Текст книги "Пазителят на монетния двор"

Автор книги: Филипп Керр

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)

Брат ми и аз не се радвахме на сърдечни взаимоотношения, макар да му бях благодарен, че ми е намерил работа. Но да бъда проклет, ако заради това раболепнича пред него и му дадох ясно да го разбере почти веднага щом ме назначиха в Монетния двор. Ето защо Чарлс ме смяташе за възможна пречка за повишението си в Съвета, отговарящ за държавната хазна и ми говореше като на прислужник. Като се замисля обаче, той говореше по същия начин с повечето хора. Чарлс беше станал доста дебел, надут и важен и много приличаше на нашия баща.

– Как си със здравето? – грубо попита той. – Доктор Нютон ми каза, че си бил болен и са се грижели за теб.

– Вече оздравях.

– Щях да дойда да те видя, но ме задържаха по работа.

– Добре съм, както виждаш.

– Хубаво. Тогава, моля те, кажи ми какво става в Тауър? Едно убийство ли е било извършено или две? Милорд Лукас твърди, че е само едно и няма нищо общо с Артилерията.

– Убийствата са три – отвърнах аз, изпитвайки удоволствие от смайването, което изкриви лицето на брат ми.

– Три? Мили боже! – промълви Чарлс. – Ще разберем ли скоро кой е извършил тези престъпления? Или трябва да чакаме доктор Нютон да благоволи да хвърли светлина по този въпрос? Вероятно иска да запази тези неща за себе си, така както дълго мълча за теорията си за устройството на света. Или може би умът му вече не е какъвто беше. В Кембридж се говори, че е поел длъжността само защото е изпаднал в умопомрачение.

– Необходим ли е ум, за да работиш в Кралската хазна? – предизвикателно попитах аз. – Не съм убеден. С ума на Нютон всичко е наред. И не ми е приятен намекът ти, че той нарочно мълчи по този въпрос.

– Това ли да кажа на Постоянния секретар?

– Не ме е грижа какво ще кажеш на Постоянния секретар.

– И това ли да му кажа?

– Теб ще преценяват по отговорите, а не мен.

– Но ти си ми длъжник заради работата.

– Непрекъснато ми го напомняш.

– Ако не бях аз, пред теб нямаше бъдеще.

– За мен ли го направи или заради себе си?

Чарлс въздъхна и погледна, през прозореца. Стъклата бяха облени от дъжда.

– Защо ли трябва да се грижа за брат си – измърмори той.

– Все още не си ми дал възможност да отговоря на въпросите ти. Ще ти кажа онова, което искаш да знаеш. Но не трябва да говориш лоши неща за човека, когото изключително много уважавам. Така както аз говоря само хубави неща за господин Лаундс или милорд Монтагю.

– Халифакс – поправи ме Чарлс, припомняйки ми новата титла на Монтагю. – Милорд Монтагю сега е Халифакс.

– Не си придавай толкова голяма важност. Нито ми се обиждай, братко. Предложи ми вино и любезност и ще видиш как ще стана сладък като мед.

Чарлс донесе вино. Пийнах и сетне поговорихме.

– Има толкова много предположения, че не мога да реша кое да изкажа първо. Ако говорим в хронологичен ред, може би извършителите на убийствата са фалшификатори на монети, защото единият убит, Даниъл Мърсър, беше посочен от затворници в „Нюгейт“. Съществува банда убийци, които разполагат с хитър метод за фалшифициране на златни гвинеи, като използват сплав от мед и цинк и стрито на прах злато. Може би Мърсър е бил убит, за да му затворят устата и да не говори за участието си. Агентът Кенеди, когото изпратихме да следи Мърсър, също беше убит. В убийствата има и тайни окултни аспекти, които карат Нютон да мисли, че в извършването им е замесена и алхимия. Историята е необикновено странна, кървава и навяваща страх. Когато съм в Тауър, постоянно имам усещането, че ще ми се случи нещо лошо.

– Това не е необичайно – отбеляза брат ми, – поне за Тауър.

Кимнах търпеливо и реших да се измъкна от кабинета му, преди да сме се скарали.

