Текст книги "Владетелката на замъка"

4

След около седмица видях за първи път Линда Треслин.

Минаваше шест часът. С Алвиън затворихме учебниците и отидохме в конюшнята да видим какво става с Батъркъп, която си бе разтегнала сухожилието следобед.

Ветеринарният лекар бе прегледал кобилата и й бе наложил лапа. Алвиън ми се стори доста обезпокоена.

– Не се тревожете, г-це Алвиън – успокои я Джо Тапърти. – Батъркъп ще се оправи за няма и седмица, ще видите! Джим Бонд е най-добрият конски доктор на света!

Детето се развесели, когато му казах, че на следващия ден ще язди Блек Принс.

Тя се зарадва, защото с този кон можеше да покаже какво е научила. Все пак задоволството й бе примесено с боязън.

На излизане от конюшнята си погледнах часовника.

– Искаш ли да се разходим малко из градината? – предложих аз. – Имаме половин час на разположение.

Тя охотно се съгласи и заедно се отправихме натам.

Маунт Мелин е разположен върху плато с ширина около миля. Склонът към морския бряг е доста стръмен, заради това бяха прокарани няколко зигзаговидни пътеки, улесняващи спускането. Градинарите полагаха много усилия за поддържането на парка, в който растяха красиви цветя и декоративни храсти. На много места се забелязваха кокетни беседки, чиито стени представляваха дървени решетки, по които пълзяха рози. Те цъфтяха буйно, а ароматът им придаваше неописуема прелест на въздуха.

Можех с часове да седя в някоя от тези беседки и да съзерцавам морето. Южното крило на замъка представляваше грандиозна гледка: грамада от сив гранит, прилична на непристъпна крепост, кацнала на стръмната скала. Маунт Мелин сякаш хвърляше предизвикателство не само към морето, но и към целия свят.

Спуснахме се надолу по криволичещата пътека и тъкмо се изравнихме с една беседка, когато забелязахме, че вътре са се разположили двама души.

Алвиън възкликна, аз проследих погледа й и ги видях – седяха плътно един до друг. Линда Треслин беше една от най-красивите жени, които съм виждала някога – с гарваново-черни коси и смугло лице с изваяни черти. На главата си носеше прозрачен шарф, обсипан с пайети. Приличаше ми на героиня от „Сън в лятна нощ“ – може би на Титания, макар че не си я представях толкова мургава. Красотата на лейди Треслин привличаше погледите така, както магнитът привлича желязото. Не можех да откъсна възхитените си очи от лицето й. Тя носеше плътно прилепнала рокля от бледолилав шифон, а на деколтето й бе закачена голяма диамантена брошка.

Пръв заговори Конън:

О, та това са дъщеря ми и гувернантката. Малка разходка, така ли, г-це Лий?

– Вечерта е толкова приятна – отвърнах аз и понечих да хвана Алвиън за ръката, но тя се отдръпна демонстративно.

– Мога ли да поседя малко с вас, татко?

– Нали се разхождаш с г-ца Лий? – рече той. – Не е редно да я изоставяш.

– Да вървим, Алвиън – предложих аз.

Конън се обърна към събеседницата си:

– Имахме голям късмет с госпожица Лий. Тя е… възхитителна!

– Наистина най-сетне се сдобихте с отлична гувернантка – каза лейди Треслин.

Почувствах се неловко, сякаш бях кон за продан й купувачите обсъждаха качествата ми: Сигурна бях, че Тремелин усеща смущението ми и се забавлява невероятно. Понякога си мислех, че той е доста противен човек.

– Време е да се прибираме – заявих с леден тон. – Искахме просто да глътнем малко чист въздух, преди да си легнем. Хайде, Алвиън! – казах аз, хванах я здраво за ръката и я задърпах по обратния път.

– Искам да остана – възпротиви се тя. – Искам да говоря с теб, татко.

