Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

Шкафчето беше празно.

Истината е, че ми се стори празно, вероятно защото бях очаквал да открия вътре куфар или чанта. Нямаше такива неща. Но когато протегнах навътре ръка, напипах плосък пакет. Обвит бе в черна хартия и тикнат в самото дъно, за да не се забелязва от пръв поглед. Проверих съдържанието му, едва когато се прибрах у Марта. После отново го загърнах, поставих го в найлонов плик на реномирания супермаркет „С & А“ и го отнесох обратно на гарата. Разликата подир цялото това разкарване бе, че сега вече находката остана да лежи не в шкафчето на покойния Траян, а в онова на все още живия Емил.

Документите, за които бих могъл само да мечтая, се бяха намирали едва на някакви си три метра от шкафчето, където бях поставил куфара си с оръфаните ризи и закърпените чорапи.

Още отдавна, може би още от първите ни разговори, у ТТ бе възникнала идеята да ме използва като инструмент за отмъщение. Понеже знаеше, че съм упорит като муле и безкористен като последен глупак. Затова, вместо да ме премахне от пътя си, бе ме превърнал в свой постоянен спътник, в своя бомба с часовников механизъм.

Пазеше ме като последно средство, защото задействаше ли ме преждевременно, рискуваше и сам да взриви себе си, посредством онова, което щеше да бъде разкрито.

Предполагам, че активно се зае с приготвянето на бомбата от деня, когато научи за екзекуцията на Бебо. Натрупал бе достатъчно взривно вещество, а ролята на детонатор бе запазил за мене. С моето включване започваше фаталното обратно броене.

Сега вече ме бе задействал. Чрез един малък банален ключ, предаден като зловеща парола в последния миг, преди да полети в бездната. Чрез достъпа до някаква обемиста канцеларска папка с куп документи. Тази невзрачна папка бе неговата „Бяла книга“. Един жесток обвинителен акт, съставен от неопровержими факти. Такива неща не се изнасят черно на бяло, освен ако си готов на всичко, включително и на рейс към отвъдното.

Своя рейс той вече го бе предприел. Сега идваше моят ред.

Вероятно един единствен човек би могъл да разкрие цялата чудовищна операция. Нейният автор и организатор. Не само защото замисълът и изпълнението бяха негови, а и защото притежаваше всички изобличителни документи, получавани с имената и подписите срещу раздаваните блага. Давам ти го, но ще те държа! такъв бе смисълът на тези действия, начело на които бе стоял Бебо. Вероятно бе вярвал в тяхната солидна механика на компромат. И все пак предвидил бе и такъв авариен вариант. В случай че се стигне до там да бъде премахнат от онези, които държи в ръцете си. Допускал е и този риск. И е подготвил посмъртното си отмъщение, като е поверил компромата на своя най-близък човек, непоклатимият Табаков. За да потвърди чрез него пред историята, че всяко предателство се наказва. И да отклони вниманието от въпроса дали най-големият предател не е всъщност той самият – предател на една велика идея, предател на сътвореното от милиони хора.

Сега взривният материал беше в ръцете ми. Не знаех дали ще ми се наложи да изпълнявам ролята на камикадзе или на нещо не толкова самоубийствено. Обаче при всички случаи бях длъжен да държа барута сух, както се казваше някога, когато барутът все още беше най-страшното нещо, сътворено с благосклонното съдействие на човеколюбивия Нобел. За да държа барута сух, наложи се нова, а може би и последна среща с мъдрия Фурман син, последвана от някои дребни операции. А за да подготвя включването на часовниковия механизъм, позволих си да помоля по телефона вездесъщата Криста за кратка делова среща. Бях убеден, че в момента Брунхилда си бие шамари, за да се развлича в бюрото, но за да си придаде по-голяма важност дамата ми определи час за визитата едва рано след обяд на следния ден.

Прие ме твърде хладно, точно както очаквах и също тъй хладно изслуша молбата ми. Молех я да ми уговори среща с журналиста Карл Вебер от авторитетния вестник „Ди Пресе“.

