Текст книги "Владетелката на замъка"

Автор книги: Виктория Холт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)

– Искате ли да си измиете ръцете и да си разопаковате багажа? Вечерята ще бъде след два часа. Но може би първо бихте искали да видите учебната стая.

– Благодаря ви, госпожо Полгри, но мисля, че първо ще се измия и ще си оправя багажа.

– Добре. А може би и ще си починете малко. Пътуването е толкова уморително, знам това. Ще кажа на Дейзи да ви качи топла вода. Можете да се храните и в учебната стая. Как предпочитате?

– С госпожица Алвиън?

– Тя сега се храни с баща си, освен когато си пие млякото и хапва бисквитите преди лягане. Всички деца в това семейство се хранят с възрастните, щом навършат осем години. Рожденият ден на госпожица Алвиън беше през май.

– Има ли други деца?

– О, боже, не! Говорех за децата в миналото. Това е едно от правилата в семейството, разбирате ли?

– Да, разбирам.

– Е, аз ви оставям. Ако искате, можете и да се разходите наоколо преди вечеря. Позвънете и Дейзи или Кити, която от двете е свободна, ще дойде да ви покаже стълбището, което ще използвате в бъдеще. По него ще стигнете до градината пред кухнята, а оттам лесно можете да отидете навсякъде, където искате. Не забравяйте обаче, вечерята е в осем.

– В учебната стая.

– Или във вашата собствена, ако предпочитате.

– Но – добавих – само в помещенията, предназначени за гувернантката.

Тя не знаеше какво да отвърне на тази забележка, а когато госпожа Полгри не разбираше нещо, тя просто го игнорираше. След няколко минути останах сама.

Щом тя излезе, започна да ме обгръща странността на къщата. Усещах тишината – злокобната тишина на старинен дом.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Като че ли беше изминало много време, откакто бях пристигнала с каручката на Тапърти. Чух пронизителните трели на птица – сигурно беше конопарче.

Погледнах часовника, закопчан на блузата ми, и видях, че беше малко след шест. Оставаха два часа до вечерята. Чудех се дали да позвъня на Дейзи или Кити и да поискам топла вода, но очите ми сами се обърнаха към другата врата, онази, която водеше към учебната стая.

В крайна сметка учебната стая щеше да бъде царството ми и имах правото да я разгледам, така че отворих вратата. Стаята беше по-голяма от моята спалня, но имаше същите прозорци, чиито первази бяха като седалки, на които бяха наредени червени плюшени възглавнички. В средата на стаята бе поставена маса. Отидох до нея и видях, че е нашарена с драскотини и мастилени петна, затова предположих, че това е масата, на която поколения Тремелиновци са си учили уроците. Опитах се да си представя Конън Тремелин като малко момче, седнало до тази маса. Представях си го ученолюбив, съвсем различен от палавата му дъщеря, трудното дете, което щеше да бъде мой проблем

На масата имаше няколко книги. Разгледах ги. Бяха детско четиво, състоящо се от онзи вид разкази и статии, които имаха патетично звучене. Имаше и тетрадка за упражнения, на която беше надраскано „Алвиън Тремелин. Аритметика“. Отворих я и видях, че е събирала числа, като повечето отговори бяха грешни. Прелиствах мързеливо тетрадката, докато видях скица на момиче, в което веднага разпознах Джили – детето, което бях видяла при портата на имението.

– Не е лошо – промърморих. – Значи нашата Алвиън рисува. Това е добре.

Затворих тетрадката. Имах странното чувство, което ме беше обзело още щом стъпих в къщата, че някой ме наблюдава.

– Алвиън! – извиках съвсем спонтанно. – Тук ли си, Алвиън? Алвиън, къде се криеш?

Нямаше отговор и аз се изчервих от смущение, като се почувствах абсурдно в безмълвието наоколо.

Обърнах се рязко и влязох в стаята си. Дръпнах звънеца и когато Дейзи се появи, я помолих за топла вода.