– Виждаш, че съм зает. Друг път ще си говорим.

– Не, сега! Важно е!

– Не вярвам, че е толкова важно. Утре ще разговаряме.

– Не… не… сега! – истерично изкрещя Алвиън. Никога не се бе противопоставяла толкова открито на баща си.

– Виждам, че Алвиън е личност с характер – прошепна лейди Треслин.

– Г-ца Лий ще овладее ситуацията – хладно заяви Конън.

– Разбира се. Нали е съвършената гувернантка… – В тона на красавицата прозвуча явна подигравка. Така се вбесих, че сграбчих Алвиън за ръката и грубо я повлякох нагоре по пътеката.

Тя хлипаше и подсмърчаше, но не обели нито дума, докато не се прибрахме.

– Мразя я! Знаете ли, г-це Лий, тя иска да ми стане майка.

Не отвърнах нищо. Мислех, че е опасно, защото бе твърде вероятно някой да ни подслушва. Чак когато влязохме в стаята й и аз затворих вратата зад гърба си, казах:

– Забележката ти предизвика истинско изумление у мен, Алвиън. Как е възможно лейди Треслин да ти стане майка, след като е омъжена?

– Той скоро ще умре.

– Откъде си толкова сигурна?

– Всички казват, че това ще стане всеки момент.

Бях потресена от факта, че до ушите на детето са достигнали подобни отвратителни клюки, и реших да поговоря с г-жа Полгри по този въпрос. Слугите трябва да си държат устата затворена в присъствието на Алвиън. Кой ли го бе казал… Дейзи и Кити… или Джо Тапърти и жена му?

– Тя непрекъснато идва тук – продължаваше момичето. – Няма да й разреша да заеме мястото на мама. Няма да разреша на никого.

– Алвиън, не е прилично да изпадаш в истерия заради разни нелепи клюки! Няма повече да допусна да говориш подобни неща в мое присъствие! Това е срамно! Обиждаш баща си!

При тези думи тя потъна в дълбок размисъл. Колко много го обичаше! Бедната Алвиън! Жал ми беше за това самотно сираче!

Преди половин час, докато стоях в прекрасната градина и онази красавица ми се подиграваше, ми беше жал за самата мен. Казах си: „Не е честно. Защо един има всичко, а друг – нищо? Дали ще бъда красива в шифон и с диаманти? Може би не колкото лейди Треслин, но все пак ще изглеждам по-добре, отколкото със сивата памучна рокля и тюркоазената брошка, останала от баба ми.“

Сега забравих самосъжалението, защото сърцето ми се късаше заради Алвиън.

Сложих я в леглото и се прибрах в стаята си, обзета от печал. Продължавах да си мисля за Конън Тремелин и лейди Треслин, които седяха в беседката и си шепнеха. Дали са още там? За какво ли разговарят? Сигурно за любов! Двете с Алвиън явно ги прекъснахме в разгара на флирта. Бях възмутена от поведението на Конън. Как можеше да се впуска в авантюра с омъжена жена, дала обет за вярност на съпруга си?

Приближих се до прозореца – добре, че не гледаше към градината и морето. Подпрях лакти на перваза и дълбоко вдъхнах аромата на тази прелестна вечер. Слънцето бе залязло и мракът бързо се сгъстяваше. Потърсих с поглед прозореца, зад който ми се бе мярнал силуетът.

Съсредоточено се взирах в сините завеси. Не знаех точно какво очаквах да видя: лице или махаща ръка? Често се присмивах на приумиците си, но не и по здрач. По това време на деня бях готова да повярвам на всичко.

Внезапно завесите се размърдаха – в стаята имаше някой.

