Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)

– Да, сър. Той е изключително способен учен, защото съм го виждал да извлича корени на седма степен без паче перо и хартия.

– И аз съм виждал кон да тропа с копитото си по земята седем пъти, но не мисля, че беше математик.

– Уолис не може да се сравни с вас. Вие развихте математиката изумително.

– Само се докоснах до повърхността на необятния океан от знания. Удивителни тайни ще останат неразкрити. Предизвикателството на нашето време е да демонстрираме устройството на света. И стига да продължаваме да разграничаваме истинския разум в природата от Божите дела, не виждам защо да не вярваме, че Бог не изпълва с живот природата, така че светът неизбежно да произлиза от нея.

Нютон ме погледна в очите и когато отново заговори, останах с убеждението, че в края на краищата госпожица Бартън го е уведомила за разговора ни.

След закуската на другия ден получихме покана от Уолис да го посетим в единадесет и в уречения час отидохме в колежа „Ексетър“ да се срещнем с него. Не харесвах „Ексетър“ колкото „Мертън“, „Магдалина“ и „Крайстчърч“, тъй като сградата беше загрозена от големи противни комини, да не говорим за строителните работи върху фасадата, затова се запитах как Уолис може да преподава там. Скоро обаче получих обяснение. Влязохме в стаите на професора и го видяхме. Бързо стана ясно, че доктор Уолис недочува, но това не беше чудно, като се имаше предвид възрастта му. Той беше среден на ръст, с малка глава и леко несигурна походка и се подпираше на бастун и на четиринадесетгодишно момче, което ни представи като внука си Уилям.

– Един ден ще можеш да кажеш, че познаваш великия Исак Нютон, Уилям – каза любящият дядо. – Възгледите му за математиката се приемат с огромно одобрение.

Нютон се поклони.

– Доктор Уолис, не бях в състояние да намеря нищо общо в квадратурите, докато не разбрах вашия труд върху безкрайно малките величини.

Уолис прие комплимента, като кимна, и после каза на момчето да тича да си играе, покани ни да седнем и заяви, че посещението на Нютон е голяма чест за стар учен като него.

– Моля, кажете ми, сър, това означава ли, че сте променили решението си да не публикувате вашата „Оптика“ в книгата ми? Затова ли сте дошли?

– Не, сър – категорично заяви Нютон. – Не съм променил решението си. Дошъл съм по работа на Монетния двор на Негово величество.

– Все още не е късно. Господин Фламстийд продължава да ми изпраща описания на наблюденията си, които ще бъдат включени в моята книга. Няма ли да размислите, доктор Нютон?

– Не, сър. Опасявам се, че ще стана обект на спорове и противоречия от страна на проклетите невежи.

– Но може някой друг да заимства части от възгледите ви и да ги публикува като свои. Тогава те ще бъдат негови, а не ваши, макар че вероятно никога няма да постигне и една десета от знанията, които сте усвоили. Изминаха тридесет години, откакто овладяхте представите за флуксиите…

– Мисля, че ми написахте писмо по този въпрос – прекъсна го Нютон.

Уолис шумно изсумтя.

– Смятам, че скромността е добродетел – каза той. – Исках само да подчертая, че прекалената свенливост е недостатък. Как ще разберат за откритията ви идните поколения, ако не ги публикувате, сър?

– Ще ги публикувам, когато реша.

Уолис безуспешно се опита да прикрие раздразнението си.

– Казахте, че сте дошли по работа на Монетния двор? – попита той, сменяйки темата на разговора. – Господин Хук ми каза, че сте Главен майстор на Монетния двор.

– Засега съм само Пазител. Главният майстор е господин Нийл.

– Човекът с лотарията?

Нютон се подсмихна и кимна.

– Предизвикателна ли е работата?

– Изкарвам си прехраната, това е всичко.

– Питам се защо не си изкарвате прехраната в някоя църква. Аз работя за „Сейнт Гейбриъл“ в Лондон.

– Не изпитвам влечение към църквата, а да изследвам нещата.

