Текст книги "Владетелката на замъка"

Автор книги: Виктория Холт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)

– Трябва добре да я забавлявате, докато зараснат костите.

– Ще я забавляваме – отвърнах аз. – Ще препоръчате ли някаква диета, докторе?

– През първите два дни – по-лека храна. Задушена риба, млечен пудинг, яйчен крем. След това може да яде, каквото пожелае.

Развеселих се и главата ми се замая от рязката смяна на чувствата.

След като лекарят приключи с наставленията си, Конън заяви на Селестин, че няма да нужда да остава в Маунт Мелин, защото той бил сигурен, че г-ца Лий щяла да се справи сама. Г-ца Нанзълок го увери, че винаги може да разчита на помощта й.

– Прав си, Конън. Хората говорят какво ли не. Ако остана тук… Слугите са такива клюкари…

Ако Селестин останеше в Маунт Мелин, щяха да се пуснат слухове, че е любовница на Конън, докато моето присъствие в замъка не учудваше никого – аз бях проста гувернантка.

– Как дойде дотук, Селест? – с усмивка попита Тремелин.

– На гърба на Спелър.

– Ще те изпратя до Маунт Уидън.

– Благодаря ти, Конън. Колко мило от твоя страна! Все пак няма нужда да си правиш труда…

– Глупости! Ще те изпратя – заяви той и се обърна към мен: – А вие ми изглеждате твърде изтощена, г-це Лий. Бих ви посъветвал да си легнете и добре да се наспите.

Сигурна бях, че няма да мигна, а изразът на лицето явно издаваше състоянието ми, защото лекарят каза:

– Ще ви дам успокоителни капки, госпожице. Изпийте ги пет минути, преди да си легнете. Гарантирам ви здрав сън.

– Благодаря ви – рекох аз и чак сега усетих колко съм изтощена. Надявах се, че на сутринта ще се събудя отново уверена в себе си и способна да се справя с всичко.

Прибрах се в стаята си, където ме очакваше поднос с храна. Пилешката кълка изглеждаше доста съблазнителна, но тази вечер ми липсваше апетит.

Порових из чинията и хапнах няколко залъка, но наистина бях твърде притеснена, за да ям.

Реших да изпия капките на д-р Пенджъли и да си легна.

В този момент някой почука на вратата.

– Влезте – извиках и на прага се появи г-жа Полгри. Изглеждаше разстроена. Нищо чудно – събитията сложиха отпечатъка си върху всички в замъка.

– Случи се нещо ужасно – рече икономката.

– Докторът каза, че тя ще се оправи – бързо я успокоих аз.

– О, да, чух. Ама аз се безпокоя за Джили, госпойце.

– Джили!

– Още не се е прибрала. Не съм я виждала от обед.

– Сигурно се скита из горите. Дали е видяла…

– Хич не ми е ясно за кой дявол е отишла на празника, като я е толкоз страх от коне. Сякаш някой ме удари с чук по главата, като чух, че е била там. А сега… я няма.

– Знаете, че тя обича да се разхожда сама.

– Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.

– Претърсихте ли замъка?

– Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.

– Ще ви помогна да я намерите – рекох аз.

Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.

Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.

Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?

Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.

Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.

Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.

– Джили! – извиках аз. – Джили! – Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: – Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.

Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице – Джили приличаше на приказна малка фея.

– Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?

Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!

– Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам – като господарката.

Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.

– Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.

Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.

Стиснах я здраво за рамото и казах:

– Видях те на състезанията, Джили.

Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.

Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!

След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.

Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия – не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.

Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял – в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.

В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:

– Хей, кой е там? Аз я намерих!

– Аз съм, г-це Лий!

Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.

Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.

Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.

– Тя е тук – провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: – Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.

Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:

– Не! Не!

Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.

– Джили – обърнах се към нея, – качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Тя поклати глава.

– Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.

Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.

– Вдигнете я – казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.

Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:

– На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.

Така завърши този странен ден.

Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.

Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.

Добре разбирах какво ми се е случило – събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.

За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.

На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.

Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.

Преди да си легна, се погледнах в огледалото – розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:

– Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.

Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.

На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах – тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.

Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.

– Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък – веднъж му казах аз. – Това е вашата близост.

– Какво странно дете! – отвърна той. – Как може да ме предпочита пред книга или игра!

Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.

Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.

Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:

– Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.

Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната дъска, исках да докажа на Конън, че съм негов достоен съперник.

Един ден той каза:

– Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.

– Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? – попитах аз.

– Скъпа г-це Лий – той бе придобил навика да ме нарича така, – винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.

– О, да, татко! – възкликна Алвиън. – Толкова много искам да отидем на пикник!

Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.

Един ден казах на Конън:

– Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.

Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.

– Не – рече Конън, – вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.

Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение – пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.

Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.

– Разбира се, г-це Лий – отвърна Конън. – За мен е удоволствие да разговарям с вас.

Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:

– Искам да помогна на Джили.

– Моля?

– Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?

Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:

– За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.

Не се засегнах от обидната забележка и продължих:

– Моля за разрешение да й давам уроци.

– Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?

– Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.

– Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“

– Благодаря ви – рекох аз и понечих да изляза.

– Г-це Лий – спря ме той и аз зачаках.

– Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.

– Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.

– А вие не сте ли доволна, г-це Лий?

За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.

– Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин – студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.

Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.

Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки – съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.

От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.

Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.

Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.

Веднъж той й каза:

– Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!

– Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий – възрази му тя.

– Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами – отговори Питър в характерния му шеговит стил.

Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.

– Тя не се чувства добре, лейди Треслин – опитах се да извиня поведението на възпитаницата си. Благородната дама ме дари с такава ослепителна усмивка, че чак дъхът ми секна. Тази жена наистина бе забележително красива.

– Разбира се! Горкото дете! Г-н Тремелин ми каза, че тя се е държала много твърдо, а вие много сте й помогнала. Казах му, че има късмет с такова съкровище като вас, защото от собствен опит знам, че това е рядкост в наши дни. Припомних му как готвачката ми напусна тъкмо в разгара на една официална вечеря. Тя бе истинско съкровище, също като вас.

Наведох глава, за да не забележи омразата в погледа ми – ненавиждах я не само защото ме сравни с готвачката си, но и заради красотата й. Носеха се упорити слухове, че е любовница на Конън, и аз усещах, че в тях има немалка доза истина.

Конън ставаше съвсем различен, когато тази жена гостуваше в замъка. Той изобщо не ме забелязваше. Чувах смеха им и се мъчех да отгатна за какво си говорят. Проследих ги в градината и реших, че дори и жестовете им издават интимната им връзка.

Разбрах каква глупачка съм била да храня чувства и надежди, които сега ми се струваха смешни и нелепи. Опитвах се да си внуша, че не съм влюбена в Конън, че всичко е плод на въображението ми, ала уви! Това не беше вярно.

Не се осмелявах да кроя планове за бъдещето.

Един ден Селестин покани Алвиън да погостува в Маунт Уидън.

– За разнообразие – каза тя. – Конън, ти ще дойдеш на вечеря и ще я върнеш вкъщи.

Той се съгласи. Разочаровах се горчиво, тъй като не ме поканиха. През тези седмици си бях изградила много фалшиви представи, но време бе да стъпя на земята. Кой ще ти кани една гувернантка на вечеря в Маунт Уидън!

Присмях се на собствената си наивност, ала в смеха ми прозираха тъга и горчивина. Сякаш се пробуждах в мразовито утро, настъпило след безкрайни слънчеви седмици. Мислех си, че те ще траят вечно, но, уви, буреносни облаци се бяха скупчили в небето.

Конън отведе Алвиън в Маунт Уидън и аз за първи път от пристигането си останах сама и без никакви задължения.

Позанимавах се с Джили, но тъй като не желаех да я изморявам прекалено, не след дълго я отведох при баба й и се зачудих какво да правя.

Внезапно ми хрумна нещо. Защо да не яхна коня и да не се поразходя сред хълмовете?

Спомних си деня, в който с Алвиън посетихме леля Клара. Почувствах нарастваща възбуда, защото горещо желаех да разгадая тайната на Алис, която бе напуснала мислите ми през последните блажени седмици. Дали пък интересът ми към тази жена не се бе пробудил отново, защото исках да се отвлека от собствените си чувства и проблеми?

