Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 18 страниц)

– А каква власт, според тебе, са имали тези, които са раздавали парите, върху онези, които са ги получавали?

– Никаква, ако не броим компромата: санкцията на изобличението.

– Несигурно средство.

– И опасно – добавя Табаков. – За да премахнат заплахата, могат да премахнат онзи, който я отправя.

– Имаш предвид днешния пример.

– Той няма да е единствен.

Замълчава в очакване на следващия ми въпрос, но аз не го произнасям, понеже се подразбира.

– Присъствал съм на едно съвещание, където този, дето му викате Бебо овластяваше лично 20-ина стопански и партийни дейци да развиват частна дейност с държавни средства, при условие, че съответен процент от печалбата, щял да отива за финансиране на партията.

– Срещу каква гаранция?

– Нали вече ти казах: никаква.

– Двайсетина… Такава ли е бройката на щастливците?

– Само на по-главните. Вън от тях още десет пъти по толкова щастливци в столицата и окръзите са получавали само срещу един подпис едри суми в левове и валута. Тук е и категорията на прословутите куфарчета, които са просто дреболия, сравнени с големите залци, раздавани на първото съвещание.

– Ти самият колко намаза?

– Въпрос на ченге. Така грубиянски не се пита. Нищо особено не намазах. Получих една външнотърговска фирма, която и без туй бе пред фалит. Вярно, че я получих за един долар, но тя в момента повече и не струваше, защото имаше големи дългове.

– Които ти сам беше натрупал.

– Хайде, пак грубиянщини. Ако съм му задължен на Бебо, то не е заради тази фирма, а за една по-стара афера. Но това е друга история.

– Да де, знам го вече рефрена ти: „Всяко нещо с времето си“. Щом си почнал да разправяш, разправяй, а не ме пращай в далечното бъдеще. На тия приказки за далечното бъдеще отдавна вече сме се наслушали.

– Добре де, млъкни. Сега аз говоря. Имаше навремето една история за Африканската дървесина. Плодороден континент е Африка. Какви ли не истории са се раждали из недрата й. Още преди повече от трийсет години един от нашите големци, главен директор на прочутата „Родопа“, беше изкрънкап от Живков десет милиона долара, за да организира в Етиопия кланици, да произвежда евтино месо и да залее Европа с месни продукти. Естествено, нищо не излезе, освен дето парите изчезнаха. Мисля, че директора даже не го осъдиха, защото би трябвало да осъдят себе си. Само идиоти биха могли да отпуснат такъв кредит, без предварително да се информират дори за простия факт, че в Европа никой никога няма да допусне дори грам африканско месо, понеже поначало е смятано за инкубатор на заразни болести.

Тетето се оглежда, сякаш търси изтърваната нишка на разказа си.

– Не се безпокой. Чърчил и без това спи – забелязвам.

– Ако щеш и ти можеш да спиш, аз пък ще запаля една пура.

Пурата възвръща донейде бодростта му.

– Да продължавам ли?

– Естествено, нали това чакам?

Няма смисъл да бързаме. Аз също съм запалил, а една пура трае дълго.

– Та в наше време плодоносната африканска митология продължи да се развива от всевъзможни шмекери. Едни предлагаха да разработваме златни залежи в Заир, други – да копаем диаманти в Гвинея, трети – да стопанисваме какаови насаждения в Гана. Все примамливи възможности. Само че вече рибата не кълвеше. Накрая все пак кдъвна. Имам предвид прословутата афера с дървесината от Камерун.

– Разправяха, че не се касае за Камерун, ами за Габон.

– Ти все много знаеш. Аз ти говоря за Камерун, пък ти ако щеш го разбирай за Габон. В случая обаче поредният тарикат не пристигна да изнудва държавата с голи приказки, ами съответно въоръжен с факти: Първо, всеизвестно е, че горите на Камерун са източник на ценна дървесина. Второ човекът се бе снабдил от съответното камерунско правителство с документ за концесия за добиване и преработка на суровината. Трето – приложена бе солидна документация за възможностите скъпите фурнири да бъдат пласирани добре на европейските пазари. Въобще – всичко о’кей. Нашите ми разрешиха да осигуря заем, осигурих го…

– Осемнайсет милиона марки… Само че аз говоря за Габонската афера.

