Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 18 страниц)

– Това не е възможно.

– А за какво, мислиш, съм се заврял тука? От страх да не простина ли?

– Добре си организирал скривалището си – забелязвам, за да го отклоня от темата.

– Едва ли е толкова добре, щом успя да ме откриеш.

Но за да не се надувам прекалено:

– Всъщност едва ли би ме намерил, ако не бях ти разрешил да го направиш. Или мислиш, че не съм забелязал, как вече три дни шариш наоколо.

– Добре бе, Траяне. Знам че все ти водиш хорото. Не разбирам само защо реши все пак да се покажеш.

– Ами защото вече ми дотегна да се крия от всевъзможни идиоти.

– Е, и?

– Реших да променя тактиката. Гледай само да не станеш точно ти жертва на тази промяна.

Става и взема от бюрото кутията пури:

– Да вървим оттатък.

Додето стигнем до това „оттатък“ прекосяваме три стаи, обзаведени с такъв изискан лукс, който може да бъде оценен само от познавачите на старинните мебели, персийските килими, лиможките порцелани и венецианския кристал. Стаята, в която спираме, се оказва кабинетът му. Обстановката тук е почти същата, с тази разлика че има огромно бюро и още по-огромна библиотека, заемаща цяла стена и съставена от книги в старинни кожени подвързии.

– Виждам, че още си любител на литературата – забелязвам от учтивост.

– Тези книги не са за четене, а за украса – уточнява Тетето.

– Че не можа ли да си доставиш нещо по-ново, ами си се затрупал с тия вехтории.

– Стига с тези ттвои плоски шеги. Да се върнем към въпроса.

Този трудно можеш да го отклониш от темата. Сяда зад бюрото и поставя върху него кутията пури.

– Докога ще стърчиш над главата ми.

В маниера на Табаков това е покана да седна. Подчинявам се.

– Няма ли най-после да чуя кой те праща?

– Задаваш излишни въпроси.

– Значи още си там.

– Къде другаде?

– Няма да кажа „на гробищата“. Макар че за човек на риска като тебе, това би било съвсем нормално.

– Всяко нещо с времето си.

– И защо, бе Емиле? Пари ли не ти достигат или акъл?

– Май че и двете.

Той отваря най-сетне дървената кутия, която още от одеве тътри със себе си, вади пурата, която по-рано се бе въздържал да запали, прерязва с обигран жест единия край и запушва.

– „Ромео и Жулиета“ – забелязвам. – И аз ги харесвам.

– Прощавай – промърморва ТТ, като побутва кутията към мене. – Не знаех че пушиш пури.

Седим известно време мълчаливи от двете страни на бюрото, като си разменяме облаци дим. Приятен дим, стига да обичате тежките аромати.

– Чак до края на пурата ли смяташ да мълчиш? – произнася лениво домакинът, след като добре се е заситил с никотин.

– Чакам да ти мине лошото настроение. Дано да се лъжа, но имам усещането, че изпитваш известна враждебност към мене.

– Ти нямаш срам, бе – изръмжава добродушно ТТ. – Пускам те у дома си посред нощ, черпя те с пура за сто шилинга, а на всичко отгоре ме обвиняваш и във враждебност. Хайде, казвай, каквото имаш да казваш, нали за това си дошъл.

– Все така ли будуваш нощно време? – питам.

– Такъв ми е обичаят. Работя нощем. Също като другаря Сталин, мир на праха му.

Дръпва от пурата и добавя:

– Ти затова ли си дошъл, да разпитваш за работния ми режим?

– Защо във всяка моя дума търсиш умисъл? – възразявам. – Не може ли да си поговорим свободно като приятели.

– Ченге – приятел? Ти за абдал ли ме смяташ? Изпод бюрото се раздават някакви странни звуци.

– Спокойно, Чърчил, спокойно – произнася Табаков с гальовен глас, какъвто не съм допускал, че притежава.

– Чърчил, ли? Ти и с покойници ли вече говориш?

– Това е кучето ми – обяснява ТТ. – Такъв булдог ти в живота си не си виждал.

И отново произнася с трогателна нежност:

– Излез, Чърч, излез приятелю, да видиш един чичко – ченге.

