Текст книги "Ченге втора употреба"

Втора част
ОТНОВО НА ПЪТ

Занаятът ми е такъв, че никога не съм имал нужда от шофьор. И слава Богу. Постоянната служебна връзка между двама души неизбежно прераства в извънслужебна зависимост. Или превръщаш шофьора в свой слуга, или той ти се качва на главата. Най-често тези два варианта се съчетават, в смисъл, че уж шефът командва, а всъщност го командва шофьорът.

Пътят до Европа е достатъчно дълъг, за да успея да внуша на Пешо поне две неща. Първо, че не участваме в рали и задачата ни е да стигнем до набелязаната цел по възможност живи и здрави. И второ, че не сме се събрали, за да си разказваме биографиите. По първия въпрос лесно стигаме до разбирателство, но вторият се оказва по-сложен. Като всеки двайсетгодишен момък Пешо е убеден, че има зад гърба си богат жизнен опит и държи поне частично да го сподели с мене. Узнавам, че вече два пъти е пътувал на Запад, макар само до Белград, че втора година посещава курсове по немски, доколкото служебната заетост му позволява и че има годеница, която смята да превърне в своя съпруга, пак доколкото и когато службата направи това възможно. Оставям го да си дрънкоти. Бих подремнал, обаче това не ми се удава. Известно е, че ако си шофьор, а на кормилото седи друг шофьор, винаги си нащрек заради подозрението, че онзи, другият, може да направи някоя глупост, при която да се озовете извън шосето и то в такова състояние, че да се наложи да ви вадят на парчета.

Колкото да надуваш газта, отсечката до Виена трае към 15 часа, понеже пътят на много места е така натоварен, че пределните скорости са немислими. Затуй убивам времето с размисли за „обекта“ или както би казал юристът – лицето Траян Табаков.

Траян Пищова. Или по-кратко Тулски. Или още по-кратко ТТ. Бяхме приятели с него в школата, доколкото човек можеше да бъде приятел с Тетето. Държеше се сериозно, без да се надува. По-точно казано, надуваше се твърде сдържано, в смисъл: вижте колко съм скромен, въпреки, че ви превъзхождам. В известни отношения наистина ни превъзхождаше. Четеше много, докато повечето от нас избягваха излишествата в тази област и се задоволяваха с необходимото за изпитите. Особено го биваше да говори. Не беше бъбрив, но знаеше как да се изразява – тежко, убедително, така че ако си по-наивен, може и да му повярваш.

– Този е роден за адвокат, бе – одумваше го Борислав. – Какво ще прави в службите, при нас е по-важно да мълчиш.

Не стана адвокат, нито се заседя в службите. Прехвърли се в търговията. Там си му беше мястото, нали в търговията, за да продаваш, трябва да знаеш да лафиш, а Тетето в лафенето нямаше равен на себе си.

Не се дразнеше, че му викаха Тулски или Пищова. Притежаваше достатъчно самочувствие, за да се дразни, но го смяташе за детинска глупотевина.

И беше прав. Нямаше нищо общо с гърмящите оръжия. Приличаше по-скоро на безшумните хладни пособия.

После замина на Запад като търговски съветник. Случвало се е да го виждам в Берлин, в Амстердам или Брюксел, но сме се разминавали като непознати, защото такава беше директивата. Новата директива сега беше обратна по смисъл, обаче Табаков се беше покрил неизвестно къде в столицата на валса. Положението все пак не беше съвсем безнадеждно – Виена няма повече от два милиона жители.

Чудесен град, но с известни дребни недостатъци, като всяко човешко творение. Един от тях е, че истинско чудо е да намериш свободна хотелска стая, ако не си я ангажирал предварително. Навремето така и правехме, но от тогава насам изтече доста вода. Сега ако се обадиш от България, най-вероятно е да ти хлопнат слушалката. А ако се явиш в плът и кръв – да ти хлопнат вратата. Не че са станали българомразци, но просто са възприели съвременната традиция да смятат, че всеки тип, пристигащ от Балканите, е или наркопласьор, или сутеньор.