– Тогава съм на разположение на Монетния двор, макар че ако говорим за пари, мога да ви кажа, че в Оксфорд ги няма. – Уолис посочи обстановката около себе си. – И не мога да фалшифицирам нищо, освен тази показност на светско удобство. Единственият сребърен предмет тук е плочката на колежа и всички трезвомислещи хора в университета се страхуват от упадък. Голямата парична реформа се извършва лошо, сър.

– Не е по моя вина – възрази Нютон. – Но аз съм дошъл заради една книга, сър, а не заради недостига на пълноценни монети в Оксфорд.

– Имам много книги, докторе. Понякога ми се иска да имах по-малко книги и повече пари.

– Търся „Полиграфия“ от Тритемий. Бих искал да я видя.

– Изминали сте дълъг път, за да прочетете една древна книга. – Старецът стана от креслото си и взе красиво подвързана книга от библиотеката си. – Това е „Полиграфия“. Публикувана е през 1517 година. Имам оригинала, който пазя от петдесет години.

– Не сте ли поръчвали друг екземпляр от господин Лаундс в „Савой“?

– Кой ви каза това, сър?

– Господин Лаундс.

– Разкритието не ми харесва – намръщи се Уолис. – Книжарят трябва да пази тайната, която му е поверена, като лекаря. В какво би се превърнал един свят, където всеки знае какво чете другият? Книгите биха се превърнали в нещо като еликсири на шарлатани и всеки мошеник във вестниците ще хвали превъзходството на една над друга.

– Съжалявам за безпокойството, сър, но както вече споменах, работата е държавна.

– Държавна работа, а? – Уолис обърна книгата в ръцете си и с обич погали корицата. – Тогава ще ви кажа, докторе. Купих втори екземпляр на „Полиграфия“ за моя внук Уилям. Уча го на занаята с надеждата, че той ще тръгне по стъпките ми, защото от рано показва наклонност.

„За какво? – запитах се аз. – За писане?“ Нито Нютон, нито аз все още нямахме представа за какво се разказва в книгата на Тритемий.

– „Полиграфия“ е полезен буквар по темата, сър – продължи Уолис и даде книгата на Нютон, – макар че творбата едва ли ще задържи за дълго вниманието на човек като вас. „De Furtivis Literarum Notis“ на Порта е по-подходяща за вашия интелект. Може би и „Меркурий“ от Джон Уилкинс или „Бързият и таен пратеник“. Вероятно ще предпочетете да прочетете и „Cryptomenytices Patefacta“ от Джон Фалконър.

– Cryptomeneses – измърмори Нютон, докато Уолис взимаше други две книги от лавиците. – Разбира се. Тайни внушения. Едва сега го разбрах. – Той видя озадачеността ми и разпалено добави: – Криптография, господин Елис. Тайнопис.

– Какво казахте? – попита Уолис.

– Казах, че бих желал да я прочета.

Уолис кимна.

– Уилкинс ни учи само как да съставяме шифър, а не как да го разгадаваме. Единствено Фалконър е практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?

– Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.

– Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.

– Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани – отбеляза Нютон.

Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.

– Странно – каза той. – Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?

– Джордж Мейси.

– Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.

Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.

– Започвам да разбирам за какво става дума – каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. – Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.

– Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.

– Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.

Нютон кимна.

– Ще си помисля, докторе – каза той, но така и не го стори.

Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.

– Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс – недоволно измърмори той.

– Може ли да видя писмото?

– Разбира се – отвърна Нютон и ми го показа.

Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.

„tqbtqeqhhflzkriiigzeqsawnxrxdgxjpoxznpeeqjtg-

mqlnliugdxvcnfgdmysnroywpdonjbjmpardemg-

mqdnlnkf pztz j mkgj htnxqwxearowsualquwoj —

fuidgrhjsyzzvccteuqzggfzqcetydcjgessicisemvtta-

j mwgciiirgopmdciiydtgafyiidnrdiviixgvhqtv-

geoudkwvahhvxkjusukpwnvwcvedtqnljvhinm-

szpzblkiabzvrbqtepovxlsrzeenongsppyoiijyhwex-

pnakqlotvsmciirzybcstqqxfsxdihhbdlxibtjymfv-

tubspvbxgftesuu“

Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.

– Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис – предположих аз.

Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.

Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.

– Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? – попитах аз.

– Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.

– Защо казахте, че е лъжец?

– Понякога сте упорито невъзприемчив – въздъхна Нютон. – Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.

– Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?

– Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.

– Но как?

Нютон се замисли.

– Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.

– Да търся книгата на Тритемий?

– Точно така.

– Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.

– Не – съгласи се той. – Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.

Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.

– На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? – попита Нютон.

Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.

– Да – каза той и се изчерви като девица. – Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.

– Информация? За какво? – Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.

– За едни секачи на фалшиви монети – заяви господин Дефо. – Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.

– Имате предвид „Козела“?

– Да, „Козела“.

Нютон трепна, сякаш почувства болка от думите му.

– Разочаровате ме. „Козелът“ се намира на Чаринг Крос, между странноприемница „Чекър“ в югозападния край на Сейнт Мартинс Лейн и Кралските конюшни малко по-нататък на запад. Ако бяхте казали „При Джордж“…

– Точно това исках да кажа.

– Пак щяхте да сгрешите, защото „При Джордж“ е в Холбърн, на север от Сноу Хил. Жалко за вас. На Флийт Стрийт има толкова много пивници, че можеше да изберете да кажете „Глобус“, „Херкулесовите стълбове“, „Рогът“, „Митрата“ или „При Пенел“. Ние ги знаем всичките, нали, господин Елис?

– Да, докторе.

– Може би сте имали предвид „Сивата хрътка“? В южната страна, близо до Солзбъри Корт? Казват, че тази пивница винаги е пълна с фалшификатори на монети?

– Трябва да е била „Сивата хрътка“.

– Докато не изгоря по време на Големия пожар. Споменахте, че имате информация за нас?

– Може би съм направил грешка.

– Определено. Господин Дефо, задържам ви като мой затворник. Господин Елис? Извадете шпагата си и принудете този измамник да се подчини, а аз ще доведа стражата.

Изпълних заповедта и насочих острието на шпагата си срещу господин Дефо.

– На какво основание ме задържате?

– Шпионаж – отвърна Нютон.

– Глупости.

Нютон размаха книжата, които Дефо четеше, когато влязохме.

– Това са поверителни документи и се отнасят до сигурността на монетите в кралството. Не знам как инак да нарека поведението ви, сър.

– Сериозни ли са намеренията му? – обърна се към мен Дефо, когато Нютон излезе от кабинета.

– Толкова рядко се държи другояче, че се питам дали знае поне един виц – отвърнах аз. – Но скоро ще разберете дали това е шега или не.

Нютон удържа на думата си, върна се придружен от двама стражи и бързо написа заповед за арест в качеството си на мирови съдия.

– Господин Нийл няма да допусне това – заяви Дефо – и незабавно ще ме измъкне.

Нютон даде заповедта на единия страж и му нареди да заведе арестанта не в затвора на Тауър, както всички очаквахме, а в „Нюгейт“.

– „Нюгейт“?! – възкликна Дефо, като научи каква ще е участта му.

– Мисля, че познавате затвора много добре – каза Нютон. – Ще видим какво ще направят приятелите ви за вас, когато сте там.

Стражите изведоха Даниел Дефо, който шумно протестираше.

– А сега, да запалим огън и да вечеряме – рече Нютон, когато останахме сами.