Тази вечер бях изпаднала в много особено разположение на духа. То вероятно се дължеше на срещата с Конън Тремелин и лейди Треслин в градинската беседка, но по онова време все още не бях наясно с чувствата си и не можех напълно да си обясня промяната в настроението си. Току-що ме бяха унижили и обидили и ето че пак бях готова да рискувам. Стаята на Алис се намираше в онази част от замъка, където нямах право да влизам. Ако ме хванеха, щях да изпадна в много неудобно положение, ала безразсъдството ми взе връх над здравия разум.

Обзеха ме натрапчиви мисли за Алис. Понякога горях от толкова силно желание да разгадая тайната на смъртта й, че бях готова на всичко.

Внимателно се измъкнах от стаята си, напуснах крилото на замъка, където живеех, и продължих към будоара на Алис. Почуках на вратата и полека я отворих. Сърцето ми биеше като тежък ковашки чук.

В първия миг не забелязах никого, сетне видях как завесите се полюшват – някой се криеше зад тях.

– Има ли някой тук? – попитах аз, като се опитах да овладея гласа си.

Отговор не последва: онзи, който се криеше зад завесите, не желаеше да бъде разкрит.

Прекосих стаята, дръпнах завесите и видях треперещата Джили.

Клепачите й страхливо запърхаха, а сините й очи ме гледаха безучастно. Протегнах ръка към нея и тя боязливо се притисна към стената.

– Няма да ти сторя нищо лошо, Джили – нежно рекох аз.

Тя ме гледаше все така безизразно и аз я попитах:

– Ще ми кажеш ли какво търсиш тук?

Детето мълчеше и трескаво оглеждаше стаята, сякаш диреше нечия помощ. За миг ме обзе странно усещане, че тя вижда някого или нещо.

– Джили, знаеш, че не бива да пристъпваш прага на тази стая, нали? – Тя се отдръпна уплашено и аз повторих думите си.

Детето кимна и веднага след това поклати глава.

– Ще те отведа в моята стая и там ще си поговорим.

Прегърнах я през раменете; крехкото й телце трепереше. Поведох я към вратата, тя ме последва неохотно, а на прага извърна глава и внезапно извика:

– Госпожо, върнете се! Върнете се, моля ви! – Изведох я навън и затворих вратата, сетне я повлякох към стаята си.

Най-сетне се озовахме там, аз хлопнах вратата и се подпрях на нея. Устните на Джили потрепваха.

– Искам да разбереш, че няма да ти направя нищо лошо. Искам да ти бъда приятелка. – Тя продължаваше да ме гледа безизразно и аз казах напосоки: – Искам да ти бъда приятелка като госпожа Тремелин.

Джили трепна и за миг погледът й се оживи. Бях се натъкнала на ново откритие: Алис е била привързана към това нещастно дете.

– Ти търсеше г-жа Тремелин в онази стая, нали?

Тя кимна. Изглеждаше толкова развълнувана, че видът й ме трогна. Коленичих до нея, прегърнах я и я погледнах в очите.

– Няма да я намериш, Джили. Тя е мъртва. Няма смисъл да я търсиш в замъка.

Детето кимна. Не знаех дали е съгласна с мен или пък вярва, че ще открие Алис в Маунт Мелин.

– Трябва да се опитаме да я забравим, Джили!

Тя бавно спусна клепачи, за да скрие очите си от мен.

– Искам да бъдем приятелки. Ако се сприятелим, няма да се толкова самотна.

Тя поклати глава. Стори ми се, че в светлите очи проблясва искрица надежда; Джили не трепереше: сигурна бях, че вече не я е страх от мене.

Внезапно тя се отскубна от прегръдките ми и се втурна към вратата. Не я последвах. На прага Джили се обърна и ме погледна; на устните й играеше лека усмивка. Сетне детето избяга.

Вярвах, че съм намерила път към самотната й наплашена душа. Джили вече не се страхуваше от мен.

Сетне се замислих за Алис, която е обичала това дете. Представата ми за тази жена се допълни с нови подробности.

