публика съдилища те шумно протестираха, че не са якобити, нито римокатолици. Предложението им обаче да докажат, че не са паписти, като получат Светото причастие, както изисква Законът за проверката, бяха пренебрегнати като нечестни, цинични и подвеждащи опити за възпрепятстване на правосъдието. Истината е, че през онзи декември имаше малко справедливост и съдебните процеси бяха по-скоро фарс, отколкото действителни, или предрешен въпрос, както се е изразил Шекспир. Над сто души бяха изселени в Америка, но шестима, сред които Валие и Роан, бяха осъдени на смърт.

Пети декември беше първата неделя, в която във възстановената отчасти църква „Сейнт Пол“ имаше богослужение, тъй като беше изгоряла по време на пожара, избухнал в Сити. Работата все още не беше приключила и големият купол на сър Кристофър Рен не беше издигнат, но хорът беше сформиран и органът беше великолепен. Нютон и аз присъствахме на службата. Господин Найт проповядва за съборното послание на Юда, третия стих, където братът на Иаков увещава християните, че трябва да се подвизават в името на вярата, която веднъж завинаги е предадена на светиите. Господин Найт приложи текста към социнианската доктрина – съвсем близка до арианството на моя господар.

Няколко дни по-късно, след няколкоседмично отсъствие, се върнахме в Монетния двор. Нютон получи писмо от сержант Роан, който беше в „Нюгейт“, където се носеше славата му, че може да издейства помилване за доносниците си. Сержантът искаше да се срещне с него, за да му разкрие някаква голяма тайна.

– Какво? Още една проклета тайна! – възкликнах аз.

– Това е Тауър – отвърна Нютон, сякаш това обясняваше всичко.

И наистина беше така. Лондонската крепост беше нещо повече от затвор и безопасно място за сечене на монети. Тауър беше синоним на душевно състояние, начин на мислене, манталитет, който въздействаше върху всеки, докоснал се до стените му. Все още съм обсебен от спомена за крепостта. И ако желаете да разговаряте с духа ми, трябва да го потърсите там, защото бях в Тауър, когато умрях. Не тялото ми, а сърцето и душата ми бяха убити, докато бях в Лондонската крепост. Младите дами, които желаеха да забременеят, имаха навика да посещават оръжейната колекция и да забиват кинжал в бронята между краката на Хенри VIII. Сега, разбира се, е късно, но се питам защо не ми хрумна да пробода гърдите му, за да си намеря нова любов и може би дори нов живот.

Отидохме в „Нюгейт“ и научихме, че главният надзирател Джеймс Фел е уволнен. Всичко останало обаче беше същото и „Уит“ все още продължаваше да бъде окаяно и нещастно място, макар че сержант Роан не се самосъжаляваше, както очаквах. Той ни посрещна в отделението на осъдените на смърт, без да изпитва омраза и гняв. Напротив, беше весел, въпреки побоя, който очевидно му бяха нанесли, и предстоящата си ужасна участ. На процеса не бе казал нищо, но сега направи пълни самопризнания за престъпленията си. Слушахме и тъпчехме хлебарките с краката си. Изповедта му беше най-необикновената и изумителната, която бях чувал в това страшно място.

– Сторих го, защото мислех, че така е правилно. Убийствата в нощта на Свети Вартоломей са ме обсебили за цял живот. И всички хугеноти протестанти като мен имат по-основателна причина от останалите да мразят римокатолиците. Ненавиждам католиците така, както другите се отвращават от венерическите болести или чумата, и с готовност бих се простил с душата си, за да ги видя всичките мъртви – заяви той.

– Джордж Мейси не беше католик – каза Нютон. – Нито капитан Морне.

– Клетият Мейси! Съжалявам, че беше убит. Търсейки фалшификатори на монети в Тауър, той случайно разбра за заговора, както вероятно сте се досетили, сър. Заподозряхме го, че ще ни издаде, когато научи какво сме намислили. И щом видяхме в него едно от нашите кодирани писма, това подпечата смъртната му присъда. Оръжейникът господин Туисълтън го изтезава по указания на капитан Морне, за да разберем какво знае Мейси, на кого е казал и дали шифърът е разгадан. Мисля, че писъците на Мейси увредиха разума на господин Туисълтън, защото след това умът му вече не беше същият.

Не споменах за сифилиса – диагнозата на Нютон за лудостта на Туисълтън – от страх да не прекъсна обясненията на сержанта.

