Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)

Потупва разсеяно с едрата си длан вестника, въздъхва и казва онова, което отдавна очаквам да каже:

– Тези, дето са начело на партията, Емиле, те ни предадоха.

– По какво съдиш?

– Какво има да съдя, бе! Видях ги с очите си и ги чух с ушите си. Няма да го забравя онова събрание, на което партийният велможа ни убеждаваше, че отсега занапред големия смисъл на нашата работа е да правим точно обратното на онова, което сме правили досега.

– С какви доводи?

– Железни. Нали знаеш, че доводите, дето ги хвърлят върху главите ни от върха, винаги са железни: „Забравете! Каквото сме ви учили – забравете! Каквото сте вършили – забравете! Няма вече противник, няма да има и разузнаване“.

– Хитро.

– Пропуснаха само да обяснят ние самите къде ще се денем.

– То е ясно къде – на бунището.

В кухнята настъпва тишина, ако не броим капенето на чешмата, отброяваща отлитащите секунди. Готвя се да му напомня, че трябва най-сетне да го оправи тоя проклет кран, но премълчавам, понеже усещам че в момента Борислав мисли за по-възвишени неща.

– „Ще строим завод… Ще строим завод на живота“. Нали учехме някога едно такова стихотворение.

Не отговарям. В момента не ми е до стихотворения.

– Е, построихме го. Не стана за чудо и приказ, но вършеше работа.

Не възразявам.

– И как само го пазехме. Най-вече – да не го ударят отвън. А той взе, че се срути отвътре. Толкова много пазачи, а взе че се срина.

Продължавам да мълча.

– Кажи нещо, де. Нали и ти беше един от пазачите.

– Ами щом се е сринал отвътре, питай ония, дето са го пазили отвътре.

– Толкова много пазачи… – повтаря Борислав, като че подобно на Алата, сам си приказва.

– Това не е било наша задача да спасяваме ДЗУ или Химко. Нали бяха ни пратили да спасяваме света. Да осуетяваме пъклените планове на подпалвачите.

– И ги осуетихме. Направихме ги на пух и прах.

– Абе, може и да сме свършили някаква работа, но кел файда. Те подкопават основите на сградата, а ние пазим да не повредят мазилката.

– „Те“! Кои „те“?

– Ами редуваха се. Веднъж Сталин подпали войната в Корея. Друг път американецът взриви Виетнам. После Брежнев, за да съсипе всичко, драсна клечката в Афганистан. Редуваха се. Важното беше да се върши работа. Да се прекрояват световните карти. Да се осигуряват суровини. Да се изпробват нови оръжия и да се изразходват старите. Ама умирали хора. Те хората и без туй си умират. Ама гинели масово. Много се наплодиха, затова гинат масово.

– Ти тези открития кога ги направи?

– Знам ли. Вероятно когато и ти разбра, че са те предали.

В кухнята отново настъпва тишина и само повреденият кран на чешмата напомня, че както още древните хора са забелязали, всичко тече.

– Факт е, че ни предадоха – упорства Борислав. – Не мога да разбера само как сме могли да бъдем дотам лековерни.

– По ред причини.

– Кажи само една.

– Хипнозата.

Поглежда ме замислено. Сетне поклаща глава:

– Хипнозата не може да трае продължително, кажи речи цял живот.

– Така ли? Само че твоят и моят живот доказват обратното.

И като соча спомените на Филби, добавям:

– А също и свидетелствата на твоя старши колега. Човекът на гърба си е изпитал безобразията на Великата страна, споменава за тях, и за „ужасните събития“, плод на съветската външна политика. Подир което казва: „Но гледайки Москва от прозорците на моя кабинет, виждам здравия фундамент на бъдещето“.

– Добре, че не може да стане от гроба, та да го види сега този фундамент – мърмори Борислав.

Което не му пречи отново да възрази:

– Все пак тази твоя теория за хипнозата доста издиша. Не може в основата на процесите да лежат психически хватки като хипнозата. В основата е винаги икономиката.

– Да, но тяхната икономика – на хипнотизаторите и на онези зад гърба им, а не икономиката на другите, дето ролята им е да мрат, кога от глад, кога от куршуми.

