Текст книги "Владетелката на замъка"

1

„Когато една дама се окаже в затруднено материално положение, тя има две възможности – казваше леля ми Аделаид. – Едната е да се омъжи, а другата да си намери работа, която да съответства на благородното й потекло.“

Тъй като влакът ме отнасяше през гористи хълмове и, зелени поляни, аз бях приела втората възможност, отчасти, може би, защото никога не бях имала шанса да пробвам първата.

Представях си как изглеждам в очите на спътниците си, ако случайно, което беше малко вероятно, си направеха труда да погледнат към мене: не много млада жена, тъй като вече бях навършила 24 години, средна на ръст, облечена в кафява рокля от мериносова вълна с яка и маншети от кремава дантела (много по-практична от бялата, както казваше леля Аделаид). Горните копчета на черната ми пелерина бяха разкопчани, защото в купето беше много горещо, а кафявото ми кадифено боне, завързано под брадичката, беше от онези, които толкова много отиват на по-женствените дами като сестра ми Филида, но както винаги съм усещала, не отиваха особено на глави като моята. Косата ми беше гъста, с червеникав оттенък. Разделена на път, тя се спускаше от двете страни на твърде дългото ми лице, за да оформи тежък кок, който се подаваше от бонето. Очите ми бяха големи и на светлина имаха цвят на кехлибар. Те бяха най-хубавото нещо у мене, но гледаха твърде смело – така казваше леля Аделаид, което означаваше, че не бях научила нищо за женствените маниери, които толкова подхождат на една дама. Носът ми беше твърде къс, а устата твърде широка. Всъщност, както си мислех, чертите ми въобще не си пасваха и поради тази причина трябваше да се задоволя с пътувания като това – от една работа на друга до края на живота си – и тъй като трябваше да си изкарвам прехраната сама, никога нямаше да мога да осъществя първата възможност: да си намеря съпруг.

Бяхме минали през зелените поляни на Съмърсет и бяхме навлезли дълбоко всред бърдата и гористите хълмове на Девън. Бяха ми казали да обърна внимание на моста шедьовър, построен от господин Брунел, който свързваше двата бряга на река Тамар при Салтъш. След като минехме по него, Англия вече щеше да е зад гърба ми и щях да навляза в херцогство Корнуол.

Бях твърде необяснимо развълнувана от предстоящото пресичане на моста. Тогава нямах много силно развито въображение – може би по-късно се бях променила, след като бях живяла в Маунт Мелин, а и къщата беше в състояние да надари с въображение и най-практичните хора – така че не можех да си обясня възбудата, която ме беше обхванала.

Казах си, че е абсурдно. Маунт Мелин може да е прекрасно имение и Конън Тремелин може да е точно толкова романтичен, колкото и името му, но това не е твоя работа. Твоето място ще бъде под стълбището или може би на тавана, към който води това стълбище, и единственото, което трябва да те занимава, са грижите за малката Алвиън – си повтарях аз.

Докато гледах през прозореца, си помислих колко странни имена имат тези хора. Хълмовете бяха огрети от слънце, но сивите скали в далечината изглеждаха странно заплашителни. Бяха като вкаменени хора.

Семейството, у което отивах, бяха корнуолци, а те си имаха свой език. Може би собственото ми име, Марта Лий, ще им звучи странно. Марта! Стрясках се всеки път, когато си чуех името. Леля Аделаид винаги ми викаше така, но когато татко беше жив, нито той, нито Филида ми казваха Марта. Винаги ме наричаха Марти. Все ми се струваше, че името Марти предполага много по-обичлива личност, отколкото Марта, и бях тъжна и малко уплашена, защото почувствах, че река Тамар ще ме откъсне напълно от „Марти“ за дълго време. Сега сигурно щяха да ме наричат „госпожица Лий“ или „госпожице“, а може и още по-непочтително – само Лий.

Една от безбройните приятелки на леля Аделаид беше чула за „затрудненото положение на Конън Тремелин“. Той се нуждаеше от подходяща личност, която да му помогне да излезе от него. Тя трябваше да бъде достатъчно търпелива, за да се грижи за дъщеря му, достатъчно образована, за да я учи, и от достатъчно благороден произход, за да не страда детето от близостта на някой, който не е съвсем от неговата класа. Очевидно това, от което се нуждаеше Конън Тремелин, беше обедняла благородница. Леля Аделаид реши, че отговарям на изискванията.