– Морне обаче си беше луд – продължи той – и нехаен. Макар че служихме заедно на френска галера, не съжалявам, че го убих. Той беше извратен и ставаше все по-неуравновесен, затова започна да се превръща в пречка.

След онова, което видях в тресавищата на Саутуърк, не ми беше трудно да му повярвам.

– Трябва да знаете, че и вие, и младият ви служител също бяхте набелязани да умрете.

– Знам – отвърна Нютон. – Пишеше го в някои от писмата, които разкодирахме.

– И въпреки това дойдохте тук?

– Не изпитваме лоши чувства към вас. Нали, Елис?

– Съвсем не, сър.

– Но кои бяха двамата, които се опитаха да ме убият? – попита Нютон.

– Платени убийци, сър. Отрепки. Фалшификатори на монети, които ви имаха зъб. Господин Валие чакаше в пивницата, за да разпознае стария Ротие и господин Амброуз като хората, които са ви убили. – Сержантът се изплю. – Много пъти ми се е искало да убия дъртия Ротие. Цялото му смърдящо семейство е гнездо на католически шпиони. Единствената причина да го оставим жив, беше решението, че може да е по-полезен за нашата кауза, за да го обвинят в едно-друго.

– Но кой би повярвал, че старец като него ще убие някого? – попитах аз.

– В такива времена хората вярват във всичко, което поискат.

Нютон кимна.

– А вие в какво вярвате, сержант?

– Какво имате предвид?

– Вие сте социнианец, нали?

– Да, сър. Това обаче не означава, че не съм добър протестант.

– Съгласен съм. И тъй като сте осъден на смърт, ще ви кажа, че споделям много от възгледите ви, защото съм арианец по убеждения.

– Бог да ви благослови, докторе.

– Но мисля, че сме избрали неподходящ момент да се появим отново, защото светът, изглежда, е уморен от сектантски спорове.

– Вярно е, сър. Уморен и циничен. Не предполагах, че ще бъда осъден като проклет якобит и римокатолик.

– Лордовете от Върховния съд едва ли се биха осмелили да ви осъдят като протестант, особено след като в момента страната е настроена срещу католиците. Но въпреки това, трябва да ви кажа, че според мен сте справедливо осъден. Готвехте се да убиете толкова много хора, че Англия щеше да бъде опозорена като Франция след убийствата на хугенотите. Твърдо вярвам, че подобно варварство щеше да даде на крал Луи оправдание да наруши мирния договор, който току-що сключихме. Но ми се струва крайно несправедливо вие да бъдете наказан за греховете на по-високопоставените от вас. Христос иска да следваме примера на неговия живот, а не значението на смъртта му.

Произнесох някаква забележка в смисъл, че богатите имат хубави, напарфюмирани ръкавици, в които крият мръсните си ръце. Имах предвид членовете на правителството и Нютон.

– И аз съм богат – каза Роан.

– Нима? – учудих се аз.

– Как инак бихте нарекли човек, който знае къде е съкровището на тамплиерите?

– Знаете къде е съкровището! – възкликнах аз, развълнуван от новината.

– Да. И ще ви кажа къде да го намерите, ако ме измъкнете оттук.

– Мисля, че не мога да направя много за вас – рече Нютон. – Нито дори срещу съкровището на тамплиерите. Ще помоля господата от Върховния съд да пощадят живота ви. Ще им кажа, че не е правилно вие да бъдете наказан, а други, които са ви давали наставления, да са на свобода. Но няма да го сторя заради съкровището, а защото мисля, че вие сте по-малко виновен от някои други.

– Не бих могъл да искам повече от вас, сър. Ще ви кажа тайната, защото вярвам на думата ви. Щом казвате, че ще направите нещо, знам, че ще го сторите. Такава е славата ви тук и в Тауър. Но ще ви я кажа най-вече защото споделяте религиозните ми убеждения, не вярвате в Светата троица и мислите, че Отецът е по-велик от Сина. Съкровището съдържа доказателства на думите ми.

– Бих дал много, за да видя това неопровержимо доказателство – каза Нютон.

Не бях много убеден в твърдението му, защото самият аз бях по-щастлив, когато бях невеж.

– Но каква е тайната и как сте я научили? – попита Нютон.

Сержант Роан отпи глътка от бутилката с джин, която му бях донесъл от състрадание.