Приближих се до прозореца, отново потърсих с поглед нейните покои и си спомних нощта, когато забелязах онзи силует зад завесите фактът, че бях заварила Джили там, не хвърляше светлина върху загадката, защото онази сянка не принадлежеше на дете, а на жена.

На следващия ден г-жа Полгри ме покани на чай в стаята си.

– Госпожо – рекох аз, – бих искала да обсъдя с вас един много важен въпрос.

Тя поруменя от удоволствие. Гувернантка, която търсеше съвета й, бе нейният идеал.

– С удоволствие ще ви отделя един час, за да пием по чаша от най-хубавия ми чай отвърна ми тя.

Тя ме гледаше над чаените чаши с израз, граничещ едва ли не с уважение.

– А сега, г-це Лий, кажете с какво мога да ви бъда полезна.

– Малко съм объркана – започнах аз и замислено разбърках чая си. – Алвиън ми подметна нещо възмутително. Сигурна съм, че тя е дочула клюки, което е твърде нежелателно за дете на нейната възраст.

– Както и за всички нас, както вероятно би сметнала една благовъзпитана млада дама като вас – отвърна г-жа Полгри с известна доза лицемерие.

Разказах й как по време на разходката сме срещнали господаря и лейди Треслин.

– Веднага след това Алвиън изрече онази ужасна забележка. Тя каза, че лейди Треслин искала да й стане майка.

Г-жа Полгри поклати глава и рече:

– Имате ли нещо против да ви сипя една лъжица уиски в чая, г-це Лий? Няма по-добро средства за повдигане на духа.

Нямах желание да пия уиски, но г-жа Полгри положително имаше и сигурно щеше да бъде страшно разочарована, ако й откажех, така че рекох:

– Съвсем малка лъжичка, ако обичате.

Тя отключи бюфета, измъкна бутилка уиски и с педантична точност премери дозите. Почудих се какви ли невероятни запаси бяха скрити в бюфета й.

Сега приличахме на двойка съзаклятници и икономката се разтапяше от удоволствие.

– Може би цялата история ще ви се стори донейде скандална – започна тя.

– Подготвена съм за това – уверих я аз.

– Ами, сър Томас Треслин е старик, който преди няколко години се ожени за тази млада дама Тя била актриса в Лондон. Сър Томас гостувал там у приятели и по някое време се завърна с нея. Цялата околия гръмна, като разбра какво е направил изкуфелият старец.

– Вярвам, че е било така.

– Разправят, че била една от най-големите красавици.

– И това е вярно.

– А мъжете са глупаци. Господарят също си има своите слабости – призна г-жа Полгри.

– Знам, че всички клюкарстват, но се безпокоя, че клюките достигат до ушите на Алвиън.

– Затуй сте права, госпойце. Ама как да забраниш на хората да говорят, пък и детето се вре навсякъде да слухти.

– Мислите ли, че Дейзи и Кити са се раздрънкали пред нея?

Г-жа Полгри се наведе към мен и ми лъхна на уиски. Дали и аз миришех толкова силно на алкохол?

– Всички дрънкат, госпойце.

– Това ми е ясно.

– Някои викат, че на двамата не им трябвала църковна благословия, за да си вършат работата.

Чувствах се ужасно. Не исках да имам нищо общо с тези долнопробни приказки. Не исках те да разстройват чувствителната душа на Алвиън.

– Господарят е буен по натура, пък и не мога да твърдя, че е безразличен към жените.

– Мислите, че…

Тя кимна.

– Умре ли сър Томас, ще си имаме нова господарка. Чакат го да хвърли топа. Особено откак… г-жа Тремелин си отиде, Бог да я прости.

Не исках да задавам въпроса, напиращ на устните ми, но някаква невидима сила го измъкна на бял свят.

– А те… докато госпожата още е била жива?

Г-жа Полгри бавно кимна.

