Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 18 страниц)

В разгара на битката пистолетите на украинците са минали в ръцете на Макс и Мориц, а оръжието на шефа е изтръгнато от Табаков, който с тежкия си юмрук е довършил моята наказателна акция. Тримата нападатели вече трополят надолу по стълбата, следвани от нашите охранители.

– Не искам трупове – извиква Тетето зад тях. Подир което най-сетне се сеща да ме освободи от капана.

– Провери си касата – съветвам го. – Да не кажеш после, че съм отмъкнал нещо.

– Признателен съм, че ми спаси живота-доверява ми с леко ръмжене стопанинът. – Бих нарекъл постъпката ти дори благородна, ако не разбирах, че всъщност спасяваш не мене, а торбата с пари, която представлявам.

– Не се преуморявай с коментари – отвръщам. – Истината е, че стрелях, за да спася не тебе, а Чърчил, доброто кученце.

– Ако това е така, готов съм да ти простя всичките грехове.

– Ставаш хуманен. Даже дочух, че не искаш трупове.

– То не е от хуманност. Говориш ми, че техниката се развивала. Така се развива, че по-лесно е да гръмнеш един човек, отколкото да скриеш трупа му.

В това време близнаците се връщат. Малко раздърпани са, но живи и здрави.

– Всичко обърнаха наопаки тия хулигани – недоволства ТТ, като оглежда последиците от битката.

И към бодигардовете:

– Поразтребете тук, а ние ще отидем оттатък да хапнем нещо.

„Оттатък“ това е кухнята, обширно помещение, снабдено с изобилен набор от прибори и всевъзможни хранителни продукти.

– Отиде ми диетата – говори на себе си Табаков, като вади туй-онуй от хладилника. – В кризисни моменти огладнявам най-много. Вероятно това е подсъзнателния стремеж да се натъпча по-здраво, защото може да ми е за последно.

Разполага запасите върху широката маса, прибавя към тях няколко бутилки бира и пристъпва към храненето с такъв апетит, сякаш наистина му е за последно. Следвам го, но доста анемично, защото при мене в критични моменти настроението е обратното: кръвта ми така нахлува в горните части на тялото, та не остава почти никакъв импулс за стомаха.

Черният хайвер, пушената сьомга, унгарският салам, камамберът, маринованите гъби – нищо не убягва от вниманието на домакина.

– Ти си болен от булимия, бе Траяне.

– Болен съм от гладория – поправя ме той. – Ако знаеш на каква жестока диета съм подложен, ще разбереш, че животът ми е живот на мъченик. Когато съм принуден да ида за някаква среща на ресторант, просто ми се доплаква, като гледам как се хранят здравите хора.

– Ами поплачи си. Нали богатите също плачат.

– Не се повтаряй. Каза го вече.

Едва след като понасища глада си и пресушава първата бира, мисълта му отново се връща към току-що преживяното.

– Абе Емиле, ти акъл имаш ли, та се разхождаш с този патлак в джоба из Виена.

– За тебе го бях приготвил. Ами ти с кой акъл правиш сделки с бандити? Мама не ти ли е казвала да не се събираш с лоши другарчета.

– Не мога всякога да предвиждам как ще се извъртят нещата. Имам един украинец, близък от старо време. По-рано беше шеф на държавно предприятие, после завъртя частен бизнес. И ми се обажда миналата година да спасявам положението. Споразумял се бил с някакъв италиански партньор за доставката на суров нефт. Натоварил украинецът нефта и потеглил за Бриндизи, но още към Пирея италианецът му съобщил, че не е в състояние да закупи нефта по уговорената цена. Стар номер, но още хваща дикиш. Предложил нова скандално ниска цена, а танкерът на нашия не можел да векува в Пирея и да плаща високите такси за престоя. „Спасявай – вика – положението.“ Спасих го. Закупих нефта от украинеца и още същия ден го продадох на мой човек в Бриндизи. Мир и любов. Всички доволни. А сега изведнъж чуваш с каква нова постановка ми излизат.