– Има и разговори за рицари тамплиери и скрито съкровище, което би дало почти на всеки мотив да извърши убийство. Мнозина търсят съкровището. Баркстед, Пийп…

– Самуел Пийп?

Кимнах.

– Проклети тори! – промърмори Чарлс.

– Фламстийд и един Господ знае кой още.

– Разбирам.

– Освен това в Тауър има френски хугеноти.

– Не само в Тауър. Цялата страна гъмжи от французи.

– Те са много потайни и предизвикват подозрения у Нютон.

– Има ли французин, който да не предизвиква подозрения? – попита брат ми. – Сами са си виновни. Мислят, че ги мразим, защото сме исторически противници. Но истината е, че ги мразим заради проклетата им наглост и важния вид, който си придават. За мен няма значение дали са римокатолици, протестанти, евреи или йезуити. Пожелавам на всички французи без изключение да горят в Ада. Е, кой е главният заподозрян?

– Нютон е учен. Не би съставил хипотеза, без да има убедителни доказателства. Безсмислено е да го принуждаваш да го прави. Много е усърден в разследването и макар че говори малко, внимателно преценява нещата.

– Радвам се да го чуя. Три убийства в най-добре охраняваната крепост в Британия. Скандално!

– Ако някой може да разкрие загадките, това е Нютон – заявих аз. – Когато съм до него, сякаш усещам как умът му вибрира. Но не се осмелявам да го разпитвам, защото лесно избухва и понякога се дразни от мнението ми.

– Тогава двамата с него имаме нещо общо, нали?

– Щом стигне до някакъв извод, имам чувството, че ще ми каже, защото ми има пълно доверие, но не и преди това. Omnis in tempore. Всичко с времето си, братко.

Чарлс взе паче перо и го задържа над листа хартия, колебаейки се какво да напише.

– Няма що, хубав доклад за господин Лаундс – каза той и после захвърли перото. – Не мога да измисля какво да напиша. Все едно да опиша проклетите „Математически принципи на натурфилософията“ на Нютон. Прегледах ги, но не разбрах абсолютно нищо. Изумително е как подобни умни писания може да те накарат да се почувстваш пълен глупак. Ти чел ли си ги?

– Опитах се.

– Не проумявам как е възможно една книга да предизвика такова вълнение, когато не мога да открия човек, който да я е прочел.

– В Европа има десетина души, които могат да кажат, че са я разбрали. Но те далеч превъзхождат простолюдието. И всички са единодушни, че това е най-важната книга, написана някога.

Чарлс, изглежда, се обиди, защото не проявяваше интерес към такива неща.

– Разбира се, че е много умен – измърмори той. – Мисля, че всички знаем това. Пише го в досието му в Държавната хазна. Но е странна птица. Всеотдайността му към задълженията му е известна и буди възхищение. Но мисля, че Нютон не се интересува от хвалби. Иска само да му казват, че има право, макар да го знае отлично. Този факт обаче го прави много неудобен кандидат за държавен служител. Твърде е независим.

– Вярно, че е странна птица – съгласих се аз. – Но лети толкова високо, че изчезва от погледа на обикновените хора, същински орел, който се извисява до самите граници на нашия свят и може би отвъд, към луната, звездите и слънцето. Не познавам такива като него.

– Говориш така, сякаш е безсмъртен.

– Името и славата му ще пребъдат.

– Толкова ли е трайна славата му? Щом е тъй сигурен в идните поколения, тогава защо са му нужни хора като мен, които да го предупреждават, че светът гъмжи от негови врагове? Някои искат Пазителят да не е толкова усърден в изпълнението на задълженията си. Торите биха желали да го видят отстранен от длъжност и търсят доказателства за злоупотреба със служебно положение.

– Тогава защо са го назначили? Нютон помоли задълженията му на следовател да бъдат прехвърлени на министъра на правосъдието, нали?

– Някои хора смятат, че човек, прекарал двадесет и пет години скрит в „Тринити“, ще знае малко за света и ще бъде податлив на влияние пазител. Затова са се споразумели да го назначат. Не ме разбирай погрешно, братко. Аз съм на негова страна. Но има други, които ще открият нещо гнило, макар да е неомърсен, ако разбираш какво искам да кажа.