Когато баща ни, който беше енорийски свещеник в провинцията, умря, леля Аделаид ни взе при себе си в Лондон. Тъй като аз бях на двадесет, а Филида на осемнадесет, тя организира представянето ни в обществото. В края на светския сезон Филида се ожени, а аз не можах и останах още четири години при леля си. Накрая дойде денят, когато тя ми посочи двете възможности за бъдещето.

Погледнах през прозореца. Пристигахме в Плимът. Спътниците ми слязоха, а аз се облегнах на седалката и наблюдавах какво става на перона.

Щом пазачът наду свирката си и бяхме готови да потеглим, вратата на купето се отвори и влезе един мъж. Погледна ме с извинителна усмивка, като че ли искаше да каже, че се надява да нямам нищо против да пътува в същото купе, но аз извърнах очи.

Когато излязохме от Плимът и наближихме моста, той каза:

– Харесва ви нашият мост, нали?

Обърнах се и го погледнах.

Беше под тридесетте, добре облечен, но като селски благородник, фракът му беше тъмносин, а шапката му беше от онези, които в Лондон наричахме „тенджери“ поради приликата им с този съд. Той я сложи на седалката до себе си. Помислих си, че е поразпуснат, тъй като кафявите му очи проблясваха иронично, като че ли беше съвсем наясно за предварително отправените ми предупреждения да не влизам в разговори с непознати мъже.

– Да, разбира се – отговорих. – Мисля, че е шедьовър на строителното изкуство.

Той се усмихна. Бяхме пресекли моста и влязохме в Корнуол.

Кафявите му очи ме проучваха и аз веднага се почувствах малко безцветна. Реших, че се интересува от мене само защото няма към кого друг да насочи вниманието си. Тогава си спомних думите на Филида, че често пъти отблъсквам хората, когато те проявяват интерес към мене, тъй като си мисля, че го правят само защото няма друг наоколо. „Смятай се за заместител и ще се превърнеш в такъв“ – беше максимата на Филида.

– Още дълго ли ще пътувате? – попита той.

– Мисля, че ми остава малко. Трябва да сляза в Лискърд.

– А, Лискърд. – Той протегна крака и премести погледа си от мене към върховете на ботушите си. – От Лондон ли идвате?

– Да – отвърнах.

– Ще ви липсват развлеченията на големия град.

– Живяла съм в провинцията и знам какво е.

– В Лискърд ли ще останете?

Не бях сигурна дали този разпит ми харесва, но пак си спомних Филида: „Марта, много си груба с мъжете. Плашиш ги“. Реших, че мога поне да бъда любезна, затова отговорих:

– Не, отивам в едно малко селце на брега, наречено Мелин.

– Разбирам.

Той помълча няколко минути и пак обърна внимание на върховете на ботушите си. Следващите му думи ме стреснаха:

– Предполагам, че разумна млада дама като вас не вярва в ясновидство… и тям подобни?

– Защо… – заекнах аз. – Що за странен въпрос?

– Мога ли да погледна дланта ви?

Поколебах се и го изгледах подозрително. Можех ли да подам ръката си на непознат човек? Леля Аделаид би заподозряла някакви нечестиви помисли. Помислих си, че сигурно би била права в този случай. В крайна сметка все пак бях жена, и то единствената.

– Уверявам ви, че единственото ми желание е да погледна в бъдещето ви.

– Но аз не вярвам в подобни неща.

– Позволете ми все пак – каза той и като се наведе напред, взе ръката ми.

Държеше я леко и почти не я докосваше, докато я разглеждаше с наведена настрани глава.

– Виждам – каза той, – че сте стигнали до повратна точка в живота си… Движите се в странен нов свят, който е напълно различен от всичко, което сте познавали досега. Ще трябва да сте внимателна… крайно внимателна.

– Срещаме се на път – усмихнах се аз. – Какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм била при роднини и че вероятно няма да вляза във вашия странен нов свят?

