Текст книги "Ченге втора употреба"

Трета част
ПОСЛЕДНА МИСИЯ

Отново в родината.

Още сме в края на лятото, а сякаш е настъпила есен.

Навъсено облачно небе и остър вятър, разнасящ ситния дъждец на талази. Подробности без значение, но все пак ги отбелязвам, понеже са ми казали, че така трябва.

Подир цяла нощ кормуване моето настроение също не е ведро. За офицера на граничния контрол да не говорим. Той се смята служебно задължен да поддържа желязната твърдост на физиономията си. Прави ми знак с ръка да отбия и произнася:

– Чакат ви.

Малко по-късно чакащият се появява от служебното помещение. Цивилен е, но това нищо не значи, тонът му е военен:

– Предайте ключовете от беемвето на младежа. Ще пътуваме с наша кола.

Изпълнявам нареждането. „Младежът“ е второ подобрено издание на нашия Пешо, в смисъл, че не се хили лекомислено, а гледа строго и служебно. Вероятно отново ще пребъркват превозното ми средство, но този път в мое отсъствие. Общо взето хладен прием. Да се надяваме, че няма съвсем да се вледени.

Джипът поема към нашата столица, но по-късно отбива в посока Костинброд. Цивилният военен на кормилото поддържа недостъпния си вид в стил „каменно лице“, вероятно за да покаже, че разговори по пътя не се предвиждат. Никаква опасност не го грози откъм тази посока, понеже задрямвам.

Рязък тласък прекъсва съня ми. Кормуващият е заковал джипа пред някакви тараби.

– Можете да слизате.

Дървена порта и край нея субект в дрехи от защитен плат, както са навлечени половината цигани от славния квартал факултето. Стопански двор. В дъното – барака, от сглобяемите. Край бараката – завързана на синджир овчарка, надаваща предупредителен лай.

– Спокойно, Рекс, аз съм – осведомявам го. Кучето едва ли се именува Рекс, защото продължава да лае.

Манасиев, който се оказва в едно от помещенията на бараката, не лае, но също има неприветлив вид.

– Здрасти, сядай – промърморва сухо, като се от дръпва от прозореца, където до този момент е наблюдавал пристигането ми.

Сядам, но той остава прав, за да ми напомня вероятно старшинството си.

– Е, Боев, живи бяхме пак да се видим.

И подир тази констатация на очевидното пояснява:

– А някои твои стари познати тук бяха убедени, че въобще няма да се върнеш.

– В такъв случай не се учудвам, че на границата ме посрещнаха почти като диверсант.

– Няма такова нещо. Но като поживееш на Запад, особено в по-охолна среда, изглежда ставаш по-взискателен към обноските на сънародниците си. Казвам го, защото по твой адрес се говори и друго: Бил си се прекалено сближил със стария си приятел Табаков.

– По ваше нареждане.

– Не го казвам като упрек. Информирам те само какво се приказва.

– Известно е каква клюкарница представляват службите.

Той най-сетне сяда зад малкото бюро, но без да се отпуска. Изправената наперена стойка му е втора природа.

– Не съм и допускал, че ще ми нанесеш такъв кален удар, на мене и на собствения си престиж, като откажеш да се прибереш. Вярно е – и това също се коментира, – че мисията ти до този момент е без резултат, но аз добре познавам трудностите, с които се сблъскваш и не съм склонен да се влияя от оценките на странични лица.

Замълчава и ми отправя хладния си неприятно втренчен поглед.

– Само че, Боев, освен странични лица, съществуват, както знаеш и висшестоящи. Как да реагираме срещу упреците на подобни лица?

– Вие по-добре знаете.

– Надявам се, обаче в случая питам теб.

– Прощавайте, но вие ми говорите за разни лица, странични и нестранични, като че скромните ми действия са били предмет на широко обсъждане. Ако една секретна задача така широко се обсъжда от разни хора, не знам тя може ли да се нарича секретна.

