Текст книги "Ченге втора употреба"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)

– Естествено. Но сега, когато и ти си тук, вече съм напълно спокоен. Старият добър макаров под ръка ли ти е?

– В момента – не. Ако обаче ми осигуриш разрешително, ще го нося по всяко време.

– Може да те снабдя и с разрешително. Само че за целта ще се наложи да те представя като свой бодигард.

– Защо не. Казано е, че не съществува унизителен труд.

В този момент от съседната стая се появява Чърчил и сякаш за да дразни господаря си, се насочва право към мене.

– Прибери това месо – нарежда ми Тетето, забелязал, че вадя от джоба си пластмасово пликче. – Чърч кренвирши не яде.

Булдогьт подушва предпазливо кренвирша, после все така предпазливо отхапва парченце, сетне още едно и още едно, докато излапва целия кренвирш.

– Прави го само за да ме ядосва – изръмжава Та баков. – Ако му се разстрои стомахът, ти ще отговаряш.

– Можеше да избегнеш инцидента, ако беше почерпил една пура. Но нали си стиснат…

– Пурите са на масата. Или искаш да ти ги пъхам в устата.

Възползвам се от косвената покана. Домакинът с нескрита завист наблюдава как щедро поемам ароматния дим в устата си и след това бавно го изхвърлям, сякаш решен да задимя целия кабинет. На ТТ също му се пуши, но той спазва известен часови график, наложен му от лекаря.

– Нещо друго тревожно край тебе има ли? – питам.

– Нищо. Пълно безветрие. Като затишие пред буря.

– Значи всичко е наред.

– Нищо не е наред. Затишие пред буря – не чу ли.

– Това е просто неврастения.

– Искаш да кажеш пристъп на безпричинен страх.

– Не исках да употребя точната дума. Знам, че си докачлив.

– Може и да съм докачлив, но не съм страхлив. Не говоря за тръпката на напрежение. Тя е част от удоволствието. Ако беше играч, щеше да го разбереш. Целият ми живот е преминал в рисковани ситуации. Без тях едва ли бих усещал истински, че живея. Заплахите не ме карат да треперя. Неведнъж съм понасял и удари. И винаги съм си го връщал. Ако ми разбие носа, аз му счупвам главата.

– Не знаех, че владееш и борческите фатки.

– Не се смятам за шампион, обаче при нужда ги прилагам. Но най-вече ми се удават финансовите удари. Те са най-болезнени. И най-доходни. Поне половината удари, които ми се е случвало да нанасям, са наказателни.

– Излишно е да ме убеждаваш, Траяне. Знам че си борческа натура. Бих могъл само да завиждам на безстрашието ти.

– Излишно е да се подиграваш. Не съм казал, че съм безстрашен. Казах само, че не съм страхлив. То не е едно и също.

– Нещо не я долавям разликата.

– Абе всеки на този свят се бои от нещо.

– Вярно: бездната.

– Бездната е друго. Тя е ужасът на отвъдното. Говоря ти за нещо съвсем просто: Болката. Обезумявам от нея, ако премине отвъд поносимото. Ето, от това ме е страх. Защото когато имаш работа с кретени, друго не можеш да очакваш. Ще те затиснат в някой килер и ще почнат да забиват бормашината в челюстта ти.

– Това ли е най-страшното ти видение.

– Видение ли? При някои банди то си е текуща практика. „Зъболекарите“, така им викат.

– Може би имат и по-деликатни средства за разпит.

– Имат, но и тях не ти препоръчвам. Какво би казал например за музикалните форми?

– Не съм по музиката.

– И аз не съм, но някои пита ли ни. Стягат главата ти в обръч с две слушалки и пускат по аудиото нещо за душата. После почват да усилват звука. Само го усилват, нищо повече. До кога ли? Докато припаднеш. Кратка почивка. А после отново, и пак, и пак, додето превъртиш. Да не ти напомням за други, по-традиционни способи, като например да ти обработват тестикулите с горелка или…

– Ясно! – спирам го – Излишно е да влизаш в подробности.

– Исках само да ти обясня от какво ме е страх.

– Ами ако се стигне до там, ще им кажеш онова, което искат да знаят и толкова.

