Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)

– И аз много приказвам, но вие ме надминахте, признава потомъкът на ацтеките. – Убедителен сте, не отричам. Което е още един повод за съмнение. Но нека спрем дотук. Ще си помисля и ще кажа.

Едва много по-късно, когато вече сме се разположили всеки в креслата си и се готвим да отплуваме в света на сенките, Табаков решава да налее още малко масло в огъня и подхвърля за сведение на микрофоните:

– Тия господа даже не разбират, че не могат да се разхождат из Виенските банки, както се шляят по софийските кръчми. Ако още малко продължат да се мотат насам – натам, задържането им е в кърпа вързано.

– Ти да му мислиш – отвръщам. – Какъвто си милозлив, нищо чудно да се навиеш да им носиш и цигари.

Операцията Хауптман, както за по-кратко бих я нарекъл, изглеждаше на пръв поглед съвсем безпроблемна. Двама души се срещат в присъствието на трети, за да подпишат някакъв документ, по чието съдържание предварително има съгласие. Но както вече хиляди пъти е казвано, нещата рядко се оказват такива, каквито изглеждат. Първото малко противоречие между Табаков и главния застраховател възниква по въпроса за самия документ. Донев настоява да бъдат изготвени предварително два документа.

– Може и три – съгласява се равнодушно Тетето – но не вярвам прекалените ви амбиции да бъдат задоволени.

– То не се знае – възразява Донев. – Моят принцип е да си готов и с програма – минимум, и с програма – максимум. На този свят всичко е въпрос на пазарлък.

– При моя случай коя от двете програми беше реализирана?

– Това ще се разбере по начина, по който ще приключим сделката с Хауптман – отвръща застрахователят.

Между двете програми разликата е само в един детайл: Според първата капиталът на замразената фирма се разделя по равно между договарящите страни. Според втората обаче Табаков (разбирай Донев) получава две трети от капитала, като това обстоятелство е мотивирано с някакви сложни и мъгляви аргументи за понесени вреди и пропуснати ползи.

– Казахте, че племенникът на Хауптман живее в Линц – любопитства за не знам кой си път Вождът, който носи в себе си вечното опасение да не бъде преметнат.

– Казах, да – потвърждава Табаков. – А също и го повторих и потретих. Но ако държите, мога да ви го издекламирам още веднъж.

– Мисълта ми е, че вместо да караме човека да идва тука със собствен транспорт и да харчи пари за бензин, може би по-добре би било да отидем и да го вземем с наша кола.

– И това е възможно – кима сговорчиво Тетето. – Съществуват сто начина да се развали една сделка и този е само един от тях.

И забелязал киселата физиономия на опонента си:

– Предполагам, че е много приятно да наблюдаваш света с убеждението, че всички около теб са идиоти, но има случаи, когато това самочувствие може да ви изиграе неприятна шега.

– Запазете своята язвителност за себе си – репли-кира го Донев. – И аз имам право на своите съмнения.

Същото твърди и Табаков. Търканията възникват още по въпроса за състава на аудиторията при подписването. Вождът поддържа, че трябва да бъде асистиран от всичките си помощници, към които прибавя и някакъв хер Петер.

В течение на операцията се изяснява, че въпросният господин Ханс Петер в детството си е бил само един български Иван Петров, чийто баща се бил озовал в околностите на Виена, за да произвежда и да прдава тук зеленчуци. Оказва се също, че хер Петер е чичо на едно от кретенчетата, организирали отвличането ми, което сам Петер ми напомня пътем с усмивка, като го именува „детинска лудория“.

– Нали знаете, какви са днешните тийнейджъри предприемчиви и агресивни колкото си щат. Но инак не са лоши хлапета.

Та тъкмо опитът на Донев да пробута и въпросния Петер в антуража си, прелива чашата на търпението на Тетето.

– Простете, господине, но вашите претенции са действително прекалени – нарушава равнодушието си той. – Не стига, че срещу мене и секретаря ми строявате цялата си банда, ами сега ми тикате и някаква тъмна личност под вероятно измисленото име Петер.

