Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)

„Врагът в моето легло“ – обобщаваше Борислав сплетните по свой адрес.

– Не е баш така – възразявах. – Ти сам си се натикал в леглото на врага. А и с апартаментче, казват, си се сдобил.

– Прав си. Стига да помогнеш да го изплатим на Жилфонда.

– Вярно ли, че тъстът ти е бил враг на властта? – питах го.

– Не го знам какъв е бил, но и да не е бил, вече е станал, откак го обявиха за шеф на ратниците. И по липса на друг противник заяжда се все с мене.

– А ти?

– Ами вдигам му кръвното, като му викам „татко“.

Стаята на Атина. Много светла, много чиста и, би трябвало да добавя – много пъстра. Постерът с Айфеловата кула не бе единствената украса. На другата стена имаше голяма снимка на лондонския Пикадили Съркъс, с неоновите реклами и червените автобуси. Следваха, макар и в по-скромни размери, изгледи с Кьолнски или Страсбургски катедрали, а също заливи със сини морета, жълти плажове и бели сгради, сгушени сред тропическа зеленина. Върху етажерка в подножието на постера с кулата грижливо бяха подредени албуми със снимки от разни краища на света. Богата колекция, която би могла да носи названието „Страните, където никога не съм била“, понеже, доколкото знам, Атина никога не бе напускала родината.

Най-големият разкош на този домашен музей се помещаваше в една ниша. Там бе разположена голяма миловидна синеока кукла, облечена в прекрасна розова рокля.

– Познавам произхода на тази красавица – отбелязах, още щом зърнах куклата. – Продават ги пред гарата във Венеция.

– От тебе нищо не може да се скрие – промърмори Борислав.

Темата за розовата хубавица явно не го занимаваше.

Майката на жена му, отдавна починала, трябва да е била особнячка, щом беше лепнала на щерка си подобно шантаво име, вместо да я кръсти Мара или Тотка, та да си няма по-късно детето неприятности. Атина обаче дразнеше колегите и съпругите им не само с името си. Макар да се държеше скромно, нейното разбиране за скромност явно не съвпадаше с разбирането на дамите от нашата среда. Костюмчето, прекалено изискано за тогавашното сиромашко време, добре подредената коса, лакираните нокти и лекото червило, без да говорим за високите токчета – всичко това направо бе намек за битово разложение. Най-дразнещо обаче бе едно обстоятелство, за което Атина едва ли имаше някаква вина: нито висока, нито ниска, нито мършава, нито дебела, тя бе стройна, с приятно лице и лека ведра усмивка, която направо вбесяваше споменатите дами.

– Виж я само как се хили като не знам каква си – мърмореха те зад гърба й.

– Фръцла! – коментираха умението й да се движи леко, без да се блъска в околните мебели.

Това ставаше по време на едно ведомствено празненство, първото и последното, на което Борислав се осмели да я заведе. Прибра си я в къщи, където вероятно и сам скоро щеше да се прибере задълго, понеже скорошното уволнение не му мърдаше. Когато приятели му говореха, че е бил длъжен да уведоми началството за проектирания си брак, той винаги отговаряше:

– За кво да го уведомявам, като знам, че ще ме отреже.

– Ще уведомяваш, понеже такъв е редът – отговаряха. – Ние сме военни хора. Ако искаш да вършиш каквото си щеш, да си постъпил в „Плод-зеленчук“. Там не искат да ги уведомяваш.

Дразнеше не само завистниците си, но и онези, дето му се пишеха приятели.

– Този, нашият, акъл има ли – мърмореше Алата. – Залага си на карта бъдещето заради някаква Тина.

– Не е Тина. Атина е.

– Вярно, Атина! Демек – богиня! Да му се не надяваш на нашия Борко. Абе ако ще и богиня да е, струва ли си заради нея да си окепазиш биографията.

А другият ни приятел, Петко Земляка:

– Атина ли? Хитро! Как не се сетих аз да кръстя щерка си я Прага, я Виена. Моята малка Виенка, татковото детенце…

Май че само аз и Боян, синът на Любо, бяхме на друго мнение:

– Умирате от саклет, че има хора, дето не приличат на вас. Защо трябва всички да приличат на вас? Къде го пише, в кой устав? Защо тази Атина да не бъде малко по-особена?

