Текст книги "Владетелката на замъка"

5

Чувствах, че съм открила важен ключ за разгадаване на тайната, но това не ми помогна много. Всеки ден се събуждах, обладана от трескаво очакване, ала дните монотонно се нижеха един подир друг. Често размишлявах какво да предприема. Чудех се дали да не отида при Конън Тремелин и да му разкажа, че съм видяла дневника на жена му, в който изобщо не се споменава за бягство.

Сетне си казах, че не мога да му имам доверие. Той всяваше странно безпокойство у мене. Често си задавах въпроса: ако Алис не е била във влака, а я е сполетяло нещо друго, кой би могъл да знае истината? Дали това не е Конън Тремелин?

Бих могла да обсъдя въпроса с Питър Нанзълок, ала той ми се струваше твърде лекомислен – все гледаше да обърне разговора на флирт.

Сестра му също ми се виждаше подходяща. Знаех, че е била много привързана към Алис; сигурно са били големи приятелки. Селестин беше човекът, на когото можех да се доверя. И все пак се колебаех. Тя принадлежеше към онзи свят, чиито граници нямах право да престъпвам – това ми бе показвано неведнъж. Не подхождаше на една обикновена гувернантка да задава неудобни въпроси.

Най-лесно можех да споделя опасенията си с г-жа Полгри, ала някак си се боях. Лъжиците с уиски и отношението й към Джили не ми излизаха от главата.

Така че реших на първо време да запазя подозренията си за себе си. Дойде октомври. Смяната на сезоните бе приказно красива в този край фучащият югозападен вятър бе топъл и влажен, в полъха му се долавяше уханието на екзотични подправки. Никога не бях виждала толкова много паяжини. Те се стелеха по плетищата като някаква дантела, обсипана с диаманти. Напечеше ли слънце, ставаше топло като през юни.

– В Корнуол лятото трае дълго – казваше Тапърти. Откъм морето на вълма се носеше мъгла и обгръщаше каменния замък. Понякога внушителният му силует изобщо не можеше да бъде различен от пристанището, разположено в южната част на имението. Чайките пищяха пронизително и меланхолично, сякаш искаха да ни напомнят, че животът е изпълнен с печал. От влагата хортензиите цъфтяха буйно в синьо, розово и жълто – мислех си, че такова пищно великолепие от багри може да вирее само в парник.

Розите също цъфтяха, а с тях и обичките.

Един ден слязох до селото и забелязах пред черквата табела, която оповестяваше, че конните състезания ще се състоят на 1 ноември.

Веднага щом се прибрах, съобщих на Алвиън. Много се радвах, че тя все още гореше от желание да участва в състезанията. Опасявах се, че с наближаването на събитието страхът й може да се възвърне.

– Остават още три седмици – й казах. – Ще трябва да се упражняваме усърдно.

Тя охотно се съгласи.

Предложих й да яздим по един час и сутрин, и следобед. Алвиън гореше от желание да започнем час по-скоро.

– Ще видя какво мога да направя – обещах й аз.

Конън Тремелин беше в Пензънс. Открих съвсем случайно, че е заминал. Кити ми каза една вечер, като ми донесе водата.

– Господарят замина следобеда. Май шъ отсъства цяла седмица.

– Надявам се, че ще се върне за конните състезания.

– О, сигурно. Той шъ е съдия.

Поведението на Тремелин ме дразнеше. Не че исках от него да ми съобщи за заминаването си, но поне можеше да се сбогува с дъщеря си.

Мислих доста по въпроса и усетих как у мен се поражда съмнение дали той наистина е заминал за Пензънс. Чудех се дали лейди Треслин си е вкъщи или пък е решила внезапно да навести някой роднина.

Какво ти става? – налегнаха ме угризения. Що за мисли са това? Не разполагаш с никакви доказателства!

Реших да не размишлявам повече за отсъствието на Конън Тремелин и това ми донесе облекчение, а и се чувствах по-спокойна при мисълта, че господарят не си е вкъщи. Не беше нужно Да заключвам вратата си, ала все пак го правех заради дъщерите на Тапърти. Не исках да разберат, че се заключвам, защото ме е страх от господаря – момичетата бяха необразовани, но не им липсваше проницателност.

