Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 18 страниц)

– Не може да ми бъде простено, сър. Извърших нещо ужасно. Но съм справедливо наказан, защото както виждате, си изгубих ума. Дори краката ми не се подчиняват на ума, защото едва се крепя на тях.

– Какво ужасно нещо сте извършили? – попитах аз.

Господин Туисълтън поклати глава.

– Не мога да си спомня, сър, защото си внуших да го забравя. Но беше ужасно. Не преставам да чувам писъците.

– Господин Туисълтън – рече Нютон, – вие ли убихте господин Мърсър?

– Дани Мърсър е мъртъв? Не, сър. Не съм аз.

– Или може би господин Кенеди? Вие ли го заключихте в Лъвската кула?

– Не съм аз, сър. Аз съм добър протестант. Не желая никому злото. Дори на римокатолиците. Нито дори на френския крал Луи, който би ме убил, ако можеше.

– Защо ще ви убива?

– За да ме направи добър католик, разбира се.

– Знаете ли някаква тайна?

– Да, сър. Но съм се заклел да не я казвам на никого. Ала на вас ще я кажа, сър. Ако мога да си спомня какво не трябваше да разкривам. – Горкият нещастник се усмихна. – Мисля, че може би е нещо свързано с оръжия, защото бях оръжейник.

– Има ли нещо общо с алхимията?

– Алхимия? – Господин Туисълтън изглеждаше озадачен. – Не, сър. Единственият метал, който съм изваждал от огъня, бяха сачмите за мускета. Правех си ги сам. И съм виждал малко чисто злато през живота си.

Нютон разгърна копието на кодираното послание, което бяхме видели на стената на стълбището Сали Порт до трупа на Даниъл Мърсър.

– Това означава ли нещо за вас? – попита той.

– О, да – отвърна клетият душевноболен. – Много. Благодаря. Мисля, че имам съобщение за вас.

Господин Туисълтън прерови джобовете на бричовете си, извади многократно сгъвано и оръфано писмо и го даде на Нютон. Господарят ми го погледна и сетне ми го показа. Листът съдържаше подобна бъркотия от букви като предишните послания. Може би дори беше същото писмо, което Господин Туисълтън четеше, когато го видях в „Каменната кухня“.

– Но какво е значението? – попита Нютон.

– Значението? – повтори господин Туисълтън. – Кръв, разбира се. Кръвта е в основата на всичко. Разберете ли това, ще разберете какво се е случило. Това е тайната. Трябва да го знаете, сър.

– Ще се пролива още кръв?

– Още? Но те едва започнаха, сър. – Господин Туисълтън се засмя. – Ще има много убийства. Много кръв. Зависи от това дали ще има мир или война. Не мога да ви кажа повече, сър, защото не знам. Никой не знае кога и какво ще стане. Може би скоро. Може би не. Може би никога. Кой може да каже? Но вие ще помогнете, сър. Ще ни помогнете да започнем. Вероятно все още не го знаете, но ще го разберете.

– Господин Туисълтън, знаете ли какво е значението на израза „pace belloque“?

– Не, сър. Друга тайна?

Поклатих уморено глава и дръпнах ръката си от вкопчените пръсти на лудия.

– Истинско безумие.

– Да, безумие – съгласи се господин Туисълтън. – Ще подлудим всички в Лондон. И после кой ще ни лекува?

Той видя, че се готвим да се сбогуваме и се развълнува. Държането му стана още по-яростно и невъздържано и след по-малко от минута започна да бръщолеви несвързано и на устата му изби пяна. Това, изглежда, беше заразително, защото изведнъж другите луди наоколо започнаха да крещят неистово и да вилнеят. Скоро настъпи такова безредие, което би възмутило дори Ада и Сатаната би се оплакал от проклетия шум. Няколко надзиратели се нахвърлиха с камшици върху невменяемите. Гледката беше сърцераздирателна и господарят ми и аз забързахме към изхода на „Света Мария Витлеемска“, изгаряйки от нетърпение да се измъкнем от задушния въздух, изпълнен с мирис на разложение.

Нютон поклати глава и облекчено въздъхна, докато минахме под меланхоличните погледи на статуите на портата.