– А защо трябва да бъде по-особена, бе? – дразнеше се Земляка. – Какви са тези глезотии?

– Любов! – заключаваше примирено Алата. – Научно е доказано, че любовта е болестно състояние. Добре, че не е прилепчиво.

– Прилепчиво е, прилепчиво – възразяваше Земляка. – Само че не за такива като тебе и мене.

Борислав и Атина бяха прихванали заболяването по време на някакви курсове в Алианса. Той ходеше там поради служебно задължение, тя – с убеждението, че ако някой ден замине в чужбина, ще трябва да знае нещо повече от бонжур и мерси. Неслучайно злите езици говореха, че момичето затова се било лепнало за Борислав, понеже открило в контакта с младия мъж идеално съчетание на приятното с полезното.

– Аз й бях единствената надежда – говореше по-късно Борислав. – И пак аз й донесох най-голямото разочарование. Кой ме биеше по главата да казвам, че ще ставам дипломат. „Представи си, ако ни пратят в Париж или Лондон“ викаше. „Е, не вярвам да почнем с Париж или Лондон, обаче все ще отидем по на запад от Трън.“ Не отидохме никъде. „Аз ти разстроих живота“ казвах й. А тя: „Не ти. Аз ти разбих кариерата.“ Подир което се утешавахме, че щом сме заедно, значи нищо не е загубено. Което също беше лъжа. Не бяхме заедно. След като ми опростиха греха, започнаха дългите командировки. Тя ме чакаше с месеци, а аз нямах възможност даже да й се обадя и все си представях, че ще й се случи нещо лошо, особено след като Стария се помина.

– Страните, за които така мечтаеше, тя ги изучаваше по албумите, дето й носех. Албуми, постери, цветни картички и всякакви сувенири, с това я залъгвах като се връщах от път. Но нейната мечта беше да й донеса кукла – голяма, красива и непременно в розова рокля. Навярно си е мислела, че куклата донейде ще замени детето, което така и не роди. При нея всичко беше на ужким – и детето, и пътуванията, и съпругът.

– Ти не си бил на ужким.

– На ужким бях. Кога ме имаше, кога ме нямаше в този дом, и аз не помня. Помня само, че един ден най-после се реших да купя куклата, въпреки риска митничарите да ме вземат на подбив. Беше тъкмо пред празниците, времето за подаръци, пък и куклата беше точно такава хубавица, за каквато Атина мечтаеше. Тъй че изтърсих се у дома заранта срещу Коледа, оставих другия багаж в колата и се качих на етажа с огромната кутия. Позвъних веднъж, позвъних два пъти – никой не отваря. Показва се съседката, звери се на огромната кутия и пита:

– На жена си ли звъните?

– Ами да, на кого да звъня…

– Няма я.

– Че къде е?

– Няма я – повтаря жената. – Почина.

– Май че си отиде от бронхопневмония – спомням си, колкото да придам по-прозаичен вид на разговора.

– Не от бронхопневмония. От самотия и безучастие. Ако край нея е имало някой да извика линейка, може би щяха да я спасят. Добре, че поне Алата се е погрижил за погребението. Май че той е бил и единственият изпращач.

Замълчава. После произнася като на себе си:

– Винаги така се е случвало, че ме е нямало, тъкмо когато съм й бил най-нужен.

„Не се знае дали си й бил чак толкова нужен – отвръщам, но на ума си. – Идва време, когато единственото, което ти остава, е просто да си тръгнеш – от болката, от разочарованията, от всичко. Човек се ражда сам и сам умира.“

Готвя се да я изтърся тази глупост, но премълчавам. Човек сам тръгва и на път, но все пак друго е, когато има кой да те изпрати. Това е ясно даже за такъв като мене, дето никога никой не го е изпращал.

– Не ни стигат другите кусури, ами на всичко от горе имаме и памет – чувам да мърмори Борислав. – Все едно, че имаш тумор. Иде ти да я изтръгнеш от корен тази памет, само че няма как.