– Аз пък ти разправям за Камерунската. Така че осигурих го заема, но преди да дам парите на фирмата, дето трябваше да започне дърводобива, пратих човек да провери на място как стоят нещата. И тогава стана ясно, че всичко е вятър и мъгла, ако изключим факта, че държава Камерун действително съществува и че там наистина има чудесни гори. Концесията се оказа, че всъщност била отговор без юридическа стойност на някакъв предварителен сондаж. Перспективата за реална дейност бе нулева, тъй като производството и пазарите отдавна вече бяха окупирани от белгийски и френски компании. То се знае, отказах да броя парите на нашата мошеническа фирма. Пред заплахата, да не получи нищо, фирмата обаче се съгласи да издаде документ, че ги е получила, срещу което, естествено им платих нещо. Почнаха разследвания – кой крив, кой прав и въпреки, че по документи аз бях правият, не се знаеше как ще завърши цялата тази…

– Габонска…

– Цялата тази Камерунска епопея, ако Бебо не беше наклонил везната в моя полза.

– Излиза, че твоят първи милион е бил доста дебел.

– Че аз слаб ли съм?

Млъква за малко, колкото да произведе още няколко кълбета ароматен дим и промърморва:

– Отказа се да ровичка една сложна афера, тук-там съшита с бели конци. Освен че ме помилва, но ми даде и начален тласък за кариерата. Предчувстваше, че капитализмът е неизбежен. А какъв ти капитализъм, ако няма капиталисти. Аз станах един от първите. Никога не забравих жеста му.

– А той самият какво получи?

– Приказваш глупости. Понеже не познаваш човека.

– Толкова ли беше безкористен.

– Абе няма безкористни хора. Алчен беше. Но не за пари, а за власт. Има хора, на които властта служи, за да трупат пари. Има други, които използват парите, за да получат власт. Бебо беше от вторите. И беше силен играч. Много неща бе предвидил. Само че проектите са си проекти, а събитията в живота не знаеш как ще се извъртят. Голям играч беше, но истинската игра не е като да редиш пасианс. Насреща си имаш противник. И никога не знаеш, дали срещу твоята силна карта той няма да ти извади пистолет. Както и стана.

– Значи не е бил силен играч.

– Какво знаеш ти… – промърморва пренебрежително ТТ. – Може и да разбираш от пистолети, но за тънките ходове нямаш хабер.

– Не съм като тебе да знам всичко. Ти и от пистолети разбираш. Нали навремето бяхме те кръстили Тулски Токарьов.

– Подценявали сте ме. Аз съм пищов от по-модерен модел.

– Човек винаги започва скромно.

– Понякога така и завършва.

– Какво да правя, когато никой никога не ми е помогнал. Постоянно чувам да говорят за подкупи, за корупция. А мен така и не се намери някой да ме подкупи, че да се опарича.

– Бедата ти е, че си неподкупен. Обичаен дефект на баламурника. Докрай си верен на своя скапан отбор. Отбора ти го скъсват от бой, но ти продължаваш да си му верен. Изхвърлят го напълно от класацията, обаче ти все тъй си верен. „Абе махай се!“ – викат ти. – „Няма вече такъв отбор, разформироваха го!“. Обаче ти все си пееш своето. Верен, та верен.

– Интересни мисли развиваш – забелязвам. – Но те се отнасят до мене. Въпросът е как виждаш своя проблем.

– Труден е. И вероятно вече разбираш защо: освен че много работи притежавам, но и много работи знам. Тъй че нищо чудно, ако и мене ме гръмнат.

– Е, ако историята е стигнала до там, аз какво мога да направя.

– Разни неща, Емиле, разни неща. И на първо място, да не ме гръмнеш ти самият.