– Най-много от всичко се страхувам да не си загубя ума – каза той. – През първата си година в Кембридж изпаднах във временно душевно разстройство. Имах главоболие и не спах няколко седмици. Мисленето ми беше объркано и замъглено.

Симптомите ми ставаха все по-познати, защото състоянието ми, изглежда, се влошаваше, но не споменах за това на моя господар, а само попитах дали наистина е възможно човек да изгуби ума си, като види призрак, както сержант Роан ми беше казал.

– Тук не става дума за призраци – отвърна Нютон. – Господин Туисълтън е болен от сифилис. Не видяхте ли гнойните рани на краката му? Или може би сте забелязали атрофиралите му очи, треперещите устни и език и частичната парализа? Това са симптоми на напреднал стадий на сифилис.

– Бих искал да си измия ръцете – немощно промълвих аз.

– Нямаме време. Трябва да отидем да поговорим с едни шапкари.

– Шапкари? – Въздъхнах уморено. – Освен ако не възнамерявате да си купите нова шапка, макар че според мен не се интересувате от шапки, защо, за бога, искате да посетите шапкари?

– Какво? „Ти ли даде хубави крила на пауна и на камилската птица пера и пух?“ – отвърна той и като видя, че се намръщих, добави. – Йов, глава тридесет и девета, стих 13.

Седнахме в каретата и с доволен вид Нютон ме потупа по крака и ми показа писмото, което господин Туисълтън му бе дал. За уморените ми очи на листа беше написана позната, но разбъркана смесица от букви.

„tqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqtogkxzzlalc-

sulixpdmctzxlzlbizgtpajpdnfpadykforlfbpfoxl-

duyxwmilldsdlnriieoerxqxnuiffibpaaafyagfokse-

icrlexuxtjplttlcgwrnrniiqliizgvyqsswncebkrnyety-

bohlckuasyfkthyizmhzbkvzhydumtksrnpjlyxdlo-

qmhnfyczeszrvepnbrvhyleedufiiivdehfgdr-

wdeeuhmmonheybbiktaopigbojcxdgciioiivmnkib-

hvonxnlzsiefzwkrrvsfdedzhmmnsheasgdtpyhri-

wqupnefiogzrirpmjpnqcdlnxqtpfydgmpluynics-

bmkhwvsqtexgzidypjtndgizfkkmbkaoprtd-

sxyhlmwifxxsaklrdcsnnyiioiifliirtqtnnwzbxyjg-

wdkcwxylkiajmcykakxkhziqimunavbolltadvfw-

pfmgwcmzuszpdqaktiemptpcyvkeygeyffhskntdu-

vnfykrshmorrvuokgnbuutclafcpnwwekrkcezaxb-

plusezgtlqwbypuufzqxdziifskszrktncnuljdvfedpg-

nohprzdoosyskxshdkdgwktgqwtavdhrusmocxi-

ipiyrlmwopohkd“

Бъркотията нямаше очевиден смисъл, но Нютон заяви, че е открил схема – същата като в предишните послания.

– Но господин Туисълтън е невменяем – възразих аз.

– Несъмнено – съгласи се той.

– Тогава не разбирам защо приемаме толкова на сериозно писмото.

– Поради простата причина, че не го е писал господин Туисълтън.

– Но откъде знаете?

– От няколко години се забавлявам, като се опитвам да разгадая характера, наклонностите и способностите на човека, съдейки по почерка му – обясни Нютон. – По този начин може да се определи дори здравословното му състояние, например дали страда от някакво заболяване на очите или от парализа. Имайки предвид решителната, силна ръка, написала писмата, и очевидно влошеното здраве на господин Туисълтън, може да се направи изводът, че авторът на това послание не е невменяем. Има и една любопитна подробност. Авторът е учил латински.

– Как разбрахте, за бога?

– Буквите „а“ и „е“ се срещат заедно три пъти в закодирания текст и на тези места авторът на писмото спазва общоприетото изискване да ги слее в „ае“. Това показва дифтонг, сложна гласна или съединяване на гласни, и говори за латинско произношение. Така например трябва да произнасяме „С“ в думата „Caesar“ като „К“. Ето защо авторът на посланието безспорно е образован човек, а това изключва господин Туисълтън, чието образование е основно.

– Защо мислите така? Може да е учил латински.