– Нютон е най-непоквареният човек, когото познавам – заявих аз.

– Не става дума за поквареност, а за отклонение от ортодоксалното. Надявам се, че проумяваш смисъл на думите ми.

Не казах нищо и Чарлс кимна, сякаш беше уличил в нещо Нютон.

– Да. Знаех, че това ще те накара да замълчиш, братко. Твоят господар е заподозрян в несъгласие с възгледите на официалната църква, меко казано. Някои хора не са склонни да се изразяват тъй меко. Говорят се разни приказки. Споменава се думата „ерес“. Нютон ще бъде уволнен, ако това се докаже.

– Необосновани клюки.

– Да, клюки. Но кога на този свят клюките са били пренебрегвани? Слушай внимателно, братко. Това беше главната цел да те поканя тук. Трябва внимателно да предупредиш господаря си да бъде предпазлив и подготвен за момента, когато враговете му ще предприемат действия срещу него. Не след дълго със сигурност ще го направят.

Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме в нашия кабинет в Монетния двор.

– От известно време имам такива подозрения – призна той. – Но съм много задължен на брат ви. Да бъдеш предупреден навреме, означава да си по-малко уязвим. Все още обаче нищо конкретно не е открито, а само се говорят празни приказки.

– Какво смятате да правите?

– Нищо! – възкликна Нютон. – Освен да си върша работата. Вие също. Трябва да избием от главите си опасенията. Съгласен ли сте?

– Щом така желаете.

– Да, най-искрено. – Той взе от пода котарака Мелхиор и започна да го гали по козината. Реших да го оставя сам с мислите му, но той продължи да говори. – Трябва да се вгледаме внимателно в капитан Морне и да разберем дали може да се пречупи или не.

– Вие имате предимство пред мен, докторе. Признавам, че не знам какво искате да кажете с тази дума.

– Какво? – възкликна Нютон. – Възможно ли е да не сте осведомен за моя experimentum crucis4141
  Важен експеримент (лат.). – Б.пр.


[Закрыть]!

Потвърдих невежеството си и отидохме в моята къща. Нютон изрови стар сандък, извади призма, която беше направил сам, и ми показа, че обикновената дневна светлина е сложна смесица от цветове, и как, държейки втора призма, цветовете може да бъдат отклонени от първоначалната им посока на разпространение като потоци вода. Това отклонение Нютон нарече рефракция, а свойството на светлинните лъчи – пречупване. Всички цветове на призмата били неизменни и не можело да бъдат променени от наслагването върху тях на други цветове.

– Ето така може да се даде много полезен нагледен урок за онези от нас, чиято работа е да откриват изкусно или престъпно скрита материя. Нищо не е каквото изглежда и чистотата понякога е илюзия.

Той ми позволи до насита да държа втората призма и да отклонявам цветовете в различни посоки.

– Може би капитан Морне също се е отклонил от обичайния си път – предположих аз, когато проумях думите му. – Но какво да използваме за призма?

– Нещо голямо – замислено рече Нютон. – Силно и чисто. Да, мисля, че имам инструмента, който ни трябва. Вие, драги мой. Вие ще бъдете нашата призма.

– Аз? Но как?

– Капитан Морне забелязвал ли е, че го следите?

– Не. Не изглежда особено наблюдателен.

– Тогава трябва да му помогнете. Позволете му да види, че е следен, и после наблюдавайте как ще се пречупи. Ще подмине ли къщата на лорд Ашли, без да влезе? Ще ви се противопостави ли? На кого ще каже, че го следят? И какво ще се случи след това? Задачата може да се окаже отегчителна и опасна, но няма да остана удовлетворен, докато не я изпълним докрай.

– Не се страхувам – заявих аз. – Ще нося и двата си пищова и шпагата.

– Така ви искам – насърчи ме Нютон и ме потупа по рамото. – Ако ви попита защо го следите, отречете. Но внимавайте да не се сбиете с него. Ако го убиете, няма да научим нищо.

