Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)

– Слоне, подай и на мен една кутия!

Нова дегустация. Никакви признаци, че се е уморил. Напротив, опиянява се от красноречието си. Изпитото му бледо лице, напомнящо на мъртвешки череп, е озарено от мрачно самодоволство. Ако смъртта не беше жена, а мъж, тя вероятно би изглеждала тъкмо така. Физическите му несъвършенства (кой ли ги няма), са донейде компенсирани от изрядното почти официално облекло. Вероятно в някоя фирма, търгуваща с долнокачествена италианска конфекция, предлагана като образец на висша мода, бяха му подсказали, че няма нищо по внушително от черния цвят, особено при професии, свързани с погребални церемонии с предхождащите ги действия.

Тримата спътници на мъжа в черно, които в момента разсеяно пресушават кутия след кутия, имат добродушния вид на хора, изкарващи си честно хляба с изпълнение на мокри поръчки. Облеклото им също не е лишено от шик, но в определено спортен стил – турски вариант на дънки Левис, а също якета Адидас и Версаче, пак с ориенталски акцент. Държат се непринудено, в смисъл, че тръскат пепелта от цигарите си по килима и гасят фасовете където им падне. Въздържат се да вземат думата – корубата на шефа е достатъчно препълнена с думи, за да е нужно да се намесват.

– При мълчанието, което съблюдавате, не ми е ясно разбирате ли, за какво точно става дума? – запитва Ангелът на смъртта, след пресушаването на поредната порция бира.

– Доколкото разбирам, вашата дейност се състои в това, да приватизирате за себе си имуществото ми, подлежащо на застраховане.

– Гръмнахте ме! – възклицава с респект Ангелът. – По-ясно от това едва ли би могло да се каже. Дотук обаче всичко бе чиста теория. Сега настъпва време да навлезем и в практиката. Впрочем, това ли е прочутият портрет на вашата майка, графинята? – запитва той, като се приближава към окачения в дъното на кабинета портрет.

– Майка ми не е графиня – възразява кротко ТТ.

– Жалко. Вашият секретар изглежда произволно я е удостоил с тази титла. А какво би могло да се крие зад този шедьовър?

– Ами проверете – предлага Табаков.

Нещо съвсем излишно, тъй като Донев или Тонев вече е отместил картината.

– Сейф! – установява той. И тутакси нарежда:

– Благоволете да го отворите. И по-чевръсто. Вече казах, че почваме работа.

ТТ бърка в единия джоб на сакото си, после в другия. Вероятно обаче се е гипсирал от страх или го е сковал инстинктът на скъперника, защото го чувам да бъбри:

– Не знам къде съм ги пъхнал тия ключове… Едва е изречена тази лекомислена фраза, когато застрахователят с изисканите обноски така спонтанно запраща юмрука си в лицето на домакина, та очилата на Тетето отхвръкват, а от носа му потича кръв.

– Първо предупреждение! – обявява Донев или Тонев. При второто ще има много по-тежки последици. Не бих искал да смачквам още от сега физиономията ви по понятни причини, но знайте, че съм избухлив по характер и трудно се сдържам. Всъщност, сдържам се, но след като вече съм направил поразията.

– Ще потърся в другия костюм – обещава Тетето, като бърше кръвта си с носната кърпичка.

– Търсете където щете. Но ако до три минути не отворите сейфа, ще пуснем бормашината. Обзалагам се, че още с първия пробив на челюстта паметта ви ще се избистри до неузнаваемост.

От тук нататък събитията протичат светкавично. Ключът е намерен, сейфът – отворен, съдържанието – прибрано. Какво представлява, ли? Пари, естествено. Не бих уточнявал дали пачките са много или малко. Известно е, че при парите тези понятия са съвсем относителни.

– А сега – останалите хранилища! – заповядва младият вожд. – И без криеници и други детинщини. Разберете, че всичко, което е в този дом, неизбежно ще излезе наяве. Тъй че какъв смисъл да ви изкарваме оттук на количка, ако въобще доживеете щастието от ново да видите белия свят.