– Не си ли спомняте, че в отговор на бръщолевенето му за война и мир, го попитах какво означават латинските думи „расе belloque“!

– Да, разбира се. „В мир и във война.“ Зачудих се защо му зададохте този въпрос.

– Той не знаеше значението им. Следователно, не е учил латински. – Нютон въздъхна. – Днес схващате много бавно, Елис. Добре ли се чувствате? Не приличате на себе си.

– Измъчва ме главоболие, сър. Но ще се оправя – добавих аз, макар че не се чувствах добре.

Пристигнахме в Пал Мал. Превзетият шапкар хугенот Самюел Тюе ни изгледа, сякаш бяхме птици на Минерва3737
  Минерва (лат.) е отъждествявана с древногръцката Атина – богинята на мъдростта, чийто символ е совата. – Б.ред.


[Закрыть], когато влязохме в магазина му. Несъмнено беше свикнал с по-екзотични пуяци като пищно издокараното конте, което разглеждаше шапка със същото внимание, каквото Нютон или аз бихме посветили на фалшива монета. Господин Тюе изслуша въпросите на Нютон за перата, вдигна капака на малка емайлирана кутийка за енфие, смръкна и после отвърна, че Джеймс Чейс, търговец в Ковънт Гардън, го снабдява с щраусови и паунови пера, тъй като е най-големият и най-добрият доставчик в Лондон.

След известно време отидохме на работното място на господин Чейс, огромен птичарник, пълен с всевъзможни патици, гарвани, лебеди, гъски, кокошки и няколко пауна. Нютон извади дългото перо с дъгоцветно око, обагрено в синьо и жълто, което беше донесъл от Тауър, и обясни, че е дошъл по държавна работа.

– Казаха ми, че вие сте най-големият доставчик на екзотични пера в Лондон.

– Вярно е, сър. За перата аз съм онова, което Вирджиния е за тютюна, и Нюкасъл за въглищата. Снабдявам всички – майсторите на карети, на писалки, на мебели, на легла и шапкарите.

– Това е перо от син индийски паун, нали?

Господин Чейс, висок и слаб човек, който самият приличаше на птица, разгледа перото и сетне потвърди предположението на Нютон.

– Да, сър.

– Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

– Не е било поставяно на шапка, защото не е подкастрено. Пауните са редки птици и някои богаташи ги харесват, но имат лош нрав и трябва да бъдат държани далеч от другите домашни птици. С изключение на факта, че перото е от някой от моите пауни, не мога да ви кажа почти нищо за него, господа.

– От един от вашите пауни? – повтори Нютон. – Откъде знаете?

– По знака, разбира се. – Господин Чейс обърна перото и ни показа роговия край, на който имаше синьо петно. – Всичките ми пера са белязани по този начин. Знак за качество, независимо дали перото е лебедово за писане или щраусово за дамски шапки.

– А знаете ли на кого сте го доставили?

– Почти всичките ми паунови пера отиват при господин Тюе или мадам Шере. И двамата са французи шапкари. Хугеноти. Добри са за бизнеса с перата. От време на време продават по някое на дамите, които искат сами да си направят шапки. Господи Тюе казва, че много жени си шият рокли, но малко имат желание да си направят шапка. Онзи ден продадох няколко паунови пера на нов клиент. Не си спомням името му, но мога да кажа, че не приличаше на шапкар.

– Спомняте ли си нещо друго за него?

Господин Чейс се замисли.

– Приличаше на французин.

– Хугенот?

– Не мога да кажа. Мисля, че името му беше френско, макар да не го помня. Откровено казано, сър, французите са единствените чужденци, които познавам. Може да е бил испанец. Не че говореше като чужденец. Напротив, говореше като англичанин. При това образован. Но някои хугеноти говорят много добре английски. Например господин Тюе. Човек би го помислил за англичанин.

– Англичанин донякъде – отбеляза Нютон.

Сбогувахме се с господин Чейс. Нютон ме погледна в очите и заяви, че имам нужда от кафе, затова отидохме в „Гърка“, популярно кафене сред членовете на Кралското дружество. Скоро след като пристигнахме там и получихме кафето си, което ме ободри за известно време, в заведението влезе тридесетгодишен мъж и седна до нас. Помислих го за учен и не бях твърде далеч от истината, защото той беше член на Кралското дружество и частен учител на децата на херцога на Бедфорд. Акцентът му беше френски, макар че всъщност човекът беше хугенот от Швейцария.