– Не насъсквай животното.

– Не бой се, знам си аз работата. Реша ли да го насъскам, от тебе едва ли ще остане нещо повече от някой кокал и някоя обувка.

Поканен с такава нежност Чърчил благоволява да се измъкне зад бюрото, приближава се лениво към мене, подушва ме и дори се отърква в панталона ми.

– Я виж! Даже не те захапа – удивлява се Тетето.

– По-добър психолог от тебе е – казвам, за да го ядосам. – Познава добрия човек.

Булдогът е красив, доколкото може да бъде красив един булдог. В първия момент, когато го видях, реших, че е грозен дори за булдог. Но след като се отнесе с такава симпатия към панталона ми, почнах да го харесвам. Сега обаче той отново е изчезнал зад бюрото и Табаков пак се връща към въпроса за служебното ми положение:

– Значи, казваш, още си в службите.

– Какви служби бе, нали знаеш че ги ликвидираха.

– Тогава къде си?

– Никъде. Частпром. Завъртях малък бизнес.

– Ти – и бизнес! Какъв по-точно?

– Завод за свързочни части. „Вулкан“, ако си чувал.

– Че кво разбираш ти от свързочни части? Или това е само фасада?

– Фасада, легенда, какво значение.

– А кой стои зад легендата?

– България. Забрави ли, че има такава страна.

– И ти си неин представител.

– Е, нямам ранг на посланик. Смятай ме просто за техническо лице.

– И какво иска от мен България?

– Знаеш какво: Да върнеш обратно онова, което си присвоил.

– Сумата уточнена ли е?

– Ще се намери с кого да я уточниш.

– Вероятно с Манасиев.

Явно очаква, че с това ще ме стресне, но ефектът не се получава.

– Може и с Манасиев, знам ли.

– В такъв случай ти каква роля играеш?

– Нали ти казах: съвсем незначителна. Аз съм само някогашният ти съученик, дошъл съм да те измъкна от батака, в който си се накиснал.

– Разчувства ме – възклицава Табаков. – Ей Богу, разчувства ме. Едва сдържам сълзите си.

– Не е нужно да ги сдържаш. Нали богатите също плачат.

Посяга към дървената кутия, избира си една пура, после хлъзга кутията към мене:

– Да изпушим по още една „Ромео и Жулиета“, пък ще видим.

– Няма да откажа. Това ще е втората в живота ми.

Приказваме си, бъбрим, надлъгваме се, без да придаваме голямо значение на думите, защото вниманието ни не е насочено към тях. И двамата знаем отлично, че това, което дърдорим, съвсем не е точно онова, което мислим. А онова, което мислим, е грубо казано, едно и също: кой от нас по какъв начин би могъл да използва другия.

Вече е съмнало, но фактът може да се установи само по часовника.

– Няма ли да загасиш този полилей и да дръпнеш завесите, че да ни огрее малко слънце – обаждам се по някое време. – Навън е такава хубава заран.

– Ти пък откъде разбра, че е хубава заран – възразява не без основание ТТ.

– Толкова ли се боиш някой да не те опука.

– Боя се наистина, но не от това. Инак щях ли да допусна в дома си ченге.

– Тъкмо затова си ме пуснал – промърморвам. – Защото имаш нужда някой да те пази.

Вече втори път забелязвам, че някой е ровил в куфара и в чантата ми. Вчера смятах, че това е навярно Пешо, изпълняващ възложената му от Манасиев роля. Миналата нощ обаче Пешо не би могъл да тършува, а в багажа ми пак е бърникано. Не нося нищо особено ценно, та да се боя, че могат да го отмъкнат. Боя се по-скоро от обратното действие – да не би нещо да вмъкнат.

Още заранта уреждам сметката в хотела, натоварвам скромното си движимо имущество на беемвето и се отправям към гарата. Осигурявам си едно шкафче в помещението за ръчен багаж, заключвам там куфара и волен като птичка поемам обратно към центъра. Разликата между мене и птичките едва ли е в моя полза, доколкото не съм в състояние да нощувам по клоните на дърветата, но в момента не мисля за това. Нали до преди малко съм спал.