– Сега – казах на Алвиън – ще започнем да се готвим усърдно за състезанието.

Набавих програмата. Бяха предвидени две състезания по скок за възрастовата група на Алвиън. Реших, че тя трябва да участва в по-лесното, защото там имаше по-голям шанс да спечели награда а нали всъщност искахме тя да победи и да изненада баща си.

– Госпожице, я погледнете това – ми каза момичето. – Защо не участвате и вие?

– Разбира се, че няма да участвам.

– Но защо?

– Мило дете, моята роля е да те обучавам, а не да се записвам за състезания.

Алвиън ме погледна дяволито.

– Аз ще ви запиша, защото ще спечелите. Никой не може да язди като вас. Моля ви се, госпожице!

Очите й излъчваха свенлива гордост, която ми достави истинска наслада. Ученичката ми се гордееше с мен и желаеше от сърце да победя.

В края на краищата, защо не? В тези състезания няма социални ограничения, нали?

Прибягнах до дежурната фраза, с която слагах край на неудобните спорове:

– Ще видим.

Един следобед яздехме близо до Маунт Уидън и срещнахме Питър Нанзълок. Той яздеше великолепна дореста кобила, при вида на която в очите ми пламна завист.

Нанзълок се приближи в галоп до нас, изправи се в седлото, предвзето свали шапката си и се поклони дълбоко.

Алвиън се разсмя от удоволствие.

– Добра среща, скъпи дами – извика той. – На гости ли ни идвате?

– Не – отвърнах аз.

– Колко нелюбезно! Все пак, щом сте дошли дотук, ви каня на чай.

Понечих да откажа, когато Алвиън извика:

– Нека да отидем, госпожице. Да, чичо Питър, ще дойдем.

– Все се надявах, че ще ни посетите по-рано – укоризнено рече той.

– Не сме получили покана – напомних му аз.

– Защото сте винаги добре дошли в Маунт Уидън. Казвал съм ви го неведнъж.

Той обърна кобилата си и рамо до рамо се отправихме към имението. Нанзълок улови погледа ми, отправен към кобилата.

– Харесвате ли я?

– Тя е истинска красавица.

– Да, нали си красавица, скъпа Джасинт?

– Джасинт. Значи така й е името.

– Да, прекрасно име за прекрасно създание. Тя е бърза като вятъра. Струва колкото четири тромави кранти като тази, която яздите, г-це Лий.

– Тромава стара кранта ли? Но това е нелепо! Дайън е прекрасен кон!

– Моля? Не мислите ли, че бедното създание е видяло и по-добри дни? Конън можеше да ви даде нещо по-свястно от стария Дайън!

– Изобщо не е ставало дума татко да й дава кон за езда! – Алвиън разпалено защити баща си. – Той не знае кои коне яздим, нали, госпожице! Тапърти ни даде тези.

– Бедната г-ца Лий! Тя заслужава достоен за нея кон! Г-це Лий, бих желал да пояздите малко Джасинт, преди да си тръгнете. Тя бързо ще ви припомни какво е истински кон.

– О – небрежно подметнах аз, – ние се радваме и на това, с което разполагаме. Конете ни служат за целта, а тя е да науча Алвиън да язди.

– Ние се упражняваме за състезанията – добави момичето. – Аз ще участвам в скоковете, но моля ви, не казвайте на татко – това е изненада. •

Питър постави пръст на устните си.

– Обещавам, че ще запазя тайната ви.

– И госпожицата ще участва. Аз я убедих!

– Тя ще победи! – извика Нанзълок. – Обзалагам се!

– Не съм много сигурна – уклончиво отвърнах аз. – Това е хрумване на Алвиън.

Трябва да участвате, госпожице – разпалено извика детето. – Настоявам!

– Двамата настояваме – добави Питър. Стигнахме широко отворените порти на Маунт Уидън.

Тук нямаше къщичка за вратаря като в Маунт Мелин. Поехме по алеята, покрай която буйно цъфтяха хортензии, обички и се възправяха елите, характерни за този край.

Замъкът бе изграден от сив камък като Маунт Мелин, ала не бе толкова величествен, а и стопанските постройки бяха по-малко. Веднага забелязах, че не е толкова добре поддържан като „нашия“ дом, както за миг си позволих да нарека Маунт Мелин, и изпитах необяснимо удоволствие, че живея в такова прекрасно имение.

