Текст книги "Ченге втора употреба"

ЕПИЛОГ

Епилогът на тези бележки би трябвало да бъде написан по традиция от самия Боев.

Непредвидени обстоятелства обаче попречиха това да стане. Тъй че настоящият епилог е нахвърлян от лицето, което Боев нарича в бележките си писателя, сиреч от мене.

Една лятна заран подир продължително, за да не кажа нахално звънене, пред вратата ми застана някакъв мъж в третата възраст, но все още запазен физически, а вероятно и духом.

– Вие ли сте писателят?

Потвърдих, че съм аз.

Вместо отговор той ме изгледа подозрително. Погледът на сивите му очи бе остър и недоверчив.

– Вие от полицията ли сте? – питам на свой ред.

– Не съм от полицията.

– Тогава какво сте ме зяпнали?

– Нося Ви нещо. С нареждане: лично.

– Не пише ли и „строго поверително“?

– Та ако нямате нищо против, бих искал да видя паспорта Ви.

– Какъв паспорт бе! – почвам да се ядосвам. – Вдигаш ме от сън посред нощ, след като си звънял като луд на вратата ми, а отгоре на туй и паспорта ми искаш. Я да се махаш от очите ми, заедно с пакета си.

– Добре – отстъпва непознатият. – Може и без паспорт. Разбрах, че сте Вие. Пратката, дето Ви я нося, е от Боев.

– Можеше с това да почнеш. Ти кой си?

– Борислав.

– Кой Борислав?

– Онзи, същият. Приятелят на Боев.

– Така кажи. Влизай.

– Сега няма да мога. На работа съм. Ще Ви оставя адреса си…

– …И телефона.

– Нямам телефон. Ако потрябвам за нещо, вечер съм си в къщи.

Предава ми пакета, кима бегло и изчезва.

Няколокостотин машинописни страници, грижливо загърнати в хартията, с която загъват листата за ксерокс – това е пратката. Някога бях свикнал да получавам такива пакети от Боев. Сетне, по неизвестни за мене причини пратките секнаха, чак до днес, когато подир близо двайсетгодишно прекъсване Борислав бе дошъл да ме буди и да ми иска паспорта.

Нощна птица съм. Но когато един приятел ти се обажда подир такава продължителна пауза, няма как да отложиш срещата, за да вървиш да си доспиваш. Сварих си едно голямо кафе и потънах в четене. Подир още няколко кафета и доста часове четене затворих последната страница на машинописа. Вече можех да отида да спя. Сега пък сън не ме хващаше.

Освен че прочетеното бе ме заинтригувало, но то бе разбутало в главата ми сума стари спомени от дружбата с Емил Боев, една необичайна дружба, започнала съвсем инцидентно и продължила също тъй инцидентно с предвидени и непредвидени срещи, с моменти на взаимно съгласие, но и с прояви на неразбирателство, с порива да споделяме толкова неща и с принудата да премълчаваме други.

Беше преди повече от трийсет години. Краят на лятото, или ако щете, началото на есента. Понеже не обичам курортната шумотевица, бях отишъл на морето, когато разумните хора вече се прибират от там.

Времето не предразполагаше към слънчеви бани. Духаше хладен ветрец, небето бе облачно, морето – бурно. Седях в хола на почивната станция и преглеждах току-що донесените вестници, когато някакъв млад здравеняк с приятно лице, но леко навъсен се приближи и запита:

– Кой тук е писателят?

Въпросът звучеше глупаво, тъй като в момента аз бях единственият присъстващ.

– Само аз съм.

– Да ти се намира нещо за четене?

– Например?

– Някой роман, знам ли.

– В момента нямам. Но ако не бързаш, мога да ти напиша един.

– И духовит си – забеляза непознатият. По-късно в процеса на разговора стана ясно, че той знае кой съм, и не защото бе чел книгите ми, а понеже беше говорил вече с началника си по мой адрес. Шефът бе му предложил по мое внушение да по-разговаря с мене и да ме запознае с отделни моменти от дейността си, доколкото вече не представляваха служебен секрет. Разведчикът не бе казал нито „да“, нито „не“. Изобщо, както сам шефът ме бе предупредил, бил малко дръпнат. Но сега, след като по силата на една случайност летуването на двама ни почти бе съвпаднало по дати, решил да хвърли един поглед, за да разбере, що за птица е въпросният писател.