– На теб ли да обяснявам, че и това не е спасение. Каквото и да им кажеш, те ще мислят, че все нещо криеш и ще продължават да питат. Сещаш се как.

– Пълна безизходица, така ли?

– Все още не. Поне додето не са ме налапали.

– Допускам, че даже да те налапат, пак ще извадиш някое секретно оръжие.

– Например? Дай някоя идея.

– Да ти давам идея? Аз – на тебе! Че какъв по-голям резерв от идеи от собствената ти глава бе, Траяне.

– Ласкаеш ме. Но ако става дума за миналото, може и да си прав. Не е възможно да печелиш пари, без да печелиш врагове. А печелиш ли врагове, трябва да знаеш как да се оправяш с тях. Оправял съм се, обаче и те са ми го връщали. Най-първо ме обявяваха за враг на правителството, сиреч „Дръжте го!“ После ми осуетиха няколко сделки. Провалиха ми плана да развия производство у нас. Опитаха се да ми скроят процес за контрабанда на стоки. Осуетиха ми намерението да създам бизнес в Африка. Правеха ми най-различни мизерии и тук. А на всичкото отгоре твърдят, че те са потърпевшите, докато аз съм престъпник, перач на пари, кредитен милионер и какво ли не.

– Мъченик си.

– Не се оплаквам. Проливал съм кръв и чужда, и своя. Но не пищя като тях: „Помощ, обраха ме!“ Ами ще те оберат, бе глупак, нали това е целта на играта – по-кадърният да обере некадърника. Незаконно било – понеже губещите са те. Ако губещият бях аз, тогава всичко щеше да бъде според закона, техният.

– Версията ти звучи убедително.

– Каква „версия“ бе! Говоря ти за факти. Че нали ако бях действал незаконно, досега двайсет пъти да ме осъдят. Опитаха се, но и тук се провалиха. Защото законите аз ги знам не по зле от тях, включително и вратичките, дето си ги бяха осигурили. Осигурили си ги бяха за себе си, пък ги използвах аз. Какви ли не дела се опитаха да ми курдисат – навсякъде удариха на камък.

– Добре, че си съхранил чистотата си – продължавам да го адмирирам.

– Нормите за ред и законност те ги определяха. Практическото им приложение – също. Съобразявал съм се с техните рамки.

– Например?

– Примери – колкото щеш. Как в една страна с малко пари се навъдиха толкова много банки?

– Кажи, че и аз да открия една.

– Напълно е било възможно, само че вече си закъснял. Защото даже в загубена страна като нашата един капташки номер не може да се повтаря до безкрайност.

– А когато можеше, как го използваха?

– По най-простия начин. Основаваш банка с неголяма сума. За да нарасне сумата, уреждаш друга голяма банка, може и БНБ, да ти налее пари. Викат му „рефинансиране“. Създаваш междувременно свои предприятия, за да източиш в тях налетите пари. А за да не кажат, че си егоист, услужваш и на други хора. Те сами ти идват на крака. „Ще ми дадеш – вика – десет милиона кредит, а от тях ще получиш петстотин хиляди“. Готово. Само мир да има.

– А как се връщат заемите?

– Никак. Нали там е номерът. Заемите са необезпечени, предприятията фалират. Какво да се прави – Божа работа.

– Обаче следват процеси.

– Ти да си чул някой действително да е осъден? На процесите това им е доброто, че могат да траят вечно. Подведат ли го някой – тутакси рухва. Човекът е крехко същество – обострена язва, бъбречна криза, черен дроб на ръба на цирозата, а за сърдечните болести въобще да не говорим. И всичко се доказва с медицински експертизи, и грижите за човека прерастват в освобождаване под гаранция а самото освобождаване, в случай, че се наложи, води до изчезване в някоя чужбина.

Тетето на няколко пъти посяга към дървената кутия, но този път вече я отваря, изважда една „Ромео и Жулиета“ и смело запалва. Гъсти кълбета дим излизат от устата му, паралелно с въпроса:

– За кво ме питаш? Ти вестници не четеш ли?

– Като те слушам ще излезе, че всички са за затвора.