– Вероятно си спомняте, че бях помощница на покойния хер Табаков, а не ваша лична секретарка – за белязва Криста, след като изслушва молбата ми.

Но за да не бъде прекалено груба, пояснява:

– Струва ми се, че сте избрали възможно най-неподходящия момент за контакти с „Ди Пресе“, пък и с кой да е местен вестник. Ако сте следили печата, не може да не сте забелязали, че точно сега ксенофобската компания, особено в нейния антибългарски вариант е в разгара си.

– Съвършено вярно – потвърждавам. – Но целта на моята евентуална среща е именно да защитя престижа на своя покоен, а предполагам и ваш приятел хер Табаков, без да оспорвам законното негодувание на австрийците от прилива на всевъзможни отрепки във вашата прекрасна столица.

Елементът на ласкателство в репликата ми е достатъчен, за да се забелязва още от озоновата дупка, обаче непристъпната Брунхилда трудно може да бъде спечелена с някакъв лек комплимент.

– Покойният хер Табаков съвсем не ми е бил приятел – възразява все така хладно тя. – Нямам вашето самочувствие за да считам за свой приятел един толкова изискан човек като него. Бих могла да кажа само, че съм се старала да бъда на необходимата висота при осъществяване на известни операции, родени от неговия изключителен интелект.

– Уважавам скромността ви – съгласявам се отново, – но твърдо съм убеден, че тъкмо вие бяхте неговият най-верен, а бих добавил и единствен помощник, без чието компетентно участие той едва ли би могъл да превърне в дела бележитите си проекти.

Айсбергът вече започва да се разтапя, но за да се ускори този процес налага се да положа още малко старание, като наблегна по-енергично върху клавиша на трагичната орисия на незабравимия хер Табаков, осъден като всеки голям дух да изпита злобата и завистта на околния враждебен свят.

– С риск отново да го приемете като ласкателство, позволете ми да добавя, скъпа госпожо…

– Госпожица.

– Позволете ми да добавя, скъпа госпожице, че вие единствена с вашата отзивчивост и очарование внасяхте полъха на човешка топлота в строгото и студено битие на самотника.

– Добре, добре, хер Боев, излишно е да надувате повече тръбата. Смятам, че използваните от вас суперлативи са достатъчни, за да ви уредя среща, тъй че едва ли е нужно да се преуморявате повече.

– Трогнат съм от вашата отзивчивост – забелязвам, – но позволете ми само да кажа, че думите на признание, които си позволих да изрека, съвсем не са породени от корист, а са израз на конкретните ми наблюдения, натрупани в процеса на съвместната ни работа с хер Табаков.

– „Съвместна работа“, не ми ги разправяйте на мене тия. Като че ли не знам каква беше тази съвместна работа. Тровехте се с онези ужасни пури, заяждахте се непрекъснато и си съперничехте в ухажването на оня булдог.

При последните думи изражението й става страдалческо и тя произнася с въздишка:

– Булдогът!.. Боже мой, съдбата на това грозно куче вечно ще ми тежи на съвестта.

– В какъв смисъл?

– Ами преди инцидента с Хауптман при нотариуса, хер Табаков, предвиждайки възможността за някой жесток обрат, ми бе възложил да заведа Чърчил в пансион за псета. Изпълних акуратно заръката, както съм изпълнявала всички негови поръчения. А няколко дни по-късно от пансиона ми съобщават, представете си, че Чърчил е изчезнал безследно. Избягало е горкото куче и е тръгнало по света да търси господаря си.

– Не се притеснявайте – казвам. – Знаете, че кучето не намери господаря си. За това пък ние намерихме кучето.

И й разправям как съм открил Чърчил върху стълбището на задния вход.

– Ако бяхте започнали с този факт, нямаше да се налага да ме подкупвате с ласкателствата си – забелязва Криста.

Забелязва, да, но няма начин да скрие, че ласкателствата също са извършили своето.

