Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 18 страниц)

– Имаш предвид когато цъфнат налъмите.

Нова генерация, нов стил на общуване. Сега го познавам: това е единият от двамата, дето бяха ме награкали в беемвето.

– Кафе ще пиеш ли – питам, – че мен краката ме заболяха от ходене.

– Нали срещата е секретна.

– Ти вече я разсекрети.

Сядаме пред първото срещнато заведение. Колегата вероятно не е от приходящите, а от пребиваващите тук. Действителен или мним студент или нещо подобно. Опитвам се да му обясня, докато си пием кафето, че ситуацията е твърде сложна. Табаков е подложен на заплахи, недоверчив е, но все пак съществува някакъв шанс да стане постепенно по-сговорчив.

– Ситуацията я правят хората – заявява без колебание ерзац-студентът. – Ако нещата все така се протакат, ще трябва ние да се заемем.

– Заемете се – окуражавам го. – Само да не стане като с бързата кучка, дето слепи ги ражда.

И му разказвам набързо за случката с украинците, като спестявам детайла за собственото си участие в нея.

– Имайте предвид, че Табаков като австрийски гражданин е тук на собствена територия, а ние при всички случаи сме хора под подозрение.

– По каква причина си напуснал хотела?

– По същата.

– И сега къде си?

– Все там – в подлеза, в уречения ден и час.

Тоя пък иска всичко да знае. Още малко и ще запита в кои дни ходя на опера. Как да му обясня, че отивам да слушам музика единствено в Залцбург и то само когато свирят Моцарт.

Следващата седмица. Същият подлез по същото време. Предишната сценка се повтаря буквално, обаче на излизане пишман студентът ме уведомява:

– Полковникът е тук. Иска да те види. Хотел Амбасадор, 13 часа, днес.

„Бре, казвам си, без много да го вярвам, сигурно ме кани на обяд.“

Няма обяд. Има кафе и газирана вода, долу в хола на хотела. Полковникът е от модерните ченгета. Нищо конспиративно. Отседнал е в един от най-реномираните хотели на Кертнерщрасе и свободно беседва с подчинения си насред фоайето. Дори да има нещо скрито-покрито, това не личи.

– Работата зацикли – казвам, като сядам в креслото насреща му. – Изглежда най-добре ще е да се прибирам.

– Не очаквах от тебе такова малодушие – отвръща шефът. – Разбира се, че няма да се прибираш.

Поглежда, за да провери дали наистина съм капитулирал или разигравам някаква роля:

– Ти си в такъв момент от кариерата си, Боев, че можеш да се върнеш само като победител. Инак язък ти за изразходваната енергия и за изминатия житейски път.

И понеже мълча:

– Ще извиняваш за суровите думи, но идвам да водим с теб мъжки разговор.

Подир което пожелава да чуе отчета ми накратко и без замазване.

Встъпителната ми фраза е максимално песимистична, за да изглежда продължението възможно по-оптимистично и постиженията ми, макар и скромни, да прозвучат като приятна изненада. Докладвам, че съм успял донейде да разтопя ледовете в отношенията си с Табаков, но за взаимно доверие все още е рано да се говори. Някои наши хора са направили всичко възможно, за да го настроят максимално враждебно към страната ни.

– Не знаех тия подробности – лъже Манасиев, когато му разказвам за част от безчинствата срещу Тетето. – Не съм бил в течение, но каквото било – било. Сега задачата е отношенията да се възстановят възможно по-бързо. Няма да скрия, че ситуацията става все по-неблагоприятна за нас. По всичко личи, че ще имаме неприятности не само с конкурентни на Табаков бизнесмени, но и с готови на всичко мафиотски структури. Съгласи се, че целта на операцията съвсем не е да вземем незаконно придобитите средства от един аферист, за да ги предоставим на друг аферист.

Съгласявам се. След което пристъпвам към най-вкусната част на изложението: отчета за установените банкови сметки и офшорни фирми на Табаков.

– Свършил си добра работа, – заключава полковникът. – Вярно е, че все още сме далеч от конкретните реализации, но постигнатото вдъхва надежди. Важното е да се действа възможно по-бързо. И никакво обезкуражаване! Уверявам те, че направо съм доволен.

