Текст книги "Владетелката на замъка"

Автор книги: Виктория Холт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 16 страниц)

Овладях се, защото знаех, че Алвиън не се нуждае от съчувствието ми.

Забелязах Конън Тремелин, който разговаряше със Селестин и Питър Нанзълок. Ако Питър бе един от най-красивите мъже, които бях виждала, Конън беше най-елегантният. Повечето лица ми бяха непознати, сред тях различих единствено лейди Треслин. Тя изпъкваше дори измежду тези изискано облечени хора. Облечена бе с тоалет от огненочервен шифон и ми се стори невероятно предизвикателна. Рядката й красота и екстравагантната рокля не можеха да останат незабелязани. Гарваново-черната й коса контрастираше с млечната белота на раменете и гърдите й. Диамантена диадема блестеше като корона на главата й, многобройните й накити Сияеха като слънца. Алвиън също я забеляза и смръщи вежди.

– И тя е тук – прошепнаха устните й.

– А съпругът й присъства ли?

– Да, виждате ли онзи дребен старец, който разговаря с полковник Пенлъндс?

– А кой е полковник Пенлъндс?

Тя ми показа полковника, който стоеше до прегърбен белокос старец със сбръчкано лице. Стори ми се невероятно това да е съпругът на пищното създание.

– Гледайте сега! – прошепна Алвиън. – Татко ще открие бала. Преди винаги си избираше леля Селестин за партньорка, а мама танцуваше с чичо Джефри. Питам се кой ще покани на танц татко сега?

– Казва се „кого ще покани“, а не „кой“ – разсеяно промълвих аз, защото вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху сцената, разиграваща се в балната зала.

– Всеки момент музикантите ще засвирят – рече Алвиън. – Винаги започват с една и съща мелодия. Това е традиционен танц, с който от векове се открива всеки бал в семейството ни. Мама и татко започваха да танцуват с партньорите си, а всички гости ги следваха. Беше толкова красиво!

Разнесоха се първите тактове на музиката и аз видях как Конън хваща Селестин за ръка и я отвежда в центъра на балната зала. Последва ги Питър Нанзълок, който си бе избрал за партньорка лейди Треслин.

Наблюдавах как четиримата изпълняват първите стъпки на старинния танц и си рекох: „Горката Селестин!“ Дори и с красивата си рокля от син сатен тя изглеждаше бледа и невзрачна в сравнение с останалите участници в квартета. Липсваха й елегантността и самоувереността на Конън, красотата на лейди Треслин и блясъкът и жизнеността на Питър.

Съжалявах, че Конън трябваше да открие бала със Селестин, но такава бе традицията. Всичко в този дом бе просмукано с традиции. Много неща се правеха само и само защото „винаги е било така“.

С Алвиън не откъсвахме погледи от танцьорите. Мина цял час, а ние все гледахме ли, гледахме. Стори ми се, че Конън от време на време поглежда нагоре към нас. Дали се досещаше, че дъщеря му го наблюдава през тайното прозорче? Вече бе време за сън, ала за такъв изключителен случай можехме да си позволим малко закъснение.

Бях смаяна от начина, по който Алвиън се взираше в танцьорите: жадно, трескаво, неуморно, сякаш бе убедена, че най-сетне дългоочакваното лице ще се появи пред погледа й.

Вече бе паднала нощта и луната бе изгряла. Откъснах очи от балната зала и погледнах нагоре през стъкления покрив към огромното нощно светило, което сякаш ни се усмихваше. „За вас няма блясък и празнично осветление, пропъдени сте от веселието и танците, но аз ще ви даря с меката си светлина“ – сякаш ни казваше луната.

Солариумът ми се стори съвсем различен на лунна светлина. Завладя ме предчувствие, че може да се случи нещо невероятно.

Отново насочих вниманието си към танцьорите. Те се носеха във вихъра на валса и неусетно се поддадох на ритъма. Самата аз бях много учудена, когато разбрах, че танцувам много добре. Винаги разполагах с богат избор от партньори на вечеринките, по които ме мъкнеше леля Аделаид с надеждата, че ще си намеря съпруг. За най-голямо съжаление обаче надеждите й не се оправдаха.