– Това ти го казваш. Дали мълвата ще прецени че си за затвора или ще те оневини това зависи от сумата, която ще пожертваш за реномето си. Ти си от тихите професии, така че не бих се учудил ако недооценяваш силата на рекламата, но тя е велико нещо. „Тези, които днес не вярват в рекламата, са същите, които в началото на века не вярваха в автомобила“ гласи известната максима. И не питай как черното може да стане бяло – това е секрет на рекламата. Само за година – две няколко дузини тъмни личности се преобразиха в благодетели на обществото. Та консорциум на едрите индустриалци, та колективни снимки в изискани облекла, та благотворителни балове с крадени пари, та вили, та мерцедеси, та реални и мними спонсорства, пак с крадени пари, та големи лафове, че полагали основите на новия капитализъм.

– Е, все нещо положиха.

– Вятър. Както го положиха, така го и сринаха. Нямаха нито акъл, нито желание да съградят нещо трайно. Дългосрочните планове не ги привличаха. Целта беше разграбването, както и преразпределението. Защото подир всеки общ грабеж настъпваха и съмненията: достатъчно ли награбих, или ортаците ме преметнаха и награбиха повече. Така започна боричкането, надлъгването, междуособиците, разчистването на сметки.

И с по-друг тон:

– Ти мен ли слушаш или се боричкате с Чърч?

– Питай него, защо питаш мен – отвръщам, докато си играя с булдога, който лежи по гръб, навирил крака и отбива опитите ми да го гъделичкам.

– „Престъпление и наказание“. Чел ли си го този роман?

– За кво да го чета. Нали ти ще ми го разкажеш.

– Бих ти го разказал, но ще трябва да си смениш главата, за да ме разбереш. Престъпленията, Емиле, ги вършеха други. Аз само налагах наказанията.

– Не знаех, че Достоевски е писал и научна фантастика.

– Няма фантастика, има факти. Никога не съм одобрявал да се ограбва пряко държавата. Така съм възпитан. По онова време помниш – за всяка по-сериозна кражба те пращат в затвора. И правилно. Трябва да пазим държавата, за да не живеем в кочина, да не вилнеят мутри по улиците, да не обезумяват хората от мизерия защото обезумеят ли, ще подпалят и къщите ни, и самата държава.

– Умно се изказваш.

– Не ме прекъсвай. Ама, ще кажеш, „и ти си грабил“. Вярно, обаче съм ограбвал бандитите. Какъв беше вашият принцип? „Експроприация на експроприаторите“. Че той е и моят принцип.

– Но не сме казвали, че трябва да прибираш експроприираното в джоба си.

– Е, тук наистина се различаваме. Защото вие само съчинявате принципи, което нищо не ви струва, докато аз правя бизнес и трябва да си изкарвам разноските, пък и да добавя нещо отгоре, за да не съм с празни ръце при следващата сделка. А в случай, че ми върви бизнесът, ще печеля не само аз, но и тези около мене.

– Чуваш ли, Чърч, не само татко ти, но и ние с теб ще изкярим нещо – обяснявам на булдога.

– Защото, Емиле, обсебването може да бъде и форма на стопанисване. Инак тази цивилизация нямаше да съществува. Само че за да има стопанисване, трябва да има стопани, които да се грижат за благата и да ги умножават. А не отрепки като нашите нови капиталисти. Седи зад бюрото, човърка си носа и обмисля къде и какво да открадне. И колкото лаком, толкова и тъп. Влезе ли такъв в стопанския двор, не само ще награби кокошките, ами и малките пиленца ще изтрепе. „Абе идиот с идиота, не виждаш ли, че в това животинче няма и хапка месо!“ Излишно е да му го казваш. Щом види нещо да мърда и вади патлака. При такъв серсемин няма друг начин, освен и ти да извадиш патлака.

– Дойдохме си на думата – казвам. – Сега, при очертаващата се обстановка, какво смяташ да правим? Ще вадим ли патлаците, или?…

– Това ти ще кажеш. Нали ти си тръгнал по държавна линия да спасяваш Отечеството от хищниците. Само че не разбирам, защо е било нужно да биеш път чак до Виена. Толкова ли не знаеш, че глутниците вилнеят най-вече там, в нашата скъпа родина.

