Текст книги "Пазителят на монетния двор"
Автор книги: Филипп Керр
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 18 страниц)
И после Хънтър каза името на гравьора Даниъл Мърсър, когото мислехме за честен човек. Скоч Робин също бе назовал това име.
Прочетох показанията, които бях записал, и накарах Хънтър да ги подпише, така както бе направил Скоч Робин. Надзирателят го върна в отделението на осъдените на смърт, защото Нютон смяташе в близко бъдеще да изкопчи още информация от двамата.
– Ще поискаме ли заповед за ареста на Даниъл Мърсър? – попитах аз, когато останахме сами.
– Не, за бога – отвърна Нютон и изпитателно се вторачи в мен с очи, вперени сякаш във вечността и безкрайността. – Ще го оставим на свобода, като се надяваме, че ще можем да наблюдаваме телесната му орбита, така да се каже. Ще накарам господин Кенеди да го следи и ще решим какво показват действията му. Така върху материята може да бъде хвърлена повече светлина, отколкото да го затворим на тъмно. Той може да ни заведе до организатора на съзаклятието, така както солта във винения камък изсмуква водата от въздуха.
Върнахме се в Тауър, където оставихме бележка за господин Кенеди, най-добрият шпионин на Нютон, и после се разходихме из Монетния двор, като вдигахме повече шум, отколкото на бойно поле. Скоро Нютон видя Главния майстор Нийл да се приближава към нас и отбеляза, че прилича на привърженик на торите, влязъл в клуб на вигите.
– Кълна се, че е той. Обесете ме, ако не е. Питам се какво го води тук, за бога?
– Кой? – попитах аз, защото за пръв път виждах господин Нийл, който само формално ръководеше Монетния двор, и чиято поява беше рядка като кокоши зъби.
– Господин Нийл, Главният майстор, макар че според мен сигурно ще бъде много нещастен, ако някога му се наложи да работи. Всъщност мисля, че ще бъде разочарован от откупуването на поста си, ако работата в Монетния двор пречи на удоволствията и проектите му. Защото, както споменах, господин Нийл оставя управлението на Монетния двор на инспекторите и главния чиновник.
Главният майстор ни видя и ни поздрави любезно. През цялото време Нютон гневно мърмореше за липсата на усърдие и трудолюбие у господин Нийл.
Главният майстор беше на около шестдесет години, възпълен, но облечен в разкошни дрехи, с перука и копринен редингот, обилно напудрен, с ръкавици със златни ресни, хубава боброва шапка и подплатена с кожа къса наметка. От разговора установих, че е сговорчив човек, какъвто бих избрал да ме придружи до някоя пивница, и много весел, освен че сипеше хули срещу лорд Лукас, кралския наместник в Тауър – мнение, което споделяха с Нютон.
– Каква неочаквана среща – каза Нютон и се поклони. – Какво ви води насам, господин Нийл?
На известно разстояние от него вървеше среден на ръст мъж, който ми се видя познат. Беше на около четиридесет години, с крив нос, заострена брадичка, сиви очи и бенка близо до устата. Носеше скъпа перука и пръстен с диамант, но въпреки това изглеждаше необяснимо опърпан и неизвестно защо тъжен.
Главният майстор представи мрачния си придружител като господин Даниел Дефо, на когото бе отстъпил служебната си къща в Тауър.
– Но аз мислех, че вече е дадена под наем – възрази Нютон. – На господин Бари.
– Беше, беше – усмихна се господин Нийл. – Играх на карти с този джентълмен и след като загуби всичките си пари, той ме убеди да взема наетия имот в залог. После обаче загуби и него. Но веднага щом го спечелих, го загубих от този мой приятел. – Нийл се усмихна добродушно на господин Дефо, който мълчаливо кимна.
– Господин Дефо, това е известният доктор Нютон, велик учен. Ако останете в къщата, често ще го виждате из Монетния двор. Говори се, че е изключително усърден в задълженията си.
– Усърдието е майката на пестеливостта – отбеляза господин Дефо и се поклони на Нютон.
– Надявам се, че се чувствате удобно във вашата нова къща – каза Нютон.
– Винаги ли е толкова шумно?
Господарят ми се огледа изненадано.
– Признавам, че не чувам шума, освен ако някой не го спомене. Предполагам, че човек свиква с него.