Паркирам в една от пресечките на Марияхилферщрасе, точно срещу кафенето, от чиято витрина бих могъл да наблюдавам колата си. Две виенски кифли и две чаши капучино, сервирани от любезната млада келнерка, възстановяват силите ми за нов живот. Заемам отново мястото си зад волана и тъкмо да запаля, усещам с лявото си бедро нещо твърдо в седалката. Отпърво решавам, че е някаква разместила се пружина. Възползвай от обстоятелството, че уличката край мен е пуста, правя необходимата проверка, за да установя, че не е пружина, а пистолет. Не Тулски Токарьов, но негов по-млад роднина – 9 милиметров Макаров.

Пистолетът е вкаран през долната част на седалката в грижливо подготвено гнездо. Подобна маскировка изисква време, което ми вдъхва надеждата, че операцията е дело на Пешо, а не на злосторник, решил този път да ме дискредитира с пистолет, наместо с наркотик. Така или инак откритието е обезпокоително и най-вече обременително. Отпърво мисля да пусна оръжието в някое кошче за смет, но после решавам, че по-добре ще е да го занеса довечера като приятелски дар на Тетето. Ако разбира се до тогава остана жив, здрав и отгоре на всичко свободен.

Неприятното е, че отдавна съм захвърлил удобното във всяко отношение яке и съм се изтупап в дискретен антрацитен по цвят костюм, нали съм бизнесмен и собственик на фирма. Много неподходящо за носене на пистолет облекло, в случай че не притежаваш кобур, окачен на съответна презрамка. Проблемът изисква известен размисъл, който едва ли следва да протича с оръжие в ръка, така че оставям засега макаров между дреболиите в жабката. И тъкмо навреме, защото малко по-късно от двете страни на колата цъфват две непознати лица с навъсени изражения. Снемам лявото стъкло в отговор на призивното почукване, за да чуя въпроса:

– Къде е момчето?

Неприятен груб глас. И още по-неприятен въпрос. Добре поне, че е формулиран на български.

– Нямам представа.

– И не те интересува.

– Как няма да ме интересува, след като ми го теслимиха за шофьор. Блъскам си ангелите какво да предприема: дали да съобщя на полицията или още да чакам.

– От кога го няма?

– От снощи.

– Никъде няма да съобщаваш. Ще пасуваш.

– Кой знае къде се е запилял. Хем казвах, че не ми трябват аджамии. Него ли да следя къде ходи или да търся онзи.

– Още ли го търсиш?

– Нали това ми е работата.

Мъжът от другата страна прави опит да влезе. Отварям му. Сега пък не ще да влиза. Надзърта само в купето, като че ли търси нещо.

– Къде да те намерим при нужда?

– „Мястото на срещата да не се променя“ – нали го знаете филма.

– Голям дявол си. И изчезват.

Отсега май с тези двама сладури ще има да бера ядове.

Един часа през нощта. Рулетката на гаража бавно се раздвижва, но спира насред път. Вътре е полутъмно. Макс (или Мориц) се подава, колкото да ми махне с ръка: „Влизай“.

Табаков вдига глава от книжата върху бюрото и леко ми кима. Знам, че едва ли ще ме покани да седна, затова го правя без да чакам покана.

– Да смятам ли, че този път не мъкнеш опашка подире си.

– Бъди сигурен.

Излишно е да му разправям какви предпазни мерки съм предприел за целта, но съм уверен, че нямам опашка.

– Не ми каза в кой хотел си отседнал.

– Какъв смисъл. Вече го напуснах.

– И сега си, къде?

– Под чистото небе. Е, разполагам и с едно беемве.

– И ще нощуваш в колата?

– На тротоара е по-кофти.

– Какъв тротоар, бе! Тук има цяла дузина стаи, а той ще ми спи на тротоара, за да разправя после колко съм бил стиснат.

Потропва с пълните си пръсти по бюрото, сякаш пробва клавишите на пиано.

– Нищо не ми струва да те подслоня тук, обаче е неудобно и за мене, и за тебе. Ще се чувстваш като затворник. Но има и други възможности. Например Марта. Да, така ще е най-добре: Марта.