Едва ли е особено интересно да наблюдаваш как няколко тестета долари биват прехвърлени от една каса в някаква чанта. Но ако доларите са твои, а чантата – чужда, зрелището става мъчително, да не кажа трагично. Жизненият плам на Табаков изведнъж е погаснал. Стойката му се е отпуснала, сякаш още малко и ще се свлече на пода. Хвърля върху бюрото връзка ключове и изхърква:

– Ровете, търсете, грабете… Аз отивам да спя.

Тези думи, вместо да зарадват човека в черно, отново го вбесяват и физиономията на домакина бива разкървавена от втори удар.

– Не така, драги! Никъде няма да ходите. Оттук нататък няма да идете и до клозета без мое разрешение. И не ми хвърляйте ключовете, а започвайте един по един да ги поставяте в ключалките, защото това, дето ви казах за бормашината, не беше шега.

Горкият Табаков. Смазан телом и духом и вече готов на всичко, за да избегне срещата с бормашината и оксижена, той поема по пътя на мъките от сейф на сейф – зад мебелите, под тапетите и килима, хитроумни скривалища, чието съществуване не съм подозирал.

Дългата зимна нощ е вече към края си, когато Великият Инквизитор обявява отбой:

– Изтощихте ме с вашите клинчения, които, както сам виждате, се оказаха съвсем безполезни. Налага се да отдъхна. Спалнята ще бъде на мое разположение. Вие, останалите – кой където свари. Грижата за вътрешния ред възлагам на Слона.

– Аз няма ли да дремна – обажда се самият Слон, чиято външност напълно оправдава прозвището.

– Казах вече: Точка! – отсича шефът на чероките и изчезва в спалнята.

В кабинета е душно от бирените изпарения и тютюневия дим. Тримата юнаци непрекъснато сноват до тоалетната и обратно, за да се облекчават подир изпитата бира. Тетето се е свил в един ъгъл, като е гушнал при себе си Чърч, от страх, че някому може да хрумне да изтезава животното. Аз също съм се приютил в едно кресло близо до тях и възможно по-далеч от смрадливите юначаги, зает с размисли, не толкова върху току-що приключилите събития, колкото върху предстоящите.

Нежеланието на Табаков да прибягва до закрилата на полицията ми изглеждаше до този момент естествено. Вече неведнъж бе прибягвал още преди идването ми, във връзка с различни безобразия, устройвани му от мои предходници. По-късно бе поискал и получил помощ за обезвреждане на украинците. Още по-късно бяха възникнали инцидентите с взривяването на колите, когато австрийците великодушно се бяха въздържали от намерението да разследват Тетето за евентуалното му участие в наказателната акция срещу италианските гангстери. Изобщо произшествията около Табаков се бяха дотам умножили, та нищо чудно полицаите да си кажат „Аман от този Табаков“ и да обмислят съответни мерки спрямо него. Вярно е, че беше австрийски поданик, но за австрийците той си оставаше чужденец, а при дадените обстоятелства и при все по-развихрящата се ксенофобия, лесно можеше да бъде обявен и за нежелан чужденец.

Тези съображения бяха наистина основателни. Но само до нахлуването на Застрахователите. Защото след като си изпаднал в положение да се бориш за живота си и след като имаш една единствена възможност за спасение, всякакви резерви спрямо тази възможност стават нелепи. Само че съществуваше ли все още такава възможност? И в случай, че съществуваше, беше ли тя единствената? Два въпроса, които можеха задълбочено да се обсъдят с Тетето, ако не бяхме изпаднали в сегашната ситуация. Сега вече – край на обсъжданията. Което предизвикваше нов въпрос: Наистина ли такъв маниакално подозрителен тип като Табаков не бе предвидил възможността за възникване на подобна ситуация? И не се ли бе въздържал от изкушението да алармира полицията, понеже бе вече избрал друг вариант за избавление?

Въпроси, въпроси. Човекът, който би могъл да ми отговори, се е свил между две-три възглавници в ъгъла съвсем близо до мене, обаче в момента е по-лесно да беседвам с кучето му, отколкото с него.