А когато му разказвам за намесата на украинците, възкликва:

– Ето, от това най-много се опасявам. Ако нашите мафиоти се намесят в същия дух, всичко може да хвръкне по дяволите.

Подир което се заема отново да ми повтаря вече казаното, за да не би случайно да не съм го разбрал:

– Нека Табаков усети, че никой от нас не смята да му обсебва капитала. Напротив – готови сме да го защитим от произволни посегателства. Друг е въпросът, ако той би бил склонен на някаква дори и скромна съв местна дейност, на някаква макар символична помощ за наш проект.

И усъмнил се отново, че може би не го разбирам докрай, запитва:

– Случвало ли ти се е на млади години да ловиш риба с ръце?

– Не помня. Май че да.

– Тогава знаеш, че бръкнеш ли в подмола и усетиш ли там голямата риба, не трябва да се опитваш да я сграбчиш от раз. Ще ти избяга. Трябва лекичко, лекичко да я погалиш, тя ще се укроти, и чак тогава ще забиеш пръсти в хрилете.

Поглежда по стар навик часовника си в знак, че слага край на разговора, но преди да стане, произнася бодряшки:

– Така че, приятелю, довиждане и на слука!

Позьор от класа. Кой знае бива ли го за друго. Смята, че с легендата на бизнесмен ми е осигурил престоя тук до края на вековете. И не се сеща, че ако не беше Табаков, полицията вероятно отдавна щеше да ми изкомандва „Друм!“.

Дали защото полковникът избягва всякакъв акцент на секретност при посещението си или защото Табаков разполага с достатъчно информатори, но още същата вечер ми става ясно, че вече е осведомен за срещата ми с Манасиев.

– Каква оценка дава шефът на работата ти? – пита, като ме гледа невинно.

– Похвали ме – осведомявам го. И малко по-късно:

– Надявам се, че няма да ми поставиш идиотския въпрос дали съм с тебе или с Манасиев.

– Бъди спокоен, това не е в характера ми. Знам отлично, че всеки на този свят е сам за себе си. Допускам обаче друго… Следиш ли мисълта ми? – пита, понеже в момента си играя с Чърч.

– Цял съм слух.

– Допускам, че може да настъпи момент, когато ти ще ме молиш да бъда с теб…

– … или обратното…

– Може да е и обратното. Твоята смърт е запланувана също тъй, както и моята. И двете са част от същата комбинация. Първо: Отмъкване на всичко, което могат да отмъкнат от мен, при което аз бивам ликвидиран. Второ: Замитане на следите, при което ти отиваш на кино.

– Защо трябва непременно да очакваш най-лошото – недоумявам. – отпусни се, погледни живота откъм хубавата му страна…

– Знам, че не ти казвам нищо ново. Не може да не си отгатнал комбинацията още от самото начало. Затова питам се, какъв е насрещният ти план.

– Какво те е прихванало тази вечер! Нямам насрещен план.

– Не бих те питал, ако не беше тази малка подробност: Моята участ в момента е фатално свързана с твоята.

– Може и да си прав, но пак ти казвам: Нямам план. Чисто и просто играта продължава.

– Коя, по-точно?

– Ами все тази, вечната: играем си на чифт-тек със смъртта.

– Нищо не ми казваш – изръмжава той недоволно.

– Все пак, ти едва ли си въобразяваш, че съм изпратен тук, за да ти бъда охрана.

– Не съм си го и помислял. Питам се само, докога ще се движиш със самочувствието, че си пратеник на Манасиев.

– Не съм пратеник на Манасиев.

– А на кого?

– Знаеш на кого. Казах ти го още първия път.

Тишина. Само Чърч леко похърква, свил се върху килима между бюрото на Табаков и моето кресло, за да покаже, че в спора между двама ни пази пълен неутралитет.

– Мисля, че тъй или инак, съществува един изход – произнасям по някое време.

– Знам го твоя изход – поклаща глава Тетето. – Няма да стане.

– Ако погледнеш трезво на нещата…

– Няма да стане, Емиле, казах ти. Май си забравил какво ни учеха някога: Власт не се дава. А каква по-голяма власт от парите.