– Той често я навестяваше. Всичко започна малко след пристигането й. Понявга г-н Тремелин излиза посред нощ и се връща чак на сутринта, ама той си е господарят тука и няма кой да му се опъне. Ние сме му слуги… готвим… чистим… учим детето… това е положението.

– Значи мислите, че Алвиън повтаря онова, което всички знаят? Щом сър Томас умре, лейди Треслин ще й стане майка.

– Някои викат, че щяло да стане така. Пък няма и да е лошо. Госпожата не е от ония, дето си навират носа в работата на слугите, тъй че и с нея ще си я караме както преди. По-добре е господарят да живее законно с нея, отколкото в грях, мисля си аз.

– Можем ли да предупредим момичетата да не обсъждат пред Алвиън тези неща?

– Все едно да забраниш на кукувица да кука пролетно време. И да ги смажа от бой, пак ще дрънкат. Няма оправия. Туй си им е в кръвчицата. Едно време не беше така, ама какво да правиш…

Кимнах съчувствено. Мислех за Алис. Тя е знаела за връзката на съпруга й с лейди Треслин. Нищо чудно, че е решила да избяга с Джефри Нанзълок. Горката Алис! Какви ли терзания е трябвало да преживее с такъв съпруг!

Г-жа Полгри беше в прекрасно настроение, така че реших да насоча разговора и към други теми, които ме интересуваха.

– Опитвали ли сте да учите Джили да чете и пише?

– Джили? Че какъв смисъл има да я уча? Тя не е в ред, нима не сте забелязала, госпойце? – Г-жа Полгри завъртя ръка пред лицето си.

– Тя пее хубаво. Щом е научила толкова песни, защо да не може да усвои и други неща?

– Джили не е добре. Кат се сетя само как се роди. Не обичам да говоря много-много за тия неща, ама сигур сте чували какво стана с мойта Дженифър. – Гласът на г-жа Полгри стана треперлив от нахлулите чувства. А може и да беше от уискито, защото това явно не беше първата й лъжица за деня. – Често си мисля, че Джилифлауър е прокълнато дете. Ние не я искахме. Беше само на два месеца, когато Дженифър си отиде. Приливът изхвърли тялото й долу на брега.

– Съжалявам – тихо промълвих аз.

Г-жа Полгри се помъчи да отпъди обзелата я печал.

– Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.

– Сигурно се е чувствала нещастна.

Икономката ме изгледа високомерно.

– С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.

– Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?

– Ами че трябва да беше около четиригодишна.

– Това преди колко години беше?

– Преди четири.

– Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.

– Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.

– Какво нещастие?

– Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.

– Горката Джили!

– Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.

Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.

– Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.

Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.

Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.

Не възразих, защото усещах, че ми предстои тежка борба и щях да имам нужда от колкото се може повече съюзници.

Исках да разбера Джили и да утеша Алвиън. Открих у себе си любов към децата, за която не бях и подозирала преди пристигането си в Маунт Мелин. Всъщност откакто заживях тук, научих много нови неща за себе си.

Ето защо исках да се съсредоточа върху тези деца, така нямаше да мисля за връзката на Конън Тремелин с лейди Треслин. Сетех ли се за тях, кипвах от яд, но по него време наричах яда си „отвращение“.

Така че седях в стаята на г-жа Полгри, слушах приказките й, но не й казах какво мисля.

Целият замък гореше от възбуда, защото щеше да има бал – първият след смъртта на Алис – говореше се само за това. Алвиън изобщо не можеше да се съсредоточи върху уроците си; Кити и Дейзи трепереха в очакване и непрекъснато ги заварвах да танцуват валс.

Градинарите донесоха цветя от разсадника и така красиво наредиха балната зала, че заслужаваха похвала. Бяха изпратени покани на всички благородници и знаменитости в околността.

– Не разбирам защо се вълнуваш толкова много – рекох на Алвиън. – Нито ти, нито аз ще присъстваме на бала.

