Текст книги "Владетелката на замъка"

Автор книги: Виктория Холт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)

Внезапно вратата се отвори и със смущение, което се надявах, че съм успяла да скрия, видях Конън Тремелин да влиза в стаята.

Почувствах се като че Ли ме е хванал да играя ролята на господарка на дома в негово отсъствие.

Станах права, а той ми се усмихна набързо.

– Госпожице Лий – попита той, – ще се намери ли чаша чай и за мене?

– Алвиън, моля те, позвъни да донесат чаша.

Тя веднага скочи от мястото си, за да направи това, което я бях помолила, и видях, че се беше променила. Беше възбудена и гореше от желание да направи всичко, което трябва, за да остане баща й доволен. Затова и движенията й станаха тромави и като ставаше от мястото си, бутна чашата си с чай. Изчерви се като божур от смущение.

– Нищо – казах й, – позвъни. Кити ще почисти, като дойде.

Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.

– Беше много любезно от страна на госпожица Лий – обясни Питър – да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.

– Разбира се, че е било любезно от нейна страна – каза Конън Тремелин.

Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.

– И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин – добавих аз.

Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.

– Много работа ли имаше днес, Конън? – попита Питър Нанзълок.

Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.

Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.

О, бедно дете,помислих си аз, мъчиш се да спечелиш обичта на човек, който не познава това чувство. Горката Алвиън! Горката Алис!

Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.

Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.

– Алвиън – казах, – моля те подай чашата на баща си.

Тя го направи с огромно желание.

Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.

– С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.

– Така ли?

– Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.

– Това е много интересно – каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.

– И така – продължи Питър – огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.

– Вярвам, че не е била неприятна – каза Конън.

– В никакъв случай – обадих се аз.

– Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи – каза Питър.

Погледнах часовника си и казах:

– Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.

– В никакъв случай не трябва да им попречим – каза Конън.

– Не би ли могло – възкликна Питър – този път да има известно изменение в правилата?

На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.

– Мисля, че такова нещо би било неразумно – казах, докато ставах от мястото си. – Хайде, Алвиън.

Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.

– Моля те, папа… – започна тя.

– Мое скъпо дете – изгледа я той строго, – чу какво каза гувернантката ти.

Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.

В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:

– Защо трябва да разваляте всичко?

– Да развалям? – повторих аз. – И то всичко?

– Можем да четем по всяко време…

– Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време – отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.

– Хайде – продължих, – имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.

Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.

Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:

– Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.

– Не знам за кого говориш, Алвиън.

– Знаете – обвини ме тя. – Знаете, че говоря за баща си.

– Що за измишльотини – промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. – Хайде, губим време.

Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на Алвиън.

Тази вечер, когато Алвиън си легна, аз излязох да се разходя в гората. Бях започнала да приемам гората за свое убежище, за място, където мога на спокойствие да си мисля за живота си и да се питам какво ще е бъдещето ми.

Денят беше пълен със събития и беше приятен, докато се появи Конън Тремелин и наруши покоя. Чудех се дали състоянието на имотите му не го кара да отсъства дълго, наистина дълго, а не само за няколко дни. Мислех си, че ако го нямаше, щях да имам шанса да превърна Алвиън в щастливо малко момиченце.

Забрави този мъж,предупреждавах себе си. Избягвай го, когато е възможно. Не можеш да направиш повече.

Но дори и когато го нямаше, Конън Тремелин нахлуваше в мислите ми.

Останах в гората, докато се смрачи. След това се върнах в къщата и няколко минути след като бях влязла в стаята си, Кити почука на вратата:

– Мислех, че те чух да влизаш, госпожице, – каза тя. – Господарят пита за тебе. Ще да е в библиотеката.

– Тогава заведи ме там – казах й аз. – Никога не съм била в това помещение.

Щеше ми се да си среша косата и да се пооправя малко, но имах чувството, че Кити непрекъснато се вглежда и търси определено нещо в отношенията ни, а пък аз не исках да си мисли, че се кипря, преди да се появя пред господаря.

Тя ме заведе в едно крило на къщата, където още не бях ходила и което отново ми напомни колко огромна е Маунт Мелин. Явно това бяха помещения със специално предназначение, защото бяха по-луксозни от всички стаи, която бях видяла досега.