– Чърч, как си? – прошепвам.

Вместо отговор булдогът размахва късото си опашле, в смисъл: добре сме, но ще се оправим.

– Остави го да спи – смъмря ме полугласно Тетето. – Тази нощ много му се събра на горкия.

Девет заранта е, когато Човекът в черно, все още сънен, се появява в кабинета, вече навит за нови подвизи.

– Може ли да разменим две думи – запитвам полугласно, като го пресрещам.

– Може и три – скланя великодушно застрахователят.

– Бих желал – насаме.

– И така бива, днеска съм на кеф. Усамотяваме се в кухнята. Идеята за кухнята му допада.

– Тук има и нещо за гризкане – установява, като разтваря хладилника. – Ти си говори, слушам те.

– Не го бийте – казвам.

– Ти да не си от дружеството за защита на животните.

– Не го бийте – повтарям. – С такива средства няма да постигнете целта си.

– Че ти откъде знаеш каква е целта ни? – любопитства Ангелът на смъртта, като гребе с лъжица от черния хайвер и замезва.

– Относно сейфовете може и с плесници, но относно влоговете в банките няма нищо да постигнете по тоя начин.

– Има и други начини, не го ли разбра.

– Това ще е пълен провал. Нямате даже представа какъв инат е. А от банките нищо не можете да изкопчите, ако той сам не ви сътрудничи.

Омел е набързо паничката с чер хайвер. Но преди да пристъпи към червения, благоволява да ме погледне с известно любопитство, сякаш за да провери колко ми е акълът.

– Абе ти си готов за консултант, бе. При нас консултант, при Табаков доверено лице, кой като тебе. Само че нали я знаеш оная, за двата стола и за средния пръст в средата.

Отново пристъпва към замезването, като междувременно докопчва и бутилка бяло вино.

– Бялото вино, добре изстудено, е друга работа. Бирата в последна сметка все пак си е пикня.

Допускам, че е забравил за присъствието ми, когато благоволява да се обади отново:

– Въпросът за стратегията и тактиката, който повдигаш, заслужава внимание. Но преди да го обсъдим, трябва да разберем от кой отбор си.

– Не играя в отбори. Не съм играч. Гледам да не си загубя работата.

– Твой проблем.

– Говорех за вашия. А за вашия отдавна е казано: Не можеш да искаш от една крава да ти дава и мляко, и месо. Можете да превърнете Табаков на кайма, но парите ще има да ги сънувате. Така че приятни сънища.

– Па си и серт, бе! – установява той и надига бутилката.

Но аз вече съм тръгнал да излизам.

Половин час по-късно главният застраховател – вече избръснат с приборите на Тетето и обилно напарфюмиран с одеколона на същия – провежда в кабинета производствено съвещание с помощниците си. В знак на специално внимание сме включени Табаков и аз. Вождът не се е отказал от маниера си да бръщолеви и да си придава важност, но в отношението му към ТТ се долавя известно омекотяване.

– Не сме толкова наивни, да очакваме, че ще изтърсите тук пред нас милионите си наведнъж и накуп – говори Вождът. – Ако трябва да ги изтърсите накуп, тази стая едва ли ще стигне. На първо време ще надникнем в банковите ви сметки, после ще се заемем с недвижимостите, знаете как е. Ако се държите ком ил фо, и ние ще бъдем ком ил фо. Ще ви обръснем добре, но няма да ви дерем.

Табаков мълчи апатично, сякаш казаното не се отнася за него. Това принуждава застрахователя да възприеме в изложението си по-друг акцент:

– Трябва да ви е ясно, че ако се наложи, ще ви водим за верижка като онова там кученце от банка до банка, но ще обхванем целия спектър на авоарите ви. Налага се. Такава ни е работата. Няма да скрия обаче, че въпросът със застраховката „живот“ е доста по-сложен. Сам разбирате, че човешкият живот е крехко нещо, тъй че и вие, и ние трябва много да внимаваме.