Слушах унесено музиката, когато се сепнах от нечие докосване. Така се уплаших, че чак извиках.

Погледнах надолу и щом забелязах дребната фигурка на Джилифлауър, въздъхнах от облекчение.

– Искаш да видиш танцьорите ли? – попитах я аз.

Тя кимна.

Джили бе доста по-ниска от Алвиън и не стигаше до звездовидния отвор, така че трябваше да я повдигна, за да може да гледа. Не виждах добре в тъмнината, но ми се стори, че безучастният израз е напуснал лицето й.

– Донеси един стол за Джили. Като се качи на него, ще може да гледа, колкото иска – предложих аз.

– Да си донесе сама – сопнато отвърна тя.

Джили кимна и аз я пуснах на земята. Хукна към най-близкия стол и бързо го донесе. Вече бях напълно убедена, че тя разбира всичко – защо тогава не искаше да говори?

Появата на Джили развали настроението на Алвиън и тя се дръпна от тайното прозорче. Музикантите засвириха първите тактове на любимия ми валс – „Хубавия син Дунав“ от Щраус – и детето затанцува по пода на солариума.

Не знаех какво бе станало с мен през онази нощ.

Някакъв невероятно дързък и бунтовен дух бе овладял тялото ми и аз изведнъж усетих, че краката ме носят към Алвиън в ритъма на валса. Много пъти бях танцувала валс по вечеринките, но никога не бях валсирала толкова добре, колкото онази вечер.

Алвиън викаше от удоволствие, Джили се усмихваше.

– Продължавайте, госпожице. Не спирайте. Танцувате толкова хубаво – насърчаваше ме Алвиън.

Така че аз продължих да се нося във вихъра на танца с въображаемия си партньор, кръжах из солариума, окъпан в лунна светлина, а нощното светило ми се усмихваше. Щом достигнах другия край на стаята, в полумрака се открои мъжки силует и вече не танцувах сама.

– Вие сте прекрасна – каза Питър Нанзълок, защото това бе самият той, облечен в елегантен фрак, – и ме поведе в стъпките на валса.

Краката ми се подкосиха и аз се опитах да се освободя от ръцете му.

– Не… моля ви. Децата се сърдят. Аз искам да танцувам с вас, г-це Лий, а съм сигурен, че и вие искате.

Продължихме да танцуваме. Сякаш краката ми се носеха по паркета, водени от невидима сила.

– Това не е прието – рекох аз.

– Но е прекрасно – отвърна Питър.

– Трябва да се върнете при гостите.

– Да, но аз искам да бъда с вас.

– Забравяте…

– Че сте гувернантка ли? Ще го забравя, стига да ми дадете тази възможност.

– Няма основателна причина да го забравите.

– Само дето вие щяхте да бъдете много по-щастлива, ако всички ние забравехме, че сте гувернантка. Вие танцувате великолепно!

– Не е кой знае какво постижение!

– Напротив! Талантът ви отива на вятъра в тази празна стая!

– Г-н Нанзълок, смятам, че шегата ви е доста изтъркана!

– Това не е шега.

– Отивам при децата.

Танцувахме близо до тях. Малкото личице на Джили сияеше, а Алвиън ме гледаше с неприкрито възхищение. Ако престанех да танцувам, начаса щях да се превърна в безличната гувернантка, ала все още се носех във вихъра на танца и се чувствах като някакво неземно създание.

Какво ми беше станало през онази нощ? Как можех да си мисля подобни неща? Исках да се забавлявам, да бъда – лекомислена.

– А, ето го Питър.

С ужас забелязах, как в солариума нахлува тълпа от развеселени гости, ледената ръка на страха стисна гърлото ми, щом различих огненочервената рокля на лейди Треслин – когато тя бе тук и Конън Тремелин не бе далеч.

Някой започна да ръкопляска, останалите бързо се присъединиха към аплодисментите. Музиката изведнъж спря.

Неловко посегнах към косата си. Фибите се бяха разхлабили по време на танца и палави кичури висяха покрай лицето ми.