– Ще отговоря, че не ми казвате истината. – Усмивката му беше дяволита и не можех да не почувствам известна симпатия към него. Реших, че е доста безотговорен, но неговата жизнерадостност зарази и мене. – Не – продължи той, – пътувате към нов живот, към нова работа. Няма грешка в това. Преди сте живели изолирано в провинцията, а след това сте отишли в града.

– Мисля, че сама ви подсказах това.

– Не бе необходимо да ми го подсказвате. Но не миналото ни засяга в такива случаи, а бъдещето!

– Какво за бъдещето?

– Отивате в странна къща, къща, пълна със сенки. Трябва да внимавате много в онази къща, госпожице, ъ…

Той почака, но аз не му казах името си, така че продължи:

– Трябва да работите, за да се издържате. Виждам едно дете и един мъж… Може би той е бащата на детето. Обвити са в сенки. Има и някой друг там… Но може би тя вече е мъртва.

По-скоро дълбокият му погребален глас, а не думите, които изрече, ме накараха да се почувствам нервна. Дръпнах ръката си:

– Глупости!

Той не обърна внимание на това и притвори очи. След това продължи:

– Ще трябва да наблюдавате малката Алис и вашите задължения ще се разширят извън грижите за нея. Но със сигурност ще трябва да се пазите от Алис.

Почувствах как лека тръпка започна да лази по гръбнака ми, докато стигна до врата.

Малката Алис! Но името й не беше Алис. Тя се казваше Алвиън. Уплаших се за момент, защото ми прозвуча познато.

След това се почувствах раздразнена и малко сърдита. Дали пък не изглеждах като това, което щях да стана? Възможно ли беше вече да нося белезите на обедняла благородница, която е принудена да приеме единствената за нея възможност? Гувернантка!

Подиграваше ли се с мене? Беше се облегнал на тапицерията и очите му бяха още затворени. Погледнах през прозореца, като че ли мъжът и странните му предсказания въобще не ме интересуваха.

Той отвори очи и извади часовника си. Погледна го съсредоточено и започна да се държи така, като че ли целият този странен разговор не се беше състоял.

– След четири минути – каза той оживено – ще пристигнем в Лискърд. Позволете да ви помогна за багажа.

Свали чантите ми от багажника. На етикетите ясно беше написано: „Госпожица Марта Лий, Маунт Мелин, Мелин, Корнуол“. Той като че ли не ги и погледна и почувствах, че е загубил интерес към мене.

Когато спряхме на гарата, слезе и сложи чантите ми на перона. След това свали шапка и с дълбок поклон си тръгна.

Докато измърморвах „благодаря“, видях да се приближава възрастен мъж, който викаше:

– Госпожица Лий! Госпожица Лий! Вие ли сте госпожица Лий?

Веднага забравих за спътника си.

Виждах дребничък весел човек с потъмняла от слънцето, набръчкана кожа на лицето и червеникавокафяви очи. Облечен беше с жакет от рипсено кадифе, а на главата му имаше конусообразна шапка, която беше бутнал назад и явно я беше забравил там. Изпод нея се подаваше рижава коса, а и веждите и мустаците му бяха същия цвят.

– Е, госпожице, значи ви намерих. Туй ли са ваш’те чанти? Дайте ги на мен. Ний с вас и старата Чери Пай скоро шъ стигнем у дома.

Взе чантите ми, а аз тръгнах след него, но той забави крачка и скоро вървяхме рамо до рамо.

– Далече ли е къщата? – попитах.

– Старата Чери Пай шъ ни закара бая бързо – отговори той, докато товареше чантите ми в двуколката, а аз се настанявах на капрата.

Той като че ли беше приказлив човек, а аз не можех да устоя на изкушението да се опитам да открия нещо за хората, всред които щях да живея, преди да пристигнем.

– Тази къща, Маунт Мелин – казах аз, – като че ли се намира на хълм.

– Направили са я на върха на една скала, за да гледа към морето. А градините стигат до водата. Маунт Мелин и Маунт Уидън са като близнаци. Две къщи, дет’ се опълчват и викат на морето да дойде и да ги вземе. Но са строени на твърда скала.