Не питам коя Марта, нито защо ще е най-добре, понеже в това време иззад бюрото се подава кучето и ме поглежда с умерено любопитство.

– Чърчил, ела тук, дебеланчо!… – приветствам го. Приближава, като се поклаща, сякаш идва само да види какво ще стане. Погалвам го по гърба, за да видя и аз какво ще стане. Не е изключено да стане и нещо неприятно, но ако посягате към едно куче с боязън, по-добре изобщо не посягайте. Чърчил отпърво е апатичен, но само отпърво, понеже веднага напипвам слабото му място: разтапя се от удоволствие, ако го чешеш зад ушетата.

– Едно-единствено същество ме обича на този свят и ти вече се готвиш да ми го отнемеш – мърмори Табаков и отново се надвесва над бумагите.

Наблюдавам го крадешком, додето галя кучето. Казват, че с течение на времето кучето заприличвало на господаря си. При ТТ и неговия булдог беше станало обратното. Кучешката физиономия на афериста бе донейде смекчена от тежките сенки под очите, нещо тъжно имаше в израза му. И все пак това си беше булдог с характерната могъща челюст. Говореше с меко ръмжене, като едва разтваряше устни, а редките му усмивки напомняха на озъбване, озарено от зловещия блясък на златни коронки.

Бе невисок на ръст, но широкоплещест и масивен, без да бъде дебел, за което вероятно полагаше доста старания. Същата цел бе преследвал и шивачът му, докато бе скроявал дискретния сив костюм, в който изглеждаше почти строен. Споменавам тези подробности само за да изтъкна, че видът му внушаваше доверие. Един изискано облечен, импозантен и спокоен мъж, на когото си струва да поверите, ако не живота си, то поне парите. Кроткият хъркащ глас и бавните движения също помагаха да прилича на голям добряк, точно както тигърът прилича на голяма котка.

Колкото до лицето, там нямаше нищо забележително. Говори се, че очите били прозорец на душата. Тази максима положително бе известна и на самия Табаков, защото държеше пердетата на своя прозорец най-често спуснати. Изобщо, беше си почти същото лице на ТТ, което помнех отпреди години, добре охранено, невъзмутимо и почти без възраст. Това им е печалбата на мъжете, дето знаят как и докъде да наддават на тегло. Бръчките почти не им личат.

– Изучаваш ме, за да провериш доколко съм се състарил – забелязва по някое време ТТ, като вдига очи от книжата.

– Там е, че никак не си се състарил.

– Привилегия на спокойните хора – раздвижва домакинът тежката си челюст в нещо като усмивка.

– Привилегия на хората, убедени в своята правда – лаская го аз. – Сега се сещам на кого ми приличаш.

– Аз пък живеех с убеждението, че приличам единствено на себе си – отвръща той, като прибира усмивката си.

– Вярно. Неповторим си. Но с това кротко и невинно лице приличаш донякъде и на Бебо.

– Кой Бебо?

– Онзи, същия, твоя благодетел, ако не си го забравил.

– „Бебо“… Така ли му викате – размърдва отново челюстите си ТТ в някаква полуусмивка.

Темата обаче не го привлича и побързва да я смени:

– Та какво ще кажеш да те пратя при Марта, а?

– Не те разбирам. Ревнуваш ме дори от кучето. Но не се колебаеш да ме пратиш при жена си.

– Бившата. Откровено казано, Марта никога не е била в центъра на вниманието ми.

– Персонална антипатия или пренебрежение към женския пол?

– Не ставай нахален. И не се опитвай да надничаш в сексуалния ми живот, понеже отдавна съм дръпнал ципа.

И за да сложи точка, заключава:

– Така че ако няма къде да идеш, върви при Марта. Още утре заран ще й се обадя.

– Тя може да възрази.

– Няма да възрази. Не си ли разбрал, че не поддържам връзки с хора, които възразяват. Ти си единственото изключение. Но ако те търпя, това не значи, че всяка нощ ще си бъбрим, за да преливаме от пусто в празно. Вярно, че така си запълвам безсъницата, но тук съм все пак в нелегална квартира, а не в адвокатска кантора.

– Да разбирам ли, че слагаш край на дружеските ни срещи?