Новият етап в битието на Табаков би могъл да се изрази с класическата фраза „Моят дом – моя крепост“. Укрепителните действия, подготвени от специализирана фирма, започнаха още в следващите дни. Всичко се вършеше под формата на невинен ремонт, за да не се безпокоят съседите, но етажът бързо се превръщаше в истинско укрепление с блиндирани врати, алармени инсталации и телевизионни устройства за наблюдение. Табаков, наместо да помръкне пред реалната или мнима заплаха, се пробуди сякаш от обичайната си летаргия и даже се подмлади. Борческият му дух възкръсваше за нов живот, макар и не чак дотам, че да се заеме пряко с ръководството на операциите. Това си беше работа на фирмата и донейде задължение на строгата и мъжествена секретарка.

Респектиращата с външността и обноските си дама продължаваше да бъде за мене пълна загадка. Тя бе довереницата на Тетето. Тя бе основната му жива връзка с външния свят. Тя донасяше и отнасяше документите, над които той работеше. Тя бе прекият шеф на двамата близнаци. Когато Макс или Мориц се явяваха при ТТ по даден въпрос, обичайните му реплики бяха: „Вървете при Криста“, „Питайте Криста“, „Кажете на Криста, тя ще уреди работата“.

Криста май че уреждаше всичко, освен може би някои съвсем секретни неща, по които Табаков сам водеше телефонни разговори с някакъв неизвестен събеседник на жаргон, призван да затрудни евентуалните подслушвачи: Абе, виж там… Ти знаеш как… Не, в никакъв случай… Разбира се, действай… По-скоро – изчакай… – и тем подобни.

Тия разговори бяха редки – навярно използваше телефона главно в мое отсъствие, както вероятно в мое отсъствие приемаше Криста, за да изслушва докладите й или да дава указанията си. Допускам, че и едните, и другите не бяха от особено значение. Истинският бизнес бе вече приключил, фирмата Табаков очевидно бе със затихващи функции.

– Имитираме дейност, за да си доказваме, че още сме живи – говореше сам той, когато го питах не му ли омръзва да се рови в разните там отчети на предприятия и борсови бюлетини.

– Скромничиш – отвръщах. – Такова колосално имущество си натрупал, че едва смогваш да го стопанисваш.

В момента обаче проблемът за стопанисването бе поизместен от проблема за опазване живота на самия стопанин.

– Тези стъкла наистина ли са непробиваеми – питаше Тетето монтьора, зает с укрепването на прозорците.

– Непробиваеми са от куршум. Но ако ви стрелят с базука… В едно градско жилище, заобиколено от толкова други сгради, е трудно да се чувствате като сред пустинята Сахара.

Станал бе толкова взискателен относно предприеманите мерки за сигурност, та веднъж му рекох:

– Няма ли да е по-просто ако закупиш в някоя охранявана зона един бункер, па да се нанесем в него и да си живеем там, въоръжени до зъби, също като на война.

– Ти ми четеш мислите, бе човек! Това е лошото да живееш дълго с някого – почва да ти чете мислите.

И след къса пауза:

– Няма да е съвсем като бункер. Ще бъде нещо по-хигиенично, обаче с предимствата на истинска цитадела. Какъв смисъл да живееш в града, когато от всяка сграда могат да ти стрелят с базука право в леглото.

Бе почнал съвсем да откача на тема сигурност.

– Обмислил ли си подробностите? – питам го.

– Вече съм купил и имота. Но засега – шшшт! – и заговорнически допира показалец до устните си. Пълен откачапник.

Наближават коледните празници.

– Ще правим ли елха? – пита Марта.

– Стига да искаш.

– Аз си правя понякога елха. Както седя тука сама, ако няма и елха, по какво ще разбера, че е Коледа.

– Не вярвам винаги да седиш сама.

– Може и да не вярваш, но така е. С редки изключения, разбира се. Пък и тия изключения в крайна сметка не са нищо повече от разочарования. Като модните артикули в евтините магазини. Гледаш го на витрината – не е зле. Влезеш ли да го разгледаш отблизо – боклук.

– Нямаш темперамент на монахиня.

– Не се правя на монахиня.

– Но голямата любов те е отминала.

– „Голямата любов“… Нагледала съм се на нея по телевизията. Доволна бих била и от малката, но онзи сатрап е затиснал живота ми като воденичен камък. Даже ме шпионира.

