Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 18 страниц)

Отрепката продължава да протака, преструвайки се, че си доставя първа помощ посредством нечистата кърпа.

– Ще ме предизвикаш да ти избия и останалите зъби, ако не проговориш – предупреждавам го.

Червено. Мораво. Червено. Мораво.

– На кого ме изпорти в Цюрих?

– На Сарафа.

– Какъв е тоя Сараф?

– Шефът. Беше навремето ортак на Вальо.

– И защо ме изпорти?

– Длъжен бях. Кво да ти обяснявам.

– Ще обясняваш.

Червено. Мораво. Червено. Мораво. При поредното червено забелязвам, че и Боби вече гледа червено. Дамлата е изместила болката:

– Ти можеш ли да правиш каквото си щеш бе, човек? И аз не мога. Това е. Навсякъде има ред.

– Сарафа как е съобщил за мене в София?

– Питай него. Имаше всякакви връзки.

И разпитът продължава по реда на обичайния въпросник. Трябвало да ме натопят, за да прехвърлят вината на Вальо върху мен.

– Те ли му подготвиха бягството?

– Кой друг.

– За да го убият.

– За кво им беше, след като не успя да те накисне. Освен това много знаеше. И много беше надрънкал. А трасето от време на време трябва да се почиства. Профилактика.

После се сеща:

– Ти как загря, че сме тук?

– Ще ми вземеш занаята. Въпросите само аз ги задавам.

Но за да не се покажа съвсем груб, добавям:

– Този ваш мерцедес, да не би да го броите за невидим. Сменяйте му чат-пат поне боята.

Тръгвам си, като преди да изляза, подхвърлям:

– И да забравиш, че си ме виждал. Инак си мортус. Червено. Мораво. Червено. Мораво.

Май че излизам на червено. Тук няма зелен светофар.

Свежа утрин. Разхождам се около импозантната сграда на Кунстхисторишес Музеум и от време на време поглеждам ту алеята зад сградата, ту часовника си. Девет без петнайсет.

Точно в девет установявам, че Петко вече се е настанил на една скамейка. Минута по-късно до него се приближава друг мъж в традиционен тиролски костюм от сив плат със зелени ревери и съответна шапка, украсена с перце. Разполага се до Петко и между двамата започва разговор, от който не долавям нищо, поради голямото разстояние и грохота на движението по Ринга. Беседата явно е твърде кратка. Когато повторно надниквам иззад музея, онзи с перцето вече се отдалечава по алеята. Изчаквам го да изчезне и се приближавам към приятеля си. Петко се е навел леко на една страна, погълнат от разтворения на скамейката вестник. От ризата на гърдите му към вестника се е проточила струйка кръв. Тиролецът вероятно е използвал заглушител. Виена е град на добрите обноски. Там стрелят тихо.

Бях му казал, че съм го спасил в Мюнхен, за да му видя сметката във Виена, но това беше просто една грубиянска шега. Сега тя се беше сбъднала. С единствената разлика, че друг му бе видял сметката. Прощавай, Петко. Не съм аз, който ще те съди.

Озовавам се в кабинета на Табаков тъкмо по обед. На малка красива маса край камината изрядно са наредени блюдата на гощавката. Също красиви – кристал, сребро и фин порцелан. Единствено мизерно е съдържанието – пюрета, салата и някакво филе от сьомга с масло, но толкова тънко, че само с едно бодване на вилицата можеш да го сервираш в устата си.

Домакинът вече се е разположил край масата и с ленив жест ми предлага насрещния стол:

– Можем да си поделим угощението. Знаеш, че не съм стиснат.

– Благодаря. Не съм тревопасно. Току-що се справих с един чудесен шницел. Беше толкова огромен, че не се побираше в чинията.

– Предпочитам да ми спестиш подробностите – забелязва кисело Тетето. – На всичко отгоре лъжеш. Знам, че въобще не си обядвал.

– Ти това твоето обед ли го наричаш.

– Само част от обеда. Другата част се състои от лекарства.

– Тъжно – признавам. – А какво е отношението ти към тъй наречените „лекарствени средства“?

– Не разбирам за какво говориш.

