Текст книги "Владетелката на замъка"

2

Три дни след пристигането ми в Маунт Мелин господарят на къщата се върна.

Що се отнасяше до моите задължения, вече бях навлязла в ежедневието. Имахме уроци с Алвиън всяка сутрин след закуска и мисля, че тя беше добра ученичка, с изключение на постоянното й желание да ме обърква, като задава въпроси, на които знаех, че се надява да не мога да отговоря. Не че толкова искаше да бъда доволна от нея, колкото желанието й да учи беше така силно, че не можеше да го пренебрегне. Мисля, че в главата й се въртеше мисълта, че ако успее да научи толкова много, колкото знаех аз, тогава би могла да зададе на баща си следния въпрос: „След като госпожицата не може да ме научи на нищо повече, има ли смисъл да остава тук?“

Често си мислех за всички неща, които бях чувала за гувернантките, особено за онези, които бяха щастливи от успехите на децата, които са учили като млади. Но мене такава щастлива съдба не ме очакваше, поне що се отнасяше до Алвиън.

Бях шокирана, когато чух за първи път да се споменава името на Алис, и след като падна мрак, почувствах как къщата се изпълва с злокобни сенки. Разбира се, това си беше чиста фантазия. Срещата ми с мъжа във влака и неговите ясновидски приказки бяха лошо начало.

Докато седях сама в стаята си и в къщата беше тихо, се чудех от какво ли е умряла Алис. Била е доста млада. Може би защото беше умряла наскоро – в крайна сметка една година не беше кой знае колко време, нейното присъствие още се усещаше в къщата.

Будех се нощем и чувах нещо, което ми напомняше гласове, които като че ли стенеха: „Алис, Алис, къде си Алис?“

Отивах до прозореца си и се ослушвах, а шепнещите гласове се носеха из въздуха.

Дейзи, която в никакъв случай не беше личност, надарена с богато въображение, точно както и сестра й, още на другата сутрин, когато ми донесе топла вода, за да се измия, ми обясни точно моите фантазии.

– Нощес чухте ли морето как върлуваше в заливчето под стария Мелин? Сис… сис… сис… ъеи… ъеи… ъеи… цяла нощ така. Кат’ две стари бабки дет’ си клюкарстват.

– О, да, чух го.

– Така е понякога нощем, когат’ приливът е висок и вятърът духа към морето.

Засмях се вътрешно. За всичко си имаше обяснение.

Бях започнала да опознавам и хората в къщата. Г-жа Тапърти ме покани един ден да пийнем по чаша от нейната напитка от пащърнак. Изказа надеждата, че се чувствам добре в къщата, след това ми разказа какво изпитание за нея е мъжът й, защото не си държи нито очите, нито ръцете настрани от момичетата и колкото са по-млади, толкова по-добре. Страхуваше се, че Кити и Дейзи приличат на баща си. Жалко, защото според нея майка им била набожна жена, която ходела всяка неделя в църквата на Мелин, сутрин и вечер. Сега, когато момичетата вече са пораснали, тя трябвало да се чуди не само дали Джо Тапърти преследва г-жа Тъли от селото, но и какво прави Дейзи с Били Трихей в обора или пък Кити с онова момче от Маунт Уидън. Труден беше животът на тази вярваща в Бога жена, чието единствено желание беше да върши добро и да вижда как всички останали също вършат добро.

Посетих и г-жа Соуди в къщичката на вратаря и чух всичко за тримата й сина и техните деца:

– Никога не съм виждала други деца толкоз бързо да късат чорапи. Трябва непрекъснато да ги кърпя.

Жадувах да науча нещо за къщата, в която живеех, а умението за кърпене на пети въобще не ме вълнуваше. Затова и не ходех често при г-жа Соуди.

Понякога се опитвах да спра Джили и да говоря с нея, но макар че я срещах от време на време, не успявах. Повиквах я, но това само я караше да изчезва по възможно най-бързия начин. Винаги, когато чуех мекия й напевен глас, страшно се разстройвах.

Чувствах, че трябва да се направи нещо за нея. Бях разгневена на всички тези селяни, които я вземаха за луда само защото не прилича на тях. Исках да разговарям с Джили, ако това беше възможно. Исках да разбера какво става в главата й, зад този застинал поглед на сините й очи.