Кити отвори една врата и оповести с типичната си глуповата усмивка:

– Госпожицата е тук, господарю.

– Благодаря ти, Кити – каза той и допълни, – влезте, госпожице Лий.

Седеше до маса, отрупана с подвързани в кожа книги и документи. Единствената светлина в стаята идваше от розовата кварцова лампа върху масата.

– Седнете, госпожице Лий.

Помислих си, че е разбрал за костюма за езда на Алис. Сигурно е бил шокиран и сега ще ми каже, че моите услуги повече не са необходими.

Вдигнах гордо, дори надменно, глава и зачаках.

– Беше ми интересно да разбера днес следобед – започна той, – че вече сте се запознали с господин Нанзълок.

– Наистина ли? – учудването в гласа ми не беше преднамерено.

– Разбира се – продължи той, – неизбежно щяхте да се срещнете рано или късно. Той и сестра му са постоянни посетители в нашата къща, но…

– Вие смятате, че не е необходимо той да познава гувернантката на дъщеря ви – добавих аз бързо.

– Госпожице Лий, дали е необходимо или не – укори ме той, – можете да решите само вие или той.

Смутих се и казах, заеквайки:

– Предположих, че сте си помислили, че тъй като съм гувернантка, не ми подхожда да… Да влизам в равноправни отношения с приятел на вашето семейство.

– Моля ви, госпожице Лий, не ми приписвайте думи, които не съм имал намерение да изричам. Уверявам ви, че си е напълно ваша работа с кого сте приятели. Но би могло да се каже, че вашата леля ви е поверила на моите грижи, когато ви е изпратила под моя покрив, и затова ви помолих да дойдете, за да ви предложа съвет за нещо, което се страхувам, че е доста деликатно.

Бях станала червена като рак и фактът, че той тайно се забавляваше, в което бях сигурна, никак не ми помагаше.

– Господин Нанзълок има репутацията на човек, който… как да го кажа… се поддава на чара на младите дами.

– О! – извиках аз, тъй като не можах да сподавя възклицанието си, толкова неудобно се почувствах.

– Госпожице Лий – усмихна се той и за момент лицето му изглеждаше почти нежно. – Това е просто предупреждение.

– Господин Тремелин – извиках аз, след като успях да се съвзема с усилие, – мисля, че не се нуждая от подобно предупреждение.

– Той е много красив – подигравателната нотка пак се появи в гласа му. – И има репутацията на голям чаровник. Преди вас тук имаше друга млада дама, госпожица Джансън. Често идваше да се вижда с нея. Госпожице Лий, моля ви да не ме разбирате погрешно. А има и още нещо, което бих искал да ви помоля: не приемайте твърде сериозно онова, което господин Нанзълок ви казва.

– Господин Тремелин, изключително любезно от ваша страна е да се грижите за моето благополучие – чух се да казвам с писклив глас, съвсем различен от обичайния ми тон.

– Разбира се, че съм загрижен за вашето благополучие. Вие сте тук, за да се грижите за дъщеря ми. Ето защо то е от изключителна важност за мене.

Стана от мястото си и аз го последвах, защото реших, че ме отпраща. Той бавно дойде до мене и сложи ръка на рамото ми.

– Извинете ме – каза той, – но аз съм груб човек и ми липсва елегантността на господин Нанзълок. Исках само да ви предупредя приятелски.

За няколко секунди се вгледах в тези хладни светли очи и си помислих, че съм зърнала мъжа под маската. Изведнъж се съвзех и след този момент на учудваща емоция дълбоко осъзнах самотата си, трагедията на хората, за които никой не се безпокои. Може би това беше самосъжаление. Не знам. Чувствата ми в този момент бяха така объркани, че дори и днес не бих могла да ги определя напълно.

– Благодаря ви – промълвих и избягах обратно в стаята си.

Всеки ден яздехме с Алвиън по един час. Докато наблюдавах малкото момиченце върху Батъркъп, разбрах, че баща й трябва да е бил изключително нетърпелив с нея, защото детето, макар и да не беше родена ездачка, показваше добър напредък.