Докато си разопаковам багажа и закача дрехите, стана почти осем часа и точно когато часовникът на обора биеше осмия удар, се появи Дейзи с поднос. Върху него имаше кълка от печено пиле, гарнирана със зеленчуци, а под метален капак имаше крем карамел.

– Тук ли ще вечеряте, госпожице, или в класната стая? – попита Дейзи.

Реших да не се храня в помещение, в което се чувствам наблюдавана.

– Тук, моля.

След това, понеже Дейзи изглеждаше да е от онзи тип хора, които обичат да разговарят, допълних:

– Къде е госпожица Алвиън? Изглежда странно, че все още не сме се срещнали.

– Тя е лоша – извика Дейзи. – Знаете ли какво би ни се случило на нас с Кит, ако правехме такива щуротии? Хубав тупаник – това щеше да ни се случи, и то на място, дет’ после нямаше да можем да сядаме. Чула е, че новата госпожица идва, и затуй е изчезнала. Господарят го няма и ние не знаехме къде е, докат’ не дойде онуй момче от Маунт Уидън да ни каже, че е там, на гости на госпожица Селестин и господин Питър, моля ви се.

– Разбирам. Един вид протест срещу новата гувернантка.

Дейзи се приближи и ме бутна с лакът:

– Госпожица Селестин я разглезва. Трепери над нея, та ще помислиш, че е нейна собствена дъщеря. Чуйте! Туй кат’ че ли е’ карета.

Дейзи изтича до прозореца и ме повика с ръка. Почувствах, че не трябва да стоя на прозореца с прислужничката и да шпионирам какво става отдолу, но изкушението беше огромно.

И така застанах до Дейзи и ги видях да слизат от каретата… Млада жена, която реших, че е на моята възраст или може би една-две години по-голяма, и едно дете.

Почти не обърнах внимание на жената. Цялото ми внимание беше насочено към детето. Това беше Алвиън, от която зависеше моят успех, така че, естествено, през тези първи секунди не виждах никого другиго, освен нея.

От това, което можех да видя, тя ми изглеждаше съвсем обикновено момиченце. Беше малко височка за осемте си години. Светлокафявата й коса беше сплетена и реших, че е много дълга, защото плитките бяха навити около главата й. Това я караше да изглежда зряла и създаде у мене впечатление, че е ужасяващо преждевременно развита. Носеше рокля от кафяв оксфорд, дълги бели чорапи и черни обувки с каишки през глезените. Изглеждаше като миниатюрна женичка и поради някаква необяснима причина настроението ми се развали.

Странно, но тя като че ли усещаше, че я наблюдават, и погледна нагоре. Неволно отстъпих назад, но бях сигурна, че е видяла движението ми. Почувствах се неловко още преди да сме се срещнали.

– Пак щуротии – промърмори до мене Дейзи.

– Може би – казах аз и отидох в средата на стаята – е малко стресната от това, че ще има нова гувернантка.

– Какво, тя ли? – Дейзи избухна в буен смях. – Извинете, госпожице, туй ме кара да се смея, наистина.

Отидох до масата, седнах и започнах да се храня. Дейзи точно щеше да излезе, когато на врата се почука и влезе Кити. Тя отправи гримаса към сестра си и ми се усмихна доста фамилиарно:

– О, госпожице – каза тя, – госпожа Полгри каза кат’ свършите да отидете в стаята за пунш. Госпожица Селестин е там и иска да ви види. Госпожица Алвиън се върна вкъщи. Искат да отидете при тях веднага, щом можете. Време е госпожица Алвиън да си отива в нейната стая.

– Ще дойда, щом приключа с вечерята си – казах аз.

– Тогава ще дръпнете ли звънеца, госпожице, щом сте готова, и аз или Дейзи ще ви покажем пътя.

– Благодаря.

Седнах и бавно довърших вечерята си.