Знаех, че не е безразлична към мене, и си мисля, че по някакъв странен начин беше доловила и моя интерес към нея. Но се страхуваше. Изглежда се беше случило нещо, което я бе изплашило до смърт, защото беше неестествено плаха. Ако можех да разбера какво е станало, ако можех да й покажа, че не бива да се страхува поне от мене, вярвах, че мога да й помогна да стане нормално дете.

Мисля, че през онези дни си мислех повече за Джили, отколкото за Алвиън, която ми се струваше просто надменно и разглезено хлапе като хиляди други деца. Чувствах обаче, че кроткото същество, наречено Джилифлауър, е единствено в света.

Невъзможно беше да разговарям с госпожа Полгри за нейната внучка, защото тя беше съвсем обикновена жена. Според нея човек можеше да бъде или луд, или нормален, като степента му на нормалност зависеше от съответствието му с разбиранията на самата госпожа Полгри. Тъй като Джили беше съвсем различна от баба си, тя явно я считаше за непоправимо луда.

И така макар че се опитах да повдигна въпроса пред госпожа Полгри, тя въобще не откликна и дори мрачното изражение на лицето й ми подсказа, че трябва да се грижа за госпожица Алвиън, а съдбата на Джили въобще не е моя работа.

Такова беше състоянието на нещата, когато Конън Тремелин се върна в Маунт Мелин.

Щом погледнах Конън Тремелин, някакво силно чувство веднага се пробуди у мене. Като че ли бях усетила неговото присъствие още преди да го видя.

Пристигна един следобед. Алвиън беше излязла сама, а аз бях помолила за топла вода, за да се измия, преди да отида на разходка. Кити я донесе и забелязах някаква разлика в поведението й още щом влезе в стаята. Черните й очи блестяха и леко се усмихваше.

– Господарят си е вкъщи – обяви тя.

Опитах се да не показвам, че съм малко разтревожена, когато Дейзи надникна в стаята. Двете сестри страшно си приличаха в този момент. От тях се излъчваше някакво чувство на очакване, което ме караше да се чувствам зле. Мисля, че разбирах израза върху лицата на тези похотливи момичета. Подозирах, че и двете вече не са девствени. Подсказваше ми го нещо в техните жестове, а и бях виждала да споделят интимности с коняря Били Трихей и с младежите, които идваха от селото да работят в имението. Те се променяха по някакъв неуловим начин, когато бяха в присъствието на представители от другия пол, и аз разбирах какво означава това. Вълнението им поради факта, че господарят, към който, както подразбрах, всички изпитваха уважение, се е върнал, ме наведе на една мисъл, която ме накара да изпитам известно разочарование не само от тях, но и от самата себе си, че мога да си помисля такова нещо.

Дали той е от онзи тип мъже? – питах се сама себе си.

– Дойде си преди половин час – каза Кити.

Двете ме разглеждаха замислено и аз пак си помислих, че чета мислите им. Казваха си, че едва ли ще им бъда конкуренция.

Моята неприязън се засили и се обърнах настрани. Казах хладно:

– Ще си измия ръцете и можете да вземете водата. Отивам на разходка.

Сложих си шапката и макар че излязох от задния вход, почувствах промяната. Господин Полгри работеше усилено в градината, а двете момчета, които идваха от селото, се трудеха толкова усърдно, като че ли животът им зависеше от това. Тапърти чистеше обора така съсредоточено, че дори не ме забеляза. Нямаше никакво съмнение – цялата прислуга се страхуваше от господаря.

Докато бродех из гората, си казах, че винаги мога да напусна, ако той не ме хареса. Можех да поживея при Филида, докато си търся друга работа. Поне имах някакви роднини, при които да отида. Не бях съвсем сама в света.

Повиках Алвиън, на гласът ми се изгуби всред гъстите дървета и не чух отговор. След това извиках:

– Джили? Тук ли си Джилифлауър? Ела да си поговорим, ако си тук. Няма да ти направя нищо!

Нямаше отговор.

В три и половина се върнах в къщата и докато се качвах по задната стълба към стаята си, Дейзи ме настигна:

– Господарят питаше за вас, госпожице. Иска да ви види. Чака в стаята за пунш.

Кимнах и казах:

– Ще се оправя и тогава ще отида в стаята за пунш.

– Видял ви е кат’ влизахте и каза да отидете при него веднага.