Питър нареди на коняря да се погрижи за животните, а ние продължихме към къщата.

Нанзълок плесна с ръце и извика:

– Дик! Къде си, Дик?

Слугата, когото бях виждала да носи послания в Маунт Мелин, се появи и Питър му заповяда:

– Веднага сервирай чай в библиотеката, Дик! Имаме гости.

– Да, господарю – рече слугата и хукна към кухнята.

Преддверието бе доста по-модерно от нашето. Подът беше покрит с мозайка, широка стълба водеше към галерията с маслени портрети на рода Нанзълок.

Присмях се на себе си, че се отнасям презрително към тази къща, което беше много по-просторна и представителна от свещеническия дом, където бях прекарала детството си. Все пак тя имаше запуснат вид – всичко свидетелстваше за упадък.

Питър ни въведе в просторната библиотеката, където три от стените бяха заети с книги. Забелязах прах по мебелите и наслоена мръсотия по тежките завеси. Г-жа Полгри би свършила добра работа с пчелния восък и терпентина тук.

– Моля ви, седнете, скъпи дами – покани ни Питър. – Надявам се, че чаят ще бъде сервиран навреме, макар че при нас ястията не се поднасят с точността, характерна за съперника ни отвъд заливчето.

– Съперник ли? – учудих се аз.

– Не може да не съществува съперничество между толкова близки съседи. Ала за съжаление всички предимства са на тяхна страна. Замъкът им е по-голям и слугите им са повече. Баща ти, скъпа ми Алвиън, е състоятелен мъж. Ние сме само бедни роднини.

– Вие не сте ни роднини – напомни му детето.

– Кажете ми, не е ли необясним този факт? Човек би си помислил, че за толкова дълъг период на близко съседство двете семейства са се смесили и са се превърнали в едно. Сигурно някога са живели очарователни момичета от рода Тремелин и прекрасни младежи от рода Нанзълок. Колко странно, че никога не е имало бракове между двете семейства! Предполагам, че заможните издънки на Тремелин са гледали отвисоко на бедните си съседи и са пътували надалеч, за да си избират съпруги. А сега пред нас е русата Алвиън! Колко жалко, че нямаме в рода си момче на твоята възраст, за което би могла да се омъжиш. Ще се наложи аз да те чакам. Не ни остава нищо друго.

Алвиън сладко се засмя. Виждах, че е очарована от него. Помислих си, че той може би е по-сериозен, отколкото го смятах. Може би вече тънко ухажваше Алвиън.

Тя заговори за конните състезания, а той я слушаше внимателно. Аз се включвах от време на време в разговора и времето мина приятно, докато сервираха чая.

– Г-це Лий, ще ни удостоите лис честта да налеете чая? – ме попита Питър.

Отвърнах, че с радост ще го направя, и се настаних на масата.

Питър ме наблюдаваше с внимание, от което се почувствах някак неловко, защото в погледа му се четеше не само възхищение, но и задоволство.

– Толкова много се радвам, че се срещнахме – прошепна той, щом Алвиън му подаде чашата с чай. – Ако бях минал оттам пет минути по-рано или по-късно, пътищата ни нямаше да се кръстосат. Каква огромна роля играе шансът в живота!

– Може би щяхме да се срещнем друг път.

– Да, но не ни остава много време.

– Думите ви звучат зловещо. Мислите, че нещо ще се случи с някого от нас ли?

Той ме погледна много сериозно.

– Г-це Лий, аз заминавам.

– Закъде, чичо Питър? – живо попита Алвиън.

– Надалеч, детето ми, на другия край на света.

– Скоро ли? – поинтересувах се аз.

– Около Нова година.

– Но къде отивате? – отчаяно извика детето.

– Скъпа моя, мисля, че мисълта за заминаването ми те разстройва.

– Къде отиваш, чичо? – настойчиво попита Алвиън.

– Да си търся късмета.

– Шегуваш се, както винаги.

– Не и този път. Получих писмо от един мой приятел, с когото учихме заедно в Кембридж. Направил е цяло състояние в Австралия. Злато! Представи си само, Алвиън. И вие, г-це Лий. Злато, което може да направи един мъж… или жена… богати. Само трябва да го извадиш от земята.