Нютон ми го представи като Никола Фасио дьо Дюйе3838
  Математик, подстрекател на споровете между Нютон и Лайбниц. – Б.пр.


[Закрыть]. Бързо стана очевидно, че двамата си били близки приятели, но господарят ми показа хладина и сдържаност към него. Това ме накара да се усъмня, че са се скарали и сега се държат на разстояние един от друг. Фасио ме гледаше подозрително, дори бих казал ревниво, ако предположението ми не би предизвикало въпроси срещу доброто име на господаря ми. Не можеше да не се забележи, че господин Дюйе е нежен и изтънчен, почти женствен.

Установих, че нямам желание да пия кафе, а и гъстият пушек в „Гърка“ не облекчаваше главоболието ми, затова споменът ми за разговора между Нютон и господин Фасио едва ли може да се нарече много подробен. От самото начало обаче беше ясно, че господин Фасио иска да си възвърне част от доверието на Нютон.

– Радвам се, че ви открих тук, докторе – каза той. – Инак щеше да се наложи да ви пиша, за да ви съобщя, че вчера един човек ме намери в дома на херцога и ме разпитва за вас. Мисля, че името му беше господин Фо.

– Срещнах се с него – отвърна Нютон. – Господин Нийл ни запозна в Монетния двор.

– Господин Нийл, Главният майстор?

– Същият.

– Колко странно. Господин Робар ми каза, че господин Нийл е поискал Хук да представи някакъв италиански химик, граф Гаетано, на членовете на Кралското дружество. Говори се, че графът усъвършенствал метод за превръщането на оловото в злато. Господин Нийл вече потвърди чистотата на полученото от графа злато, което чака само одобрението на Хук за представяне, за да бъде пуснато в обращение.

– Графът е измамник и може да извършва трансмутации колкото вие можете да съживявате мъртвите, Фасио.

Господин Дюйе се нацупи и придоби такъв женствен вид, че сякаш щеше да ни перне с ветрилото си, ако държеше такова в малката си бяла ръка. Това много би ме развеселило, но изведнъж изпитах неустоима потребност от чист въздух, досущ като човек с примка на шията.

Нютон забеляза състоянието ми.

– Вие сте болен, господин Елис. Елате. Ще ви помогна да стигнете до вратата и да излезете на чист въздух. Фасио? Разпитайте приятелите си в Европа за граф Гаетано и ще спечелите благодарността ми.

Той ми помогна да се изправя, защото едва се държах на краката си.

Застанах пред „Гърка“, олюлявайки се като изгнило дърво. Нютон ми предложи ръката си и повика карета.

– Не изменяйте на доброто ми мнение за вас, Елис – отбеляза той, – като погрешно подозирате нещо непристойно в отношенията ми с господин Фасио, защото знам какво мислят за него другите. Той има добро сърце и отличен ум и някога го обичах като баща родния си син.

Усмихнах се и го уверих, че нищо не може да промени високото ми мнение за него, а после трябва да съм припаднал.

Нютон ме заведе в дома си на Джърмин Стрийт и ме сложи в легло с хубави бели холандски чаршафи, за да могат госпожа Роджърс и госпожица Бартън да се грижат за мен. Започна да ме тресе от високата температура. Чувствах се немощен, потях се и ме боляха краката и главата. Имах усещането, че съм болен от чума. Всички симптоми бяха налице с изключение на подуванията на лимфните жлези под мишниците и слабините, характерни за онова ужасно заразно заболяване. Когато треската премина и видях кой се грижи за мен, помисли, че съм умрял и съм в Рая. До прозореца седеше госпожица Бартън и четеше на слънчевата светлина. Косите й бяха като от злато, а очите й сини като метличини. Щом забеляза, че съм се събудил, тя се усмихна, остави книгата и хвана ръката ми.

– Как се чувствате, скъпи Том?

– Мисля, че по-добре.

– Бяхте болен от малария. И ви тресе почти три седмици.

– Толкова дълго? – с дрезгав глас попитах аз.

