Текст книги "Владетелката на замъка"
Автор книги: Виктория Холт
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 16 страниц)
– Винаги съм смятала, че зад уволнението й се крие нещо друго и затова реших да замина за Плимът…
– Очарователно създание! – замечтано промълви Питър.
– Прав сте, Питър. Искрено се зарадвах, когато ми каза, че се омъжва.
– О, колко интересно! – възкликна Селестин и се изчерви. – Много към щастлива!
– За местния доктор – добавих аз.
– От нея ще излезе прекрасна съпруга – отбеляза Селестин.
– Всички пациенти на мъжа й ще бъдат лудо влюбени в нея – пошегува се Питър.
– Мисля, че това няма да му е особено приятно – рекох аз.
– Да, но ще печели много, защото ще прииждат все нови и нови пациенти – каза Питър. – Г-ца Джансън изпрати ли ни поздрави?
– Да, на сестра ви – рекох аз и топло се усмихнах на Селестин. – Тя ви е толкова благодарна, задето сте й помогнала. Каза, че никога няма да забрави добрината ви.
– Не можех да оставя бедното създание на улицата.
– Мислите ли, че лейди Треслин нарочно я е обвинила в кражба, защото г-ца Джансън смята, че го е направила, за да я отстрани от пътя си.
– Не може да има съмнение по този въпрос – убедено отвърна Селестин.
– Каква безскрупулна жена!
– Споделям мнението ви.
– Г-ца Джансън е щастлива. Както казват, всяко зло за добро. Тя ме помоли да ви съобщя нещо, свързано със замъка.
– Кой замък? – с нескрит интерес попита Селестин:
– Маунт Мелин. Г-ца Джансън посетила Маунт Еджкъмбс и сравнила помещенията за прокажените в двата параклиса. Тя казва, че нашето е единствено по рода си.
– Така ли! Това е много интересно.
– Рече, че е по-голямо и конструкцията на стените била по-особена.
– Предполагам, че Селестин вече гори от нетърпение да слезе в параклиса и да хвърли един поглед – каза Питър.
– Някой път ще го разгледаме заедно – каза ми тя и се усмихна. – Скоро ще станете господарка на замъка, така че би трябвало да се заинтересувате от архитектурата и историята му.
– Наистина, усещам как интересът ми става все по-голям и по-голям. Ще трябва да ми разкажете повече за Маунт Мелин.
– С радост – отвърна тя и топло ми се усмихна.
Попитах Питър кой влак ще хване, а той ми отвърна, че ще отпътува за Лондон в десет часа вечерта.
– Ще отида до гарата на кон и ще го оставя там. Багажа вече го изпратих. Искам да бъда сам. Не ща никакви сълзливи изпращания на гарата. Догодина по това време отново ще бъда тук, но богат. Au revoir, г-це Лий. Аз ще се върна. А ако искате да дойдете с мен… все още не е късно.
В тона му долових насмешка, а очите му блестяха дяволито. Чудех се какво ли ще направи Питър, ако внезапно му кажа, че тръгвам с него, защото храня ужасни подозрения към годеника си.
Изпратих го до входната врата. Слугите също се бяха подредили да го изпроводят, защото Питър беше всеобщ любимец. Подозирах, че неведнъж е дарявал Дейзи и Кити с целувки, защото двете момичета го гледаха с насълзени очи.
Питър ми се стори много красив на седлото, а Селестин ми се видя бледа и безлична.
Дълго махахме подире им.
Последните му думи бяха:
– Ако случайно промените решението си…
Всички се разсмяхме, макар че ни беше много мъчно за Питър.
– Когато влязохме в замъка, г-жа Полгри се обърна към мен с думите:
– Бих искала да разговарям с вас, г-це Лий.
– Разбира се. Да дойда ли в стаята ви?
Тя ме поведе нагоре по стълбите.
– Току-що ми съобщиха резултата от аутопсията – естествена смърт.
Почувствах невероятно облекчение.
– Много се радвам, г-жо Полгри.
– Кат всички нас. Хич не ми се харесваха онез неща, дет се говореха… и сър Томас да вземе да умре кажи-речи на прага ни…
– Май всичко е било буря в чаша вода – рекох аз.