След това станах и отидох до огледалото, което стоеше върху тоалетката ми. Видях, че съм се изчервила необичайно и че това ми отива. Определено правеше очите ми кехлибарени. Бяха изминали 15 минути, откакто Дейзи и Кити ме бяха оставили, и си представях, че г-жа Полгри, Алвиън и госпожица Нанзълок нетърпеливо очакваха моето появяване. Но нямах никакво намерение да ставам бедната малка робиня, в каквато се превръщаха повечето гувернантки. Ако Алвиън беше това, което си мислех, трябваше да й бъде показано от самото начало, че аз съм тази, която отговаря за нея, и че трябва да се отнася към мене с уважение.

Позвъних и Дейзи се появи.

– Чакат ви в стаята за пунш – каза тя. – Времето за вечеря на госпожица Алвиън отдавна мина.

– Тогава трябва да съжалява, че не се е прибрала по-рано – отговорих безметежно аз.

Когато Дейзи се разкикоти, пълните й гърди, които като че ли всеки момент щяха да разкъсат корсажа й, се разлюляха. Виждах, че Дейзи обича да се смее. Реших, че и тя като сестра си има весел нрав.

Поведе ме към стаята за пунш, през която бях минала с госпожа Полгри. Дръпна завесата с драматичен жест и извика:

– Ето я госпожицата!

Госпожа Полгри седеше на един от столовете, тапицирани с гоблени, а Селестин Нанзълок се беше настанила в друг. Алвиън стоеше права, със сключени зад гърба си ръце. Помислих си, че изглежда опасно скромна.

– А – възкликна госпожа Полгри, – ето я госпожица Лий. Госпожица Нанзълок ви чака, за да се запознаете.

В гласа й имаше лек укор. Знаех какво означава това. Аз, обикновената гувернантка, бях накарала една дама да чака, докато свърша с вечерята си.

– Как сте? – попитах.

Изглеждаха учудени. Предполагам, че трябваше да направя реверанс или някакъв специален жест, за да покажа, че съзнавам слугинското си положение. Усещах, че сините очи на детето са фиксирани върху мене. Разбира се, през тези няколко първи секунди почти не обръщах внимание на нищо друго, освен на Алвиън.

Очите й бяха учудващи сини. Помислих си, че ще стане красавица, щом порасне. И се чудех дали прилича на баща си или на майка си.

Селестин Нанзълок беше застанала до Алвиън и беше сложила ръка на рамото й.

– Госпожица Алвиън бе дошла да ни види – каза тя. – Ние сме големи приятелки. Аз съм госпожица Нанзълок от Маунт Уидън. Може да сте видяла къщата.

– Да, когато идвахме от гарата.

– Надявам се, че няма да се сърдите на Алвиън.

– Едва ли бих могла да й се скарам за нещо, което е станало преди моето пристигане, нали? – отговорих, докато гледах право в тези предизвикателни сини очи.

– Тя ме смята… тя ни смята за част от собственото й семейство – продължи Селестин Нанзълок. – Винаги сме живели толкова наблизо.

– Сигурна съм, че това е голяма утеха за нея – отговорих аз и за първи път насочих вниманието си изцяло върху Селестин Нанзълок.

Беше по-висока от мене, но в никакъв случай не беше красавица. Косата й беше безлично кафява, а очите й с цвят на лешник. Лицето й беше безцветно и носеше атмосферата на наситена безизразност. Реших, че няма достатъчно индивидуалност, но може би беше засенчена от предизвикателността на Алвиън и достолепността на госпожа Полгри.

– Надявам се, госпожице Лий – каза тя, – че ако се нуждаете от съвет за нещо, няма да се поколебаете да ми се обадите. Доста близка съседка съм и мисля, че ме считат като част от семейството.

– Много сте любезна.

– Искаме да сте щастлива тук, госпожице Лий. – Благите й очи погледнаха в моите. – Всички го желаем.

– Благодаря ви. Предполагам – продължих аз, – че първото нещо, което трябва да направим, е да пратим Алвиън в леглото. Времето й за лягане трябва да е минало.