– Може и да си прав – отстъпва Борислав, – но какво значение. Някой питал ли ни е дали нещата трябва да бъдат така или по-иначе. Идваме на този свят при заварено положение. И си отиваме при пълна бъркотия. Така че за какво да разсъждаваме.

– За да си чешем езиците.

Събеседникът ми замълчава. Разговорът е приключил. Изглежда няма какво повече да си кажем. Но се оказва, че има.

– И все пак, питал ли си се, ако трябва отново да изживееш живота си, какъв път би избрал? – интересува се Борислав.

– Кой не се е питал.

– И какъв ти е бил отговорът?

– Толкова е тъп, че не ми се ще да го казвам.

– Не го казвай. Разбрах го.

В края на зимата отново гостувам на Алата, този път по негова покана. От мене пакетът кафе, от домакина – добрата новина. Въпросът с пенсията ми е уреден. А за да бъде удоволствието пълно, Алата вади от гардероба шедьовъра „Трите грации“.

– Виж само каква поезия, каква плът! – мърмори той.

И за да насочи вниманието ми в правилна посока, прави жест към съответните дамски атрибути.

Наистина се запролетява. Вятър от юг, по сергиите – кокичета и аз – с пенсия. Единственото, което липсва, е самото пролетно настроение. Движа се безцелно по разкаляните улици и усещам гърдите си като празна коруба, в която съм пропуснал на излизане да сложа сърцето си.

Знам какво нещо е чакането с цялата му тягост. Но едва сега започвам да разбирам каква по-голяма тягост е да не очакваш нищо. Понякога прекарвам цели дни без да излизам. Занимавам се с дреболии, колкото да минава времето. Една от тях е да зяпам безцелно през прозореца. Мога да зяпам без да дърпам пердетата в стаята на Атина, понеже са полупрозрачни и през тяхната прозирна белота унилата гледка на безличната улица изглежда почти поетична. Но понякога делничната проза изисква да я гледаш прямо, например в случай, че е станала катастрофа или е заваляло. Затуй съм оставил малка пролука в единия край на прозореца. И тъкмо през тази пролука забелязвам една заран, че насреща все пак има нещо за гледане. Говоря за мъжа, който се е появил там и на свой ред гледа към мене. Така, както съм застанал, той едва ли може да ме види, но интересът му към нашето жилище е несъмнен.

Има различни начини да установиш, дали отправеният към тебе поглед е чиста случайност или е знак за наблюдение. При занаят като моя тази проверка се извършва почти несъзнателно.

– Нещо се заинтересуваха от нас – съобщавам на Борислав, когато се прибира следната вечер.

– Заинтересуваха се от тебе – уточнява той.

– Защо изключваш себе си?

– Защото за разлика от тебе чета вестници. Не твоите любими „Льо Монд“ и „Ди Пресе“, а най-обикновени нашенски издания.

Не отговарям. Ти го питаш нещо, той те поучава. Мълчанието ми, то се знае, дразни Борислав.

– Не загряваш ли, че причината е пак твоя Вальо. И понеже продължавам да мълча, пояснява:

– Фъснал е вчера от затвора.

– Какво съобщава полицията?

– Полицията още мълчи, но някаква чевръста журналистка вече се е раздрънкала.

– И органите очакват, че беглецът ще ми дойде на гости.

– Вероятно не изключват подобна вероятност. Звучи налудничаво, обаче дава възможност да си побъбрим подир вечерята. Напоследък темите ни за разговор все повече оредяват, без да споменавам, че стават и твърде еднообразни.

Основен мотив на бъбренето ни тази вечер то се знае е беглецът Вальо. За какво му е било нужно на Валето да предприема това рисковано бягство в един момент, когато е предстояло преразглеждане на делото му, а може би и отмяна на наказанието? Отговорът е ясен: Вальо е разбрал, че отмяна няма да има, че молбата му е ударила на камък и че въпросният камък, фигуративно казано, съм аз. Това е достатъчна причина да ме ненавижда. Но съвсем не първата, нито най-важната.

За какво може да мисли в затвора един млад човек, излежаващ тежка присъда. За различни неща, понеже в затвора време за мислене – колкото щеш. Но между тия различни неща съществува винаги една основна и неизменна тема: Отмъщението.