Рекох си, че утре сигурно ще бъда уволнена заради безотговорното ми поведение – не заслужавах нищо друго.

– Каква прекрасна идея! – подметна някой. – Да танцуваш на лунна светлина. Колко романтично! А и музиката тук се чува не по-зле отколкото долу, в балната зала!

– Това също е чудесна бална зала, Конън! – обади се друг от гостите.

– Тогава нека да я използваме! – предложи Тремелин. – Той се приближи до тайното прозорче и извика:

– Още веднъж – „На хубавия син Дунав“!

Музикантите засвириха отново.

Извърнах се към Алвиън и хванах Джили за ръката. Гостите вече танцуваха. Разговаряха свободно помежду си, без да си правят труда да приглушават гласовете си. Никой не се притесняваше от една проста гувернантка.

– Това е гувернантката на Алвиън, не знаете ли?

– Разпуснато същество! Поредната лекомислена млада дама на Питър!

– Жал ми е за нея! Колко ли скучен е животът й!

– Да танцува с Питър сама в този салон! Каква покварена жена!

– Нали знаете защо бе уволнена предшественицата й?

– Скоро ще дойде редът и на тази тук.

Изчервих се до уши. Исках високо да изкрещя в лицата им, че поведението ми съвсем не е толкова непристойно в сравнение с постъпките на някои от тях.

Бях вбесена и малко уплашена. Различих лицето на Конън на лунната светлина. Той стоеше близо до мен и ме гледаше с искрено неодобрение.

– Алвиън – обърна се Тремелин към дъщеря си, – върви си в стаята, отведи и Джили със себе си.

Тонът му не търпеше възражение и Алвиън тръгна покорно към вратата.

– Да вървим! – колкото се може по-безучастно рекох аз.

Тъкмо щях да последвам децата, когато Конън ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

– Вие танцувате прекрасно, г-це Лий. Не мога да устоя на такава танцьорка като вас. Може би защото самият аз не владея до съвършенство това изкуство.

– Благодаря ви – отвърнах аз. Той все още държеше ръката ми.

– Сигурен съм, че това е любимият ви валс. Вие ми се сторихте изцяло погълната от музиката. – При тези думи той ме завъртя в прегръдките си и след миг гувернантката Марта Лий, облечена в простата си памучна рокля, танцуваше с господаря сред дамите, нагиздени с шифон и кадифе, накичени със смарагди и диаманти…

Бях много доволна, че солариумът бе осветен единствено от луната, защото умирах от срам. Сигурна бях, че Конън е вбесен от поведението ми и искрено желае да ме опозори пред всички.

Краката ми се носеха леко в ритъма на валса. Винаги щом чуех „На хубавия син Дунав“, щях да си спомням този фантастичен танц с Конън Тремелин в солариума.

– Извинете лошите маниери на гостите ми, г-це Лий.

– Сама заслужих подобни забележки.

– Глупости! – рече той и аз си помислих, че сънувам, защото гласът му, шепнещ в ухото ми, излъчваше нежност.

Когато стигнахме края на солариума, за най-голямо мое учудване той ме завъртя зад завесата през отворената врата. Озовахме се на малка площадка между две каменни стълбища – тази част от замъка ми бе непозната.

Спряхме да танцуваме, но той все още ме държеше в прегръдките си. Парафинова лампа от зелен нефрит хвърляше бледа светлина върху лицето му. Изразът му бе жесток.

– Г-це Лий, ставате много пленителна, щом забравите строгостта си.

Дъхът ми секна от изненада, когато той ме притисна към стената и жадно ме целуна.

Ужасих се не само от случилото се, но и от собствените си чувства. Досещах се какво означава тази целувка: щом нямаш нищо против да флиртуваш с Питър Нанзълок, ще го направиш и с мен!

Не можех да се владея от гняв. С всички сили го отблъснах назад и той се олюля, искрено изненадан от силата на протеста ми. Вдигнах полите си и хукнах надолу по стълбите.

Не знаех къде се намирам, но продължавах да тичам слепешком напред, докато случайно се озовах в галерията, откъдето знаех как да се прибера в стаята си.