– Той сам ли?

– Е, „сам“. Представяш ли си го да надзърта от ъгъла с голямата си глава и дебелия задник. Когато го прихване, праща подире ми някой от онези, близнаците.

– Следи връзките ти.

– Опасява се да не би да се сближа с някой от враговете му. За него всички, освен секретарката и близнаците, са врагове. Та се бои да не се раздрънкам и да издам някоя от тайните му.

– Щом те е посвещавал в тях.

– Ще ме посвещава… Използвал ме е за дребни задачи, дочувала съм туй-онуй. При двайсетгодишно съжителство, макар и повечето време като разведени, все поназнайвам нещо.

– Добре – казвам – нека направим елха. Аз ще донеса дръвчето, ти приготви играчките.

В кабинета на Табаков също заварвам елха.

– Май си станал набожен – установявам. – Това все пак е по-добре от нищо.

– Елхата е за Чърч – пояснява шефът. – Чърч обича елхите. Завира се под тях и вероятно си представя, че е сред природата.

– Не го виждам.

– В момента се храни.

– И малко го извеждаш.

– Има кой да го извежда. Ти за кучето ми не се грижи. То си живее по специален режим, който ти се стараеш да нарушиш с тия жалки кренвиршчета, дето ги носиш, за да му се подмазваш.

– Прав си – кимам. – Ще почна да нося по-големи.

– Само да си посмял.

Оборудването на цитаделата е приключило. Никаква възможност за проникване на неканени гости. Първата бариера е здравенякът портиер. Негова задача е да вдигне телефона и да съобщи за появилия се субект, който в същия момент се появява и горе на телевизионния монитор. При съответно разрешение субектът се изкачва до етажа, все така следван от монитора. Горе ново позвъняване и нов оглед отблизо. При добър шанс можеш да проникнеш в антрето, където съответни устройства те опипват чак до карантиите за евентуално оръжие. Едва тогава можеш да разчиташ на достъп до самото жилище при неотстъпния съпровод на един от близнаците.

– Екстра е – признавам.

– Екстра, без малко – поправя ме Табаков. – Кога то се пренесем в цитаделата, тогава ще разбереш как во е екстра.

Но не дава никаква информация. Понеже врагът дебне. И понеже отново сме се върнали в тихия кошмар на студената война.

– Докъде я докарахме – забелязвам.

– Доникъде. Там сме си, където сме били винаги. „Човек за човека е вълк“ още древните са го казали. Няма морал. Няма добро и зло. Това, че взаимно се дебнем си е естественото състояние на битието. Загубиш ли си инстинкта не ставаш по-добър, ами просто умираш. Някога, след първите атомни опити при Бикини, учените бяха установили, че облъчените земноводни губят природните си рефлекси – морските костенурки, вместо да се приберат във водата, се по-мъкват към пустинните пясъци, където умират. Лицемерите, дето се вайкат на тема докъде сме я докарали, искат да се лишим от инстинктите си за живот и да станем като тези ошашавени животинчета или като китовете самоубийци, които, вместо да се гмуркат в дълбините, напират към плитчините и плажовете, където ги чака смъртта.

– Противоречиш си – казвам.

– Никога не съм си противоречил.

– Противоречиш си. Елха си курдисал в чест на Рождество Христово, а изкарваш, че Христос е бил луд.

– Елхата е за Чърч. А колкото до Христос, той наистина е бил луд, в случай че изобщо е съществувал. Най-простото доказателство е, че за двайсет века нито едно от пророчествата му не се е сбъднало и нито едно от поученията му не е променило човечеството. А на тебе специално ти е късно да четеш евангелието. Чети Дарвин. Ако все още не си забравил да четеш.

– Наистина съм забравил. Но ти ще ми го разкажеш. И не съм казал, че вярвам в божеството Христос. Вярвам в човека Христос.