Преди години, когато се бях прибрал за малко от чужбина, намерих в пощенската кутия измачкан плик без клеймо и адрес. Оказа се, че в плика няма и писмо. Само изрезка от киносписание – реклама за филм на Делон: „Дума на ченге“. Названието бе дебело подчертано с химикалка, а отдолу, пак с химикалка, бе написано с печатни букви: „Мисля за теб“.

Има си хас да не мисли. Цялата негова „Долче вита“, с хубавите коли, хубавите жени, хубавите костюми, целият разкош, придобиван по рискованите пътища на дрогата, бе отишъл по дяволите заради престараването на едно мръсно ченге. Мръсно и лъжливо, нарушило коварните си обещания за по-лека присъда. Дума на ченге.

Валето не можеше да знае за опитите ми да му облекча положението. Младият човек бе изпял пред мене цялата богата ария за трафика на наркотика. Какъв смисъл да му прекършваме безвъзвратно живота. Съдът обаче разглеждаше случая от по-друга страна. Присъдата трябваше да покаже на Запада с каква суровост действа нашата власт срещу трафикантите на дрогата.

Не беше трудно да си представя какви кървави сцени е рисувало въображението на Вальо върху темата Отмъщение, на какви сложни изтезания съм бил подлаган при разработката на тази тема, докато се превърна на кайма.

Тук обаче в разговора ми с Борислав, към простия на пръв поглед проблем се прибавяха нови въпросителни. Жаждата за мъст на затворника едва ли би могла да интересува някого, освен самия него. С кървавите сцени за мъст в главата си той можеше да полежи на топло още 5–6 години. Обстоятелството, че нещата не бяха спрели до тук показваше, че освен факторът Вальо, в историята се е намесил и някакъв друг фактор.

Как бе възникнал този необичаен интерес към колата ми на Калотина? Как бяха изчезнали материалите по делото? Дали наистина бяха изчезнали или това бе само претекст, за да се оправдаят разпитите ми на Развигор? Как с такава лекота се бяга посред бял ден от затворническа болница? Каква е истинската причина за организираното наблюдение на жилището ни? Защо информацията по случая идва не от полицията, а от някаква бъбрива журналистка? Въпросите бяха не един или два, а събрани вкупом ставаха многозначителни.

За хората от нашия занаят е азбучна истина, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат. И нищо чудно, ако зад невинната видимост се крие сериозна заплаха. Такова поне беше мнението на Борислав относно субекта, зяпащ от насрещния прозорец, сякаш си няма работа и умира от скука.

А понеже Борислав не бе човек на абстрактните разсъждения, той бързо предложи и съответните действия. Тези действия и мотивите за тях се свеждаха накъсо до следното:

Наблюдателят едва ли е изпратен да разбере как живеем, а да види какво ще се случи. Ако нещо наистина се случи, то трябва да се случи на мене, и най-вероятно, когато съм сам. Щом някой се занимава с нас, той знае, че заран и следобед съм винаги сам, понеже Борислав отива на работа. От утре обаче нито той ще ходи на работа, нито аз ще си бъда в къщи, а ще се изнизвам през задния вход на двора и оттам към кооперацията на съседната улица.

– Ясно и просто – признавам.

– Големите находки винаги са прости – отвръща скромно Борислав.

– Имай все пак предвид, че ако нещо предстои да се случи на мен, то ще се случи на тебе.

– За това не бери грижа. Не забравяй само като се прибираш да купиш някой вестник.

Донасям му следната вечер вестника и научавам, че не се е случило нищо, освен дето онзи от насрещния прозорец е бил сменен от свой колега.

– Тогава утре какво ще правим?

– Пак същото. Ще повторим номера.

Упорит човек. И с основание. На следния ден към обяд на вратата наистина се позвънява.

– Кого търсите? – запитва строго Борислав, като отваря рязко, за да се озове пред двама яки младежи.

– Носим нещо на Боев.

– Дайте квото носите. Боев го няма.

Единият вече е извадил ножчето, а другият замахва с юмрук. Което дава основание на приятеля ми да се развърти. А развърти ли се Борислав, стой по-далече.