Докато разговаряхме, от външната крепостна стена гръмна оръдие и господин Дефо подскочи.
Нютон се усмихна.
– Боя се обаче, че никой не може да свикне със звука на оръдието.
След малко Нийл и Дефо се сбогуваха с нас. Нютон въздъхна дълбоко и поклати глава:
– Мисля, че това е по-добра авантюра, отколкото духовническия живот – отбеляза той. – Но с такива хора наоколо, с джобове, пълни с фалшиви матрици, и възнаграждения от най-различни места, не съм толкова сигурен. Не смятате ли, че господин Дефо изглеждаше съмнителен?
Отвърнах, че в отделението за осъдени на смърт в „Нюгейт“ има повече честни на вид хора и господин Дефо несъмнено си прилича с измамниците в Тауър. И в същия миг си спомних, че съм го виждал.
– Мисля, че съм виждал господина, докато учех в школата за прависти „Грейс Ин“. Беше изправен пред Кралския съд за дългове и заплашен с предварителен арест като длъжник. Запомнил съм го заради странните обстоятелства по делото му, което беше свързано с изваждането на потънало съкровище с водолазен звънец.
– Водолазен звънец?
– Да, с кесон, за да може да диша човек под водата.
Интересът на Нютон се изостри.
– Бих искал да науча повече за нашия нов съсед – призна той. – Проверете какво още може да откриете за него. Не ми се нрави, че тук има разорени хора. Поне бих желал да знам дали е приятел или враг.
– Добре, господарю.
Продължихме да вървим и докато минавахме покрай къщата на един гравьор, видяхме Ричард Морис, друг гравьор, и Нютон се заприказва с него за разни неща. Едва не пропуснах да забележа колко изкусно го разпитва за здравето на Даниъл Мърсър, когото Скоч Робин и Джон Хънтър бяха обвинили.
– Мисля, че е добре – отвърна господин Морис. – Наскоро почина чичо му в Америка. Остави му пари, затова господин Мърсър не изглежда много опечален.
– Парите разтушават – отбеляза Нютон, а когато останахме сами в нашия кабинет, добави: – Много удобно е да има чичо в Америка, който да му остави пари, защото нищо не привлича вниманието така, както изведнъж да започне да харчи големи суми.
– И аз мисля същото.
След това за моя радост обядвахме и разговаряхме за други неща, свързани с Монетния двор, както и на религиозни теми. Изгарях от любопитство да разбера защо господаря ми отрича божествения произход на Исус Христос. Наистина беше странно за дългогодишен професор в „Холи Тринити“2929
Светата троица (англ.). – Б.пр.
[Закрыть] в Кембридж да не вярва в доктрината, вдъхновила основаването на колежа. Но щом изказах на глас мислите си, Нютон се умълча, сякаш го бях обвинил в лицемерие, и аз изпитах облекчение, когато след малко господин Кенеди, разузнавачът му се появи в кабинета ни, както беше уговорено.
– Господин Кенеди, какво знаете за Даниъл Мърсър? – попита Нютон.
– Само това, че е гравьор, когото мисля за честен човек. Виждал съм го, но не съм говорил с него.
– Мислите го за честен човек?
– Откровено казано, въпросът ви ме накара да мисля противното, сър. Не съм видял, нито чул нещо, което да ме накара да се съмнявам в господин Мърсър. Ако беше така, уверявам ви, веднага щях да ви уведомя.
– Знам, че сте добър човек, Кенеди. – Нютон сложи лъскава нова гвинея на масата. – Бих желал да ми направите една услуга. Искам да следите Даниъл Мърсър.
– Щом е за доброто на Монетния двор, сър – рече Кенеди, поглеждайки гвинеята. Каза го така, сякаш дотогава не беше шпионирал за нас, при това за по-малко пари, отколкото му бяха предложили сега.
– Точно за това е. Скоч Робин и Джон Хънтър в „Нюгейт“ назоваха името му.
– Разбирам. – Кенеди подсмръкна шумно и после намести металния си нос, завързан с връв на главата му. – Естествено, те може да искат да спасят кожата си, обвинявайки невинен човек.
– Прави ви чест, че го казвате, Кенеди. Но Робин и Хънтър бяха разпитани поотделно и го посочиха, без да им подсказвам.