– Че какъв приятел ти е този твой украинец.

– Не е украинецът. Мафията е. Научили са за случая с нефта и са решили да се възползват.

– Ами ще плащаш. Предполагам, че си купил стоката на безценица, тъй че можеш да си го позволиш. Хвърли им нещо там да мирясат, и толкова.

– Няма да мирясат. Това е шантаж. Почнеш ли да снасяш, ще снасяш до второ пришествие.

– Тежко ти е положението.

– И твоето не е леко. Как ще преговаряш с мене, ако отида на оня свят. Или мислиш да ме последваш?

– По-добре ти ме последвай. Едно завръщане в родината ще те отърве от всички грижи.

– Вярно бе. Как не се сетих.

Встъпителната ми среща с Фурман-внук, изглежда е резултат на рядък шанс или просто на нахалството ми да го потърся в необичаен час и на снизхождението му да ме приеме. Второто свиждане става по предварителна уговорка. А третото… Третото изобщо не става.

Впечатлението ми, че потомъкът на фурмановия род се гуши самотен в някаква си мухлясала кантора, в очакване на онова, което очаква рано или късно всички ни, това впечатление е твърде далеч от истината. Без да се занимаваме с подробности около материалното положение на стареца, ясно е, че той разполага с достатъчен брой щатни или нещатни сътрудници и че огромният мрачен апартамент е само върхът на един далеч по-огромен айсберг. Приемът на евентуалните посетители е възложен на друг старец, който умело жонглира с няколкото стаи, определени за приемни, като веднъж те въвежда в едно помещение, друг път – в друго, а трети път – в трето, вероятно за да не се озовеш лице в лице с някой от останалите посетители, всеки от които би искал да бъде тука инкогнито.

Вече съм имал възможността да се отдавам на своето хоби – чакането в три или четири приемни, като всяко от посещенията ми е завършвало с неизменното комюнике: „Господин Фурман моли да го извините, но засега все още не е готов с обещаните сведения.“ Докато най-сетне един ден досадният рефрен се сменя с нещо по-добро в смисъл на „заповядайте, очакват ви“.

Репликата, с която ме посреща шефът, звучи не толкова като извинение, колкото като обвинение. Материята, подлежаща на изследване, се била оказала не само сложна, но и твърде обемиста, така че имайте предвид това обстоятелство при определянето на хонорара. Последното той не го казва, но то се подразбира и тъкмо заради него Фурман така настойчиво акцентира върху трудността на поставената от мен задача.

– Установихме, че вашият – нека го наречем „клиент“ – има депозитни или текущи сметки в някои от известните европейски банки, като Банк Аустриа, Дрезднер банк или Юнион де банк Сюис. Ще проверим и на останалите места, но поне до този момент не сме открили някакви особено значителни суми от рода на тези, за които вие споменавахте при последната ни среща. Няма да ви занимавам с това какви усилия са необходими за подобни проверки при съществуващия ред в банките, където принципът за съблюдаване на банковата тайна може да бъде нарушен само при съответно решение на съда. Най-главоболната част на изследването ни обаче е свързана с проверките в офшорните юрисдикции, пръснати по целия свят. И въпросът не е само в това, че те са до момента над 50, но че регистрираните в тях офшорни компании са към 150 000. С проучване в подобни мащаби би могъл да се нагърби единствено Интерпол.

– Не съм и допускал, че ще почнете да проверявате офшорните фирми по света една по една, за да установявате истинските собственици. Ставаше дума…

– Помня за какво ставаше дума. И мога да ви кажа дори, че с оглед на известни симптоми успяхме да засечем случаи, когато под прикритието на отделни анонимни компании вашият клиент също е правил вложения. Всичко това е отбелязано конкретно в отчета, който ви предоставям. Ще видите сам, че в него се съдържат интересни факти и в същото време, че той не претендира за някаква всеобемност. Тъкмо затуй моят въпрос към вас е следният: смятате ли, че е необходимо да продължим проучванията или предпочитате да спрем до тук?

– Какво е вашето мнение?