– Нали така наричаха у нас наркотиците.

– Искаш да кажеш у вас. Тук у нас ги наричат опиати. Тъй че млък по въпроса!

– Защо бе, какво толкова?…

– Не ме ли разбра? Тук не сме у вас, а у нас. Ръката му, стискаща лъжицата, се колебае секунда-две между пюрето от спанак и другото – от картофи, но накрая се ориентира към картофите. Известно време дава вид, че дъвче, макар че какво има в пюрето, та да го дъвчеш. Сетне набожда с вилицата малко зелена къдрава салата и отново дъвче.

– Споменавам ти за „у вас“ и „у нас“, за да ти втълпя елементарната мисъл, че спазвам стриктно законите на новото си местожителство. Аз дрогата не я използвам дори като сънотворно, а ти ми говориш за наркотици. Ти можеш да си плещиш за каквото ти падне, но за мене има теми табу. И не желая по никакъв начин да ме забъркваш в своите ориенталщини.

– От подслушвателна апаратура ли се боиш?

– Не се прави на маймуна. Казах ти: млък!

– Жалко – избъбрям. – Аз пък тъкмо тия дни чух, че някои наркобарони се готвели да те привлекат за съдружник.

Домакинът се готви да провери този път вкуса на спанака, но оставя лъжицата и изхърква:

– Невъзможен си. И без това нямам апетит, а ти съвсем го пресече.

– Нахрани поне кучето – забелязвам. – Виж само как жално те гледа.

Чърчил наистина се е приближил и надигнал тежката си глава, е вперил скръбен поглед в господаря си.

– Чърчил такива боклуци не яде. И вече си е хапнал добре. Гледа ме милият не от глад, ами от съчувствие.

Погалва го нежно с подпухналата си ръка и изръмжава към мене:

– Ати, ако имаш нещо да казваш, казвай го, вместо да ми се правиш на интересен.

Разправям му туй-онуй. Но историята е прекалено дълга и усукана, тъй че му предлагам само кратки фрагменти.

– Нищо не разбирам – признава Табаков, който вече е забравил яденето.

Сигурен съм, че резенчето сьомга не го е забравил, но хубавото си го пази за накрая. Нали всички така правим.

– Започни отначало и карай подред – нарежда ми.

– Нали не щеш и да чуваш за наркотици.

– Казах ти: почни отначало.

Това и правя. На такъв добряк можеш ли да му откажеш нещо.

Табаков изслушва повествуванието ми почти без апострофи. Когато приключвам, Чърчил кара вече трети или четвърти сън. Едва тогава Тетето започва с въпросите. Още един сън за Чърчил в нозете на любимия стопанин.

– А сега – произнася накрая стопанинът, – ще искам от тебе три неща: Първо, да преглеждаш добре колата и да я паркираш тъй, че винаги да е пред очите ти. Не се обиждай, но твоята прекалена самоувереност някой път може дати изиграе мръсен номер. Второ: Напиши на едно листче точните данни на хората и колата, модел, цвят и номер. И трето: Нито дума повече по тази история.

Изпълних точно нареждането му. Затова и не съм в състояние да кажа нищо конкретно за края на историята. Допускам, че той е известен само на Табаков, ако не броим Макс и Мориц. Но самият факт, че нищо не знам, ме кара да смятам случая за приключен. Тетето не е от хората, дето ще зарежат каруцата си насред гьола.

Интересът ми към Табаков рядко стига до там, че да ходя при него и през деня. Достатъчно ми е да го посещавам през вечер, през две, не само заради приятелството ми с неговия двойник – по-малкият булдог Чърч, нито заради ароматните хавански пури, но и защото не съм забравил служебната задача, която ме е довела в този град.

Предпочитам да прекарвам деня, а естествено и нощта при Марта или да се шляя без конкретна цел из улиците на Виена. Знам, че последният израз би могъл да вбеси Алата, но какво да правя, такава е истината: разхождам се без конкретна цел в това средище на многовековна култура с прекрасните му музеи, изложби, театри и библиотеки, без да говорим за световноизвестната Опера и за катедралата Свети Стефан.