– Няма нищо измислено, измислиците са ваш патент – дразни се и Донев. – Петер ще присъства в качеството на мой юридически съветник, а освен туй ще е необходим на всички ни като преводач.

– Аз нямам нужда от преводач.

– Аз пък имам нужда. Патриот съм. И не съм могъл като вас да натрупвам състоянието си зад граница, продавайки на метър и на кило националните интереси.

Щом спорът е започнал да затъва в политическите калища, нищо чудно цялата операция да се провали, без изобщо да е започнала. За щастие железният принцип на Маркс, че битието определя съзнанието и в този случай показва цялата си устойчивост, в смисъл, че материалните интереси надделяват над политическите страсти. Стига се до компромисното положение – Петер влиза в екипа, но за сметка на него оттам излизат зъболекарят и оксиженистът.

– Виждате, че съм готов на отстъпки – забелязва Донев. – Съветвам и вас да бъдете по-отстъпчив. Нали трябва да доведем нещата до успешния край.

– След което ще ме пречукате – допълва мрачно ТТ.

– Сериозно ли говорите? – недоумява опонентът. – Как ще ви пречукаме? За какво ще ви пречукаме? Нали още ще ни бъдете необходим.

– Абе де да знам – дърпа се Табаков от очерталото се примирие. – Ще скроите там някаква комбинация.

Накрая отношенията се нормализират, подготовката приключва, идва и драматичният Ден Хикс, в който Успехът е призван да увенчае Делото. Заранта ми е наредено да занеса проектодоговорите на нотариуса, за да се запознае предварително с тях. Към мене е делегиран и Слона, за да не би да прибегна към срещи от трети вид, при което става дума не за извънземни, а за най-обикновени полицаи.

Да се движиш из улиците със Слон е по начало рисковано. Това важи особено за пренаселен град като Виена.

– Старай се да караш, без да прегазваш част от минувачите – съветвам животното, заело място зад волана.

– Ти не ме учи – избоботва зоологическата рядкост. – Писнало ми е от интелигенти като тебе, знаете само акъл да давате.

Колкото и да е враждебен към опита да му дават акъл, Слонът все пак следва указанията ми по коя улица да се движи и на къде да завие, защото в противен случай шансът да стигнем до желаното място ще се окаже нулев.

В края на зимата сме. Денят е хладен и мрачен. Това прави предградието в което се забиваме, да изглежда още по-мрачно. Стигаме до някаква доста широка невзрачна улица с безлични сгради, които биха могли да бъдат и жилища, но приличат по-скоро на складове и работилници. Постройката на интересуващия ни адрес е от по-друг характер. Невисока, но твърде масивна, излята сякаш цялата от бетон, тя има супермодерен вид с циментовите си стени, запазили отпечатъците на кофража и с отворите си за прозорци, напомнящи на амбразури. Зданието е все още недовършено и нищо чудно да е същата тази цитадела, която Табаков обещаваше да построи.

Дворът, ограден с циментов зид е обширен, но пуст, ако не броим неразтопените все още кални преспи. До вратата на лицевата страна е монтирана месингова табелка: „Д-р Лудвиг Мозер, невролог“. Тетето навремето беше ми споменал за някакъв доктор Мозер, но в случая не сме тръгнали да търсим невролог, макар всички да се нуждаем от такъв. Оказва се, че входът за нотариуса е откъм задната страна на сградата, за което свидетелства друга табелка:

ОТО ФУКС

НОТАРИУС

– Ти ще чакаш тук – нареждам на Слона пред входа.

– Да не фъснеш.

Поемам по грубата циментова стълба към първия етаж, следвайки указанието на закачената върху стената стрелка. Трудно е да се заблудиш, понеже втори етаж изобщо няма.

Хер фукс ме приема едва подир продължително звънене и след като вероятно ме е изследвал през монтираната на вратата шпионка. Това е невисок на ръст, но обемист на шкембе господин, чиято внушителна физика говори за положителното му отношение към едрите виенски шницели и към халбите мюнхенска бира. Вероятно вече е минал шейсетте, но нищо в жизнерадостното му добродушно изражение не подсказва преждевременно износване.