– Моето мнение не е важно. В случая единствено важно е вашето.

– И все пак?

– Доколкото фирмата Фурман-син се занимава изключително с констатации на факти, без да предлага консултации, би следвало да ви отговоря с мълчание. Но понеже ви уважавам като стар клиент и човек близък отчасти с покойния ми баща, ще си позволя да ви предложа не като извод, а просто като материал за размисъл следната скромна хипотеза.

Млъква, като че търси някаква възможно по-неангажираща формула и отправя над очилата си поглед към потъмнелия от годините потон, сякаш чака идеята да му дойде оттам. После казва:

– Допускам, че клиентът ви наистина разполага с внушително състояние. В същото време не вярвам основната част от това състояние да е струпана на две или три места, както вие изглежда си въобразявате. Тъкмо обратното: пръсната е на десетки най-различни места и вероятно е в най-различни форми – парични авоари, ценни книжа, недвижимости и прочие.

– На какво смятате се дължи това нелепо раздробяване на капитала?

– За вас може да е нелепост, но друг би го определил като съобразителност. Нали знаете, че още евреите са препоръчвали имуществото да бъде съхранявано в три варианта: злато, пари и недвижимости. А и най-простата домакиня, преди да излезе за по-дълго от къщи, не крие скромните си авоари и бижута в определената за целта кутия, ами ги пръска по шкафове, под дюшеци или буркани. Нелепо, нали? Но нерядко дава резултат: евентуалният крадец може да открие едно или две скривалища, обаче не е изключено да подмине останалите.

Фурман прави пауза, за да нагласи зад очилата си своя възможно най-невинен поглед и заключава:

– Вашият клиент, струва ми се, предвидливо се е постарал да засекрети имуществото си в толкова отдалечени части на света и в такива разнообразни форми, че даже да стане обект на един или повече обири, това да го ощети възможно най-малко.

– Хипотезата ви е действително респектираща в своята логика – признавам. – Що се отнася до бъдещата ни работа, позволете ми най-първо да прегледам документацията, която сте имали любезността да ми приготвите. Макар че още сега бих могъл да кажа – нека все пак продължим започнатото дело. В крайна сметка, нищо чудно, както казват у нас, от храста все пак да изскочи заек.

– Заешките анекдоти бихте могли да ги запазите за себе си – възразява сухо Фурман. – Аз, господине, членувам в дружество за защита на животните и съм вегетарианец.

– Имам усещането, че входът на твоя гараж е под нечие наблюдение – казвам няколко вечери по-късно на Тетето.

– Фактът вече е установен и записан в корабния дневник – успокоява ме стопанинът.

– Предполагам, че си идентифицирал броячите.

– Украинците са. А може да са и други.

Взема от кутията една пура, разопакова я от целофана, помирисва я, после отново я оставя.

– Не желая да те укорявам, Емиле, но откак ти се появи, моето тайно жилище стана по-оживено от Виенската гара.

Отново взема пурата и отново я оставя.

– Пушенето на гладно сърце е вредно… Бързам да се съглася с него, понеже усещам, че и моят празен стомах вече се гърчи от недоволство.

– Само че ако се преместим в кухнята отново ще ме повлече булимията – разсъждава Табаков.

Натиска някакъв звънец под бюрото и в кабинета безшумно изниква Макс (или Мориц).

– Приготви две кафета, момчето ми.

– Само кафе ли? – питам.

– И донеси от сухите сладки за госта. Моето кафе да бъде от онова, знаеш кое.

– Значи за мен сухи сладки, а за тебе специално кафе – забелязвам, след като момчето изчезва.

– Мнителен като ченге – промърморва снизходително Тетето. – Ако и ти предпочиташ кафе без кофеин, можеш да се обадиш.

И подир малко:

– Онзи ден ме питаше за какво са ми тия две момчета – за бодигардове или за украса. Сега вече как смяташ?

– Екстра са. Без малко.

– Пак недоволен. Пак претенциозен. Защо „без малко“, бе? Не ги ли видя онази нощ в действие?