Хвърлих се на леглото и лежах неподвижно, докато дишането ми не се успокои.

Не ми оставаше нищо друго, освен да напусна Маунт Мелин час по-скоро. Намеренията на Тремелин ми бяха ясни. Вече изобщо не се съмнявах, че г-ца Джансън е била уволнена, защото е отхвърлила гнусните му предложения. Този мъж е истинско чудовище, гневно си мислех аз. Мисли си, че всички, които работят при него, му принадлежат изцяло. Да не би да си въобразява, че е султан? Как се осмели да постъпи така с мен!

Гърлото ми се бе свило и не можех да преглътна. Имах чувството, че се задушавам. Никога през живота си не съм била толкова нещастна, както в онзи момент. Той беше виновен. Тогава не си давах сметка за истината, но всъщност постъпката му бе пробудила дълбоки и противоречиви чувства в душата ми.

Това беше сигнал за опасност.

Не биваше да изневерявам на здравия си разум.

Станах от леглото и заключих вратата. Трябваше да съм в безопасност през последната нощ, която щях да прекарам в този дом. Другата врата водеше към класната стая и спалнята на Алвиън, но Тремелин нямаше да се осмели да използва този път.

Въпреки това треперех от страх.

Глупости, опитвах се да се успокоя, можеш да се предпазиш от него. Ако влезе в стаята, ще дръпнеш звънеца и веднага ще дойде някой от слугите.

Реших най-напред да пиша на Филида. Седнах и се опитах, но ръцете ми трепереха толкова силно, че буквите излизаха криви и размазани изпод перото ми.

Отказах се от писмото и се заех да опаковам багажа си. Приближих се до гардероба и отворих вратата. За миг ми се стори, че вътре се крие някой, и извиках от уплаха. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Всъщност това бе новият костюм за езда, закачен от Алвиън в гардероба ми. Изцяло погълната от преживяното в солариума, бях забравила за следобедното произшествие.

Бързо натъпках оскъдните си притежания в куфара. Бях се поуспокоила и седнах отново да пиша на Филида.

Тъкмо привършвах, когато долових гласове пред прозореца си и отидох да погледна какво става. Някои от гостите бяха излезли на въздух, а други танцуваха на моравата пред замъка.

– Каква божествена нощ! Лунната светлина е великолепна!

Криех се зад завесите и случайно забелязах онова, което всъщност очаквах да видя: Конън танцуваше с лейди Треслин и шепнеше в ухото й. В ума ми се въртяха пламенни любовни слова.

Гневно се дръпнах от прозореца и се опитах да нарека острата болка, пронизваща сърцето ми, „отвращение“.

Съблякох се и си легнах. Дълго се въртях, а сънят все не ме навестяваше. Когато най-сетне се унесох в тежка дрямка, пред очите ми шеметно се завъртяха танцуващите фигури на Конън и Линда Треслин. Някъде в мрака зад тях стоеше онзи безмълвен силует, който тревожеше мислите ми, откакто пристигнах в Маунт Мелин.

Внезапно се събудих. Луната бледо озаряваше стаята. Стори ми се, че до стената се откроява тъмен женски силует.

Знаех, че това е Алис. Тя сякаш ми нашепваше:

– Не бива да напускаш замъка. Трябва да останеш и да ми помогнеш да намеря покой. Трябва да помогнеш на всички ни.

Трепереща от страх, седнах в леглото. Чак сега разбрах от какво съм се стреснала. След като бях прибрал а дрехите си, не бях затворила вратата на гардероба: онова, което бях сметнала за духа на Алис, всъщност бе костюмът и за езда.

На заранта спах до късно, защото бях прекарала безсънна нощ. Разбуди ме Кити, която хлопаше на вратата. Носеше ми топла вода и се чудеше защо не може да влезе.

Измъкнах се от постелята и отключих вратата.

– Нещо случило ли се е, госпойце? – попита тя.

– Не – рязко отвърнах аз.

Тя чакаше да й обясня защо вратата е заключена.

Нямах никакво намерение да й давам обяснения, освен това тя бе изцяло погълната от снощния бал, така че не обърна особено внимание на заключената врата, която би възбудила интереса й при други обстоятелства.