– Значи има две къщи. Имате близки съседи, така ли?

– Нещо таквоз. Нанзълокови, тези де, дет’ живеят в Маунт Уидън, са там от 200 години. Отделени са от нас на повече от миля и заливчето Мелин е между двете къщи. Семействата винаги са били добри съседи, докат’…

Той спря и аз му подсказах:

– Докато какво?

– Бързо шъ чуйте – отговори ми той.

Сметнах, че е под моето достойнство да се бъркам в подобни неща, така че смених темата:

– Има ли много прислуга в къщата?

– Амчи най-напред съм аз и госпожа Тапърти и моите момичета, Дейзи и Кити. Ний живеем в помещенията над обора. В къщата са госпожа Полгри и Том Полгри, и малката Джили. Не че тя е от прислугата. Тя живее с тях и се брои за слугинче.

– Джили! Колко необикновено име.

– Джилифлауър. Дженифър Полгри май съ беше побъркала да й даде таквоз име. Не е за чудене, че детето е таквоз.

– Дженифър? Това госпожа Полгри ли е?

– Не! Дженифър е момичето на госпожа Полгри. Големи тъмни очи и най-тънката талия, дет’ нявга сте виждали. Все крийте к’во мисли, докат’ един ден се отърколи в сеното – или в шибоите – с някого. И изведнъж, хоп! малката Джили пристигна! А Дженифър просто влезе в морето една сутрин и не се върна повече. Всички знайхме кой с бащата.

Аз не казах нищо и разочарован от липсата на интерес у мене, той продължи:

– Тя не беше първата. Нямаше да е и последната – ний тъй знайхме. Джефри Нанзълок оставяше диря от копелета, дет’ и да идеше. – Засмя се и ме погледна отстрани. – Няма нужда да ставате толкоз строга, госпожице. Не може да ви навреди. Духовете не могат да навреждат на младите дами, а мастър Джефри Нанзълок сега си е само дух.

– Значи и той е мъртъв. Дали… не е влязъл в морето след Дженифър?

Това накара Тапърти да се разкиска:

– Не. Той умря при катастрофата с влака. Трябва да сте чули за таз’ катастрофа. Стана, кат’ влака излизаше от Плимът. Изскочи от релсите и се претърколи от брега. Ужасна кланица беше. Господин Джеф беше във влака, ама не стигна далече. Туй му беше краят.

– Е, явно няма да го видя, но предполагам, че ще се срещна с Джилифлауър. И това ли е цялата прислуга?

– Идват момци и девойки допълнително – било за градините, било за оборите, а някои и за къщата. Но веч’ не е кат’ по-рано. Всичко се обърка, след кат’ господарката умря.

– Сигурно господин Тремелин е много тъжен.

Тапърти сви рамене.

– Колко време мина, откакто умря тя? – попитах.

– Май малко повече от година.

– И той чак сега реши, че му трябва гувернантка за малката госпожица Алвиън?

– Имахме три гувернантки досега. Вий сте четвъртата. Нит’ една от тях не искаше да остане. Госпожица Брей и госпожица Гарет рекоха, че туй място е много тихо за тях. Имаше и госпожица Джансън – много хубавка беше. Ама нея я изхвърлиха. Тя беше взела нещо, дет’ не беше нейно. Жалко. Всички я харесвахме. Тя май смяташе за голям късмет да живее в Маунт Мелин. Казваше ни, че старите къщи й били хоби. Е, май че имала и други хобита и затуй си отиде.

Насочих вниманието си към местността. Беше краят на август и докато карахме по алеята с банкет от двете страни, от време на време виждах и по някоя нива с царевица, всред която растяха диви макове и огнивче. Минавахме и покрай къщички от сив корнуолски камък, които според мене изглеждаха тъжни и самотни.

Изведнъж през една пролука между хълмовете видях за първи път морето и почувствах как се повдига духът ми. Като че характерът на ландшафта се променяше. Имаше повече цветя по банкета на пътя, чувстваше се ароматът на боровите дървета, а отстрани растяха фуксии, чиито цветове бяха по-големи от тези, които се опитвахме да култивираме в нашата градинка край пасторския дом.