– Ако не бяха цяровете на чичо ми, щяхте да умрете – обясни госпожица Бартън. – Той ви лекува. Скоро след като нашият кочияш господин Уостън ви докара на Джърмин Стрийт, чичо ми отиде в аптека в Сохо и взе кора от хининово дърво и изсушен ливадник и ги счука на прах, защото беше чел, че помагат срещу малария. И се оказа вярно, тъй като оздравяхте.

Тя избърса челото ми с влажна кърпа и ми даде да изпия малко бира. Опитах да седна в леглото, но установих, че не мога.

– Не трябва да се движите, защото нямате сили, Том. Ще разчитате на мен и на госпожа Роджърс, сякаш сме двете ви ръце.

– Не мога да го допусна, госпожице Бартън – възразих аз. – Не е прилично вие да се грижите за мен.

– Не се притеснявайте, Том – засмя се тя. – Аз имам братя. Няма от какво да се срамувате.

След известно време състоянието ми се подобри и ми казаха какво се е случило с мен. Беше Благовещение. Нютон не искаше и да чува да се връщам на работа, докато не се възстановя напълно. Нито искаше да отговаря на въпросите ми за разследването, по което работехме. Той донесе в стаята ми черна дъска, сложи я на триножник и с помощта на тебешир се опита да ми обясни метода си на флуксиите3939
  Математически метод, който съвпада почти изцяло с откритите по същото време от Лайбниц методи за диференциране и интегриране в анализа на безкрайно малките числа. – Б.ред.


[Закрыть], както ги наричаше. Намеренията му, разбира се, бяха добри, но аз не можех да проумея нищо. Лекциите по математика само засилиха решимостта ми бързо да оздравея, въпреки факта, че госпожица Бартън се грижеше за мен и имах основателна причина да лежа в леглото и да се смятам за благословен, че съм болен. Тя ме покръсти с обичта си и ме възкреси с нежните си грижи. Имах ли треска, госпожица Бартън бършеше челото ми. Понякога лежах буден и я гледах по цял следобед. В други дни не си спомнях нищо. Нямах думи да опиша любовта си към нея. Възможно ли е изобщо да се опише любовта? Не съм Шекспир. Нито поет като Марвъл или Джон Дон. Когато нямах сили, ме хранеше тя. И непрекъснато ми четеше – Милтън, Драйдън, Марвъл, Монтен4040
  Мишел дьо Монтен (1533–1592) – френски философ и писател. Отстоява научния метод на познание. Настроен скептично към средновековната схоластика и църковните авторитети. – Б.пр.


[Закрыть] и Афра Бен, чиито творби много обичаше. Любимата й беше „Oroonko“, макар че според мен краят беше твърде тъжен. В книгата се разказваше историята на един роб и няма да преувелича, че когато станах достатъчно силен, за да се върна в Монетния двор, аз бях неин роб.

На осми април четвъртък отидох на работа. Спомням си го, защото как бих могъл да забравя, че милорд Монтагю бе станал граф Халифакс и бе заменил милорд Годолфин като пръв лорд-ковчежник. А след няколко дни имах възможност да попитам Нютон какво е станало с разследването ни за убийствата на Даниъл Мърсър и господин Кенеди, защото не бяхме разговаряли по тези въпроси, докато бях болен.

– Що се отнася до шифъра – отвърна той, – признавам, че нямах успех. Ще бъдат необходими още послания, за да разбера номеричната структура в основата му. Господин Бернингам почина. Въпреки грижите на повлеканата в затвора, той се предаде на отровата, която му е била дадена. По всяка вероятност момичето не е изпълнило указанията ми. Несъмнено е решила, че е лудост да му дава въглен. Но това може би щеше да го излекува. Заръчах на господин Хъмфри Хол да следи отблизо граф Гаетано и доктор Лав. Докладва ми съвсем малко, освен че Хук продължава да се застъпва за тях. Ще бъда нещастен, ако открием доказателство, че те са убили Кенеди и Мърсър, преди да имат възможност да убият Хук или поне доброто му име. Двама наши агенти следят сержант Роан и капитан Морне. Изглежда, капитанът също е хугенот като сержанта, както и неколцина други от Тауър – в Монетния двор и в Артилерията. Жан Фуке, заместник-главният майстор на Монетния двор, също е хугенот, но не знаех, че има толкова много други.