– Първо ще си сваля шапката – отвърнах аз. Сърцето ми затуптя и усетих как се изчервявам. Не знаех защо се настройвам враждебно. Смятах, че много скоро щеше да се наложи да си събера багажа и да отида при Филида, затова реших, че ако ще трябва да си отида, поне ще го направя с достойнство.

В стаята свалих шапката си и пригладих косата си. Днес очите ми бяха определено кехлибарени. Бяха изпълнени с неприязън, което беше странно, защото дори не бях видяла още човека. Докато слизах, си казвах, че съм си изградила предварителна представа за него въз основа на разменяните погледи между двете лекомислени прислужнички. Вече се бях уверила, че бедната Алис е умряла с разбито сърце, защото се е оженила за донжуан. Почуках на вратата.

– Влезте.

Гласът му беше силен и според мене, макар че още дори не бях го и видяла, арогантен.

Стоеше с гръб към камината и веднага ми направи впечатление огромният му ръст – над метър и осемдесет, и фактът, че беше много слаб, дори бих казала мършав, само подчертаваше височината му още повече. Косата му беше черна, но очите светли. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бричовете за езда, които носеше с тъмносин жакет и бяло шалче. Излъчваше атмосфера на небрежна елегантност, като че ли не полагаше някакви особени грижи за дрехите си и все пак изглеждаше добре в тях. Впечатлението, което правеше, беше на сила и жестокост. Реших, че лицето му издаваше чувственост – поне това можеше да се види, защото всичко останало беше прикрито. В първия момент, когато го видях, знаех, че има двама души в това тяло – две определени индивидуалности – този Конън Тремелин, който светът познаваше, и още един, който оставаше скрит.

– И така, госпожице Лий, най-сетне се срещнахме. – Той не се доближи до мене и маниерът му изглежда трябваше да ми напомни, че съм само гувернантка.

– Не е минало чак толкова време, защото съм във вашата къща едва от няколко дни.

– Е, хайде да не занимаваме с това колко време е било необходимо, за да се срещнем. След като сте вече тук, всичко е наред.

Светлите му очи ме оглеждаха присмехулно, така че се чувствах тромава и непривлекателна, а освен това не биваше да забравям, че стоях пред познавач на жените, а пък аз не съм много желан обект дори и за неизкушените в тази област.

– Г-жа Полгри каза добри неща за вас.

– Много любезно от нейна страна.

– Защо ще е любезно от нейна страна да ми каже истината? Очаквам това от всичките си служители.

– Исках да кажа, че тя беше много любезна с мене и че ми помогна да се представя в най-добрата си светлина.

– Виждам, че сте жена, която не използва обичайните клишета в разговор, а казва това, което мисли.

– Надявам се, че е така.

– Добре. Имам чувството, че ще се разбираме.

Знаех, че очите му се спират върху всяка подробност от моята външност. Вероятно разбираше, че съм прекарала един сезон всред лондонското общество и че са ми били предоставени „всички възможности“, както би рекла леля Аделаид, но не съм успяла да се сдобия със съпруг. Като познавач на жените той би разбрал защо е станало така. Мислех си, че поне нямаше нужда да се притеснявам от вниманието му, което, бях повече от сигурна, той се опитваше да оказва на всички привлекателни жени, с които се срещаше.

– Кажете ми – попита той – как намирате дъщеря ми? Не е ли изостанала за възрастта си?

– В никакъв случай. Тя е страшно интелигентна, но според мене й липсва възпитание.

– Сигурен съм, че ще справите с този проблем.

– Ще се опитам.

– Разбира се. Затова сте тука.

– Моля ви, кажете докъде мога да стигам при дисциплинирането й?

– Да не би да искате да я биете?

– О, съвсем не! Искам да ви помоля за разрешение да прилагам собствените си виждания. Става дума за известно ограничаване на свободата й, ако реша, че го заслужава.

– Имате моето разрешение да правите, каквото счетете за правилно, с изключение на убийство. Ако не одобрявам методите ви, ще ви уведомя.

– Добре, разбирам какво искате да кажете.

– Ако искате някакви промени в учебната програма, направете ги.

– Благодаря.

– Вярвам в експериментите. Ако методите ви не доведат до подобрение за, да кажем, шест месеца… е, тогава ще преразгледаме нещата, нали?

Погледът му беше нахален. Помислих си, че възнамерява да се отърве бързо от мене. Сигурно се е надявал, че съм някое глупаво хубавичко същество, което няма да има нищо против да завърже някоя интрижка с него, докато се преструва, че се грижи за дъщеря му. Най-доброто, което можех да направя в случая, беше да се махна от тази къща.