– Ами, ако той ме убие?

– Гледайте това да не се случи заради госпожица Бартън, Елис. Тя ще обвини мен и непрестанно ще ми го натяква. Затова, ако изпитвате състрадание към мен, пазете се, Елис.

– Добре, сър.

Информацията ми достави огромно удоволствие и до края на деня се забавлявах с изящни фантазии, в които госпожица Бартън натъжено притискаше раненото ми тяло до голите си гърди, така както Клеопатра е оплаквала Марк Антоний. Откакто оздравях от маларията, аз я виждах само веднъж в седмицата, на вечеря в дома на Нютон. Това съвсем не ми беше достатъчно, защото много я обичах, но нямаше друг благоприличен начин да се срещаме. Ето защо си я представях в множество причудливи, но безобидни сцени.

Но не всичките ми фантазии за госпожица Бартън бяха тъй невинни.

Същата вечер, когато Морне приключи дежурството си и излезе от Тауър, аз го проследих и веднага направих очевидно присъствието си. Това обаче нямаше значение, защото той бързо се качи на наемен файтон и се отправи на запад по Флийт Стрийт. И аз наех файтон и поех след него. В една от множеството улички в източната част на Флийт Дъч, между мостовете Флийт и Холбърн, неговата карета спря. Минута по-късно моята карета също спря. Дадох на кочияша един шилинг и потърсих с поглед Морне, но не го видях, и попитах кочияша, който го бе оставил. Той изсумтя шумно и после сви рамене.

– Мога да ви кажа, че не е дошъл тук да се жени – намусено отвърна човекът. – Вижте какво, аз само ги карам. Щом слязат от файтона ми, те стават невидими.

– Аз ще ви кажа, ако ми дадете едно пени – обади се момчето, което носеше запалена свещ пред каретата, за да осветява пътя в тъмните улици.

Дадох му монета.

– Той отиде при блудниците – рече хлапето. – В тази уличка има хубава кифличка на име госпожа Марш, която държи женски манастир, където обетът не е тъй строг, ако разбирате какво искам да кажа. Попитайте някои от другите посетители, ако желаете да намерите мястото, сър.

Уличката се намираше в квартал с лоша слава, макар че го познавах много добре от времето, когато учех право. Там се женеха множество двойки, за да не платят таксата от една гвинея за привилегията да се венчаят в църква. Освен това Флийт Стрийт беше популярна с проститутките си, особено нощем, когато бизнесът с женитбите намалееше. Докато вървях по уличката, няколко развратници безсрамно разгърнаха дрехите си, показвайки ми интимните си части, и ме поканиха да опитам вмирисаната им плът. Не се бях съгласявал да го правя прав за едно пени, дори когато нямах пари, защото уличницата го върши, за да те обере, докато си зает с клатенето, така да се каже. Но се заприказвах с мръсниците, докато едната от тях ме насочи по калдъръма, където до шумна пивница имаше къща, чиито големи прозорци осветяваха цялата уличка. На стената между тях бяха нарисувани неприлични гротески.

Поколебах се дали да вляза, но накрая реших, че вътре е по-безопасно, и похлопах на вратата. След една-две минути една жена ме попита през решетката по каква работа идвам. Това беше популярна предпазна мярка в Лондон. Не беше минало много време от бунта на Заговезни, когато лондонските чираци събориха един вертеп с въжета и жестоко пребиха проститутките, които изтърчаха отвътре като плъхове. Аз обаче знаех паролата по-добре, отколкото можех да разтълкувам присъдата в някой съдебен процес.

– Чух, че приемате малцина – хрисимо рекох аз, защото някои блудници имаха изключително високо мнение за себе си и за властта, която притежаваха между краката си, – но аз съм джентълмен и мога да ви платя разходите предварително, ако желаете. – Извадих кесията си и раздрънках монетите вътре.

– Пет шилинга – каза развратницата, – за да правите каквото искате.