Тъкмо в този момент долетяват двама полицаи и някакъв цивилен с видеокамера, колкото да установят как действа Борислав.

– Той ни налетя – обясняват младоците.

– Аз съм си у дома. Питайте тях какво търсят тук – заявява приятеля ми.

Много шум за нищо. Нито един от двамата не е Валентин. Все пак шумът не е съвсем за нищо. След като щракват белезниците, следва бързо пребарване на нападателите и от пазвата на единия изпада прозрачен найлонов плик, доста едър и пълен с кафеникав прах. Вероятно хероин. И навярно от онзи, евтиния, дето го бива само за компромат.

– Сигурно е имало договорка с Валето да изиграе ролята, за да заслужи свободата – коментира вечерта Борислав. – Само че нашият се е усъмнил и е възложил своята роля на двете наркоманчета.

– А каква, смяташ, е връзката на полицията с Вальо?

– Ясно, че не е пряка. Важното е, че има връзка.

– Може би някоя интифа ще се промъкне в пресата. Не в твоята „Демокрация“ разбира се, ами в някой от вестниците, дето дрънкат каквото им падне.

– Не се надявай да прочетеш в пресата нещо за Вальо. Случаят е вече изразходван.

Изразходван е наистина, но не съвсем. Три дни по-късно се появява съобщение, че избягалият затворник Валентин Зарков бил намерен убит в гората над Княжево.

Пролетта е вече настъпила.

От прозореца на стаята ми това не личи, но достатъчно е да направя няколко крачки към края на улицата, за да се уверя, че сезоните следват своя ход. Навремето оттук почваше Зоологическата градина, обаче някогашната стена е отдавна съборена, далеч по-отдавна от Берлинската, а градината вече не е зоологическа, макар да съществуват и други мнения по въпроса.

– Разкараха антилопите и зебрите, за да дадат простор на говедата – коментира Алата.

Под говеда той разбира гамените, които тъпчат тревата и кършат клоните на дърветата, като се упражняват в гимнастика. Ние с Алата също сме тук почти всеки ден, ала не при говедата, а в един по-тих ъгъл на градината, където с помощта на малко шперплат и повече търговски ентусиазъм бе изграден павилион за газирани напитки и кафе. Сядаме край някоя масичка пред лавката и прекарваме част от сутринта сред природата.

– Май че слагат и малко ръж – забелязва Алата, като отпива от еспресото в пластмасова чашка.

– Няма ръж, кафето е чисто.

– Може да е чисто, но май че има и малко ръж.

– Ти така си се умирисал на твоята ръж, че и шампанско да ти поднесат, пак на ръж ще ти замирише.

– Е, не съм се култивирал като тебе и Борислав, да пия кафе на Шанзелизе.

Колкото до Борислав, той рядко ни прави компания. Нали ходи да оправя телевизори в оня сервиз.

– Какво се завирате с Алата под дърветата в градинката? – запитва една заран Борислав. – Там така вони на бензинови пари от булеварда, та не се трае, а вие двамата стърчите край бюфета и си въобразявате, че сте на чист въздух.

– Нямаме като теб лимузина, че да тръгнем на шир и длъж из страната.

– Взе ми думите от устата. Оправил съм катафалката, постегнах я оттук – оттам, та те каня на неделна разходка.

Своята лада той галено я нарича катафалка.

– Къде ще ме водиш?

– Където кажеш.

– Да речем там, де зората те е огряла първи път. Нали не е далече.

– Абе не е далече, но ти знаеш ли какво е селска мизерия?

– Не съм живял на село.

– Никога не си казвал откъде си.

– От никъде.

– Как така „от никъде“?

– От едно сиропиталище.

Замълчава. После:

– Не съм бил в сиропиталище, обаче знам какво е.

– Откъде можеш да знаеш.

– Ами в моето село, дето искаш да те водя, също има сиропиталище. Викат му Дом за сираци. Открихме го навремето, но сега така е закъсало, та не е за приказване.

И макар да не е за приказване, описва ми как живеят децата – окъсаните дрешки, студуването през зимата и вечната гладория.

– Дотам са я докарали, че най-често ги хранят с по две филийки хляб на ден – една за обед, една за вечеря.