– Предполагам – продължи той, – че ще трябва да извиним липсата на добри обноски у Алвиън. Преди година тя загуби майка си.

Погледнах лицето му, за да видя дали тъгува още. Нямаше и следа от такова нещо.

– Чух за това – отговорих.

– Разбира се, че сте чули. Ще се закълна, че мнозина са били готови да ви разкажат тази история. Без съмнение, детето преживя голям шок.

– Трябва да е било силен шок наистина – съгласих се аз.

– Беше внезапно. – Г-н Тремелин помълча няколко минути и продължи: – Горкото дете, остана без майка. А и баща й… – повдигна рамене и не завърши изречението си.

– Въпреки това много други деца имат доста по-нещастна съдба от нея. Тя просто се нуждае от твърда ръка.

Той изведнъж се наведе напред и ме изгледа с ироничен поглед:

– Сигурен съм, че имате нужната твърда ръка.

За миг усетих магнетизма на този мъж. Изсечените черти, хладните светли очи и присмехът в тях почувствах, че всичко това е маска, зад която крие нещо, което е решил, че ще си остане там.

В този момент се почука на вратата и влезе Селестин Нанзълок:

– Чух, че си се върнал, Конън.

Стори ми се, че е нервна. Значи той оказваше подобно въздействие и върху хора, които му бяха равни.

– Как бързо се разпространяват новините! – промърмори той. – Скъпа Селестин, колко хубаво е, че дойде. Точно се запознавах с новата гувернантка и тя ми казваше, че Алвиън е интелигентна, но се нуждае от дисциплина.

– Разбира се, че е интелигентна! – отвърна възмутена Селестин. – Надявам се, че госпожица Лий не възнамерява да е твърде груба с нея. Алвиън е добро дете.

Конън Тремелин ми хвърли развеселен поглед:

– Струва ми се, че г-ца Лий не е съвсем съгласна с това, скъпа Селест. Ти виждаш нашето пате като красив лебед.

– Може би съм твърде привързана…

– Мога ли да си тръгна – предложих, защото страшно ми се искаше да се махна.

– Но аз ви прекъснах – стресна се Селестин.

– Не – уверих я аз. – Мисля, че бяхме приключили разговора си.

Конън Тремелин поглеждаше ту към нея, ту към мене и се забавляваше. Стори ми се, че намира и двете ни еднакво непривлекателни. Бях сигурна, че и двете не изглеждахме ни най-малко като жената от която би се възхитил.

– Да речем, че нашият разговор ще има продължение – каза той. – Струва ми се, госпожице Лий, че ние с вас ще имаме доста неща да обсъждаме във връзка с дъщеря ми.

Кимнах с глава и излязох.

В учебната стая ме очакваше чаят ми. Бях твърде развълнувана, за да хапна нещо, и когато Алвиън не се появи, предположих, че е с баща си.

В пет часа още я нямаше. Не се учудих, защото очаквах да се разбунтува. Баща й се беше върнал и тя явно предпочиташе да бъде с него, вместо да дойде при мене за часа си по четене.

Чудех се какво да направя, след като детето не искаше да дойде в учебната стая. Дали трябваше да сляза в стаята за пунш или във всекидневната, или където бяха, и да настоя тя да се качи горе с мене? Селестин беше с тях и щеше да застане на страната на Алвиън срещу мене.

Чух стъпки по стълбите. Вратата откъм стаята на Алвиън, се отвори и на прага застана Конън Тремелин, който държеше дъщеря си за ръка.

Учуди ме изразът на момичето. Изглеждаше толкова нещастна, че направо я съжалих. Баща й се усмихваше и в мислите си го уподобих на сатир, който се забавлява от ситуацията, причиняваща болка на Алвиън. Зад тях се виждаше Селестин.

– Ето я – обяви Конън Тремелин. – Задълженията са си задължения, дъще моя – каза той на Алвиън, – и когато гувернантката ти те вика за уроци, трябва да я слушаш.

– Но днес е първият ти ден, папа – смутолеви детето, като едва сподавяше хълцанията си.

– Обаче госпожица Лий казва, че имаш уроци, а в случая тя командва.

– Благодаря, господин Тремелин – намесих се аз. – Ела и седни, Алвиън.

Щом погледна към мене, изразът на лицето й се промени. Гняв и свирепа омраза заместиха цялата й тъга.