– Не съм казал това. Знаеш къде е офисът ми. Минавай оттам и поглеждай рекламното табло в дъното. Ако е осветено, значи вечерта приемам гости. Ако е тъмно – няма ме. А сега, за да не се излегнеш на тротоара, Мориц ще те заведе в една от спалните. И да не помъкнеш със себе си кучето.

И като се обръща към булдога, произнася нежно:

– Чърч, детето ми, ела си при татко!

На другия ден малко след 16 часа заковавам беемвето пред входа на познатата вече градинка.

– Още онзи ден като ви видях, нещо ми подсказа, че ме чакат неприятности – доверява ми Марта, след като благоволява да ме пусне в градинката.

– Искрено съжалявам, но идвам по споразумение с мъжа ви.

– Бившият. Именно него имам предвид. Допускам, че вие сте просто играчка в ръцете му. Също както и аз.

И като въздъхва мъченически:

– Влизайте, де.

– Благодаря. Бих си позволил само да запитам не е ли възможно да вкарам тук и колата. Знаете, че в този град страшно много крадат коли.

– Как няма да крадат, когато Виена е на самата граница с Източния блок.

– Нали Блокът вече го няма?

– Блокът може да го няма, но бандюгите му са тук. Добре, ще ви отворя другата врата да вкарате колата, с риск да ми изпотъпчете част от лехите.

Елегантният начин, по който паркирам колата в дворчето, я задоволява и аз най-после съм допуснат в самия дом, заедно с ръчната си чанта.

– Приготвила съм ви тази спалня долу. Моята територия си е горе именно във връзка с опасностите, които все повече се умножават в нашия град.

И допълва с хладно любезен глас:

– Разполагайте се. Да имате нужда от нещо?

– Нищо, нищо – уверявам я. – Не бива да тълкувате погрешно обстоятелството, че дойдох точно в часа за чая.

– И нахален сте – установява тя. – Още щом ви видях онзи ден, разбрах, че ще има усложнения. Та, какво предпочитате: кафе или чай?

– Предоставям на вас избора – отвръщам галантно. – Донесъл съм и кафе и чай.

Пакетите, които вадя от чантата и обозначеното върху тях качество на стоката поразмразяват частично настроението на Марта. Размразителният процес се ускорява, когато донасям от колата и голяма кръгла кутия.

– Това кутия за шапки ли е?

– Не съвсем. Захер-торта е.

– Забравила съм й почти вкуса. Нищо не ми пречи да се инсталирам в сладкарницата на Захер и да се правя на важна, но ако стърчиш сама, хората ще си помислят Бог знае какво.

Разговорът става в кухнята, където стопанката вече приготвя чая и подрежда сервиза за торти.

– Защо е нужно красива жена като вас да седи сама където и да било.

– Щедър сте на комплименти. Още онзи ден го разбрах. Но ако търсите отговор на вашето „защо“, отнесете се по-добре към Табаков. „Човекът-собственик“… Познат ли ви е този израз?

– Искате да кажете, че ви ревнува ли?

– И през ум не ми минава да казвам такова нещо.

– В такъв случай може би вие мъничко го ревнувате.

– От кого? От кучето ли? Не помня да е имал някога чувства към някого, освен към Чърч. Нали ви казах: „Човекът-собственик“, такъв е моят бивш благоверен.

Сега вече беседата протича в дневната. Седим в дълбоките кресла визави край ниската масичка, където са разположени стъклариите, порцелановия чайник и шоколадовата торта. Стремя се да ограничавам вниманието си върху тия обекти, защото отплесна ли малко погледа си, ще попадна на снажните бедра, открояващи се като изваяни в тънките бежови чорапи. Не че дамата натрапчиво ми навира в очите прелестите си, но тия кресла са ужасно недискретни. И да кръстосаш крака, и да ги поразтвориш, гледката е винаги предизвикателна. Едва сега забелязвам в подробности колко променена е Марта. Няма хавлия, няма пенюар, нито неугледни чехли. Независимо от мразовития донейде прием, жената се е съобразила с обстоятелството, че й предстои среща с непознато същество от другия пол. Бялата блузка, ефирна като лек полъх върху заоблената снага. Сива, достатъчно къса пола, с оглед на модата и сезона, фини обувки на средновисок ток – нищо общо с обичайните в наши дни калеври, кръстоска между туристически обувки и кокили.