– Само сух хляб ли?

– Е, не винаги е съвсем сух. Общината пбнякога отпуска шише олио и пакет червен пипер. Капват четири – пет капки олио на филия и поръсват малко червен пипер, та да не е съвсем без хич.

Поглежда ме бегло:

– Май че интересътти към родното село се изпари.

– Напротив. Стига да не се срамуваш да ме заведеш.

Катафалката е паркирана чак на „Стефан Караджа“.

– Заврял си я до самото министерство – установявам. – Надяваш се, че ако се навърташ насам, току виж пак те взели на работа.

– Надявам се, че тук няма да я откраднат.

– Вярваш ли, че някой ще се навие да краде някаква лада.

– Зависи. Ако се готви да инсталира взривно устройство на дадено място, точно такава невзрачна кола ще използва.

Разговорът продължава в катафалката, лъсната до неузнаваемост и дори почистена от фасове, пепел и всевъзможни непотребности. Колата поема край фасадата на министерството и това ми дава повода да запитам:

– Интересно, защо този свиреп лъв, инсталиран пред входа, гледа точно към „Граф Игнатиев“.

– Подозира, че точно оттам ще дойде противникът.

– Какво пречи да дойде откъм „Шести септември“ или „Гурко“.

– Изключено. Всички апартаменти наоколо са заети от хора на службите.

– По цял свят е така.

– Не съм сигурен, че е по цял свят. Даже наши хора бяха почнали да подхвърлят, че настъпиш ли някого в тълпата, вероятно ще е цивилно ченге.

– Теб това какво те засяга?

– Нищо. Говоря си просто. Като Алата. Разговорът замира без причина. Също както е почнал без причина. По-точно, говорим си като Алата. Сиреч наум. Мълчанието продължава чак додето излизаме на полето, а разстоянието до там е доста дълго, понеже около София отдавна вече почти няма поле.

– Някога – казвам – беше ни писнало да четем за оранта. Вестниците все с това ни занимаваха – почнала ли е оранта, приключила ли е, закъсняла ли е, като че в България други проблеми нямаше. А сега, доколкото виждам, оранта не интересува никого, даже и онези, дето би трябвало да орат.

– Не им остава време за оран – обяснява Борислав. – Цялото им време отива в кавги за това, коя земя чия е.

Излизаме от главното шосе и поемаме по някакъв страничен път. Подир два – три километра напускаме и този път, като завиваме в друг, неравен, тесен и вероятно междуселски. Движим се по него между голи баири, докато стигаме бариерата. Това е дебела дъска, препречваща пътя и закована върху два дирека. Надписът с едри разкривени букви гласи:

ПЪТЯТ Е В РЕМОНТ

– Още от есента е в ремонт – пояснява Борислав – и вероятно все тъй ще бъде в ремонт чак до следващата есен. По една единствена причина: никой не се кани да го ремонтира.

Той е загасил мотора и отваря предната врата, за да излезе тютюневия дим.

– А селото как подържа връзка с останалата част на света?

– Има друг път от насрещната страна, но той е още по-разровен, макар да не е в ремонт.

Потегляме отново, но в обратна посока. Когато излизаме на шосето и се отправяме към София, спътникът ми предлага:

– Можем да спрем някъде да изпием по една бира. Иначе ще излезе че сме се разкарвали за нищо.

Паркираме край първото крайпътно заведение, мярнало се пред очите ни. Сядаме отвън, понеже вътре вони на прокиснало вино.

„Смяташ ли, че тук е по-приветливо, отколкото в нашия бюфет“ мисля да кажа, но премълчавам. Борислав и без туй не е в настроение.

– Прав си, не съм в настроение – потвърждава той, въпреки че нищо не съм казал. – Не трябваше да идваме насам.

Изпиваме по бира и поръчваме втора. Бирата е добра, не я правят тук, ами идва от Шумен.

– Не ми е ясно за какво се вкисна – промърморвам, докато опитвам вкуса на втората бутилка.

– Вкиснах се зарад теб. Не е честно да насилваш сиромаха да ти показва сиромашията си.