– Така си е, г-це Лий. Ама хората говореха какво ли не и трябваше да се направи нещо…
– Мисля, че резултатът е донесъл голямо облекчение на лейди Треслин.
Г-жа Полгри се почувства неудобно – сигурно се сети какво ми е говорила за Конън и лейди Треслин. Вероятно много се е смутила, когато са й съобщили, че ще му стана жена. Опитах се завинаги да разсея опасенията й с думите;
– Надявам се, че ще ми предложите чаша от вашия великолепен чай.
Тя остана много доволна и веднага извика Кити.
Докато водата възвря, обсъдихме някои незначителни домашни проблеми. Г-жа Полгри приготви чая и тихомълком измъкна бутилката уиски. Аз й кимнах многозначително и тя сипа по една лъжица в чашите. Разбрах, че отново съм спечелила приятелските й чувства.
Радвах се, защото виждах, че и тя е доволна. Исках всички около мен да бъдат щастливи.
Вече бях убедена, че Конън не знае нищо за покушението срещу мен. Вероятно лейди Треслин сама бе решила да събори върху мен канарата. Сър Томас бе починал от естествена смърт, така че не съществуваха причини Конън да бъде заподозрян в убийство. Той ми беше направил предложение, защото бе влюбен в мен и желаеше да стана негова съпруга.
В девет часа сложих децата да спят. Изминалият ден беше топъл и слънчев – пролетта наближаваше.
Конън щеше да се завърне или през нощта или утре сутринта. Бях неописуемо щастлива…
Горях от нетърпение да го видя. Питах се кога ли ще пристигне. Вероятно в полунощ. Излязох навън да го чакам, защото ми се причу далечно чаткане на копита.
Нощта беше тиха и спокойна. Всички слуги се бяха прибрали в стаите си. В замъка цареше покой.
Питър сигурно бе потеглил към гарата. Може би нямаше да го видя никога вече. Спомних си първата ни среща във влака: още тогава той се опита да ми въздейства с шегите си.
Изведнъж в мрака се открои някакъв силует. Това беше Селестин. Учудих се, защото тя изникна внезапно откъм гората, а не дойде по алеята. Стори ми се доста задъхана, като че ли беше тичала.
– Здравейте – поздрави ме тя. – Дойдох да си поговорим. Питър замина и аз изведнъж се почувствах толкова самотна… Толкова ми е мъчно за него… Кой знае кога ще го видя отново…
– И аз се натъжих от заминаването му…
– Понякога става доста неприятен, но аз съм много привързана към него. Вече съм съвсем сама – изгубих и двамата си братя.
– Хайде да влезем вътре – рекох й аз.
– Конън още не се е върнал, нали?
Ще си дойде най-рано в полунощ. Пише ми, че след като приключи с всичко, веднага ще тръгне. Мисля, че най-вероятно е да пристигне утре. Не искате ли да влезете?
– Да си призная, надявах се да ви заваря сама.
– Така ли?
– Исках да хвърля един поглед на параклиса… Посланието на г-ца Джансън наистина разпали любопитството ми, но не исках да се издавам пред Питър. Той непрекъснато ми се подиграва заради интереса ми към старите замъци.
– Искате ли да го разгледаме сега?
– Да, защото си мисля, че в стената може би има врата, която води към друга част от замъка. Можем да изненадаме приятно Конън, ако я открием.
– Наистина – съгласих се аз.
– Да вървим тогава.
Докато прекосявахме балната зала, неволно погледнах към тайното прозорче, защото имах неприятното усещане, че някой ни наблюдава. Стори ми се, че забелязах някакво движение, но не бях сигурна.
Излязохме през една врата на другия край на залата, тръгнахме надолу по каменните стълби и се озовахме в параклиса.
Миризма на влага и гнило ме удари в носа.
– Сякаш никой не е влизал тук от години – рекох аз, а гласът ми отекна сред високите каменни зидове.
Селестин не ми отговори. Тя се приближи до олтара и запали една голяма свещ. Мъждивата светлина рисуваше дълги сенки по стените.