През тюлените завеси на прозореца светлината на юлския следобед се процежда приятна и мека. Приятна и разнежваща е и тихата музика от касетофона. Не съм сигурен, че е виенски валс, но положително не е и механичният тропот на копита върху черепа ти, величан като „техно“. Един лек аромат на фин парфюм лъха от домакинята, напомнящ, че животът не е толкова лош, особено в женска компания.

Говорим си за всевъзможни незначителни неща, без да се стараем особено да поддържаме разговора, а паузите се увеличават, понеже е дошъл ред за езика на погледите и на многозначителните мълчания.

– Вече е пет, а жегата още не се е разсеяла – за белязва Марта, като става и прави две крачки към прозореца.

Жегата не ме интересува особено. Но тези толкова изразителни бедра, напиращи изпод късата тънка пола заслужават внимание.

– Може би ако отворим прозореца ще стане по-хладно – мърморя.

– Ще стане още по-горещо. Това е то Виена: зимата виелици, лятото – жега.

– Бихте могли да се поразхвърляте – предлагам. – Свои хора сме.

– Толкова леко съм облечена, че не виждам какво повече имам за разхвърляне.

– Всичко, което се облича, става и за събличане – възразявам.

Марта вдига голите си ръце, в чиито хармонични форми няма нищо хилаво и потапя пръсти във вълните на буйната си кестенява коса, при което едрите й гърди едва не изхвръкват от дълбокото деколте.

Тя стои така, загледана все още към прозореца, докато аз се приближавам към нея, забелязал финия цип на гърба на блузката й.

– Може би ако се разтвори ципа, ще ви стане по-хладно… Да ви помогна ли?

– Ами помогнете ми. Откога ви чакам.

Този късен летен следобед, с нежната мелодия, долитаща от транзистора, с лекия полъх на скъп парфюм и с разгърдената снажна жена в прегръдките ми… Нищо особено. Някога го наричаха „да правиш любов“, сега младите направо му викат „чукане“. А за мене е само един хубав спомен, вероятно последният топъл спомен в общо взето мразовития ми живот.

Торта Захер и жадни прегръдки, случката би могла да отмине като дребен инцидент в сивото всекидневие, но не отминава, а неусетно се преобразява в постоянна връзка. И Марта, и аз разбира се сме заети с обичайните си дертове, но свободното време го прекарваме по неписана традиция заедно и най-вече на горния етаж.

Говорим си за разни неща и тя ми разправя пасажи от биографията си, примерно как навремето баща й бил служител в посолството в Бон, е, не дипломат, а от техническите, а тя, понеже не вярвала че ще ги държат зад граница достатъчно дълго, та да се накити с диплома на висшист, била почнала да посещава някакви курсове по компютърно ограмотяване, а по това време Табаков бил вече на върха на славата си, та Марта веднъж се одързостила да му се представи и да запита няма ли някакъв начин да я вземе на работа, примерно като секретарка.

– Огледа ме така безсрамно – продължава Марта, – та очаквах да ме накара да вдигна и полата си, за да ми види задника, а след това ми вика: Не мога, вика, да те взема за секретарка. Секретарските места, вика, са за грозни жени. Обаче, вика, бих могъл да те взема за нещо друго, не бързам да обещавам, но има възможност да те взема да речем за съпруга, стига да бъдеш послушна и да се държиш прилично.

– Чак тогава ли ти каза да си вдигнеш полата?

– Е, не го каза, но и да го беше казал, аз се бях приготвила и за това изпитание. Да бъдеш послушна, вика. Понеже за Табаков първото и най-важно качество на човека е да бъде послушен, към него, естествено.

– Затуй ли се разделихте, защото не беше послушна.