– Бива ги, не отричам. Но им липсва салтанат. Трябва да се стигне до бой, за да стане ясно колко пари струват. А въпросът нали е да не се стига до бой. Ако имаха по-заплашителен вид, противникът би се замислил, преди да си покаже рогата.

– И според теб, трябва да помъкна след себе си два орангутана, че да вдъхвам респект.

– Орангутани или горили, все тая…

– Не е все тая. Въпросът опира и до стила. Горилите може да подхождат за един мафиот, но не са в стила на бизнесмена. Тонът прави музиката, както казваше онзи с лулата.

– Това не е негова мисъл.

– Знам че не е негова, но аз я цитирам като негова, за да ти направя удоволствие.

Предметът на разговора се появява откъм кухнята, като тика пред себе си изящна месингова количка. Кафета и голяма кристална купа с разни бисквити. Нищо повече. Разтоварва донесеното върху малката масичка край камината и изчезва.

– Близнаци ли са наистина? – продължавам разговора по липса на друга тема.

– Не съм им виждал кръщелните, но фактът е достатъчно очевиден.

– Макс и Мориц, това ли са истинските им имена?

– Аз ги кръстих така, само че вече избягвам да ги именувам. Постоянно забравям кой е Макс и кой – Мориц.

– И в кое балетно училище ги откри?

– В предварителния арест.

– Какво беше провинението им?

– Кормуване с непозволена скорост.

– Дребна работа.

– Наистина дребна, ако не беше една подробност: колата се оказала крадена.

– Да не е била твоята кола?

– Виж как позна. Извикаха ме за справка и за оформяне протокола по случая, а двете хлапета ме гледаха така жално, та рекох и аз веднъж да се покажа шик и уредих работата.

– Вечна признателност срещу няколко шилинга. Сделката си я бива – забелязвам.

– Ти във всяко мое действие търсиш корист.

– И я намирам. Няма ли все пак да го изпием това кафе.

Настаняваме се в креслата край масичката.

– Макс и Мориц, добра идея – забелязвам. – Въпреки че би могъл да гикръстиш Кастор и Полукс.

– Абе и Ромул и Рем да ги кръстя, все ще ги бъркам.

Налива си чашата от предназначеното за него кафениче и отпива със страдалческо изражение:

– Голо кафе. И на всичко отгоре – без кофеин.

– Пълна мизерия – съгласявам се. – И да те пита човек, защо си ги напечелил всички тези милиони, щом не можеш дори да си хапнеш като хората.

– Това твое злобно подмятане ме навежда на една идея. Що не излезем утре извън града, па да се поразходим до Залцбург. Само за ядене ли ще мислим. Лятото ще си отиде без да сме го усетили.

– Какво ще правим в Залцбург?

– Защо трябва нещо да правим. Целия си живот прекарваме в правене на нещо, от което често нищо не излиза. Ще идем да послушаме музика. Има голям концерт в памет на Моцарт.

– Какво млъкна? – казвам.

– Очаквам да запиташ „Кога е починал?“.

И ето ни в ранния следобед на следния ден, за пръв път извън бомбоубежището, както понякога ТТ именува жилището си.

– Защо си го нарекъл така? – питам за справка.

– От глупост. Нарекох го така още навремето, когато бях много наивен.

В мерцедеса освен нас двамата са Ромул и Рем, пардон, Макс и Мориц. Табаков седи отпред до единия хлапак, който шофира. Аз съм се разположил с другия отзад. Движението по автострадата не е твърде натоварено, във всеки случай не дотолкова, че да не забелязвам какво точно става пред нас и зад нас.

– С чероки са – установявам по повод на украинците, които са ни сподирили.

– Не вдигай скоростта – говори Тетето на шофьора, който инстинктивно е натиснал газта. – Не сме тръгнали да се надбягваме.

– Могат да изпреварят и да ни засекат – оправдава се момчето.

– Тук на автострадата няма да посмеят. Продължаваме да се движим с умерена скорост.