– Исках най-първо да проверя кой си, защото не мога да водя разговори с разни идиоти.

– Каква е гаранцията, че и аз не съм такъв?

– Гаранция няма. То ще си проличи.

По онова време бях вече отдавна на сух режим, та се сближавахме главно на кафе, много кафета и много цигари из редките все още заведения на Златни пясъци и най-вече много приказки, съставили първата книга за Боев. Бе общо взето мълчалив човек, а мълчаливият разприказва ли се веднъж, върви се спасявай.

Книгата, която се получи, носеше заглавие „Господин Никой“. Излезе през лятото на следващата година и – нова случайност – точно тогава научих, че Боев бил в момента пак на морето, та отскочих до там да го видя и да му занеса книгата.

Фактът, че от разказа му се е получил цял роман, го впечатли. До този момент вероятно бе предполагал, че приказките ще си останат приказки. Прибра се в стаята да чете, въпреки че този път времето бе идеално за плаж. Видяхме се едва на следната заран.

– Как е? – запитах.

– Ами постарал си се.

– Виждам, че не го одобряваш.

– Не съм казал това.

Не беше го казал наистина, обаче си личеше, че книгата не му е допаднала твърде. На обяд отново се срещнахме.

– Хайде, говори де – подканих го. – Не съм обидчив.

– Питаш ме, но ако ти кажа, ще се разсърдиш.

– Обясних ти, че не съм обидчив. И не е нужно да казваш. Разбрах те.

– Не го вземай навътре. Но ако сам го бях написал, щеше да е по-точно.

– Ами напиши го.

– Имам си друга работа. И не ща да ти взема хляба.

Едва следобеда, когато излязохме да се разтъпчем по курорта, благоволи да изрази по-подробно впечатленията си:

– Не казвам, че романът е лош. Мисля само, че трябваше да се придържаш повече към фактите, вместо да вмъкваш всякакви разсъждения.

– Нищо не съм вмъквал. Това са си твои мисли.

– Не съм ги казвал точно така.

– Е, аз не съм стенограф. Ти ми кажи, това дето го пиша, вярно ли е, или не.

– Вярно е, но не е точно така.

– Е, то ако е точно така, няма да се получи роман.

– Абе и ти си прав. Той, писателят, ако не послъгва, за какво е писател.

Възраженията му, които и по-късно възникваха, се движеха все в тази насока: Защо не съм бил по-точен, защо съм добавил това, а съм премълчал онова, защо съм се разпростирал в тия женски истории, та да го излагам пред началството.

– Абе Емиле, роман без женски истории няма. И тия истории не са мои, ами са твои.

– Не съм ти ги казвал, за да ги раздрънкваш в книгите.

Аз също имах своите претенции. Не толкова, задето премълчаваше някои професионални подробности, колкото задето увлечен в действието и в размислите си разказваше тъй, сякаш събитията са ставали извън времето и пространството.

– Защо не разкажеш нещо за града, за улиците, за местата, дето си бил?

– Разказвай ти. Нали и ти си бил там.

– И нали трябва да споменеш нещо за сезона? Ти какво пишеш: „Времето беше лошо“. „Времето беше хубаво“.

– А как? И градусите ли трябва да обозначавам.

– Не става дума за градусите, ами за някои дреболии, та читателят да си представи по-добре атмосферата.

– Не съм пратен там да изучавам атмосферата. За атмосферата си има други служби.

По мое внушение, пък и поради собственото си желание всичко да се описва по-точно, вече ми носеше и свои записки, нахвърляни из хотели и почивни домове в паузите, свободни от служебни задължения. Рядко се срещахме. Времето беше такова. Но тия записки, заедно с устните пояснения и допълнения бяха достатъчни за работата ми. А понеже с течение на годините свикнахме един с друг, секнаха и противоречията ни, защото стана ясно, че нито той ще се научи да пише с повече подробности, нито аз – да бъда по-точен. Така – една по една, та осем книги. Докато накрая млъкна.

– Ти съвсем ме забрави – рекох му веднъж при една случайна среща.