– Чудесно – промърморва той, като хвърля небрежно плика с договорите върху масивното бюро. – Ще ги прегледам, но вие знаете, че това са просто формалности. След като има добри отношения и добра воля, всичко останало са формалности.

С това мисията ми е приключена. Сбогуваме се, при което нотариусът не пропуска да ми напомни, че срещата ще е в 17 нула нула часа.

И тъй – 17.00. Тясното и без туй коридорче пред кабинета на нотариуса е съвсем отесняло от притока на познати и непознати лица. Непознат е всъщност единствено Петер, когото Донев представя като ръководител в австрийския клон на застрахователната фирма. Възпитан и любезен човек.

– Разбрах, че сте понатупали моя племенник – забелязва, след като му подсказвам кой съм. – Допускам, че си го е заслужил, тъй че няма вреда.

– Държа само вие и Петер да влезете – напомня Табаков, когато нотариусът отваря вратата към кабинета.

– Добре де, разбрахме се – промърморва застраховчикът.

Което не пречи да вкара в суматохата и Слона. Останалите технически лица, както и близнаците биват експедирани да чакат в антрето долу.

Бившият учител по музика и настоящ наследник, вече се намира в кабинета, седнал на някакъв жалък виенски стол до бюрото.

– Ще ме извините за оскъдната обстановка – забелязва домакинът, – но още сме в процес на нанасяне, така че сядайте, кой където намери.

Което и правим. Хауптман младши доста напомня по външност на хер Ото. Той също е над шейсетте и също изглежда жизнерадостен и добродушен, вероятно с известен уклон не толкова към бирата, колкото към рейнските, а защо не и мозелските вина, слабост подсказвана както от червендалестото му лице, така и от масивния нос, греещ оптимистично с цвета на добре узрял домат.

Добродушието обаче си има граници. Затова нищо чудно, че преди още да сме минали към същността на въпроса, музиковедът подхвърля:

– Струва ми се, че тук стана пренаселено, особено ако се има предвид конфиденциалния характер на срещата ни.

Петер взема думата, за да обясни естеството на наплива.

– А вие самият кой сте, ако смея да попитам? – продължава да се интересува наследникът. И след като изслушва обясненията, обобщава:

– Юридически консултант, секретар, бодигард, без да говорим за вас самия и многобройните ви функции… И целият този юридически и административен елит – срещу моята скромна персона!

И като се обръща към нотариуса:

– Кажете, справедливо ли е? Ами аз също искам и адвокат, и секретар и бодигард… Защо не ме предупредихте да си ги доведа.

Настъпва неловко мълчание.

– Мисля, че възражението ви не е лишено от логика – решава да наруши паузата Табаков. – Обаче…

– Не приемам никакво „обаче“! – заинатява се Хауптман. – Или излишните хора ще напуснат помещението, или ще прекратим срещата.

– Поставени сме пред една дилема – установява нотариусът. – Решението не влиза в моите прерогати ви. Какво ще кажете, господа?

Всички мълчат. Единствен Донев, който до този момент напрегнато е давал ухо на симултанния превод на Петер, взема думата. Изказването му е съвсем кратко:

– Не!

– В какъв смисъл „не“? – запитва хер Фукс.

– Превеждай точно! – нарежда вождът на Петер и за да не го затрудни прекалено с превода, произнася отново с категоричен глас своето „не“. Подир което, усетил вероятно невъзприемчивостта на аудиторията, пояснява:

– И аз, като юридическо лице, и бодигардът, без да говорим за преводача, сме тук, не за да обслужваме едната страна, а всички. Единствен секретарят на господин Табаков е вероятно излишен. Нямам нищо против да напусне срещата. Колкото до отменянето на самата среща, ще повторя отново своето категорично „НЕ“. Уважаемият господин Хауптман може би не си дава сметка, че ние изразходвахме доста сили и време, за да организираме тази скромна церемония и нямаме никакво намерение да я отлагаме за неопределено време.

– Обяснете на господин юриста – обръща се Хауптман към Петер, – че отказвам да се подчиня на диктат. Сега пък аз казвам „Не“ и то е окончателно!