Поглежда ме унило и запитва:

– Ти май не страдаш от тази болка.

– Туморът ли?

– Паметта.

Че ако си изтръгнем паметта, какво ще остане от нас, бе Бориславе?

– Нищо. Няма спомени, няма разкаяния, няма угризения, че си профукал живота си. Нищо, нищичко. Идеалното състояние.

Около месец подир първата призовка получавам втора.

Този път не ми предлагат кафе, нито ме карат да чакам продължително. Приемат ме в същия кабинет, но сега стопанинът е друг. Човек с навъсено изражение и с възраст, близка до пенсионната. Обяснява, че иска да ми зададе няколко въпроса във връзка с лицето Валентин Зарков и тутакси минава към разпита. Откога и откъде познавам Вальо, какво знам за миналото му, какви срещи съм имал с него и прочие неща, които още навремето подробно и точно са записани в материалите по делото. Отговарям покорно точка по точка на въпросника, за да спестя излишните пререкания, но накрая все пак си позволявам да забележа:

– Доколкото знам, всички тези факти фигурират в документацията по делото.

– Ако фигурираха, нямаше да ви отегчавам с въпросите си – отвръща следователят, чийто кисел израз подсказва, че е не по-малко отегчен от мене.

И за да не се покаже прекалено груб, допълва:

– Документацията, която вероятно имате предвид, представлява в момента една почти празна папка.

Разказвам на Борислав за новото си посещение, а той ме пита дали съм поставил въпроса за колата.

– Поставих го, колкото да ме отреже: „Тук на този адрес, вика, не се занимаваме с коли.“ Не стига, че ти губи времето с тъпи въпроси, ами и важничи. Като че не може тези въпроси да ги постави направо на Вальо.

– Естествено, че ги е поставял и на Вальо. Но по-интересното е друго: какви въпроси е поставял на Вальо за тебе. И какви са били отговорите на Вальо.

– Ясно е какви могат да бъдат. Но едва ли някой ще му повярва.

– На следователя не му плащат за да вярва. Така че няма гаранция, че ще повярва и на тебе.

– Аз съм служебно лице.

– Бил си. Сега не си.

– И съм действал според поставената ми задача.

– Няма документи. „Празна папка“… Не ти ли е ясно? Мисълта ми е, че ако дойдат да те приберат, това не бива да те учудва.

– Вече нищо не ме учудва, Бориславе. Абсолютно нищо.

Сделките с наркотици никога не са били обект на служебните ми интереси. Вярно е, че някога, много отдавна, бях принуден да се занимавам с група младежи, любители на стафа, но целта беше да ги предпазя от клопката на опасен манипулатор. Историята с лицето Валентин Зарков бе от съвсем друг характер. Бях включен в нея ненадейно по заповед на генерала, поради неотложните изисквания на обстановката.

Всичко беше започнало в един слънчев ден на някакъв роден крайморски плаж, където капризът на съдбата събира в опасна близост някаква австрийска дама с някакъв нашенски льохман. Дамата, без да принадлежи към 200-та знатни фамилии, управляващи света, все пак е достатъчно заможна да летува в чужбина, макар и не точно в Ница. Не твърде млада и не особено привлекателна, тя все пак се оказва апетитна плячка за туземния аполон, известен сред асовете на софийския нелегален чейндж с прозвището Вальо Валето. Многозначително прозвище, тъй като според белотаджийската терминология валето е най-щастливата карта. Случаят с австрийката потвърждава реномето на Вальо като щастливец. Частичното владеене на чужд език като възпитаник на английската гимназия, както и владеенето на някои мурафети, свързани с общуването между половете, му осигуряват реализацията на една отдавнашна мечта: той става съпруг на дама от западния свят с всички произтичащи от това приятни последствия.

Още на родна почва Вальо се е специализирал в модната по онова време подмолна покупко-продажба на злато, часовници и валута. Новото местожителство във Виена му позволява да разшири практиката си в тази област сред множеството на заминаващи и пристигащи събратя от бранша. Нелишен отсъобразителност и сравнително почтен – доколкото това е възможно в подобен бизнес – Валето подир година или две вече се ползва с името на солиден и надежден партньор. Най-добро свидетелство за престижа му е, че влиза в наркобизнеса и то в най-луксозната му част – кокаинът.