– Много хора заминават с надеждата да забогатеят – казах аз, – но колцина от тях успяват?

– Ето че разсъждавате като практична жена. Да, г-це Лий, не всички успяват, ала има нещо, наречено надежда, което не спира да пламти в човешките сърца. Тези хора може би нямат злато, но хранят надежда в душите си.

– Каква полза има от фалшиви надежди?

– Докато не се докаже, че е измамна, надеждата доставя огромно удоволствие, г-це Лий.

– В такъв случай ви желая от сърце надеждите ви да не се окажат измамни.

– Благодаря ви!

– Не искам да заминаваш, чичо Питър.

– Благодаря ти, скъпа, ала аз ще се върна богат и ще построя ново крило на Маунт Уидън. Ще направя замъка голям колкото Маунт Мелин – не, още по-голям. И през идните години хората ще говорят, че Питър Нанзълок е спасил честта на семейството. Защото, скъпи дами, според мене крайно време е някой да извърши това благородно дело.

Питър ни разказа за приятеля си, който заминал за Австралия беден като църковна мишка, а сега бил милионер.

Нанзълок започна да чертае планове за ремонта на имението и ние се присъединихме към играта. Беше приятно да дадеш воля на въображението си и да строиш къщата на мечтите си.

Почувствах невероятно оживление. Питър никога не ме унижаваше, защото съм само една гувернантка, фактът, че и самият той е беден – или поне се смяташе за такъв – ни сближаваше.

Прекарахме много приятно.

После той ни заведе в конюшнята и двамата с Алвиън настояха да възседна Джасинт и да им покажа какво умея. Оседлаха кобилата с моите такъми, аз я поведох в галоп, сетне прескочих няколко препятствия. Животното реагираше и на най-незначителното ми движение. Джасинт наистина бе великолепно създание и аз завиждах на Питър за нея.

– Е – каза той, – виждам, че тя ви хареса. Изобщо не се възпротиви срещу новия ездач на гърба си.

Аз потупах кобилата и казах:

– Тя е истинска красавица.

Чувствителното същество сякаш ме разбра. Възседнахме нашите коне и Питър ни изпрати до портите на Маунт Мелин.

Когато се озовах в стаята си, реших, че наистина сме прекарали много приятен следобед.

Алвиън влезе и се втренчи в мен с леко наклонена глава. Сетне каза:

– Мисля, че той ви харесва.

– Г-н Нанзълок просто се държи любезно с мен – отвърнах аз.

– Не, мисля, че той ви харесва по особен начин… както харесваше г-ца Джансън.

– Тя ходеше ли на чай в Маунт Уидън?

– О, да. С нея не провеждахме уроци по езда, но често се разхождахме нататък. Един ден чичо Питър ни покани на чай, като днес. Тъкмо беше купил Джасинт и ни я показа. Каза, че иска да смени името й, за да я направи изцяло негова, и я кръсти Джасинт. Това е името на г-ца Джансън.

Почувствах се като пълна глупачка.

– Сигурно му е било мъчно, когато тя си е заминала толкова прибързано.

Алвиън изглеждаше замислена.

– Да, така беше. Ала той я забрави бързо. В края на краищата…

– Тя беше обикновена гувернантка – довърших аз изречението вместо нея.

Надвечер Кити се качи в стаята да ми съобщи, че от Маунт Уидън е пристигнало известие за мен.

– И още нещо, госпойце – добави момичето; явно беше силно развълнувана, ала аз се въздържах да я разпитвам, защото скоро щях да узная всичко.

– Добре, но къде е известието?

– В конюшнята, госпойце – изкикоти се Кити. – Елате да видите.

Тръгнах надолу, а тя ме последва на известно разстояние.

Когато влязох в конюшнята, забелязах Дик, който за най-голямо мое учудване държеше Джасинт за поводите. Той ми подаде една бележка.

Забелязах, че Дейзи, баща й и Били Трихей ме наблюдават с развеселени погледи и се подхилват.