Дадох й парите и зачаках. След една-две минути вратата се отвори и бях приет в малък коридор от самата госпожа Марш, която макар и представителна, говореше странно като много от жените с нейната професия. Тя ми помогна да съблека пелерината си, която нарече тога, махна шапката ми и сетне посочи шпагата ми.

– По-добре я оставете. И железата – добави госпожа Марш, имайки предвид двата ми пистолета. – Да чукате ли сте дошли, или да се биете?

Уверих я, че намеренията ми са само любовни и я попитах дали приятелят ми капитан Морне вече е дошъл.

– Ако имате предвид офицера от Артилерията, да. Само че ние го наричаме мосю Вогван4242
  От vogue (мода) и auant (напред) (фр.). – Б.пр.


[Закрыть].

– Защо? Толкова ли е напредничав в модата?

– Не, заради някои негови скрупули.

– Признавам, не знаех, че има такива.

– Тогава не знаете много за вашия приятел – отвърна госпожа Марш.

– Мисля, че в Англия това е начинът да останеш приятел С някого.

– Вярно е – съгласи се тя.

Последвах я и влязох в приемната, където седяха или лежаха разголени момичета. Госпожа Марш ми предложи стол и ми донесе чаша ейл. Огледах помещението и след като не видях капитана, попитах къде може да е.

– Сигурна съм, че е горе – отвърна тя. – Виждате ли нещо, което ви харесва, драги?

В приемната влезе прислужник с голям сребърен поднос. Той го сложи на масата и една девойка се съблече, легна на него и започна да заема неприлични пози за мое развлечение. Животът крие странни изненади, които, за наше учудване, ни поднася. Ако съществува дявол, той знае как да се подиграе с най-съкровените ни мисли и чувства. Беше безспорен факт, че момичето, което ми показваше дупката на задника си и вътрешността на вагината си, си приличаше като близначка с госпожица Бартън, и аз бях отвратен и същевременно заинтригуван от голотата й. Тя беше същата мила девойка, която обичах, и въпреки това не беше. Можех ли отново да погледна госпожица Бартън и да не си спомня безсрамната курва, която сладострастно докосваше гърдите си и галеше интимните си части? Но нещата тепърва щяха да стават още по-отблъскващи, госпожа Марш видя интереса ми към момичето и мислейки, че като ми позволи волността да правя с нея, каквото искам, ще ме изгони от къщата си по-бързо, хвана младата проститутка за ръката, вдигна я от сребърния поднос, заведе ни горе и ни остави сами в една от спалните.

Девойката ми каза, че името й е Дебора. Тя беше красива и отмятайки завивките на леглото, ме покани да легна при нея. Аз обаче нямах смелостта да правя любов с мръсницата от страх, че може да е болна, но Дебора ми продаде овче черво, с което да предпазя мъжките си части, и аз я обладах. Но през цялото време, докато я бях възседнал и гледах лицето й, на което беше изписана наслада, си представях, че това е госпожица Бартън и аз се наслаждавам на нейната плът. Затова, когато най-после свърших, кулминацията ми се стори една от най-удовлетворяващите, които бях изпитвал. Разтреперих се от главата до петите като бясно куче и после се отпуснах на гърдите й, досущ като човек, прострелян в сърцето.

Моментната ми прищявка да я чукам изведнъж ме развесели.

– Искате ли още веднъж, скъпи? – попита Дебора.

– Не. Още не.

И сетне ме обзе тъга. Разбира се, нормално е човек да се чувства така. Моята тъга обаче беше безмерна, защото имах чувството, че съм помрачил светлата съвършена представа, която имах за госпожица Бартън. Разкъсвах се от угризения. Някакъв мъж извика от болка и помислих, че звукът излезе от моето гърло. Смехът на Дебора ме убеди, че стенанието се е чуло от друго място. Мъжът извика отново, този път подтикнат от друг, по-пронизителен стон.

– Защо вика този човек? – попитах аз.

– А, това е мосю Вогван – отвърна Дебора, опитвайки се отново да възбуди пениса ми.

– Съвсем забравих за него – признах аз.

– Бият го с камшик.

– Камшик? Мили боже, що за удоволствието е това?