Така един ден, изоставил уюта на семейното гнездо, Вальо полита към широкия свят, следвайки сложните маршрути на контрабандата, диктувани от Латиноамериканските картели. Започнал като млад стажант в бранша, той бързо натрупва опит като пласьор, преносвач или доставчик на дрогата по всички пунктове между Колумбия, Лос Анжелис и Западна Европа. Не може да се отрече, че човекът работи добре. Това личи както от постепенния му възход в йерархията на трафикантите, така и от обстоятелството, че нито веднъж не попада в капаните на полицията.

Нашите служби имаха косвени сведения за дейността на Валето, но не бяхме се занимавали с нея, доколкото тя се извършваше далеч от страната ни и никой не бе ни търсил за сътрудничество. Отношението ни към случая започна да се изменя, след като на бял свят се появи и бе раздута в световна сензация измишльотината за българско участие в атентата срещу Папата. Колкото повече тази измишльотина се доразвиваше от световната преса като неоспорима истина, толкова повече у нас назряваха опасенията, че в подкрепа на голямата лъжа могат да бъдат използвани и някои второстепенни доводи. Като например въображаемото ни участие в наркобизнеса.

Въображаемо ли? Достатъчно беше един глупав хитрец като Вальо да влезе в капана, и въображаемото се превръщаше в неоспорима реалност.

Така възникна задачата за обезвреждане на Валето.

Вярно е, че в света на търговията с опиати се подвизават хора от всякакви националности. В тази огромна дейност, обхванала вече цялата планета, Вальо беше само една дребна муха. Известно е обаче, че има хора, които правят от мухата слон. Тъкмо такива хора в момента душеха насам и натам, в търсене на факти, за да ни злепоставят. Нашият шанс в случая бе, че мухата до този момент все още не се е лепнала върху мухоловката. Но само наивник като Валето би могъл да си въобразява, че белята никога няма да се случи. Необходимо беше да изпреварим случката. И грижата за това бе възложена на мене.

Моите предимства пред официалните ловци на трафиканти бяха само две. Първо, знаех точно кого търся. И второ, имах начини да се осведомявам от всевъзможни стари и нови познати, които едва ли биха седнали да водят разговори с някой тип от Интерпол.

Онези от Интерпол с навъсените си физиономии не предразполагаха към задушевен разговор. Докато аз я карах свойски и знаех как между две чаши и две фрази без значение да пробутам въпроса, който ме интересува.

Подир доста подобни беседи и доста скитосвания насам-натам, картината взе да се очертава. Оставаше да се уточни планът за съответни действия, а след това – да се приведе в изпълнение. Тук обаче ще си наложа да бъда по-кратък. Понеже един писател навремето ми бе казал: почнеш ли една тема, не се отплесвай във втора и трета, защото така ще се оплетеш дотам в отклоненията, че ще забравиш изобщо за какво говориш и не е изключено събеседникът ти да промърмори „много интересно, но трябва да ставам, че жена ми ме чака“.

И тъй, с две думи казано, реализацията се сведе до следното: Вальо, посредством свой човек, който междувременно бе станал и мой, бе привлечен в любимата си Виена за апетитна сделка. Сделката трябваше да се реализира на някакво корабче, ползващо в момента чуждо име и чужд флаг, но всъщност наше. Валето се качи на въпросния плавателен съд и влезе в каютата, където трябваше да провери количеството и качеството на предлагания стаф. Трябваше, обаче не се получи. Освен, че не му предложиха стаф, но не му дадоха и възможност да излезе обратно на чист въздух.