В слънчевата утрин, когато пристигаме и поемаме по оживената Марияхилферщрасе, ненадейно ни посреща чудото: Още в първия хотел близо до гарата намираме свободни стаи. По-голямата и no-хубавата текущо е опразнена, а по-малката на таванския етаж ще бъде готова към обяд.

– Не може ли и двамата да се настаним тук? – пита Пешо, понеже в стаята освен легло има и удобна кушетка, а вероятно и понеже Манасиев му е наредил да ме следи отблизо.

– Може – казвам, – само че тук, в по-западната част на континента, двама мъже спят в една стая само ако са обратни. Така че ще седиш тук и ще чакаш, а аз ще мръдна да поразуча обстановката.

Имам две – три връзки от миналото в този град, но подир промените, станали след 1990 те едва ли вече могат да бъдат подновени. Предприятието, към което се отправям, е от комерчески тип и единственият риск в случая е да се окаже закрито. Намира се на две преки от хотела, обозначено с малка табелка до входа на масивна стара сграда:

ФУРМАН И СИН

Отваря възрастен портиер и след запитването ми посочва мълчаливо мрачното стълбище: „Качвай се“. Кантората е на първия етаж. Звъня енергично, обаче без резултат. Повтарям жеста и даже потретям. Щом портиерът не ме е върнал, значи стопанинът трябва да е тук.

– Допускам, че слабото осветление ви е попречило да прочетете надписа на вратата – забелязва господинът, който най-сетне благоволява да отвори. – Нашето време за посещение е между 15 и 18 часа.

Бързам да се извиня, като потвърждавам, че наистина съм забелязал табелката, но като стар клиент на фирмата бих помолил все пак да бъда приет.

– Стар клиент, казвате – промърморва господинът, след като вече сме се настанили в обширния мрачен кабинет, сред който крехкият повяхнал от годините стопанин изглежда още по-дребен.

– Името ви? – запитва той, като издърпва от бюрото някакво дълго чекмедже.

Рови известно време, докато издърпва някакъв фиш.

– А, да, мисля че си спомням. Така… Находката обаче не озарява с доволство съсухреното му восъчно лице. Напротив.

– Ще ви призная, че избягвам да работя с клиенти от Източния блок…

– … Бившият.

– Благоволете да не ме прекъсвате. Исках да кажа, че с вас правя известно изключение, само защото помня, че наистина сте наш стар клиент… Макар и под други имена. За нас, както знаете, имената са без значение. Ние помним хората. Идвали сте при нас още по времето, когато покойният ми баща държеше кантората на клона ни в Амстердам.

– Точно така: Амстердам. Хубав град.

– Беше хубав. Преди да стане столица на чернокожите в Бяла Европа.

– Неизбежно е, хер Фурман. Светът се развива.

– Искате да кажете, че деградира. Прав сте. Политиците ни бълнуват звездни войни, тайни оръжия и не знам какви си фантазии. А не виждат, че тайното оръжие вече е тук, само че насочено срещу нас: Тези милиони черни, кафяви, жълти и всякакви други славяни така прииждат насам, та скоро ще ни удавят.

– Е, няма да е съвсем скоро.

– Да се надяваме.

И приключил прогнозата за бъдещето произнася:

– Слушам ви.

Излагам молбата си в няколко точки, като учтиво прибавям към всяка точка и по едно „ако е възможно“, докато домакинът не ме прекъсва:

– Знаете господине, че при нас всичко е възможно, тъй че да оставим уговорките. Именно: всичко е възможно. Разликите са само в цената. И не ми поставяйте срокове. До сега не съм виждал клиент, който да не бърза. Не ме търсете и по телефона. Излишно е. Първата ми работа като идвам тук заран е да го откачам.

– Бих помолил поне за адресите.

– Адресите ще ги имате още утре. А сега да минем към въпросника.

Изважда от бюрото някаква папка, възсяда костеливия си гърбав нос с очила в телени рамки и започва разпита. Той е свързан с толкова и такива подробности от битието и имотното състояние на Табаков, че по едно време се осмелявам да отбележа:

– Но хер Фурман, вашият въпросник ми прилича на полицейско разследване.

– А на какво друго искате да ви прилича, след като идвате при мен с почти празни ръце. Като ви казах, че при нас всичко е възможно, това не означава, че вършим чудеса. На вас ли да напомням, че даже легендарният Холмс, за да започне издирването си, е имал нужда от поне една две – дребни улики.