– Но властта въпреки всичко я дадоха.

– И катастрофираха.

– Не те. Страната катастрофира. Отново настъпва тишина.

Да попречиш на Центъра, като даваш вид, че му помагаш. И да помагаш временно на Табаков, без да му мислиш доброто. Схемата изглежда съвсем проста. Стига да не ти предстои да я изпълняваш.

Това му е доброто на навика да очакваш винаги най-лошото: очакванията ти най-често се сбъдват. Така става и с предчувствието ми, че идиличното настроение на покой в жилището на Табаков е преждевременно. Разбирам го един следобед, когато се разминавам по стълбището с някакъв добре облечен и добре охранен господин на средна възраст, чиято внушителна физиономия изглежда още по-внушителна поради тъмните очила.

Господинът слиза. Аз се качвам. Разминаването се извършва мълчаливо, но нещо ми подсказва, че непознатият е италианец. Причината вероятно са тъмните очила. Италианците си умират за този реквизит в тоалета. Не знам дали мафиотите подражават в случая на бизнесмените, или бизнесмените подражават на мафиотите, но и едните и другите виждат в тъмните очила изискан символ на загадъчност и мъжко достойнство, с известен лек акцент на високомерие.

– Какво искаше този от тебе? – питам домакина.

– Откъде знаеш, че е искал?

– Когато някой ти идва на крака, шансът че идва да дава е кажи-речи нулев. Освен туй стори ми се да долавям в израза му и някакъв акцент на заплаха, но допускам, че това се дължи на тъмните очила.

– Ти си истински наследник на великия Холмс, бе! – установява Тетето.

– Шегуваш се.

– Може и да се шегувам, но положението съвсем не е шеговито.

И пояснява:

– Донесе ми историята на украинския нефт в ново издание.

– В превод на италиански.

– Няма грешка! В тебе наистина се е вселил духът на Холмс.

Въпреки опита му да изглежда добре настроен, личи си, че е угрижен. Причината вече е ясна. Остава да чуя подробностите.

– Реванш – обяснява Табаков. – След като загубиха мача, сега украинците напират за реванш. И понеже ги изритаха от Австрия като мръсни псета, сега търсят помощ от италиански мафиоти. Господинът с тъмните очила ми се представи като човек на нефтопреработвателната компания в Бриндизи, на която бях продал нефта. Не бил точно техен адвокат, но го използвали като консултант. Предложих му да се срещне с моя адвокат, та като колеги да обсъдят проблема. „Не е необходимо – вика. – Не бих се изненадал, ако сделката откъм формалната страна е перфектна, но нас – вика – ни интересува не формалната страна, а фактическата. Ние – казва – господине сме специалисти по фактите и адвокатските увъртания не ни интересуват, понеже и сами сме магистри в тази материя. И в дадения случай не възнамеряваме да прибягваме до съда, а със собствени средства да уредим отношенията си.“

Придърпва дървената кутия и запитва:

– Ще изпушим ли по една „Ромео и Жулиета“?

– Неизбежно е – съгласявам се. – Щом казусът е италиански.

– Гангстерски е. Не му го казах направо, но му дадох да разбере, че за мен случаят е приключен. Обещах, за да не му скърша хатъра, че ще обадя в Бриндизи, но той не оцени жеста ми. „На когото и да се обаждате – казва, – нашето изискване остава същото: да изплатите сумата, която вече ви е известна.“ И накрая в знак на последна милост ми отпусна два дни за размисъл.

– Вторият път какво ще му кажеш?

– Същото.

– А третият път?

– Няма да има трети път.

Още същия ден Табаков се свърза с компанията в Бриндизи. От там отговориха, че шефът отсъствал. Те сами щели да позвънят по-късно. То се знае, не позвъниха. Мафиотите бяха им взели страха.

Три дни подир това мерцедесът на ТТ беше взривен пред дома му.

– Хем съм им казвал да наблюдават неотстъпно колата – ръмжеше Табаков по адрес на близнаците.

– Не могат непрестанно да са до нея.

– Могат. Затова са двама, за да се сменят.

– Хубава кола, и нова – забелязвам, за да му вдигна адреналина. – Ако си беше платил на оня с очилата, може би щеше да ти излезе по-евтино.