– Открай време си е така – би забелязал по случая Алата. – Ако пратят някой от нас на Запад, почти сигурно е, че ще е само тесен специалист в бранша, да не кажа простак.

Въздържам се да заемам прекалено голямо място в бита на Марта, защото какъв смисъл да се привързва към прелетна птица като мене. Макар да води доста самотен живот под надзора на съпруга си, бившия, тя си има своите занимания, домакински и особено козметически, неизбежни, когато се намираш между две възрасти и държиш да изглеждаш по-млада, отколкото си в действителност.

Беемвето не ми създава грижи, по-голямата част от времето го държа в градинката при Марта, защото тази практика да се взривяват за щяло нещяло коли взе да става напоследък твърде популярна. Движа се пеша, а уморя ли се, сядам да изпия едно кафе в някое по-приветливо място, преситен от нашенските гаражни кафенета. Така в късната заран на този ден се озовавам в бара на хотел Астория.

Заведението в момента е полупразно. Докато се колебая коя точно маса да запълня с присъствието си, забелязвам в дъното на заведението самия Сеймур. Вечната история, казвам си. Постоянно срещаш лица от миналото, а приближиш ли ги, излиза, че си се припознал. Призракът от миналото е разтворил пред себе си вестник, но при влизането ми вдига очи и за моя изненада ми кима.

– Здравейте, Майкъл – произнася привидението, когато се приближавам.

И доловил изненадата ми, подхвърля:

– Почнали сте да забравяте старите си неприятели.

– Напротив – отвръщам, като сядам насреща му. – Постоянно ги виждам ту тук, ту там, но винаги се оказва, че съм се припознал. Преди време дори ми се стори, че и вас ви видях в София.

– Тъй ли? И къде ме видяхте?

– В едно заведение със същото име.

– И какво правех там?

– Ами същото, каквото правите и сега. Старата привичка на хората от разузнаването да се осведомяват докъде са стигнали нещата, които може би сами са забъркали.

– И решихте, че сте се припознали… Аз все още си въобразявам, че съм жив човек, а вие вече сте ме причислили към света на призраците.

Поклаща меланхолично глава и запитва с друг тон:

– Какво ще кажете, ако вземем по един скоч. Отдавна не съм пил. Няма с кого.

И по-късно, когато поръчаните питиета са вече сервирани:

– Винаги съм бил убеден, че някой ден пак ще ви срещна, макар и не точно във Виена.

– А на мен и през ум не ми е минавало, че ще се появите в град като София. Какви са впечатленията ви?

– Предпочитам да ги премълча. Още повече, както чувам, преди е било и по-зле.

– Зависи. В града имаше по-малко витрини, но беше по-чисто и съществуваше известен ред.

– Вярвам ви. В една казарма винаги е по-чисто и има повече ред.

И понеже мълча:

– Не го казвам, за да ви обидя. Аз също смятам, че цялата тази паплач, наричана човечество, трябва да бъде приучена на малко повече ред, макар и не точно казармен.

– Въпросите за реда и свободата, нали знаете…

– Знам, знам, вечни и дискусионни са дори повече от половия въпрос. Но Майкъл… Всъщност не знам трябва ли да ви наричам така. Предполагам, че това не е истинското ви име.

– Разбира се, че не е. Но аз съм си служил с толкова имена, та вече почвам да забравям кое точно е истинското.

– Още ли жонглирате с тях?

– Вече съм в пенсия.

– И вие ли?

– Вероятно и цялата генерация. Разправят, че професията загива.

– Ами нека загива. Нали ние с вас вече сме вън от нея.

Отпива една глътка, обляга се назад и протяга крака под масата, тия негови безкрайно дълги крака, дето все не може да им намери място.

– Та казвате, че професията загива.

– Други го казват.

– Предполагам, че сам вие не вярвате на подобни глупости.

– Знам ли.

– На вас ли да разправям, че докато има отделни държави, ще има и шпионаж.

– Май че и аз почвам да се приближавам до вашия песимизъм.