– Разсъждаваш според вчерашните стандарти. Аз също съм привърженик на строгата секретност, но днес на нашата работа се гледа с повишена взискателност. Няма никакви широки обсъждания, каквито ти си въобразяваш. Хората просто държат да знаят защо се протакат нещата и как се изразходват средствата.

– Какви средства? Може би тези, с които ни финансира самият обвиняем, дето ми поддържа колата, та даже ми плаща и наема.

– Да не затъваме в дреболии. Той този, дето го наричаш обвиняем, дължи такива колосални суми на страната, че просто смешно е да говорим за коли и наеми. Отговори по-добре на въпроса ми: как виждаш работата занапред.

– Какво очаквате да ви отговоря: или трябва да я продължим, или да я прекратим.

– Точно това очаквах. Аз обаче другояче ги виждам нещата. Работата не бива да спира, но трябва да продължи по друг начин.

– Искате да кажете – без мен. Приемам решението ви с истинско облекчение.

– Не можеш да го приемеш, преди още да си го чул. И не ми се преструвай на искрено благодарен, задето те отстранявам. Тия етюди на скромност пред мене не минават. Освен туй все още не съм обявил, че те отстранявам.

– Искам да ви спестя неловкото положение.

– Когато изпълнявам служебна задача, никога не се чувствам неловко. Каквато и да е тя. А сега слушай.

Слушам. Вече познати неща. Разликата е само, че аз вече отпадам от комбинацията.

– Засега! – пояснява Манасиев. Не го тълкувай като снемане на доверието. Само сменяме тактиката. Не се засягай, но ти наистина прекалено си се сближил с Табаков. Даже ходите заедно по ресторанти…

– Ако под това се разбира, че веднъж на път се отбихме в един мотел… При такива клюкари и на църква да ходим, все тая…

– Казах вече: не се засягай. До някое време това сближаване беше даже необходимо, особено подир предишните груби действия на някои лица. Сега обаче то почва да дава обратен резултат. Табаков прекалено се успокоява, убеден е, че нищо не го заплашва, въобразява си, че може до безкрайност да ни води за носа. Тъкмо затуй, без да се връщаме до предишните грубиянщини, налага се да променим акцента. За такава промяна ти в момента не си подходящ. Ще се наложи да включим в действието друг фактор. Разбираш че всичко опира до баланса. Не бива да допуснем ликвидирането му, за да пропадне всичко. Не бива да го паникьосаме до степен да изчезне наново, че да го търсим с години. Но не бива и да поддържаме илюзията му за сигурност: „Боев е мой човек, нищо лошо не може да ми се случи“.

– Разбирам съображенията ви – съгласявам се, за да скъся излишния му бъбреж. – В края на краищата вие решавате.

– Там е, че не решавам единствено аз. Не желая да навлизам в подробности, но съществуват определени хора и то хора авторитетни в момента, които имат да уреждат стари сметки с нашия обект. И въпросът не е само в това, че тези хора упражняват натиск над службата ни и респективно над мене, но и в риска те сами да предприемат известни действия, за да ускорят развръзката, а вероятно и провала на акцията ни.

– Разбирам.

– Защото, Боев, намесят ли се профани, нещата стават непредвидими. На някого може да не му издържат нервите и току виж започне да стреля.

– Засега се задоволяват само с детинщини.

И му разправям за съобщенията на тема „Дай милион“. Информацията ми бива посрещната от Манасиев с безпокойство.

– Неуместно подценяваш случая. Важното не е да ли постъпката е умна или глупава. Важното е, че тя напълно потвърждава опасенията ми за намеса на странични фактори. Днеска го атакуват с писма, утре могат да почнат и с куршуми.

Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:

– Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.

– Като помощно средство…

– Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.

– В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?

– Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.

– Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.

– Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.

– Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…

– Какъв пистолет?

Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.

Полковникът изглежда изненадан.

– Това си е чиста приумица на момчето. И за да промени темата, подхвърля:

– Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.

– Аз не съм го искал, този шофьор.

– Знам, знам. Но това не променя факта. Поглежда часовника си и промърморва:

– Върви да си получиш колата.

„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.

Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:

– Апропо, какво направи с последния макаров?