Излязохме от пътя и се спуснахме по един стръмен хълм към морето. Видях, че сега се движим по каменист път. Пред нас се разкриваше красота, която можеше да ти вземе ума. Скалата се издигаше, права и непристъпна, направо над морето върху издълбания бряг; навсякъде растяха треви и цветя и виждах как пиренът – буйният, наситено пурпурен пирен, е прошарен от розова гърлица и червен и бял валериан.

Най-накрая стигнахме до къщата. Стори ми се като дворец, кацнал на заобления връх на скалата, построен от гранит като много други къщи, които видях в този край, но грандиозна и благородна – замък, който беше издържал неколкостотин години и щеше да издържи още толкова.

– Всичко това е на господаря – каза Тапърти с гордост. – А ако погледнете през заливчето, от другата страна е Маунт Уидън.

Погледнах и видях къщата. Също като Маунт Мелин и тя беше построена от сив камък. Но беше по-малка във всяко отношение и от по-късен период. Не й обърнах много внимание, защото наближавахме Маунт Мелин и той ме интересуваше повече.

Изкачихме се към платото и спряхме пред сложно изплетени от ковано желязо порти.

– Ей, отворете! – викна Тапърти.

До вратите имаше малка къщичка и пред вратата й седеше жена и плетеше.

– Хайде, Джили, момиченце – каза тя, – иди и отвори вратите и помогни на бедните ми крака.

Тогава видях детето, което седеше в краката на старата жена. Момиченцето послушно стана и дойде до портата. Видът й беше изключителен – имаше дълга права руса коса, почти бяла, и широки сини очи.

– Благодаря, Джили – каза Тапърти, докато Чери Пай весело премина през портата. – Туй е госпожицата, която идва да живее тук и да се грижи за госпожица Алвиън.

Погледнах в две сини очи, които се бяха втренчили в мене с израз, който не можеше да се определи. Старата жена дойде до портата и Тапърти каза:

– Туй е госпожа Соуди.

– Добър ден – каза госпожа Соуди. – Надявам се да сте щастлива с нас.

– Благодаря – отговорих, като едвам откъснах очите си от детето, за да погледна възрастната жена. – Надявам се, че ще е така.

– И аз се надявам – добави госпожа Соуди. След това поклати глава, като че ли се страхуваше, че надеждите й до известна степен са напразни.

Обърнах се пак към момиченцето, но то беше изчезнало. Учудих се къде ли може да е отишло и единственото място, за което можах да се сетя, беше зад хортензиите, чиито храсти бяха най-високите, които някога съм виждала, а цветовете им бяха наситено сини, почти като цвета на морето в този ден.

– Детето не отговори – отбелязах аз, щом продължихме по алеята.

– Да, тя не говори много. Но пее. Скита сама насам-натам. Но почти не говори.

Алеята беше дълга около половин километър и от двете й страни цъфтяха хортензии и фуксии, а между боровите дървета проблясваше морето. Изведнъж видях къщата. Пред нея имаше широка ливада, върху която два мъжки пауна переха невероятно красивите си опашки, за да привлекат вниманието на една женска. Друга женска беше кацнала върху каменната стена, а от двете страни растяха две високи и прави палми.

Къщата беше по-голяма, отколкото си помислих, когато я видях от хълма. Беше на три етажа, но много дълга и във формата на буквата Г. Слънцето се отразяваше в стъклата на разделените от вертикалните колони прозорци и веднага придобих впечатлението, че някой ме наблюдава.

Тапърти тръгна по чакълестия път към входа с колоните в предната част и когато стигнахме до него, вратата се отвори и видях една жена. Носеше бяла шапка върху сивата си коса. Беше висока, с голям нос и очевидно властни маниери. Не беше необходимо да ми казват, че това е госпожа Полгри.

– Надявам, че сте пътували добре, госпожице Лий – каза тя.

– Много добре, благодаря – отвърнах й аз.

– Изморена сте и се нуждаете от почивка. Влезте. Ще изпием но чаша чай в моята стая. Оставете си багажа. Ще накарам да го внесат.