– Понеже стана дума за срещата с Хауптман, как всъщност се стигна до тази среща? – запитвам, решен да се възползвам от затоплянето на атмосферата в кантората.

– Нямаше никакъв Хауптман.

– Искам да кажа, при срещата с нотариуса.

– Нямаше никакъв нотариус.

Подир което дамата, освободена вече от ледените си висулки, разказва, че цялата комбинация е била организирана от гениалния ум на шефа и възложена за изпълнение на вярната до гроб Криста.

– И двете лица, изиграли ролите на наследника и на нотариуса, са добри познати на хер Тодоров. Може би е неловко да ви издавам, обаче това са килъри от старата школа, вече оттеглили се от активна дейност, но приели в случая да направят услуга на шефа.

– Екзекуцията е била предварително запланувана.

– Не бих я нарекла „екзекуция“. Беше възмездие. Изключено е да удряш в лицето достоен мъж като Траян и да не си платиш сметката.

Интимното „Траян“ съвсем неволно се е изплъзнало от устата й. Жената е явно сконфузена от този пропуск, който аз любезно се правя, че не съм забелязал.

– Вярно – спомням си. – Позволиха си тази волност.

– „Волност“ ли? Само че не си я позволиха спрямо вас.

– Причината е, че просто не ме броят за нищо. Както благоволяваше да казва покойният, аз може да съм някаква дребна карта в играта, обаче не съм играч.

И с цел да се оправдая съвсем, добавям:

– Не забравяйте, че и аз отнесох един куршум.

– Ами да сте си отваряли очите – отвръща Криста, която явно е в течение на всичко.

Обсъждането на въпроса би могло да приключи тук. Но подтикван от чисто професионално любопитство, добавям още едно питане:

– Интересно, как сте успявали да поддържате връзка със шефа си през цялото това време.

– Няма нищо интересно. Операцията бе обмислена още преди това, след като на хер Табаков му бе дошло до гуша от набезите на вашите бандити.

– Имаше и не наши.

– Всички са от еднакъв десен. В капана биха могли да влязат и други, но стана така, че тъй наречените „застрахователи“ първи се вредиха. Малките подробности при самото осъществяване ги уреждахме чрез банките. Табаков, както и аз лично, имаме достатъчно тесни връзки със служителите в банките, за да получаваме и предаваме съобщенията си, които се свеждаха до някаква дума или знак.

– Забележителна операция – признавам.

– Това беше лебедовата му песен.

И решила вероятно, че излишно се е разприказвала, запитва:

– Други въпроси има ли?

– Не. Всъщност има един проблем с нашата обща позната Марта, но надявам се, че вие сама, в личен контакт с нея…

– Личен контакт с Марта не предвиждам, поне в близките години…

– Става въпрос само за материалната страна…

– Материалната страна е такава, каквато я е определил хер Табаков. Впрочем, може да й съобщите, че големият му апартамент е записан на нейно име, тъй че би било твърде нахално от нейна страна, ако почне да се оплаква.

– Благодаря за информацията.

– Нямате никакви причини да ми благодарите за каквото и да било. Всичко произтича от решението на покойния ми шеф. Апартаментът бе записан на името на Марта, за да се избегнат високите данъци, които би следвало да плаща, ако беше на негово име. Ето ви и ключовете.

Криста вади от бюрото си връзка ключове и ми ги подава.

– Благодаря. И понеже стана въпрос за завещание, бих искал да ви попитам…

– Шефът не е оставял завещание.

– Той обаче беше изразил пред мене нещо като последна воля…

– Пред вас? В качеството ви на какъв, ако смея да попитам?

– Вероятно знаете, че бях стар негов приятел.

– „Стар приятел“, това не е служебна длъжност. Доколкото разбирам вие сте тук в качеството си на шпионин.

– Не бих употребил точно такава дума. Пратен бях по-скоро за да обсъдя с Табаков съдбата на имуществото му след неговата смърт.