– Но, чакайте, господа, чакайте! – провиква се скандализиран уважаемият Фукс и без повече протакане вади пистолета си, за да последва примера на останалите.

Най-чевръст се е оказал Хауптман младши, чийто картечен пистолет най-първо огласява кабинета с изстрели. По реда на старшинството пръв бива улучен Донев, който дори не успява да извади собственото си оръжие. Злата съдба сполетява и Слона, който, дали засегнат от изстрелите или завладян от уплахата, е рухнал между столовете, без да пропусне все пак да прати два – три куршума към враговете, макар и без видим успех. Участта на Петер е също трагична, но минава почти незабелязано, защото тропотът по стълбището подсказва, че плебсът от партера също напира за участие в престрелката. Намесата им е самоотвержена, обаче обречена на провал. Още с отварянето на вратата двамата помощник – застрахователи влизат в ролята на мишени, върху които се изсипват куршумите на картечния пистолет. Не пострадват само близнаците, защото са били обезвредени долу на входа.

– Хайде, по-бързо, полицаите ще довтасат всеки момент! – извиква ми Табаков, който заедно с нотариуса и наследника вече е на вратата. Сподирвам ги и в този момент усещам някакво парване в дясната плешка. Недоубитият Слон се е надигнал от пода и е успял да ми изпрати последния си прощален изстрел.

Едно парване по гърба, истинска дреболия, едно шеговито напомняне, че играта на чифт-тек със Смъртта продължава. Правя крачка напред, после опитвам и втора, после… после се строполявам в мрака.

Озовал съм се в някакви смътни пространства. Отпърво си мисля, че просто се смрачава, но после усещам, как този мрак се движи и ме увлича неудържимо в незнайна посока като морска вълна. Не бих казал, че плувам по гребена на вълната. По-скоро плувам под нея, с всички шансове тя да се срине и да ме погребе. И все пак плувам. Изплъзвам й се в последния миг, но тя отново надвисва над мене и аз отново й се изплъзвам в онази последна секунда, която разделя избавлението от гибелта.

И така – до безкрай.

Не знам колко време е минало, нито какво е станало с мен, когато дочувам някакъв слаб глас, долитащ от много далеч:

– Другарю началник…

Знам, че не е за мен и не му обръщам внимание, понеже никога не съм бил ничий началник. Гласът обаче прозвучава наново, вече съвсем призивно:

– Другарю началник…

Разбирам, че това е Пешо шофьора и понечвам да го скастря:

„Не съм ти началник и престани да ме другаросваш“.

Но от устата ми не излиза никакъв звук. А призивът пак се повтаря, този път съпроводен с докосването на някаква хладна ръка до челото ми. Отварям очи. Мракът на съня се е пръснал. Някакъв човек се е надвесил над мен. Наистина Пешо е.

– Трябва да глътнете това. Тика ми в устата някакви пилюли.

– Пийнете и глътка вода.

Изпълнявам нареждането, само за да ми се махне от главата, като усещам че мракът отново приижда.

Още време е минало, но нямам представа колко. Отново чувам глас, този път женски…

– Ти акъл имаш ли, бе… Човекът умира… Защо не повика лекар.

И пак гласа на Пешо:

– Как ще повикам лекар? А полицаите?

– Браво. Ще го оставим да мре, само за да не дойдат полицаите.

Тя казва още нещо, но не разбирам какво, понеже гласът е вече съвсем тих, а аз отново потъвам в някакви мрачини.

– Вие сте единствената ни надежда, доктор Мозер – говори Марта.

Но това е вече много по-късно и пространството около мене отново е светло.

– Разбирам ви, госпожо, но вие знаете, че аз съм невролог, а не хирург. На този човек му е нужен хирург и то – възможно по-скоро.

„Необходимо ли е да бъбрите точно тук, над главата ми?“ бих казал, ако можех. „И загасете тази светлина“, бих добавил, защото усещам как заедно със светлината нахлува в гърдите ми и болката.

Още време е минало и болката е станала още по-силна, понеже сега съм обърнат по корем. И отново някакъв мъж бъбри над мен:

– При полеви условия, казвате… Но това не значи, че мога да оперирам върху кухненска маса с нож че за рязане на домати…

Може би казва още нещо за доматите, но някой ме бодва по рамото и отново съм в небитието.