Разбрах, че всеки ноември в село Мелин се провеждат конни състезания и казах на Алвиън, че трябва да се запише за някое от тях.

Нашите планове ни доставяха удоволствие, тъй като Конън Тремелин щеше да бъде един от съдиите и двете си представяхме неговата изненада, когато ездачката, която щеше да спечели голямата награда, се окажеше дъщеря му, а той си мислеше, че тя никога няма да може да язди.

Триумфът в тази мечта беше нещо, което двете с Алвиън можехме да споделяме. Нейните чувства, разбира се, предизвикваха повече уважение. Тя искаше да победи заради обичта към баща си, докато аз само исках да му докажа, че съм успяла там, където той не е могъл.

И така всеки следобед обличах костюма за езда на Алис – бях престанала да се безпокоя на кого е бил преди това, защото сега вече беше мой – и отивахме на поляната, където Алвиън яздеше.

Бяхме много възторжени в деня, когато тя опита за първи път да галопира.

След това дойде с мене в обора и после я наблюдавах как тича пред мене, след като оставихме конете. От време на време подскачаше във въздуха, което беше израз на пълната й радост. Знаех, че се вижда на състезанието и предчувства онзи звезден миг, когато баща й щеше да я погледне изненадано и да извика: „Алвиън, ти! Мое мило дете, толкова се гордея с тебе!“

Усмихвах се, докато прекосявах поляната след нея. Когато влязох в къщата, тя не се виждаше и си представих как тича нагоре, като взема по няколко стъпала наведнъж

Така приличаше много повече на нормалното, щастливо дете, в което исках да се превърне.

Изкачих първото стълбище и стигнах до една тъмна площадка, откъдето започваше второто. Чух как някой си пое изненадано дъх и каза:

– Алис?!

За миг цялото ми тяло се вцепени. Тогава видях, че Селестин Нанзълок е застанала на стълбите. Стискаше здраво перилата и беше така пребледняла, та помислих, че ще припадне.

Разбрах какво беше станало. Гласът беше нейният. Беше ме видяла в костюма на Алис и за секунда беше повярвала, че аз съм Алис или нейният дух.

– Госпожице Нанзълок – казах бързо, за да я успокоя, – учих Алвиън да язди.

Тя леко се заклати, лицето й посивя.

– Съжалявам, че ви изплаших – продължих аз.

– За миг си помислих… – прошепна тя.

– Мисля, че трябва да седнете, госпожице Нанзълок. Получихте шок. – Изкачих се по стълбите и я хванах за ръката. – Искате ли да дойдете в моята стая и да седнете за малко?

Тя кимна с глава и видях, че трепери.

– Съжалявам, че ви разстроих – повторих, докато отварях вратата на стаята си. Влязохме и внимателно я настаних на един стол.

– Да позвъня ли да ви донесат бренди?

Тя поклати глава.

– Сега съм по-добре. Така ме стреснахте, госпожице Лий. Сега разбирам, че се дължи на дрехите.

– Доста е тъмно на онази площадка – казах аз.

– За миг си помислих… – повтори тя.

След това ме погледна отново, уплашено или по-скоро с надежда. Стори ми се, че ме смяташе за привидение, което е приело лика на Марта Лий, гувернантката, и което ще се промени всеки миг.

– Заради дрехите е – побързах да я успокоя.

– Госпожа Тремелин имаше точно такъв костюм за езда. Толкова добре си спомням яката и маншетите. Яздихме заедно само ден, преди да… Знаете ли, бяхме добри приятелки, винаги бяхме заедно и изведнъж…

Обърна се настрани и избърса очите си.

– Помислихте си, че съм госпожа Тремелин, която е възкръснала от мъртвите – казах аз. – Разбирам.

– Беше много глупаво от моя страна. Толкова е странно да имате костюм за езда, който така да прилича на нейния.

– Нейният е.

Тя беше изненадана. Протегна ръка и пипна полата. Държеше плата между палеца и показалеца си, а очите й гледаха премрежено, като че ли се беше втренчила направо в миналото.

– Трябваше да уча Алвиън да язди – продължих бързо аз, – а нямах подходящо облекло. Тогава не знаех, но детето ме заведе в нейната спалня и ми даде тази дреха. Попитах госпожа Полгри дали мога да я нося и тя каза, че всичко е наред.