Разгънах и прочетох бележката, която гласеше:

Скъпа г-це Лий,

Възхищението ви от Джасинт не остана скрито за мен. Вярвам, че и тя изпитва същите чувства към вас. Ето защо ви я подарявам. Не искам повече да виждам такава изкусна и грациозна ездачка като вас върху стария Дайън, така че ви умолявам да приемете подаръка ми.

Ваш съсед и почитател, Питър Нанзълок

Макар че се опитах да се овладея, усетих как гъста руменина залива шията и страните ми. Видях, че Тапърти едвам се удържа да не се разсмее с глас.

Как можеше Питър да постъпи толкова глупаво? Подиграваше ли ми се? Как можех да приема такъв подарък, дори и да исках? Конете изискват храна и грижи, а аз не бях у дома си. Как бе могъл Нанзълок да пренебрегне подобно нещо?

– Ще има ли отговор, госпойце? – попита Дик.

– Да – отвърнах аз. – Ще отида в стаята си да го напиша, за да можете веднага да го отнесете на господаря си.

Излязох с всичкото достойнство, което можах да събера пред тази сюрия от любопитни зяпачи, и след като се озовах в стаята си, написах:

Драги г-н Нанзълок,

Благодаря ви за великолепния подарък, който, разбира се, ми е невъзможно да приема. Не разполагам с необходимите средства, за да поддържам кон. Сигурно сте забравили обстоятелството, че аз съм наета като гувернантка в този дом. Не мога да си позволя да задържа Джасинт. Благодаря за вниманието.

Искрено ваша,

Марта Лий

Тръгнах бързо към конюшнята. Като наближих, чух как слугите се смеят и разговарят оживено.

– Дик, моля, занесете тази бележка на господаря си и му върнете Джасинт.

– Но… – заекна слугата. – Аз трябва да я оставя тук.

Впих поглед право в неприлично ухиленото лице на Тапърти и заявих:

– Г-н Нанзълок обича да си прави шеги. – Обърнах се и тръгнах към замъка.

Следващият ден беше неделя и тъй като беше празник, Алвиън ме помоли сутринта да се разходим до хълмовете и да посетим леля й Клара, която живеела там и щяла да се радва да ни види.

Обмислих предложението и реших, че ще бъде приятно да напуснем къщата за няколко часа. Предполагах, че всички клюкарстват за мен и Питър Нанзълок.

Сигурно се е държал с г-ца Джансън по същия начин, както се държеше с мен, и сега всички слуги се забавляваха да сравняват историите на двете гувернантки.

Дали въпросната г-ца Джансън не е била малко лекомислена? Представих си я как краде, за да си купи хубави дрехи, с които да се хареса на обожателя си.

А Нанзълок изобщо не се е трогнал от уволнението й. Голям приятел, няма що!

Потеглихме подир закуска. Беше прекрасен ден за езда – октомврийското слънце грееше, духаше лек югозападен ветрец. Алвиън беше в приповдигнато настроение. За нея това щеше да бъде чудесно упражнение в издръжливост. Щях да съм много доволна, ако възпитаничката ми не се измореше по време на дългата езда до къщата на леля й и обратно.

Чувствах невероятно облекчение, че съм се отървал а за малко от зорките погледи на слугите, а и хълмистият пейзаж бе невероятно красив.

Величествените голи бърда прекрасно хармонираха с настроението ми. Бях поразена от ниските скални стени, от огромните канари и веселите поточета, шуртящи между тях.

Предупредих Алвиън да внимава, когато минава между скалите, но тя вече бе добра ездачка и можеше сама да избира пътя си, така че на воля се наслаждавах на пейзажа.

На картата проследихме пътя, който щеше да ни отведе до къщата на леля й Клара, която се намираше на няколко мили южно от Боудмин. Алвиън няколко пъти бе пътувала с карета дотам и си мислеше, че познава пътя, ала човек лесно можеше да се загуби сред хълмовете, така че реших да се възползвам от възможността и да науча момичето да се ориентира с помощта на карта.

Не след дълго обаче забравих строгостта си и избухнах в смях, защото се оказа, че сме поели в погрешна посока, и се наложи да се връщаме.

Най-после стигнахме до Къщата сред хълмовете – това беше живописното име на дома на леля Клара.

Къщата, разположена в покрайнините на малко планинско селце, наистина бе очарователна. Приличаше на малък замък, кацнал над църквата, странноприемницата и малкото къщи.