– Знам всичко за мисията ви и за продължителните ви опити да зомбирате шефа. Но щом сте негов стар приятел, би трябвало предварително да разбирате, че мисията ви е обречена. Той никак не беше податлив на внушения. И ако говорим за „последна воля“, волята му, доколкото схващах, беше да се създаде някаква фондация на името му с идеална цел…

– Разбирам – кимам. – Няма повече да ви отнемам времето.

И ставам.

– Не искам криво да ме разберете – произнася Брунхилда на раздяла. – Не ви приравнявам към другите измамници, които се въртяха около него заради парите му. Знам, че и вашата мисия е с идеална цел. Обаче вие сам знаете, че съществуват различни цели.

И като млъква за миг, сякаш търси някакви по-малко обидни думи, добавя:

– Вие воювате за един вече мъртъв свят, хер Боев.

– Как ще я караш от тук нататък? – питам Пешо. – Няма ли да се връщаш обратно в родината?

– Не съм навит да се връщам, другарю началник. Нали вече ви казах.

Говорим си в опела, докато чакам Марта да слезе от етажа. Тя е настояла да я докараме тук веднага след като е научила от мене голямата новина и сега държи да разгледа подробно апартамента, вече като стопанка на имота. Радостното оживление достига връхната си точка, когато разтваряме секретната стаичка, а подир туй и самата каса. Запомнил съм точно кодът на отварянето, макар в момента да съм се правил на разсеян. Сега оставям дискретно Марта сама да проверява съкровището си и слизам да я чакам долу с Пешо.

– Като го няма вече шефът, какво ще правиш? – питам шофьора.

– Имам си нов шеф. И пояснява:

– Криста. Малко е серт като главнокомандващ, но инак не е лоша по характер. Нали знаеш, другарю началник, всяка жена си има цака.

– Е, щом си стигнал до тази истина, няма какво да те мисля.

В това време пристигна и Марта. Противно на очакванията ми – с празни ръце.

– Реших, че по-добре е всичко да си остане тук. По-сигурно е, отколкото при мен.

– Съобразителна си – признавам. – Не ме бива за пазач. Особено след като и хлапетата вече ме взеха за мезе.

– От хлапетата не се боя – отвръща тя. – Те вече изчезнаха. Боя се само, че и ти ще изчезнеш.

Предварителният разговор с Карл Вебер по телефона е обещаващ. Журналистът проявява жив интерес към материала, за който му намеквам и се съгласява, че най-добре е разговорът ни да стане извън редакцията. Срещаме се същата вечер в жилището на самия Вебер.

Апартаментчето е таванско, но кокетно подредено. Усеща се педантичната грижа на стария ерген да направи по-уютно гнездото, където вероятно посреща млади колежки.

– Не съм по колежките – поклаща отрицателно глава Вебер в отговор на дебелашката ми шега, която пускам, колкото да проверя реакциите му. – Вие сте по-зрял от мене и вероятно с по-богат опит, но лично аз смятам, че интелектуалките са или грозни или прекалено самовлюбени.

Вече сме седнали – той на дивана, аз пък в креслото, тапицирани в импримета с весели цветове. Домакинът методично пълни лулата си – единственият неприятен навик, който забелязвам у него е тази воняща лула с нейния вонящ тютюн. После запалва, вдишва и издишва на няколко пъти дима като пухтящ локомотив и накрая запитва:

– Какво хубаво сте ми донесли?

– Мисля, че наистина е хубаво, като база за понататъшни реализации.

– В такъв случай да си направим по едно хубаво кафе.

Три часа по-късно помещението е задимено до такава степен, та понякога всеки от нас се взира тревожно в мъглата, питайки се дали събеседникът му е още тук или вече го няма. Изпили сме по пет-шест големи кафета на човек, а също и три-четири кани ябълков сок, понеже тук ябълковият сок е нещо като национална напитка. Колкото до броя на изприказваните думи, те са неизброими.

– Но този материал е наистина фантастичен! – повтаря на няколко пъти с въодушевление Вебер. – Такъв колосален грабеж в национален мащаб, това е просто нечувано!

– Именно затова допускам, че статията ви просто няма да бъде публикувана.