– Няма да успеете. Моят песимизъм е устойчив и мотивиран от цял един живот. А вие сте просто разочарован. Напомняте ми донейде библейския Еклесиаст. Уж всичко е суета и гонене на вятър, а накрая излиза, че това не важи за Бога и за вярата. Вие все още сте човек на вярата, Майкъл, и такъв ще си останете. И не ми се правете на мъченик. Подир всички идиоти и касапи, които се изредиха по вашите върхове, трудно е да продължиш да се кълнеш в ръководната роля на партията, или как беше там…

– Вашият Рейгън, мисля, също стигна до старческо слабоумие.

– Да, но накрая. Освен това други му пишеха речите. Докато при вас слабоумието беше първото условие за заемане на високия пост. От Дървената глава Хрушчов, през Гипсовата отливка Брежнев, до Отрепката Горбачов…

– Не бива така да говорите за Горбачов. Той ви свърши добра работа.

– Всеки дебил, който се прави на ваш противник, върши добра работа, поради самия факт, че е дебил. Горбачов даже не ви продаде на що-годе приемлива цена, Майкъл. Той чисто и просто ви предаде. А след всичко това вие продължавате да вярвате. И не ми се правете на песимист. Вие сте си същият стар наивник. Казвате си: Може онези типове по върховете да са били некадърници, обаче идеята ни е велико нещо.

– Вие затова ли прескочихте до София, за да видите какво е останало от идеята.

– София изобщо не ме интересува. Наложи се просто да придружавам един от нашите големци по стратегическите проучвания. Не че му бях толкова необходим, но вие знаете, че големците обичат да мъкнат със себе си един-двама съветници, за да си придават важност.

И променил отново тона:

– Ще пием ли още по чаша?

Което и правим.

– Но драги Уйлям – осмелявам се да отбележа, – не ви ли притеснява това, че вашите думи са в пълно противоречие с някои официални становища.

– По кой въпрос?

– Не става дума за отделен въпрос, а за това, че както сам казвате, продължавате да отстоявате възгледите на песимизма. И то в момент, когато подир ледниковия период на студената война планетата се пробужда за нов живот.

– Независимо от евтините ви иронии, нещата, Майкъл, наистина се промениха. Съмнявам се обаче, че са станали много по-добри. От една страна нашата лекомислена самонадеяност, от друга страна злобата на вашето унижено достойнство… Не, нещата не станаха по-добри и съдбата на това нещастно човечество отново е под въпрос. Може би в края на краищата най-добре би било всичко да свърши без прекалено протакане с един великолепен взрив, който да отбележи края на още един жалък експеримент. Знаете, че всемирът е пълен с мъртви планети. Какво значение, че към тях ще се прибави още една. Та ние сме само една микроскопична дреболия, някъде там в периферията на Млечния път.

– Вашата последователност наистина ме респектира, драги Уйлям. Драго ми е, че ви заварвам все така добре зареден с присъщата ви черна енергия.

– Не ме ласкайте. Това са само последни изблици преди прага на Голямата скука.

– Казвате го само от скромност. Специалист като вас винаги ще бъде необходим в сферата на международните проучвания, а защо не, и на вербовката.

– Благодаря за комплимента. Но в областта на проучванията отдавна вече навлязоха нови хора, а що се отнася до вербовката, кого да вербувам, вас ли? И защо? Та вашите хора сами ни доставят всевъзможни сведения, без още да сме ги поискали. Толкова са усърдни, та отпърво подозирахме, че това може да е някаква игра на дезинформация. Няма игра, Майкъл. Просто хората държат да бъдат полезни. Или като разните там Капугиновци, предлагат сведенията и лъжите си срещу американското поданство и скромната пенсия на предателя.

– Бих предложил да пием още по чаша – промърморвам, – макар че съществува риск да се напием.

– Няма такъв риск – уверява ме Сеймур и прави знак на келнера.

– Не се ли опасявате, че ни подслушват? – запитвам малко по-късно.

– Не се опасявам. Сигурен съм, че го правят. Само че тази практика в наши дни става все по-неефективна. Всички хора вече са убедени, че ги подслушват, и затова знаят какво да приказват и какво да премълчават. В такъв случай какъв смисъл от подслушването. Специалист като вас вероятно е още по-наясно по въпроса.