Леля Клара разполагаше с няколко слуги, които се грижеха за домакинството й. Когато пристигнахме, настъпи невероятна суматоха, тъй като не бяхме предизвестили за посещението си.

– О, та това е г-ца Алвиън, Бог да я благослови! – възкликна възрастната икономка. – Кого ни водиш, скъпа?

– Това е гувернантката ми, г-ца Лий – представи ме Алвиън.

– Че само двечките ли сте тръгнали на тоз дълъг път? Баща ти няма ли го?

– Не. Татко замина за Пензънс.

Чудех се дали не беше грешка да отстъпя пред желанията на Алвиън и забравила положението си на гувернантка, да натрапя присъствието си на леля Клара.

Дали нямаше да ме изпратят в кухнята да ям със слугите? Това би било по-добре, отколкото да изтърпя компанията на една високомерна старица, която ще ме пронизва с неодобрителния си поглед.

Опасенията ми обаче бързо се разсеяха. Въведоха ни във всекидневната, където в едно кресло седеше леля Клара – очарователна възрастна дама с побелели коси, розови бузи и блестящ приветлив поглед. До нея бе опрян абаносов бастун – вероятно имаше трудности с ходенето.

Алвиън се завтече към нея и старицата топло я целуна.

Сетне живите сини очи се спряха върху мен.

– Значи вие сте гувернантката на Алвиън, скъпа – рече леля Клара. – Много добре направихте, че я доведохте при мен. Имаме голям късмет, защото в момента внукът ми е на посещение тук и мисля, че страда, защото няма с кого да си играе. Ще остане много доволен, като разбере, че Алвиън ни е дошла на гости.

Не мислех, че внукът ще бъде по-доволен от нея. Тя се държеше толкова любезно с мен, че аз забравих стеснителността си и се почувствах така, сякаш посещавам стара приятелка. За миг като че ли не бях гувернантката, довела възпитаницата си на посещение при роднина.

Сервираха вино от глухарчета и леля Клара ни накара да пийнем по една чашка. Почерпиха ни със сладки. Виното имаше великолепен вкус. Разреших на Алвиън да пийне малко, но сетне се питах дали съм постъпила разумно, тъй като напитката наистина бе силна.

Леля Клара искаше да чуе всички новини от Маунт Мелин. Тя бе много приказлива – вероятно защото живееше далеч от света в Къщата сред хълмовете.

Появи се и внукът – красиво момче, малко по-малко от Алвиън – и двамата отидоха да играят. Предупредих възпитаницата си да не се отдалечава много, защото трябваше да се приберем вкъщи преди падането на нощта.

Щом Алвиън излезе, леля Клара веднага започна да клюкарства. Не знам дали се дължеше на силното вино или пък защото знаех, че тя е близка роднина на Алис, но я слушах в захлас.

Тя говореше за Алис, както никой друг – напълно искрено – и аз бързо разбрах, че ще науча много неща от тази стара бъбривка.

Щом останахме насаме, тя бързо ме подкани:

– А сега ми кажете какво става в Маунт Мелин!

Вдигнах учудено вежди сякаш не разбирах смисъла на думите й.

– Смъртта на бедната Алис бе такъв удар за всички ни – продължи леля Клара. – Такава нелепа гибел! Каква трагедия сполетя бедното момиче – тя бе още дете.

– Наистина ли?

– Не ми казвайте, че не знаете какво се случи.

– Знам много малко.

– Ами Алис избяга с Джефри Нанзълок, не знаете ли… И тогава стана онази страшна катастрофа.

– Чух за катастрофата.

– Често размишлявам за тези двама млади хора и не мога да спя по цяла нощ. Все си мисля, че и аз съм виновна.

Учудих се много. Не разбирах как може тази приказлива стара дама да носи вина за това, че Алис е изневерила на съпруга си.

– Човек не бива да се намесва в живота на другите. Или пък трябва, какво е вашето мнение, скъпа? Ако човек може да помогне с нещо…

– Да – решително отговорих аз. – Ако сте искала да им помогнете, вмешателството ви би трябвало да бъде простено.

– Но как да разбереш дали си бил полезен или точно обратното?

– Човек трябва да постъпва така, както смята за правилно.