Именно по време на рейса от Виена до Родината стана моето запознаване, а донейде и сближаване с Вальо. Разговорите, проведени с него, бяха трудни, обаче не и безрезултатни, както се случва, когато имаш насреща си някой дебелоглав умник, който до втръсване ти повтаря своите „не знам“, „не помня“ и „няма такова нещо“. Не съм убеден, че съумях да узная биографията му от игла до конец, но научих множество интересни подробности за наркотрафика, с факти и имена, срещу уверението, че като отплата за сътрудничеството си с нас, ще получи минималното наказание. Известно е, че подобни обещания рядко се изпълняват и то не поради зла воля на следователя, а по простата причина, че не той произнася присъдите. Така стана и с Валето. Опитах се и донейде успях да му спестя най-тежкото наказание, но онова, което в крайна сметка получи, съвсем не бе леко.

Не обръщам голямо внимание на сезоните, но зимата няма как да не я забележиш, понеже е студено. В жилището на Борислав има парно, което работи едва-едва. Температурата все пак е поносима, особено ако не си сваляш балтона.

Борислав през деня рядко е в къщи. Ходи в някаква фирма за поправка на телевизори, да си помага на пенсията. Тази му дейност ме кара да се чувствам още по-гузен от собствената си безполезност. Не разбирам от телевизори, нито от електроника. Единственото, от което разбирам, вече е останало в миналото. Край на задачите. Край на анализите и комбинациите. Край на рисковете.

Всички бяха забравили за мене, дори онези от Развигор. Призовките им внасяха поне някакво разнообразие в ежедневието. Даваха ти усещането, че не си изхвърлен съвсем от течението на живота, че все още се сещат за тебе, макар и само за да ти видят сметката.

Единствената причина да съзнаваш, че все още живееш, са битовите притеснения. Години наред не съм харчил полагащата ми се част от заплатата в левове, обаче галопиращата инфлация не вещае нищо добро за спестяванията ми.

– Трябва да си уредиш пенсията – съветва ме Борислав.

Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.

– Ти за всичко мислиш.

– Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.

– Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.

На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди къде си при еди кого си.

Явявам се. Въпросното „еди къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.

– Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.

Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.

– Вие бяхте?…

– Същият бях, който съм и сега.

Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.

– Името ми е Боев – подсказвам, за да го улесня. Ново разместване на хартийките по бюрото.

– Не си спомням за вас…

– Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.

– По-спокойно – съветва ме служителят. – Пазете си нервите.

Присяга се към един класьор и вади някаква папка:

– Сетих се от кои сте.

В папката обаче също не открива нищо, благоприятно за мене.

– Боев, казвате… Наистина не си спомням.

– Има време – успокоявам го. – Някой ден може и да си спомните.

И напускам помещението.

Начинът, по който е приключила справката, не изненадва Борислав.

– Кой ти е крив, че навремето всичко се уреждаше от генерала. А понеже човекът сега е в затвора…

– …Остава и ние да идем при него.

– И това може да се случи. Нека не губим надежда. Разговорът става в кухнята след вечеря, по време на обичайната цигара, която изпушваме за десерт. Подир малко ще се разделим и – всеки в стаята си, аз в покоите на Атина, а той в бившата бърлога на Стария. Живеем си с привичките на самотници, макар да не ни е неприятно, че сме заедно. Борислав вече допушва цигарата, когато се сеща:

– Алата бе! Само той ще оправи работата.

– Защо мислиш, че той ще я оправи?

– Нищо не мисля, сигурен съм. Потърси го още утре. И поема към бърлогата си.

Да се срещна с Алата не беше проблем. На младини бяхме приятели, после пътищата ни се разделиха. Работеше в шифъра и тайната му мечта беше да замине за някое посолство, но не за да угажда на капризите на жена си, а за самообразование. Четеше всякакви книги и даже ходеше по изложби.

– Абе, Спасе, защо са те кръстили Алата? – бях го запитал навремето.

– За да ми е като обица на ухото.

– В смисъл?

– В смисъл: не си показвай културата пред простаци. С това само ги дразниш.

И ми разправи, как преди години, при редактиране на някаква резолюция за партийно събрание, бил възроптал, че в документа непрестанно се повтаря съюза „но“: „Но няма да допуснем, но няма да позволим“, но няма това, но няма онова.

„Стига с това «но», бе!“ – рекъл Спас.