– Съвсем не. Просто, след като ми се понасити, а при него пренасищането идва бързо, почти ме забрави. Държеше да съм там, някъде в къщи, за да не би случайно да извърша някоя глупост, и в същото време почти ме забрави. На него въобще не му е нужна жена. Какво да я прави? Нужна му е само секретарка и прислужница. А той си ги има, и едната, и другата. Та затова един ден, страх не страх, дяволите ме взеха и му викам: „Траяне, ако толкова те отегчавам с присъствието си, можеш направо да ми кажеш.“ А той: „Тъкмо това, вика, се готвех да направя, но добре че ти сама се сети.“ И така…

– Не забелязвам да си потисната.

– Абе потисната съм, но не от това. Времето ми изтича, Емиле… Усещам готова изтичане като болка…

– Не приказвай така – смъмрям я. – Ти си в разцвета на силите си.

– Точно там съм. И малко отвъд. Между разцвета и прецъфтяването, но малко отвъд.

– Всички възрасти имат своя чар – промърморвам, без да се замислям.

Тя обаче се е замислила и съвсем не в духа на току-що изречената от мен тъпотия. Жената и тази напаст – годините. Върви ги примирявай тези две начала, ако можеш.

– Добре, че поне ти дойде – чувам я да мърмори сякаш на себе си. – Ако се беше прекалено забавил, може би нищо нямаше да се получи.

„Ако се бях позабавил, може би въобще нямаше да ме има“, отговарям, но по метода на Алата, сиреч наум.

Вече и двамата сме замлъкнали, а мълчанието, както е известно, е преддверие към забравата на съня.

Няколко пъти вече минавам край кантората на Табаков, но Рекламното табло в дъното на помещението е винаги тъмно. Едва седмица по-късно светлината озарява мрака.

Един часа през нощта. Рулетката на гаража е частично вдигната. Макс (или Мориц) мълчаливо ми прави знак към стръмното стълбище: „качвай се“. Табаков е на обичайното си място зад бюрото в компанията на Чърчил, който при появата ми размахва лениво, но все пак дружелюбно късото си опашле.

Домакинът и този път е зает с бумагите си. Хипотезата ми, че е преустановил бизнеса и се ограничава с нелеката задача да пази движимото си и недвижимо имущество от лоши хора, по всяка вероятност е погрешна. Играчът не е напуснал игралната маса.

Разменяме няколко фрази без значение, главно по повод на коварните ми опити да спечеля любовта на Чърч, а също и по въпроса, че кучето ставало все по-злоядо, което можело да се дължи на старчески глезотии – булдогът е вече на осем години – но и да е симптом на заболяване.

– Така и не разбрах с каква цел си се зазидал в този луксозен затвор – подхвърлям. – Животът си ли пазиш тук или трезора?

– Наивен въпрос, Емиле. То се знае, че пазя онова, което ми е най-скъпо. Не говоря за Чърч, той и сам е в състояние да се пази. Аз обаче нямам неговата захапка, така че налага се да внимавам. Колкото до трезора, смятам, че трезорът е също добре защитен. Искаш ли да го видиш?

– Не желая да нахалнича. Но ако ти по своя воля си решил да ми покажеш нещо…

– Не обичам да се хваля с имуществото си, обаче за тебе ще направя едно изключение.

Става, приближава се до стената, върху която са вградени библиотечните шкафове, сетне изважда миниатюрна запалка и я насочва към един от шкафовете. Част от библиотеката хлътва навътре, после се отмества встрани и открива някакъв отвор към съседно помещение.

– Не бях виждал до този момент такова малокалибрено дистанционно – признавам. – Какво нещо е техниката. Всичко се миниатюризира с изключение на неприятностите.

– Внимавай, въвеждам те в частния си трезор, за който навярно мечтаят не малко хора от типа на твоя Манасиев.

В средата на неголямото помещение се намира импозантна каса. Приближаваме до нея и Тетето се заема да върти двете ръчки, за да нагласи кода.

– Опасявам се, че ще запомниш реда на завъртанията, но няма как, ще трябва да поема риска.

– Виждаш, че дори не гледам какво правиш. Трябва да съм идиот, за да вярвам, че в тази каса има нещо наистина ценно, след като си решил да я отваряш пред очите ми.

– Голям дявол си – забелязва кисело Табаков.

– И други са ми го казвали.