– Ти вече се беше запътил към оня свят – говори ми Марта два дни по-късно. – Добре че доктор Мозер, нали е приятел на Табаков, намери хирург и го убеди да направи операцията в гаража. Хирургическа операция в гараж! И това не беше ми идвало до главата. И като си помисля, че всичко го дължа на любимия си съпруг, бившия.

Наистина съм в гараж. Това е някакво малко помещение, където Пешо държи опела, с който се движи насам-натам да изпълнява поръчките на шефа си. Вероятно тука и спи, искам да кажа, когато ме няма, защото в момента съм заел единственото походно легло, вече опериран, превързан и готов за нов живот, в случай че още дни са ми писани по капризите на Провидението.

– Как ме намери? – питам шофьора.

– Ами седях долу в опела, а шефът изскочи от вратата и тъкмо да се качи в мерцедеса, ми викна: „Виж, вика, бившето ти началство къде артиса, да не би да са го ранили“.

– А Табаков къде е?

– Знам ли го. Предполагам, че си е вкъщи. Въпросът в момента не ме интересува особено.

Възниква отново седмица по-късно. Вече съм настанен в жилището на Марта, възстановил съм се в границите на възможното и с прилива на жизнени сили усещам и възраждане на любопитството към житейските събития.

– Провери ли, дали Табаков се е прибрал? – питам шофьора, който се е отбил да ме види.

– Не съм проверявал.

И доловил недоумението ми, обяснява:

– Не смея да се въртя около онази квартира, докато всичко не е утихнало. Не искам да ме забъркват в нищо, за да не ми духнат австрийците под опашката. Да знаете само какво пишат вестниците за онази престрелка.

– Какво пишат?

– Какво ли не: Разчистване на сметки между гангстери. Приливът на емигранти от Изтока превръщал Виена в Чикаго на Средна Европа и други такива.

– За Табаков пишат ли?

– Не го споменават. Но ако продължава така, може и него да го забъркат.

– Какво има да продължава? Нали онези ги изтрепаха.

– Изтрепват едни, пристигат други. Марта е също песимистично настроена.

– Не се надявай да намериш Табаков в жилището му. Проверила съм вече: Птичката отлетя.

– Птичка ли? Вероятно имаш предвид нашия пъдпъдък.

– И див петел да го наречеш, все тая: Дивият петел отлетя.

Вече съм се съвзел достатъчно, за да рискувам едно излизане. Помолвам шофьора да ме откара на въпросния адрес. След известно колебание и при условие да спре на съседната улица, Пешо изпълва молбата ми.

За да избегна срещата с портиера, минавам откъм гаража. Ролетката е вдигната, помещението е празно. Няма нито коли, нито близнаци. Поемам нагоре по тясната стълба и още не стигнал до етажа, чувам подозрителни звуци. Малко по-късно някой ме блъсва грубо в краката. Готвя се да възразя с могъщ ритник, когато разбирам, че това е Чърчил. Мръсен, отслабнал, почти неузнаваем, и все пак – Чърчил.

– Какво правиш тук, кученцето ми? Защо си самичко? Къде е твоят лош татко, дето изоставя детето си?

На всичките ми въпроси Чърч отвръща с едно и също жално скимтене, в което се смесват радост и мъка.

– Само това не очаквах от този жесток егоист – коментира по-късно Марта, докато къпе булдога във ваната. – Щом изоставя даже единственото си любимо същество, какво искаш от подобен звяр.

– Не допускам, че го е изоставил. Би могъл да изостави по-скоро родната си майка, отколкото Чърч.

– Предполагаш, че са го убили?

– Не изключвам нищо.

Тази трагична възможност хвърля жената в дълбока размисъл. Не бих казал „скръбна размисъл“, по-скоро загриженост.

– Добре, че полицията не е окупирала апартамента – забелязвам, за да я разведря.

– Какво му е доброто? Нали казваш, че бандюгите са пребарали цялото жилище.

– Така те си мислят.

– А ти какво мислиш.