– Господ да ви благослови за питието, младежо – каза той. – Накратко, казано, след превземането на Ерусалим през 1099 година, графът на Шампания, покровител на Цистерсианския орден, отишъл в Ерусалим и заповядал на своя васал Хюго дьо Пейен да основе Ордена на бедните воини на Христа на мястото на древния Соломонов храм, построен отново от Ирод и повторно разрушен от римляните. Преди това цистерсианците потърсили помощта на гръцки учени да преведат текстове, намерени след превземането на Ерусалим, в които пишело за заровено съкровище на хълма, където се издигал древният Соломонов храм. На Бедните Христови воини, които станали тамплиери, било наредено да търсят съкровището. Има много истории за това какво представлява съкровището. Някои твърдят, че е било на цар Соломон, подарено му от Савската царица. Други са на мнение, че това е Свещеният Граал. Трети смятат, че е балсамираната глава на Исус Христос. Но съкровището не съдържа нито едно от тези неща. Нито е Кивотът на завета, Копието, пронизало Исус Христос, или кръвта му. Съкровището се състои от оригиналите на изчезналите гностически християнски текстове, включително евангелиетата, които апостол Павел е смятал за еретични, и по-късно са били скрити от ранната църква, защото доказват, че Христос е бил човек и не е възкръснал, и утвърдената християнска догма е богохулство за истината и лъжеучение. Тамплиерите били обвинени в ерес и богохулство, защото притежавали забранените книги от Новия завет и ги превели от гръцки на латински. Обвинили ги, че притежават книгите на дявола. Затова ги преследвали в цяла Европа и ги изгаряли на кладата.

Нютон изглеждаше като поразен от гръм, сякаш бе излязъл от мрака и беше озарен от светлина.

– Това е съкровището! – победоносно заяви сержант Роан. – Това са се опитвали да намерят кралете на християнския свят. Книгата на тамплиерите. И ето защо мразим установената римокатолическа църква. Тя крие истината в продължение на хиляда години. Мнозина хугеноти са потомци на тамплиерите. Ние имаме двойно по-голямо основание да ненавиждаме римокатолиците, защото те са ни клали два пъти.

– Какви други евангелиета би могло да има? – попитах аз.

– Христос е имал дванадесет апостоли, нали? – презрително каза сержант Роан. – А Новият завет съдържа само три евангелия на апостоли. Къде е евангелието на Филип, на Тома, на Петър, на Иаков? И на Мария Магдалина?

– Мария Магдалина – повтори Нютон. – Има ли такова евангелие?

– Да – отвърна сержант Роан. – Тя е казала на апостолите нещата, които са били скрити от тях. Единствено Христос би могъл дай ги каже. Но вие бихте искали най-много да прочетете евангелието на Петър, сър. Той пише най-пламенно срещу християнството на Павел. Петър пише за Исус като за умрял човек. След като научите това, вие най-после ще знаете истината и ще бъдете свободен.

– Къде са книгите? – с дрезгав глас попита Нютон.

– Всички текстове са събрани в един том, който е в библиотеката на Тауър. Тамплиерите, затворени там, са донесли екземпляр на книгата и са го скрили под олтара на Свети Йоан в евангелисткия параклис, който сега е превърнат в библиотека. Решили са, че най-безопасното място за книгата е под носа на преследвачите им. И оттогава книгата е там.

– Но къде е сега? Олтарът е разрушен.

– Над мястото, където някога е бил олтарът. Ще я намерите в обикновено дървено сандъче на прозореца. Мнозина учени хора, живели в Тауър, са чели книгата на тамплиерите. Тайната на съществуването й е била предавана само на онези, които нямало да я вземат, защото са били образовани и преследвани заради религиозните си убеждения. Сър Томас Мор, Графа-магьосник, сър Уолтър Рейли и сър Франсис Бейкън са само неколцина от тях.

Не можех да повярвам на ушите си. Искаше ми се само госпожица Бартън да е там, да чуе думите на сержанта и да види изражението на неподправен интерес, изписано на лицето на Нютон. Щях да го посоча и да я попитам дали все още мисли, че чичо й е добър англиканец, за какъвто го смята.

– Какво! Няма злато? – попитах аз и господарят ми ме погледна презрително.

– Не всички, които са знаели за книгата на тамплиерите, са се интересували от съдържащото се в нея съкровище – каза Роан. – Сър Джонас Мур знаеше за книгата, но не се интересуваше от истината, а само от злато. Намерил е колкото злато е имало в сандъчето при книгата, и е мислел, че има много повече.

– А кръстът на Свети Андрей? И Орион Ловеца?

Сержант Роан изглеждаше озадачен и пак отпи от шишето.