След вечерята той ми заповяда да си легна и аз се зарадвах, макар да се чувствах малко виновен, че го оставям да работи. Сутринта станах рано, за да попълня някои документи и видях, че Нютон не се е прибирал в дома си. Беше намръщен и ми стана ясно, че не е постигнал напредък в разгадаването на шифъра. Настроението му не се подобри, когато пристигна лорд Лукас, който на висок глас се оплака от моето поведение към покойния капитан Морне. Той описа случилото се между нас по начин, противоречащ на фактите, и аз останах с убеждението, че ми има зъб или ме смята за виновен за самоубийството на капитана, защото съм го предизвикал. Но не ме беше грижа, още повече, че Нютон ме защити. Той пое нещата в свои ръце и заяви, че Морне е бил убит.

– Убит? – Лорд Лукас застана неподвижно, сякаш се страхуваше да не накриви вратовръзката си или да не размести перуката си, и се обърна на едната, а после на другата страна, все едно не повярва на ушите си. – Убит ли казахте?

– Да, милорд.

– Глупости, докторе. Човекът се е обесил.

– Не, милорд, бил е убит – повтори господарят ми.

– Противоречите ли ми, сър?

– Било е извършено така, че да прилича на самоубийство от онези, които се надявам скоро да арестувам.

– Знам каква е играта ви, сър – подигравателно се усмихна лорд Лукас. – Искате да накарате хората да вярват точно обратното на онова, което очите и ушите им казват, че е истина. Като проклетата ви теория за земното притегляне. Не разбирам и нея, сър. И да ви кажа откровено, не й вярвам.

– Тогава се питам защо не отлитате от земята към небето. Не се сещам какво друго би могло да ви задържи тук, милорд.

– Нямам нито време, нито търпение за проклетата ви софистика, присъща на Кралското дружество.

– Очевидно.

– Мислете каквото искате, Нютон. Ако капитан Морне бъде погребан в Тауър, а както изглежда, ще се наложи, защото семейството му не желае да бъде опозорено, ще бъде положен с лицето надолу, по посока север изток. – Лорд Лукас отвори кутията си за енфие и изцапа възвишения си благороден нос с щедра щипка прах. Това обаче с нищо не намали явната му неприязън към нашата компания.

– Тогава заради капитана ще се погрижа да докажа, че грешите, милорд.

– Историята все още не е приключила – заяви Лукас, кихна шумно, избълва поредица ругатни, отвори с ритник вратата и излезе от кабинета ни.

Нютон се прозя и се протегна като котарак.

– Мисля да подишам чист въздух. Когато съм в присъствието на негова светлост, имам чувството, че съм горяща свещ в стъкленицата на господин Робърт Бойл, която скоро угасва поради липса на въздух. Пък и цяла нощ не съм ставал от креслото. Искате ли да се разходим по Странд и да се отбием при господин Скруп?

– Смятам, че това ще ви се отрази добре, сър, защото твърде много стоите в затворени помещения – отвърнах аз.

Нютон престана да чеше Мелхиор под брадичката, погледна през прозореца и кимна.

– Да, имате право. Прекалено много стоя на затворено. Трябва да прекарвам повече време на светло. Все още не съм разбрал какво представлява слънцето, но понякога мисля, че лъчите му поддържат живота на всички същества с невидима светлина. Не се съмнявам, че един ден тайната светлина ще бъде разкрита, така както аз открих спектъра на цветовете. И когато това стане, ще започнем да разбираме всичко, може би дори истинската същност на Бог.

Той стана и си сложи редингот и шапката.

– Но за момента нека да се надяваме, че ще разберем мислите на господин Скруп.

Тръгнахме по Странд и докато вървяхме, Нютон подробно ми обясни плана си.

– Господин Скруп е златар и по закон е длъжен да води регистър за запасите си от ценни метали. Монетният двор трябва да знае колко злато и сребро се намира в страната и има правомощията да проверява документите му. Ще го уведомя, че лично се занимавам с въпроса, за да бъде сведено до минимум неудобството за занаята му. Ще обясня, че проверката често продължава цял ден, но аз смятам да приключа за един час. Предполагам, че той ще бъде повече от готов да ни съдейства. И докато е зает да ми угажда, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете, вероятно за да използвате столчето с нощното гърне и да разгледате библиотеката му, търсейки Тритемий.