– Мен глутниците не ме интересуват. Тях има кой да ги стреля. Привличат ме едрите хищници, а те не обичат купоните. Да си виждал някъде глутници от лъвове или тигри?

– Вярно – кима ТТ, – големите хищници не вървят в стада. В това им е силата, но и слабото място. Нарочат ли ги, няма как да се скрият в тълпата на себеподобните. Защото край тях няма себеподобни. Защото са единаци.

Замълчава, но след малко се сеща:

– Понеже ония дни ставаше дума за Хауптман, та да ти кажа: Одеве ми съобщиха, че вчера починал. Скръбно, наистина.

– Ще отидеш ли на погребението?

– Би трябвало. Но всъщност, едва ли. Нашите отношения в последно време не бяха цветущи.

– Опасяваш се да не обвинят тебе за ранната кончина.

– Преди всичко, не беше ранна. Човекът бе съвсем грохнал. И освен това как могат да ме обвинят, ако някой почине, да кажем, от грип.

– От грип ли се е споминал?

– Не е било точно грип, но не е било и от куршум. Имаше си всевъзможни болести и е склопил очи, заобиколен от топли лекарски грижи. Но нека не навлизаме в такива скръбни подробности, свързани с всяка кончина.

Обляга се на креслото си и вперва очи в пространството:

– Понякога просто се ужасявам при мисълта колко корумпиран е този свят, където сме осъдени да живеем.

– Вземи си шлифера – подсеща ме Марта на излизане.

Моето завръщане й е подействало ободряващо. „Не вярвах, че ще се върнеш“ бяха първите й думи. Докъде сме я докарали, че връщаш ли се от България, все едно се връщаш от оня свят.

Изкарвам беемвето на улицата, Марта заключва градинската врата подире ми и се прибира. Предупредил съм я да внимава, особено подир споменатите вече взривявания на коли.

Готвя се да потегля, но двама леваци в някаква допотопна таратаика в този момент правят пред мене маневра на заден ход, за да паркират. Опитвам се и аз да се изтегля на заден ход. Невъзможно е. Друга таратаика мие препречила пътя назад. За нула време се е образувал сандвич, в който аз играя ролята на най-вкусната част.

Леваците в двете коли гледат какво ще направя и си умират от смях. Шофьорът зад мен, за да усили комичния ефект, дори побутва леко с бронята си беемвето. На него му пука – трошката му е на преклонна възраст, евентуалните вреди и щети остават за моя сметка. А за да стане още по-смешно, двамата шегобийци от предната кола слизат и започват да барабанят върху покрива на моето беемве в ритъма на някаква дивашка песен.

Малката уличка е пуста. Марта вероятно разтребва спалнята си, без да подозира какво става навън. Трябва да се оправя сам и да изляза от колата, макар да разбирам, че младите веселяци тъкмо това чакат. Издебвам мига, когато единият от барабанистите е точно пред лявата вратичка, отварям я с размах, като едва не го събарям и изскачам навън. Успехът ми е съвсем частичен, защото в следващия момент и сам аз едва не рухвам от удар в главата. В действието се е намесил и орангутанът от другата кола, който повтаря удара си, за да ме довърши. Спасява ме единствено обстоятелството, че междувременно съм се снишил и при светкавичен ляв завой награбвам в движение сексуалните му достойнства с намерението да ги смеля в кайма за кюфтета. Онзи изгрухтява кански, обаче сега пък двамата от предната кола солидарно се вкопчват в мене. Изобщо, мерим си силите, обаче моите се оказват недостатъчни и краткотрайни: някакво ненадейно убождане в хълбока, съпроводено с остра болка е последното ми впечатление от живота, преди да потъна в нищото.

Потъването не е окончателно. Но додето настъпи възкресението вероятно е изтекло доста време. Наоколо е тъмно и мирише на нафта. Тия от отвъдното не са добре с техническия прогрес, щом нямат парно. Оказва се, че „тия“ са ония от трошките, седнали край някакъв сандък в другия край на бараката, където са ме домъкнали. Завързан съм за гърба на някакъв виенски стол, от ония с плетените дъна, за които се разправя, че били доста модерни преди Балканската война. Ръцете ми, отпуснати между нозете, са вкопчени в белезници. За състоянието на главата си да не говоря.