– Все нещичко е останало.

– Ако имаш предвид бронзовия часовник и портрета на графинята, това не са Бог знае какви съкровища.

– Говоря за нещо по-сериозно, но нека не бързаме. Да оставим нещата да се успокоят. Всяко нещо с времето си, както казваше бившият ти съпруг. По-добре помисли къде ли може да се е заврял.

– Точно това мисля. Избрал е място, което смята за най-сигурно. Само че къде ли е то?

Три дни по-късно, следвайки дискретно опела на Пешо, се озовавам в селището на брега на Мондзее. Някой ще каже, че това е черна неблагодарност – да шпионирам човека, който ми е спасил живота. Но какво да се прави – работата преди всичко.

Мондзее. Табаков обичаше това място. А сега ето че точно тук се мотае шофьорът му. Движи се насам-натам с опела, купува това-онова от дюкяните, сякаш Виена не му е достатъчна като пазар. Може би точно това избягва – да се мотае прекалено из Виена. Само че защо се е напъхал тъкмо в Мондзее. Уличките на селището не са удобни за маневриране. Нищо чудно, че подир няколко завоя Пешо и аз се засичаме. Дали той мене, дали аз – него, но се засичаме.

– Здрасти, Пешо, какво те води насам?

– Здрасти, другарю началник. Вие тук, на почивка ли?

– Ами нали знаеш какво ми е дереджето. Ако не беше ти, да ми спасиш живота…

– Нека по-добре да не говорим за това.

– Няма защо да се стесняваш от добротата си. Завиждам на Табаков, че има такъв помощник. Той как е?

– Не го знам. Нали ви казах.

– Това, че си изрекъл една лъжа, не те задължава да я повтаряш непрекъснато. Знаеш, че не съм от враговете на шефа ти.

Той мълчи.

– Хайде – подканям го, – какво се окуми. Табаков може да очаква от мене само добро.

– И аз така мисля. Но ми е наредено да се пазя от всички без изключение.

– От мене грудно ще се опазиш. Голям навлек съм. Хайде, думай.

Домашният пансион „Еделвайс“ е двуетажна вила в алпийски стип. Разположена е на отсрещната страна на брега, усойна и почти ненаселена, вероятно защото е захлупена от тежката сянка на издигащия се над нея горист склон. Тихо и изолирано място, великолепен пристан за любителите на самотата, но в момента неизползваем. Върху дъсчената ограда на имота е поставена табелка:

РЕМОНТ

Респектиран от този надпис, ограничавам наблюденията си върху външния вид на вилата, като дискретно я изучавам, скрит между дърветата на гористия склон. Никакви признаци на живот. Или почти. Едва много по-късно млад човек излиза на терасата, издадена напред като козирка над водите на езерото, прави няколко крачки напред, оглежда се насам и натам, подир което си прочиства гърлото с една храчка и се прибира във вилата.

Младият шампион по далечно плюене ми е добре познат, което съвсем не ме задължава да му се обаждам. Ако Табаков е решил да се изолира в това усойно място с близнаците, нямам никакво основание да нарушавам спокойствието му. Единственото, което бих си позволил да направя, то е да проверя, дали и доколко моят приятел от младини действително си е осигурил спокойствие.

Търпеливо дочаквам нощта. Преживените съвсем наскоро кошмари са ме тренирали да блуждая с успех в мрачините. Няма сняг, няма луна, няма пазачи. Истинско щастие е, че го няма и Чърч, да се разджавка, щом ме подуши. Вече е възможно да проуча и вътрешността на пансиона, поне що се отнася до осветените помещения. За сега те са две: Големият хол с изход към терасата. И свързаната с него кухня, с прозорец и врата откъм задната част на постройката. Кухнята засега е пуста. Върху масата са струпани всевъзможни продукти, но част от тях вече са пренесени с подноси в хола, където в момента се развива действието.

Двамата близнаци са се разположили на дивана, заети с консумацията на донесените от кухнята деликатеси. Табаков, независимо от известното си чревоугодие, не участва в гощавката по девет причини, една от които е, че ръцете му са в белезници, а гърбът – прикован с въже за облегалката на стола, върху който седи. Позната ситуация.