Почувствах се облекчена. Тази жена разпръсна странното чувство, което ме беше обхванало от момента, в който бях срещнала мъжа във влака. С приказките си за смърт и самоубийство Джо Тапърти съвсем не ми беше помогнал да се отърся от това чувство. Но госпожа Полгри беше жена, която не търпи глупости, бях сигурна в това. От нея като че ли се излъчваше здрав разум и може би защото бях уморена от дългото пътуване, бях доволна от това.

Благодарих й и казах, че страшно ще се радвам да пийнем чай. Тя ме поведе към къщата.

Влязохме в огромен хол, който в миналото сигурно е бил балната зала. Подът беше застлан с каменни плочи, а дървеният таван беше толкова висок, че сигурно стигаше до най-горната част на къщата. По гредите имаше красива резба.

В края на хола имаше подиум, а зад него голяма открита камина. Върху подиума беше поставена маса за хранене, а върху нея имаше чинии и други съдове от олово.

– Прекрасно е – казах неволно и госпожа Полгри остана доволна.

– Сама надзиравам полирането на всички мебели – похвали се тя. – Човек трябва много да внимава днес. Тези момичета на Тапърти са пълни перушани. Човек трябва да има очи и на гърба си, за да забележи навреме щуротиите им. Восък и терпентин – това е сместа и няма нищо по-добро от нея. Правя я сама.

– Напълно си струва – направих й комплимент. Последвах я до другия край на хола, където имаше врата. Отвори я и пред нас се появиха няколко стъпала. От лявата страна имаше друга врата, която тя посочи и след кратко колебание отвори.

– Параклисът – каза тя и аз зърнах синкав плочник, олтар и няколко пейки. Миришеше на влага.

Тя затвори бързо вратата и каза:

– Сега не го използваме. Ходим в църквата в Мелин. Тя е в селото, от другата страна на залива… Точно зад Маунт Уидън.

Качихме се по стълбите и влязохме в една стая, която явно беше трапезария. Беше огромна, с гоблени по стените. Масата беше силно полирана и имаше няколко шкафа, пълни с красиви порцеланови и стъклени сервизи. Подът беше покрит със син килим, а през огромните прозорци се виждаше вътрешният двор.

– Това не е вашата част от къщата – каза ми госпожа Полгри, – но реших да ви разведа из предната й част на път за моята стая. Да видите какво е разположението й.

Благодарих й, като разбрах, че това беше тактичен начин да ми се подскаже, че не трябва да общувам със семейството, тъй като съм само гувернантка.

Минахме през трапезарията, стигнахме до друго стълбище и след като го изкачихме, стигнахме до една по-интимна всекидневна. Стените бяха покрити с елегантни гоблени. Седалките и облегалките на столовете също бяха тапицирани с гоблени. Виждах, че мебелите са предимно антични и че всичко блести, след като е било полирано с восък и терпентин и стоплено от обичта и грижите на г-жа Полгри.

– Това е стаята за пунш – каза тя. – Винаги се е наричала така, защото тук семейството се събира и пие пунш. В тази къща все още следваме старите обичаи.

В другия край на стаята имаше още едно стълбище. Тук обаче нямаше врата, а само тежка брокатена завеса, която госпожа Полгри дръпна, и след като се изкачихме по стълбите, стигнахме до една галерия, чиито стени бяха отрупани с портрети. Погледнах набързо всеки от тях, като се чудех дали Конън Тремелин също е там, но не видях никой, който да е нарисуван в съвременни дрехи, и реших, че неговият портрет все още не е заел мястото си всред тези на предшествениците му.

Имаше няколко врати в галерията, но бързо преминахме покрай тях, докато стигнахме до една в най-отдалечения й край. Щом минахме през нея, видях, че сме в друго крило на сградата. Предположих, че тук се намират жилищата на прислугата, тъй като липсваше простор.

– Това – каза госпожа Полгри – е вашата част на дома. В края на този коридор има стълба, която води към детските помещения. Вашата стая също е там. Но първо елате в моята дневна, за да пием чай. Казала съм на Дейзи да го приготви веднага щом чуе, че Джо Тапърти се е върнал. Така че няма да чакаме дълго.