Накрая въпросникът все пак приключва и домакинът обявява сумата на дължимото капаро. Въздържам се от пазарлъци, убеден, че и Фурман – син или по-точно внук, ще прояви по въпроса семейната твърдост, която по скалата на Мос е присъща само на диаманта.

Проблемът, който вълнува Пешо е „кога ще разгледаме Виената“.

– На ресторант ли искаш да те водя? – питам, като се сещам за историята на Алата.

Не, не се натискал за ресторант. Хранел се в закусвалнята на съседната улица, но все пак „няма ли да я пообиколим Виената“.

– Ами обикаляй я – казвам, – стига да не се отдалечаваш много от колата. Не забравяй, че краката служат не само за натискане на газта и амбриажа. С тях може и да се ходи.

Когато на следния ден се отправям към Фурман – внук, установявам, че Пешо е възприел съвета ми. Сподирва ме, като спазва известна дистанция и се крие зад минувачите, фактът, че веднага го забелязвам свидетелства, че не е достатъчно ловък. Само това ми липсва – да му преподавам и дисциплината проследяване.

Позвънявам на вратата на Фурман точно в 15 часа и 1 минута, като спазвам разписанието на табелката.

– Точен сте – установява домакинът. – Аз също.

Адресите, на които би могъл да бъде открит Табаков са три: Кантората му – съвсем недалеч от тук. Апартаментът му – също наблизо. И къщата на бившата му съпруга – отвъд Карлсплац.

За да не се възрадвам прекалено от информацията, старикът добавя:

– Ако питате мене, едва ли ще го намерите на който и да било от тези адреси, но това си е ваша работа.

– Къде ли би могъл да се скрие – недоумявам.

– Къде ли не – отвръща Фурман, въпреки че въпросът не е отправен директно към него. – Човек с такива възможности би могъл да се настани и върху обратната страна на луната.

Табаков е регистриран във Виена като собственик на предприятие за продажба на компютри. Предприятието може и да не съществува, обаче кантората е налице. Неголяма, но добре обзаведена с модерна канцеларска мебел, удобни кресла, тапицирани с черен скай и секретарка с фризура в същия официален цвят. Строга и мъжествена жена, истинска Брунхилда, която Табаков едва ли използва за друго, освен за секретарка, макар че знае ли човек… При тия увлечения в садо-мазо какво ли не е възможно.

Брунхилда ми обяснява с леденостуден учтив глас, че хер Табакоф не е в града, нито даже в Европа, но в началото на следващия месец… Спестявам й по-нататъшните обяснения, като я уверявам, че не се касае за нищо спешно и се отправям към дома на хер Табакоф, не с някакви илюзорни надежди, а само за да хвърля един поглед.

Сградата, на една от пресечките между Вундмюлгасе и Марияхилфер е солидна постройка в стил виенски барок, с митологични юначаги, подпиращи тежките корнизи и с неприветлив също тъй импозантен портиер, който ми препречва входа, за да научи кого търся.

– Няма го. Отдавна не е идвал тука – категоричен е церберът.

– Искам само да му оставя нещо в пощенската кутия.

– Тук аз съм пощенската кутия – осведомява ме портиерът.

– Става дума за лично писмо. Не мога ли просто да го пъхна под вратата му?

– Не може – категоричен е здравенякът. – Миналия месец на съседната улица така бяха пъхнали нещо, та после трябваше пожарната команда да идва да гаси.

И за да прояви все пак известна човещина, ме отпраща към кантората, откъдето току-що съм дошъл.

Тръгвам си, но преди да завия зад ъгъла, хвърлям проверовъчен поглед към втория етаж, където би трябвало да се намира апартаментът на ТТ. Металните капаци на прозорците са плътно затворени. Жилището наистина изглежда необитаемо.

На третия адрес откривам кокетна двуетажна къщичка с миниатюрна градинка. Вратата към градинката обаче е заключена, а входът към къщата е тъкмо оттам. Добре, че има звънец. Трябва да прибегна до цяла серия позвънявания, додето накрая един прозорец се отваря и се показва средно млада жена, загърната с разкошна хавлия на сини цветя.