– Ти нямаш хабер за каква сума става въпрос, бе – отвръща ми раздразнено Тетето. – И недей толкова да се вживяваш в ролята си на мой съдружник.

– Далеч съм от подобни амбиции. Желанието ми само е да те пазя.

– Мене ли или торбата с пари?

– Ами то е все същото.

Два дни по-късно един взрив отнесе и опела на италианеца. Единствената разлика между двата атентата се свеждаше до това, че мерцедесът бе хвръкнал във въздуха празен, докато при взрива на опела, вътре се бе намирал и собственикът му.

Годината е към края си, ознаменуван с грипна епидемия. Рядко боледувам, което не значи „никога“. Положението ми е на път да се усложни и само грижите на Марта предотвратяват най-лошото. Разбирам от нея, че по време на болестта Тетето на два пъти се обаждал да пита как съм.

– Чудо на чудесата: Траян да се загрижи за някого – коментира тя.

„Грижи се не за мен, а за себе си“, казвам на ума си. Доста дни по-късно влизаме и в личен контакт, но пак по телефона.

– Ужасен вирус. Като нищо може да ни отнесе – мърмори ТТ.

– Точно затуй не е зле да помислиш за завещанието.

– Именно това правя – уверява ме Табаков. – Мисля. Макар и не за завещанието.

Научил по-късно от Марта, че почвам да се съвземам, отново ми се обажда, но не за да ме поздрави за избавлението, а за да ме предупреди:

– И като станеш от леглото, не бързай да ми идваш на гости.

– Толкова ли те е страх от бездната.

– Каква бездна, бе. Страх ме е да не заразиш Чърч. Така или иначе, и грипът, и зимата отминават по реда си, а природата пак се събужда за нов живот, както вероятно би се изразил моят приятел – писателят. Аз бих го казал по-кратко: запролетява се. Това не значи, че хуквам към Тетето. Нека разбере, че не съм умрял за него. И нека още малко потренирам своя любим спорт – чакането.

Свикнал съм да паркирам колата в някоя пресечка на Марияхилферщрасе. Не търся скришни места, първо защото това предизвиква съмнения и второ, защото тук няма скришни места. Най-често паркирам пред вече споменатото малко кафене, заради уюта на заведението и заради възможността да наблюдавам беемвето си през витрината.

Тази заран обаче, докато паркирам колата, забелязвам, че и сам аз съм наблюдаван и то тъкмо от кафенето и от любимото ми място до витрината. Човекът, полускрит зад разгърнатия си вестник, не дава вид, че се интересува специално от мене, но привидното му безучастие е доста неприсъщо на един професионалист. И все пак няма съмнение, че това е професионалист – моят бивш колега и почти приятел, Петко Земляка.

– Здрасти, Петко, какво те води насам – произнасям приветливо, като заставам до масата му.

Онзи отвръща също любезно на поздрава ми и обяснява, че обичал да се отбива в това заведение, понеже правели хубаво кафе.

– Във Виена навсякъде правят хубаво кафе – забелязвам и сядам насреща му, без да чакам покана.

– Ти май нещо ме подозираш – промърморва докачено Петко.

– Какво има да подозирам. И едно дете би разбрало, че ме броиш.

– Знам си, че не ме бива твърде в проследяването. Но кво да правя – служба.

Младата келнерка се приближава да вземе поръчката. Любезна усмивка към мене и нула внимание към Петко.

– Две кафета, моля.

– Аз вече пих едно – обажда се приятелят ми.

– Нищо. Ще пиеш още едно, та да не ти пресъхнат устата, додето разказваш.

– Какво точно те интересува?

– Всичко.

– От раждането си ли да започна?

– Може и малко от по-късно. От момента, когато стана човек на Манасиев.

– Ами станах по същия начин, по който и ти стана негов човек.

– Има известна разлика. И първата е, че аз не съм негов човек.

– Твойта е друга. Сам си. А аз имам брат и сестра, дето живеят на моя гръб. Колкото до жена ми, знаеш я.

– Не я знам.