– Мислех, че ще ти е приятно да прескочиш до родния край, „Да се завърнеш в бащината къща…“ или как беше там…

– Не, не ми е приятно. И бащината ми къща, ако все още съществува, отдавна е превърната в сайвант, и въобще всички тия подсмърчания по бащини къщи – ако питаш мене – са пълна глупост.

Не възразявам. Излишно е, докато не му е минал яда. Едва при третата бутилка подхвърлям, колкото да не мълчим:

– Нещо ми подсказва, че не ти е била селска жилката…

– Селска е. Въпреки че баща ми нито е сял, нито е жънал. Беше селски даскал. От онези, онеправданите, дето мястото им не е на село, но не ги пускат и в града, та все ги сърби да критикуват.

Под влияние на бирата Борислав започва да употребява и по-дълги изречения, знак, че вече се успокоява. Разказва ми, че Стария бил на нож със Съдбата, понеже му попречила да завърши университета и да стане учител в София. А когато веднъж запитал инспектора „До кога ще ме държите в онова село?“, онзи го срязал: „Докато ни стигне търпението“. Понеже кметът и попът клеветели Стария, че насъсква беднорята срещу властта.

– Не знам точно кого и как е насъсквал – разправя Борислав – но през войната наистина е бил ятак и това беше единственото полезно нещо, което ми завеща, защото го признаха за активен борец, та и аз намазах нещо от привилегиите.

– Щом е бил толкова учен, сигурно си намазал и нещо от културата му – подхвърлям галантно.

– Личи ли ми? Главната ми поука от него бе да си държа езика зад зъбите и да не се навирам в очите на хората: „Не се опитвай да стърчиш над другите, за да не ти смалят ръста с една глава“, викаше.

– Предполагам, че точно с тази подготовка на глухоням си успял да се вредиш в службите.

– Не стана изведнъж, както може би е било при тебе – възразява събеседникът ми при четвъртата бира.

И ми доверява, как още в университета се прилепил към него някакъв добър другар, какво му говорил за комсомолския дълг към Родината и какви ведри хоризонти чертаел за младежите, готови беззаветно да служат на Отечеството.

– Важните неща при него бяха винаги с главни букви – пояснява Борислав преди да продължи разказа си.

Безинтересен разказ с всеизвестните подробности на вербовката, в която суровите призиви за дълг са умело съчетани с обещания за бързи успехи в кариерата. Слушам го с половин ухо и неволно се питам, защо е трябвало да бъдем изритани в пенсия, та едва тогава да се решим да си разказваме биографиите. Вероятно, защото са ни дресирали да дърдорим възможно по-малко. А и защото сме били убедени, че личният ни живот е тъй оскъден, та просто няма какво да си кажем.

– Мисля, че достатъчно се наквасихме – установявам подир четвъртата бира.

– И аз съм на същото мнение – потвърждава Борислав.

– Въпросът е, кой ще шофира, защото ако катаджиите надушат, че сме пили…

– Положително ще надушат, ако ти шофираш. Не отричам, че си водач от класа, но смятам че понякога надценяваш възможностите си.

С това въпросът е решен и Борислав отново сяда зад волана.

Вече е почти обедно време, обаче Алата още го няма. Бих помислил, че се е разболял, но знам, че той не боледува.

– Не съм дотам деликатен като вас, та да лежа и да си завирам термометъра в устата или другаде – обича да казва. – Аз болестите ги карам на крак.

Седя пред лавката под дърветата и гледам кога ще се появи приятелят ми, когато забелязвам, че се задава друг приятел. Човекът е невисок на ръст, с мургаво лице и силно прошарена, все още гъста коса. Облечен е в изряден тъмносив костюм, с бяла риза и дискретна светлосива вратовръзка, изобщо, както се обличах и аз, преди да навлека дънковото яке.

– Я, кого виждат очите ми! – произнася той, като ме забелязва.

Тонът е дружелюбен, но изразът на лицето остава сериозен. Това не е от високомерие. Петко Земляка си е открай време такъв – сериозен и дори донякъде тъжен, сякаш се връща от погребение.

Отвръщам на възклицанието с подобен изблик на приятна изненада.

– Бих ти предложил едно кафе – добавям, – стига мястото да не ти изглежда твърде просташко.