– Не знам. И аз съм го налагала няколко пъти. Но не ми е приятно и не искам да го правя. Трудна работа. Мосю Вогван е страшно издръжлив на болка и трябва да го биеш силно, за да го задоволиш. Наричат го английска перверзия, но той го е научил, докато е бил роб на френски кораб. Белезите на гърба му доказват историята.

Морне отново извика в отговор на удар с камшик.

– И капитанът иска да го бият, за да си припомня преживяванията си? Направо чудовищно!

– Мисля, че нещата са още по-объркани. Той ми каза, че иска да го бият, за да не забравя омразата си към французите и особено към римокатолиците.

Останах напълно озадачен от информацията, но поне престанах да мисля по какъв низък начин бях оскърбил госпожица Бартън. Бих казал повече за отвратителните неща, които хората правят в стремежа си към удоволствия, но се опасявах, че Дебора ще ме нарече лицемер, затова замълчах. Тя се притесни от газовете в интимните си части и освобождаването им ме принуди да стана от леглото.

Започнах да уринирам в нощното й гърне – друга предпазна мярка срещу венерически болести, когато чух, че вратата на Морне се отвори. Надолу по стълбите се разнесоха тежки стъпки на ботуши. Облякох се набързо, за да го проследя.

– Защо бързате толкова? – попита Дебора.

– Той не знае, че съм тук. А аз не знам къде отива.

– Аз мога да ви кажа. Отива на отсрещния бряг на реката, в къщата на холандеца в Ламбет Маршиз.

– И какво ще прави там?

– Едва ли циганките там ще му предсказват бъдещето. Мястото е греховно. Има ли пари, човек може да получи неща, каквито не може да намери никъде другаде по света. Веднъж мосю Вогван искаше да ме заведе там. Предложи ми една гвинея да отида с друга жена. Нямах нищо против. По-безопасно е, отколкото да съм с мъж. Само трябваше да ближа катеричката на другото момиче и да стена от страст. Но бях чувала разни истории за онова място. Наричат го „При холандеца“. Никой не вижда повече някои от клетите проститутки, които ходят да работят в къщата.

Срещу един шилинг получих информация за дома с лоша слава, излязох на Флийт Стрийт, наех карета, слязох по Белите стълби на Чанъл Роу и се качих на лодка, за да премина реката.

Луната се показа на черното небе като крив жълт нокът. По средата на Темза над нас се спусна мъгла, същинска плаваща чума. Прозорците на надвисналите по Лондонския мост къщи светеха като огърлица от жълтеникави диаманти.

Бях се провалил в следенето на набелязаната жертва и не знаех как да призная пред Нютон къде ме е завело преследването на капитан Морне. Нямах представа и как ще обясня разходката си. Нютон не знаеше почти нищо за разгулното поведение и се интересуваше от далеч по-възвишени неща. За него човешкото тяло и потребностите му едва ли имаха значение, освен като възможен материал за научни експерименти. Всеки път, когато го погледнех в очите, имах усещането, че ме пронизва като с кинжал. Какво знаеше той за човешките слабости?

Лодката продължаваше да се клати и бавно да напредва в тъмната вода. Някъде над главите ни като невидим крещящ демон кръжеше гларус. Лека-полека се приближихме до другия бряг на реката. Мъглата се разсея и над нас се извисиха корпуси на кораби с формата на черепи. Слязох на стълбите Кингс Армс. В далечината излая куче и после всичко утихна.

Ламбет беше голямо безредно село на брега Съри на Темза. Повечето сгради бяха скупчени около двореца и енорийската църква. Зад тях се виждаха черните мачти на кораби. На изток селото беше отделено от Саутуърк с множество ковашки работилници и тресавища, където се намираха разкривени къщи и самотни пивници. Извадих шпагата си, защото от южната страна на реката беше много по-тъмно и наоколо се въртяха неколцина мъже с вид на престъпници. Тръгнах на изток, по Нароу Уол, както ме беше насочила Дебора, и стигнах до дъскорезниците. Оттам се отправих на юг, по вонящо кално поле, към малка редица къщи. И там, до знака на звездата, показващ място на разврат, намерих къщата, която търсех. Надникнах през изцапания прозорец, видях оранжевия пламък на свещ и похлопах.