– Но можеш да си мислиш, че постъпваш правилно и пак да навредиш?

– Да, и така става понякога.

– Често си мисля за… горката ми племенница. Тя беше такова нежно създание. Но… как да се изразя… не беше въоръжена за трудностите в живота.

– О, наистина ли?

– Г-це Лий, виждам колко добре се отнасяте към бедната Алвиън. Алис щеше да бъде безкрайно щастлива, ако можеше да види колко много сте направили за нея. Последния път, когато я видях, бяха двамата с… Конън. Тя изобщо не изглеждаше така щастлива… и спокойна като днес.

– Много се радвам. Окуражих я отново да започне да язди. Мисля, че това й се отразява добре. – Не ми искаше да прекъсвам разказа на леля Клара, от който бих могла да извлека полезни факти за Алис. Опасявах се, че Алвиън и внукът й ще се завърнат всеки момент, а присъствието им щеше да сложи край на откровенията. – Говорехте за майката на Алвиън – сигурна съм, че напразно се упреквате.

– Дано да е така. Понякога толкова много се измъчвам.

– Може би не бива да тревожа и вас, но вие ми се струвате толкова добросърдечна, пък и живеете в онзи дом. Грижите се за малката Алвиън като… като майка. Много съм ви благодарна, скъпа.

– Плащат ми за това, госпожо – не можах да преглътна тази забележка и си представих как щеше да се усмихне Питър Нанзълок, ако беше чул думите ми.

– Има неща в живота, които не се купуват с пари. Любов… преданост… Алис живя при мен преди сватбата си. Тук… в тази къща. Беше удобно, нали разбирате? Домът ми е само на няколко часа езда от Маунт Мелин, така че младите имаха възможност да се опознаят.

– Младите ли?

– Годениците.

– Те не са ли се познавали?

– Женитбата им бе уговорена, още докато бяха деца. Тя му донесе много имот. Изобщо бяха подходяща двойка – богати, от сой. По онова време бащата на Конън още беше жив, а момчето беше буйно и своеволно, та старецът искаше да го ожени колкото се може по-скоро.

– Значи сватбата е била уговорена?

– И двамата я приемаха като нещо естествено. Та тя живя при мене няколко месеца. Много я обичах.

Сетих се за малката Джили и отбелязах:

– Изглежда, че много хора са я обичали.

Леля Клара кимна и точно в този момент влязоха Алвиън и внукът.

– Искам да покажа на Алвиън рисунките си – заяви момчето.

– Добре, тогава иди и ги донеси – разреши баба му. – Ще й ги покажеш тук.

Тя май разбра, че е попрекалила с приказките, и се страхуваше да не каже прекалено много. Беше от Типа жени, които не могат да пазят тайна, иначе щеше ли да разказва семейната история на чужд човек като мен?

Внукът се завърна с папката си и децата се настаниха на масата. Приближих се до тях и когато хвърлих един поглед на рисунките, изпитах такава гордост от таланта на Алвиън, че реших при първа възможност да разговарям с баща й. Чувствах обаче и известно разочарование. Сигурна бях, че леля Клара беше на път да сподели нещо изключително важно.

След като обядвахме, напуснахме дома й.

Докато яздехме по обратния път, реших да я посетя отново, и то скоро.

Един ден, като се разхождах из селото, минах покрай скромния бижутерски магазин. Това наименование звучеше, малко пресилено, защото на витрината не се забелязваха скъпоценни камъни, имаше само няколко сребърни брошки и обикновени златни пръстени, някои от които бяха украсени с полускъпоценни камъни – тюркоази, топази и опали. Вероятно местните жители купуваха оттук годежните и сватбените си пръстени, а бижутерът изкарваше прехраната си най-вече от поправки.

Забелязах на витрината брошка с форма на камшик. Беше изкусно изработена от сребро, но сигурно не беше скъпа.

Исках да купя този сребърен камшик за Алвиън и да й го подаря в навечерието на конните състезания като талисман.

Отворих вратата и слязох по трите стъпала, водещи към дюкяна.

Зад тезгяха седеше възрастен мъж с очила със стоманени рамки. Смъкна очилата си на носа и впи поглед в мене.

– Искам да видя сребърната брошка с форма на камшик – казах аз.