– Истина ли е всичко това?

– За Монетния двор ли? За съжаление, не. Но би трябвало да бъде. В повечето случаи си измисляме пълномощията. Разбира се, като мирови съдия, лесно мога да получа изрична заповед да проверя документите му, но няма да изглежда редно, защото трябва да се престорим, че действаме в интерес на Скруп, и да се представим като негови приятели.

Разходката ни заведе на Теме Стрийт и по зловонния Флийт Бридж с множеството му продавачки на риба, където си купих стриди да закуся, и после по Флийт Стрийт и Странд. Опитах се да повдигна въпроса с госпожица Бартън, но когато споменах името й, Нютон побърза да смени темата и аз останах с убеждението, че съм обидил повече нея, отколкото него. Така предположих. По-късно разбрах защо той не желаеше да говори с мен за племенницата си.

След час пристигнахме на работното място на господин Скруп, близо до Мейпоул, на кръстовището на Друри Лейн. Скруп много се притесни, като ни видя. На Нютон това му хареса, защото вече беше убеден, че човек, който не е завършил неговия университет, определено е негодник, и се чувстваше оправдан, защото е пренебрегвал господин Скруп, докато му е бил преподавател.

Скруп изслуша приемливото обяснение на Нютон за повторното ни посещение и ни покани да влезем в кабинета му, като през цялото време недоволно мърмореше, че напоследък занаятчиите трябва да спазват прекалено много правила и му се иска хората, които правят законите, да бъдат натикани в „Света Мария Витлеемска“.

– Всичко е правила и данъци. Правителството иска пари за стъклата на прозорците, погребенията и венчавките. Не стига, че наближава крайният срок за приемането на старите монети в пълната им стойност, но и са произведени твърде малко нови.

– Направени са достатъчно – възрази Нютон. – Този месец се очаква да бъдат изсечени още сребърни монети на стойност триста и тридесет хиляди фунта. Проблемът е, че хората се запасяват с новите монети в очакване цената им да се повиши.

– Това обяснение ми е познато – оплака се господин Скруп. – Мисля, че разбирам какво е да си евреин, защото златарите в града най-често са подозирани в запасяване с монети. Но аз ви питам, докторе, как може човек да върши работата си, без да държи известно количество злато и сребро, за да изпълни поръчката на клиента? Трябва да имаш запаси от ценни метали или занаятът ти ще бъде обречен на неуспех.

– Нека да видим с какви запаси разполагате и после ще ви оставим на мира, защото тази задача не се нрави и на мен, както и на вас. Когато напуснах Кембридж, за да стана Пазител на Монетния двор, не предполагах, че ще бъда полицай.

– Това е изключително неприятно и досадно.

– Дойдох лично, сър, тъй като искам да ви спестя изпитанието да бъдете разпитван и разследван от нечестен служител. В края на краищата обаче няма да е лошо, ако прекарате един-два дни с някой от инспекторите. Осмелявам се да твърдя, че ще предпочетете тяхната внимателна проверка пред сляпото око на стар приятел и колега от „Тринити“. – Нютон махна с ръка, сякаш се приготви да си тръгне.

– Моля ви, сър, чакайте – угоднически каза Скруп. – Имате право. Не проявих благодарност към услугата, която ми правите. Простете ми, сър. Много съм зает с нещо и от час нямам прислужник. Сега обаче мисля, че работата може да почака. За мен ще бъде чест да проверите книжата ми, доктор Нютон.

Скруп покани Нютон в още по-малък кабинет. Пространството беше тясно и не можех да ги последвам, затова трябваше да изостана. Веднага щом чух, че Скруп започна да обяснява как води документите си, аз се извиних и отидох да огледам къщата.