– Конън – каза тихо Селестин, – днес наистина е първият ти ден у дома, а Алвиън толкова много те чакаше.

Той се усмихна, но си помислих колко сурова е устата му.

– Дисциплината, Селест, е най-важна – промърмори той. – Хайде да оставим Алвиън с гувернантката й.

Кимна ми с глава, докато детето му хвърли умолителен поглед, който той просто пренебрегна.

Вратата се затвори и останах сама с моята ученичка.

Този инцидент ме научи на много неща. Алвиън обожаваше баща си, а той беше безразличен към нея. Гневът ми срещу него растеше, както и съжалението ми към момиченцето. Нищо чудно, че беше трудно дете. Какво можеше да се очаква от едно нещастно същество? Виждах я, игнорирана от бащата, когото обича, и разглезена от Селестин Нанзълок. И двамата правеха всичко възможно да развалят характера й.

Казвах си, че Конън Тремелин би ми харесал повече, ако беше забравил за дисциплината през първия си ден вкъщи и беше посветил малко повече време на дъщеря си.

Алвиън беше във войнствено настроение цялата вечер, но аз настоях да си легне в обичайното време. Каза ми, че ме мрази, макар че не беше необходимо да споменава толкова очевиден факт.

Чувствах се така разстроена, че когато тя си легна, се измъкнах от къщата и отидох в гората. Седнах на едно паднало дърво и се замислих.

Денят беше горещ и в гората цареше пълно спокойствие.

Чудех се дали ще си запазя работата. Не беше лесно да се каже на този етап, а и аз не бях сигурна дали искам да си отида или да остана.

Имаше толкова много неща, които ме задържаха. Например интересът ми към Джилифлауър и желанието ми да премахна недоволството от сърцето на Алвиън. Но след като се запознах с господаря на къщата, вече чувствах по-малко ентусиазъм за тези неща.

Бях поуплашена от този мъж, въпреки че не можех да кажа защо. Сигурна бях, че теме остави на мира, но около • него витаеше някаква магнетична атмосфера, имаше някакво излъчване, което много ми пречеше да не мисля за него. Мислех си за мъртвата Алис повече от преди, защото не можех да престана да се чудя що за човек е била.

Забавлявах го по някакъв начин. Може би защото бях толкова непривлекателна в неговите очи, а може би и защото знаеше, че принадлежа към онази армия от жени, които са задължени да си печелят хляба и са напълно зависими от капризите на хора като него. Дали нямаше някакъв садизъм у него? Май че беше така. Може би бедната Алис беше сметнала това за нетърпимо. Може би и тя, както и клетата майка на Джилифлауър, просто беше влязла в морето.

Както си седях там, чух стъпките на някой, който се приближаваше през гората, и се поколебах дали да изчакам или да се върна в къщата.

Един мъж идваше към мене и в него имаше нещо познато, което накара сърцето ми да бие по-бързо.

Той се стресна, щом ме видя, след това започна да се усмихва и тогава разпознах в него човека, когото бях срещнала във влака.

– И така, срещнахме се пак – каза той. – Знаех си, че ще се случи скоро. Но вие изглеждате така, като че ли сте видели призрак. Да не би престоят ви в Маунт Мелин да ви е накарал да се захванете с търсене на призраци? Чувал съм хората да казват, че там атмосферата е призрачна.

– Кой сте вие? – попитах.

– Казвам се Питър Нанзълок. Трябва да си призная малката измама.

– Вие сте братът на госпожица Селестин, нали?

Той кимна утвърдително.

– Знаех коя сте, когато се срещнахме във влака. Нарочно дойдох при вас в купето ви. Видях ви да седите там и да изглеждате точно както изисква ролята ви и предположих, че сте вие. Името на багажа ви потвърди моето предположение, защото знаех, че в Маунт Мелин очакват госпожица Марта Лий.

– Успокоихте ме, като казахте, че видът ми съответства на ролята, която трябва да изживея в живота.

– Вие наистина сте доста лъжлива млада дама. Спомням си, че имах причина да ви упрекна в същото нещо при първата ни среща. Всъщност чувствате се неприятно, когато ви кажат, че ви вземат за гувернантка.

Усетих как се изчервявам от яд.

– Това, че съм гувернантка, съвсем не е причина да съм принудена да приемам обиди от непознати.