– Разбирам – повтори Кенеди и взе гвинеята.
– Мърсър е заподозрян в кражба на матрици за гвинеи. Бих искал да ми кажете дали според вас това е вярно или не. И къде да ги търсим. И къде може да бъдат намерени. – Нютон кимна към гвинеята в изцапаната ръка на Кенеди. – Ще има още една като тази, ако показанията ви могат да се използват в съда.
– Благодаря, сър. – Кенеди прибра монетата в джоба си. – Ще направя всичко възможно.
След това Нютон отиде в Държавната хазна, а аз се върнах в дома си и целия следобед и вечерта записвах показанията, които бях взел по няколко други неразкрити случая. Работих до полунощ, после вечерях и си легнах.
В три часа ме събуди Томас Хол, помощникът на господин Нийл, който се появи пред мен много развълнуван.
– Какво има, господин Хол?
– Господин Елис, случило се е нещо невъобразимо. Господин Кенеди беше намерен мъртъв при ужасяващи обстоятелства.
– Господин Кенеди? Мъртъв? Къде?
– В Лъвската кула.
– Нещастен случай ли е станал?
– Не мога да кажа, но може би трябва да доведете доктор Нютон.
Облякох се и придружих господин Хол до Лъвската кула, по-рано известна като Барбикан, която се извисяваше пред главния западен вход на Тауър. Нощта беше мразовита и треперех в пелерината си. Зъбите ми затракаха още по-силно, когато бях уведомен за потресаващата участ, сполетяла господин Кенеди, защото, изглежда, беше полуизяден от лъв в менажерията. Влязох в Лъвската кула, най-обичаната от посетителите на Лондонската крепост след Реставрацията3030
Възстановяването на монархията в Англия през 1660 г. по време на управлението на Чарлс II. – Б.пр.
[Закрыть]. Звярът ревеше с всичка сила, тъй като току-що беше избутан в клетката си с копия и алебарди. Кулата беше уязвима за природните стихии, защото нямаше покрив. Клетките на животните бяха наредени в кръг около голям вътрешен двор, където видях неописуемо кърваво зрелище.
Земята беше обляна в кръв и обувките ми скоро станаха лепкави. В единия ъгъл лежаха остатъците от тялото на господин Кенеди. Въпреки че вратът му беше нахапан, а устата запушена, лицето му лесно можеше да бъде разпознато, макар и само по липсата на изкуствения му нос, който беше на земята до него и блестеше на ярката лунна светлина. Тялото му беше жестоко обезобразено, с дълги и дълбоки белези от нокти на корема, откъдето ясно се виждаха червата. Липсваше едната ръка и част от крака. Не беше особено трудно да се забележи, че са откъснати. Наоколо стояха неколцина членове на Артилерията и държаха копия, а пазачът на животните залостваше клетката, в която беше върнат лъвът убиец.
Познах сержант Роан, единият от стражите, затова го помолих трупът да не бъде преместван, нито сцената на произшествието да бъде утъпквана, докато Нютон не я огледа.
– Въпросът е от компетенцията на Артилерията, а не на Монетния двор, господин Елис – изръмжа сержантът. – Лъвовете не попадат в правомощията ви, освен когато се появяват на сребърните крони.
– Правилно, сър, но убитият беше служител на Монетния двор и по всяка вероятност смъртта му има връзка с работата му там.
Сержант Роан кимна. Едрото му лице беше отчасти осветено от запалената факла, така че устата му оставаше в сянка.
– Е, може би. Лорд Лукас ще реши спора. Ако успеем да го събудим. Затова мисля, че колкото по-бързо доведете господаря си, толкова по-добре. Нека двамата обсъдят въпроса, а ние да стоим настрана, а?
Кимнах.
– Голяма бъркотия, нали? – продължи той. – Виждал съм хора, наръгани с щик, разкъсани от канонада и насечени на парчета с шпаги, но никога човек, нахапан от лъв. Това засилва уважението ми към първите християнски мъченици. Да умреш за Христос, изправен пред подобни зверове, е вдъхновяващо.
– Да, така е – съгласих се аз, макар че се запитах какво би казал господарят ми за първите християни, които римляните бяха превърнали в зрелище на арените си. И те ли грешаха в очите на Нютон?