– Нова глупост. „Човек – това звучи гордо“. „Човекът, цар на природата“, нали така ни втълпяваха някога. Тази мъдрост изглежда все още витае в главата ти. „Цар!“ Какъв цар, бе! Един ураган мине над нас, едно земетресение ни раздруса, и вече не остава ни читаво село, ни град. Такива като теб, дето си въобразяват, че командват природата, са също като онези На-полеоновци, дето командват армиите си в лудницата. Можеш ли да накараш вълка да се храни с домати и краставици. И какво съм аз виновен, че не съм се родил тревопасно, а вълк.

– Хайде, стига демагогии – казвам. – Язък, че навремето в школата си получавал шестици. Природните закони са едно, социалните – друго.

– Това са измишльотини на онези двамата с брадите. Щом си рожба на природата, значи за теб са валидни нейните закони, а не съчиненията на Енгелс, том не знам кой си и страница не помня коя си.

– Мен томовете не ме интересуват. Интересува ме друго.

– Думай – произнася добродушно Табаков.

– Интересува ме, като стъпваш с крачките на владетел върху жалката човека сган, не чуваш ли хрущенето на човешки кости под краката си.

– Пак сантименти, пак сълзи и сополи – въздъхва отегчено Тетето. – Ами защо не запиташ вълка, дали когато се храни, хрущенето на кости не му пречи. Защо не запиташ политиците, за които гласуват милиони хайвани, защо не запиташ генералите, дето пращат същите тия хайвани на смърт, ами си се заловил за мене, който не мами народа с вечните лъжи за бъдещо щастие, нито му внушава колко сладко е да умреш за Отечеството, а просто осигурява машините да се движат и фабриките да произвеждат, и хорицата да припечелват по нещо, та макар и само за хляба, дето Господ никога не е обещавал да ни го дава всеки ден.

– Може и да има нещо вярно в думите ти – отстъпвам. – С тази поправка, че машините не се движат от тебе, ами от онези именно хорица, на които ти при случай не би се поколебал да отнемеш и къшея хляб.

– И ти си прав – съгласява се Тетето. – Поговорихме си, разбрахме се, още веднъж, че не се разбираме, изобщо…

И забелязал появата на булдога откъм кухнята, обявява:

– А! Ето го и Чърч.

– Здравей Чърчил! – обаждам се и аз. – Ела тук да те почеша зад ушенцата.

– Почеши го – разрешава шефът. – Само не забравяй, че и Чърч обича да похрусква кокалчета.

Бъдни вечер.

„Тиха нощ, Свята нощ…“ Както пеят дечицата, събрани на празничното благотворително мероприятие. Мероприятието се урежда разбира се под патронажа на най-знатните дами, затова и дечицата са подбрани тъй, че да правят най-добро впечатление, понеже ще ги снимат от телевизията. Най-първо ще снимат естествено знатните дами, но ще отделят няколко секунди и за дечицата, чистички, пременени, тъкмо като за телевизия. Другите дечица, дето ги няма на празненството… Нека не говорим за другите. Все пак, празник е.

Тиха нощ, свята нощ. Посрещам я в съвсем интимна компания: Марта и аз. Елхата е поставена до телевизора, украсена, както се полага с дузина електрически свещици. Две светещи тела едно до друго обаче не си пасват, тъй че телевизорът е загасен. Временно. За по-късно. За колкото е възможно по-късно.

Масата е празнично украсена с борови клонки и главно с вкусни неща. Марта поначало е добра домакиня, но този път се е постарала да надмине себе си.

– Вечерята беше чудесна – забелязвам, когато стигаме до тортата и кафето.

– Благодаря.

– И елхата е великолепна.

– Благодаря.

Къса пауза, посветена на тортата. Не е торта Захер, обаче е от същия ранг.

– Шварцвелдер – торте. Приказна е – продължавам да раздавам овации.

– Ти пък откъде така изтънко познаваш света на тортите? – пита Марта, пропуснала да каже за трети път „благодаря“.

– Ами и на мене ми се е случвало да се движа в обществото. Макар и рядко.

– И всяка Коледа ли я посрещаш с елха и с някоя жена, която в момента е на разположение?

– Доколкото си спомням, само една Коледа съм бил на елха.

– И без присъствието на жена.

– Откровено казано, май че имаше една дама.