– Вие не се безпокойте. Австрия е свободна страна и моят вестник е независим.

– Освен това, доколкото следя местния печат, едва ли ще бъде добре, ако статията бъде възприета като казионно пригласяне на все по-популярната тук ксенофобия. В подобен случай не малко читатели ще си кажат: клеветят бедните българи, защото ненавиждат чужденците.

– И такава опасност няма – категоричен е журналистът. – Пред езика на фактите всички ще замълчат. А фактите в материалите ви са потресаващи.

И след като за кой ли път натъпква лулата си, за да доосмърди помещението до краен предел, подхвърля:

– Знам че ви гнети съмнението да не би с материала си косвено да обслужите собствените си противници. Понеже усещам позициите ви и без да ги декларирате. Е, добре. Ще ви успокоя и по тази точка. Моят материал ще бъде написан според моите възгледи. А те са, че свободното общество не може да се създава с криминални средства и че бандитизмът и корупцията не могат да бъдат строители на демокрацията.

– Една последна подробност – забелязвам вече на излизане: – Не бих желал документите да получат широка популярност още преди публикацията, нито да се съобщава източникът.

– И за това трябва да сте спокоен. Достатъчно съм работил с документи, за да усетя дали преводът е точен и дали копията са автентични. В края на краищата и вие, и аз еднакво рискуваме. Бъдете уверен: няма да ви предам.

Материалът на Вебер излиза седмица по-късно. Началото е изнесено на първа страница под заглавие с големи букви: „България – един колосален грабеж“. Разследването е издържано в обичайния за журналиста остър нападателен стил, но по-важното е, че изобилства с конкретни факти – събития, дати, цифри и имена. Цялата механика на чудовищното престъпление е разбулена с такава убедителност, че трудно може да бъде оспорена. Още на следващия ден резюметата от материала на „Ди пресе“ биват публикувани и в другите големи западни вестници. Налице са всички шансове аферата тепърва още повече да се разшуми, тъй като статията на Вебер е само първа част от разследването.

За западната публика това едва ли е нещо повече от сензация между другите сензации, които влизат в обичайното му духовно меню. Но в България журналистическата бомба несъмнено ще има грандиозен ефект. Не знам само дали той няма да се окаже гибелен за самия мене.

Два дни след публикацията решавам да мина през подлеза на секретните срещи, понеже точно това е обичайният ден и понеже не желая в Центъра да решат, че съм се укрил. Както и очаквам, познатият симпатяга и този път ме сподирва в уречения час.

– Нещо взе да ми бягаш – подхвърля, когато излизаме на улицата.

– Такава е играта.

– Ще обясняваш където трябва. Трябва веднага да се връщаш в страната. Вика те шефът.

– Какво значи „веднага“?

– Веднага значи веднага.

– В момента имам тук неотложна работа.

– Ще обясняваш където трябва. Аз съм до тук. И свива в първата пресечка.

Колебанието да се върна или да не се върна отдавна вече бръмчи като досадна муха в главата ми. Но решението не може повече да се отлага. Макар да не е така просто, както да решиш къде да летуваш. Всъщност нормалните хора наоколо се занимават именно с въпроса къде да летуват, защото пролетта вече настъпва. Само че аз не съм между нормалните хора, понеже и професията ми, както Марта бе отбелязала, не е за нормални хора.

Нищо не пречи да остана тук. Точно това ми внушава и Марта, която вече дотам се е успокоила за бъдещето си, та се е замислила и за моето.

– За какво ти е да се връщаш в България? – пита. – Да не си оставил там баща или майка.

– Казвал съм ти, че отдавна са покойници.

– Или може би някоя изгора.

– Подигравай се.

– Я си стой при мен, да ме пазиш. Та и аз да имам за кого да се грижа.

– Нали имаш Чърч.

– Да бе. Горкото кученце. Още не може да прежали господаря си.

Чърч си е намерил удобно място в ъгъла на кухнята, свил се е върху черджето и спи. Но сънят му навярно е доста тревожен, защото от време на време тихо похлипва.