– Будалкаш ли ме – отвръща Петко и се настанява срещу мен. – Като че не сме били на по-просташки места.

Връстници сме с него и съученици от школата, обаче не сме чак земляци. Прозвището си дължи на някогашния навик да нарича всекиго „земляк“. Предполагам, че отдавна е изоставил навика, но няма как да се отърве от прозвището.

Изпиваме по едно кафе, после по още едно, защото Петко също държи да почерпи, и бъбрим за туй – онуй. Разказвам му накратко как съм успял да се вредя за пенсията, а той ме осведомява, че се занимава с бизнес, е, не Бог знае какъв бизнес, но достатъчен, за да свързва двата края.

– Направо унижават хората с тия нищожни пенсии – произнася съчувствено Петко по повод моята пенсия и изразът му става още по-тъжен.

– Съществуват и по-унизителни неща. Като например кофите за боклук.

– Не говори така. Тежко ми е да те слушам.

– Не го казах, за да те наскърбявам.

– Знам. Но и ти трябва да знаеш, че нищо не съм забравил.

Поглежда ме с тъмните си леко овлажнели очи и произнася полугласно:

– Навремето ти ми спаси живота.

– Нека не се връщаме толкова назад.

– Този Мюнхен … Какъв капан! – продължава да възстановява миналото Петко. – Очаквах всеки момент да изпищи полицейската сирена и онези със зелените униформи да ме сграбясат и да ме повлекат към затвора … И точно тогава от тълпата излизаш ти и ми подаваш с братска ръка нов паспорт, нова самоличност, пари…

– Предупреждавам те да не ми ги връщаш. Държавни бяха.

– Прощавай, знам че не си по емоциите – произнася вече по-прозаично Земляка. – Но с тази своя малко неуместна шега ти ми даваш една идея.

Млъква, за да усетя, че се готви да каже нещо важно:

– Питам се, как би приел едно приятелско предложение за съвместна работа.

– Ами направи го това предложение, пък ще видим.

– Правя го!

– Трогнат съм. Но знаеш, че не ме бива за бизнес.

– Не става дума за бизнес. Мераклии за бизнес – под път и над път.

– И с компютър не мога да работя. Нито да мия прозорци. Изобщо не ме бива за нищо.

– Бива те. За това, което ще ти предложа, те бива. И малко притеснено ми обяснява, че му бил нужен бодигард, по-точно не бодигард, ами сериозен и верен човек, който да охранява офиса в известни кризисни часове.

– Искаш да кажеш „нощен пазач“ – опитвам се да му помогна.

– Ами горе – долу това е. Знам че за един полковник, който е охранявал Родината, може да изглежда унизително да охранява някакво предприятие, но какво да правя братко, като нищо друго не мога да ти предложа.

– Разбирам притеснението ти. И съжалявам, че трябва да ти откажа, но преди да го сторя, бих искал поне да го чуя, какво възнаграждение предлагаш за такава рискована работа.

– Ако стигнем до възнаграждението, смятам че ще се разберем. При всички случаи ще бъде поне пет – шест пъти по-високо от твоята пенсия.

– В такъв случай постарай се да бъде още по-високо – съветвам го.

И за да не бъда обвинен в коравосърдечие, добавям:

– Приемам, Петко. Нали сме земляци.

– Нахалник! – отсича Алата, когато половин час по-късно му разказвам за срещата с Петко. – Как може тази шушумига да те наема за слуга.

– Е, не е точно слуга – възразявам – макар че разликата между пазач и чистач не е голяма.

– Банда мародери! – продължава да негодува Алата. – Кой от кой по-алчни и ненаситни.

– Земляка къде го слагаш?

– Слагай го ти. Нали и двамата имахте еднакъв чин. Как стана така, че той върти бизнес за милиони, а ти си на една пенсия? Или нищо не си чул за Големия грабеж?

– Чувал съм нещичко, но не знам твоята версия.

– В такъв случай нищо не знаеш. Защото ако аз проговоря, ще научиш не някаква версия, а цялата истина.

И за да покаже, че не мисли да се шегува, нарежда:

– Донес по един швепс.

А малко по-късно, след като вече съм му сервирал швепса:

– Ще знаеш, че в основата на всичко е Лукавия.