– Нищо. Оставил съм го при Табаков.

– Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.

– Ами нека го разнищят! – потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. – Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.

– За да го използва при случай срещу кого?

– Във всеки случай не срещу Табаков.

– Ти не си добре, бе.

– Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.

Не възразявам. Когато Борислав не е добре, най-разумното е да не му възразяваш.

– Не мога да разбера само какво толкова са се втренчили в този Табаков – продължава да коментира приятелят ми. – Наоколо бандит до бандита, те – Табаков, та Табаков – като че той е алфата и омегата на катастрофата.

Не отговарям. Както вече споменах, когато Борислав не е добре…

– Кажи де – подканя ме той. – Защо всичко се завъртя около този Табаков?

– Ами защото все трябваше да се тръгне от нещо. В него видяха бримката, от която може да започне разплитането на чорапа. Превърна се в еталон на грабежа и на идеален поучителен пример за изобличение. Успеем ли да го съборим, ще повлече подире си и сума други. Не успеем ли – край на всички надежди за възмездие.

– Не вярвам да си въобразяваш, че Манасиев се е размечтал за възмездие.

– Не говоря за него. Имам предвид простите хорица, да речем като мене.

– Ясно. По-ясно. Най-ясно. Сега ми се просветли главата. Впрочем, как е Тетето?

– Добре е. Има куче.

– Най-после и той да има нещо, което не носи доходи. Чувам, че си се сближил с него.

– Вярно е. Ако имаш предвид кучето. Приятелят ми мълчи известно време. После наново взема думата:

– Ще ме е яд, ако се провалиш. Но още повече ще ме е яд, ако изпълниш плана на онези.

На два пъти му правя знаци да млъкне, но той нехае.

– Бориславе, викам, що не вземеш да разходиш кучето.

– Мързи ме.

– Гледай само да не те ухапе.

– По-добре ти се пази от него. Впрочем, забравих, че сте приятели.

Стигнал е вече до етапа, когато въобще не му пука дали го подслушват или не.

– Все пак трябва да разходим животното – настоявам подир известно мълчание.

– По това време ли? – недоволства Борислав. Накрая кандисва да стане и да ме последва в полутъмната улица.

– Какво става всъщност с Манасиев? – питам го. – Усещам, че не е на кеф.

– Ту казват, че бил изхвърлен, ту – че бил уж пред изхвърляне, но все се мотае край службите. Използва връзките си и хаоса, за да се прави на необходим с огромния си професионален опит. Нали знаеш колко го бива за оперативна работа.

– Може и да го бива. Зависи за каква.

– Що не си остана във Виена, ами се върна да ми нарушаваш дрямката с такива въпроси. Вече съм почнал да забравям кой съм и откъде съм. Само там е спасението: да забравиш. Понеже, както големците сега казват „със стари фльорци нов бардак не става“. Старите фльорци, то се знае, сме ние. Те са новаторите.

– Не го вземай навътре – опитвам се да го успокоя. – Такъв си е редът. Свой, не свой, употребяват те и те изхвърлят. Не че имат нещо специално против тебе, но вече не им влизаш в работа. Компрометиран си. Ама че си компрометиран, защото тъкмо на тях си им служил, какво значение.

– Хайде да се прибираме, че кучето ще настине – предлага Борислав. – Чудя ти се само с кой акъл си напуснал светлата Виена, за да се натикаш отново в тая тъмница.

– Най-трудно го понасям това време, когато нито е лято, нито е есен – говори Алата, додето се движим с него на сикиме по „Раковски“.

Не е на сикиме. Приятелят ми е открил някакво достъпно за такива като нас заведение, сбутано на някакъв втори етаж до площад „Славейков“.

– Събират се журналисти, главно от третата възраст, та и ние можем да се мушнем между тях. Инак – къде? Навън дъждовно, вътре – скъпо. Тук поне – евтино и почти топло.

Малките стаи в бившия апартамент са задръстени с маси, а масите са плътно обсадени от хора в старчески якета. Атмосферата – почти задушевна, с гъст мирис на тютюн, ракия менте и мокри дрехи.