Сейнт Леджър Скруп очевидно беше много богат. Стените бяха украсени с изящни гоблени и картини. Мебелите отразяваха вкуса на човек, често пътувал в чужбина. В библиотеката имаше красиво изработени лавици и огромна, прашна преса за подвързване, но нямах време дай се възхищавам. Бързо застанах пред лавиците и започнах да чета заглавията на книгите. Установих, че са подредени по азбучен ред, и веднага намерих „Полиграфия“ на Тритемий. Взех книгата и я отворих с надеждата, че господин Мейси може да я е надписал, но нямаше нищо, и се приготвих да я оставя на лавицата, когато ми хрумна да разгледам и другите. Имаше много книги на алхимични теми, затова излязох от стаята с убеждението, че подозренията на Нютон са правилни и Скруп наистина е замесен в ужасяващите убийства в Лондонската крепост.

И тогава направих непредвидено откритие. Напускайки библиотеката, аз завих в погрешна посока и се озовах на прага на вътрешния двор, ограден от три страни с едноетажни дървени работилници с високи комини, които не се виждаха от улицата.

Прекосих открития вътрешен двор и влязох в едната работилница. Обзавеждането приличаше на леярна в Тауър. Имаше пещ и ковашки инструменти. В това нямаше нищо странно, защото в края на краищата господин Скруп беше златар. Заинтригува ме какво кове господин Скруп, защото навсякъде бяха натрупани чинии от калай и олово, кани, халби с дръжки и капаци и калъпи, в които наскоро беше излято нещо, защото някои все още бяха топли. Други вече бяха сложени в сандъци с печата на Военната флота.

Стори ми се странно, че Скруп доставя прибори за маса на Военната флота. Спомних си обаче, че мнозина ковачи лоялно произвеждат всякакви неща за английската армия във Фландрия и войниците несъмнено се нуждаят както от оръдия и гюлета, така и от чинии и чаши.

Тръгнах да излизам от работилницата, когато погледът ми беше привлечен от празни чували на Монетния двор, оставени на калдъръма. Когато бяха пълни, чувалите се продаваха в Монетния двор и разпространението им сред хората бе оставено на произвола на съдбата, защото не бяха предвидени разходи за разпределението на парите, и както знаеше всеки англичанин, това беше голям недостатък на Голямата парична реформа. Непосредствената близост на тези разнородни предмети – празните чували за пари и съдовете от пютър5151
  Сплав от калай и олово. – Б.пр.


[Закрыть] – ме накара да заподозра, че там има нещо гнило. Огледах по-отблизо една чиния, изстъргах повърхността с върха на шпагата си и установих, че калаят всъщност е само патина. Приборите също не бяха от пютър, а от чисто сребро, направено от разтопените монети, които Монетният двор полагаше толкова много усилия да произвежда. Деянието на Скруп не само подриваше сеченето на новите монети в ущърб на кралството – да не говорим за кампанията на крал Уилям във Фландрия, защото ако нямаше пари, на войниците му нямаше да може да бъде платено, но и му носеше печалба. Скруп претопяваше монетите и нелегално ги пренасяше през Ла манша във Франция, където среброто се продаваше по-скъпо, отколкото в Англия. Нещо повече, номиналната стойност на новите монети беше по-малка от стойността на среброто, което съдържаха. Математиката в плана му беше очевидна – той купуваше сребро от един фунт за шестдесет шилинга и го продаваше във Франция за седемдесет и пет.

Печалбата беше двадесет и пет процента. Сумата не беше голяма, но ако главната цел на замисъла не беше печалбата, а предимството на френския крал, тогава актът на предателство в създаването на икономически пречки, лесно можеше да го възнагради.

Върнах се в кабинета. Нютон все още внимателно разпитваше Скруп. Краткото ми отсъствие, изглежда, бе останало незабелязано. След известно време ми се предостави възможност да кимна на господаря ми в знак, че съм изпълнил задачата. Нютон заяви, че е доволен от документите на Скруп, благодари му още веднъж за подаръка за колежа и се сбогува с него.

Отидохме в „Гърка“, където на чаша кафе Нютон ме попита какво съм открил. Разказах му какво съм видял и той остана много доволен.