– О, аз отдавна вече нямам нищо у себе си за премълчаване. Какво може да има за премълчаване нещастен тип като мене, освен срамния факт, че е вън от играта.

– Понеже споменавате за играта, нека да отбележа, че въпреки рутината си, вие преигравате понякога, Майкъл. И не ме убеждавайте, че сте дошли тук, за да се опиянявате от божествената музика на великия Моцарт.

– Не, разбира се. Аз Моцарт го слушам в Залцбург. Истината е, че имам един стар длъжник, който непрекъснато ме успокоява с твърдението, че притежавал някакви авоари тук. И понеже нещата доста се проточиха, реших да проверя сам дали в тези лъжи има поне малко истина. Само че в банките нали знаете как е…

– Знам, знам – прекъсва ме Сеймур. Той не е от хората, нуждаещи се от подобни пояснения. – Всъщност аз съм ви отдавна задължен, тъй че нека не правим големи въпроси от дребни неща. Не съм забравил, че навремето ми спасихте живота.

– Не помня такова нещо.

– Достатъчно е, че аз помня.

Додето си говорим така, събеседникът ми е извадил джобен бележник и го хлъзга по масичката към мене. Надрасквам фамилията на Табаков и фирмата на банката и връщам бележника.

– Ако става дума за такава справка, не е трудно да направя проверката. Не искайте от мене само кода за проникване в секретната архива на Ленгли, понеже и аз не го знам. А в случай, че държите пак да се видим, аз съм тук всеки ден по това време.

Следващата ни среща в Астория става два дни по-късно.

– Не беше лесно – уведомява ме Сеймур, като ми подава малък фиш. – Казвам го, не за да подчертая заслугата си, а понеже тази Барклиз банк няма нищо общо с такива заведения за простолюдието като фолксбанк. Трябваше да пусна в действие солидни връзки, за да получа секретната справка.

– Бъдете спокоен, тя ще си остане секретна.

– И не ме убеждавайте, че такъв крупен милионер е ваш длъжник.

– Длъжник е, Уйлям. Само че не мой.

– Не любопитствам. Въпреки че не разбирам защо сте се нагърбили с подобна обременителна мисия. Не знам представяте ли си какви трудности предстоят, в случай че започнете процедура. Това е материя не на лични, а на междуправителствени отношения.

– Така е – признавам. – Но знае ли човек докога ще бъде на власт сегашното правителство и какъв ще бъде съставът на утрешното.

– Това са си ваши проблеми – промърморва Сеймур. – Само не ми разправяйте, че вече сте вън от играта. Такива като вас напускат играта, едва когато ги понесат с краката напред.

Още е лято. Но и есента напомня за себе си с обичайните природни явления, които писателите толкова държат да описват. Единственото по-съществено между тях са честите дъждове, заради които съм принуден да разреждам разходките си и да прекарвам повече време в къщи, където разделям времето си между разговорите с Марта и размислите по повод на нейния бивш съпруг.

Предположението ми за авоарите на Табаков изглежда се потвърждава: Открил е известен брой текущи банкови сметки, за да отклони вниманието от дълбоко засекретените си големи депозити. Случаят с Барклиз банк едва ли е единствен.

Този кошмарен ТТ обаче не ми дава възможност да вкуся гордостта от откритието си. Една нощ, когато отново става дума за участието му в офшорните зони, той самичък ми доверява:

– Аз съм подредил една витрина от евтини лакомства за примамка на баламите, които искат да надникнат в делата ми. Ти си се добрал до тази витрина и вече сияеш от радост. При такова положение какво друго ми остава на мене, освен също да се радвам, че номерът ми е минал.

И малко по-късно:

– Да предположим, че сумираме тия авоари, дето сте ги открили тук или там. Тук десет хиляди, там двайсет, еди-къде си още трийсет или петдесет… Колко прави всичко това? Да кажем, че прави милион. Ами че аз този милион още сега бих го харизал, само за да ме оставят на спокойствие. И ако не го харизвам, то не е защото съм чак толкова стиснат, а понеже не искам да окуражавам паразитизма и най-вече понеже не желая да хлътвам в спиралата на шантажа.