– Още едно предимство – обяснява ми Алата, – няма защо да се боиш от звукозаписи. Не, че не подслушват, обаче гюрултията е такава, та нищо не се разбира.

– Ама и ние не се разбираме.

– Само в началото е така. После свикваш. Само трябва да викаш по-силно.

Изпиваме по сто грама от ментето, оправяме вкуса на метилов алкохол с по чаша кафе и се опитваме да бъбрим за туй – онуй, като напрягаме гласните си струни.

– Допускам, че тук не е същото, като във Виена – забелязва Алата на излизане. – Но разликата ти по-добре би могъл да я оцениш. Аз не съм от вас миропомазаните, за които да идат на Запад, е все едно, като да вземат трамвая за Княжево.

С помощта на виковете, разменяни горе в журналистическото кафене, съм се опитал да поговоря с приятеля си по някои подробности от финансово – стопански характер, обаче излиза, че той е запознат с тях не по-добре от мен.

– Разбирам какво те интересува, но си сбъркал адреса. Ще ти пратя Весо Контрола, знаеш го. Той ще те осведоми. Ти определи само мястото и времето, другото остави на мене.

– Не е ли прекалено луксозно това заведение? – пита Контрола, като предпазливо се оглежда.

– Какво му е луксозното. Най-обикновена закусвалня.

– Мисълта ми е да не би излишно да се охарчите.

– Няма такава опасност. Цените тук са народни. Или почти.

– Вие по-добре знаете. Аз лично от много време не съм влизал в заведение.

Под „много време“ вероятно подразбира „много години“.

– Как можеш да се вълнуваш от такива дребни въпроси, след като си работил с милиони? – питам, преминал неусетно на „ти“.

– С милиони работеха онези, дето ги получаваха и ги харчеха – уточнява Весо. – Аз лично съм работил само с цифри. Сам знаете, че цифрите, колкото и да са големи, не стават за харчене.

Избрал съм ранния следобеден час на съботния ден, когато заведението е по-спокойно. Иначе е доста оживено. Дечурлига и младежи се стичат тук, привлечени от легендарните Кентъкски пилета които, като всички индустриално приготвени храни, са доста безвкусни.

Заемаме маса, снабдяваме се с кентъкски деликатес и се заемаме с консумацията. Не съм бил никога особено близък с Контрола, а и не съм го виждал от години, та си позволявам да хвърля бегло око върху външността му. Обичайна слабост на хората от третата възраст да се наблюдават взаимно с надеждата да установят, че те самите все още имат по-младежки вид от наблюдавания почти грохнал нещастник.

За Весо не би могло да се каже, че е грохнал. Изпечен, строен и привидно як, като повечето субекти с телосложение на чирози, той седи изправен и непоколебимо дъвче някаква кълка, съблазнителна на вид и каучокоподобна на вкус. Знам че не малко хора са треперели пред неговата взискателност на влиятелна личност в Комитета за държавен контрол. У Весо обаче няма нищо от характерните за някои негови колеги черти на бруталност и просташко чувство за всемогъщество. Мършав, скромен и тих като отшелник. Бих добавил и кротък, ако понякога не личеше сдържаната енергия на нагона, нагонът на хрътката, готова при първия знак да се впусне в бясна гонитба на дивеча. Някога Контрола беше известен с това, че не допускаше нарушител да му избяга.

Облечен е в тъмносин общо взето приличен костюм. Вероятно последният му костюм, който е пазел за погребението си, но накрая е бил принуден да пусне в употреба, вече в начална фаза на износване, тъй че ако смъртта се позабави, това ще му попречи да я посрещне в напълно изряден вид.

Изпиваме по един горчив швепс за десерт, подир което запитвам:

– Как предпочиташ да общуваме: на „ви“ или на „ти“?

– Както желаете. Аз лично винаги съм давал предимство на учтивата форма. Това от една страна щади достойнството на атакувания, а от друга страна поддържа дистанцията между контролиращия и контролирания.