– Разбирам – каза Селестин. – Това обяснява всичко. Моля ви, госпожице Лий, не споменавайте за моята изненада. Радвам се, че никой друг не ме видя.

– Но всеки би могъл да се стресне особено след като…

– След като какво?

– След като съществува това усещане за Алис… За госпожа Тремелин.

– Какво усещане?

– Може би не е точно усещане. Може би си въобразявам, но наистина ми се струва, че из къщата витае мисълта, че тя не почива в мир.

– Каква мисъл! Защо да не почива в мир? Кой ви каза това?

– Аз… Аз не съм сигурна – запънах се. – Може би само си въобразявам разни неща. Може би никой не е казал нищо, а тази идея просто ми е дошла наум. Съжалявам, че ви разстроих.

– Не трябва да съжалявате, госпожице Лий. Бяхте любезна с мене. Сега се чувствам по-добре. – Тя стана. – Не казвайте на никого колко глупаво съм постъпила. Значи учите Алвиън да язди. Радвам се. Кажете ми, разбирате ли се по-добре сега с нея? Когато пристигнахте, ми се стори, че имаше известен бунт от нейна страна.

– Тя е от онези деца, които автоматично се настройват срещу авторитетите. Да, струва ми се, че ставаме приятелки. Уроците по езда много помогнаха. Между другото, държим ги в тайна от баща и.

Селестин Нанзълок изглеждаше малко шокирана, затова избързах:

– Всъщност крием само напредъка й. Той знае за уроците. Естествено, най-напред поисках разрешение от него. Но той не знае колко добре се справя Алвиън. Искаме да го изненадаме.

– Разбирам – каза Селестин. – Госпожице Лий, надявам се, че тя не се претоварва с тези уроци.

– Да се претоварва? Но защо? Тя е нормално, здраво дете.

– Много е напрегната. Чудя се дали темпераментът й е подходящ за ездачка.

– Тя е толкова млада, че имаме шанс да формираме характера й, което ще повлияе и върху нейния темперамент. Тя изпитва удоволствие от уроците си и гори от желание да изненада баща си.

– Значи вече ставате приятелки, госпожице Лий. Радвам се за това. Сега трябва да вървя. Пак ви благодаря за любезността. И помнете, нито дума на никого.

– Разбира се, след като такова е желанието ви.

Тя се усмихна и излезе.

Отидох до огледалото и се погледнах в него – страхувам се, че това се беше превърнало в навик, откакто бях дошла тук – и промърморих:

– Би могло да бъде Алис, ако не гледаш лицето… – След това притворих очи и когато чертите на лицето ми се замъглиха, си представих друг образ на неговото място. Наистина трябва да е било шок за Селестин.

Нямаше съмнение, много ми се искаше да приличам на Алис. Чудех се какво ли би казал Конън Тремелин, ако знаеше, че се разхождам с дрехите на жена му и плаша здравомислещите хора като Селестин Нанзълок, когато ме срещнеха на някое по-тъмно място. Чувствах, че той не би искал да продължавам да приличам толкова много на Алис.

И така понеже се нуждаех от дрехите на Алис за уроците по езда с Алвиън и тъй като бях решена тези уроци да продължават, така че да мога да изпитам удоволствието накрая да заявя на баща й: „Нали ви казах!“, страхувах се точно толкова, колкото и Селестин Нанзълок, нашата среща на площадката да не се разчуе.

Измина още една седмица и почувствах как ежедневието ме поглъща. Уроците в учебната Стая и на поляната, напредваха добре. Питър Нанзълок два пъти идва на гости, но успях да го избегна. Напълно разбирах предупреждението на Конън Тремелин, което явно имаше своите основания. Осъзнах факта, че Питър Нанзълок ме стимулира по някакъв начин и че лесно мога да изпадна в такова състояние, че да очаквам неговите посещения с нетърпение. Нямах намерението да се поставям в такова положение и въобще не се нуждаех от предупреждението на Конън Тремелин, за да разбера, че Питър Нанзълок е прелъстител.