– Защо държите да ми повредите звънеца? – пита тя.

– Бих искал само да ми отворите.

– Ако носите рекламни проспекти, пуснете ги в пощенската кутия – съветва ме жената и се дръпва, за да затвори прозореца.

– Не бойте се – казвам, – не са проспекти.

– Точно от това се боя, че не са проспекти. И пак посяга да затвори.

– Напразно се боите – настоявам. – Не съм дошъл да крада. Днес ми е почивният ден.

Тя все пак затваря, но откъм вратата се чува глухо бръмчене, знак, че е благоволила да ме пусне.

Малко по-късно се отваря и вратата на дома. Жената, която се изправя на входа, е далеч по-приятна на вид от Брунхилда. „Чуден човек – мисля си по адрес на ТТ. – Вместо да изгони секретарката, изгонил съпругата“.

– Тази синя хавлия чудесно ви стои – забелязвам.

– Да не искате с нея да изляза на улицата.

– Не е нужно. Бих могъл аз да вляза.

– Това ли ви е маниерът да завързвате връзки? – пита тя. – Само че не сте улучили момента.

И добавя с глас, в който няма и помен от топлота:

– Хайде, казвайте ако имате нещо да казвате, че ще затварям.

– Всъщност, въпросът ми е съвсем скромен: Търся съпруга ви.

– Нямам съпруг.

– Говоря за бившия.

– А кой сте вие?

– Негов приятел.

– Тъй ли? За пръв път чувам, че Табаков има приятели.

И за да сложи край на разговора:

– Няма го тук и нямам никаква представа къде се намира. Така че…

Предчувствам, че краят на изречението ще се изрази в затваряне на вратата.

– Когато научих, че се казвате Марта, помислих, че сте немкиня…

– Така ли? Баба Марта също ли според вас е немкиня.

– А сега с удоволствие разбирам, че сте българка.

– Радвам се, че съм ви доставила удоволствие. А сега – ауфвидерзее, както казват местните жители. И ако намерите Табаков, обадете се. Аз също го търся от сума време.

И аз от сума време не съм бил в дамска компания, но стопанката очевидно няма никакво намерение да ми предложи поне чашка кафе, тъй че с лека меланхолия напускам китната градинка и само пътем забелязвам, че Пешо отново се прокрадва зад гърба ми. Упорито момче. След като тъй старателно си върши работата, защо му е трябвало на Манасиев да праща и мене.

– Виж кво, Пешо – забелязвам, когато го виждам вечерта. – Проследяването може да изглежда фасулска работа, но и тя си има чалъм. И основното е проследяваният да не усеща, че е проследяван. А това трудно може да стане, ако постоянно ми грухтиш зад врата.

– Ама защо… ама няма такова нещо… може би някакво съвпадение… – бърбори притеснено момъкът.

– И аз тъй мисля. И все пак старай се да ги изпипваш по-добре съвпаденията.

След което излизам. Бих искал да видя как ли изглежда домът на Табаков при вечерно осветление. Изглежда все така необитаем. През затворените капаци не прониква никаква светлинка. За сметка на това пътната врата долу е отворена. Правя три крачки навътре в прохода. Отляво – входа за стълбището. Отдясно – прозорчето на портиерската стая. Край масата седят двама души – самият Цербер и някакъв друг здравеняк. Помежду им две чашки и висока тънка бутилка от онези, в които наливат кирш. Киршът е вече на свършване, време за губене няма.

В подобни господарски домове има само по един апартамент на етаж. Този на втория етаж изглежда необитаем, доколкото мога да съдя при слабата светлина на джобното фенерче. Решетката пред входната врата е дръпната и заключена. Разстоянието на пода между нея и вратата е покрито с тънък слой прах, без всяка следа от стъпки. Прозорчето над входа е тъмно.

Мрак, тишина и пълна неизвестност.

„Ако намерите Табаков, обадете се“. Абе аз бих ти се обадил и без Табаков, но не знам как ще реагираш. Тъй че да си лягаме.