– Тази врата води към килията на прокажените. Вътре има друга врата, през която се излиза в градината. Болните са идвали оттам.
Селестин вдигна високо свещта и ние влязохме вътре.
– Значи това помещение е по-голямо от килиите за прокажени в други замъци.
Тя отново не ми отвърна. Трескаво натискаше различни издатини по стената. Наблюдавах как дългите й пръсти ловко опипват студения каменен зид. Внезапно тя се обърна и ми се усмихна.
– Винаги съм си мислила, че някъде в замъка има скривалище за свещеник. Знаете за тези тайни места, в които са се криели католическите свещеници, когато идвали хората на кралицата, нали. Чувала съм, че един от предците на Конън бил католик, затова съм убедена, че тук някъде има скривалище. Господарят ще бъде много доволен, ако го открием. Той толкова много обича замъка, почти колкото мен… и вие ще го обикнете… Скривалището ще бъде моят сватбен подарък за Конън… Какво друго да подариш на човек, който си има всичко?
Тя замълча, сетне изрече с писклив от възбуда глас:
– Чакайте… Напипвам нещо…
Приближих се до нея и дъхът ми секна от изненада, когато видях как стената потъва навътре и в прохода се открива тясна врата.
Тя се обърна и ме погледна с искрящ възбуден поглед. Не приличаше на себе си. Надникна вътре и понечи да влезе, но бързо се отдръпна и рече:
– Не, вие трябва да влезете първа. Това ще бъде вашият дом.
И аз бях много развълнувана, защото откритието щеше да достави невероятно удоволствие на Конън.
Плахо направих крачка напред и в носа ме удари отвратителна смрад.
– Огледайте се наоколо. Сигурно мирише неприятно. Внимавайте – вероятно има стъпала. – Селестин вдигна свещта високо и в мрака се откроиха две каменни стъпала. Слязох долу и в този миг вратата зад гърба ми се захлопна.
– Селестин! – ужасено извиках аз. Отговор не последва. – Отворете вратата! – изстенах. Мракът погълна вика ми. Осъзнах, че Седестин ме е затворила тук завинаги.
Взирах се в непрогледния мрак. Беше студено и зловещо, повдигаше ми се от гадната смрад. Обзе ме неописуема паника. Само човек, изживял нещо подобно, би могъл да ме разбере.
Чудовищни мисли се блъскаха в мозъка ми. Боже мой, колко глупаво постъпих! Паднах в капана като последна наивница! Като покорна овца се подчиних на наставленията й и й помогнах да се отърве от мен!
Мозъкът ми се вцепени от ужас.
Треперех от страх.
Изкачих двете стъпала и отчаяно заблъсках с юмруци по каменната стена.
– Отворете вратата! – крещях отчаяно.
Знаех, че всичко е напразно. Никой не можеше да ме чуе. В параклиса толкова рядко влизаха хора…
Селестин щеше да се измъкне незабелязана от никого. Никой не я бе я видял да влиза в замъка.
Бях толкова уплашена, че не знаех какво да правя. Долових собствените си стенания и се ужасих, защото от този миг сякаш вече не съществувах. Бях се превърнала в нещо друго.
Чувствах се изтощена и омаломощена. Нямаше да издържа дълго в тази тъмна и влажна дупка. Блъсках по стената, докато изпочупих ноктите си. По ръцете ми се стичаше кръв.
Очите ми се нагодиха към мрака и аз се огледах наоколо. Забелязах, че не съм сама.
Не бях първият посетител на скривалището. Пред мен лежаха останките на Алис. Най-после я намерих.
– Алис – простенах. – Алис, ти ли си? Значи си била тук в замъка през цялото време?
Тя не ми отвърна. Устните й бяха замълчали завинаги преди повече от година.
Покрих лицето си с ръце – картината пред очите ми бе ужасяваща. Въздухът бе пропит с миризма на смърт и разложение.
Колко ли дълго бе живяла Алис, след като вратата бе хлопнала зад гърба й? Исках да разбера колко време ми остава.
След това сигурно съм паднала в несвяст. По едно време ми се счу някакво трескаво бълнуване, май беше моят глас.
Гърчех се в зловещ кошмар, но някаква част от съзнанието ми трезво преценяваше всичко.