От време навреме си мислех и за неговия брат Джефри и стигнах до извода, че Питър прилича много на него. Когато си мислех за Джефри, се сещах и за дъщерята на госпожа Полфи, за която тя никога не говореше – Дженифър с „най-тънката талия, която човек можеше да си представи“, която криела мислите си от всички, докато най-накрая легнала в сеното или по-скоро в шибоите с очарователния Джефри и в крайна сметка един ден влязла в морето и повече не се върнала.

Разтрепервах се, като се сещах за ужасните капани, които очакваха непредпазливите жени. Имаше между тях и непривлекателни като мене, които зависеха от капризите на другите, за да могат да изкарват прехраната си; но имаше и още по-нещастни същества, които привличаха блуждаещия поглед на съблазнителите и един ден откриваха, че единствената поносима възможност, която се разкрива пред тях, е да сложат край на живота си.

Интересът ми към уроците по езда на Алвиън и личността на нейния баща ме бяха накарали временно да забравя за малката Джилифлауър. Детето беше толкова тихо, че не беше трудно да го забравиш. От време на време чувах тъничкия й, треперлив гласец, със странната му фалшива нотка, да пее навън или вътре в къщата. Стаята на семейство Полгри беше точно под моята, така че когато пееше там, гласът й достигаше до мене.

Когато я чувах, обикновено си казвах, че щом може да научи песни, значи може да научи и други неща.

Изглежда съм започнала да сънувам посред бял ден, защото наред с картината, когато Конън Тремелин връчва наградата за първото място в конните състезания през ноември на дъщеря си, докато в същото време хвърля извинителен и същевременно пълен с възхищение и одобрение поглед към мене, имах и друго видение – как Джили седи до Алвиън в учебната стая, а зад мене се чуват шепнещи гласове: „Ако не беше госпожица Марта Лий, това никога нямаше да стане. Тя прави чудеса с децата. Вижте какво успя да направи с Алвиън, а сега и с Джили…“

Но по онова време Алвиън продължаваше да е упорита, а Джилифлауър неуловима и както казваха сестрите Тапърти, „да й хлопа дъската“.

След това в тези малко или много мирни дни се случиха две събития, които ме обезпокоиха.

Първото може би беше незначително, но ме преследваше и дълго време не можех да се отърва от него.

Преглеждах една от тетрадките по аритметика на Алвиън, докато тя седеше от другата страна на масата и пишеше есе. Докато прелиствах тетрадката, от нея изпадна листче хартия.

То беше цялото изрисувано. Вече бях открила, че Алвиън има определен талант в рисуването и смятах някой ден, при удобен случай, да разговарям с Конън Тремелин за това, защото според мене тя трябваше да бъде насърчена. Самата аз можех само да й покажа някои основни неща от това изкуство, но ми се струваше, че й трябва квалифициран учител по рисуване.

Рисунките бяха на лица. В едното от тях разпознах себе си. Не беше зле. Наистина ли изглеждах толкова суха? Сигурно не през цялото време. Но може би тя ме виждаше по този начин. Следваха няколко рисунки на баща й. Човек определено можеше да го разпознае. Обърнах листчето и видях, че от другата страна има няколко рисунки на момичешко лице. Не бях сигурна обаче, кое е момичето. Тя самата? Не… Това беше Джили. И все пак приличаше на Алвиън.

Гледах втренчено хартийката. Бях толкова съсредоточена, че не разбрах кога се е пресегнала през масата, докато не я дръпна от ръката ми.

– Това е мое – каза тя.

– А това, което направи, е страшно неприлично.

– Нямате право да шпионирате.

– Скъпо момиченце, това листче беше в тетрадката ти по математика.

– Значи не е трябвало да бъде там.

– Тогава се сърди на него – казах шеговито. След това продължих по-сериозно. – Моля те да не сграбчваш нещата по този толкова невъзпитан начин.

– Извинете – промърмори тя неохотно.

Върнах се към сметките й, повечето от които бяха грешни. Аритметиката не беше между силните й предмети. Може би поради тази причина прекарваше толкова време да рисува лица, вместо да се заеме с работата си. Защо беше толкова раздразнена? Защо беше нарисувала онези лица, които приличаха и на нея, и на Джили?