– Не скърби, братко – говоря му. – Всички сме за там. Нищо чудно даже да тръгнем някой ден заедно.

А булдогът леко помахва с опашлето си в знак, че не възразява.

На два пъти срещам и Пешо. Помага на Марта да пренесе от апартамента това-онова.

– Не е ли по-добре пренасянето да стане в обратна посока? – питам я просто така.

– За нищо на света не бих живяла там. Всичко в онова жилище ще ми напомня за Табаков. Аз не съм Чърч.

– Пешо, казвам на шофьора – Ако не се видим, ще си пишем. Обаче не те съветвам да се свързваш ни с тия, нито с ония.

– Прав си, другарю началник, и аз мисля така. Само че, нали знаеш, животът е сложна работа.

Сигурен съм, че са му възложили вече новата задача. Вероятно в ролята на мой заместник, само че този път акредитиран към добрата Брунхилда.

А продължението на проучването, обещано и оповестено от Вебер все още не излиза. Обаждам се по телефона на журналиста, за да науча, че разговорът не е за телефон, че останалата част на очерка вече била почти готова, че да, наистина, появили са се били някакви технически затруднения, обаче всичко щяло да се оправи, изобщо повече търпение и всичко най-добро.

От служебна гледна точка нищо повече не ме задържа тук. А от извънслужебна… Подозирам какво ме чака в родината, ако отида. Бих могъл обаче и да не отида. Само че в такъв случай няма да стане работата. Да отида – да не отида… Най-ги мразя този род колебания.

В момента Марта, за да не стане жертва на мошеници, има нужда от почтен адвокат или нотариус. Изборът е труден. Особено след като се е изяснило, че единственият ни познат нотариус е човек с по-друга специалност.

Затова я свързвам с Фурман син, който разполага с достатъчно компетентни помощници, за да превърне големия апартамент в авоари, а авоарите в банкова сметка, осигуряваща достатъчно лихви за една добра рента.

Така настъпва и денят на раздялата. Но за тия строго лични неща едва ли си струва да се говори.

– Имам предчувствието, че повече няма да се видим, казва тя.

– Не вярвам на предчувствия – казвам аз. – Спомни си по-добре онова стихотворение.

– Помня го. И като пристигнеш, поне обади се.

Милата Марта. Да се надяваме, че късметът от последните дни ще продължи да я спохожда и в бъдеще. И после, каква е гаранцията, че ако остана тук, бих могъл да я предпазя от всички онези заплахи, с които Съдбата ни пресреща на всяка крачка.

 
„Жди меня, и я вернусь,
Только очен жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтие дожди…“
 

Добре звучи. Особено в случай, че тя действително ще чака. И че аз наистина ще се върна.

Бедната Марта. А може би и щастливата. Знам ли. Бъдещето й, поне що се отнася до материалната част, вече бе уредено. И животът щеше навярно да продължи мирен и тих в уюта на малката спретната къща. Третата възраст. Заглъхващи влечения. Но затова пък, какво спокойствие.

Страсти, страсти. Не е изключено, преди съвсем да затихнат, Марта все пак да си намери някой млад палавник, готов да й помага в изразходването на рентата, преди да я изостави в скръбната компания на похлипващия Чърч и на демодирания телевизор.

Съществува и друга възможност, за която изобщо не бих искал да мисля. Някоя вечер някакви хора могат да я причакат, когато се прибира, за да й пожелаят лека нощ. Ще й запушат устата, за да мине всичко по-тихо, после ще я въведат в собствения й дом и ще я помолят да покаже без излишно губене на време къде е скътала това-онова. Важното в случая би било да не ги дразни с неуместно вироглавие, нито да ги предизвиква с незначителната стойност на намереното. Защото в такива случаи някои хора си изпускат нервите и като нищо могат за изпразнят един пълнител в смаяното лице на домакинята.

Не съм от щастливците, дето виждат бъдещето в розови цветове. Представял съм си всякакви опасности, които биха могли да възникнат пред мене още утре или другиден. Никога обаче не съм допускал, че ще дойде време, когато връщането в родината ще стане за мене така рисковано, като проникване във вражеска територия.