Станах от дънера на дървото, но той сложи ръката си върху моята и каза умолително:

– Моля ви, нека си поговорим малко. Имам толкова много неща да ви кажа. Има неща, които трябва да знаете.

Любопитството надви гордостта ми и седнах.

– Така е по-добре, госпожице Лий. Виждате ли, спомням си името ви.

– Колко любезно от ваша страна. Направо е забележително, че сте си направили труда да обърнете внимание на името на една гувернантка, че и да го запомните след това.

– Вие сте като таралеж – отвърна той. – Човек трябва само да спомене думата „гувернантка“ и бодлите ви веднага настръхват. Трябва да се научите на смирение. Не ни ли учат, че трябва да сме доволни от онази спирка в живота, на която ни е изпратила съдбата?

– Тъй като приличам на таралеж, поне не съм безгръбначно.

Той се разсмя, след това изведнъж стана сериозен.

– Не съм ясновидец, госпожице Лий – каза той тихо. – Не разбирам нищо от гледане на ръце. Излъгах ви, госпожице Лий.

– Мислите ли, че съм се хванала на лъжите ви, макар и за момент?

– За много моменти. Всъщност досега сте си мислили за мене с удивление.

– Въобще не съм си мислила за вас.

– Още лъжи! Чудя се дали млада дама, която толкова малко тачи истината, е достойна да учи нашата малка Алвиън.

– Тъй като вие сте приятел на семейството, най-доброто нещо би било да ги предупредите веднага.

– Но колко тъжно ще бъде, ако Конън уволни гувернантката на дъщеря си! Тогава ще се скитам из тези гори без надеждата, че мога да я срещна.

– Виждам, че сте доста фриволен.

– Вярно е. – Изглеждаше тъжен. – И брат ми беше фриволен. Сестра ми е единственият примерен член на семейството.

– Вече съм се срещала с нея.

– Естествено. Тя е постоянен посетител на Маунт Мелин. Обича Алвиън до полуда.

– Е, тя е много близка съседка.

– И ние, госпожице Лий, ще бъдем много близки съседи в бъдеще. Как ви се струва това?

– Без някакво особено значение.

– Госпожице Лий, вие освен че лъжете, сте и жестока. Надявах се, че ще ми бъдете благодарна за интереса ми към вас. Точно щях да ви кажа, че ако някога нещата в Маунт Мелин станат непоносими за вас, трябва само да дойдете до Маунт Уидън. Там ще намерите моя милост, напълно готов да ви помогне. Сигурен съм, че всред широкия кръг от познатите ми мога да намеря някого, който да има спешно нужда от гувернантка.

– Защо животът в Маунт Мелин трябва да става непоносим?

– Къщата е просто една гробница! Конън е надменен, Алвиън е заплаха за спокойствието на когото и да било, а след смъртта на Алис атмосферата там не е приятна. Обърнах се рязко към него и казах:

– Предупредихте ме да се пазя от Алис. Какво искахте да кажете с това?

– Значи си спомняте.

– Беше много странно.

– Алис е мъртва – каза той, – но някак си присъства. Винаги чувствам това в Маунт Мелин. Нищо не е същото от деня, в който тя… си отиде.

– Как е умряла?

– Беше много проста история. Такива се случват в много домове. Съпругата открива, че животът й с мъжа й е непоносим. Напуска го заради друг мъж. Съвсем обикновена история, нали? Само че историята на Алис завърши различно.

Той погледна върховете на ботушите си, както беше направил, когато пътувахме заедно във влака към Лискърд.

– В случая другият мъж беше моят брат – продължи той.

– Джефри Нанзълок! – извиках аз.

– Значи сте чули за него?

Помислих си за Джилифлауър, чието раждане беше разстроило майка й толкова много, че тя просто беше навлязла в морето, докато се удави.

– Да, чувала съм за Джефри Нанзълок. Очевидно е бил женкар.

– Думите ви са груби и не подхождат за бедничкия Джеф. Той имаше чар… Някои казваха, че целият чар на семейството е бил събран у него. – Той ми се усмихна. – Други пък казваха, че въобще не е имало нищо в главата му. Не беше лош човек. Обичаше жените и не можеше да им устоява. А жените обичат мъже, които ги обичат. Как биха могли да не го обичат? Искам да кажа, че това е голям комплимент, нали? Една след друга те ставаха жертви на неговия чар.

– Не се е поколебал да включи и съпругите на други мъже всред жертвите си.