Отново млъква. Табаков също мълчи.

– Не чух мнението ви – забелязва Човекът в черно.

– Не може ли без целия този вербализъм? – запитва с нескрито отегчение Тетето.

– „Вербализъм“… Интересна чуждица. Трябва да проверя в речника какво означава.

При тия думи той ненадейно ритва масичката, около която сме насядали, като почти я катурва върху Табаков.

– Ако си позволите подобни маниери и в банката, от там просто ще ви изритат – забелязва спокойно ТТ.

Вероятно точно в този момент Вождът на шейените загрява, че ситуацията се е променила не в негова полза. Мълчи известно време, за да възстанови спокойствието си. Сетне отново взема думата:

– Доколкото мога да съдя по нахалното ви държане, вие прекалено разчитате на факта, че бъдещата ни работа се нуждае и от вашето сътрудничество. Само не забравяйте, че ние не молим за такова сътрудничество, а го изискваме. За момента ще се въздържам да коригирам физиономията ви, понеже в интерес на предстоящата ни дейност ще следвам принципа „здрав дух в здраво тяло“. Но и най-малката проява на своенравие ще бъде отбелязвана в досието ви с черна точка и за всяка от тях в близко бъдеще ще се наложи да плащате.

Табаков освен, че не реагира, но е и на път да задреме.

– А сега да пристъпим към фактите – продължава застраховчикът, като се прави, че не забелязва пренебрежителното държане на опонента си. – Проучихме, че имаш сметка в Аустрия банк.

– Проучвали сте? – вдига вежди Табаков. – Можехте да ме попитате.

– Сега точно това правим: на колко възлиза сметката?

– Не помня точно. Трябва да си видя книжата.

– Виждаш ли, защо не питаме: за да не ни сервираш лъжи. Не помнел! – обръща се той към помощниците си. – Баш тая циция няма да помни, когато става въпрос за пари.

– Предполагам, че има към петдесет хиляди марки.

– Дреболия. Нейсе. Още утре ще ги изтеглиш. А сега постарай се да си припомниш другите банки.

– Не са чак толкова на брой, че да си ги припомням. Имам сметки още в Комерц банк, във Фолксбанк и в клона на Дойче банк.

– Че това нищо не е.

– Дали е нищо или е нещо, личи не по броя на банките, а по размера на влоговете, ако позволите да отбележа.

– Тогава говори направо за влоговете, без да го усукваш.

– Ще проверя книжата си и ще ви кажа. Във всеки случай не са милиони.

– А къде са милионите? Табаков скромно мълчи.

– Къде са милионите, питам?

– Събрали сте тук цяла конференция и искате да говорим за милионите – изръмжава Табаков. – За такива неща не се говори на квартални събрания.

Успокоен от намека, че милиони все пак има, вождът мълчаливо приема да отложи разглеждането на насъщния въпрос за по-късно:

– О кей. Сега ще се заемем със задачите на деня. Проверете набързо наличностите си в споменатите банки и ни напишете чек, за да изтеглим влога ви от Аустрия банк.

– Чек за петдесет хиляди?

– Петдесет, шестдесет, колкото са там.

– С удоволствие. Уредихте ли кой ще ви носи цигари в затвора?

– Какви ги плещиш бе?

– Добре, добре – отстъпва Табаков. – Ще проверя точната сума на влога и ще ви напиша чек.

Тази готовност за сътрудничество разтревожва застрахователя:

– Какво имаш предвид с тия подмятания за затвори?

– Нищо, приказвам си.

Донев, Бонев или Тонев, изправен пред риска да се изложи публично, не настоява за по-нататъшни обяснения.

– О кей, направи си проверка и пиши чека. Гледай само всичко да бъде точно. А ние ще идем в кухнята да се подкрепим с каквото дал Господ.

Тонът му е подчертано безгрижен. Такова е задължението на вождовете – да се правят на бодри дори когато някой им развали настроението.