Украинците с джипа на десетина метра зад нас – също. Табаков бъбри по мобифона с някого. Аз подремвам отзад. Мир и любов, както казва Тетето.

– Сега ще свиеш в следващото отклонение – нарежда шефът, когато край нас се мярка рекламна табела с насочен в пространството гигантски показалец и с надпис Мотел Розенбергер. Познато място. Навремето точно тук някакви симпатяги се бяха опитали да ми натикат в колата един компромат под форма на наркотик.

Ето го и отклонението. Пътят в плавен завой леко извива нагоре към височината, където е разположен мотелът. Идеално място за стьписваща операция под лозунга „стой, ръцете зад врата!“.

Украинците очевидно са на същото мнение. Черокито ни изпреварва, завива в дясно и ни прегражда пътя. Пасажерите, ако не броим шофьора, са вече познатите типове. Шефът с превързана ръка остава при водача, докато другите двама пъргаво скачат от джипа и обсаждат мерцедеса от две страни:

– Отваряйте! – прозвучава сурова команда.

Заедно с нея обаче прозвучава и воят на полицейска сирена. Бандюгите се оглеждат озадачено назад, докато в същото време друга сирена се обажда отпред. Минута по-късно черокито на свой ред е блокирано. Отново сме като на кино. И отново дават гангстерски филм. Две полицейски коли, пристигнали от двете срещуположни посоки, се присъединяват към джипа и неговите обитатели за кратка справка. Прибиране на пищови, щракане на белезници – подробностите са известни. Нас не ни канят дори да излезем от мерцедеса. Само ръководещият операцията офицер поздравява бегло Табаков и прави знак да продължим пътя си.

– Този май те познава – забелязвам.

– Защо трябва да ме познава.

– Ами не ни поиска дори документите.

– Че това да не са вашите катаджии. Тук полицаите от пръв поглед разбират кой гражданин е редовен и кой за прибиране.

– Като ги пуснат, пак ще довтасат.

– Най-първо ще полежат. А след това не само те, ами и внуците им няма да могат да припарят до Австрия.

Подминаваме мотела и отново излизаме на автострадата. Отклонението очевидно не сме го направили, за да пием по един швепс. Излишно е вече да питам дали полицейският шеф и Тетето се познават.

Доста по-късно – ново отклонение и друг мотел. Мондзее. Мотелът се издига на една височина над езерото и отвън поне не представлява нищо повече от някаква бетонна конструкция. За сметка на това езерото, заобиколено от гористи планински склонове е наистина красиво, доколкото имам представа за този род природни дадености.

– Знаеш ли – казва Табаков, като слизаме от колата и се отправяме към мотела, – ако не държиш прекалено на своя Моцарт, предпочитам да не се мъкнем чак до Залцбург.

– Това за Моцарт ти го измисли – отвръщам. – И то само за да провериш дали няма да запитам кога се е поминал. Не знам обаче, дали ти би могъл да ми отговориш, ако аз пък те запитам кога е роден.

– Стига с тия биографични подробности. По-добре да влезем и да проверим какво има за хапване. Казват, че яденето на чист въздух не е чак толкова вредно.

В късния слънчев следобед е още топло, но тук е планина и хладният ветрец е също планински.

– Ами ония двамата? – питам.

– На ония двамата мястото им е при колата. В багажника има достатъчно неща за ядене. За да те уважава персоналът, първото условие е да не го разглезваш.

И поемайки картата от появилия се келнер, потъва в размисли около избора на менюто.

Въздържам се да описвам подробно поръчката, за да не изпадам в многословие. Със същата цел прескачам и описанието на самото хранене. Едва когато настъпва заключителният етап на кафето с миниатюрна чашка френски коняк, позволявам си да подхвърля:

– Радвам се, че се радваш ако не на отлично здраве, то поне на добър апетит.