Заседаващите край сандъка са трима: орангутанът и още две копелета, не особено впечатляващи с физическите си дадености. Осветява ги провесена от една греда петромаксова лампа. В малкото прозорче няма нищо, освен мрак. Единствените признаци на нощен живот са меланхоличните изсвирвания на влакове. Явно не сме сред Кертнерщрасе.

– Онзи май се пробуди – обажда се орангутанът, забелязал раздвижването ми.

– Ще му отпуснем пет минути да се освести – промърморва друг от веселяците, наричан Стефан.

В процеса на следващия разговор те често се предупреждават един друг, че не бива да се наричат по имена, обаче джинът, който консумират, вероятно е на обратно мнение. Езиците все повече се развързват, което ми позволява да науча не само имената, но и някои добавъчни подробности. Причината е не само качеството, а и количеството на питието. По липса на чаши шегобийците се наливат направо от шишетата, като всеки консумира от своето, за да си знаят мярката.

Става ясно, че човекоподобната маймуна е Мартин. Мозъкът на компанията – Волф. А шегобиецът, когото блъснах с вратата – Стефан. И тримата са българи, но със самочувствието на австрийци, понеже са трето поколение издънки от преселени навремето тук градинари.

– Предлагам да се хващаме вече за работа, преди да сме се натаралянкали, оповестява по едно вре ме Волф.

„Работата“ това е разпитът, на който следва да бъда подложен. Тримата дотътрят табуретките си и ме заобикалят. Петромаксовата лампа е преместена тъй, че да ми блести в очите.

– Ще отговаряш точно – нарежда Волф, който очевидно е шефът. – Ако бъдеш ажур, може и да те пуснем. За кво си ни.

– Каквото знам, ще ви кажа – обещавам. – Мои хора сте.

– Не сме твои хора.

– Искам да кажа, че от една черга сме. Няма ни в списъка на милионерите.

– Стига си плямпал – изгрухтява приматът. Както скоро установявам, това е единствената фраза, на която са го научили.

– Ти на каква служба си при Табака? – продължава Волф разпита.

– Бодигард.

– Ще ме скъсаш. Чуваш ли Стефо? Чичото бил бодигард.

– По-скоро секретар съм му.

– Казах: точно! Секретар или бодигард?

– Май че и двете. За да пести мангизи.

– А къде ги държи мангизите?

– То се знае – по банките.

– По кои банки?

– Фолксбанк, Аустриа банк, Комерцбанк…

– Тебе ли праща да теглиш?

– Как ще праща мене, бе? Тегли се самолично.

– Тогава ти за какъв бяс си му?

– Е, как. Праща ме насам – натам. Извеждам кучето.

– Кучето зло ли е?

– Ами! За нищо не става. Само плюска и дреме.

– А кви са ония лекета, бодигардовете?

– Не са бодигардове. Прислужници са. Нали бодигардът съм аз.

– Ще ме скъсаш. Къде си държи в къщи парите?

– По чекмеджетата.

– Не питам за чекмеджетата. Питам за сейфовете. Ония, вградените и кодираните.

– Май че има нещо такова. Зад една картина.

– Каква картина?

– Абе от старо време. Някаква дама, вероятно графиня. Може да е майка му.

– Стефо, чуваш ли го нашия? Майката на онзи компир била графиня. Ще ме скъса тоя бодигард.

Разпитът продължава все в този дух, в смисъл, че се върти около главното:

– Какъв откуп, според тебе, е готов да изплюе Табака?

– За какво откуп?

– За да те пуснем.

– Сега пък ти ще ме скъсаш – не се стърпявам.

– Я по-учтиво!

– Абе вие имате ли идея колко е стиснат тоя Табак, бе! Че той за родната си майка не би платил откуп, та за мене ли.

– Тоя бунак не си дава сметка, че току-що си подписа присъдата – обажда се Стефан. – Щом не ставаш за нищо, ще трябва да те очистим.

– Ваша работа. Искахте да бъда точен – точен съм.

– Ще мислим – промърморва Волф, който след разочарованието за откупа, е почнал да се одрямва.