Най-после сами, макар и за малко. Тетето е на обичайното си място зад бюрото, Чърч – на обичайното си място под бюрото, а аз – на няколко крачки от тях, в любимото си кресло до камината. На пръв поглед нищо не се е случило. Колко хубаво би било, ако наистина не беше се случило.

Разговори не се препоръчват – без съмнение слушат да чуят какво ще кажем. Онова, което имам да казвам на ТТ аз го изразявам с един ядовит и настойчив поглед в смисъл „ти акъл имаш ли, бе!“ В отговор мълчаливият събеседник само ме поглежда бащински и вдига предупредително показалец: „Търпение, трай си“.

Убеден съм, че проектите за отбрана, които е обмислял в последните месеци не се ограничават с поставянето на блиндирани врати и алармени инсталации, но не мога да проумея тактиката му. Настъпило е най-благоприятното време изнудвачите сами да се провалят и нарушавайки по най-дивашки начин банковите порядки да влязат в полезрението на полицията. Изтеглянето на две – три банкови сметки в брой и някоя друга подобна глупост ще бъдат достатъчен повод за проверката, която би сложила край на дейността им, на престоя в страната, а може би и на изконното право да се движат свободно по белия свят. И ето, че тъкмо в този възлов момент Табаков се е заел да ги ограмотява, вместо да се възползва от простотията им.

Не се съмнявам, че действа по план. Боя се само от хазартния му темперамент на закоравял играч, който пренебрегва скромната но сигурна печалба, заради амбицията да нанесе някакъв голям, но рискован удар.

Закуската на изнурените от бездействие застрахо-ватели продължава около час. Подир което вождът на команчите ни спохожда в кабинета, този път сам. Въздържал се е очевидно от прекапяване с напитките и се е наточил за сериозен, а може би и съдбоносен за успеха на мисията му разговор. Старае се дори да въздържа патологичната си бъбривост, след като е разбрал, че му предстои да навлезе в област, където е пълен невежа, а противникът му – обигран специалист.

Обясненията, в които се впуска Тетето са твърде обстоятелствени, тъй че и простакът да ги проумее, но изразени накъсо се свеждат до следното: Днес в западния свят никой не работи с големи суми в брой. Ако се явиш на някоя каса с претенцията да ти изплатят 50 или 100 хиляди марки кеш, може и да ти уйдисат на акъла, но сигурно е, че това ще стане, след като си вземат бележка за самоличността ти, за всеки случай. Също тъй невъзможно е да се теглят суми от сметка като например тази в Дойче банк, понеже тя е депозитна сметка, а от нея не се правят изплащания. Суми от подобна сметка би следвало предварително да се прехвърлят в текуща сметка, за да се постигне желания резултат, което не става в рамките на 15 минути. Освен туй превеждането на по-едри суми от една смета и една банка в друга сметка при друга банка не става с едно обаждане от някое гише. Пращат те в специална стая. Там водиш съответния разговор със секретарката. Установяват личността ти, съобщаваш номера на сметката. Правят проверка на влога. Съобщаваш в коя банка на кого ги превеждаш. Всичко това влиза в компютъра, плащането се реализира чрез Суифта, едва след което ти дават документа, че е извършено.

Уточненията от рода на горните продължават около половин час. Скелетоподобното лице на Пълномощника на Смъртта е побледняло съвсем.

– И вие твърдите, че всичко това е необходимо, за да отида до супермаркета да си купя една вратовръзка? – запитва той, като отправя неприязнен поглед към лектора.

– За вратовръзките и за всичко останало, дето го виждате на пазара съществуват кредитни карти, от рода на тези, дето ми ги отмъкнахте снощи от сейфовете. Ако ви е трудно да боравите с тях, нищо не пречи да ми ги върнете.

Апломбът на Донев, Монев или Конев съвсем се е изпарил, заменен със състоянието на хладен гняв.

– Целта на урока, който току-що ми преподадохте, ми е напълно ясна: да докажете какъв простак съм аз и колко необходим сте ми вие оттук нататък. Разбирам старческата ви суетност, господине, но аз не съм дошъл тук, за да си ги мерим. Ще приема разумната част от съвети те ви и ще се възползвам от вашите услуги. Обаче, внимание! И най-малкият зов за помощ от ваша страна към околните, дори това да е само някакво намигване или някакъв невинен жест, ще ви коства живота. И не се надявайте, че можете да останете сам, дори за секунда.