– И по-добре. Но мене питаш ли ме как й понасям истериите. А дъщеря ми следва в Лондон. Да не ти разправям какво ми струва това.

– Не може ли без семейни подробности.

– Че те тия подробности ме заведоха при Манасиев. Отнесе се човешки с мене. Настани ме на работа…

– Нали си бизнесмен.

– Бизнесмен ли? Само фасада съм, нищо повече. „Кобра“ е собственост на полковника или на зет му. Също както и „Випер“.

– Каква „Випер“?

– Тукашната фирма, към която ме е делегирал временно.

– Ще вземем ли по един сандвич? – питам, за да му дам възможност да се успокои.

– Ти вземи, аз не ща.

– Защо, линия ли пазиш?

– И още питаш!… Заврял си ме в кучи гъз, а на всичко отгоре предлагаш и сандвич.

– Ще ти поръчам все пак, нали е казано, че апетитът идва с яденето.

Любезната мома донася две порции кренвирши с горчица и две виенски кифли, понеже нямали сандвичи.

– Или яж – казвам, – или продължавай. Предпочитал да продължи, за да приключела по-бързо инквизицията, която съм упражнявал над него.

– Ще ти кажа, Емиле, че ако навремето не ми беше спасил живота в Мюнхен, нямаше да ти уйдисам на каприза да приказвам неща, които не са за приказване.

– Щом не са за приказване, защо е трябвало да ги вършиш.

– Ами нали трябва и аз да живея…

– „Трябвало да живее.“ Ами живей нормално, живей прилично.

– Не мога да си го позволя, нямам такива средства.

От по-нататъшния му разказ става ясно, че първата ни среща в градинския бюфет не била случайна, че ме търсел по нареждане на Манасиев, че пак по негово нареждане ме бил назначил, че всичко изобщо било уйдурдисано.

– Кое „изобщо“, бе?

– Ами още от връщането ти в страната. Претърсването на колата ти, разпитите на Развигор, кво да ти разправям. Знаеш, че първата мярка за да си осигуриш верен помощник е да разполагаш срещу него с някакъв компромат.

– Чакай, чакай. За да ми задържат беемвето на Калотина и да претърсват, значи някой ги е предупредил, че нося нещо.

– Вероятно.

– Как „вероятно“? По кой начин Манасиев ще има връзка с чужди наркопласьори.

– Това не знам. За това не ме питай.

– Добре. Само че и аз ще ти кажа нещо. Сещаш ли се защо навремето те отървах в Мюнхен.

– Ти ще ми обясниш.

– За да мога сега да ти видя сметката във Виена.

– Това майтап ли е?

– Не го разбирай буквално, в смисъл, че ще ти тегля куршума. Има и по-кротки начини. Даже напълно законни. Не забравяй, че Манасиев не е тук, за да те пази. А сега продължавай.

– Ами аз всичко ти казах.

– Това, което го каза, аз го знам и без тебе. Кажи нещо по-ново. Например, за какво си дошъл във Виена. На почивка ли?

– Нали споменах, че ме праща във „Випер“?

– За какво? За да ги учиш как се правят решетки ли?

– Караш ме да поставям на карта живота си бе, човек! Вярно, че съм ти задължен, обаче има служебни тайни, които…

– Какви служебни тайни, бе? Фактът, че си станал слуга на един мафиот, това ли е служебната ти тайна?

Въздържам се да повишавам тон, за да не смущавам спокойното заведение, но Петко разбира, че ме е изкарал от търпение и най-после запява.

Секретната му задача била да установи какво е действителното ми поведение тук в този момент. Полковникът имал сведения, че съм изменил на поетите задължения и вместо да се заема с разработката на Табаков, съм се превърнал в негов помощник.

– Направо казано, смята те за предател, но иска да знае доколко си влязъл под кожата на Табаков.

– Ами защо не ме питаш направо, ами си се наврял тук и надзърташ зад някакъв вестник.

– Какво да правя, не ме бива за брояч.

– Сега като се върнеш, кажи на полковника следното: Противно на лъжите му, оказа се, че аз не съм първият пратеник при Табаков, а последният, делегиран, след като всичко е заплескано от всевъзможни мърлячи, които са шантажирали и плашили човека. При това положение не виждам начин да изпълня задачата, която ми е поставил. Така че напускам и край.