– Права сте – усмихна се Селестин. – Разбира се, че е минало. Обикновено получава млякото и бисквитите си в седем и половина в учебната стая. Сега е доста след осем. Но тази вечер аз ще се погрижа за нея. Предлагам ви да се върнете във стаята си, госпожице Лий. Сигурно сте уморена след пътуването.

Преди да успея да отговоря, Алвиън извика:

– Не, Селестин. Искам тя да се погрижи за мене. Тя ми е гувернантка и трябва да го направи, нали?

Изражението на Селестин веднага показа, че е обидена, а Алвиън не можеше да скрие триумфа си. Почувствах, че разбирам какво става. Детето искаше да изпробва собствената си сила. Тя желаеше да спре Селестин да се погрижи да си легне само защото Селестин толкова много го искаше.

– Е, добре – каза Селестин. – Значи няма нужда да оставам повече тук.

Застана загледана в Алвиън, сякаш чакаше тя да я помоли да остане, но любопитният взор на Алвиън беше впит в мене.

– Лека нощ – каза тя пренебрежително и се обърна към мене. – Хайде, гладна съм.

– Трябва да благодариш на г-ца Нанзълок, че те доведе – казах й аз.

– Не съм забравила – сопна ми се тя. – Никога не забравям нищо.

– Тогава паметта ти е много по-добра от маниерите ти – казах аз.

Всички се стреснаха. Може би и аз бях малко изненадана от себе си. Но знаех, че ако искам да контролирам това дете, трябваше да бъда твърда.

Тя се изчерви, а погледът й стана студен. Искаше да отвърне нещо, но тъй като не знаеше какво, изтича от стаята.

– Ето на! – каза г-жа Полгри. – Мис Нанзълок, чудесно беше от ваша страна…

– Глупости, г-жо Полгри – каза Селестин. – Разбира се, че щях да я доведа.

– Тя ще ви благодари по-късно – уверих я аз.

– Г-це Лий – каза Селестин настойчиво, – ще трябва да бъдете внимателна с това дете. Съвсем наскоро тя загуби майка си… – Устните на Селестин трепереха. Тя ми се усмихна. – Толкова малко време мина и трагедията още изглежда твърде скорошна. Беше ми близка приятелка.

– Разбирам – отговорих. – Няма да бъда груба с детето, но виждам, че има нужда от дисциплина.

– Внимавайте, г-це Лий. – Селестин беше пристъпила към мене и сложи ръката си върху моята. – Децата са деликатни същества.

– Ще направя всичко възможно за Алвиън – отговорих аз.

Госпожа Полгри позвъни и Дейзи се появи.

– Заведи госпожицата в нейната стая, Дейзи – изкомандва я тя. – Госпожица Алвиън получи ли си млякото и бисквитите?

– Да, госпожо – беше отговорът.

Казах лека нощ на Селестин Нанзълок, която наклони глава. Последвах Дейзи.

Влязох в учебната стая, където Алвиън, седнала до масата, пиеше мляко и ядеше бисквити. Нарочно не ми обърна внимание, затова отидох при масата и седнах до нея.

– Алвиън – казах й аз, – ако ще живеем заедно, по-добре е да постигнем споразумение. Не мислиш ли, че би било разумно?

– Какво ме интересува? – отвърна тя грубо.

– Разбира се, че те интересува. Всички ще бъдем по-щастливи, ако се разберем.

– Ако не се разберем – сви тя рамене. – ще трябва да си отидете. Тогава ще дойде нова гувернантка. Всичко това не ме интересува.

Алвиън ме изгледа триумфиращо. Знаех, че с това иска да ми покаже, че съм само платена прислужница и тя е тази, от която завися. Почувствах как неволно потръпвам. За първи път разбрах как се чувства човек, чийто хляб и масло зависят от добрата воля на някой друг.

Очите й блестяха злобно и ми идеше да я плесна.

– Би трябвало да те интересува, защото е много по-приятно да живееш в хармония с хората около себе си.

– А какво ще стане, ако тези хора не са около мене… Ако искам да ги изгоня?

– Добротата означава повече от всичко останало на света.

Тя се усмихна над чашата и допи млякото си.