– Страхувам се, че ще ми трябва доста време, за да науча пътя си из замъка – казах аз.

– Няма да ви отнеме много време. Когато излизате навън, не е нужно да изминавате целия път, по който ви доведох. Ще използвате една от другите врати; когато разопаковате багажа си и си починете малко, ще ви ги покажа.

– Много сте любезна.

– Искам да направя всичко възможно, за да сте щастлива тук с нас. Госпожица Алвиън се нуждае от дисциплина, винаги съм го казвала. А какво мога да направя аз при всичката си друга работа? Ще настъпи пълна бъркотия, ако позволя госпожица Алвиън да заеме цялото ми време. Не, това, от което тя има нужда, е разумна гувернантка, а такава май трудно се намира. Е, госпожице, ако успеете да ни покажете, че можете да се грижите за детето, ще бъдете повече от добре дошла тук.

– Чух, че съм имала няколко предшественички. – Тя изглежда не ме разбра, затова бързо прибавих. – Имало е и други гувернантки.

– О, да. Но не струваха много, всичките. Госпожица Джансън беше най-добрата, но изглежда си имаше някои навици. Ако ме бяха бутнали с пръст, щях да падна от учудване. Съвсем ме беше заблудила! – Като че ли госпожа Полгри смяташе, че ако някой може да направи това, е много умен. – Е, предполагам, че както казват, външният вид лъже понякога. Госпожица Селестин беше истински разстроена, когато открихме това.

– Госпожица Селестин?

– Младата дама от Уидън. Госпожица Селестин Нанзълок. Често идва тук. Тиха млада дама и много обича замъка. Щом поместя някой мебел, тя веднага разбира. Точно затова се разбираха с госпожица Джансън. И двете се интересуват от стари замъци, разбирате ли? Жалко, като шок беше. Скоро ще се срещнете с госпожица Селестин. Както ви казах, рядко минава ден, през който тя да не дойде. Някои от нас си мислят… О, Господи! Май приказвам повечко, отколкото трябва, а вие умирате за чаша чай.

Тя отвори вратата на стаята и като че ли влязох в друг свят. Атмосферата на мрачна античност беше изчезнала. Това беше стая, която можеше да принадлежи само на днешния ден, и разбрах, че потвърждава впечатлението ми от госпожа Полгри. На облегалките на столовете имаше покривчици, а в ъгъла на стаята имаше етажерка, отрупана с порцеланови украшения, сред които и стъклено пантофче, златно прасенце и чаша с надпис „Подарък от Уестън“. Почти беше невъзможно да се движиш из стая, пълна с толкова мебели. На поставката над камината като че ли овчарката от дрезденски порцелан се блъскаше с мраморните ангели, за да си извоюва място. Имаше и позлатен часовник, който тиктакаше успокоително, и навсякъде бяха разпръснати столове и малки масички. Това показваше според мене, че госпожа Полгри е жена, която стриктно спазва условностите, която абсолютно вярва в това, че трябва да се вършат само правилни неща – и то тези, които тя счита за такива.

Все пак чувствах, че в тази стая има нещо успокояващо и нормално, точно както и в обитателката й.

Тя погледна към голямата маса и се затюхка. След това отиде до звънчето и дръпна въжето. Само след няколко минути се появи едно чернокосо момиче с весели очи и с поднос в ръце, на който имаше сребърен чайник, спиртна лампа, чаши и чинийки, мляко и захар.

– Крайно време беше – каза госпожа Полгри. – Сложи го тук, Дейзи.

Дейзи ме погледна по начин, който беше почти намигване. Не исках да обиждам госпожа Полгри, затова се направих, че не съм забелязала.

– Това е Дейзи, госпожице – представи я г-жа Полгри.

– Можете да се обръщате към нея, когато ви потрябва нещо.

– Благодаря, госпожо Полгри. Благодаря, Дейзи.

И двете като че ли останаха стреснати, а Дейзи полузасрамено направи лек реверанс и излезе.

– В днешно време… – промърмори госпожа Погри и запали спиртната лампа.