– Какво ще му мислим – възразява Стефо. – Впръскваме му една смъртоносна доза и го хвърляме в някой товарен вагон с дестинация Рая.

– Ще мислим – повтаря шефът. – Сега ми се спи. Ти оставаш тук, ние с Мартин се прибираме. И да си отваряш очите. Дъртак, дъртак, ама питай го Мартин как са му топките.

– Стига плямпахте! – обажда се човекомаймуната.

Двамата излизат. Стефан се премества отново при сандъка и бутилката джин.

– Това дето го казах за товарния вагон беше шега – мърмори той, след като отпива поредната глътка. – Но де да знам, утре може да стане и истина. След като не можем да те джиросаме на оня Табак, за кво си ни.

Наново отпива и продължавала мърмори нещо, обаче вече не се обръща към мене, а вероятно към своя двойник. Накрая става, прави няколко несигурни крачки към кушетката до стената и се строполясва отгоре й.

Неговата е лесна. Въпросът е аз какво да правя. Да се освободя, естествено. Само че – как? По телевизията тия неща стават съвсем лесно, но сега не сме на кино. Завързан съм само за гърба на лекия стол и то доста хлабаво. Разчитали са главно на белезниците. И с основание: върви се отвързвай, ако ръцете ти са в белезници.

Пазачът ми похърква върху кушетката, като вероятно преобразува изпития джин в мокри сънища, защото от време на време издава слаби похотливи стенания. Защо да не си опитам късмета. Само тихо! И без погрешни стъпки! Надигам се и отмествам в границите на възможното стола от задните си части, като го избутвам към десния си хълбок. Сега вече ми е по-лесно да направя необходимите крачки на сближението към спящия.

Казано е белезниците да се поставят върху извити назад ръце, но кой ти слуша. Възползвай от тази малка неточност вдигам горните си крайници и с тежестта на всичките си килограми ги стоварвам върху главата на обекта. След което скачам върху него, като се старая единият крак на виенския стол да улучи корема му. Намирането на ключа от белезниците, освобождаването ми от старинния мебел и прочее подробности се разбират от само себе си.

Потърпевшият продължава да е аут. Остава да видим как стои въпросът с идентификацията. Никакви документи за самоличност, никакви отличителни атрибути – и това е казано, но кой да ти слуша. Отличителният белег той няма как да го скрие, понеже това е тъпата му глава, но картата за кормуване не е било уместно да я мъкне в джоба си.

Ако е до отличителен белег, бих могъл и аз да го снабдя с един, та цял живот да му викат Скарфас. Нека обаче не даваме воля на низките си инстинкти. Младо е още момчето, предстоят му още сума години. Дано само не ги прекара всичките по затворите.

Излизам на открито. Намирам се край някакъв жп район и по-точно сред зеленчукови градини, пустеещи в този сезон и в този час. Едно трудно изброимо множество от така любимите на германската раса градинки или градинчици – нещо като извънградски имения от по половин декар зеленчукови или цветни насаждения, – евтина форма за задоволяване на дребнособст-веническите инстинкти, а защо не и на изначалното влечение към природата у изтощения от цивилизацията гражданин. „Дивото зове“.

Всяка подобна плантация е снабдена и с малка къщичка – за градинарските принадлежности и за в случай че завали. Бараката, от която току-що съм излязъл, е постройка тъкмо от подобен род. Остава да открия пътеката към най-близкото шосе и да дочакам някой милосърден шофьор да ме вземе на автостоп.

„Емиле, казвам си, почваш да изкуфяваш, щом можа да оставиш трима невръстни побойници да ти видят сметката. И то зарад имотното състояние на Тетето. Не е честно. Ама на кого да се оплачеш.“

Прибрал съм се каталясал чак призори. Разправям на Марта за станалото в силно смекчена версия, за да не си въобрази, че домът може всяка минута да бъде нападнат от орди злосторници.

– Но те са видели откъде излиза беемвето – тревожи се тя.

– Да, но видяха и друго. И това другото ще има да им държи влага достатъчно време, за да поумнеят.

Дремвам два-три часа, освежавам външния си вид и възсядам колата си, която кротко ме чака пред градинката.