– Снощи бе много красиво, нали госпойце? Гледах как гостите танцуват на моравата. Боже, не съм виждала нещо толкоз прекрасно! Сякаш се върна времето, когат госпожата беше още жива. Ама вие ми се виждате уморена, госпойце. Не можахте да спите от шума ли?

– Да – сухо отвърнах аз.

– Е, вече свърши. Г-н Полгри нареди да изнесат растенията. Варди ги кат кокошка пилета. В залата е страшна мръсотия. С Дейзи шъ я чистим цял ден.

Аз се прозях и Кити наля топлата вода в малката вана. След пет минути отново нахълта в стаята ми.

Бях полугола и бързо се увих в една кърпа, за да прикрия тялото си от любопитния й поглед.

– Господарят иска веднага да разговаря с вас. Трябва да идете в салона за пунш.

– О! – възкликнах аз.

– Каза, че е много важно.

Приключих с тоалета си и бързо се облякох. Сигурно искаше да ме порицае заради безотговорното ми поведение и да ме уволни. Може би нещо подобно се бе случило и с г-ца Джансън. Тремелин е скалъпил някакво фалшиво обвинение срещу нея и я е прогонил. Какви ли пороци възнамеряваше да ми припише?

Този човек е безскрупулен! – помислих си аз. – Трябва веднага да му съобщя, че напускам, за да не му дам възможност да ме уволни.

Влязох в салона за пунш, готова за битка.

Конън носеше син жокейски костюм, а по лицето му не се забелязваха следи от безсънната нощ.

– Добро утро, г-це Лий – ме поздрави той и за голямо мое учудване се усмихна.

Не отвърнах на усмивката му.

– Добро утро. Вече съм приготвила багажа си и бих искала да напусна Маунт Мелин час по-скоро.

– Г-це Лий! – В гласа му прозвуча упрек и изведнъж усетих как ме обзема невероятна радост. Той не иска да си тръгваш, рекох си. Няма да те уволни. Просто иска да ти се извини.

– Мисля, че това е единственото, което ми остава… – чух се да изговарям с надут и писклив глас, който и на самата мен ми се стори твърде самодоволен и предвзет.

– След възмутителната ми постъпка през изминалата нощ – рязко ме прекъсна той. – Г-це Лий, моля ви, забравете за случилото се. Боя се, че станах жертва на моментна възбуда и забравих с кого танцувам. Умолявам ви да простите непристойното ми поведение и да благоволите да забравите неприятния инцидент. Нека всичко си бъде по старому.

Имах чувството, че ми се подиграва, но бях толкова щастлива, че изобщо не бях в състояние да му се обидя.

Нямаше нужда да напускам замъка. Можех спокойно да скъсам писмото до Филида. Нямаше да живея в безчестие.

Наведох глава и промълвих:

– Приемам извинението ви, г-н Тремелин. Нека да забравим онзи злощастен и неприятен инцидент.

След тези думи се обърнах и напуснах салона.

Втурнах се към стаята си, изкачвайки по три стъпала едновременно; краката ми сами ме носеха нагоре, сякаш отново танцувах с Конън.

Всичко бе забравено – оставах.Замъкът сякаш ме обгърна в топли обятия. В този миг разбрах, че ако се наложи да напусна Маунт Мелин, ще бъда най-нещастното същество на земята.

Здравият разум отново заговори в мен: Що за въодушевление? Защо пък ще бъдеш чак толкова злочеста, ако напуснеш замъка?

Имах готов отговор: Защото тук се крие някаква тайна, която искам да разгадая. Защото искам да помогна на двете клети деца: Алвиън и Джилифлауър.

Може би това не беше единствената причина. Май се интересувах и от господаря повече от необходимото.

Ако бях по-мъдра и опитна, щях да разпозная предвестниците на наближаващата опасност. Но не бях мъдра – жени в моето положение обикновено не притежават това качество.

Този ден проведохме урока по езда както обикновено. Всичко мина добре, единствената разлика бе, че носех новия костюм. Той се състоеше от плътно прилепнала рокля от лек вълнен плат и сако с почти мъжка кройка.