Наблюдавах я как отключва шкафа, вади метална кутия с чай и я поставя на подноса.

– Вечерята е в 8 часа. Ще ви я носят в стаята. Но си помислих, че днес имате нужда от нещо да ви ободри. След като си изпиете чая и видите стаята си, ще ви представя на госпожица Алвиън.

– Тя какво прави по това време на деня?

– Сигурно е отишла някъде самичка – намръщи се госпожа Полгри. – Все скита сама. На господаря това не му харесва. Затова иска тя да има гувернантка, нали разбирате?

Започвах да разбирам. Вече бях сигурна, че Алвиън ще бъде трудно дете.

Госпожа Полгри дозира чая, който постави в чайника, като че ли беше златен прах, и наля отгоре му врялата вода.

– Толкова много зависи от това дали ще ви хареса веднага или не – продължи тя. – Тя е непредсказуема. Някои хора й харесват, а други не. Много обичаше госпожица Джансън. – Госпожа Полгри поклати тъжно глава. – Жалко, че имаше лоши навици.

Тя разбърка чая в чайника, сложи му възглавничката, която да го поддържа топъл, и ме попита:

– Искате ли мляко или захар?

– Да, моля.

– Винаги съм казвала, – отбеляза тя, като че ли имах нужда от някакво утешение, – че няма нищо по-добро от чаша чай.

С чая хапнахме и бисквити, които госпожа Полгри извади от една кутия в шкафа. Докато разговаряхме, разбрах, че Конън Тремелин, господарят, не е в имението.

– Той има и друг имот, по на запад – уведоми ме госпожа Полгри, – към Пензънс.

– Кога ще се върне? – попитах аз.

Тя бе леко шокирана и аз разбрах, че нещо съм сбъркала, защото отвърна малко високомерно:

– Тогава, когато реши.

Разбрах, че за да има добро мнение за мене, трябва да спазвам напълно условностите. Може би не бе редно гувернантката да задава въпроси за господаря на къщата. Но госпожа Полгри можеше да говори за него, тя беше привилегирована особа. Разбирах, че трябва набързо да свикна с новото си положение.

Много скоро след това тя ме заведе в стаята ми. Беше просторна, с големи прозорци, чиито первази можеха да се използват и за сядане и от които се разкриваше красива гледка към поляната пред къщата, към палмовите дървета и подстъпа на дома. Леглото беше с табли и в стила на останалата мебелировка. Макар че беше голямо, то се губеше в простора на стаята. Килими застилаха пода, чиито дъски бяха лъснати така, че човек трябваше да внимава да не се подхлъзне. Страхувах се, че можеше да се появи причина да не благославям пристрастието на госпожа Полгри да лъска всичко пред очите си. В стаята имаше един висок скрин, както и нисък шкаф с чекмеджета. Забелязах, че има и още една врата освен тази, през която бяхме влезли.

– Учебната стая – госпожа Полгри беше проследила погледа ми, – а зад нея е стаята на госпожица Алвиън.

– Значи учебната стая ни разделя.

Госпожа Полгри кимна.

Докато оглеждах стаята, забелязах, че в единия ъгъл стои параван и когато приближих, видях, че зад него има ниска вана.

– Ако искате топла вода по което и да е време, позвънете и Дейзи или Кити ще ви донесат.

– Благодаря. – Погледнах откритата камина и си представих пращящ огън през зимните дни. – Виждам, че ще се чувствам много удобно тук.

– Приятна стая е. Вие сте първата гувернантка, която ще живее в нея. Другите преди вас спяха в стаята от другата страна на спалнята на госпожица Алвиън. Госпожица Селестин реши, че тази е по-добра. Трябва да кажа, че е по-приятна.

– Тогава дължа своите благодарности на госпожица Селестин.

– Много приятна дама. Смята, че няма по-добро дете от госпожица Алвиън.

Госпожа Полгри поклати многозначително глава и се почудих дали не си мисли, че само година е изминала от смъртта на съпругата на господаря и че вероятно някой ден той отново ще се ожени. Коя би била по-подходяща за негова жена от съседката, която толкова много обича госпожица Алвиън? Може би само чакаха да мине известно време.