– Говори се, че хугенотите в Лондон са колкото римокатолиците – отбелязах аз. – Чух, че били петдесет хиляди.

– Средището на тяхната общност е църквата с приюта за бездомни на Треднийдъл Стрийт. Някои ходят в параклиса на Августинските монаси в Сити, а други във френската конформистка църква в Савой в Уестминстър. Но всички хугеноти от Тауър, независимо дали са от Монетния двор или от Артилерията, посещават Треднийдъл Стрийт. Отидох на богослужение във френската църква „Ла Патент“ в Спайтълфийлдс, където открих много неща, достойни за възхищение, тъй като мнозина хугеноти отричат Триединството, а тези възгледи са ми познати. Но са изключително потайни. Поискаха да заявя убеждението си, че Христос е човешко същество, макар и незаченато в грях, преди да ми разрешат да остана на литургията им, защото много се страхуват от шпиони. И мисля, че с основание. Често съм чувал, че сред тях се крият католици. Моите агенти казаха същото, но твърдението им се основава само на невежеството и въображението им, тъй като нашите шпиони мислят, че всички французи са лоши.

– И аз смятам така. Мнозина хугеноти се сражаваха за крал Уилям в битката при Бойн, включително самият генерал Рувини. Признавам обаче, че не разбирам защо са преследвани и защо толкова много от тях са тук.

– Но трябва да сте чували за масовото клане в нощта на Свети Вартоломей.

– Да, чувал съм, но не мога да опиша какво се е случило.

Нютон поклати глава.

– Мислех, че обстоятелствата на масовото клане са известни на протестантите навсякъде. Що за история учат младите в днешно време? – въздъхна той. – Позволете ми да ви осветля. В нощта на двадесет и четвърти август 1572 година голям брой протестанти отишли в Париж, за да видят сватбата на хугенота Анри Наварски, бъдещия френски крал и дядото на сегашния френски крал Луи, с Маргарита от управляващата френска католическа фамилия Валоа. Коварните Валоа видели възможност да изкоренят протестантството във Франция и се възползвали. Десет хиляди били убити в Париж и много повече в провинциите. Смята се, че римокатолиците избили седемдесет хиляди хугеноти протестанти. След това много хугеноти потърсили убежище в Англия.

– Но това е било през 1572 година. Те вече би трябвало да са се интегрирали в английското общество.

– Анри бил пощаден и впоследствие станал крал на Франция и според Нантския едикт установил религиозната търпимост към протестантите в страната. Това продължи допреди десетина години, когато внукът му отмени едикта, и сега хугенотите отново бягат в Англия. Разбирате ли?

– Да. Но твърдението ви, че в Тауър има неколцина хугеноти, ме изненадва. Човек би помислил, че безопасността на Монетния двор изисква на служба в гарнизона да бъдат назначавани само англичани.

– Неколцина? Имах предвид много. – Нютон взе лист хартия, на който имаше два списъка с имена. – В Монетния двор – господин Фуке, господин Колини, господин Валие и господин Бейл. В Артилерията – капитан Морне, капитан Лакост, капитан Мартин, сержант Роан, ефрейторите Кузен и Ласко и стражите Пюжед, Дюри, Нимо и Лестрад. Може би има и други, за които все още не знаем. Потърсилите убежище в Англия от 1685 година насам и след отмяната на Нантския едикт се забелязват по-лесно от онези, чиито семейства са дошли тук след поражението при Ла Рошел през 1629 година. Капитан Морне е роден в Англия. Както и господин Бейл. Те са по-скоро англичани, отколкото французи и следователно по-слаби брънки в хугенотската верига.

– Мислите ли, че заговорничат да направят нещо? Възможно ли е те да са убили Даниъл Мърсър и господин Кенеди?

– Не мога да правя догадки. Трябва да разберем това. Много неща свързват френското протестантство и хугенотите с окултния свят на алхимията. Но не смятам, че в хугенотите има нещо, което да ги кара да бранят алхимията повече от мен.