– Алвиън, ще трябва да поработиш по-сериозно върху аритметиката.

Тя се усмихна враждебно.

– Не си усвоила добре дори най-простите правила на смятането, да не говорим за умножението. Ако аритметиката ти беше наполовина толкова добра, колкото рисуването ти, щях да бъда много щастлива.

Тя пак не отговори.

– Защо не искаше да видя лицата, които си нарисувала? Мисля, че някои от тях са много добри.

Пак никакъв отговор.

– Особено – продължих аз – рисунката на баща ти. – Даже и тогава самото му споменаване извика нежната й и тъжна усмивка. – И тези момичешки лица… Моля те, кажи ми, кой е на рисунките – ти или Джили?

Усмивката замръзна на лицето й. След това, затаила дъх, попита:

– А вие за кой ги взимате, госпожице?

– За кого – поправих я внимателно.

– Добре, за кого ги взимате?

– Е, нека пак да погледна.

Тя се поколеба, след това извади листчето и ми го подаде. Погледът й беше нетърпелив. Разгледах лицата и казах:

– На тази рисунка може да си ти, но може да е и Джили.

– Значи мислите, че си приличаме?

– Не… Не ми беше идвало на ума досега.

– А сега вече ви идва.

– На такава възраст сте, когато децата често пъти си приличат.

– Не съм като нея! – извика тя развълнувано. – Не съм като тази… идиотка.

– Алвиън, не трябва да използваш тази дума. Не разбираш ли, че никак не е хубаво?

– Вярно, но не съм като нея. Не трябваше да казвате такова нещо. Ако го повторите, ще кажа на татко да ви изгони. Той ще го направи, ако го помоля… Само трябва да поискам и ще си отидете.

Тя крещеше и разбрах, че се опитва да убеди сама себе си в две неща. Първото беше, че няма ни най-малка прилика между нея и Джили, а другото, че само трябва да поиска нещо от баща си и желанието й ще бъде изпълнено.

Питах се каква ли е причината за тази ярост.

Лицето й изразяваше пълна затвореност в себе си.

– Имаш точно десет минути, за да завършиш есето си – казах спокойно, след като погледнах часовника, забоден на корсажа на сивата ми памучна рокля.

Дръпнах тетрадката по аритметика към себе си и се престорих, че съм съсредоточена в нея.

Вторият инцидент беше още по-тревожен.

Денят беше сравнително мирен, което означаваше, че уроците бяха минали добре. Бях направила обичайната си късна разходка в гората и когато се връщах, видях две карети пред къщата. Разпознах едната – беше от Маунт Уидън и сигурно Питър или Селестин бяха дошли на гости. Не бях виждала другата карета, но забелязах, че има герб. Беше много хубава. Зачудих се на кого ли може да бъде, преди да си напомня, че не е моя работа.

Качих се бързо по задните стълби към стаята си.

Беше топла нощ и когато седнах на прозореца, чух музика от един отворен прозорец. Разбрах, че Конън Тремелин има гости.

Представих си, че са в някоя от стаите, които още не бях виждала. Защо пък трябваше да съм ги виждала? – питах се. Аз съм само гувернантка. Елегантно облеченият Конън Тремелин щеше да ръководи играта на карти или пък щеше да седи с гостите си и да слуша музика.

Познах музиката – беше Менделсон, „Сън в лятна нощ“ – и внезапно почувствах копнеж да бъда долу между гостите. Странното беше, че това желание беше по-силно, отколкото някога бях изпитвала да присъствам на соаретата на леля Аделаид или на вечерите, организирани от Филида. Бях обзета от любопитство и не можех да устоя на изкушението да позвъня на Кити или Дейзи, които винаги знаеха какво става и бяха щастливи да го споделят с всеки, който прояви интерес.

– Дойде Дейзи. Изглеждаше развълнувана.

– Искам малко топла вода, Дейзи. Би ли могла да ми донесеш?

– Да, разбира се, госпожице.

– Разбрах, че има гости в къщата тази вечер.

– О, да, госпожице, макар че не прилича на приемите, които правехме по-рано. Май че сега, след кат’ мина годината, господарят ще приема по-често гости. Така каза госпожа Полгри.