– Нямаш представа колко си прав. Защото именно загубата на апетит е първият зловещ признак на коварно зараждащия се злокачествен тумор. Не страдам от нищо такова, което би могло да те обнадежди. Все още нямам диабет, нито съм прекарал инфаркт, нито ме застрашава старческо слабоумие. Е, при черния дроб и стомаха нещата стоят по-различно, но за какво са диетите, освен за да ни наказват с по-дълъг живот.

– Телосложението ти не говори за прекалено строги диети.

– Привидност, драги. Точно според старото правило, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.

Въздъхва мъченически и потупва шкембето си, сякаш да провери дали размерът му си е същият.

– Щом сте ми търсили цаката, вероятно знаеш, че съм човек без страсти. В прекаления женкарлък никога не съм се увличал. Пиянството ме отвращава, не мога да разбера какво удоволствие има в това да заменяш бистрия разум с алкохолно затъпяване. Картите и рулетката са глупаво подражание на сериозния комар, който аз го играя в бизнеса си. В такъв случай какво остава? Остава най-простото, най-насъщното и най-приятното – доброто хранене.

– Грижата за човека – подсказвам.

– Именно. И то за най-важния човек, сиреч за самия себе си. След като това тяло и тази глава покорно ни служат от заран до вечер, не е ли наш дълг да се погрижим за доброто им здраве.

– Ами нагъваш на две, на три някой сандвич, поливаш го с чаша кафе и – готово.

– Диващина. Все едно да смяташ, че ако си изплискал семето си върху една жена, това вече е любов.

– Ти по-добре знаеш.

– Гастрономията и плюскането, Емиле, не са равнозначни. Но това може да го разбере само човек, който притежава достатъчно средства, за да усвои тънкостите на доброто хранене.

– Допускам, че е така.

– И понеже споменах за любовта, трябва да ти кажа, че в тия две увлечения – сладострастието и лакомията – има твърде общи неща. И едното и другото се реализират на три етапа. При любовта – сексуална възбуда, задоволяване, пресищане, а често и олекване на портмонето. При гастрономията – остър апетит, насладата при консумацията и уви, затлъстяване. Само че при мене, Емиле, в резултат на задължителната диета, от трите етапа отпадна най-главният – божественото удоволствие на самото хранене, за да ми остане само мъката на незадоволения апетит и бремето на шкембето.

– И пурите, Траяне, и пурите.

– Те не могат да заменят дегустацията на дузина стриди, нито очарованието на порция черен хайвер.

Те са за мене сламката на давещия се, колкото да усещам, че все още съм жив. Но за да разбереш, че не съм глух за намека ти, нека запалим по една.

Запалваме. Мълчим известно време, като се стараем да не нарушаваме с дрънканици очарованието на ароматния тютюнев дим. Накрая, за да разсея оборващата ме дрямка, произнасям:

– Каква красота е наистина това езеро. Иде ти просто да се гмурнеш вътре и да потънеш в тия тъмни зелени води.

– Не приказвай такива неща, че ме полазват тръпки.

– Защо бе, Траяне?

– Ами че точно това гмурване е големият ужас, ами че точно това е смъртта, да се гмурнеш, само че не в дълбините на Мондзее, ами в бездната. Бездната… Тая дума говори ли те нещо?

– Как няма да ми говори. Нали сам Дълес бе казал, че животът на днешния свят е балансиране върху ръба на бездната.

– Остави ги тия политически глупости. Аз ти говоря за трагедията на човешкия род, а ти ми цитираш някакъв Дълес.

– Добре, успокой се. Няма да го цитирам.

– Завиждам ти на умението да дрънкаш всякакви глупости, за да избягваш ужаса на жестоките истини. Опитвал съм се да правя същото, но не успявам. И това е моята болест. Неизлечимата и фаталната.

– Ти още на млади години имаше тази страст към света на абстракциите.

– Какви абстракции бе, човек. Не разбираш ли, че това е най-страшната реалност. И оттам идва моята болест.

– Нали преди малко разправяше, че си здрав.