– Докато майка ми беше жива – замечтано промълви момичето, – имаше много балове. Тя обожаваше танците. Като облечеше вечерния си тоалет, идваше при мен – беше толкова красива. Водеше ме в солариума и аз гледах през тайното прозорче зад завесите какво става в балната зала.

– Какво тайно прозорче?

– А, вие всъщност не знаете – рече Алвиън и ме погледна с неприкрито превъзходство. Сигурно си умираше от удоволствие, че бе хванала натясно гувернантката, която непрекъснато й напомняше колко много неща не знае.

– Не познавам добре замъка. Знаеш, че нямам право да обикалям, където пожелая.

– Не сте виждала и солариума. В Маунт Мелин има много тайни прозорчета, както подобава на голям замък. И в Маунт Уидън има едно. Мама ми е разказвала, че оттам жените наблюдавали мъжете, когато пирували. Не можели да седят с тях, затова ги гледали през тези прозорчета. И в параклиса има такъв скрит отвор. Наричаме го „прозорчето на прокажените“. Болните нямали право да влизат в параклиса, затова наблюдавали църковната служба оттам. Когато започне балът, ще се кача в солариума и ще гледам през тайното прозорче. Елате с мен, госпожице, моля ви.

Ще видим – отвърнах аз.

В деня на бала проведохме урока по езда както обикновено, само че Алвиън яздеше Блек Принс.

Когато детето възседна коня, ме обзе странно безпокойство, но се постарах да се успокоя, защото ако Алвиън искаше да стане наистина добра ездачка, трябваше да преодолее нивото на Батъркъп. Яздеше ли веднъж Принс, щеше да придобие по-голяма увереност във възможностите си и вероятно никога вече нямаше да пожелае да се качи на Батъркъп.

Първите няколко упражнения минаха много добре. Принс се държеше прекрасно и самоувереността на Алвиън растеше. Вече нямаше и следа от съмнение, че тя ще може да вземе участие в традиционните конни състезания през ноември.

Ала явно този ден нямахме късмет. Подозирах, че Алвиън е твърде разсеяна, тъй като си мисли през цялото време за бала. Тя все още се държеше резервирано с мен, освен по време на уроците по езда, когато отведнъж се превръщахме в добри приятелки; но щом съблечахме костюмите за езда, неусетно възприемахме обичайното си поведение. Все се опитвах да укрепя доверието й в мен, но, уви, нямах успех.

По средата на урока Принс се втурна напред в бесен галоп. Разрешавах на Алвиън да галопира само когато я водех с въже, освен това полето бе твърде малко за подобни смели начинания. Щях да дам на възпитаницата свобода на действията едва след като усетех, че е напълно сигурна във възможностите си.

Нямаше да възникне никакъв проблем, ако Алвиън се бе овладяла и бе постъпила според наставленията ми, но щом Принс полетя напред, тя извика уплашено и стреснатото животно начаса усети страха й.

Сърцето ми изстина, щом чух бясното чаткане на копита по меката почва. Алвиън, забравила всичко друго освен страха си, опасно залитна настрани.

Веднага пришпорих коня си и я последвах. Трябваше на всяка цена да хвана Принс за юздите, преди да достигне плета, тъй като без съмнение конят щеше да се опита да го прескочи и ученичката ми щеше да се озове под копитата му. Страхът ми вдъхна сили, аз хванах юздите и го дръпнах миг преди да полети над плета. Успях да го успокоя, а смъртнобледата Алвиън тупна на земята.

– Всичко е наред – успокоих я аз. – Това се случи, защото си мислеше за други неща. Още не можеш да си позволиш дори и за миг да забравиш какво правиш.

Знаех, че има само един път към успеха. Накарах треперещата от страх Алвиън отново да възседне коня. От ума ми не излизаше мисълта, че ще се наплаши от ездата след подобен инцидент. Трябваше да й помогна да преодолее страха веднъж завинаги.