– Недей използва това прозвище – съветвам го. – Много е църковно.

– Тогава как да го наричам?

– Ние му викаме Бебо. Нали е такъв беличък, бузест, та му викаме Бебо.

– Остава да му викате и Добродушко.

– Ами прав си, защо пък не.

Алата махва с ръка в смисъл „стига глупости“ и минава към епопеята за Големия грабеж.

– По времето, когато е министър председател твоя Бебо свиква някои свои авери на тайно съвещание…

– Какви авери?

– Абе свои хора от разни среди – стопански деятели, шефове от външната търговия, от банките и от службите, въобще всякакви там висши и полувисши чиновници, нали всички тогава бяхме чиновници. Събира ги той и направо им заявява: Досега, вика, било каквото било. Оттук насетне обаче, ще правим пазарна икономика. А те викат…

– Кои „те“?

– Абе някои там… Не ме прекъсвай. Пазарната икономика, викат, се прави с пари. Ами затуй, вика шефът, съм ви събрал: за да раздавам пари. След което минават всички подред през някаква стая, а там – на всеки връчват по куфарче, от ония дипломатическите с надиплени вътре пачки долари. Куфарчета, куфарчета… А хългъзниците влизат като чиновници и излизат като милионери.

Млъква, поглежда ме и запитва:

– Представяш ли си?

Очевидно е сигурен, че ще ахна пред тези разкрития, но аз се въздържам от възклицания. Чувал съм ги вече тия неща от Борислав, макар и в по-друг вариант.

– Ясно – казвам. – Но КОЛКО долара, мислиш може да побере едно куфарче?

– Откъде мога да знам. На мене куфарче никой не ми е дал.

– На мене – също. Но по груба сметка не повече от двеста или триста хиляди.

– Не ме занимавай сега с такива тънки сметки.

– А съм чувал да приказват, че Бебо бил раздал не по-малко от цял милиард.

– Може и повече.

– Щом е така, значи Бебо е трябвало да използва не куфарчета, ами цели влакови композиции, за да стане разграбването. Не е ли очевидно.

– Аз пък ще ти кажа нещо още по-очевидно. Колко милионера имаше у нас преди 1990? Изброй ги де!

– Прав си: нямаше милионери.

– А сега се нароиха не десетки, ами стотици. Пръкнаха се за месец – два, изведнъж. Как така бе? Откъде? Че съдът само този въпрос да им постави „Откъде?“ и всички отиват в пандиза.

– Ясно, че е имало някакво преразпределение на благата.

– Какво преразпределение, бе! – кипва Алата. – Ако извадя парите от джоба ти и ги сложа в моя джоб, това разпределение ли ще е?

– Ами извади ги. Все ще стигнат за още един швепс.

– По-рано – продължава Алата, без да ме слуша – по-рано ни учеха, че съдбоносния проблем на епохата бил „кой – кого“. А сега така извъртяха нещата, че проблемът стана „кой – колко“.

– Има нещо такова.

– И нахални. Пердашат с мерцедесите си през тълпите на простолюдието, правят публични оргии с фльорци и чер хайвер, па се и снимат колективно, навирили глави, та цял свят да разбере кои са истинските господари на държавата.

– Синедриона ли имаш предвид?

– Всичките ги имам предвид. Как няма да се намери някой да развърти една тояга по тиквите им, та да видят тия синковци…

– Ти не можеш ли да я свършиш тази работа?

– Колкото и ти. Пък се и подиграваш.

– Не бе, Ала, не се подигравам. Но това, дето го разправяш, си е чиста утопия. Останал си още в епохата на утопичния социализъм, братко.

– Не съм в утопичния социализъм. На боклука съм. Също като тебе. И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.

Предприятието „Кобра“, въпреки зловещото си название, бе малък и тих магазин на една също тиха уличка, разположена недалеч от данданиите на Женския пазар и шумното движение по „Мария Луиза“. Специалитет на фирмата бе охранителната техника, а стопанин – Петко Земляка, макар той от скромност да поддържаше, че бил само управител. Ако последното бе вярно, би могло да се каже, че в магазина едва ли имаше много неща за управляване.