– Може и да е така – съгласих се аз. – А тамплиерите, за които говори вашият приятел от Кралското дружество господин Пийп, когато обядвахме с него? Те не са ли французи? Не е ли възможно хугенотите да са наследници на тамплиерите и тяхната тайна? Няма ли да си заслужава да убиват заради съкровището? Струва ми се, че около нас има много тайни.

– Достатъчно – изпъшка Нютон. – Измъчвате ме с непрестанните си размишления.

– Какво бихте искали да направя?

– Трябва да наблюдаваме хугенотите. И да се надяваме, че ще се разкрият. Особено капитан Морне. Мисля, че колкото повече знаем за него, толкова по-подготвени ще бъдем да го разпитаме отново. Той не е силен характер като сержант Роан, който, изглежда, някога е бил роб в галерите от флотата на крал Луи. Убеден съм, че няма да го пречупим лесно. А през това време трябва да се научите да бъдете търпелив, драги мой. Няма да спечелим нищо, ако действаме прибързано. Отношенията между Монетния двор и Артилерията са деликатни. И този гордиев възел трябва да бъде разсечен, ако след това искаме да използваме въжето.

През следващите три седмици работих с мрежата от агентите на Нютон, за да следя хугенотите в Тауър. Морне често посещаваше дома на лорд Ашли на Странд. Ашли беше от вигите и член на Парламента, представляващ Пул в Дорсет. Сержант Роан често присъстваше в съда в Уестминстър Хол. Слушаше съдебните дела, но истинската цел на посещенията му, изглежда, беше да се среща с висок на ръст духовник, от когото като че ли получаваше заповеди и който носеше широкопола шапка с черна копринена лента и дълъг розов шарф. Мъжът имаше криви крака и дебел като на бик врат и се изплъзваше толкова бързо, че изгубихме следите му някъде в Саутуърк и не можахме да разберем кой е.

Докато сведях сержант Роан покрай магазините от двете страни на Уестминстър Хол, се случи нещо странно, което ме сблъска лице в лице с него и ми даде възможност да оценя по-високо характера му.

Откъснах за миг очи от сержанта, за да огледам една от множеството жени от занаята, които обикновено се въртяха там, и се ядосах, когато открих, че съм го изпуснал. Разсъждавайки, че вероятно не съм роден за шпионин, защото блудниците лесно ме разсейват, аз тръгнах към голямата врата на Уестминстър Хол, когато видях друга красива проститутка и се сблъсках със сержанта. Той разбра каква е причината за моята липса на внимание и искрено се развесели. Потупа ме по рамото, показвайки непринуденост и дружелюбност, които ме изненадаха, и ме покани в близката пивница. Приех, тъй като се надявах, че може да науча нещо, и действително стана така, но не каквото предполагах.

– Вашият господин Нютон е умен човек – каза той, като донесе две чаши хубав портвайн. – Не знам защо ме подозира, че съм размирник, но нещата между капитана и мен съвсем не стоят така, както мисли. Ние сме стари приятели и забравяме ранга, когато се караме. От време на време приятелите се спречкват. Когато си служил заедно с някого, сражавал си се с него рамо до рамо и няколко пъти си му спасявал кожата, имаш известни привилегии, предимства, така да се каже. Някои биха го нарекли задълженост.

– Спасили сте живота на капитан Морне?

– По-скоро го запазих. Плениха ни в битката при Фльори, Фландрия, докато се сражавахме за крал Уилям III Орански. Тогава претърпяхме първото си поражение в Нидерландия. Беше през 1690 година. Френският генерал Люксембург беше жесток човек и всички пленници бяха осъдени да служат като каторжници в галерите на крал Луи до края на живота си. Три дни по-късно капитанът и аз пристигнахме в Дюнкерк, където ни изпратиха на галерата „L’Heureuse“. Знаете ли какво означава тази дума?

Поклатих глава.