Оставих сержант Роан да размишлява за смелостта на християните и хукнах към Тауър Стрийт, където мислех да наема кон от „Делфина“ или от „Кралската глава“, за да стигна бързо до Джърмин Стрийт, тъй като не се надявах да намеря файтон в този час. Но пред къщата срещу Митницата съзрях карета с един пътник и макар че кочияшът не искаше да ме вземе, защото беше късно и бе решил да се прибере в дома си в Степни, който се намираше в противоположната посока, аз го склоних с обещание за щедро възнаграждение. След час се върнах в Тауър със същата карета заедно с Нютон и научих, че кралският наместник Лукас все още не е дошъл, тъй като вероятно е твърде пиян. Вестта достави огромно удоволствие на моя господар.
Нютон размени няколко думи със сержант Роан и обиколи менажерията като архитект, опознаващ всеки сантиметър от пространството, което ще застроява. Сетне помоли един от стражите да му донесе купа вода и хавлия, съблече редингота си, даде ми го и нави ръкавите си въпреки студа. След това застла чиста слама и коленичи до трупа да изследва състоянието му.
Нютон извади кърпата от устата на клетия Кенеди, пребърка кървавата пихтия и счупените зъби с върховете на пръстите си и извади гладко камъче. Уви го внимателно в носната си кърпа и ми го даде да го пазя.
– Защо някой би… – започнах аз, опитвайки се да задам въпрос, който се отказах да довърша, когато забелязах, че Нютон ме гледа неодобрително.
– Знаете съображенията ми, господин Елис, следователно, моля ви, въздържайте се от излишни въпроси, които не помагат на огледа ми.
Той обърна Кенеди по корем и разгледа въжето, завързано около оцелялата китка.
– Къде е другата ръка? – хладнокръвно попита Нютон, сякаш я бях взел аз.
– Мисля, че в търбуха на някой от лъвовете, сър.
Той кимна мълчаливо и претърси джобовете на жертвата, откъдето извади няколко предмета, които ми връчи. Най-сетне, изглежда, приключи и изми ръцете си в купата с вода. Изправи се, избърса се в хавлията и огледа менажерията.
– Кой е лъвът?
Посочих и Нютон проследи показалеца ми, сочещ към клетките, където под погледа на пазача на животните и неколцина стражи от Тауър, лъвът безшумно се гощаваше с крака на господин Кенеди. Нютон облече редингота си, приближи се до клетката, взе фенера от стената и освети сводестия таван зад решетките, където живееше лъвът.
– Ясно виждам крака, но не и ръката – отбеляза той.
Пазачът посочи към задната част на клетката.
– Там е, сър. Опасявам се, че нямахме късмет да вземем отхапаните крайници на злочестия джентълмен.
– Ленивецът казва: „Лъв на пътя! Лъв по стъгдите!“
– Моля, какво казахте, сър?
– Соломонови притчи, глава 26, стих 13.
– Да, сър. Лъвът се казва Рекс. Отказва да ги даде. Лъвовете ядат предимно конско месо, но на него му се е усладила човешката плът.
– Зрението ми вече не е тъй остро, както беше – рече Нютон. – Китката с въже ли е завързана?
– Да – отвърнах аз.
– Тогава е било убийство. Някой е довел господин Кенеди тук, завързал е ръцете му и сетне е пуснал лъва от клетката. Как се залоства вратата?
– С тези две резета, сър.
– Няма ли ключалка и ключ?
– Това са животни, сър, а не затворници.
В същия миг лъвът вдигна глава и свирепо изрева към нас, сякаш оспорваше забележката на пазача. Звярът беше страховит, голям мъжки екземпляр с грамадни зъби и буйна грива, изцапана с кръв.
– Забележете цвета на лъва – обърна се Нютон към мен. – Червеникав е, нали?
Тогава помислих, че това го е заинтересувало, защото червеното беше любимият му цвят. Едва по-късно той ми обясни как е изтълкувал значението на червеникавия лъв.
– Кой намери трупа? – попита Нютон.
– Аз, сър – отговори пазачът, чиято поза беше на човек, постоянно наведен за молитва, затова Нютон адресираше всичките си въпроси към лъщящото му теме. – Спя в Артилерията, сър, в казармата в Тауър. Оставих ключа там в осем часа, както обикновено. Излязох от крепостта и отидох в местна пивница, защото не харесвам много „Каменната кухня“, а после си легнах. Събудих се от рева на животните, когато трябваше да са заспали. Реших, че някое от тях е избягало, отидох да проверя какво става и видях окървавения труп.