– Прав си. Виноват. Но толкова неща се натрупаха в главата ми през тия години, пък и време не стига, та не знам кога ще набера кураж да ги почна отново тия записки.

Сега най-после беше набрал кураж. За последно. За да не си помисля, че е напуснал кораба, като някои плъхове от бившия лагер. Погрижил се бе да ми изпрати края на историята. Само че краят и този път липсваше.

Между машинописните страници имаше и някакво писмо, писано на ръка и останало недовършено. Тъй че и в него краят липсваше:

Скъпа Марта,

Пиша ти, както бях обещал, макар да няма какво особено да ти съобщя. Аз и двамата ми приятели, за които съм ти говорил, я караме доста провинциално, но затуй пък спокойно. Не сме обременени от много спешни задачи, та имаме време и за културни занимания, позабравени в миналото, защото знаеш каква е нашата професия.

Алата е любител на живописта и дори притежава картината „Трите грации“, не самият оригинал, но една реплика от високо качество. Борислав има в дома си истински музей на географски забележителности в света, на стената даже е изложена снимка на Виенската опера. Моите лични интереси, сама знаеш, са доста по-скромни, обаче и аз се старая да не изоставам от цивилизационния избор, който ни е осигурил нашият президент в качеството си на магистър по бракоразводни дела, една материя, на която и ти не си съвсем чужда.

Тия дни се каним да посетим родното село на Борислав, едно живописно място, край което има и язовир.

Обещанието ми да се видим остава в сила, но самото посещение засега се отлага поради някои технически дреболии, като виза, паспорт и други подобни. Не съм забравил. Често си мисля за тебе и си казвам, какво щастие, че макар и късно, макар може би в последния момент преди тръгването на влака, имах късмета да те срещна и да те прегърна. Един наистина невероятен късмет за човек като мене, дето никога не му се е случвало на заминаване някой да го изпраща.

Помня всичко.

Подир „помня всичко“ имаше още два реда, но бяха задраскани, тъй че не ги възстановявам. Боев, като дръпнат човек, не беше твърде по нежностите.

Писмото не е богато на информация, затуй решавам да потърся за повече сведения Борислав. Намирам го у дома му още следната вечер.

– Май ти прекъснах вечерята – казвам, забелязал, че си дояжда залъка.

– Не се безпокойте.

– Не ми говори на „Вие“, понеже ме принуждаваш и аз да правя същото.

– Както кажете.

Въвежда ме в една стая. Не е нужно да пояснява, че това е стаята на Атина. Тук са окачени снимките на всички географски забележителности, за които се споменава в бележките му. Няма я само Виенската опера. Емил по всяка вероятност я е прибавил в писмото, за да направи удоволствие на Марта.

– Кафе ще пиеш ли? Малко късно е за кафе, но друго нямам.

– На мене не ми е късно.

– Доста време си се туткал, докато донесеш бележките – забелязвам по-късно, когато вече пием кафето.

– Така ми беше заръчал. Не бързай, вика да го предаваш, имам още нещо за дописване. Само ако замина задълго, тогава. И замина.

– Къде? За Виена ли?

– Може и да е за Виена. Ще ида, казваше, да навестя една моя приятелка в столицата на валса.

– Май че спестяваш някои подробности.

– Подробностите вероятно ги има в самите записки.

– Защо „вероятно“? Ти не си ли ги чел.

– Не съм. „Недей да ги бърникаш“ ми каза. „Предай ги на писателя, тъй както съм ги подредил. И не искам да ги четеш“. Дотрябвало ми е да ги чета, казвам. И какво толкова секретно има в тях, та не искаш да ги чета? Обясни ми, че вътре пишел и за мене, та затова. Надявам се, че не е някой донос, викам. „Е, не е донос“. Тогава, викам, какъв смисъл да ги чета.

– А за какво сте ходили във вашето село?

– Не сме ходили.

– Ходили сте. Пише го в писмото.

– Май че го водих веднъж.

– Що не ме заведеш и мен.

– За какво да те водя.

– И вие от службите сте едни. С вашите мании за секретност.

– Каква секретност, бе. Там няма нищо.

– Точно това искам да видя: че няма нищо.

Денят още от заранта предвещава жега.