– Жалко, че си изял боя – преценява събитието Табаков. – Да се надяваме, че е за добро.

– Боят винаги е за добро, когато е на чужд гръб.

– Хайде, не се глези. Един тупаник няма дати навреди. А случаят е показателен за много неща.

– Какво му е показателното.

– Учените, Емиле, говорят, че в една капка вода е отразен целят космос. Не смяташ ли, че в тази дребна гаменска агресия се съдържа предизвестието за заплашващата ни катастрофа.

– Катастрофите най-често настъпват без предизвестие.

– Добре. Да оставим сега катастрофите и да идем да хапнем по случай твоето избавление.

И като се обръща към булдога:

– Хайде, Чърчил, че хлябът огладня, както казва ше покойният ми баща.

Закуската, която си сервираме е студена, но тъй подробна, та ще спестя описанието. Кучето най-бързо се нахранва и заспива върху килимчето, което му е постлано в ъгъла, за да не ляга направо на плочите. Ние сме по-бавни, понеже не само продуктите, но и проблемите, очакващи спешно решение са твърде много на брой. Единият от тях е свързан с мерките за сигурност около жилището, които трябва да бъдат възстановени и дори умножени.

– Трудно е да се предвиди откъде може да дойде една евентуална атака, но откъдето и да дойде, трябва да бъде спряна.

– Защо не възложиш задачата на полицаите. Доколкото усещам, ти имаш доста тесни връзки с тях.

– Това може да стане само в краен случай. В полицията не гледат с добро око на хората, които им създават проблеми и не получават заплатите си, за да ни охраняват. Има частни фирми, които ще свършат необходимото.

После идва ред на най-главното: парите.

– Добре е, че не си им казал за секретната стая, но те при всички случаи ще я намерят.

– Кои „те“, бе? Ти вече изцяло възприе идеята, че инцидентът с тия копелета е начало на истинска гангстерска операция.

– Търсят ви по телефона – обявява появилият се в този момент близнак.

Натежал от храната и грижите Табаков тромаво го сподирва. Малко по-късно близнакът отново се появява:

– Чакат ви в кабинета.

Тетето е на обичайното си място зад бюрото, опрян с лакти на него и отпуснат, сякаш се готви да дремне.

– Убили са го – произнася дрезгаво.

– Кого са убили?

– Онзи, дето му викате Бебо.

Мълчим известно време. Булдогът се е появил от кухнята, за да сподели мълчанието ни.

– А кой е изпълнителят на възмездието? – питам, като машинално пощипвам кучето по дебелия врат.

– Какво възмездие, бе? – сопва се Табаков, като изправя снага.

– Вероятно така ще представят атентата.

– Глупости. В средите на бандитите няма възмездие. Има отмъщение и страх. Уплашили са се, че ще проговори.

– Ти по добре знаеш.

– Именно: знам. Всичко знам. За разлика от тебе, дето се тътриш отдире и събираш трохите от клюки и измишльотини, за да ги наръсиш в поредната си докладна записка. Колкото до истината, кой ли се е загрижил за истината, кой ли се интересува от нея.

– Например аз, събирачът на измишльотини.

– Ти не важиш. Не го казвам, за да те обидя, но ти си вън от играта. Може да си някаква дребна карта, обаче не си играч.

– Сигурно е така. Но простосмъртните като мене, нямат ли и те право да чуят поне част от истината.

Табаков бавно се надига и прави няколко крачки към креслото ми.

– Остави кучето на мира.

После ми отправя тежкия си поглед, сякаш се колебае да продължава ли да забелязва присъствието ми или да се оттегли да дремне.

– Ти си сиромах човек, бе Емиле – промърморва той снизходително. – Ако не броя костюма, дето е на гърба ти, единственото, което притежаваш са илюзиите. Как да ти ги отнема.

– Не се прави на добрия самарянин, не ти прилича – отвръщам. – Нищо не можеш да ми отнемеш. И всичко, което се решиш да кажеш, или ще е лъжа, или информация за ланшния сняг.

– Така, така: типичните разсъждения на зомбирания. Всичко, което не му отърва, е лъжа. Вярно е, че слухове и легенди – колкото щеш. Но какво ще кажеш за свидетелството на самите участници?