– Късмет – обясни сержантът. – И мога да ви кажа, че във френските галери късметът е рядко срещано нещо. Галерата имаше петдесет скамейки за гребци, по двадесет и пет от двете страни. На всяка бяха оковани по шест роба, общо триста души. Не можете да си представите труда им, ако не сте били там. Гребал съм двадесет и четири часа без почивка, принуждаван от камшиците на надзирателите. Ако припаднеш, те налагат, докато отново започнеш да гребеш или умреш и те хвърлят на акулите. Най-бруталните биячи бяха турците. – Роан се усмихна, припомняйки си жестокостите, които описваше. – Християнин не може да бие така. Турците ни налагаха с въже, потопено в катран и солена вода. Слагаха заедно най-силните и най-слабите, затова гребяхме един до друг с капитана. Капитанът на галерата ни наричаше кучета и животът ни наистина беше кучешки. Той беше йезуит и мразеше всички променили религията си. Веднъж заповяда на турците да отрежат ръката на един човек, с която да бият друг. Неизвестно защо капитанът на галерата особено ненавиждаше моя капитан и го наказа с изключително жесток побой. Ако не бях аз, щеше да умре. Дадох му половината от моя хляб и сложих оцет и сол на раните му, за да спра гангренясването на плътта, и той оцеля. Понесохме много жестокости и трудности – лятната жега, зимния мраз, побоите, глада и канонадите от другите кораби. Веднъж ни улучиха с продълговата тенекиена кутия, пълна с части от верига и стар метал, която се пъха в дулото на топ. Една трета от мъжете в галерата бяха разкъсани на парчета. Ранените бяха изхвърлени през борда на акулите. Капитанът и аз изкарахме две години на онзи проклет католически кораб. Веднъж ме попитахте защо мразя католиците толкова много. Ами, ето защо. Посети ни игуменката на католически орден и предложи на нас, хугенотите, свобода, ако се откажем от вярата си. Мнозина го сториха, но разбраха, че тя е излъгала и не е в нейната власт да ни освободи. Капитанът я беше накарал да го направи. Предполагам, че това е била представата му за шега. Две години в галерите се равняват на цял живот, приятелю мой. Мислехме, че страданията ни никога няма да свършат. Но един ден се поведе битка. Адмирал Ръсел, Бог да го благослови, победи французите при Барфльор, превзе кораба и ни освободи.

Сержант Роан кимна и изпи портвайна си. Историята му обясняваше много неща в отношенията между него и капитан Морне. Останах поразен от разказа му и не обърнах голямо внимание на любопитството, което той прояви към Нютон и навиците му, затова отговорих на въпросите му, без да се замислям за опасността, грозяща моя господар.

По-късно това ми причини голяма лична горест.

Въпреки очевидната интелигентност на Нютон, не се бяхме приближили до установяването на самоличността на извършителите на жестоките убийства, повече, отколкото преди да се разболея. За щастие, вестта за тях не се разчу извън стените на Лондонската крепост. По настояване на Лордовете от Върховния съд, доктор Нютон и лорд Лукас получиха заповед да пазят в тайна злодеянията от страх, че обществеността може да съзре заплаха в Голямата парична реформа и да я провали, както стана с Поземления данък. Армията все още беше във Фландрия, крал Уилям – непопулярен в Англия, синът му, херцогът на Глостър, болнав и слабохарактерен, а принцеса Ана, втората поред наследница на престола, бездетна, въпреки че бе раждала седемнадесет пъти, затова съществуваха силни опасения от национален бунт в страната. И се смяташе, че нищо не може да разпали недоволството така, както нарастващата девалвация и недостигът на парични средства. Крайният срок за приемането на старите монети срещу пълната им стойност, двадесет и четвърти юни, бързо наближаваше, но в обращение имаше толкова малко пари, че Тяхна светлост лордовете от Върховния съд тайно бяха заповядали всяка лоша новина, свързана с Монетния двор, да бъде потулвана.

Имаше обаче изострено любопитство, по-скоро безпокойство, към резултатите от разследването на доктор Нютон. Тъй като в Уайтхол познаваха лесно избухливия му и докачлив характер, на брат ми, който както вече споменах, беше заместник-секретар на Уилям Лаундс, Постоянния секретар на първия лорд-ковчежник, бе възложена задачата да ме разпита за напредъка в разследването. Поне така ми каза той в началото на разговора ни. Едва към края на срещата ни научих каква е истинската му цел.

Срещнахме се в кабинета на Чарлс в Уайтхол, докато Нютон беше пред Техни светлости, за да препоръча помилване за Томас Уайт, чиято екзекуция за фалшифициране на монети беше отлагана тринадесет пъти по предложение на Нютон в замяна на информация.