Понечва да стане, но отново се обръща към Табаков и подхвърля:

– Като ви слуша човек как професионално и стриктно се придържате към банковите правила и към буквата на закона, може да остане с впечатление, че сте натрупали авоарите си само на чисти места и с най-чисти средства.

– Не смятам за уместно да ви информирам как точно съм ги натрупал – отвръща невъзмутимо Тетето. – Ще ви кажа само, че съм ги спечелил, съблюдавайки винаги правилата на играта. Не е разрешено, господине, да седнете на масата за покер, а да играете на Черен Петър, пък на всичко отгоре и да искате да ви аплодират.

Второто ходене по мъките на Табаков, този път не из сейфовете на жилището му, а из обществените трезори, е твърде скучно за описание. Титулярът на сметките действително е развеждан като кученце от банка на банка. За да се избягва подозрителния калабапък, водачът на псето е единствено шефът на бандата, а някъде около входа се върти за всеки случай един от помощниците му. Другите двама са задължени да киснат в апартамента, за да не се натрапват на вниманието на портиера и съседите, а и за да надзирават близнаците, на които пък е възложено да надзирават Чърчил.

Проблемът за милионите на Табаков до този момент не е решен, обаче не се и поставя, вероятно изчакването е резултат на някаква секретна договорка с Великия застраховчик. За сметка на това изпомпването на по-дребните авоари се развива нормално и резултатно в границите на възможното. Не става дума за фантастични суми, но тук няколко десетки хиляди, там други десетки хиляди – дай Боже всекиму подобен скромен берекет. По внушение на Табаков (чудя му се на акъла на този човек), за да не се прекалява с тегленето на суха пара, вождът си е открил лична сметка в местния клон на Вест Дойче Банк, където се прехвърлят оскубаните от вложенията на Табаков суми. Оказва се, че новият титуляр действително се именува Донев, доколкото това личи от задграничния му редовен, поне на пръв поглед, български паспорт. Един документ крайно необходим за легализирането на въпросния Донев като вложител, но полезен и за австрийските власти, в случай, че вложителят им потрябва за нещо.

За избягване на излишните битови търкания етажът е разделен на две, нещо съвсем просто, понеже той поначало е бил съставен от два апартамента. На Табаков, секретаря му и кучето се предоставя територията с кабинета и свързаните с него битови компоненти, една квадратура напълно достатъчна за скромните нужди на трима ни. Обслужването ни също като преди се осигурява от близнаците. С две думи – животът си тече по старото направление от пусто в празно, ако не говорим за известна напрегнатост с оглед на несигурното бъдеще. Но кой ли на този свят би могъл да твърди, че бъдещето му е гарантирано от всевъзможни изненади.

Тетето продължава да ме интригува и то, в две посоки. На първо място, никога не съм допускал че подобен скъперник може така стоически да понесе осъществявания върху капиталите му процес на разграбване. Вярно е, че не става въпрос за милиони, но Табаков е от хората, отнасящи се с привързаност и симпатия към всеки долар, който им принадлежи. Колкото и поразителен да е този стоицизъм обаче, той е все пак обясним, ако се вземе под внимание, че в случая е поставено на карта най-ценното, което един човек притежава. По-необяснимо е другото – спокойствието на ТТ и нежеланието му да предизвика някоя погрешна стъпка в действията на грабителите, с цел да я използва срещу тях. Държи се тъй невъзмутимо, че даже си дърдори каквото му скимне, когато сме сами в кабинета, макар отлично да знае, че ни подслушват.

– Ти пиеса ли репетираш – питам го онази вечер – та така си се разприказвал.

– Не виждам защо трябва да си окачам катинар на устата – отвръща безучастно той.

– Вярно, излишно е – съгласявам се. – Какво повече могат да научат с подслушване, след като си надрънкал всичко, което би могъл да надрънкаш.