„Ами с кво да го заменим?“

„Научете си по-добре родния език и ще разберете с кво. Може да използвате думата «обаче» или още по-добре «ала»: «Ала няма да допуснем…»“ и пр.

Дребната случка отдавна беше забравена. Останало беше само прозвището. Което не пречеше носителят му да бъде уважаван, въпреки скромната длъжност на шифровчик. Беше от генерацията на онези, железните, с непоклатимите принципи. Заради тях в началото на 60-те едва не изхвърча от службата. Позволил си беше да каже няколко остри думи по повод обуржуазяването на партийните велможи. Еретичните му реплики веднага бяха съобщени където трябва и по случая се проведе разследване. Имаше само двама свидетели на случката – доносникът и моя милост. Онзи поддържаше обвинението си, но аз го оспорих и анкетата приключи без последствия.

– Благодаря ти, братко – каза ми по-късно Алата, – макар че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.

Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стоели да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ – разказваше Алата.

– А тя?

– Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм – рекох. – В работно време не си позволявам да реагирам.“

– Сега ще те дебне в извънработно…

– Няма да стане.

Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.

Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:

– Сега ще ти покажа нещо много хубаво.

И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.

– „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.

– Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.

Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.

– Така е, като нямаш свой човек сред шефовете – споделяше с мен и с Борислав.

– Не е това – възразяваше Борислав. – Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.

– Какъв враг, бе?

– Нали знаеш: „Език мой – враг мой.“

– Дошло е време човек сам да си приказва – мърмореше Алата.

– Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши – допълваше Борислав.

Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.

– Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости – приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.

– Звъних ти по телефона, дава заето.

– Отдавна нямам телефон.

– Кога ти го взеха?

– Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.

– Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.

– Защо точно аз?

– Ами човек с връзки си. И с влияние.

Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.

– Сядай. Кафе ще пиеш ли?

– Ако не те притеснявам.

„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане – нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.

– Сигурен ли си, че е кафе? – питам.

– Ръж е. Печена ръж. Казват, че била полезна. Отпивам предпазливо от настойката, колкото да не го обидя и му подавам пакета с цигари.

– Отдавна съм ги отказал, но в твоя чест ще запаля една.

Запушва, покашля малко, сетне затиска кашлицата с нова порция дим и произнася:

– Думай.

Запознавам го накъсо с проблема за пенсията си.

– Та понеже знам, че ги разбираш тия неща и в министерството имаш доста връзки…

– Връзките ми вече не са в министерството. На гробищата са.

– Е, за там още не те карам да се обаждаш.

– Абе и те са проблем, но да не бързаме. Колкото до пенсията, вярно, че един-двама от старите касиери са още на служба, обаче то не става така: обаждам се и – готово. Ти си по друг параграф.

Мълчи известно време. После:

– Ще видя какво ще направя. Познавам там един човек.

– И той ли е от разведката?

– Да не искаш да е от Светия синод.

– Че онези от Светия синод не бяха ли и те от разведката.

– Така е навсякъде. Да не мислиш, че кюретата от Ватикана само чаткат броениците. Ти по-добре знаеш как е.

– Чак във Ватикана не съм прониквал.

– Лошото е, че понякога прекалявахме. Завирахме се под леглата на хората… използвахме разни отрепки… Абе той такъв катил, че няма накъде повече, а те викат „наш добър другар“ и му възлагат секретни задачи.

– Свестният по-трудно става доносник.

– А за какво са ти такива доносници: тоя казал, оня рекъл… Това ли е важно – кой какво дрънка, или е важно кой какво прави. Още в онази дебелата книга е казано: „По делата им ще ги познаете“.

– Сега вече ги познахме.

– Вятър! Нищо не сме познали. Да си прочел някъде справка за Големия грабеж? Не тия общите лакардии, дето ги има в пресата, ами черно на бяло, както си му е редът – имена, цифри и факти.

– Вестници не чета.

– И да четеш – все тая. Голата истина я няма по вестниците.

– Ти знаеш ли я?

– Все нещичко знам, но това е друг разговор.

– Като каза „голата истина“, та се сетих: онази, голата истина в златната рамка все още пазиш ли я?