Кодът е вече нагласен и домакинът отваря тежката врата на касата. Трезорът не е съвсем празен: няколко тестета банкноти, няколко кредитни карти, няколко кадифени кутийки, вероятно с бижута, някакви документи и май че това е всичко.

– Показвам ти светилището си, за да те запитам: за това съкровище ли си бил толкова път и за него ли киснеш вече толкова дни във Виена. Понеже ако става дума за тия дреболии, можем лесно да се разберем.

– Знаеш, че не идвам за дреболии. Знаеш добре, че…

Табаков внезапно ми прави знак да замълча. Откъм помещението на бодигардовете нещо изтрополява и се разнасят викове. Домакинът пъргаво изскача от скривалището, проходът към кабинета автоматично се затваря и аз оставам изолиран в капана на помещението. Тъмно е и това ми позволява тутакси да забележа някакъв тънък лъч в стената към кабинета.

Светлината идва от една пролука в ламперията на библиотеката. Напъхвам вътре ръката си и с предпазливи движения поразмествам древните томове, за да поразширя зрителния си ъгъл. Картината, която ми се разкрива, е също като на кино. В кабинета, блъскайки се взаимно, са нахлули няколко души. Това са Макс, Мориц и още трима непознати, отличаващи се не само с грубоватите си обноски, но и с непристойно размахваните пистолети. Застанал до бюрото, Табаков следи групата, без да дава вид, че е изненадан от посещението. Ако се съди по раздаващите се груби заповеди, гостите са руснаци, също както и пистолетите им. Макаров. Масивно оръжие. Двамата от пришълците са забили своите макаровци в гърбовете на Макс и Мориц, докато третият непринудено се приближава към Тетето, за да го поздрави и да се осведоми за здравето му. Обноските му са донейде недодялани, ала не и непочтителни.

– Вероятно си спомняте, че с вас вече сме се срещали – произнася руснакът, който, както скоро става ясно, е всъщност украинец.

– Възможно е – кима Табаков. – Срещам се с много хора.

– Не се съмнявам, но едва ли ще отречете, че нашата среща беше по-особена и силно ухаеше на нефт.

– О, да, сега си спомням – кима отново ТТ.

И за да прехвърли разговора от миналото към настоящето:

– Вероятно сте получили нови количества.

– Количества получаваме различни. Но и до днес не сме получили дължимото от вас.

– Тук има някаква грешка. Ако разрешите да надзърна в книжата си, ще ви намеря документа с точната сума.

– Точната сума ние я знаем и без вашия документ, господин Табаков. Но вие добре знаете, че тя е само капаро.

– Няма такова нещо – отсича домакинът, без да повишава тон. – На тази цена бе приключена сделката.

Пререканието продължава в течение на още няколко реплики, докато посетителят, отегчен от излишното надприказване, не решава да го прекрати:

– Съжалявам, че не ми предоставяте друга въз можност, но след като не желаете да се съобразите със силата на фактите, ще трябва да ви убедя със силата на оръжието.

При тези думи той вдига тежкият пистолет и го насочва последователно към различни части от тялото на ТТ, сякаш се колебае коя точно да избере.

– Държа да ви уверя, че оръжието не е газово – пояснява украинецът. – И за да не остане у вас ни най-малко съмнение по въпроса, ще си позволя един малък експеримент. Ето например това кученце, което се е свило в краката ви. Какво ще кажете, ако пробия една-две дупки в уродливата му глава…

В знак, че не се касае за шега, украинецът гръмва по посока на Чърчил със своя макаров и само бързият рефлекс на животното да се отмести, го спасява от смъртта. Следва втори оглушителен изстрел с макаров. Но това вече е моят макаров. Улучил съм стрелеца в рамото. Украинецът инстинктивно протяга ръка към раната, което ми позволява с нов изстрел да пробия и ръката му. В кабинета е ужас и безумие. Възползвани от настъпилото объркване Макс и Мориц скачат и нанасят удари във всички възможни посоки, като някакви пъклени каучукови човечета, обсипващи с ритници не само срамните части на украинците, но и смаяните им лица. Въздържам се при настъпилата бъркотия да стрелям на месо, защото не знам кого ще улуча, обаче пускам още два изстрела в пространството, като сигнал, че невидимият снайперист е все още на поста си.