– Тя, моята болест, я няма в медицинските справочници. Сума лекари не са я разбрали, та не знам дали ти ще я разбереш. Доктор Лоран, като по-земен човек, я наричаше форма на психическо изтощение. По негови препоръки идвах понякога тук… За да разбера, че е сгрешил диагнозата. Не ми помагаха нито тишината, нито боровият въздух, нито изолацията. По-прав излезе доктор Мозер, който веднага определи страданието ми като „философска болест“.

„Изключено е – възразих. – Нямам нищо общо с философията.“

„Имате, имате“ – настоя той. Подир което ми обясни, че както философията има за цел да се добере до истината за света, така и нещастни типове като мен търсят същото, което на практика означавало, че си търсят белята.

Цялата природа е така устроена, че да крие от живите същества голямата истина. Защото да се осъзнае голямата истина, това означава да секне животът. Цветята ще спрат да цъфтят и пеперудите да летят, и хората да се любят, и жените да раждат и даже слънцето да грее в онзи миг, когато усетят, че всичко, което вършат е лишено от смисъл. Да, природата милосърдно крие истината за голямото безсмислие на битието, но сума ти идиоти между хората упорстват на всяка цена да стигнат до истината и сами се навират в катастрофата. Защото има ли нещо по-страшно от мига, когато осъзнаеш, че всичките ти старания на този свят са лишени от смисъл и всичките ти успехи са лишени от смисъл, и цялото ти съществуване е лишено от смисъл и доколкото все още си жив, ти просто се люшкаш между безсмислието на живота и безпределната пропаст на нищото, където ти е съдено да се сринеш и да изчезнеш.

– Ама ти наистина си бил философ, бе!

– Не съм. Болестта ми е философска.

– Ами щом е философска, ще я лекуваш по философски. За целта са издадени сума наръчници. Събуждаш се заран и първата ти работа е да повториш сто пъти „животът е прекрасен“. Принципът на автосугестията, не си ли чувал.

– Защо е нужно да чувам. Нали тази сугестия превърна всички ви в идиоти.

– Моят съвет – забелязвам, – е да не вярваш на докторите. С докторите винаги е така. Един казва, че имаш ангина, друг твърди, че е рак. Точната диагноза става ясна едва след смъртта.

– Ти като не си доктор, какво мислиш?

– По кой въпрос?

– По моята болест, философската болест.

– Не съм си блъскал ангелите по въпроса. Но ако е специално за твоя казус, смятам, че е най-банален пример на късно пробуждане.

– Късно пробуждане ли?

– Ами да. Пробуждаш се едва накрая, колкото да разбереш, че си профукал напразно живота си.

– И това ми го казваш ти!

– Който и да ти го каже, все тая.

– Не. Казваш ми го тъкмо ти, на мене, дето по свой път съм постигнал неща, които ти даже не си сънувал. Чертал съм планове, свои планове, постигал съм успехи, свои успехи, катерил съм се по стръмни пътеки, опасни пътеки, за да дойде един ден някакъв казионен нещастник като тебе, да ми каже, че съм профукал живота си! И това ми го казваш ти, дето никога и през ум не ти е минавало да кривнеш настрани от отъпкания път и дето целият ти живот е минал в изпълняване на чужди нареждания!

– Прав си – казвам. – Не се вълнувай. Смятай, че нищо не съм ти казал.

В бомбоубежището е настъпило успокоение. Впрочем то вече не е бомбоубежище. Входът откъм главния апартамент е отворен. Влизането е почти свободно, стига здравенякът портиер да ти разреши.

Лично аз съм на мнение, че идиличното настроение е донякъде преждевременно, обаче се въздържам да обсъждам въпроса с Табаков, който би трябвало да бъде повече от мен в течение на нещата. Там, където има много пари, е нормално да има и голяма навалица. А в случай, че няма и помен от посетители, би следвало да се предполага, че някъде нещо се готви и съвсем не е в полза на притежателя.