Вече не бях сигурна коя съм. Дали все още бях Марта? Или духът на Алис се бе вселил в мен?
Изживявах наново трагедията, сполетяла клетата жена. Всичко се повтаряше като в натрапчив сън. Твърдяха, че е избягала с Джефри. За мен ще се говори, че съм тръгнала с Питър. Подлата Селестин бе пресметнала всичко.
Но защо… защо…
Осъзнах, че тя никога не е обичала Алвиън. Беше заблудила всички ни с лицемерната си доброта; Тя не бе способна да обича. Беше се възползвала от Алвиън, по същия начин щеше да се възползва и от Конън.
Тя беше влюбена в замъка.
Представях си я как съзерцава цели часове Маунт Мелин от прозореца си, как му хвърля влюбени погледи.
Какво извращение!
– Алис… – шепнеха устните ми. – Ние станахме жертви на една маниачка…
Стори ми се, че Алис ми разказва как Селестин е дошла вечерта, рекла й е, че Джефри е хванал влака за Лондон; сетне я е повела към параклиса, за да й покаже откритието си.
Представих си как крехката, нежна Алис възкликва от изумление и слиза по двете каменни стъпала, за да срещне смъртта.
Не, това не беше гласът на Алис, аз бълнувах в мрака.
Все пак бяхме заедно. Най-сетне я намерих, тя щеше да ме утеши и нежно да ме поведе към света на сенките, към нейния свят, който щеше да стане и мой.
Ярка светлина ме заслепи. Някой ме носеше.
– Мъртва ли съм вече, Алис?
– Скъпа моя… скъпа моя… кошмарът свърши… ти си в безопасност – отвърна ми до болка познат глас.
Конън ме носеше на ръце.
– Мъртвите сънуват ли, Алис?
– Скъпа моя… скъпа моя… – нашепваше познатият глас.
Сложиха ме на някакво легло… Около мен се скупчиха много хора…
Видях някакво небесно създание с почти бяла коса.
– Алис, това е ангел.
Ангелът се наведе и ми прошепна:
– Това е Джили. Тя ни доведе при теб.
Джили ме възвърна обратно към живота. Разбрах, че не съм мъртва, че е станало някакво чудо. Ръцете на Конън наистина ме докосваха, наистина чувах гласа му.
Бях в спалнята си, през прозореца видях моравата и върбите; погледнах към спалнята на Алис, зад чиито завеси веднъж забелязах силуета на убийцата, която се опита да убие и мен.
Изкрещях.
Конън ме прегърна.
Чух нежния му глас:
– Всичко е наред, скъпа моя… Аз съм тук… любов моя… моя единствена любов… Ще остана с теб завинаги…
ЕПИЛОГ
Често разказвам тази история на внуците си. Те са я слушали много пъти, но отново и отново искат да я чуят.
Децата ми носят цветя, когато се връщат от игра в парка или в гората – искат да зарадват старата дама, която толкова увлекателно разказва как се е омъжила за дядо им.
Спомням си всичко толкова ясно, като че ли се е случило вчера. Пред очите ми е картината на пристигането ми в замъка; още потръпвам при мисълта за кошмарните часове, прекарани в мрака с мъртвата Алис.
С Конън живяхме бурно, но интересно. И двамата сме твърде своеволни, по тази причина често спорехме. Като погледна назад, не съжалявам за нищо, защото прекарахме заедно прекрасни, незабравими години.
Вече остаряхме, още трима потомци на рода Тремелин носят името Конън – синът ни, внукът ни и правнукът ни. Щастлива съм, че дарих съпруга си с богата челяд – пет сина и пет дъщери. Всички те се радват на многобройно потомство.
Почна ли да разказвам историята си, децата все ми задават въпроси и искат да им разясня всичко до най-малката подробност.
Защо всички са повярвали, че мъртвата жена във влака е Алис? Заради медальона. Селестин казала, че тя й го била подарила, макар че сигурно го е виждала за пръв път.
Тя умирала от желание да приема Джасинт, защото се е бояла, че Конън може би ме харесва, и по тази причина искала да насърчи приятелството между мен и брат си. Тя съборила върху мен канарата, за да ме убие или осакати.