– Говорите като истинска гувернантка! Уви, скъпа госпожице Лий. Извличате максимума от ситуацията, в която се намирате. Казвате, че сте гувернантка, когато ви изнася, а след това искате хората да не забелязват този факт, когато не искате да ви приемат за такава. Мисля, че всеки, който живее в една къща, трябва да познава част от нейните тайни.

– Какви тайни?

Той се наведе към мене:

– Алис се страхуваше от Конън. Преди да се ожени за него, тя бе близка с брат ми. Тя и Джефри бяха във влака… Искаха да избягат двамата.

– Разбирам. – Дръпнах се от него, защото сметнах, че е непочтено да обсъждаме минали скандали по такъв начин особено след като това въобще не ми бе работа.

– Джефри беше идентифициран, въпреки че целият беше смазан. Близо до него имаше труп на жена, много лошо обгорен, така че не беше възможно да се каже дали е Алис. Но медальонът на шията й беше разпознат като собственост на Алис и по този начин я идентифицираха… А нали и изчезна оттогава…

– Какъв ужасен начин да умреш!

– Моралистката гувернантка е шокирана, защото бедната Алис умря в нечестив съюз с моя чаровен, но грешен брат.

– Толкова ли беше нещастна в Маунт Мелин?

– Виждали сте Конън. Не забравяйте, че той знаеше за любовната връзка между нея и Джефри, а и Джефри все още беше наблизо. Мога да си представя какъв ад е бил животът на Алис.

– Всичко това е голяма трагедия – казах рязко, – но е приключило. Защо ми казахте да се пазя от Алис, като че ли тя все още е тук?

– Добре ли сте, госпожице Лий? Не, не сте разбира се.

– Вие сте гувернантка, която притежава нещо повече от здрав разум, фантастичните идеи въобще не ви въздействат.

– Какви фантастични идеи?

Той се ухили и се приближи още повече до мене, а аз усетих, че много скоро ще се стъмни напълно. Исках да се върна в къщата и нетърпението се изписа на лицето ми.

– Разпознат беше нейният медальон, а не тя. Някои хора смятат, че не Алис е била във влака с Джефри.

– Ако не е била с него, къде е сега тогава?

– Това се питат всички. Затова и сенките в Маунт Мелин са дълги.

Станах от мястото си.

– Трябва да се връщам. Скоро ще се стъмни.

Той застана до мене – беше малко по-висок – и погледите ни се срещнаха.

– Сметнах, че трябва да знаете тези неща – каза тихичко той. – Трябва да ги знаете.

Тръгнах натам, откъдето бях дошла.

– Моите задължения са свързани с детето – отговорих доста сопнато. – Нямам никаква друга цел, докато съм тук.

– Но как може човек, дори и гувернантка, която прелива от здрав разум, да знае какви цели може да постави пред него съдбата?

– Мисля, че знам какво се очаква от мене.

Бях разтревожена, защото той тръгна с мене. Исках да избягам и да бъда сама с мислите си. Чувствах, че този човек уронва безценното ми достойнство, в което се бях вкопчила с такава решителност, каквато притежават само хората, които се страхуват да не загубят и малкото, което имат. Той се беше подиграл с мене във влака. Чувствах, че търси възможност да го направи отново.

– Сигурен съм, че е така.

– Няма нужда да ме изпращате до къщата.

– Принуден съм да ви възразя. Има си причина.

– Да не би да мислите, че не мога да се погрижа за себе си?

– Мисля, че няма друг човек, който да го направи по-добре от вас. Но случайно бях тръгнал на гости към Маунт Мелин, а това е най-прекият път.

Мълчах, докато стигнахме до къщата. Конън Тремелин идваше откъм обора.

– Здравей, Кон! – провикна се Питър Нанзълок. Конън Тремелин ни погледна леко учуден, което предполагам, се дължеше на факта, че сме заедно.

Забързах се към задната част на къщата.

Не можах да спя тази нощ. Събитията от деня минаваха през съзнанието ми и виждах ту себе си и Конън Тремелин, ту Алвиън, ту Селестин, ту себе си и Питър Нанзълок в гората.

Вятърът духаше в определена посока тази нощ и чувах как вълните се разбиват в залива Мелин.

В състоянието, в което се намирах, ги чувах като шепнещи гласове и думите, които си казваха, бяха: „Алис! Алис! Къде си Алис? Алис, къде си ти?“