Тя се подчини неохотно, но към края на урока от уплахата й не бе останала и следа и аз бях сигурна, че ще иска да язди и на следващия ден. Когато потеглихме към къщи, бях напълно убедена, че от Алвиън ще излезе добра ездачка.

Тъкмо напускахме полето, когато тя внезапно прихна да се смее.

– Какво има? – обърнах се към нея.

– О, госпожице! – извика Алвиън. – Скъсана сте!

– Какво искаш да кажеш?

– Роклята ви се е скъсала под мишницата.

Опипах с ръка гърба си и разбрах какво се е случило. Костюмът за езда ми беше тесен и докато съм се опитвала да спася Алвиън, шевовете не са издържали.

Сигурно съм изглеждала притеснена, защото детето ми каза:

– Няма значение. Ще ви намеря друг костюм.

Алвиън се подсмиваше по време на целия път до замъка. Никога преди не бях я виждала в толкова добро настроение. Все пак ми се стори странно, че смущението ми я бе развеселило дотолкова, че бе забравила преживяната опасност.

Гостите пристигаха един подир друг. Не можех да се сдържа и непрекъснато надничах през прозореца. Луксозни карети задръстиха алеята, а красивите вечерни тоалети на дамите пробудиха завистта ми.

Балът щеше да се състои в просторната зала, която видях за първи път едва днес. Никога преди не бях минавала покрай нея, защото ми бе наредено да ползвам задната стълба. Кити ме накара да хвърля един поглед вътре.

– О, толкова е красиво, госпойце. Г-н Полгри обикаля наоколо кат зло куче. Готов е да заколи всеки, който пипне украсата.

Никога не бях виждала по-прелестна декорация. Дебелите дървени греди бяха обкичени с цветя.

– Това е древен корнуолски обичай – обясни ми Кити. – Такава украса се прави през май, ама какво като е септември, госпойце? Траурът свърши и вече ще има много балове. Тъй де, може ли вечно да тъжим? За нас все едно, че е май. Старата година свършва и почва нова.

Гледах саксиите и сандъчетата с красиви цветя, високите восъчни свещи в полилеите и аплиците и си мислех, че г-н Полгри и градинарите са достойни за похвала. Представих си колко красиво ще бъде, когато многобройните свещи пламнат, а двойките в прекрасни вечерни тоалети закръжат във вихрен танц.

Така копнеех да бъда сред поканените! Кити танцуваше, покланяше се и се усмихваше на въображаемия си партньор. Неволно се усмихнах – девойката изглеждаше толкова щастлива, за миг забравила ежедневието си.

Не бе благоприлично повече да стоя тук. С нищо не бях по-добра от Кити.

Обърнах се и побягнах, не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

Вечеряхме двете с Алвиън. Баща й бе твърде зает с гостите, за да отделя време за дъщеря си.

– Госпожице – каза тя, – окачих нов ездитен костюм в гардероба ви.

– Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

– Ами да! Не можете да яздите облечена с това! – извика Алвиън и подигравателно посочи бледолилавата ми рокля.

Значи тя си бе направила труда да ми намери костюм само и само да не пропусна урока по езда, ако няма какво да си облека! Би трябвало сама да се сетя за това.

Дали не бях прекалено наивна? Не очаквах ли от хората повече, отколкото са готови да дадат? За Алвиън бях само средство за постигане на целта. Не биваше да го забравям.

Погледнах надолу към отвратителната си лилава рокля. Беше по-хубавата от двете одежди, които леля Аделаид ми поръча при шивачката си, след като приех поста на гувернантка в Маунт Мелин. Другата беше в сиво – цвят, който изобщо не ми отиваше, тъй че си въобразявах, че с лилавата не приличам толкова много на безлична строга гувернантка. Въпреки това изглеждах ужасно, закопчана догоре, с невзрачните кремави маншети и глупавата дантелена яка. Изведнъж осъзнах, че сравнявам роклята си с прекрасните тоалети на гостенките.