– А сега – казах аз – е време да си лягаш.

Станах едновременно с нея и тя каза:

– Аз си лягам сама. Вече не съм бебе.

– Може би си помислих, че си по-малка, защото имаш толкова много да учиш.

Алвиън се замисли. След това сви рамене по онзи начин, който после установих, че е типичен за нея.

– Лека нощ – каза тя, като ме отпращаше.

– Ще дойда да ти пожелая лека нощ, щом си легнеш.

– Няма нужда.

– Въпреки това ще дойда.

Тя отвори вратата, която водеше към нейната стая, а аз се обърнах и влязох в моята.

Почувствах се много потисната, защото разбирах тежестта на проблема, пред който бях изправена. Нямах опит с деца, а преди това, когато си мислех за тях, винаги си ги представях като кротки и любвеобилни същества, за които е щастие да се грижиш. Сега трябваше да се занимавам с едно трудно дете. И какво щеше да стане с мене, ако решаха, че не съм в състояние да я възпитавам? Какво ставаше с обеднелите благородни дами, ако не успееха да задоволят изискванията на работодателя си?

Можех да отида при Филида. Можех да се превърна в една от онези стари лели, които бяха на разположение на всички и които изживяваха мизерния си живот в зависимост от останалите. Не бях от хората, които лесно приемат зависимостта от други. Трябваше да се устроя по друг начин.

Приемах факта, че съм малко уплашена. Докато не се бях сблъскала с Алвиън, не бях разбрала, че мога и да не успея в работата си. Опитвах се да не мисля за следващите години, когато можех просто да скачам от една работа на друга, без да задоволя работодателите си. Какво ли ставаше с жени като мене, жени, на които им липсваше толкова важната привлекателност и които бяха принудени да се борят с целия свят, за да получат шанс да живеят?

Искаше ми се да се хвърля на леглото си и да плача, да плача от яд срещу жестокостта на живота, който ме беше лишил и от двамата ми любещи родители и ме беше изпратил недобре подготвена за такова съществуване.

Представих си как заставам до леглото на Алвиън с лице, по което има следи от сълзи. Какъв триумф за нея!

Това не беше начинът да започна битката, която бях сигурна, че щеше да бушува между нас.

Разходих се нагоре-надолу из стаята и се опитах да укротя чувствата си. Отидох до прозореца и погледнах през поляната към хълмовете. Не можех да видя морето, тъй като къщата беше построена така, че задната й част гледаше към него, а аз бях в предната. Вместо това гледах към хълмовете отвъд платото, на което беше издигната къщата.

Каква красота! Какво спокойствие отвън, помислих си аз, и какъв конфликт отвътре. Ако се наведях много напред, можех да видя през прозореца Маунт Уидън на другата страна на залива. Двете къщи бяха тук от много години; поколения от семейство Нанзълок и поколения от семейство Тремелин бяха живели по тези места и техният живот беше така преплетен, че историята на едната къща би могла да бъде историята и на другата.

Обърнах се и през учебната стая отидох в спалнята на Алвиън.

– Алвиън – прошепнах.

Нямаше отговор. Но тя лежеше в леглото със затворени очи, плътно стиснати. Наведох се над нея:

– Лека нощ, Алвиън. И все пак, ще бъдем приятелки – промърморих.

Нямаше отговор. Преструваше се, че спи.

Въпреки че бях уморена, почивката ми беше накъсана тази нощ. Заспивах и след това се стрясках. Това се повтори няколко пъти, докато най-накрая се разбудих напълно.

Лежах в леглото и гледах как мебелите се появяха като замъглени фигури на лунната светлина. Имах чувството, че не съм сама; че някакви гласове си шепнат около мене. Имах усещането, че в тази къща се е случила трагедия, която все още тегне над нея.

Дали това не се дължеше на смъртта на майката на Алвиън? Тя беше мъртва само от година; питах се при какви ли обстоятелства беше умряла.