Казват, че по-добре да си в устата на хората, отколкото в краката, но мненията по този въпрос са различни. За богатствата на Табаков отдавна се носеха легенди и трудно бе да се прецени докъде се простира истината и откъде почват измислиците. Милионите долари, изчезнали незнайно как при прочутата Африканска афера, източването на една голяма банка две-три години по-късно, използването фалита на няколко доходни предприятия, за да бъдат откупени подир туй за стотинки, придобиването на ценни имоти посредством задкулисните машинации на фиктивни търгове, без да говорим за по-дребните вносно-износни или покупателно-продажни далавери – всички тия бисери в бизнес-биографията на Тетето нямаше как да останат в тайна, особено за нуждаещите се от творчески опит среди на подземния свят.

Оттук произтичаше и логичният извод, че би било грехота цялата тази несметна купчина пари да остане като притежание на един единствен човек, който на всичко отгоре има нахалството да живее съвсем необезпокояван и в отлично здраве.

За прекратяването на горната аномалия бяха предприемани не малко активни действия. Общото между тях беше, че всички те се бяха оказали безуспешни. Леваците, изпращани от полковника, а също и от други лица, вече бяха разпитвали за Табаков къде ли не, бяха правили справки за негови депозити и текущи сметки из банките, бяха претърсвали тайно жилището му и дори, вероятно със същата цел, на два пъти бяха отмъквали колата му. И подир цялото това слонско вилнеене в стъкларския магазин, Манасиев ме съветваше да бъда крайно внимателен и да стъпям на пръсти.

За разлика от леваците, осланящи се главно на казано-чуто, аз вече разполагах с не малко количество автентични факти, доставени ми от Фурман-внук. Въпросът бе имат ли тези факти някаква стойност, освен като суров материал за бъдещата биография на великия аферист.

– Какво ще кажеш за Каймановите острови? – питам го. – Как е там?

– В какъв смисъл?

– Ами изобщо. Има ли още каймани.

– Туристическата агенция е на съседната улица. Там ще ти кажат.

И като се подсмива едва-едва:

– Ти чак на Каймановите острови ли си ровил за фирмите ми? А защо не и на Сейшелските? Или на Бермудите? И колко те оскубаха за тези поверителни сведения?

И понеже мълча:

– Абе наивник такъв! Защо не ме попита направо за офшорните ми фирми? Щях да ти ги дам сведенията съвсем безплатно.

– В такъв случай защо не ми направиш една къса справка за основните си капиталовложения, пък да пием по едно за твое здраве.

– Е, не, така не става. Аз да пиша справки, а ти да жънеш лаври пред Манасиев.

Очевидно информациите, за които агентите на Фурман бяха положили доста усилия, нямаха особена стойност. Може би именно затова бе създавал фирми и откривал дребни банкови сметки из разните далечни екзотични места, за да отвлича вниманието от някои съвсем близки европейски трезори, където вероятно се спотайваха големите му авоари.

– За какво те държи при себе си моят, бившият, по цели нощи? – пита ме Марта.

– Ами говорим си.

– „Говорите си“… Това му е в характера: да държи винаги около себе си един или двама души, за да се бори с безсъницата и да показва превъзходството си.

„Мъчи се да забрави бездната“ – отвръщам наум.

– Ако са те пратили да измъкнеш нещо от него, хич и не се надявай. Той е също като кучето си: захапе ли веднъж, не пуска.

И аз съм приблизително на такова мнение, но работата си е работа. Хванеш ли се веднъж на хорото…

Всяка седмица в уречения ден и час минавам през подлеза при Операта. Това място е определено за секретните срещи. Слизам бавно, завъртам се около лавката за вестници и обикновено купувам „Ди Пресе“. Щом купувам „Ди Пресе“, това означава, че няма нищо за отбелязване. Тази седмица обаче, макар да се снабдявам със същия вестник, някакъв мъж ме застига на изхода.

– По-полека – мърмори ми на ухото. – Ще разговаряме ли или ще се надбягваме.

Конспиратор…

– Казвай, ако имаш нещо за казване – отговарям, когато поемаме по Ринга. – При мене няма нищо за отбелязване.

– При тебе винаги е така: „На западния фронт нищо ново“.

– Именно.

– И до кога, бе?

– Ами докато се появи новото.