– Разкажи де. Много си тегав в разказването.

– Не е интересно. Беше нещо като любовна история.

– Умирам за любовни истории.

Няма как. Разправям накъсо за елхата в Амстердам и за връзката си с Едит, като прескачам по-сантименталните епизоди, понеже да разправяш на една жена за друга жена не е препоръчително.

– И тя как реагира, когато й занесе елхата?

– Разплака се.

– Плачлива ли беше?

– Не беше плачлива, но не беше свикнала на такива събития. Вероятно още от детинството не й се е случвало да има елха. Беше от нашия занаят.

– И после?

– Ами – нищо.

Насмалко да кажа „после – като сега“, но премълчавам.

– Не казваш какъв е бил краят.

– Вечният край: Раздялата. Беше на една пуста холандска гара. Валеше дъжд. Ситен дъжд. Тя замина, аз останах. И толкова.

– Казваш за дъжда, а другото премълчаваш.

– Другото е известно: Една прощална прегръдка, две – три сълзи за сбогом, какво има да казвам.

Отново къса пауза. Марта става да донесе плодовете.

Беленето на портокалите удължава паузата.

– Защо си избрал тази професия? – пита жената. – Тя не е за нормални хора.

– Нали и тази работа все някой трябва да я върши.

– Това не е отговор.

– Знам ли. То и времето тогава не беше много нормално.

– Добре, че сега се е нормализирало.

– Да пусна ли телевизора? – питам.

– Ако много настояваш.

– Не настоявам.

– Има време. Програмата след полунощ е по-весела.

Темата за телевизора обаче не я откланя от намерението да любопитства:

– Никога не си ми говорил за своето семейство.

– Няма да ти е интересно.

– Но ти си ме питал за моето.

Въпросът ме сварва неподготвен. Налага се да импровизирам. Баща ми е бил лекар. Домашен лекар (като лъжеш, добавяй по някоя излишна подробност, за да звучи по-убедително). Майка ми – домакиня. Не че била без културни интереси, даже свирела като момиче на пиано, обаче нещата така се стекли, нали знаеш, въпрос на късмет.

– Има си хас да го не знам – промърморва Марта.

– С възпитанието ми се занимаваше главно мама – продължавам семейната повест.

– Нямаш вид на мамино синче.

– Беше строга майка. Грижовна и строга. Разговорът минава на по-леки теми. Например на манията на Табаков да превръща жилището си в крепост.

– Имам усещането, че е на път да превърти – казвам.

– Няма такава опасност. Винаги си е бил такъв. И да го пита човек за какво са му всички тези милиони. Не мисли за смъртта.

– Мисли. Вижда я като някаква бездна. Но не бърза да скача вътре.

Много по-късно, когато сме се качили горе и отдавна сме вече в леглото, а Марта е на път да заспи, чувам я да мърмори:

– Защо ми разказа за онази холандска елха?

– Защото ме питаш.

– Нямам предвид елхата, говоря ти за раздялата.

– Нека не надничаме в бъдещето. Инак ще стигнем до бездната. Знаеш че винаги ще съм с теб духом.

– Не искам духом. Ако е за духом, ще седя и ще подсмърчам пред телевизора.

Празниците отдавна са минали. Студено време и скука. Табаков също не се обажда. Затова го потърсвам. Намирам го на обичайното място зад бюрото. Елхата е изчезнала. На нейното място се е разположил булдогът, дреме и вероятно очаква да поникне нова елха.

– Нищо особено – казвам в отговор на въпроса „кво ново“. – Минах просто да видя как си със здравето.

– Не се надявай – поклаща глава Тетето. – Не че съм цъфнал, но още не съм решил да умирам.

– Кой говори за смърт. Макар че нищо не пречи да помислиш за завещанието си вместо да мислиш за курса на акциите и да пресмяташ колко нараства с всеки изминат ден състоянието ти.

– Мисля и за едното, и за другото.

– Не ти личи. Имам усещането, че по-скоро дремеш и ти като Чърчил и само проформа си пръснал тия бумаги върху бюрото.