– Много жалим, шефе, но трябва да караме по закона – говори Макс, като нагъва тънката филия, увенчана с дебел резен шунка.

– Природният закон – уточнява Мориц.

– Човек за човека е вълк – нали сам го казваше – напомня Макс.

– Щом е така, кои сме ние, да нарушаваме закона – добавя Мориц.

– Не е от злоба. Даже ми става жал, като те гледам – продължава Макс.

– На мене пък не ми е жал – доверява Мориц. – За цял живот ни зароби.

– И малко плащаше. От застрахователя свихме повече.

– Тя само техниката колко пари струва – забелязва Мориц, като привлича с жест вниманието на Табаков върху две черни куфарчета, облегнати на дивана.

– Какво ще кажеш, да ти пуснем ли техниката? – пита Макс.

– За тебе ще е безплатно – обещава Мориц. – С какво да почнем: със зъболечението или с нагревките?

Двамата временно са прекратили плюскането и се кискат в дует като улави. Шефът седи с непроницаем и леко сънлив израз, както обича да прави, за да демонстрира отчуждение. Предполагам, че още не е решил на какво трябва да разчита – дали само на хулигански гаври или на онова, от което най-много го е страх.

Сценката е занимателна, обаче аз нямам време да й се любувам. Завивам към задната страна на сградата и влизам през вратата на кухнята. Отварям всички кранове на голямата газова печка за готвене, сетне загасям лампата и пак излизам, като почти затварям отново вратата. Дано веселяците продължат по-дълго скеча, след кискането ще трябва да довършат и плюскането.

Трябва да са изминали петнайсетина минути от развъртането на вентилите, когато Макс или Мориц влиза в кухнята и спира стъписан пред факта, че няма осветление. Не бой се, казвам му на ума си и хвърлям пуснатата в действие запалка в помещението, като в същия миг се дръпвам навън. Пиротехническият ефект е на висота – бляскавият взрив от възпламенения газ и издънените прозорци са впечатляващи, но аз нямам време за съзерцание. Върнал съм се за секунди на терасата и съм разтворил вратата тъкмо в мига, когато вторият Макс или Мориц е скочил и стреснато гледа към лумналия през вратата облак от горящ газ.

Не разбирам нищо от източните бойни изкуства. Затуй се задоволявам по съвсем примитивен начин да строша най-близкия стол в главата на близнака. А понеже той явно е изпаднал в шок, затьтрям го през терасата и го блъсвам в езерото по дирите на одевешната му храчка. Надявам се, че алпийските води са достатъчно хладни, за да му върнат разсъдъка, в случай, че е оцелял.

– Разхлади ли се достатъчно, та да се сетиш и за мене? – пита Тетето, когато отново се връщам в хола.

И додето го освобождавам от въжето и белезниците, промърморва:

– Вече втори ден как ме тровят. Впръскват ми някакви дози в кръвта, та смъртта ми да добие вид на естествена.

– Трябва веднага да повикаме лекар.

– Няма как. Телефонната връзка е прекъсната. И не искам никакви срещи с полицията и с пресата.

Изправя се с леко полюшване, сякаш за да провери, дали все още е в състояние да се държи на нозете си. Побледнял е и диша тежко, но изглежда спокоен.

– Да изчезваме – настоява. – Подир малко цялата хижа ще лумне, а минути по-късно тук няма да можеш да се разминеш от полицаи и зяпачи.

Движим се надолу по тясна пътека, малко встрани от асфалтираната алея. Електрическото фенерче на Табаков ни помага да не се сринем в храсталака под нас.

– Ще ти подпиша чек, за да изтеглиш малко пари. Колкото да ни стигнат на първо време.

– В случай, че си закъсал – казвам, – аз също мога да ти услужа. Онази пачка, дето ми я набута в шлифера, още я пазя.

– Продължавай да я пазиш – окуражава ме ТТ. – С нея навярно ще те погребат.

– Не мога повече, трябва да си почина – изхърква по някое време. – Тази отрова, дето ми я впръскваха, изглежда почва да действа по-силно при движение.