Мислех си за Алвиън, която проявяваше известна агресивност при общуването си със света. Трябваше да има някаква причина за това. Бях сигурна, че никое дете не би се стремяло да се обяви за враг на всички непознати, без да има причина за това.

Бях решена да открия причината за поведението на Алвиън. Бях решена да направя от нея щастливо, нормално дете.

Стана светло, преди сънят да се върне при мене. Настъпването на деня ме успокои, защото се страхувах от тъмнината в тази къща. Детинско, но беше истина.

Закусих в учебната стая с Алвиън, която гордо ми каза, че когато баща й си е вкъщи, закусва с него.

По-късно започнахме работа и открих, че тя е интелигентна. Беше чела повече от децата на нейната възраст и очите й светеха, тъй като въпреки решението й да поддържа липсата на хармония между нас, уроците й я интересуваха. Настроението ми започна да се оправя и почувствах, че с течение на времето щях да постигна успех в тази работа.

Обядът беше варена риба и оризов пудинг и след като Алвиън прояви желание да ме заведе на разходка след това, почувствах, че отношенията ни започват да се подобряват.

Имотът включваше и гори и тя поиска да ми ги покаже. Бях щастлива от това и с удоволствие я последвах между дърветата.

– Вижте – извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. – Знаете ли какво е това?

– Мисля, че е ранилист.

Тя кимна утвърдително.

– Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.

– Това е само суеверие – засмях се аз. – Защо бих искала да гоня злото?

– Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.

– Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.

Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.

– Благодаря ти, Алвиън – казах тихичко.

Тя ме погледна и цялата мекота изчезна от лицето й. Изразът й стана предизвикателен и пакостлив.

– Не можеш да ме хванеш – извика тя и избяга. Не се и опитах. – Алвиън, ела тука – викнах след нея, но тя изчезна между дърветата и чух подигравателния й смях в далечината.

Реших да се върна в къщата, но гората беше гъста, а аз не бях сигурна в посоката. Върнах се назад, но ми се стори, че това не е точно посоката, от която бяхме дошли. Обзе ме паника, но си казах, че е просто абсурдно да й се поддавам. Беше слънчев следобед и не можеше да съм по-далече от половин час път до къщата. Нещо повече, не мислех, че гората е твърде обширна.

Нямаше да доставя удоволствието на Алвиън да си мисли, че ме е завела в гората, за да се загубя. Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.

Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:

 
Алис, къде си ти?
Година измина, откакто
беше ти до мен и се закле,
че ще ме любиш вечно ти.
Алис, какво те сполетя?…
 

– Кой е там? – провикнах се аз.

Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.

Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.

Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.

– О, госпожице – извика тя. – Значи сте била на разходка?

– Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.

– Аха, значи тя е избягала – госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.

– Надявам се, че ще си намери пътя за дома.

– О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…

– Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.

– Добре! Значи вече сте приятелки.

– Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.

– А, тя винаги пее в гората.

– Извиках я, но не дойде.

– Плаха е като кошута.

– Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.

– Желая ти приятен ден, госпожице.

Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.

Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.

Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.

След като си изпихме чая, й казах:

– Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.

Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.

– Госпожице, харесвате ли името ми? – каза тя внезапно. – Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?

Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.

– Корнуолско е. Знаете ли какво означава?

– Нямам, представа.

– Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.

Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.

– На корнуолски – продължи тя – Алвиън означава малката Алис.

– О! – казах аз и гласът ми леко потрепера.

Тя дойде до мене, сложи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите и рече тържествено:

– Виждате ли, госпожице, майка ми се казваше Алис. Нея вече я няма, но аз съм наречена на нея. Ето защо аз съм малката Алис.

Станах, защото не можех да понасям повече втренчения поглед на детето. Отидох до прозореца.

– Виж – казах й, – два пауна се разхождат по поляната.

Тя беше застанала до ръката ми.

– Идват, за да ги храним. Всеки момент Дейзи ще им изнесе грах. Те знаят това.

Не виждах вече пауните на поляната. Спомнях си подигравателния поглед на мъжа във влака. Онзи мъж, който ме беше предупредил, че трябва да се пазя от Алис.