Ладата на Борислав, която той галено нарича „катафалката“, е вмирисана на изгорял бензин. Опитвам се да потисна миризмата с дима на цигарата си. Колата вече се е измъкнала и от градската част, и от околните квартали, но полето още го няма.

– Доколкото знам, онзи материал в „Ди Пресе“ така и не излезе, забелязвам.

– Платили са мошениците, колкото трябва, за да не излезе.

– А документите?

– И те са изчезнали. Откупили са ги вероятно. Борислав вади от джобчето си полусмачкана цигара, също запалва и пояснява:

– Само че тук са се изпързаляли. Защото Емил не е вчерашен. Оставил е в редакцията само копията. „Помни ми думата, викаше, някой ден всичко ще излезе на бял свят“. Такъв си беше, от онези, вярващите, дето смятат, че доброто накрая винаги побеждава злото.

Най-сетне сме излезли на къра. Наоколо – голи стърнища и спечена земя. Задухал е вятър, но сух и горещ, като че идва от африканските пустини.

– Не виждам само, защо трябваше да я играеш с мене тази игра на криеница – казвам.

– Ти не разбираш – произнася Борислав, като въздъхва леко, сякаш обезсърчен от тъпотата ми. – Боев ми беше приятел. Човекът до края се надяваше статията в онзи вестник да излезе, въобще да настъпи обрат. Затова и не завършваше записките си, искаше да ги завърши с някакъв добър край, понеже немците казвали „енде гут – алес гут“. А сега ти ме притискаш да проваля цялата му история и да разправям, че никакъв добър край не е имало и че краят се оказа един последен провал.

– Нали сам смяташ, че нещата винаги завършват така.

– Не говоря за живота. Говоря за книгата, дето я пишеш. Ако нещата в книгата са също като в живота, тогава на кого са изтрябвали тия ваши книги.

Замълчава, сякаш чака отговор. И понеже отговор няма, добавя:

– Затова не исках всичко да знаеш, та накрая всичко да развалиш.

Равнината е свършила. Катафалката бавно се клатушка между ниски баири, над които свири топлият вятър.

– Напоследък уж все заминаваше и все не тръгваше. „Какво още изчакваш – питам го – да ти светят маслото ли?“. Може и така да се каже, вика, но нека не бъдем песимисти. А вече бяха почнали отново да го следят. И един ден се появи някакъв да го търси. Добре, че си бях в къщи, та аз отворих. Дошъл бил да прибере колата му и паспорта. Дадох му ключа от колата, а паспорта, викам, той сам ще го донесе. Тогава най-после реши да тръгва, но настоя най-първо да го водя на село.

Борислав свива край пътя и загася мотора.

– Да поспрем за малко, че катафалката много загря.

Излизаме от колата, за да изпушим поредната цигара на чист въздух и да се поразхладим на вятъра, дето идва от пустините.

Борислав мълчи, заровен в спомените си. После продължава:

– Какво си се втренчил в това мое село – питам го. – Нали сто пъти ти обясних, че там няма нищо. „Има – вика, – ти сам си ми казал, че има, обаче сигурно си забравил“. Бях му разказал навремето за нашето мизерно сиропиталище, но наистина бях забравил. „Ти си луд – викам, след като разбрах за проекта му. – Ще сложи директорът парите в джоба си и ще ти се изсмее на акъла“. Нали точно затова те водя за свидетел, вика. „Абе и десет свидетели да заведеш, все тая“ казвам. Но нали си го знаеш Емил, науми ли си нещо, иди го разубеждавай.

Млъква и вдига очи нагоре, към изцъкленото обезцветено от жегата небе.

– Няма изгледи да захладнее.

– Ще стане още по-горещо. Ами кажи какво стана в селото.

– Тръгнахме за всеки случай по тъмно и влязохме в дома на директора късно вечерта. От селото е, познаваме се, но все пак трябваше доста да му обяснявам, докато повярва, че някой ще прави дарение, и то, така, без формалности. Подир което Боев извади пачката долари и накара онзи да ги преброи под мой контрол. „Точно десет хиляди са“ потвърди управителят и насмалко да се просълзи от радост. И как няма да се просълзи, след като вече е бил решил, че ги прибира за себе си. Инак всичко мина по план. Тихо влязохме и тихо се измъкнахме от дома. И точно тогава някой от тъмното ни изстреля един пълнител. Явно целеха Боев. Щом той падна, стрелбата спря.