Рекох си, че леля Клара сигурно ще се зарадва, като научи, че племенницата й се е възстановила напълно след злополуката. Миналия път тя ясно ми даде да разбера, че винаги ще съм добре дошла в нейния дом. Може би не беше съвсем редно да я посещавам без Алвиън, но все пак по време на гостуването ни останах с впечатлението, че тя гори от желание да разговаря с мен.

В края на краищата реших да я посетя.

Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.

Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.

– Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце – рече ми тя. – Къде искате да идете?

– Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.

– Няма ли да ви е страх самичка?

– Мога прекрасно да се грижа сама за себе си – с усмивка отвърнах аз.

– Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.

– Истински гномове ли?

– Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.

От думите й ме побиха тръпки.

– Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.

– Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.

Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.

– Майско утро е свободен, госпойце.

Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.

– Искам да опозная този край – добавих.

– Не е нещо кой знае какво – рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: – Сама ли ще се разхождате, госпойце?

Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.

Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.

Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.

Колко странно! – си мислех, докато прекосявах селото, възседнала Майско утро.

Между нас двамата няма нищо – значи няма повод за клюки. Вътрешният ми глас обаче ми нашепваше друго: „Спомни си как господарят те целуна, и то два пъти!“

Погледнах към Маунт Уидън, кацнал на отвъдния бряг на залива. Копнеех от желание да срещна Конън, но не го видях, разбира се той се веселеше с Алвиън и приятелите си. Как можех да си въобразявам, че ще се върне, за да бъде с мен? Не биваше да допускам бляновете ми да надделеят над здравия разум.

Въпреки това продължих да се надявам, докато селото не остана зад гърба ми и не достигнах първата скална стена.

Беше прекрасна декемврийска утрин, жълтите цветчета на прищипа блестяха като златни капчици по голите скали.

От влажната земя се носеше мирис на торф, а полъхът на вятъра бе ведър и свеж.

Препусках в галоп сред хълмовете, а вятърът брулеше лицето ми. Дадох воля на въображението си и си представих, че Конън язди до мен; че ме моли да спра, за да ми каже колко много се е променил животът му, откакто ме познава, колко добра съм към Алвиън и колкото и невероятно да беше, че е влюбен в мен.

Великолепният пейзаж будеше възторг в душата ми вдъхваше живот и на най-дръзките ми мечти. Както някои вярваха, че този край е обитаван от гномове и феи, така и аз си казах, че Конън Тремелин би могъл да се влюби в мене.

По пладне пристигнах в Къщата сред хълмовете. Всичко беше точно както миналия път: възрастната икономка излезе да ме посрещне, след което бях въведена във всекидневната на леля Клара.

– Добър ден, г-це Лий. Защо сте сама?

Бях искрено учудена, че никой не й бе съобщил за злополуката на Алвиън. Редно бе Конън да й изпрати вест, след като знаеше колко много старата дама обича племенницата си.

Когато й разказах за нещастието, леля Клара придоби много угрижен вид. Бързо добавих, че Алвиън вече се е възстановила и скоро ще я посети.

– Вие имате нужда от нещо ободрително, г-це Лий – рече старата дама. – Да пийнем по чашка вино от бъз. Ще бъдете ли така добра да обядвате с мен?

Благодарих й за любезната покана и я приех с радост.

Отпих от виното и почти веднага ме обзе онова замайващо опиянение, което бях усетила и миналия път. След това ни поднесоха невероятно вкусно овнешко печено с пикантен сос. Нахранихме се и се оттеглихме във всекидневната на приказка, както се изрази леля Клара.

Горях от нетърпение да узная повече за Алис и се надявах да не остана разочарована.

– Как се чувства малката Алвиън? – попита старата дама. – По-щастлива ли е вече?

– Да, мисля, че е много по-щастлива от преди. Откакто падна от коня, баща й отделя повече време за нея и тя прелива от удоволствие.

– А, баща й… – въздъхна леля Клара, а светлите й очи заблестяха от оживление. Знаех, че тя принадлежи към онзи тип жени, които умират да клюкарстват. Освен това живееше сама на това затънтено място и пристигането на гостенин бе непреодолимо изкушение за нея.

Бях решена да я изкуша до край и затова предизвикателно подметнах:

– Има нещо странно в отношенията им.

Настъпи мълчание, което старата дама прекъсна с думите:

– Това е неизбежно.

Не казах нищо, чаках със затаен дъх и се страхувах да не би тя да промени решението си. Беше на прага на признанията, усещах, че тя може да хвърли светлина върху тайните на Маунт Мелин, да ми разкаже историята на семейство Тремелин, която, без да го искам, се бе превърнала в неразделна част от живота ми.

– Все още търся вината у себе си – заговори тя, сякаш сама на себе си. Сините й очи гледаха някъде над мен, като че ли старата дама се бе върнала назад във времето и изобщо не забелязваше присъствието ми. – Често си задавам въпроса до каква степен човек има право да се намесва в живота на другите – след малко продължи тя.

И аз неведнъж бях мислила върху този въпрос, защото, откакто живеех в Маунт Мелин, също се опитвах да влияя върху живота на обитателите му.

– Алис живя при мен след годежа. Всичко можеше все още да бъде променено, но аз се намесих. Разбирате ли, мислех си, че той е по-подходящият мъж.

Тя се изразяваше доста неясно, но се боях да я прекъсна, за да не наруша потока на мислите й. Можеше да се усети, че издава семейни тайни на непозната дама, която е по-любопитна, отколкото трябва да бъде.

– Какво ли щеше да стане, ако Алис бе постъпила другояче? Играли ли сте на тази игра, г-це Лий? Казвали ли сте си, ако тогава аз… или някой друг… беше направил това и това… целият му живот щеше да бъде друг?

– Да – отвърнах аз. – Всеки си мисли така. Вие смятате, че животът на племенницата ви и Алвиън щеше да протече по различен начин.

– О, да… най-вече на Алис. Тя беше достигнала истински поврат, кръстопът, както се казва. Тръгни по този път и животът ти ще бъде такъв, поеми по другия и всичко ще бъде различно. Често се измъчвам, защото ако беше завила надясно вместо наляво… може би щеше да е още сред нас. В края на краищата, ако се беше омъжила за Джефри, нямаше защо да бяга с него, нали?

– Виждам, че тя ви се е доверявала изцяло.

– Така е. Аз изиграх доста важна роля в живота й и сега много се тормозя. Дали наистина постъпих правилно?

– Сигурна съм, че сте постъпила така, както сте смятала за правилно. Така правим всички. Вие много обичахте племенницата си, нали?

– Да. Имам само синове и все мечтаех за момиче. Алис често идваше вкъщи и играеше с моите момчета. Все се надявах да се омъжи за някой от тях, макар че бяха братовчеди. Може би това нямаше да е за хубаво. По онова време живеехме в Пензънс. Родителите на Алис притежаваха голямо имение на няколко мили от морския бряг – сега то принадлежи на Конън. Тя беше богата наследница; майка й и баща й не искаха да я женят за братовчед и затова решиха да я сгодят за Тремелин.

– Значи женитбата им е била предрешена.

– Да. Баща й почина, а майка й – сестра ми – уважаваше много Конън Тремелин старши. Всички мъже във фамилията им носят това име от векове наред. Все си мисля, че сестра ми тайно копнееше да се омъжи за него, ала мечтата й не се осъществи и затова тя толкова много искаше да даде дъщеря си на сина му. Сгодиха ги, когато Конън бе на двадесет години, а Алис – на осемнадесет. Вдигнаха сватбата година по-късно.

– Това наистина е било брак по сметка.

– Колко странно! Браковете по сметка често объркват всички сметки! Сватовете решиха Алис да дойде да живее при мен, защото домът ми отстои само на няколко часа езда от Маунт Мелин и годениците ще могат да се срещат често. Ще попитате защо майка й не е отишла с нея в Маунт Мелин? По онова време сестра ми беше тежко болна и не можеше да предприеме такова дълго пътуване. Както и да е, Алис заживя при мен.

– Предполагам, че г-н Тремелин често я е навестявал.

– Да, но не толкова често, колкото предполагах. Започнах да подозирам, че не си подхождат толкова добре, колкото Богатствата им.

– Разкажете ми за Алис. Що за човек беше тя?

– Как да ви кажа? Беше весела, безгрижна, винаги се смееше, летеше като лека пеперуда, но не бих я нарекла лекомислена в общоприетия смисъл. Все пак, след онова, което се случи… Но никой човек не е светец. Той често идваше да рисува из нашия край, направи няколко великолепни пейзажа.

– Кой? Конън Тремелин ли?

– Разбира се, че не, скъпа! Джефри… Джефри Нанзълок. Той беше известен художник. Знаехте ли за това?

– Не – отвърнах аз. – Не знам нищо за него, освен че е загинал заедно с Алис на 17 юли миналата година.

– Често идваше тук по времето, когато Алис живееше при мен. Всъщност ни навестяваше много по-често от Конън. Чудех се какво става, защото между тях несъмнено имаше нещо. Често излизаха заедно. Той носеше статива и боите си, а тя казваше, че го гледала как рисува. Алис също искаше да стане художничка, но Джефри явно й е показвал не само как да рисува, а и други неща.

– Те… влюбени ли са били? – плахо попитах аз.

– Много се уплаших, когато тя ми заяви, че очаква дете.

Дъхът ми секна от изненада. Алвиън… Нищо чудно, че Конън и Селестин ме гледаха като ударени от гръм, когато им казах, че детето притежава талант на художник.

– Алис ми го каза две седмици преди сватбата. Беше напълно убедена, не смяташе, че греши. Попита ме: „Какво да правя, лельо Клара? Да се омъжа ли за Джефри?“ – „Той иска ли да се ожени за теб, дете мое?“ – „Ще трябва да го направи, ако му кажа истината.“

Тогава разбрах, че тя сигурно вече му е казала. Така бе редно да постъпи, защото сватбата с Конън наближаваше. Освен това Алис беше богата наследница и Джефри може би е хранил надежди и в тази област. Знаете, че семейство Нанзълок са доста бедни и богатството на Алис щеше да бъде за тях дар Божи. През ума ми минаваше какво ли не… Джефри не беше цвете за мирисане: Алис не беше първата, която беше докарал до това положение. Не мислех, че ще бъде щастлива с мъж като него.

Настъпи мълчание. Усетих как парченцата от мозайката се подреждат в мозъка ми и картината придобива завършен вид.

– Спомням си така ясно онзи ден… като че ли беше вчера – продължи леля Клара. – Седяхме в същата тази стая. Тя ми говореше… изливаше душата си, така както правя аз сега. Откакто почина Алис… съвестта ми не ме оставя на мира. Тогава тя ме попита: „Какво да правя, лельо? Помогни ми… Посъветвай ме как да постъпя.“ – „Можеш да направиш само едно нещо, скъпа: омъжи се за Конън Тремелин. Той е твой годеник. Забрави за Джефри Нанзълок!“ – „Как да забравя, лельо, като живият спомен ще ми е пред очите?“

Тогава изрекох нещо ужасно: „Ще се омъжиш, а детето ти ще се роди преждевременно“. При тези думи Алис отметна глава назад и започна да се смее истерично. Горката ми племенница, беше толкова объркана!

Леля Клара се облегна назад, изглеждаше така, сякаш излизаше от транс. Струваше ми се, че вижда не мен, а Алис.

Беше малко притеснена, защото се страхуваше, че ми е казала прекалено много.

Мълчах, а въображението ми рисуваше картини от миналото: тържествената сватбена церемония, смъртта на майката на Алис и на Тремелин старши. Сватбата се е състояла в тяхна угода, но те не живели дълго, за да се радват. Алис заживява с Конън – моя Конън – и Алвиън – чуждото дете, което тя се опитва да му представи за негово. Без успех, както сега разбирах.

Конън се е преструвал пред хората, че тя е негова дъщеря, но сърцето и разумът му не са я възприемали. Алвиън го усещаше; тя го обожаваше, но подозираше, че нещо не е както трябва, и това я измъчваше; тя копнееше Конън да я обича като дъщеря. Може би той се съмняваше, ала не знаеше истината.

Ситуацията бе наситена с драматизъм, ала колкото и да си блъсках главата над нея, нищо не можеше да бъде променено. Алис бе мъртва, а Алвиън и Конън – живи. Те трябваше да забравят миналото и да потърсят път един към друг, за да бъдат щастливи в бъдеще.

– О, скъпа! – въздъхна леля Клара. – Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? – В гласа й се промъкна боязън. – Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.

– Имайте ми доверие – успокоих я аз.

– Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?

– Не – рязко отвърнах аз. – В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.

– Колко сте права! – засмя се леля Клара. – Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.