– Лесно ти е на тебе – промърморва Петко. – ако имаше една дъщеря в Лондон и една истеричка у дома, щях да те питам.

Заран. Закусвам добре, благодарение на Марта, тази чудесна домакиня, и излизам на двора да попрегледам беемвето. Вратата към улицата е заключена, но това нищо не значи. Изследвам педантично всички части на колата, където непознат доброжелател би могъл да ми напъха някой сувенир, казвам „до скоро“ на стопанката и потеглям към нейния бивш съпруг.

– Прегледа ли добре корубата? – пита Макс, който току-що е отворил гаража.

– Естествено. Но не пречи и ти да хвърлиш едно око.

Той се навежда да провери корпуса от долна гледна точка и това ми дава възможност съвсем ясно да разгледам зеления Мерцедес, който в момента минава край нас тъй бавно, сякаш се движи в погребално шествие. Зелени мерцедеси – колкото щеш, но този е уникален и не само с познатия ми цюрихски номер, но и с пасажера, настанен до водача. Това е старият познат Боби и само бързият ми рефлекс да се сниша зад беемвето, осуетява възможността на Боби да ме забележи.

– Тия какво ни зяпат? – мърмори Макс, който се е надигнал тъкмо когато аз съм се снишил.

Бих могъл да му отговоря, но не съм настроен за дълъг разговор. Заемам мястото си зад волана с неприятното чувство, че съм изтървал една удобна ситуация, тъкмо в мига, когато тя се повтаря: зеленият Мерцедес за втори път се плъзга погребално край нас, сега вече в обратна посока. Изчаквам да поотмине, запалвам мотора и потеглям край недоумяващия Макс, който красноречиво размърдва пръсти около слепоочието си, в смисъл, че не съм с всичкия.

Виена е като повечето големи градове. Излезеш ли от лъскавите квартали, озоваваш се в мърлявите. Зелената кола ме отвежда именно на едно подобно неугледно място до Дунава и спира пред някаква също неугледна кръчма, чиято червена неонова фирма свети и през деня: „Сити Бар“.

Не правя грешката да се залепя до мерцедеса, нито да последвам Боби и спътника му, които влизат в заведението. Паркирам достатъчно далеч, за да не ме забележат и достатъчно близо, за да следя движението на клиентелата. Налага се и доста да чакам, но както вече неведнъж съм отбелязвал, процесът на чакането е за мен просто нормален начин на живот.

Трябва да е изминал близо час, когато от кръчмата най-после излиза… не, не Боби. Излиза добрият ми стар приятел Петко Земляка. Запътва се към ъгъла на улицата и се настанява в паркирания там Фолксваген, лъскав и черен като обувка за бални танци. После бавно потегля.

Не ми остава нищо друго, освен да го последвам. Отново сме в лъскавите квартали и даже в най-лъскавата улица Кертнерщрасе, и по-точно – зад гърба на прочутата Опера, и още по-точно пред фасадата на не по-малко прочутия хотел Захер. Аз разбира се, не съм дотам нахален да се изтъпаня пред самия хотел, а от известно разстояние наблюдавам как там царствено спира колата-чепик на Земляка, как той излиза и с небрежен жест предоставя ключовете на портиера, за да паркира чепика му, а сам той влиза в сладкарницата.

Не мога да повторя същите салтанати, не съм клиент на хотела, затуй скромно завивам и се натиквам в Йоханесгасе, където щастието ми си усмихва под формата на свободно място – голяма рядкост в този колкото прекрасен, толкова и пренаселен град.

Ако се намирате в Париж и търсите да поседнете в някоя сладкарница, шансът да попаднете на подобно заведение е почти нулев, французите, като повечето алкохолици, не са по сладките работи. За сметка на туй Виена гъмжи от сладкарници, но най-прославената от тях е тази на хотел Захер – родина на легендарната Захер-торта.

Заварвам Петко, седнал в един ъгъл на заведението, точно когато опитва споменатото лакомство, придружавайки го с глътки ароматно капучино. Знам, че ще му разваля апетита, но обстоятелствата ме принуждават да се настаня срещу него, без да пропусна все пак да му кажа „наздраве“.