– Може и тъй да е. Какъв смисъл да се пресилвам. Не съм ли ти казал, че има време, когато работиш, за да печелиш пари, а има и време, когато парите работят за тебе.

– Това е известно. Кажи по-добре нещо за завещанието.

– Със завещанието въпросът е сложен. Съществуват съображения „за“, обаче не липсват и опасения.

– Например.

– Ами първото и най-главното е, че напиша ли си авещанието, вече нищо няма да пречи на вашите хора а ме гръмнат. И после, в чия полза да бъде това завещание. Твоите глупости на тема Родина, Отечество и роден край изобщо не ги вземам под внимание. Но, ще кажеш – Държавата. Тя наистина е една реалност. Възниква обаче въпросът – кой стои зад нея? Стоят група овоизпечени тузове и техните слуги Манасиевци.

– Всичко това вече съм го чувал. Не чух само събраженията ти „за“.

– Те се подразбират. Аз си отивам – парите остават. Защо да не се върнат там, от където е дошъл първият ми милион.

– Трябва да е бил много голям, щом го произнасяш в единствено число.

– Остави сега подробностите. Освен туй, понеже понякога ме обзема някаква старческа сантименталност, викам си: Този наивник Боев загуби толкова време, за да ме върне към правата вяра. Защо и аз да не направя нещо за него – да му повишат пенсията или да му връчат някое орденче.

– Тук вече ме трогна.

– Не го казвам, за да те обидя. Но съгласи се, че ако помогнеш парите ми да се върнат в страната, това ще бъде наистина голяма заслуга и даже единствената ти заслуга, понеже през всички други години само си надзъртал по кьошетата да дебнеш класовия враг, който в това време си е гледал кефа в очакване Великата братска страна да падне в ръцете му като презряла круша.

– Някои хора, налегне ли ги склерозата, две думи не могат да обелят. При теб е обратното.

Готви се да отговори, та наново да ми натрие носа, но в този момент кабинетът потъва в мрак. Табаков отпърво мълчи, вероятно стъписан, подир което надава възмутен вик към стаята на близнаците, които и без туй вече трополят насам.

– Какво е това безобразие? Нали имаме самостоятелни проводници! Вижте какво става там и донесете свещи.

Аварията се оказва съвсем краткотрайна. Свещите още не са дошли, когато разкошният полилей над главите ни отново грейва. Какво прекрасно нещо е наистина светлината. Което едва ли може да се каже за картината, която тя озарява.

Четирима мъже, изникнали сякаш от небитието, стоят безмълвни пред нас, вперили безизразни погледи в смаяните ни лица. Безмълвието се проточва така, сякаш ще трае вечно.

– Кажете едно „здрасти“, де! – обажда се най-сетне един от групата, вероятно нейният шеф.

„Добре дошли скъпи гости, скъпи гости, коледари!“ – иде ми да издекламирам, но Коледа, както вече казах, отдавна е минала, пък и новодошлите, доколкото може да се съди по каменните им лица, не са настроени за шеги.

– Нейсе – взема отново думата вероятният шеф. – Не ни познавате, но скоро ще се опознаем. Идваме от родната страна. Научихме, че сте имали неприятности с някакви тъмни личности, та решихме да се погрижим за спасението ви. Вероятно се досещате, че ние сме Застрахователите.

Говорещият е млад човек, дълъг, кльощав и с бледо, също длъгнесто лице.

– Знам, че първите ви думи ще бъдат: „Не сме ви викали“. Ние господине обаче не чакаме да ни викат. Додето хората се наканят да ни извикат, белята вече е станала. Така че девизът ни е „по-добре бързо, отколкото никога!“.

Прави няколко крачки към телевизионното устройство в ъгъла, сетне отново идва насам.

– Обзавели сте се с доста скъпа охранителна техника. Излишни разходи, господине. За вашата охрана ние сами ще се грижим. Може да ви прозвучи самонадеяно, обаче след като ние влезем в действие нищо друго не би могло да ви заплашва.

Говори изискано, поне в рамките на своето разбиране за изисканост. Навярно е имал амбицията да става адвокат или политически мъж. Отново прави няколко крачки – този път към прозореца – и отново застава пред Табаков.