– Заключена ли е нощем вратата на Лъвската кула, господин Уодсуърт?
– Да, сър, винаги. Ключът е окачен в стаята на пазачите в кулата Байуърд. Тази вечер обаче не беше там. Отидох да го взема, но го нямаше. Помислих, че някой друг ме е изпреварил, за да види каква е тази суматоха, но пристигнах пръв и видях ключа на вратата, която беше заключена.
– Кой беше дежурният пазач тази нощ?
– Мисля, че Томас Грейн, сър.
– Тогава ще трябва да говорим с него.
– Няма да направите нищо подобно, сър – разнесе се силен и властен глас, – без моето разрешение.
Беше пристигнал лорд Лукас, кралският наместник в Тауър, изключително противен, високомерен и заядлив човек. Хората в Лондонската крепост и околността го ненавиждаха, защото ревностно спазваше правата и привилегиите си.
– Както желаете, ваша светлост – каза Нютон и се поклони подигравателно учтиво, тъй като мразеше Лукас с такова озлобление, с каквото презираше всички глупаци, които се изпречваха на пътя му, особено по-висшестоящите от него, макар че според мен лордът беше твърде пиян, за да забележи оскърбителното му държание.
– Ей богу, сър! Какво си мислите, че правите, по дяволите? Всеки тъпак може да види какво се е случило тук. Не е нужно да си член на Кралското дружество, за да забележиш, че човекът е бил убит от лъва. – Лорд Лукас погледна Роан. – Нали, сержант?
– Точно така, милорд. Всеки, който има очи на главата си, може да види това.
– Стават нещастни случаи, когато хора и животни живеят в близост едни до други.
– Не мисля, че е било нещастен случай, лорд Лукас – възрази Нютон.
– Чумата да ви тръшне дано, доктор Нютон, че си врете носа.
– Мъртвецът беше служител на Монетния двор, милорд. Ето защо съм длъжен да се занимая с това.
– По дяволите! Не ме интересува дори да е кралят на Франция! Аз представлявам закона в Тауър. Може да правите каквото си искате в Монетния двор, но сега сте в моята част на крепостта, и тук аз командвам.
Нютон се поклони.
– Елате, господин Елис. Да оставим Негова светлост да проучи въпроса по свой начин.
Вече вървяхме към вратата, когато Нютон спря и се наведе, за да разгледа някакво черно петно, което забеляза на земята.
– Какво е това, докторе? – попитах аз.
– „Гарванът, вестител на печал – отвърна той и взе мъртвата, но все още с лъскави пера черна птица, – с кухата си човка отброява миговете людски до смъртта.“
– В Библията ли го пише, сър?
– Не, драги мой, от Кристофър Марлоу е.
– В Тауър има много гарвани.
Нямаше нищо странно в един мъртъв гарван. Популацията им в Лондонската крепост беше строго контролирана от времето на крал Чарлс II, когато кралският астроном Джон Фламстийд, когото Нютон също не обичаше, защото мислеше, че е проумял теорията за луната, но не може да я завърши, тъй като господин Фламстийд му е изпратил погрешни наблюдения, и заподозрял злонамереност, се бе оплакал на краля, че гарваните пречат на наблюденията му от Бялата кула.
– Вратът на птицата е извит – отбеляза Нютон и остави мъртвия гарван на земята.
Край кулата Байуърд той разпита пазача Томас Грейн в противоречие със заповедите на кралския наместник. Грейн нямаше инструкции да не разговаря с нас и свободно отговори на въпросите на доктора.
– Пазачът трябва да е окачил ключа в стаята на пазачите в осем часа.
– Откъде знаете, че е било осем? – попита Нютон.
– По звъна на камбаната за полицейския час, сър – отвърна Грейн и посочи с палец над рамото си към задната страна на кулата Байуърд. – В Камбанарията. Полицейският час започва в осем от времето на Уилям Завоевателя.
Нютон се намръщи.
– Кажете ми, господин Грейн, ключът за Лъвската кула прибира ли се при останалите, когато се заключва главната порта?
– Не, сър. Остава тук до сутринта, когато пазачът на животните господин Уодсуърт го взима.
– Възможно ли е някой да е влязъл тук и да е взел ключа за Лъвската кула, без да забележите?
– Не, сър. Не се отдалечавам от ключовете.
– Благодаря, господин Грейн. Много ми помогнахте.
Нютон и аз се върнахме в Монетния двор и той веднага заповяда на двамата стражи, които формално бяха под негово командване, да намерят Даниъл Мърсър и да го доведат в кабинета му. След като те излязоха, аз казах на моя господар, че предишната вечер видях господин Грейн да стои на моста над рова около крепостта, на половината разстояние между кулата Байуърд и Средната кула, на десетина метра от ключовете.
– Говорихме почти десет минути. През това време всеки може да е взел ключа. Следователно, щом е било възможно снощи, тогава трябва да е било възможно и тази вечер.
– Логиката ви е неустоима, господин Елис – тихо каза Нютон, взе котарака Мелхиор и замислено започна да го гали, така както някой друг би пушил лула.
След това разгледахме на светлината на свещите предметите, които бяхме намерили у господин Кенеди. Освен камъка, изваден от Нютон от устата на мъртвеца, имаше няколко крони, две зарчета, броеница, лотариен билет, тютюн и писмо, сякаш написано от луд, което обаче заинтригува господаря ми. Докато той го разглеждаше, аз хвърлих заровете и отбелязах на глас, че господин Кенеди е бил сериозен комарджия.
– Какво ви доведе до този извод? Лотарийният билет? Заровете? Или и двете?
Усмихнах се, защото бях на позната територия.
– Не, сър. Само заровете. Изрязани са в съвършена квадратна форма и точките им са написани с мастило, вместо дупките да са запълнени с восък, за да не се допускат измами. Никой новак не би взел подобни предпазни мерки.
– Отлично – похвали ме Нютон. – Наблюдателността ви прави чест. От вас ще излезе добър учен.
Той хвърли писмото, което четеше, на масата пред мен.
– А сега, да видим дали вашата наблюдателност ще ми помогне да разбера нещо от това, господин Елис.
Jqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqkkoiwvihgklgkb
yaothhxzjbdxrnynsvmfzxmxnweghpohpaaphnxe
dnxoschombafqjfqwnsfradgkgejfmulqmqxyidrgyi
dsuysmvrastkilhihrzltpnbxveukudvojuyixvvewaf
yrmxyfjxrlkmuluzfiidsbbvelwcqdhmvszoqnzbntw
dpasqkhpbcrdhoywqralextjtoigppffhdtqwtstsaldj
bmtakqhumhbclbhtqruwbzkaauochgqokomqvcw
yhmfkydzvsiendssrrrswgcrykvjabuvshqhgqbnqn
bedmopfbzx
Погледнах озадачено бъркотията от букви и поклатих глава:
– Написаното няма смисъл. Произволно подреждане на букви, израз на някаква своенравност. Бих казал, че е извратена приумица на дете или неграмотен човек, но буквите са четливо изписани.
– Господин Кенеди може да чете и да пише добре. Защо ще носи в себе си подобно нещо?
– Не знам, сър.
– И сте убеден, че е извратена приумица?
– Категорично – убедено отвърнах аз.
Бях твърде уморен, за да проумея, че Нютон ми се подиграва, преди да ме направи за смях.
– Няма значение – търпеливо каза той. – Твърдо вярвам, че математиците се раждат, а не се създават. Това ми е ясно. В числата виждам неща, които повечето хора никога няма да съзрат, дори да доживеят сто години.
– Но това са букви, а не числа.
– Може обаче да се забележи, че има математическа последователност в честотата на появата им. Не са само приумица, Елис. По всяка вероятност това е шифър. А ако са правилно образувани и систематично подредени, всички числа са предмет на математиката и математиците правят видимо онова, което математиката е скрила.
– Шифър? – възкликнах аз.
– Защо сте толкова изненадан? Всичко в природата е шифър и науката е тайно писание, което трябва да бъде разгадано от хора, разбулващи мистерията на нещата. Това закодирано послание, както и уликите, които намерихме на мястото на убийството на господин Кенеди, показват, че разследването ще бъде изключително интересно и необичайно.
– Аз съм най-глупавият човек на света, защото признавам, че не виждам улики.
– Може би думата е прекалено силна за предметите в Лъвската кула – търпеливо продължи Нютон. – Най-вече камъкът в устата на мъртвеца, червеникавият лъв и гарванът имат значение и единствено човек, вещ в играта на злато, може да го разбере.
– Искате да кажете, че става въпрос за алхимия?
– Вероятността е голяма.
– Тогава кажете ми какво означават тези неща?
– Това би продължило твърде дълго. – Нютон взе камъка от масата и го огледа от всички страни. – Тези неща са послание, както и шифърът в писмото, и трябва да ги разгадаем, ако искаме да решим този въпрос. Значението на алхимичните знаци може да е чисто алегорично, но съм сигурен, че шифърът е ключът за всичко. Имаме работа с фалшификатори на монети. Те се образовани и изобретателни хора с големи възможности.
– Но въпреки това са проявили небрежността да оставят това писмено послание у господин Кенеди, макар и закодирано, защото шифрите могат да бъдат разгадани, така ли?
Нютон се намръщи и за миг помислих, че съм казал нещо, което не му се е понравило.
– Както винаги разсъжденията ви са обезпокоителни – тихо каза той и сви ушите на котарака назад. – Имате право. Фалшификаторите може и да са много небрежни. Но според мен по-скоро са убедени, че шифърът не може да издаде лесно тайната си. Посланието е кратко, защото инак може да започне да разкрива метода, вложен в него. Въпреки това, ще разсъждавам върху тази гатанка.
По стълбите се чуха тежки стъпки. Нютон предположи, че стражът се връща и много ще се изненада, ако Даниъл Мърсър го придружава. След малко стражът влезе в кабинета и потвърди подозренията на господаря ми, че Даниъл Мърсър не може никъде да бъде открит в Лондонската крепост.
– Господин Елис, какъв да бъде следващият ни ход? – попита Нютон.
– Да го потърсим в жилището му, сър. Преписах адреса от архивите на служителите на Монетния двор, след като Скоч Робин и Джон Хънтър го посочиха като вероятен виновник. Мърсър живее от другата страна на реката, в Саутуърк.
Излязохме от Тауър в пет часа и тръгнахме по Лондонския мост, макар че времето беше лошо и все още много студено. Въпреки ранния час, мостът беше претъпкан с хора и животни, които отиваха на пазара в Смитфийлд, и трябваше да си проправяме път под сводовете на високите къщи с красиви орнаменти, придаващи на моста по-скоро вид на поредица от венециански дворци, отколкото на единствената оживена артерия в града през Темза.
Стигнахме до южния край на моста, на Съри Шор, минахме по тясното пешеходно мостче Беър Гардън, заобиколихме „Света Мария“ и близо пивницата „Брадвата“, между работилница на бояджия и щавач, тъй като в Саутуърк имаше всякакви кожари, намерихме къщата, където живееше Даниъл Мърсър.
Хазяйката, поразително хубава жена, ни покани да влезем и ни каза, че не е виждала господин Мърсър от два дни и е много обезпокоена от отсъствието му. Господарят ми също се престори на загрижен за Мърсър, обясни, че сме от Монетния двор на Негово величество, и помоли да видим стаята му, където може да намерим нещо, което да ни подскаже местонахождението му, и вероятно да се уверим, че не му се е случило нищо лошо. Госпожа Алън, веднага ни показа стаята на господин Мърсър. От очите й бликнаха сълзи и аз предположих, че двамата с Мърсър са били много близки.
В средата на помещението имаше маса, покрита със зелено сукно, стол, хубава боброва шапка и неудобно на вид легло на колелца, същото като моето в „Грейс Ин“. Такъв е животът на ергена. На масата имаше яйце, шпага и няколко скъсани книги, сякаш читателят често се е ядосвал на писателя – нещо, което и аз понякога съм се изкушавал да направя с лошо написана книга.
– Пускали ли сте тук някой друг, откакто за последен път видяхте господин Мърсър? – попита Нютон.
– Странно е, че питате, сър – отвърна госпожа Алън. – Снощи се събудих и ми се стори, че чух шум тук, но когато отидох да видя дали не е Мърсър, нямаше никого. Стаята изглеждаше така, както я виждате сега. Мърсър не би я оставил в това състояние, защото строго спазва навиците си и много обича книгите си. Всичко това е изключително тревожно и странно за мен, сър.
– Тази шпага на господин Мърсър ли е?
– Всички шпаги ми се струват еднакви, сър – отговори тя и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се страхуваше да я докосне, като предпазливо се вторачи в нея. – Но мисля, че е на Мърсър. Шпагата е принадлежала на баща му.
– А зелената покривка на масата?
– За пръв път я виждам, сър. Един Господ знае какво прави там и онова гъшо яйце. Мърсър не понася вкуса на яйцата.
– Нощем заключвате ли вратата си?
– Винаги, сър. Саутуърк все още не е Челси.
– И господин Мърсър също има ключ?
– Да, сър. И няма навика да го дава на друг.
– Вратата ви беше ли заключена, когато станахте тази сутрин?
– Да, сър. Трябва да съм сънувала, че тук има някого. Въпреки това съм убедена, че Мърсър не би скъсал книги. Те са главното му развлечение.
Нютон кимна.
– Питам се дали мога да ви помоля да ми донесете вода, госпожо Алън?
– Вода? В студено утро като това не ви трябва да пиете вода, сър. Тежка е и не е полезна за здравето. Може да образува камъни в бъбреците, ако не внимавате. Мога да предложа нещо по-приятно за джентълмени като вас. Желаете ли хубав ейл от Ламбет, сър?
Той прие, при това с огромно удоволствие. На мен обаче ми беше ясно, че поиска вода, за да накара жената да излезе от стаята на Мърсър, и да я претърси. Нютон започна да рови, като през цялото време коментираше как изглежда стаята. Това очевидно му се видя много интересно.
– Зелената маса, яйцето и шпагата несъмнено са друго послание – отбеляза той.
Взех шпагата и внимателно я разгледах. Нютон отвори малко чекмедже и се втренчи в кутията със свещи вътре, а аз размахах във въздуха шпагата така, както ме беше учил преподавателят ми по фехтовка господин Фиг.
– Шпагата е италианска, с чашковидна дръжка от слонова кост, дълбоко изрязана и гравирана с листа. В основата на острието има надпис „Солинген“, но името на ковача не се чете. Остра е. Бих казал, че е шпага на джентълмен – казах аз.
– Много добре. Ако госпожа Алън не ни беше казала, че шпагата е принадлежала на бащата на Мърсър, сега щяхме да знаем всичко за нея.
Нютон, който продължаваше замислено да разглежда свещите, видя разочарованието ми и се усмихна.
– Няма значение, драги мой млади приятелю. Вие ни показахте, че Мърсър е виждал по-добри дни, отколкото е очевидно от сегашните обстоятелства.
Зачаках го да направи някакво разкритие за свещите, но когато той не го стори, любопитството в мен надделя и ги погледнах.
– От пчелен восък са – отбелязах аз. – В Саутуърк бих очаквал лоени свещи. Мърсър не ми се вижда пестелив човек. Вероятно не е загубил вкуса си към хубавия живот.
– Ставате все по-добър – похвали ме Нютон.
– Но какво означават свещите? Какво е значението им?
– Значението им? – Нютон остави свещите в чекмеджето. – Използват се за осветление.
– Само това ли? – недоволно измърморих аз, виждайки, че той ми се подиграва.
– Само това ли? – повтори Нютон и се усмихна презрително. – Всички неща се появяват пред нас и се разбират чрез светлината. Ако страхът от мрака не беше измъчвал езичника, той нямаше да бъде заслепен от фалшиви богове като слънцето и луната и можеше да ни научи да почитаме нашия истински създател и благодетел, както са правили прадедите му преди Потопа. Дал съм много, за да разбера какво представлява светлината. Веднъж едва не пожертвах зрението на едното си око в експеримент да я проумея. Взех тъп кинжал, сложих го между очите си, натиснах и видях няколко бели, тъмни и цветни кръгове. Те бяха най-ясни, докато търках окото си с края на кинжала, но щом спирах, макар че все още притисках окото си, избледняваха и изчезваха. А започнех ли да движа кинжала или окото си, отново се появяваха. Светлината е всичко, драги мой. „И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“3131
Битие, 1:4. – Б.пр.
[Закрыть] Както винаги трябва да правим и ние.