– Мерси – отвръща той. – Имам чувството, че тия дни цяла Виена е изпълнена с Емил Боевци.

– Надценяваш ме, обаче не си съвсем далеч от истината. Няма да се отървеш от мен, докато го усукваш и премълчаваш най-главното.

– Какво имаш предвид?

– Дрогата.

– Шшшт! – произнася тихо той, като едва не се задавя.

– Няма какво да ми шъткаш, ами казвай каквото има да казваш. И този път – изчерпателно и без недомлъвки.

Мога да имитирам доста заплашително изражение, обаче в този момент то е само ледено. Петко, като стар приятел знае какво означава това. И забравил божествената торта пред себе си, запява втората част на Недовършената симфония. Дано този път да я довърши.

Задачата, с която Манасиев го е изпратил тук и която Петко се опитва да представи като нещо странично, е всъщност главната: Да дискредитира Табаков като наркотрафикант, след като предварително му е пробутал солидно количество дрога. Операцията в основному ще бъде реализирана с помощта на някой си Сарафа от Цюрих, заедно с неговия помощник Боби. Действията в подробности ще зависят от ситуацията, но основното е Табаков да бъде натопен пред властите.

– Какъв е смисълът на това безумие? – питам. – Ако Табаков бъде натопен, Манасиев какво ще получи?

– Може и нищо да не получи, но това е последната възможност. Вече е ясно, че Тетето няма да даде доброволно нито долар. От друга страна съществува все по-реална опасност в конфликта да се намеси някоя неконтролируема сила. Затуй според полковника единственият шанс е, след като Табаков бъде опозорен, австрийските власти да склонят да го предадат на нашето правосъдие.

– „Неконтролируема сила“… Усещам в този термин игривия стил на Манасиев. Какво смяташ, че има предвид?

– Откъде да го знам.

– Да оставим това. Къде е наркотикът?

– Какъв наркотик?

– Не се прави на идиот. Този, същият, дето ще послужи за компромат.

– Откъде да знам.

– Къде сте го скрили?

– Откъде да знам.

– Ако още веднъж я повториш тази фраза, заклевам се, че ще ти строша стола в главата.

Поглежда ме плахо и убедил се, че не се шегувам, избъбря:

– Утре ще го донесат.

– Кога и къде ще ти го предадат?

Готви се вероятно да запита „Защо на мен?“. Обаче среща тежкия ми поглед:

– Утре, в девет… Зад художествената галерия.

– И как смяташ да го тикнеш, в колата ми или в квартирата, за да подпалиш къщата на онази женица?

– Ама чакай бе, Емиле, защо на теб… защо аз…

– Защото така си е редно. Нали е казано: направи ли ти някой голямо добро, върни му го с още по-голямо зло.

Навремето минаваше за железен терк, човек без нерви. Обаче възрастта вече си е казала думата. На очите му се появяват сълзи. Опитва се да ми хване ръката, но аз я отдръпвам, докато той полугласно и на пресекулки бърбори нещо в смисъл, че да, може би ония типове и наистина си мислят да го използват, но мога ли да повярвам, че той ще приеме да стане мой палач, той дето никога не е забравил, че на мене дължи живота си, той който… и пр., и пр.

– Абе не виждаш ли, че те точно тази роля са ти определили – ролята на палача.

– Защото не знаят за отношенията ни… никой не знае… даже Манасиев не знае…

– А ти знаеш ли?

– Какво да знам?

– Това, единствено важното: какво ще направиш, ако ти доставят стафа и ти наредят: „Пробутай го на онзи баламурник!“.

– Веднага ще те предупредя.

– И къде ще ме намериш, за да ме предупредиш?

– Където кажеш.

– Че как да кажа, когато до този момент си мълчал като риба и щеше да продължиш да мълчиш, ако не бях те раздрусал, за да се освестиш!

– Прости ми, братко. Така съм объркан, откакто Манасиев ми натресе тази пъклена операция, че може и наистина да съм превъртял.