– Изглежда е било доста тихо тук през миналата година.

– Но така трябва след кат’ някой е умрял в семейството.

– Разбира се. Кои са сега гостите?

– Госпожица Селестин и разбира се, господин Питър.

– Видях каретата им.

Гласът ми звучеше любопитно и се засрамих. Не бях по-добра от която и да е клюкарстваща прислужничка.

– Да, и ще ти кажа кой още е тук.

– Кой?

– Сър Томас и лейди Треслин.

Видът й беше съзаклятнически, като че ли това означаваше нещо.

– О? – възкликнах окуражително.

– Макар че – продължи Дейзи – госпожа Полгри казва, че сър Томас хич го няма и не му мястото да се мъкне по приеми, а да си стои в леглото.

– Защо? Болен ли е?

– Е, над седемдесетте е и сърцето му не го бива. Госпожа Полгри казва, че може изведнъж да се гътнеш със таквоз сърце, и то без никой да те бутне. Не че…

Тя спря и ми намигна. Копнеех да Продължи, но почувствах, че е под моето достойнство да я помоля за това.

– Тя е друга история.

– Кой?

– Как, лейди Треслин, разбира се. Трябва да я видиш. Има деколте чак дотук, а рамото й е украсено с прекрасни цветя. Голяма красавица, ама само чака…

– Разбирам, че не е на същата възраст, както съпругът й.

Дейзи се изкикоти:

– Казват, че разликата им е четирийсет години, а тя обича да казва, че са петдесет.

– Ти май не я харесваш.

– Аз ли? Е, затова пък други много я харесват.

И Дейзи отново изпадна в истеричен смях, а аз докато гледах тромавата й фигура в тесни дрехи и слушах хриптящия й смях, се засрамих, че слушам клюките й, така че казах:

– Бих искала все пак топлата вода, Дейзи.

Дейзи се успокои и отиде да я донесе. Сега вече имах по-ясна представа за това, което ставаше в хола.

Все още си мислех за тях, докато миех ръцете си и пусках косата си за през нощта.

Музикантите свиреха валс от Шопен и музиката ме отнесе извън спалнята ми на гувернантка, като ме мъчеше с удоволствията, които предлагаше и които никога нямаше да мога да изпитам – изискана красота, салон като този в къщата, остроумие, чар, силата да накарам един мъж да ме обича.

Стреснах се от тези мисли. Какво общо имаха те с гувернантка като мене?

Отидох до прозореца. Времето беше хубаво и топло толкова от отдавна, че не мислех, че ще се задържи още. Скоро щяха да дойдат есенните мъгли, а бях чула, че те, както и бурните ветрове, които духаха от югозапад, са „нещо специално в тези части“, както казваше Тапърти.

Можех да усетя мириса на морето и да чуя тихия плясък на вълните. „Гласовете“ се надигаха в залива Мелин.

И изведнъж видях светлина в тъмната част на къщата и почувствах как ме полазиха тръпки. Знаех, че прозорецът е на стаята, където Алвиън ме беше завела, за да си избера костюм за езда.

Жалузите бяха спуснати. Преди не бях забелязала това. Бях сигурна, че преди малко не беше така, защото откакто бях разбрала, че това е стаята на Алис, бях придобила навика, за който съжалявах и от който се опитвах да се излекувам, да хвърлям поглед към прозореца винаги, когато заставах на моя.

Жалузите бяха от тънка материя, защото зад тях ясно се виждаше светлина. Беше слаба, но не можеше да се сбърка. Тя се раздвижи пред изненадания ми поглед.

Стоях на прозореца си и гледах навън, докато видях сянка върху жалузите. Беше на жена.

Чух до себе си глас, който каза:

– Това е Алис!

Разбрах, че сама бях изказала мисълта си на глас. Сънувам, казах си. Само си въобразявам разни неща. Сред това отново видях силуета на сянката, очертан на жалузите.

Ръцете ми, които стискаха перваза на прозореца, все още трепереха, докато наблюдавах мигащата светлина. Изпитвах желание да извикам Дейзи или Кити или да отида при госпожа Полгри.