– Ами обясни им ги тези неща на душманите си.

– Тези простаци не могат да разберат, че който има властта да печели пари, той има и достатъчно акъл да ги пази. Нали защитните средства на банките са създадени точно срещу такива типове.

– Това не пречи да стават банкови обири.

– Въобразяват си, че някъде имам скривалище или банков трезор, където съм скътал милионите. Нямам трезор. Имам система. И така солидно съм я изградил, че сега и сам да се опитам да я разбия, ще ми трябва много работа. Тъпаците си представят капитала като долапи, натъпкани с пачки долари. Как да им обясниш, че той може да се състои не само от банкноти или кюлчета злато, но и от акции, облигации, участие в едни или други предприятия, имоти, въобще всичко, което струва пари, без то самото да представлява долари в брой.

– Съгласен съм – кимам, – тези неща ти по-добре ги разбираш. Кажи ми по-добре нещо за системата си, така, като на приятел.

– Това, дето го казваш в момента, звучи глупаво даже като шега. Нали знаеш, че някога фараоните са ги погребвали със съкровищата им. Така и аз ще си отида от този свят със системата си. Не е обемиста, няма да заема място в ковчега. Тук, в главата ми е.

Системата… Разбира се, че не бе луд да ми я разкрива. Но при различни случаи ми се разкриваха детайли от нея. Банката Барклиз. А също и хер Хауптман. За този австрийски бизнесмен бях чувал, че в определен период е бил секретар или дори съдружник на Табаков, но избягвах да задавам въпроси. На такъв като него най-често е безполезно да задаваш въпроси. Не казвам, че имаше някакво особено пристрастие към лъжата. За него лъжата, също като истината бе просто работен инструмент. Само че истината по-рядко влиза в работа. Понеже тя е това, което е. Докато лъжата може да се оформя по поръчка, съобразно обстоятелствата. По-пластична е.

Веднъж в случаен разговор по повод на всевъзможните типове, опитващи се да надничат в банковите му сметки, Тетето спомена името на австриеца:

– Тия гумени глави не се сещат даже да си наемат някой добър консултант като Хауптман, за да мисли и съобразява наместо тях. Разбираше ги той тези работи.

– Какво стана с него, умря ли?

– Засега още не. Но и това ще стане. Защо питаш?

– Защото ти се изрази в минало време.

– Имам предвид, че ми беше съдружник. Вече не е.

– Несходство на характерите?

– На интересите.

– Тогава за какво ти е бил нужен? Нали знаеш защо на вълка вратът му е дебел.

– Тия неща по-добре от тебе ги знам. Само че тогава не можех да мина без него. Допълваше ме. Държеше козовете, които на мене ми липсваха: умееше ги изтънко финансовите дела, банковите мурафети, имаше връзки, онези, най-полезните – с нужните хора на съответните постове…

– Тогава ти за какво си му бил нужен?

– Аз имах парите. И контактите с Източния блок. Нали ти казвам: допълвахме се. И за да не се опита единият да постъпи с другия както Каин бил постъпил с брат си, бяхме се подсигурили: с активите на фирмата никой от нас не можеше да се разпорежда самостоятелно. Трябваше да сме налице винаги двамата. Освен ако единият от нас не е починал скоропостижно.

– Добър мотив за взаимно изтребление.

– Напротив: добро условие за съвместна работа. Хауптман бе убеден, че няма защо да се притеснява за своята сигурност. Живеехме в един свят, където той бе у дома си, докато аз бях само пришелец. С връзките, опита и влиянието си той бе по-необходим на мене, отколкото аз на него. Би могло дори да се каже, че бях станал почти излишен, след като притокът на стоки и мръсни пари почти бе секнал. Единственото, което все още можеше да дойде от Изтока, бе собствената ми кончина, вероятност, в която той твърдо вярваше.

– Заел си в комбинацията мястото на мъртвеца.

– Само в неговото въображение. Понеже смъртта би могла да навести и самия него.

– В такъв случай ти ще бъдеш първият заподозрян.