Борислав отново вдига очи към небето. После промърморва:

– Да тръгваме.

Катафалката бавно възлиза по някакъв гол баир. Отвъд, в низината се виждат редките къщурки на бедняшко село.

– Това е то, родният кът – обяснява Борислав. – Откакто го помня все такова келяво село си беше. По-късно изпросихме някакви средства, построихме фабричка за евтина детска конфекция, кооперацията отвори магазин, направихме язовира и развъдихме даже шаран, та селцето живна.

– Абе пак си е келяво.

– Не е келяво. Мъртво е.

– Язовирът къде е?

– Отвъд оня баир. Може и до него да идем.

– Ще се къпем ли?

– Няма вода. Язовирната стена се издъни още преди години. Сега там има само тръстика и змии.

Ладата поема надолу и спира край двуетажна сграда, чийто тъмен силует остро се откроява върху фона на обезцветеното небе. Това вероятно е фабриката или по-скоро нейните останки. Не се мярка жива душа. Някаква ламарина, увиснала от покрива, дрънчи унило под напора на вятъра.

– Вече всичко са отмъкнали за огрев – установява Борислав. – Дограмата, дюшеметата, долапите…

– Тухлите са оставили.

– За какво са им тухли. Тук вече отдавна никой нищо не строи.

Колата бавно се люшка по неравния път през безлюдното село. Хората, ако вие още ги има, са се изпокрили от бурните пристъпи на горещия вятър. Кирпичени дувари, неизмазани къщурки, и тук-там посърналата зеленина на хилави овошки. А после отново голата, брулена от суховея равнина, под сивото празно небе.

Тук наистина няма нищо, както бе казал Борислав. Освен една самотна тухлена постройка, на границата между крайпътните храсталаци и пустинната равнина. Сиропиталището.

Колата спира до трънаците и ние се запътваме към сградата, макар Борислав да ме е предупредил, че там също няма нищо. Дъските, с които са задънени прозорците и вратата, все още не са изкъртени. Рано е да се мисли за огрев. Сухият вятър свири в повяхналия храсталак, вдига облаци прах и търкаля трънаците по напуканата земя.

Заобикаляме постройката. Отвъд се простира нещо като зеленчукова градина, доколкото може да се съди по очертаните лехи и ниската телена ограда. Зеленчуци няма. Наместо тях зад голите лехи са подредени два реда дървени кръстове, посивели вече от слънцето и дъждовете.

Между малките чамови кръстове забелязвам един по-голям, все още нов.

– Това той ли е?

– Той е.

– Поне името му да бяхте написали.

– И аз тъй казвах, но директорът се възпротиви. Ще направи впечатление, вика, ще възникнат въпроси. После си рекох, че може би така е и редно. Той целия живот го беше изкарал като господин Никой, та сега ли ще го легитимираме.

Стоим в жегата и вихрушката и се взираме в редиците чамови кръстове, а очите ни смъдят от прахоляка.

– Голям късмет извади – мърмори на себе си спътникът ми. – Да свършиш тук, в тази пустош, след като си обходил света зарад някаква си там цел, невъзможна и навярно безсмислена.

– Това последното можеше и да не го казваш.

– Казах го вече.

Разтърква зачервените си очи, извръща се и тръгва към колата. А суховеят все тъй напира на пристъпи, свири в трънака и засипва с прах сиромашкото гробище.

Все пак по-добре, че стигна до тук, вместо да загине неизвестно къде, върху чужда земя.

Все пак по-добре да е тук, сред децата.

– Идваш ли? – дочувам през воя на вятъра гласа на Борислав откъм ладата.

Добрал се е все пак до това окаяно сиропиталище. Но какъв дълъг път е трябвало да измине, за да се върне накрая пак там, откъдето бе тръгнал.

– Хайде, че закъсняваме – обажда се отново Борислав откъм колата.

Тоя пък – „закъсняваме“.

Като че ли вкъщи някой го чака.

Ако не броим самотата и тишината на отчаянието.