Селестин съчинила анонимните писма, спекулиращи с внезапната смърт на сър Томас, и ги изпратила до лейди Треслин и до прокурора. Мислела си е, че ако се вдигне голям шум, бракът на Конън с Линда Треслин ще бъде осуетен. Чувствата му към мен обаче не влизали в сметката й. Щом разбрала за годежа ни, тя незабавно решила да ме премахне от пътя си. Първият й опит не успял, не й оставало нищо друго освен да ме прати при Алис. Заминаването на Питър й предоставило прекрасна възможност – всички знаеха, че той ме ухажва, и никой нямало да се изненада, че съм избягала с него.
Селестин скрила диамантената гривна в спалнята на г-ца Джансън, защото гувернантката твърде много се интересувала от потайностите на стария замък и вероятно скоро щяла да открие тайната врата за килията на прокажените. Тъй че тя се възползвала от ревността на отмъстителната лейди Треслин и стоварила върху нея вината за изгонването на красивата млада гувернантка.
Селестин била страстно влюбена в Маунт Мелин и искала да се омъжи за Конън само за да стане негова господарка. Когато открила скривалището, тя запазила тайната за себе си и при първа възможност се отървала от Алис. Тя знаела за връзката й с Джефри, знаела, че Алвиън е негово дете. Катастрофата й предоставила прекрасно прикритие за жестокото деяние.
Само Джили не влизала в сметките й. Кой би предположил, че клетото създание ще изиграе такава важна роля в дяволския й план? Джили обичала Алис така силно, както по-късно обичаше и мен. Детето знаело, че Алис все още е в замъка, защото тя всяка вечер й пожелавала лека нощ дори и когато отивала някъде на вечеря или на бал. Джили не вярвала, че тя е забравила да й пожелае „Лека нощ“ преди да замине – просто Алис никога не забравяла това. Детето си мислело, че господарката все още е в замъка и непрекъснато я търсело. Бях видяла нейното лице зад тайното прозорче. Джили познавала всички скрити отвори в замъка и непрекъснато ги използвала, за да наблюдава Алис.
Тя видяла как двете със Селестин сме прекосили балната зала и сме влезли в параклиса. Затова бързо отишла при другото тайно прозорче, за да може да ни наблюдава. Когато сме се приближили към килията на прокажените, Джили вече не ни виждала, уплашила се и се качила в стаята на г-ца Джансън. Стигнала тъкмо в мига, в който сме влезли вътре. Зачакала да излезем. Чакала много дълго, но не се появил никой, защото Селестин се измъкнала през градината, убедена, че никой не я е видял да влиза в замъка.
Докато аз съм бълнувала трескаво, затворена с мъртвата Алис, Джили наблюдавала вратата на килията от стаята на г-ца Джансън.
Конън се прибрал към единайсет часа и много се изненадал, че не го чакам.
Посрещнала го г-жа Полгри.
– Съобщете на г-ца Лий за пристигането ми – наредил й той. Бил много засегнат от обстоятелството, че съм легнала да спя без да го дочакам. Конън е мъж, който е свикнал да бъде уважаван и почитан.
Когато г-жа Полгри му казала, че не съм в стаята си, всички се втурнали да ме търсят. Конън си помислил, че съм избягала с Питър Нанзълок, както подметнала подлата Селестин.
– Г-н Нанзълок мина да се сбогуваме. Тази вечер е хванал влака за Лондон…
Често се питам след колко време щяха да разберат, че не съм заминала с Питър за Австралия. Представям си какво би могло да се случи: Конън щеше да загуби вярата си в хората и вероятно щеше да продължи връзката си с лейди Треслин. Селестин обаче щеше да се погрижи да не се стигне до брак. Постепенно щеше да намери някакъв начин, за да осъществи съкровената си мечта: да стане господарката на Маунт Мелин.
Колко лесно всичко това би могло да се превърне в действителност! Мъртъвците не говорят – единствено Алис и аз щяхме да знаем истината, но щяхме да бъдем само два скелета, скрити в мрачната дупка зад килията на прокажените. Историята на Алис и Марта щеше да остане завинаги в тайна, ако едно нещастно дете, родено в мъка и живеещо в мрак, не бе посочило пътя към истината.