– Правилна постановка – съгласявам се. – Но понеже сега не сме седнали тук да се контролираме, бих предпочел по-прякото обръщение. Впрочем, ти защо напусна Комитета, изхвърлиха ли те?

– Не бих употребил точно такъв израз. Съкратиха ме по простата причина, че съкратиха и самия контрол.

– В смисъл?

– Ами в най-точния смисъл: Премахнаха системата на държавен контрол. Иначе грабежът би се извършил по-бавно и с повече затруднения.

– Мисля че грабеж има и там, където съществува контрол.

– Това е все едно да кажете, че престъпленията стават и в страните, притежаващи наказателен кодекс. Държавният контрол не е панацея, обаче представлява могъщ възпиращ инструмент.

Млъква за малко и ме поглежда с лек укор, задето го принуждавам да припомня азбучни истини.

– Спомняте ли си за какво бе вкаран в затвора всемогъщият Ал Капоне? За неплатени данъци. Извършил бе десетки кървави престъпления, обаче успяха да го озаптят единствено с присъдата за неплатени данъци.

– Напълно прав сте.

– А в случай, че следите текущата информация, навярно знаете колко световноизвестни политически лидери се простиха с кариерата си, след като стана ясно, че партиите им са били финансирани по незаконен начин.

– И това е вярно – съгласявам се. – А какво бихте казали, ако продължим дискусията на родна почва?

– Надявам се, че не сте ме поканили за дискусия. Въпросите за контрола не са според мен дискусионни. Всеки стопански субект има право да контролира имуществото си, включително и държавата.

– Точно така – потвърждавам. – А какво се получава, когато това право на контрол бъде нарушено?

– Ами огледайте се и ще видите. Получава се беззаконие и произвол.

– Ето, това е темата, по която бих желал да побеседваме.

– Какъв смисъл. Всичко е толкова ясно. Кой ограби държавния валутен резерв – отпърво 700 милиона долара, а след това още милиард и 300 милиона? Къде потънаха оборотните средства на фирмите и къде – на външно-тьрговските предприятия? Как се наляха банките с държавни рефинансирания и как се източиха чрез необезпечени заеми?

– Чудесно – кимам. – Сега ако запълним тази желязна структура с помощния материал на съответните факти и имена, цялата безпощадна истина на грабежа ще стане ясна.

– Ами запълнете я – промърморва Весо с бледо подобие на усмивка. – Аз ви предложих структурата, на вас остава да я запълните.

– Хитър сте.

– Предпазлив, другарю Боев, само предпазлив. Оглежда се и пак запитва полугласно:

– Сигурен ли сте, че тук няма микрофони?

– Кой би могъл да бъде сигурен в подобно нещо. Ако се отнася до мен, сигурен съм по-скоро в обратното, защото все пак не сме в Кентъки.

– Ето, виждате ли? А вие ме питате за факти и имена.

– Какво толкова. Ние с вас сме хора на възраст.

– Това не значи да мрем. И то – незабавно. А на всичко отгоре и от насилствена смърт.

– Чак до там ли са стигнали нещата?

– Пак ви казвам: ами огледайте се. Ако към доказаните убийства се прибавят и странните автомобилни катастрофи или случаите на смърт при неизяснени обстоятелства, смятам че и този въпрос не е дискусионен.

Не възразявам.

– Доколкото разбрах, вие пребивавате във Виена.

– Временно.

– Имали ли сте възможност да посетите тамошните гробища.

– Засега – не. Но някой ден вероятно ще трябва да ги посетя. Или тамошните, или тукашните.

– Тукашните са ужасни.

– Това ли ви е сега мечтата, да ви погребат на виенските гробища?

– Все пак друго е да умреш на някое по-чисто място.

– Напомняте ми един приятел немец, който, когато бяхме в Швейцария казваше, че да умреш в Берн съвсем не е толкова лошо.

– Не съм бил в Берн, обаче допускам, че е бил прав.

– Не разбирам с какво ви привлича толкова този сюжет. Вие сте още в разцвета на силите. Бихте могли да постъпите като консултант в някоя голяма реномирана фирма.