Оглежда се, за да провери дали някой наоколо не подслушва, макар в този обеден час сладкарницата да не гъмжи от подслушвачи, и прошепва поверително:

– Още вчера мислех да ти го кажа, но не се реших. И ако ти го бях казал, сам щеше да разбереш, че не съм се готвел да те предам: Емиле, аз вече няма да се върна в България.

Тази тържествена декларация заслужава да бъде отбелязана с подходяща поръчка, която отправям към сервитьорката с бяла престилка и бяло боне. А когато тортите и напитките пристигат, съобщавам късо на Петко как трябва да постъпи, в случай, че желанието да ми помогне не е лицемерие:

– Отиваш в уречения час на алеята зад Кунстхисторишес Музеум. Когато ти връчат стафа, вземаш го, изслушваш инструкцията и тръгваш надясно. Аз ще на меря удобен момент да те пресрещна и да взема пакета. После – всеки по пътя си.

Готвим се да ставаме, когато случайно се сещам да попитам:

– А онова леке Боби къде е отседнало? Не вярвам и то да е в Захер.

– В Захер, как не! Там е, в онова хотелче над Сити-Бар, където си ме причаквал одеве.

Да намеря Боби – какво по-просто от това. Знам вече къде е Сити-Бар, знам кой е Боби и все пак, както неведнъж е казвано, нещата рядко са тъй прости, както изглеждат. Трябва да докопам лекето преди то да е разбрало, че го търся, защото инак или ще ми избяга или ще хвърли срещу мене всички наркоманчета от квартала. Да вляза направо в бара е лудост, но не мога да кисна и в хола на хотела, понеже там няма хол. Влизаш през обща врата, от едната страна – заведението, от другата – стълбището, водещо към стаите, а по средата – гишето на рецепцията, с таблото ключове. На всичко отгоре нито аз, нито Петко знаем истинското име на Боби.

– Бих искал стая – съобщавам на онзи до таблото.

– За колко време?

– За една вечер.

– За една вечер може. Плаща се веднага.

Уреждам сметката, вземам ключа и поемам по стълбата, без да питам „кой етаж“, понеже хотелът е разположен на единствения етаж над партера. Беглият поглед на рецепцията ме е убедил, че стаите са към една дузина. Моята е в началото, до самото стълбище, където вероятно е най-шумно. Това ме устройва. Така по-трудно ще заспя, а не бива да заспивам.

Стаичката е толкова мижава, та не си заслужава да я описвам. Въздухът е спарен и вмирисан на непрани чаршафи. Една находка, все пак, досега не съм допускал, че мръсните чаршафи могат да създават такава атмосфера. Оставям вратата леко притворена, колкото да следя движението по коридора. И се заемам с обичайното си занятие – чакането.

Бдението ми започва някъде към шест следобяд и завършва към полунощ. Това е времето, когато забелязвам избелелите дънки на Боби да се кандилкат по коридора. Сподирям го безшумно. Отваря третата врата подир моята и тъкмо да я затвори, забелязва, че действието е възпрепятствано от някакъв крак. Моят. Вдига сепнато поглед от крака, разпознава ме и тъкмо в мига, когато се кани да извика, усеща юмрука ми право в мордата си.

– Дръпни се – промърморвам. – Така ли посрещаш гости.

– Ти ми изби зъбите, бе – ломоти той с разкървавена уста.

– Ами изплюй ги, да не ти пречат – съветвам го, като заключвам вратата.

Полюшва се леко, но не изглежда дрогиран. Във всеки случай – не много. Въпреки мърлявата си външност Боби спада към кастата на аристократите, които смъркат само кокаин. Такива, додето са под влиянието на наркотика, се държат много серт, но разсее ли се упойката, увисват като парцали.

– Сядай, разполагай се – подканям го и го блъсвам в скапаното кресло.

– Зъбите ми изби бе, грубиян – продължава да ломоти той, като си бърше устата с някаква нечиста кърпа.

– Това вече го чух. Сега да чуя останалото.

– Искам да се измия.

– После. Ако си жив дотогава.

В стаята е ту червено, ту мораво, понеже точно под прозореца светва и гасне неоновата фирма на „Сити-Бар“. Пулсация. Също като тази, дето я усещам в слепоочието си при вида на тази отрепка, причинила ми толкова гадости.