– Зависи – поклаща глава Табаков. – Има разни видове смърт.

– И как приключи тази взаимна застраховка?

– Кой ти е казал, че е приключила.

Заранта е мрачна. Вали. Вероятно затуй се събуждам чак към обяд. А още по-вероятно – понеже снощи съм бил у Тетето.

– Обади се Табаков. Кани те да наминеш, ако решиш да излизаш.

– Пак ли!

Марта винаги нарича своя съпруг, бившия де, по презиме, за да подчертае, че за нея той е съвсем чужд човек.

– Откъде такава енергия у този тип – мърморя.

– Енергия ли? – възразява Марта. – Чиста проба неврастения. Ако той беше създал света, денонощието щеше да бъде от 36 часа.

Продължава да вали, без изгледи да престане. Каня се да взема колата, но се задоволявам със шлифера. При такова време автомобилните задръствания стават неописуеми.

Заварвам ТТ на обичайното място зад бюрото и в обичайното настроение. В сравнение с него навъсеният Чърчил е просто лъчезарен.

– Какво ще кажеш за това? – пита шефът, като ми подава някакво листче.

Върху листчето с едри букви е отпечатан на принтер следният кратък текст: Дай милион!

– Позната фраза – отвръщам. – Не си ли чел Илф и Петров.

– Това, че е от Илф и Петров и Чърч го знае. Питам те за смисъла на явлението. Вече четвърти ден поред ми я пращат по пощата тази идиотщина.

– Искат да те дразнят. И изглежда успяват.

– Да ме дразнят… Не им ли е достатъчно, че ми пратиха тебе.

– Аз само споделям мъката ти, Траяне. Други ти я причиняват.

– Не съм дотам крехък, че да страдам от подобни детинщини. Питам се само кой им е авторът.

– Ами нали точно това е целта: да се питаш. Като получиш такова нещо, скъсвай направо плика, без да го отваряш.

– Само че копелетата са хитри. Пращат го призива в най-разнообразни форми – илюстрована картичка, рекламен диплян, а вчера и некролог.

– Закуси ли вече? – питам, за да прекратя този глупав разговор.

– Дори обядвах: пюре от спанак и салата от моркови. Да ти потекат лигите просто.

– Значи време е за кафе.

Домакинът поръчва на един от близнаците да приготви двете кафета, едното – със, другото – без. Изпиваме ги мълчаливо й вече се готвя да ставам, когато Тетето донася кутията с пури. Значи ще има и продължение. Съсредоточеното пушене също предполага мълчание. Едва след като добре си е задимил вътрешностите, домакинът благоволява да проговори:

– Навремето, додето се разправях с украинците, като си ровил в сейфа ми, си изтървал едно тесте. Ето го!

Вади от джоба на халата си пачка долари и я хвърля на бюрото.

– Възможно е – казвам. – Беше тъмно, пък и тестетата бяха толкова много, та не е изключено да съм пропуснал някое.

– Затуй си мисля, що не вземем да направим един експеримент.

– Няма пречки. Това дъждовно време и без туй за друго не става. Какъв е експериментът?

– Ами това е: взимай тестето и го прибирай.

– Ти на подкупа експеримент ли му викаш.

– Не те подкупвам. Знам, че струваш повече от десет хиляди. Хайде, прибирай ги де!

– Добре де. Смятай, че съм ги прибрал. После?

– После – ти ще кажеш. Вече не са мои. Но ти знаеш, че не са и твои. Какво ще правиш с тях?

– Да не мислиш, че кисна тук толкова време за някакви десет хиляди. Ставаше въпрос за милионите.

– За тях – после. Сега искам да знам на кого ще ги предадеш тия долари.

– Нали е казано: от народа – за народа.

– „Народът“ е абстракция. Питам те конкретно: каква ще е дестинацията на тази сума? Манасиев ли? В такъв случай по твоята логика ще излезе, че си ги взел парите от един бандит, за да ги предадеш на друг бандит.

– Манасиев не е единствената инстанция.