– Браво, Елис – похвали ме Нютон. – Надминахте себе си. Но не забелязахте ли следи от фалшифициране на монети? Преса? Ножици за рязане на гвинеи?

– Не, но видях огромна преса за подвързване на книги.

– Преса за подвързване на книги, а? Можете ли да я опишете?

– Беше монтирана на колелца, за да може да бъде премествана лесно, без да се повдига. Мисля, че не беше използвана много. Не видях листове наоколо, нито наскоро подвързани книги. И пресата беше покрита с прах.

Нютон се замисли върху думите ми и сетне ме попита дали и книгите в библиотеката на Скруп са били прашни.

– Не, сър – отвърнах аз.

– А какъв цвят беше прахът?

– Странен. Тъмнозелен.

Той кимна убедено.

– Тогава мисля, че сте разкрили случая. Поне половината.

– Аз?

– Разбира се. Видели сте не прах, а инфузорна пръст, най-попиващото ситно вещество, идеално за процеса на добиване на сплав от мед и цинк и стрито на прах злато за произвеждането на фалшиви гвинеи. Това означава, че няма съмнение каква е истинската същност на пресата за подвързване на книги.

– Разбирам. Скруп не би държал преса за сечене на монети, защото законът задължава всички да ги предадат на Монетния двор.

– Точно така. Чувал съм, че измамниците използват преса за ябълково вино, за да правят дребни монети, но пресата за подвързване на книги може да произвежда и гвинеи.

Нютон беше прекалено развълнуван, за да пие кафето си. Очите му блестяха, докато обясняваше мислите си.

– Сега ми се изясниха много повече неща – заяви той. – Скруп е изключително изобретателен фалшификатор и контрабандист и е държал клетия Джордж Мейси близо до себе си, за да знае кого разследва Монетния двор. Мейси е смятал Скруп за добър приятел и образован човек и му се е доверявал. Мейси трябва да му е донесъл кодираното писмо и книгата на Тритемий с надеждата, че Скруп може да му помогне да разбере шифъра. Скруп обаче не е могъл да го разгадае. Това не е имало значение, защото сигурно е съзнавал, че шифърът, предизвикал интереса на Мейси, няма връзка със закононарушенията му. След това Мейси е изчезнал и Скруп е продължил да мисли, че е в безопасност. Поне докато аз не се появих отново в живота му и не се приближих до разобличаването на господин и госпожа Бернингам и Даниъл Мърсър, които, смея да твърдя, са били съучастници на Скруп в престъплението. От „Тринити“ Скруп е знаел, че съм усърден и взискателен, и е искал да се отърве от онези, които може да свидетелстват срещу него. На госпожа Бернингам несъмнено е било заповядано да отнеме живота на съпруга си или да загуби нейния. Може би тя също е мъртва. Убита от Скруп. Като Мърсър, господин Кенеди и всички останали, които са се изпречили на пътя му. И съдейки по начина на смъртта им – подставените окултни улики и кодираното послание, което не е разгадал, той е смятал да отклони вниманието ми от правилния ход на действие. До този момент.

– Скруп е убил Мърсър и Кенеди – повторих аз, за да изясня случилото се в съзнанието си, – за да прикрие следите си и да отклони вниманието ви. Но той ли е убил и Мейси? А капитан Морне?

– Не, защото не е било в негов интерес да го прави. Скруп се е радвал на пълното доверие на Мейси, който понякога му е доносничил.

– Тогава са разкрити само убийствата на Кенеди и Мърсър. А кой е убил Мейси и капитан Морне?

– Мисля, че е необходимо първо да разгадая шифъра, за да го разбера. Но преди това трябва да решим какво да правим с господин Скруп.

– Да вземем заповед за ареста му – предложих аз. – Военната флота ще потвърди експортните лицензи за съдовете и приборите от пютър. Ще го арестуваме за притежание на незаконни количества злато и сребро, предназначени за износ в полза на вражеска сила. Освен всичко, той може да е френски шпионин. Ако е така, може би е възнамерявал да възпрепятства сеченето на новите монети.