– Канили са ме. Даже опитах. Но не успях да се пригодя към новия стил. Човек от друго време съм. Аз им обяснявам какви са ограниченията на законите, а те: не сме те взели, викат, за да спазваш законите, ами за да ги заобикаляш.

– Трудно е да угодиш на тия господа – съгласявам се. – Особено сега, когато грабежът навлиза в кризисен период, защото всичко вече е ограбено.

– Не съвсем. След като почти са ограбили държавата, почват да ограбват частниците. Да узакониш строеж, да наемеш магазин, да купиш стока, да продадеш стока, да спечелиш повече, да загубиш по-малко, да получиш лиценз, да прескочиш митницата – навсякъде правилото гласи: дай пари!

– Напълно прав сте: настоящето принадлежи на рекета.

– И бъдещето! – допълва той.

– Убедени ли сте, че подобни промишлени пилета, са наистина полезни за здравето? – пита Контрола, когато си тръгваме.

– Едва ли.

„Също както и нашият разговор“ ми се ще да допълня, но премълчавам. В една демократична страна всеки има правото да мълчи по всеки неудобен въпрос.

Опитвам се да разгоня скуката на бездействието, като нахвърлям някои бележки за преживяното. Не съм убеден, че ще послужат за нещо – имам предвид оня писател, дето се бе заел да ме обезсмъртява, макар и под чуждо име. Знам че бележките не съдържат събития достойни за обезсмъртяване, пък и такива книги едва ли някой днес ще се съгласи да издава. Сега е ред на предателите да си публикуват мемоарите, за да обясняват, че може и да са работили в службите, но духом са били против тях. И вероятно главно затуй ръцете ме сърбят да понатракам и аз на машината известен брой страници, та ако някой ги прочете, дори това да е само писателят, нека знае, че Боев си е все там на своето място под слънцето.

В писането общо взето ми върви, в смисъл, че тракам бързо на машината, без много да му мисля, макар да знам, че оня, писателят, ще има тук-там да свива вежди и да мрънка. Винаги е недоволен, задето обръщам малко внимание на подробностите и се ограничавам с фактологията, като че съставям докладна записка. Знам какво му се иска, но не съм поет да описвам как падат есенните листа и как луната се е оплела в клоните на дърветата. Още повече, това не е вярно. Къде е луната, къде са клоните.

Що се отнася до есента, тя наистина наближава, за разлика от останалите неща, застинали на мъртва точка. Чак до деня, когато полковникът ме повиква в секретната квартира със зелените завеси и заел решителната стойка на Наполеон пред Ватерлоо, обявява:

– Приготвяй се. Заминаваш.

Чудесно. Стига да не мислим по това, какво се случи на Ватерлоо.

Наистина заминавам. Отивам отново при Марта, при Чърч и при моя постоянен кошмар – Табаков. Тръгвам привечер, това е традиционния ми номер – нощем движението е по-слабо, пътува се най-добре и си спестявам лошите сънища.

Времето е хладно, но няма дъжд. Поведението на дежурния офицер е също хладно. Как ли ни пустосват на ума си тия хора, обречени да стърчат в кафеза, за да обслужват късметлиите, дето кръстосват света на шир и длъж. Малко по-късно минавам и през сръбската проверка. Пред мен е осветеното шосе, което по-нататък се губи в тъмнината и неизвестността. Въпросът е, дали ми предстои двупосочен маршрут или е само отиване без връщане.

Щом съм отново на път, значи отново имат нужда от мен, макар и само за съответната задача и само до определен момент. „Дошло му е времето да сдава багажа – казват си, – но би могъл преди туй да свърши и някоя работа. Някоя от онези, дето никой не се натиска да ги върши. Що да не му помогнем, хем да свърши работа, хем да сдаде багажа“.

Табаков май ще излезе прав. Пълната реализация на плана изисква и моето ликвидиране. Понеже операцията е строго секретна. А за да остане тя наистина секретна, трябва нейният извършител да изчезне завинаги подир приключването й.