– Е, не съвсем всичко. Премълчах най-важната банка.

– Вероятно по вина на склерозата.

– Не, бе. Просто оттам не бих могъл да тегля без Хауптман.

– Че нали Хауптман умря.

– Абе той умря, но наследникът му е жив.

– Твоя работа – казвам. – Аз смятам наистина да поспя. Чърч, ела насам, приятелю, да си правим компания.

– Не го примамвай – смъмря ме Тетето. – Чърчил си знае мястото.

– Добре де, няма да настоявам. Не бих желал да те дразня. Утре наново те чака тежък ден. Ще те издоят докрай.

– Нека – отвръща лекомислено Табаков.

– А след като те издоят, нищо чудно да ти теглят и ножа.

– Нека – повтаря все тъй лекомислено ТТ. – Аз моя живот вече съм го изживял. Време им е и те да си поживеят.

– „Живей и остави другите да умират“ – нали имаше такъв филм.

– Не ми говори за филми – ръмжи вече в просъница Тетето. – Като отидем на кино, тогава.

Подир което, доволни от изпълнението, потъваме всеки в кошмарите си.

Основният, но все още мъгляв въпрос за легендарните милиони на бизнесмена Табаков се разбулва донейде подир няколко вечери. В кабинета са само Донев и Тетето. Аз също съм там, но както шефът бе казал още на времето, изобщо съм вън от играта и тъкмо за туй вероятно са забравили за присъствието ми.

В един съдържателен, но не излишно претоварен с подробности монолог ТТ излага познатата ми история за съвместния бизнес с Хауптман, за добрите реализации и за решението да съхранят капитала на фирмата като солиден източник на дивиденти и да осигурят част от него да се трансформира в текущи сметки само при съвместното разрешение на двамата.

Историята е достатъчно занимателна, за да задържи вниманието на Донев, което особено се изостря при споменаването на една действителна потресаваща сума, която дори разделена на две, не губи нищо от своя изумителен магнетизъм.

– Минавайте към конкретното предложение – призовава застрахователят, вече пламтящ от копнежа да прилапа милионите.

– Намислил съм един вариант – отвръща скромно Тетето – но не бих могъл да предприема нищо конкретно без вашата помощ и съгласие.

– Прескочете уговорките, изложете варианта си.

– Хауптман е изключително труден човек в сделките. Цяло щастие е за нас, грубо казано, че си отиде, защото ако бе още жив, едва ли щяхме да се споразумеем. Наследникът е възрастен човек, приблизително от моята генерация. Няма никакъв опит в бизнеса, бивш учител по музика, представете си, и сега внезапно една лавина от долари го връхлетява, с риск да го отнесе. Имам предвид разсъдъка му. Може и наистина да се побърка, ако очакваме събитията да се развият без наша намеса. Единствената спирачка, която му пречи да почне да се отдава на благотворителна дейност в полза на всевъзможни любителски оркестри и певчески дружества, е споменатата вече клауза: Наследникът, също като покойния си чичо не би могъл да получи и цент без моето участие и съгласие.

От такава ситуация Табаков бе извел решението на задачата. Уговаря се операцията с познат нотариус. Поканва се наследникът с предложение да се раздели капиталът на фирмата поравно – и готово.

– Допускате, че няма да упражни съпротива, така ли?

– Каква съпротива? Той тъкмо това чака. Вече ми е дал знак чрез общи познати, че тъкмо това чака.

– В подобен случай какъв е проблемът?

– Няма проблеми.

След което идва неизбежния при типове като Донев въпрос:

– А не бихме ли могли да го изпързаляме?

– В какъв смисъл?

– Аз ли да ви го обяснявам смисъла.

– Вижте – забелязва Табаков. – Аз не съм специалист по вашите действия, които наричате застраховки, нито съм техен привърженик. Ако приемете да извършим съвместно предложената ви операция, моите претенции са да получа полагащата ми се част, която по неизбежност трябва да поделя с вас. Оттам нататък, какво ще предприемете вие сам срещу наследника на Хауптман, си е ваша лична работа, в която не бих желал да ме забърквате.