– Хранете се по-бързо, госпожице. Нали не сте забравили, че се качваме в солариума да гледаме бала.

– Предполагам, че имаш разрешението от баща си… – неловко рекох аз.

– За никого не е тайна, че винаги гледам от солариума. Майка ми винаги поглеждаше към мен и ми махаше – заяви Алвиън и се намръщи. – Тази вечер ще си представя, че тя танцува сред гостите. Госпожице, вярвате ли, че мъртвите могат да се върнат при нас?

– Какъв необикновен въпрос! Разбира се, че не!

– Значи не вярвате в духове. Някои казват, че те се явявали. Дали лъжат?

– Мисля, че такива хора са жертва на собственото си въображение.

– Въпреки това – замечтано промълви Алвиън – аз ще си представям, че мама танцува в балната зала. Ако се помъча много силно да си я представя, сигурно ще я видя. Нищо, че ще стана жертва на въображението си.

Не казах нищо, защото се почувствах неловко.

– Ако тя наистина може да се върне, сигурно ще дойде на бала, защото обожаваше да танцува. – Алвиън се сепна, сякаш чак сега забеляза присъствието ми. – Ако не дойдете с мен, няма да отида.

– Ще дойда – отвърнах аз.

– Да вървим тогава.

– Нека първо да се нахраним.

Продължавах да се учудвам от невероятните размери на замъка, докато следвах Алвиън през галерията към една каменна стълба, която водеше към солариума. Покривът му бе стъклен и това обясняваше названието му. През лятото тук сигурно бе нетърпимо горещо.

Скъпи гоблени с исторически сцени от Революцията и Реставрацията покриваха стените.

– Майка ми обичаше да идва тук, защото можеше да гледа какво става навсякъде. В солариума има две тайни прозорчета, искате ли да ги видите, госпожице?

Гледах писалището, дивана и столовете с варакосани облегалки и си представях как Алис разговаря с дъщеря си – мъртвата Алис, която сякаш оживяваше с всеки изминат ден.

От двете страни на дългата стая имаше високи прозорци, закрити от тежки брокатени завеси. Същите завеси висяха и пред четирите врати на солариума – през едната влязохме, другата се намираше в противоположния край на стаята, а другите две – в средата на двете стени. Но в действителност това не бяха врати.

Алвиън изчезна зад едната завеса и ме повика с приглушен глас. Мушнах се при нея и се озовах в малка ниша. В стената имаше доста голям звездовиден отвор, който бе така умело украсен, че човек, неподозиращ за съществуването му, не бе в състояние да го открие.

Погледнах и пред очите ми се разкри параклисът: видях малък олтар с триптих и дървени пейки.

– Тук седели болните и наблюдавали службата, защото не им стигали силите да слязат долу. По онова време в замъка живеел пастор. Това го чух от г-ца Джансън, която знаеше много подробности от историята на Маунт Мелин. Тя често се качваше тук и гледаше през тайния прозорец. Харесваше много и параклиса.

– Сигурно ти е било мъчно, когато си е заминала, нали, Алвиън?

– Да. Другият таен прозорец е от другата страна. Той гледа към балната зала.

Алвиън прекоси солариума и дръпна завесата на отсрещната стена, в която бе пробит същият звездовиден отвор.

Погледнах и затаих дъх, защото пред погледа ми се откри невероятна гледка. Музикантите вече бяха заели местата си на подиума, а гостите, които още не бяха започнали да танцуват, оживено разговаряха помежду си.

Алвиън напрегнато търсеше с поглед… Лицето й излъчваше странно благоговение, от което ме побиха тръпки. Дали наистина вярваше, че Алис ще стане от гроба, защото копнее от желание да танцува?

Щеше ми се да я прегърна и да я притисна към себе си. Горкото сираче! Нещастно самотно създание!