Вратата отвори жена с приятна външност, макар че изглеждаше някак изнурена и жълтеникава в лицето, а и клепачите й бяха почти неподвижни и не потрепваха. Поздравих я, платих огромната сума от десет шилинга, която тя поиска, и влязох. В изпълнения с пушек от лула въздух се разнасяше тежко, сладникаво ухание.

Жената взе пелерината ми и я окачи на кукичка. Познах шапката и наметалото на капитана. В края на краищата, той се оказа в къщата.

– Ще изпушите ли първо една лула или направо ще гледате представлението? – попита тя с шептящ акцент, който ме накара да мисля, че е холандка.

Не обичах да пуша, защото започвах да кашлям, и отвърнах, че ще гледам представлението. Жената малко се изненада, но ме поведе през дрипава зелена завеса и после надолу по стълбите. Озовах се в малка стая с нисък таван, мазни огледала на стените, осветена само от няколко свещи. В сенките като театрална публика седяха петима отегчени и унили на вид мъже и чакаха някакво представление. Нямах представа какво ще бъде и предположих, че отново някое момиче ще заема неприлични пози. От капитан Морне нямаше и следа. Вероятно беше отишъл да пуши лула. Не направих опит да скрия лицето си и седнах на видно място, така че Морне лесно да ме забележи, когато влезе.

Едва дишах в онази отвратителна стая, защото атмосферата беше изпълнена не само с дим, но и с лоши предчувствия, сякаш щеше да се случи нещо ужасно. Странно, но се чувствах спокоен.

След дълго чакане две жени доведоха монахиня. Те се държаха лошо с нея, плюеха я и я удряха, докато накрая я съблякоха гола и я накараха да легне по корем на пода. След това завързаха ръцете и краката й с въже за стълбчета в четирите ъгъла на помещението. През цялото време клетата монахиня със замъглен поглед понасяше мъченията, без да се съпротивлява, сякаш не се интересуваше какво правят с нея. Аз също не бях заинтригуван. Не знаех дали е истинска монахиня, макар че косата й беше подстригана късо в знак на отказ от светския живот, но беше хубава и на не повече от двадесет години, и при вида на голото й тяло интимните ми части се възбудиха.

По стълбите слезе капитанът. Изглеждаше недобре, може би беше пиян и седна, без да забележи, че съм там.

Единият от мъжете стана от стола си и започна да налага с камшик монахинята, като през цялото време я ругаеше, че е проклета католическа курва. Нарече я и с други, много по-обидни думи и аз се уплаших за живота й. Изправих се и открито изразих възраженията си пред присъстващите. Казах им, че са чудовища, щом имат такова отношение към жените и ги помолих да престанат. Капитанът най-сетне ме позна и ме погледна с такъв гняв в жълтеникавите си очи, че кръвта ми се смрази. Неочаквано някой допря до лицето ми хладното дуло на пистолет и го зареди.

– Каква ти е тя? – попита мъжът зад мен с акцент, който ме убеди, че също е холандец.

– Никаква – отвърнах аз. – Не ме е грижа за монахините, но момичето е човешко същество и тъй като е много млада, едва ли заслужава такова насилие.

– Наричате го насилие? – изсмя се той. – Та ние все още не сме започнали.

В същия миг Морне скочи и бързо побягна нагоре по стълбите. Голото момиче на пода ме погледна с особено безразличие, сякаш моята намеса изобщо не я интересуваше, и аз се запитах дали не изпитва удоволствие от болката като капитана.

– Тя не заслужава подобна жестокост.

– Не заслужава ли? – попита гласът. – Какви ги говорите? Всъщност какво правите тук?

Посочих към стълбите.

– Дойдох с капитан Морне. Той ме доведе тук. Само че не знаех какво ще видя, защото той не ме предупреди.

– Вярно е – потвърди холандката, която ме беше пуснала да вляза. – Той пристигна малко след капитана.