– Не познавам такива.

– И мене ли не познаваш?

Отпуска се в креслото насреща ми и забил поглед пред себе си, произнася:

– Имал съм причини да не говоря по тия неща. Но сега, след убийството, причините отпаднаха.

– Заловен ли е убиецът?

– Нито е заловен, нито ще го заловят. Пък и да го заловят, какво значение. Важен е не той, ами онзи, дето го е пратил.

– Вероятно подозираш кой е той.

Табаков разтваря ръце в знак на безпомощност:

– Има десетки хора, които са желали смъртта му. И точно затуй съм се опитвал да ти внуша, че да изобличиш един или двама участници в грабежа не е особен подвиг. Трябва да започнеш от смисъла на грабежа, да минеш към неговото осъществяване и оттам да стигнеш до разобличаване на самите участници, ако ти е съден голям късмет и дълъг живот.

Слушам го в очакване да чуя продължението, но той вероятно тълкува мълчанието ми като израз на недоверие.

– Всичко е съвсем елементарно, бе Емиле. Толкова елементарно, че даже едно ченге би могло да го разбере.

– Сигурно имаш предвид някое много интелигентно ченге. Аз например не го разбирам.

– Разбираш, но се боиш да си признаеш.

– За какво да се боя? За кожата ли?

– За вярата се боиш. За вярата си на образцово ченге.

– В оставка.

– Може да са ти отнели поста. Но сега се боиш да не загубиш и вярата. Защото изгубиш ли я, какво ще ти остане?

– Не ми задавай въпроси. Не сме на диспут. И няма смисъл да говориш много, за да не кажеш нищо.

– Не разчитай, че няма да кажа нищо. Ще кажа точно онова, което ти се боиш да чуеш.

Отправя ми наново тежкия си поглед и произнася бавно, тъй че дори едно ченге да го разбере:

– Това, което ти наричаш „Големия грабеж“, го организираха твоите хора, Емиле, а не моите, ако си въобразяваш, че ги имам.

– Остава да уточниш „кои“ и „как“.

– И това мога да направя, но всяко нещо с времето си. Старая се да ти обясня смисъла на операцията, а ти напираш за компроматериал, та да има какво да докладваш.

И понеже е повишил тона, опитвам се да го успокоя:

– Добре де, какво се разфуча. С което още повече го ядосвам:

– Не съм се разфучал, но недей да ми играеш по нервите. Опитвам се да ти кажа по най-прост начин как се развиха нещата, а ти ми играеш по нервите.

– В такъв случай – предлагам, – да прекъснем събеседването. Изпий един чай от онзи, плодовия, дето ти действа така добре. Отпусни се, забрави за лошата новина, пък може да сменим и темата. Тази заран прочетох в „Ди Цайт“…

– Нищо не си прочел. Ти не четеш вестници. И хич не се надявай да сменяме темата.

– Но какво толкова си се запънал да ме ограмотяваш?

– И това ще разбереш. Нали ти казах: всяко нещо с времето си.

Не възразявам. Излишно е. Няма да миряса, додето не ми разкрие Голямата истина, която поне отчасти ми е известна и без него.

– Исках нагледно да ти опиша каква е била ситуацията към началото на края. Вътре в крепостта – разединение и суматоха. Отвън варварите напират. Да се чака помощ от съюзниците е безполезно – вече няма съюзници. Ще се наложи да отстъпим властта. Въпросът е как да я отстъпим така, че да я запазим. И ето ги двете спасителни действия: Първо – да обезсилим варварите чрез внедряването на свои хора. Второ – да потулим парите, като ги раздадем на други свои хора.

– Кои точно? От службите?

– И от службите, и от други места.

– На мене нищо не са дали.

– Браво! Опроверга ме.

– Хубаво де, смятай че нищо не съм казал.

– Всъщност, погрижили са се и за такива като тебе. И тук е най-вкусната част на менюто. Раздаването на пари и имущества се представя не като разграбване, ами като спасяване от разграбване. Изобщо, като високопатриотичен акт. Понеже, нали, след като бурята отмине, раздаденото отново ще се употреби на ползу роду.