Сяда да си поеме дъх на някакъв камък край пътеката. Заревото зад нас подсказва, че домашният пансион „Еделвайс“ Наистина е в пламъци. Тетето обаче не гледа натам, а слухти към алеята под нас в очакване на неизбежната публика.

Използвам паузата, за да му напомня за един въпрос. Вечният спорен въпрос между двама ни:

– Преди време бе обещал, че ще завещаеш имуществото си в полза на държавата ни.

– Ще го завещая – потвърждава Табаков с глух глас. – Ако оцелея…

– Ще оцелееш, разбира си. За всеки случай приготвил съм един текст.

– Какъв текст?

– На завещанието.

Подавам листа. Доста неугледен лист, сгъван на две и на четири и дълго носен в паспорта ми, още от онзи ден, когато Весо Контрола беше ми го връчил с предупреждението, че може да служи само за образец.

– Дръж добре фенерчето, де – напътва ме Тетето. – Осветявай листа, а не краката ми.

Сетне, едва погледнал завещанието, промърморва:

– Това за нищо не става. Написано на машина… Без нотариална заверка… Това, братко, за нищо не става…

Готви се да каже още нещо, но млъква, уморен от дългата фраза.

– Добре де, подпиши го все пак, макар да не става.

– Дай нещо за писане.

Химикалката също я нося от много отдавна. Готова точно за случая. Подавам му я и подлагам под листа паспорта си.

– Казвам ти, че за нищо не става… Но щом настояваш… Освети листа, де…

Млъква, навежда се към завещанието, обаче преди да вземе химикалката, произнася с прекъсващ се глас:

– За тебе специално съм приготвил нещо друго… Нещо по-ценно…

Бърка в джоба на жилетката си и ми подава някакво ключе:

– Дръж! Сега дай писалката.

Взема я с трепереща ръка и се навежда още повече, за да види къде да сложи подписа. Започва нещо да пише, но все повече се накланя, додето внезапно се срива и похлупва с туловището си нещастния образец. Опитвам се да вдигна припадналия, за да може да диша и даже почти успявам, когато усещам, че държа в ръцете си някакво много тежко и бездиханно тяло.

Траян Табаков вече е полетял в бездната.

– Как мина погребението? – питам Марта, която току-що се е прибрала.

– Мижаво. Имаше към десетина души, половината от които бяха навярно цивилни полицаи.

– Все пак, Бог да го прости – произнасям с умерена меланхолия.

– Бог може и да прощава, на него му е все тая, но аз – не! – отвръща сухо тя. До тоя ден всичко съм му прощавала – и равнодушието, и скъперничеството, но за последното безобразие едва ли бих му простила.

– Имаш предвид наследството.

– Естествено.

– Може да е оставил някакво завещание.

– Изключено. Човек, който мисли само за себе си, не оставя завещания.

– Забравяш Брунхилда.

– Тя вече всичко е обсебила и без завещание. Щяла да прави фондация, за да обезсмъртява името му.

– Не смяташ ли да понадникнеш в апартамента. Нали имаш ключове.

– Не смея. Онази ще ме обяви за крадла.

– Много вероятно е. Не бива да се избързва. Въпросът за наследството безпокои и мене, но за сега имам по-важни грижи, свързани с една дребна подробност от трагичната нощ край „Еделвайс“: Пиринченото ключе, връчено ми от Табаков, като някаква уж много ценна вещ. Каква ти ценна вещ! – бих могъл да кажа, – та аз го имам същото, както и неопределен брой други хора. Установих го още щом се прибрах у дом, като го сравних с моето, дето беше в чантата ми. Отличаваха се единствено по различните номера, гравирани върху тях. Моето ключе бе от шкафчето за ръчен багаж на гарата. Не беше нужен много акъл, за да се сетя, че неговото вероятно е от същото място. Още на заранта прескочих до гарата. Не бе трудно да намеря шкафчето със съответния номер. Беше само на някакви си три метра от моето. Уверих се с периферното си зрение, че наоколо няма зяпачи, завъртях ключа в ключалката, отворих вратичката и усетих гадната тръпка на разочарованието.