Погледнато без предразсъдъци хората наистина са прави. Защо да не ме използват за последен път като ченге. Макар и втора употреба. Само че с вещите втора употреба трябва да се внимава. Не че съвсем не влизат в работа, но не се знае кога могат да излязат от строя. Понеже са поизносени и демодирани, въобще нестандартни.

Та така е и с хората. С тия, дето преди да ги изхвърлиш на боклука, решаваш да ги използваш още един път. За да пестиш материала. Също като съдрания чаршаф, дето вече не става за постилане на леглото, но нищо не пречи, преди да го хвърлиш, да го използваш като парцал за избърсване на праха.

Нямам никакво намерение да се оплаквам. Ако съдя по разговора с Весо Контрола, дори съм за завиждане. Макар фактът, че Виенските гробища са по-добре уредени от Софийските, едва ли прави смъртта там по-приятна.

Надали щях да имам възможност да видя отново Виена, ако бях пропуснал да съобщя на Манасиев за посланията, изчерпващи се с късата фраза „Дай милион“. Тези послания бяха една съвършено тъпа идея, дори не оригинална, ами почерпена от една популярна книга. Незначителната случка обаче бе дала начален тласък на важни мисловни процеси в главата на полковника. И може би, възприемайки твърде сериозно глупавите посланиядой щеше да се окаже по-близо до истината от мене, който направо ги пренебрегвах.

Дешифрирана правилно, тъпотията добиваше съвсем определен смисъл, а упоритото й повторение придаваше на смисъла зловещ оттенък: „Ние сме тук. Наша цел са парите ти. Няма да се оттеглим, докато не ги получим“. Отгоре на туй съвсем очевидно бе, че в случая не се касае до изолирана акция на някакви украинци или италианци, а до българи. „Всичко започна от вас, българите – беше ми казал Тетето, когато говореше за различните зулумлуци, причинявани от сънародници. – Вечната история: намесят ли се някъде българи, всичко отива по дяволите“.

– В качеството на какъв даваш тази оценка – бях го запитал. – Ти да не се смяташ за потомствен германец.

Навремето, подгонени от австрийските власти, българите се бяха оттеглили, но сега отново се връщаха, вероятно за да потвърдят оценката му.

Манасиев по-далновидно от мен бе преценил обстановката и вероятно разполагаше за целта с по-богата информация от тази, за която съвсем мъгляво бе споменал. Оттук и изводът, че отзоваването ми ще доведе до пълно прекъсване на връзката с Табаков тъкмо в момент, когато това не бива да става. „Или ще го ликвидират или ще го принудят да се скрие така, че ще има да го търсим с години“ – тази прогноза едва ли беше пресилена.

– Ще пратим някой да го пораздруса – бе първо начално намерение на Манасиев. – Да се стресне, да разбере, че няма да го оставят на мира. Тогава, ако се наложи, ти отново се явяваш като спасител, за да му стане ясно, че ние сме единствената му опора.

Сега първата част на този план вече беше отпаднала. Мераклиите да притискат жертвата, вероятно щяха да се явят и без поканата на полковника. Оставаше втората част на плана – задачата ми да информирам при нужда Манасиев и да спасявам Табаков, заедно с парите му. По кой начин? Ами според случая и до пристигането на необходимата помощ.

„Него има кой да го спасява – австрийската полиция си знае работата – мислех да кажа. – Въпросът е кой ще спасява мене“. Не го казах разбира се. Нали полковникът изрично ми бе наредил: „Никакви контакти с полицията“.

– Това ти ли си? Не допусках да те видя отново тук! – възкликна почти искрено ТТ, когато вечерта подир пристигането си във Виена отново прекрачих прага на познатия кабинет с познатото ухание на хавански пури.

– Грижите за теб не ми дават покой, та рекох отново да те споходя. Депешите на тема „дай милион“ продължават ли?

– Получавам ги даже в неделни дни.

– Предполагам, че си взел известни предпазни мерки, в случай че шегобийците преминат от депеши към действия.