Конън често ми разказваше за суматохата, настъпила в замъка, когато разбрали, че съм изчезнала. Джили стояла до него, дърпала палтото му и се мъчела да каже нещо.
– Бог да ни прости – казваше той, – но мина доста време, преди да й обърнем внимание.
Тя ги повела към килията на прокажените и казала, че ме видяла как влизам вътре.
В първия момент Конън си помислил, че съм се измъкнала през градината, за да избягам с Питър.
В килията на прокажените било мръсно и влажно, ала Конън забелязал на стената отпечатък от човешка ръка и повярвал на Джили.
С големи усилия открили тайния механизъм на вратата. Минали цели десет минути, но най-сетне стената хлътнала навътре.
Намерили мен… намерили и Алис.
Селестин веднага беше отведена в Боудмин, за да бъде съдена за убийство. Побърка се преди започването на процеса. Отначало си мислех, че разиграва поредния си театър. Умря след двайсет години, прекарани в лудницата.
Тленните останки на Алис бяха погребани в семейната гробница. Омъжих се за Конън три месеца след това.
Дълго не можех да се отърся от преживения ужас; повече от година сънувах кошмари. Няма нищо по-страшно от това да те погребат жив!
Леля Аделаид настоя сватбеното тържество да се състои при нея в Лондон. Тя бе убедена, че най-много е допринесла за щастливия ми брак Филида, Уилям и децата също присъстваха. Всички бяхме много радостни.
След това заминахме на сватбено пътешествие в Италия, както възнамерявахме, а след месец се прибрахме у дома – в Маунт Мелин.
Когато разказвам тази история на внуците си, миналото оживява пред очите ми. Алвиън е щастливо омъжена в Девъншир, а Джили и до ден днешен е с мен. Всеки момент ще ми сервира кафе в онази беседка, където за първи път видях Конън и лейди Треслия заедно.
През първите години на брака си често се измъчвах заради нея. Открих, че съм много ревнива… и много страстна. Конън понякога ме дразнеше нарочно, като казваше, че си връщал за Питър Нанзълок. След известно време Линда замина за Лондон, където се омъжила повторно.
Питър се върна петнадесет години след заминаването си. Беше се сдобил с жена и две деца, но не и с богатство. Въпреки това беше жизнен и весел както винаги. Междувременно Маунт Уидън бе продаден; една от дъщерите ми се омъжи за новия собственик, така че този замък се превърна във втори дом за мене.
Конън много се зарадва, когато Питър се завърна, но все ми казваше, че продължава да ме ревнува. Веднъж му направих забележка, а той ми отвърна:
– Ти май забрави Линда Треслин.
Знаех обаче, че за него никога няма да съществува друга жена освен мен, както и в моя живот нямаше място за друг мъж.
Живяхме щастливо дълги години и остаряхме заедно. Ето че Конън се спуска по пътеката към мен. Всеки момент ще чуя гласа му. Тъй като сме сами, сигурна съм, че ще каже:
– Скъпа г-це Лий… – Той също като мен не е забравил миналото; усмивката, играеща на устните му, ми подсказва, че той все още вижда в мен гордата и независима гувернантка, която въпреки волята си се бе влюбила в господаря си – неговата скъпа госпожица Лий.
Ще поседим на слънце и ще си спомним за всички щедри дарове, които ни поднесе животът.
Ето го Конън… подир него върви Джили… Тя си е все същата, говори рядко, пее си сама…
И аз виждам в нея някогашното дете… Спомням си историята на майка й, Дженифър, която се бе удавила в морето… Колко странно и неразривно са свързани съдбите ни…
Човешкият живот е кратък и преходен… Земята и морето са вечни… Те са били същите в деня, когато Джили е била зачената; в нощта, когато Алис е влязла жива в гроба; в мига, когато Конън ме взе на ръце и аз разбрах, че съм жива.
Раждаме се, страдаме, обичаме, умираме, а вълните все така се разбиват в скалите; сеитбата отминава, иде жътва, а земята все си е същата.