Радвах се, че у Алвиън не се забелязваше и следа от страх след преживяната предишния ден злополука. Казах й, че след няколко дни ще започнем да се упражняваме в прескачане на препятствия.

Щом се прибрахме вкъщи, аз се отправих към стаята си, за да се преоблека за чая.

Докато събличах сакото, си спомних за уплахата, която костюмът на Алис бе предизвикал у мен през изминалата нощ, и се надсмях над себе си. Този ден бях в прекрасно настроение. С известни усилия свалих роклята (Алис е била по-слаба от мен), облякох сивите си гувернантски одежди – леля Аделаид все ми напомняше, че не бива да нося всеки ден една и съща рокля – и понечих да закача костюма в гардероба, когато напипах нещо твърдо в джоба на сакото.

Мушнах изненадано ръката си в джоба. Сигурна бях, че преди малко там нямаше нищо.

Джобът наистина бе празен, но между плата и копринената подплата бе скрито нещо. Опънах сакото на леглото и бързо намерих тайния джоб. Трескаво го разкопчах и измъкнах малък дневник.

Сърцето ми щеше да се пръсне – бях се натъкнала на невероятно откритие.

За миг се поколебах, но не устоях на изкушението и бързо разлистих страниците. Може би след секунди щях да разгадая тайната на Алис.

На първата страница с детски почерк бе изписано „Алис Тремелин“.Погледнах датата. Беше миналата година – значи Алис бе водила този дневник през последната година от живота си.

Бързо запрелиствах страниците. Надявах се да попадна на важно доказателство, но лека-полека ме обзе разочарование. Алис бе записвала най-вече срещите и ангажиментите си. Дневникът й нямаше да ми помогне да я опозная по-добре.

Погледът ми скачаше по лаконичните записки: „Чай в Маунт Уидън“, „Вечеря у Трилендърс“, „К. в Пензънс“, „К. се върна“.

Все пак тези думи бяха изписани собственоръчно от Алис. Само този факт бе достатъчен да предизвика вълнение у мен.

Достигнах до бележките, направени през юли миналата година. С дата 14 юли бе отбелязано: „Треслин и Трилендърс на вечеря в М. М.“, „Шивачката – синята рокля“, „Да говоря с Полгри за цветята“, „Да изпратя Джили при шивачката“, „Да заведа Алвиън на проба“, „Ако бижутерът не изпрати брошката до 16-и, да го посетя“. Срещу датата 16 юли пишеше: „Утре сутринта да взема брошката. Трябва ми за вечерята у Трилендърс на 18-и.“

Всички тези бележки бяха толкова обикновени. Нищо не се получи от голямото ми откритие. Прибрах дневника в джоба и отидох да пия чай в класната стая.

Докато Алвиън четеше на глас, нещо внезапно ми хрумна. Не знаех точно кога е умряла Алис, но сигурно е било малко след като е записала онези банални неща в дневника си. Защо й е трябвало да се безпокои за подобни дреболии, ако е замислила да изостави съпруга и дъщеря си и да избяга с друг мъж?

Трябваше непременно да открия точната дата на смъртта й.

Алвиън отиде да пие чай с баща си, тъй като доста хора бяха дошли да изкажат задоволството си от снощния бал.

Разполагах с малко свободно време и тръгнах надолу към селото и църковния двор, където предполагах, че са погребани тленните останки на Алис.

Не познавах добре селото, тъй като минавах през него само в неделя на път за църквата, така че реших да се възползвам от възможността и да го разгледам.

Тичах почти по целия път надолу и много бързо се озовах в Мелин. На връщане обаче нямаше да изкача толкова лесно стръмния баир.

Селото се гушеше около старата църква – сива кула, по която пълзеше бръшлян. Няколкото каменни къщи се издигаха сред приятна зеленина. Зад тях се точеше ред старинни постройки, които вероятно датираха от времето, когато е била построена църквата. Реших да разгледам селото по-късно, тъй като в този миг горях от желание час по-скоро да намеря гроба на Алис.