– Тогава посочи ми друга. Навсякъде ще бъде едно и също. Или ще кажат мерси и ще ги присвоят без възражения, или ще те вкарат в някаква казионна процедура, в смисъл откъде ги взе, как ги взе, къде са останалите. Няма останалите, ще викаш ти, как да няма, на друг ги разправяй, ще викат те, проверки, разпити, очни ставки, додето те натикат в затвора… Какво значение, при всички случаи парите пак ще потънат в нечий джоб.

– След като върнеш не тая пачка, ами милионите, за които говорихме, какво те интересува при кого ще отидат?

– Би трябвало да интересува тебе. За да загрееш, че не е голям героизъм да отмъкнеш парите от един набеден крадец и акуратно да ги занесеш на другия крадец, дето те е наел, за да му служиш.

– Имаш ли факти, че е крадец?

– Колкото щеш. И защо мислиш той и такива като него са се толкова активизирали да възстановяват справедливостта, та са погнали хората, дето уж били отмъкнали авоарите на страната в чужбина? Ами просто защото вътре в страната не остана вече нищо за грабене.

– Ти казваш някои доста верни неща, за да мотивираш собствените си безобразия – съгласявам се.

– А ти се луташ като патка в мъгла и нито се примиряваш с безобразията, нито приемаш горчивата истина.

– Не съм чул да я формулираш.

– Тези тъй наречени мръсни пари, Емиле, са безвъзвратно загубени още от мига, в който са задигнати от държавата. Каквото и да разкриеш, те са невъзвръщаеми. Да знаеш случай, когато загубеното да е било върнато? Потъват, разтапят се, изпаряват се, преобразяват се, върви ги търси. Можеш да изобличиш крадеца, можеш да го натикаш в затвора, можеш и да го гръмнеш. Но парите няма да върнеш.

– Пак мъдри мисли – съгласявам се. – Запази си ги като утеха за мига, в който предстои да те гръмнат.

– Ти затова ли цъфна тук в тоя мрачен ден, та да ми напомняш за смъртта и за времето?

Върви му напомняй, ако си нямаш работа, че не съм цъфнал тук по свое желание, а по негова молба, за да ми разиграва разни тъпи експерименти.

– А ти какво толкова си се втренчил в тази бездна? – питам го. Откъде я знаеш каква е?

– Виждал съм я.

– Насън или наяве?

– Видях я в някакъв филм по телевизията. Космонавтът бе излязъл в открития космос да поправя апарата, когато кабелът му се скъса и той полетя в тъмната бездна. Падаше бавно в това тъмно бездънно пространство, падаше, падаше, докато изчезна. Там, в бездната.

– Сега ми е ясно как си я видял смъртта. Понеже ти сам нямаш въображение дори колкото Чърч.

– Чърч превъзхожда всички ни – съгласява се Тетето.

Сега вече мога да тръгвам и да се прибирам при Марта, за да обсъдим по-обстойно належащия въпрос за дъждовното време и за това докога ще продължи. Навличам шлифера и се спускам по стълбището. Портиерът здравеняк ми кима за сбогом, признал ме е вече за свой човек. Вдигам яката на дрехата и пъхвам ръце в джобовете, готов за среща с виенските ветрове. В този момент дясната ми ръка напипва продълговато пакетче с размерите на пачка долари.

Значи експериментът продължава.

В определения ден и час все още прилежно минавам през определеното място – подлеза при операта, за да не би хората на Манасиев да обявят, че съм дезертирал и съм станал невъзвращенец. Мотая се около минута-две при лавката с печатни издания и купувам „Ди Пресе“, за да оповестя, че нямам какво да кажа. Убеден съм, че тази секретна среща е чиста глупост, особено след като Манасиев с цялото си величие вече лично се изтъпани насред Виена. И всъщност от кого да се крием? Дали от местните власти, които ако искат да научат нещо, ще го научат направо от Табаков или от самите себе си, за да се убеждаваме колко всичко при нас е секретно, колко всичко е „както някога“ според находчивата фраза на полковника и ние отново сме на пост, независимо, че противникът го няма.

Тази заран обаче изглежда в позициите – нашите или на врага – има леко раздвижване. Установявам го, когато, едва излязъл от подлеза, бивам сподирен от едно вече познато лице.