По лицето му се мярка нещо, напомнящо бледа усмивка:

– Ще ти я покажа, като дойдеш следния път. Тога ва може да пийнем и истинско кафе.

И уточнява:

– Ако донесеш.

Зимно време е най-добре да си седиш в къщи. Особено ако няма и без туй къде да ходиш. Това не важи за Борислав, зает е човекът в сервиза за телевизори. Моят проблем е, че не съм с нищо зает. Затуй го удрям на четене. В стаята на Атина има цяла етажерка с романи като „Отнесени от вихъра“ и други такива. Самата тя обаче едва ли е била съвсем отнесена, понеже намирам и по-сериозни книги като „Моята тайна война“ от Ким Филби.

Мемоарите на англичанина не са новост за мене. Знам ги още от някогашното първо издание на френски език. Но когато сега ги прелиствам отново, опрял гръб в хладноватия радиатор, струва ми се че надниквам в тях за пръв път. Навремето се интересувах главно от професионалните особености на историята. Свалях шапка пред размаха на операциите му, обаче в техническите подробности не намирах нищо особено впечатляващо. Впечатляващото го откривам едва сега – учудващо и смущаващо.

– Чел ли си я? – питам Борислав, когато привечер надзърта в стаята.

– Как не. Нали аз й я бях подарил.

– За да разбере жена ти каква ти е професията.

– Глупости, Филби и аз… Или Филби и ти… Принцът и просякът.

Той току-що се е прибрал и не бърза да съблича дебелото си яке.

– Затопляш ли радиатора? – пита.

– Опитвам се – отвръщам, но умът ми е все в разтворената пред мене книга.

– Някога завиждах на щастливата му участ. Сега разбирам, че то си е било жива трагедия.

– Защо трагедия? – мърмори Борислав, като сяда на леглото и отправя разсеян поглед към Айфеловата кула.

– Абе човекът пристига в Москва като победител, смаял света с успехите си. Главата му е пълна с идеи за милиони. Идва да се постави отново в услуга на Каузата, за която в продължение на трийсет години е рискувал живота си. А Каузата се прави, че не го забелязва. Взира се нейде в пространството и си човърка носа, Филби ли? Аха, англичанин. Нека бъде изолиран, подслушван, поставен под надзор. И така – повече от десет години, захвърлен в компанията на алкохола.

– Това не е трагедия – поклаща глава Борислав.

– Как да не е?

– Ами не е. Истинската трагедия му се размина. Понеже Смъртта се оказа по милостива за него от Каузата. Прибра си го малко преди да настъпи чудовищното срутване на Великия строй.

И като се надига бавно от леглото:

– Трагедията остана за нас, дребосъците… Какво, ще вечеряме ли?

Все по-нарастващата скъпотия вече поставя известни въпросителни пред бъдещето на скромното ни домакинство. Затуй сме свели до минимум разходите за храна, особено след като Борислав бил прочел някъде, че преяждането е главна причина за преждевременната смърт. По-просто казано, когато споменавам за „обед“ или „вечеря“, трябва да се има предвид, че не става въпрос за гощавки, а за един почти символичен ритуал. За сметка на това наблягаме все повече на духовната храна.

И тъй, седим край кухненската маса, заети всеки със своето четиво – аз с мемоарите на Филби, а Борислав с любимия си официоз, който – колкото и да му е любим – той не го купува, ами го взима от някой познат в сервиза.

– Защо четеш „Демокрация“, – питам. – Нали е вестник на сините.

– Точно затова го чета. На тебе ли да обяснявам, че най-важно е да знаеш какво мисли противникът. Какво мислят своите, и без друго ти е известно.

Сгъва вестника и го оставя върху масата на мое разположение.

– Една мисъл все по-често ме мъчи, Емиле: кои са своите и доколко са свои.

– Почваш да развиваш старческа мнителност.

– И аз с това се утешавам. Но съмненията остават. Ами че тия, дето днеска са сини, не бяха ли до вчера червени?

– Аз как ти се виждам? Червен ли, син ли, или може би морав?

– Не говоря за тия като нас. Какъв си ти, какъв съм аз – това си е наша работа. Знаеш какво имам предвид.