Мъжът с пистолета излезе пред мен, така че да го видя. Беше изключително противен грубиян. Челото му беше ниско като на престъпник, а циреите по лицето му – същински ракообразни, прикрепени о дъното на кораб. Зачервените му очи бяха свирепи, но ръката му трепереше на пистолета, с който замахна към стълбите.

– Приятелят ви си тръгна – тихо каза мъжът. – Може би и вие трябва да го последвате.

Отправих се към стълбите, поглеждайки момичето на пода. По гърба и по задника й имаше кървави ивици.

– Тя не се интересува какво ще стане с нея – изсмя се мъжът. – Това е цената, която плаща, за да задоволи желанията си. На ваше място не бих се тревожил за нея.

Девойката мълчеше и безропотно понасяше боя с камшик, който беше подновен веднага щом се качих по стълбите.

Не знаех дали да вярвам на онзи човек, но си тръгнах, макар че се поколебах дали да не се върна с пистолета си в ръка и да се погрижа на момичето да не се случи нищо лошо. Можеше да застрелям мъжа с циреите, но другите бяха въоръжени и не се съмнявах, че щяха да ме убият. Бях завладян от мисълта, че девойката е зверски изтезавана и може би дори ще бъде убита за тяхно удоволствие, тъй като на лицата им беше изписана кръвожадност и очевидно се отнасяха към римокатолиците с такава злоба, че едва ли биха се посвенили да извършат такова отвратително престъпление.

Изпитах облекчение, когато излязох от къщата на злодеянията. Главата ми беше леко замаяна, защото сладникавият пушек беше гъст като речна мъгла. Вдъхнах дълбоко студения въздух и тъй като капитан Морне отдавна беше заминал, тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Не бях извървял и десетина крачки, когато той излезе от вратата на долнопробна пивница и треперейки от гняв, се отправи към мен.

– Защо ме следите, господин Елис? – попита Морне, извади шпагата си и се насочи към мен с такова очевидно намерение, че нямах друг избор, освен и аз да извадя шпагата си и да се приготвя да отвърна на атаката.

Бях обещал на Нютон да не се бия, но не виждах как можех да го избегна. Махнах шапката си, за да виждам по-добре. Лесно можех да парирам ударите му, защото беше пределно ясно, че капитан Морне е пиян. Може би този факт обясняваше защо му отне толкова много време да ме познае.

– Вдигнете шпагата си или ще бъда принуден да ви раня, сър – рекох аз.

Той ме атакува ожесточено и започнахме да се фехтуваме сериозно. Все още не бях обезпокоен от ударите и му позволих да се доближи до мен, така че усетих дъха му, който миришеше на пушек.

– Защо ме следите, господин Елис? – повтори Морне.

Не бях забелязал, че в другата си ръка държи кинжал, и едва имах време да отстъпя назад, когато той замахна, но го пронизах в лявото рамо с върха на шпагата си. Кинжалът изтрака на земята и капитанът стана още по-уязвим. Лесно можех да го убия и исках да го сторя, защото мразех хора, които вадят ножове в дуел с шпаги, но се отказах от намерението си и отстъпих няколко крачки назад. Морне се обърна и избяга в мрака на Ламбет Маршиз.

Взех кинжала му от земята, разгледах интересната му форма и сетне го пуснах в ботуша си. Не знаех дали да се чувствам доволен от себе си. И двамата бяхме живи и определено имаше причина да се радвам. Дали обаче Нютон щеше да научи нещо от начина, по който капитанът беше „пречупен“, ако можеше да се опише така неговото срамно и невъздържано поведение? По всяка вероятност Морне щеше да предупреди лорд Лукас. Кралският наместник в Тауър щеше да използва новината и да разправя наляво и надясно за спречкването ни и отново да се оплаче във Върховния съд от държането на служителите на Монетния двор. Тази мисъл обаче не ме разстрои, защото изведнъж се почувствах много уморен и отпаднал. Въпреки всичко, бях извадил голям късмет, че не ме убиха. Като се имаше предвид безнравственото ми поведение, това щеше да бъде напълно заслужено, защото бях осквернил госпожица Бартън в сърцето си. Реших никога повече да не правя така.