Най-лошото ще бъде, ако още от границата ме отведат направо в ареста. Най-благоприятното – ако Манасиев ми отпусне няколко дни отдих, преди да ме извика за доклад. Случва се нещо средно: Поемат ме наистина още от Калотина, обаче не ме отвеждат в ареста, а при полковника.

Този път мястото на срещата е някъде край Драгоман. Отново неприветлива казармена барака, но няма куче. Само Манасиев е тук. Седи върху войнишко легло и чете вестник. Вдига очи от вестника, кима небрежно за поздрав и сочи насрещния стол!

– Какво ново?

Щом няма даже едно „добре дошъл“, значи напушен е.

– Новото вие го знаете.

– Не знаем подробности.

– Най-важната подробност е, че обектът бе ликвидиран.

– Това го има и във вестниците… Чакай бе, защо „ликвидиран“? Никъде не казват, че е бил ликвидиран.

– Аз ви го казвам.

– Откъде знаеш?

– Умря в ръцете ми.

Равнодушието на полковника е леко разклатено. Вестникарското съобщение гласеше, че бягайки от пожар, Табаков е бил поразен от инфаркт.

Разказвам накъсо за драматичния сблъсък в „Еделвайс“ и за последните минути на Тетето. Когато стигам до детайла със завещанието, Манасиев вече напълно е изоставил позата си на безразличие.

– Къде е това завещание?

Вадя го и му го подавам.

– Но тук е написал само „Аз, долуподписаният Тр…“

– Нали ви казах, че точно тогава го трясна ударът. И за да насоча разочарованието му в друга посока, добавям:

– Той сам каза, че този текст няма никаква стойност като документ и че подписва само, за да не ми скърши хатъра.

– Боев, Боев – произнася с укор полковникът. – Още навремето казвах, че тази твоя привичка да вършиш всичко на своя глава, е най-големият ти недостатък. Че защо когато последния път беше тук не поиска нашите хора да ти приготвят едно професионално изпипано завещание, бе човек, ами си я разнасял тази хартийка без всякаква стойност…

– Ами да са ми го приготвили това изпипано завещание. Аз какво разбирам от тия тънкости.

И за да не помисли, че прехвърлям отговорността на негов гръб:

– Той отказваше да подпише каквото и да било, чак до последния момент, а виждате, че когато накрая кандиса, времето не му стигна да сложи поне един подпис. Така че, каквато и да е била редакцията на документа, резултатът щеше да бъде все същият.

– Може и да си прав. Но сега да оставим това… Впрочем, още една подробност: Този лист, дето ми го даваш е само ксерокопие.

Съвсем очевидно, че е ксерокопие.

– А къде е оригиналът?

– Във Виена. На сигурно място. Не можех да поема риска да пресичам половин Европа с този документ в джоба, въпреки че може да не е никакъв документ…

– Предполагам, че не си забравил къде си го оставил.

– Все още не съм склерозирал дотам.

– В такъв случай ще ми кажеш координатите.

– Засега ще ви кажа само това, че без мое лично участие едва ли ще се доберете до оригинала.

– Осигурил си си значи сериозен повод за още един рейс до Виена. Не те укорявам. Хубав град.

– Ако държах чак толкова на Виена, сега нямаше да бъда тук пред вас, господин полковник.

– Добре де. Казах вече: да оставим за момента това. Разкажи по-подробно как се стигна до онази публикация в „Ди Пресе“. Кой е доставил материалите, как се е свързал с редакцията и други такива.

– Не съм в течение.

– И въобще не си мислил по въпроса.

– Естествено, че съм мислил. Човекът, доставил сведенията е бил изключително добре информиран. А вие по-добре от мене знаете, кои могат да бъдат тези така добре информирани и така добре снабдени с компроматериали хора.

– Ние знаем даже и точно кой е бил въпросният човек. Но в момента аз питам тебе.