– Разбира се, г-це – рече бижутерът, – ще ви я покажа с удоволствие.

Той я свали от витрината и ми я подаде.

– Ето, закачете я и се огледайте – предложи възрастният мъж и посочи към едно огледало на тезгяха. Аз послушах съвета му и реших, че брошката е изискана и изящна.

Докато се оглеждах, забелязах малък поднос с бижута, към които бяха прикрепени етикетчета. Сигурно тези накити бяха за поправка. Чудех се дали на този бижутер Алис е донесла брошката си през миналия юли.

– Вие от Маунт Мелин ли сте, г-це? – попита ме той.

– Да – отвърнах и му се усмихнах топло. Жадувах да разговарям с всеки, който можеше да хвърли светлина върху загадката, завладяла съзнанието ми. – Искам да подаря брошката на възпитаницата си.

Като всички обитатели на малки селища и той живо се интересуваше от живота на съседите си.

– Бедното сираче! Все пак утеха е да знаеш, че такава мила дама като вас се грижи за горкото дете.

– Ще взема брошката.

– Ще потърся подходяща кутийка. Една красива кутийка винаги е важна, когато човек иска да поднесе подарък, нали, г-це?

– Разбира се.

Той се наведе, измъкна изпод тезгяха картонена кутийка и започна да я пълни с памук.

– Да направим гнезденце за брошката!

Усетих, че му се иска да остана още малко.

– Напоследък не съм виждал никого от обитателите на замъка. Госпожата честичко ме навестяваше.

– Сигурно е било тъй.

– Току хареса някоя дрънкулка на витрината и я купи… било за себе си, било за някой друг. Беше тук в деня, когато умря.

Гласът му спадна до шепот и аз почувствах как възбудата ме сграбчва. Помислих си за дневника на Алис, скрит в джоба на дрехата й.

– Така ли? – с интерес попитах аз.

Той постави брошката върху памука и ме погледна.

– Имаше нещо странно в цялата работа. Спомням си всичко, като да беше вчера. Госпожата влезе и ме попита: „Поправихте ли брошката ми, г-н Пастърн? Много ми трябва. Искам да си я сложа утре вечерта. Канена съм на вечеря у семейство Трилендър, а госпожата ми подари брошката за Коледа и непременно трябва да я нося, за да й покажа, че я харесвам.“ – Очите на бижутера потърсиха моите. – Младата дама винаги казваше къде ще ходи, обясняваше защо й трябва определено нещо. Не повярвах на ушите си, като ми казаха, че напуснала дома си още същата вечер. Защо тогава трябваше да ми разправя, че щяла да ходи на вечеря на другия ден?

– Много странно, наистина.

Наистина нямаше нужда да ми го казва. Ако го беше споделила с някой друг, бих предположил, че го е направила, за да му хвърли прах в очите. Но защо да го казва на мен? Тая работа не ми излиза от ума, г-це. Често си мисля за това., и все се чудя.

– Мисля, че съществува някакъв отговор – отвърнах аз. – Може би не сте я разбрал добре.

Възрастният бижутер поклати глава. Не вярваше, че не я е разбрал добре. Както и аз. Бележката в дневника на Алис потвърждаваше думите му.

На следващия ден Селестин Нанзълок дойде да посети Алвитш. Тъкмо потегляхме за урока по езда и тя настоя да се присъедини към нас.

– Алвиън – рекох аз, – време е за малка репетиция. Опитай се да изненадаш г-ца Нанзълок, както искаш да изненадаш баща си.

Исках да се упражняваме в прескачане на препятствия, затова прекосихме селото и излязохме на открито.

Селестин бе приятно изненадана от напредъка на Алвиън.

– Вие сте постигнала истинско чудо, г-це Лий.

Наблюдавахме как Алвиън препуска в лек галоп през полето.

– Надявам се, че и баща й ще бъде доволен. Тя ще участва в конните състезания.

– Сигурна съм, че Конън ще бъде очарован.

– Моля ви да не му казвате нищо. Искаме да го изненадаме.

– Да, той ще бъде много доволен.

Усетих погледа й върху себе си, докато се усмихваше мило. Внезапно Селестин каза:

– О, г-це Лий, бих искала да разговаряме за брат ми Питър и за онази история с Джасинт.