Влязох през покритата порта на църковния двор. В този час от деня навсякъде цареше мъртвешка тишина. Сякаш смъртта ме обгърна с ледените си обятия и аз горчиво съжалих, че не взех и Алвиън със себе си. Тя бързо щеше да ми покаже къде е гробът на майка й.

Оглеждах се безпомощно наоколо и се питах как ще се оправя сред редиците от сиви кръстове и надгробни камъни. Хрумна ми, че семейство Тремелин вероятно притежава величествена гробница, затова зареях поглед над гробовете в търсене на нещо подобно.

Недалеч забелязах огромна гробница от черен мрамор и се отправих към нея. Щом наближих, разбрах, че тя принадлежи на семейство Нанзълок.

Внезапно ме осени прозрението, че Джефри Нанзълбк е умрял заедно с Алис, а нямаше място за съмнение, че тленните му останки почиват в семейната гробница.

Очите ми жадно се взряха в надписите, гравирани в черния мрамор. Тук лежаха всички членове на фамилия Нанзълок от 1750 година насам. Спомних си, че те са се заселили по-късно в този край от рода Тремелин.

С лекота открих името на Джефри, защото, както не бе трудно да се предположи, то стоеше на последно място в списъка.

Той беше починал на 17 юли миналата година.

Горях от нетърпение да се прибера в замъка, за да сравня датите.

Тъкмо понечих да си тръгвам, когато забелязах, че Селестин Нанзълок се приближава към мен.

– Г-це Лий! – извика тя. – Видях ви отдалеч! Усетих как се изчервявам, защото миналата нощ тя също беше в солариума, и се питах какво ли си е помислила за мен.

– Разхождах се из селото – рекох аз – и изведнъж се озовах тук.

– Виждам, че разглеждате фамилната ни гробница.

– Да, тя е великолепна.

– Ако подобно нещо може да бъде наречено така. Често идвам тук – тихо промълви тя. – Обичам да нося цветя на Алис.

– А, така ли? – прошепнах аз.

– Предполагам, че вече сте разгледали гробницата на Тремелин?

– Още не съм.

– Тя е ей там. Елате, ще ви я покажа. Запрепъвах се във високата трева, следвайки Селестин към гробницата на Тремелинови, която по великолепие не отстъпваше на вечното жилище на Нанзълок.

Върху конзола от черен мрамор бе поставена висока ваза с хризантеми, прилични на виолетови звезди.

– Току-що ги донесох – рече Селестин. – Това са любимите й цветя.

Устните й трепереха, като че ли всеки момент щеше да избухне в ридания.

Погледнах към смъртната дата на Алис – беше същата, на която бе умрял и Джефри Нанзълок.

– Ще трябва вече да се прибирам – рекох аз.

Тя кимна. Бе прекалено разстроена и вероятно не бе в състояние да говори. Помислих си, че тя е обичала Алис най-много от всички.

На върха на езика ми бе да й разкажа за дневника, ала се разколебах. Споменът за изживения предишната нощ срам все още ми пареше. Не биваше да забравям, че не съм нищо повече от обикновена гувернантка. Какво право имах да се намесвам в живота на господарите си?

Сбогувах се с нея и се отправих към замъка. Хвърлих поглед назад и видях, че Селестин е коленичила пред гробницата, покрила е лицето си с ръце, а раменете й се разтърсват от ридания.

Щом се прибрах в стаята си, начаса измъкнах дневника на Алис. На 16 юли миналата година, един ден преди предполагаемото й бягство с Джефри Нанзълок, тя е отбелязала в дневника си, че ако брошката й не пристигне до следващата сутрин, ще трябва сама да си я вземе от бижутера, тъй като искала да я носи на вечерята, насрочена за 18 юли.

Тази записка не подхождаше на жена, която е възнамерявала да избяга с любовника си.

Усещах, че в ръцете си държа убедително доказателство, че тялото, намерено заедно с трупа на Джефри Нанзълок, не е било на Алис.

Отново започна да ме гризе въпросът какво всъщност се е случило с нея? Къде се намираше Алис, щом не почиваше в гробницата от черен мрамор?