– Предполагам, че имате предвид самия Табаков. Но понеже ме питате, ще ви кажа направо, че не съм сигурен, дали е той.

– Какво ти пречи да бъдеш сигурен?

– Ами първо това, че не виждам как би могъл да изпрати въпросните материал от оня свят. И второ, тези материали изобличават и самия него.

– Да, с една дреболия от времето, когато е бил шеф на външнотърговска фирма. За подобни дреболии още в онези години едва ли биха го подвели под отговорност. А не се ли питаш защо в материала няма и думица за прословутата фиктивна сделка с африканската дървесина?

– Нека не забравяме, че публикацията все още не е приключила.

– Не вярвам и да приключи.

– Дано да сте прав. При всички случаи не виждам какъв интерес би имал Табаков да обнародва подобни обвинения приживе. А ако се касае до нещо посмъртно, то е все едно да получим писмо от мъртвец.

– Достатъчно, нека оставим засега и това. Кажи по-добре какво мислиш по третия въпрос.

Не е нужно да уточнява, че третият и най-важен въпрос си остава въпросът за парите. Осведомявам го за разговора си с Криста и за проекта да бъде учредена фондация.

– Фондация, иска им се… Намерили са вече форма да приберат милионите му – мърмори Манасиев.

– Знаете, че не ги разбирам тия неща, но струва ми се, че все още съществува някаква надежда.

– Къде я виждаш?

– Първо в обстоятелството, че Табаков няма наследник. И второ, в случай, че се установят някакви негови задължения към нашата държава…

– Естествено, че ще се установят, и още какви! А за наследника ще видим. Ако се наложи, може би ще трябва да намерим и наследник.

– Вие по-добре знаете. Съжалявам само, че аз лично не можах да ви бъда полезен.

– Не съм казал подобно нещо. Смятам само, че ако в последните дни си могъл да бъдеш по-близо до обекта, резултатът щеше да бъде съвсем различен.

– Навярно сте прав. Но нямаше как да съм по-близо. Бях тежко ранен.

Сега пък се налага да разказвам за историята с Хауптман. Манасиев и този път е живо заинтересуван, обаче не от нараняването ми, а от наличието на обща сметка Табаков – Хауптман, която, както изглежда, възлиза на милиони долари.

– Очевидно около обекта, макар да е ликвидиран, все още има доста неща за проучване.

– Много от тези неща, господин полковник, вече щяха да бъдат проучени, ако не бяхте пратили онази банда убийци под формата на застрахователи.

– Застрахователите не сме ги ние пращали.

– Във всеки случай дошли са от България. Минали са значи през граничния контрол.

– Вече ми омръзна да повтарям, Боев, че в тази страна не всичко зависи от мен.

Млъква и съзерцава известно време върха на обувките си. Вероятно съжалява, че това не са ботуши и че той самият не е в униформа и че макар да е още на власт, но тази власт е съвсем несигурна, пък и донейде разкапана.

– Да смятам ли че съм свободен? – питам по някое време, за да го върна към реалността.

– Не си свободен. И мисията ти не е приключила. Оставаш на разположение.

Всеки ден към обяд минавам през хола на хотела и спирам пред щанда за вестници. Не е тайна среща. Проверявам дали не е публикувано продължение на разследването за Големия грабеж. Момичето зад щанда вече добре ме познава и даже е в течение на въпроса какво търся, та не е необходимо да ровя из вестниците.

– Няма нищо – съобщава ми.

– Учудвам се на оптимизма ти – говори по същия повод Борислав. – Досега и ти като мен винаги си очаквал най-лошото, а напоследък си почнал да вярваш в чудеса.

– Е, не мога постоянно да очаквам най-лошото. На моята възраст това е прекалено уморително. Освен туй една всекидневна разходка до Надеждата и обратно към Отчаянието има и хигиенично значение. Нали лекарите препоръчват движение.

– Само ти не ми говори за отчаяние. Докрай ще си останеш верующ – отвръща Борислав. – Не те обвинявам. Завиждам ти.