Вече става отегчително да говоря за чакането като начин на живот, затова ще отбележа само, че в следващите три дни, макар без всякаква надежда за успех, продължавам да наблюдавам в различни часове на деня, та дори и на нощта, онзи проклет втори етаж. И додето наблюдавам, анализирам и коментирам наум, колкото да минава по-леко времето.

Както справедливо бе казал Фурман внук, за човек като Табаков не е проблем да се приюти в Бермуда, Акапулко или на Бахамските острови, ако държи да се спаси от досадници. И все пак едва ли съществува по-добро скривалище от големия град, особено ако го познаваш като петте си пръста. И какво по-хитро от това, да се скриеш точно там, където едва ли ще те потърсят, понеже вече са те търсили и не са те намерили.

Преследван от тая натрапчива идея, изследвам по-внимателно не само домът на Тетето, но и най-близката околност. Вниманието ми е насочено по-специално към сградата, залепена до гърба на проклетия дом и чиято фасада гледа в паралелната малка уличка. Сграда от почти същия старинен тип, но доста по-скромна. Няма скулптурни левенти, подпиращи еркери и балкони. Няма дори портиер.

Щом двете здания са приблизително от еднакъв тип и еднаква височина, естествено е да са на еднакви нива и етажите им. Подозрението ми, че Тетето влиза в дома си през тази съседна постройка обаче не се оправдава. Апартаментът на нейния втори етаж очевидно също е необитаем. Солидно блиндирани с метални решетки врати, никакви следи от скорошни посетители. Името на стопанина върху прашасалата табелка не ми говори нищо.

Натрапчивата идея обаче продължава да ме човърка. А подир огледа на втората сграда дори още по-упорито ме тормози. Занимава ме най-вече тази подробност, че и двата разположени на еднакво ниво етажа са необитаеми. Съвпадение, както би казал Пешо с присъщата си находчивост.

Именно по причина на това съвпадение решавам следната вечер да продължа безцелното си наблюдение чак до късно през нощта. Улицата е тъмна, пуста и нишата на насрещния вход ми осигурява достатъчно спокойствие, за да дремя на воля чак до заранта. Зрителният ми ъгъл включва входа и съседния гараж – и двата затворени. Но не чак до заранта. Късно подир полунощ долавям едва чуто скрибуцане. Металната ролетка на гаража бавно се вдига, за да разкрие вътрешността на добре осветеното помещение. От там изпълзява черен мерцедес и паркира до тротоара. Малко подир мерцедеса се появява и Табаков.

Поради нахлулата от гаража светлина вече не съм невидим. Но и не държа да бъда. Пресичам улицата и правя две крачки към застаналия пред гаража приятел от младини.

– Здрасти, Траяне.

Поглежда ме почти равнодушно:

– Ти пък откъде се появи?

– От миналото. Сянка от миналото, Траяне.

– Затъжил си се за мене. И идваш да провериш дали още съм жив.

– Може и така да се каже.

– Както казват древните: „Дойдох, видях, победих“. Вероятно се радваш, че си ме открил.

– Приятно ми е да се видим.

– Е, видяхме се. Сега ще позволиш ли да тръгвам, че имам работа.

Младият мъж зад волана на мерцедеса е отворил вратата, за да види какво става, но ТТ му прави знак с ръка „стой там“. Втори, също млад мъж е застанал пред гаража, обаче Тетето не го поглежда.

– Разбирам, че съм неканен гост – признавам. – Но все пак разчитам да ми отделиш няколко минути за малък разговор.

– Няма как. Ще трябва да възнаградя успеха ти че ме откри. Само че сега съм зает. Нека се видим утре, пак тук, да кажем в един.

Изглежда нещо му хрумва, защото се навежда към мене и произнася полугласно:

– Нека бъде в един и половина.

На другия ден отново навестявам двете сгради на двете съседни улици, колкото да проверя, дали е вдигнато ембаргото. Няма такива признаци. И двете жилища изглеждат необитаеми.

През нощта в уречения час съм пред гаража. Рулетката е вече вдигната и когато надзъртам вътре, виждам как познатите от снощи двама млади хора мъкнат навътре тялото на един също познат човек: моят шофьор Пешо. Точно в този момент откъм тясното стълбище в другия край на гаража се показва Табаков:

– Хайде, влизай. Специална покана ли чакаш.

– Защо убихте момчето? – питам.

– Не сме го убили, само го приспахме. Хайде, качвай се, де!

Стълбата, стръмна и тясна, е неудобна за разговори. Едва когато възлизаме на втория етаж Тетето запитва:

– Този келеш бодигард ли е или те брои?

– Шофьорът ми е.

– Защо снощи дебнеше зад ъгъла?

– Самодейност. Ти затова ли промени часа?

– За какво друго.

– Да не му направите нещо!

– Каквото трябваше, направихме го вече.

– Кога ще ми го върнете?

– Може и да го върнем, но не веднага.

Помещението, в което сме се озовали, е доста никакво. Едно старо бюро, няколко стола с охлузена тапицерия, масичка с разхвърляни върху нея вестници.

– Сядай – промърморва Табаков, като сам се на мества зад бюрото.

Наблюдава ме известно време с умерено любопитство, докато се накани да заговори:

– Гледам те и ти се чудя на акъла: кахъриш се за шофьора, а не помисляш за себе си.

– За какво има да мисля.

– Ами примерно за това!

При тия думи изважда от чекмеджето на бюрото 9 милиметров Броунинг.

– И за това!

До Броунинга се явява и заглушител.

– Толкова ли не се сещаш, че след като си имал нахалството да се навреш в скривалището ми, не ми остава друг избор, освен да те гръмна.

– Не допускам, че ще постъпиш така с приятел от младини.

– Защо трябва сам да постъпвам, като имам хора, на които плащам. Ще повикам момчетата си, ще им наредя какво да правят, сетне ще отида за малко оттатък и ще се върна, след като са изнесли тялото.

– Няма да го направиш – поклащам глава.

– Не ме предизвиквай!

– Няма да го направиш – настоявам. – Ти никога не правиш неща, които не ти носят полза. Моето убийство няма да ти донесе нищо, освен неприятности. Вероятно дребни неприятности, но все пак, какъв смисъл?

– Добре – кима ТТ. – Да оставим за сега проблема с екзекуцията. За нея винаги ще се намери време. Кажи да чуя за какво си дошъл.

– Отбих се просто да видя как си, що си, да разменим по някоя приказка …

– Не може ли без тия маймунщини – прекъсна ме Табаков. – Как съм и що съм, това едва ли те вълнува, ами минавай веднага на темата – кой те изпраща и с каква цел.

– Ето, това е то, мъжка приказка – кимам с респект. – Аз също съм против усуквациите, кой не знае, че времето е пари, но точно тези, дето ме пращат, казаха да бъда с тебе по-деликатен, един вид да пипам с кадифени ръкавици, та затуй почнах малко абстрактно.

– Тая приказка за кадифените ръкавици звучи направо вълнуващо – кима на свой ред Табаков. – Чудесна идея, само че сте се добрали до нея малко късно. Понеже, Емиле, не знам дали си в течение, но преди да цъфнеш ти тук, при мен идваха доста твои колеги и всички те бяха екипирани не с кадифени, а с боксови ръкавици.

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Значи спестили са ти информацията. Бих могъл да ти я запълня, но в момента съм зает с други неща.

– Какво все пак имаш предвид с тоя намек за „боксови ръкавици“?

– Намек ли? Би трябвало да ти светна едно кроше, па да те питам дали си го усетил като намек.

Поглежда ме за да провери дали не се правя на абдал, посяга към кутията с пури на бюрото, изважда една и ми я показва, сякаш сме в час по нагледно обучение. Следващите му думи обаче съвсем не се отнасят до пурите:

– Нали си врял и кипял. Можеш ли да ми посочиш поне една мърсотия, която твоите приятели да не са ми скроили? Да оставим, че ме принудиха да напусна страната. Не се оплаквам: всяко зло за добро. Но и подир туй не мирясаха. Колкото сделки можаха да ми провалят, провалиха ги. Колкото клевети успяха да съчинят, съчиниха ги. Доноси пред тукашните власти. Сондажи да бъда върнат в страната уж заради извършени престъпления. Подпалиха едната ми кола. Взривиха другата. Още не е минала година, откак стреляха по мене.