– Добре, добре. Знам го този ваш маниер да се правите на високоморални. Спестете ми саморекламата си.

И потъва в мълчание. Продължително и тежко мълчание, вероятно повече за престиж, но донейде и знак за известни съмнения. Както казват французите: Прекалено хубаво е, за да бъде вярно. Защото не е никак трудно да се отгатне, каква е картината, която престъпното му въображение вече е нарисувало: Прибиране на половината от полагащия се на Табаков капитал. Което не пречи малко по-късно да се прилапа и другата половина. После повтаряне на операцията, само че този път срещу Хауптман. И ето го фантастичният капитал отново възстановен, но сега вече принадлежащ на новата звезда в Клуба на милионерите – г-н Донев и Сие, като сието естествено е само за декорация.

На всичко отгоре дава вид, че уж мисли. Един вид – и той пада малко тежък в бизнеса, като покойния Хауптман.

– Предложението ви е разумно – признава той, след като достатъчно се е намълчал. – Но понеже сме свои хора, виждам все пак една малка подробност, която донейде смущава.

Табаков не си дава труд да запита „коя“, тъй че се налага Донев сам да продължи изречението.

– И последният глупак, господине, би се запитал: Какви са причините за такъв царски жест към мене и то от страна на човек, който има всички причини да ме ненавижда до смърт?

– Не ви ненавиждам – поклаща глава Табаков. – Твърде уморен съм, за да ненавиждам когото и да било. И всъщност именно в това се съдържа отговорът на въпроса, който поставяте. Аз съм на възраст, когато човек вече не е прекалено привързан към материалните ценности…

– Зависи от човека.

– Видяхте сам, че не се поколебах да ви предоставя всичко в дома си.

– Че какво друго можехте да направите.

– Можех много неща, но както сам казвате, не бих искал да изпадам в самореклама.

– Ако може, по-късо – забелязва Донев.

– Нищо не ми пречи да млъкна. Отговарям просто на въпроса, който сам вие поставихте.

– Да, де. Но по-късо.

– Точка! – обявява Табаков. – Няма какво повече да кажа.

И действително млъква, с което поставя застрахователния бос в доста неловко положение. Той е раздвоен между изкушението отново да разкървави сурата на вманиачения дъртак и съображението, че се намира в преддверието на една епохална сделка.

– Добре де, не се сърдете. Говорим си като свои хора, казах го вече. Може и аз да съм малко изнервен от всички тия банкови операции.

– Понеже споменавате за банкови операции, сега пък аз бих ви запитал, знаете ли къде бихте се намирали в момента заради тях, ако не беше моето великодушно отношение, което така ви учудва. Ами че ако не бях аз, за да ви предпазя от редица гафове, вие с помощниците си отдавна вече щяхте да се намирате в затвора. Което не означава, че рискът да се озовете там е отминал. Може би не го подозирате, но при тия ваши банкови операции вие вече сте многократно засниман от апаратурите при касовите гишета, описан сте и картотекиран, където трябва, и ако сте поне малко съобразителен, би следвало час по-скоро да си прибирате багажа и да изчезвате, докато непоправимото все още не се е случило.

– Няма да ме уплашите.

– И не се опитвам. Старая се само да ви покажа с конкретни примери, че колкото и това да изглежда абсурдно, аз съм действал на ваша страна. И не от някакво великодушие, а от най-естествен егоизъм. Защото – както щях да ви кажа, ако не ме прекъснахте неуместно – аз съм на края на живота си, разяден от всевъзможни болести и с изтощена нервна система, тъй че единственото, което желая, то е да бъда оставен да си доживея писаните ми дни на спокойствие, а това няма как да стане, ако не решите да си тръгнете. Точно това е и причината да ви разкрия тайната за моите милиони и да ви направя въпросното предложение, което – простете за грубостта ми – може да бъде отхвърлено само от някой кандидат за лудницата или за книгата на Гинес.