– Надявам се, че мълчанието ви не е израз на вътрешна съпротива.

– Съвсем не – потвърждава Тетето.

– Толкова по-добре, защото съпротивата само би усложнила нещата, без да е в състояние да ги промени. Допускам, че в началото ще се дърпате. И други го правят. Но всички, които са останали живи, накрая винаги са отстъпвали. И тъкмо това обяснява, защо са останали живи.

Замълчава, готов да посрещне евентуалните въпроси от наша страна. Подир туй продължава:

– Навярно се досещате, че ние сме само представители на една широка, и бих добавил ефикасна организация в бранша. Казвам това още в началото, за да не би в момент на слабоумие да си въобразите, че бих те могли да ни се противопоставите с насилствени средства или с намеса отвън. Защото – тук ще издам една професионална тайна – даже да успеете да елиминирате някой от нас, това с нищо няма да ви помогне. Защото, господине, ние сме организирани по принципа на дублажа. Всеки от нас четиримата си има дубльор, а всеки дубльор – също дубльор, и така – до края на света, както се казваше в оная песен. Щом сте има ли щастието да станете един от нашите, бъдете уверен, че така ще е до гроб.

Оглежда се и запитва:

– Тук няма ли нищо за пиене. В този дом само аз говоря. Можете да си представите напрежението на гласните ми струни.

– Ще повикам момчетата – отзовава се Табаков.

– Оставете ги момчетата на мира, ние сме се погрижили за тях.

И като се обръща към спътниците си:

– Нека някой провери, къде се намира мокрият бюфет.

Представям си какво ще стане подир малко, когато почнат да се наливат с твърд алкохол. За щастие шкафът с джина и скоча вероятно се е оказал заключен. В кабинета се появяват само два кашона бира.

– Не се безпокойте за чашите, ние си пием направо от кутиите – уведомява ни шефът. – Свикнали сме да работим при полева обстановка.

И като разквасва гласните си струни:

– Пропуснах да ви се представя: Аз самият съм член на Централното ръководство, делегиран да проведа операцията, а тримата ми колеги са отговорници за нейното техническо изпълнение.

– Бихте ли ми съобщили поне имената си – запитва плахо Табаков, – за да знам с кого точно преговарям.

– Преговаряте с мене – отвръща шефът. – Що се отнася до имената, ние не работим с имена. Чужди сме на всякакъв формализъм. Лично към мене бихте могли да се обръщате с „господин Донев“, макар да е без значение, дали ще казвате Донев, Бонев, Тонев или Цонев. Колкото до колегите ми, тях ще ги различавате по самите професии: зъболекарят, оксиженистът и звукооператорът. И един съвет: не ви препоръчвам да влизате с тях в пряк контакт. Не е здравословно. И не защото са лоши момчета, ами просто такава им е професията. Една малка демонстрация на професионалните им умения, лесно ще ви докаже, че съм прав. Ето например това грозно кученце, дето идва насам…

Булдогът наистина се задава тъкмо в момента от кухнята. Иде ми да го наплескам този Чърч по дебелия задник, задето точно сега е решил да привлича вниманието.

– Та казвам де, само една бърза нагрявка с оксижена ще превърне този грозник в кучешко печено. Ела насам, бе мухльо!

– Моля ви, не закачайте животното, то е съвсем безобидно – не се сдържа Табаков, като в същото време хвърля ядосан поглед към Чърчил: „Мирувай!“

– Бих искал за по-нагледно да направя малък експеримент с псето, но щом настоявате, можем да го отложим. Та какво исках да кажа… Да, мисълта ми е, че колкото ви е жално за този пес, поне толкова трябва да жалите и самия себе си, защото оксиженът може да бъде насочен без усилие и към собствените ви меса или поне към техния придатък между бутовете ви. А какво се изисква от вас, за да не стане това? Само една дреболия: послушание. Пълно и безусловно послушание пред своите покровители. Казахте ли нещо?

– Нищо. Слушам внимателно.

– Радвам се, но май че се уморих. Встъпителните обяснения са винаги уморителни.

И към здравеняка на екипа: