Текст книги "Владетелката на замъка"

Автор книги: Виктория Холт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)

Усетих как се изчервявам и много се ядосах.

– Знам, че той ви е подарил кобилата, а вие сте му я върнала, тъй като не сте искали да приемете нещо толкова скъпо.

– Прекалено скъп подарък, наистина – отвърнах аз, – който изисква твърде много средства за поддържане.

– Разбира се. Боя се, че той е действал твърде прибързано, но Питър е толкова щедър… Той се опасява, че ви е обидил.

– Предайте му, че не се чувствам засегната. Ако размисли малко, ще разбере защо не мога да приема подаръка му.

– Аз му го обясних, но той е възхитен от вас, г-це Лий, освен това съществува и друг мотив, за да ви направи този подарък – той желае да осигури добър дом за Джасинт, защото има намерение да напусне Англия.

– Той ми спомена за плана си.

– Предполагам, че ще иска да продаде някои от конете. Ще запазя някои от тях, но няма смисъл да правя големи разходи, след като остана сама вкъщи.

– Съгласна съм с вас.

– Той е видял как яздите Джасинт и смята, че ще й бъдете достойна господарка. Той много държи на нея, ето защо искаше да ви я подари.

– Разбирам.

– Г-це Лий, бихте ли желали да притежавате такъв кон?

– Кой не иска?

– Бих могла да помоля Конън да го приеме в конюшнята си за вас. Какво ще кажете?

– Много мило от ваша страна, г-це Нанзълок, високо оценявам желанието ви – и това на брат ви – да ми доставите удоволствие, но не искам да ползвам никакви привилегии. Г-н Тремелин разполага с достатъчно коне, за да удовлетвори нуждите ни. Не желая да ми бъде оказвано особено внимание.

– Виждам, че сте много горда и независима. – Селестин се наведе и приятелски докосна ръката ми. В очите й блестяха сълзи. Тя оценяваше поведението ми и разбираше колко отчаяно държа на гордостта си, защото не притежавах нищо друго.

Г-ца Нанзълок беше мила и човечна, вече знаех защо е била най-добрата приятелка на Алис. Чувствах, че и аз мога да се сприятеля с нея, тъй като социалното ми положение в Маунт Мелин сякаш не я интересуваше.

Един ден, помислих си аз, ще споделя с нея какво съм открила за Алис.

Но не сега. Бях бодлива като таралеж, както бе отбелязал брат й. Дори и за миг не ми мина през ум, че Селестин Нанзълок ще ме отблъсне, но не исках да рискувам.

Когато Алвиън ни приближи, Селестин похвали умението й. Сетне се завърнахме в замъка и пихме чай в салона за пунш.

Прекарахме приятен следобед.

Конън Тремелин се завърна в деня преди конните надбягвания. Бях доволна, че не се появи по-рано, защото радостната възбуда лесно щеше да издаде Алвиън.

Щях да участвам в състезанието, в което се събираха точки от скокове. Наричаше се смесено, което значеше, че мъжете и жените се състезават наравно.

Тапърти знаеше за участието ми и не даваше дума да се издума да яздя Дайън.

– Ако бяхте приели Джасинт – ми каза той един ден преди състезанието, – няма съмнение, четяхте да спечелите първото място. Кобилата има всички шансове да победи, както и вие, ако бяхте на гърба й. Старият Дайън е покорно добиче, ала не е победител. Защо не вземете Роял Роувър?

– Ами ако господарят възрази?

Тапърти махна с ръка.

– Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.

Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах право да приема коня, който ми предлагаше главният коняр.

В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.

Тя изпадна във възторг.

– Това е камшик! – извика детето.

– Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.

– Сигурно ще имам късмет, г-це.

– Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. – Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше: „С гордо изправена глава и възторжено сърце, но с крака, здраво стъпили на земята…“

Сетне продължих да я наставлявам:

– Щом изпълниш скока си, веднага трябва да се оттеглиш.

– Да, госпожице.

– Развълнувана ли си?

– Времето минава толкова бавно.

– Няма да чакаш още дълго.

Вечерта влязох да й пожелая „Лека нощ“, седнах на леглото й и отново заговорихме за състезанието.

Безпокоях се, тъй като тя бе твърде възбудена, и исках да я успокоя. Казах й, че трябва да се наспи хубаво, иначе няма да е свежа на другия ден.

– Как да заспя, когато сънят не идва?

Осъзнах какъв голям успех съм постигнала. Преди няколко месеца момичето се страхуваше да се качи на кон, а сега гореше от нетърпение да се състезава.

Това беше чудесно, но бих предпочела интересът й да не беше така изцяло насочен към баща й – одобрението му беше най-важното нещо за нея.

Алвиън гореше от желание да покаже уменията си пред него, но също така се страхуваше да не се изложи, защото копнееше да предизвика възхищението му.

Отидох в стаята си и взех сборника с поеми на Лонгфелоу.

Седнах отново на леглото й и започнах да чета. От собствен опит знаех, че поемата „Хаяуата“ е прекрасно средство за успокояване на ума.

Често я рецитирах наум, когато се опитвах да заспя, откъсвах се от събитията, които не ми даваха покой, и въображението ми бродеше из девствените гори, огласявани от „грохота на буйни реки…“.

Напевният поток от думи се лееше в тихата спалня. Усещах магическото им въздействие върху Алвиън. Тя бързо забрави състезанието, страховете и надеждите си. Сега седеше с малката Хаяуата в нозете на добрия Нокомис… Скоро сънят я победи.

Когато се събудих на другия ден, гъста мъгла забулваше света. Станах и се приближих до прозореца. Върбите бяха обгърнати от бели призрачни вълма, а по боровите иглички блестяха капчици влага.

Искрено пожелах до обед мъглата да се вдигне.

Но цялата сутрин времето не се оправи. Слугите се споглеждаха и шушукаха тревожно, тъй като всички се готвеха за състезанието. Кити ми каза, че повечето от тях ще присъстват заради господаря, който ще бъде съдия, а Били Трихей и други коняри ще се състезават.

– Господарят много се радва, когато конете му печелят.

С Алвиън обядвахме и веднага потеглихме – тя яздеше Блек Принс, а аз – Роял Роувър. Наистина бе чудесно да чувстваш добър кон под себе си и аз горях от възбуда като възпитаницата си: желанието ми да блесна в очите на Конън Тремелин сигурно не бе по-слабо от нейното.

За състезанието бе определено обширно поле близо до църквата. Когато пристигнахме, вече се беше събрал много народ.

Разделих се с Алвиън и разбрах, че състезанието, в което щях да участвам, бе едно от първите.

Празникът трябваше да започне в два и петнайсет, ала както винаги, имаше закъснение и в два и двайсет все още чакахме началото.

Мъглата се поразсея, но денят беше оловносив и мрачен; небето ни притискаше като тежка завивка и влагата се просмукваше в дрехите. Уханието на море дразнеше ноздрите, но нямаше вълнение и пронизителните писъци на чайките бяха по-меланхолични от всякога.

Конън се появи заедно с другите двама съдии – и тримата бяха местни величия. Тремелин яздеше Майско утро, както можеше да се предположи, след като аз бях получила Роял Роувър.

Селският оркестър засвири патриотичен химн, всички се изправиха на крака и запяха.

Пламенните слова ехтяха над мрачното поле:

 
И те ще да презрат Три Пол и Пен,
Трилони ще умре.
И двайсет хиляди корнуолски „мъже ще разберат защо.“
 

Химнът въплътяваше гордостта на този суров народ. Всички стояха мирно и пееха. Сред тълпата забелязах малката Джилифлауър, която, за най-голямо мое учудване, пееше заедно с останалите. До нея стоеше Дейзи, която явно се грижеше за нея.

Джили ме видя и аз й махнах, ала веднага сведе поглед, но аз успях да забележа, че се усмихва и изглежда много доволна.

Един ездач се приближи до мене и познат глас възкликна:

– Охо, та това е самата г-ца Лий!

Обърнах се и видях Питър Нанзълок, яздещ Джасинт.

– Добър ден – поздравих го аз, а погледът ми жадно попиваше съвършените форми на кобилата.

На гърба си носех табелка с номер, поставена от организаторите на празника.

– Само не ми казвайте – възкликна Нанзълок, – че ще бъдем съперници.

– И вие ли ще участвате в първото състезание?

Той се обърна, за да ми покаже табелката на гърба си.

– Надеждите ми угаснаха – подметнах аз.

– Защо? Заради мене ли?

– Заради Джасинт – искрено отвърнах.

– Г-це Лий, вие можехте да я яздите на този ден.

– Как можахте да извършите подобна лудост? Слугите цели дни клюкарстваха за това.

– Кого пък го е грижа за слугите?

– Мене.

– Значи изневерявате на себе си.

– Една гувернантка трябва да се интересува от мнението на всички.

– Вие не сте обикновена гувернантка.

– Г-н Нанзълок, мисля, че в живота ви не е имало обикновени гувернантки – шеговито отбелязах аз.

Потупах лекичко Роял Роувър по хълбока и той ми отвърна незабавно.

Видях отново Питър едва след началото на състезанието. Редът му бе преди моя. Наблюдавах как умело язди Джасинт на полето. Телата им сякаш се бяха слели, изглеждаха като едно същество, като кентавър.

– Чудесно изпълнение – извиках, докато се наслаждавах на съвършените скокове и грациозния галоп на Джасинт. Всеки ще победи с такъв великолепен кон, самоуспокоявах се аз.

След като Питър завърши програмата си, гръмнаха бурни аплодисменти.

Подир малко дойде и моят ред.

Погледнах към Конън Тремелин на съдийската скамейка и прошепнах:

– Помогни ми, Роял. Искам да победя Джасинт и да спечелим наградата. Трябва да покажа на Конън Тремелин какво мога. Помогни ми, Роял!

Конят наостри чувствителните си уши и грациозно потегли напред. Сигурна бях, че ме е разбрал и ще отвърне на призива в гласа ми.

– Хайде, Роувър – прошепнах аз. – Ще успеем!

Изпълнихме програмата безпогрешно като Джасинт.

Долових гръмване на аплодисменти и напуснах полето.

Зачаках с нетърпение обявяването на резултатите. Радвах се, че ги оповестяват в края на всяко състезание, защото интересът на публиката все още не бе стихнал. Практиката да се обявяват победителите от всички турове в края никога не бе ми харесвала.

– Двама състезатели получиха еднакъв брой точки – съобщи Конън. – Щастлив съм да оповестя нещо необичайно: победители са мъж и жена – г-ца Марта Лий с Роял Роувър и г-н Питър Нанзълок с Джасинт.

Приближихме се, за да получим наградите си.

– Наградата е сребърна ваза – каза Конън. – Не можем да я разделим, затова ще я получи дамата.

– Разбира се – отвърна Питър.

– А вие получавате сребърна лъжица като утешение. Конън ми подаде наградата и ми се усмихна с явно

задоволство.

– Чудесно изпълнение, г-це Лий! Вие постигнахте невероятни неща с Роял Роувър.

Потупах коня и прошепнах:

– Не бих могла да желая по-добър партньор.

Сетне двамата с Питър се отдалечихме в тръс: аз – с вазата, а той – с лъжицата.

– Ако яздехте Джасинт, щяхте да бъдете безспорният победител – отбеляза Нанзълок.

– Но пак трябваше да се състезавам с вас.

– Джасинт би могла да победи във всяко състезание. Само я погледнете? Не е ли съвършена? Е, това няма значение, защото вие все пак спечелихте сребърната ваза.

– Винаги ще имам чувството, че не е напълно моя.

– Докато подреждате розите в нея, ще си мислите: „Част от тази ваза принадлежи на онзи мъж… Как му беше името? Той беше толкова мил към мен, а аз все го срязвах. Сега съжалявам.“

– Не ми се случва да забравям имената на хората, а освен това и няма за какво да съжалявам.

– Можем лесно да разрешим конфликта около подялбата на вазата. Ако заживеем заедно, аз ще я поставя на почетно място. Тогава ще казваме, че е наша, и ще бъдем щастливи.

Ядосана от наглото предложение, му отвърнах:

– Но иначе едва ли ще бъдем щастливи, г-н Нанзълок. – Обърнах му гръб и се отдалечих.

Исках да бъда близо до съдийската скамейка, щом Алвиън се появи, за да наблюдавам лицето на Конън по време на изпълнението й. Исках да бъда близо до нея, когато получава наградата си – бях сигурна, че ще победи, защото го желаеше от все сърце и се бе потрудила здраво. Скоковете нямаше да представляват никаква трудност за нея.

Състезанието за осемгодишни започна и аз с трескаво нетърпение зачаках да дойде редът на Алвиън. Момиченца и момченца излизаха едно подир друго на полето, ала от моята възпитаница нямаше и следа. Състезанието завърши, съобщиха и класирането.

Обзе ме горчиво разочарование. Алвиън се бе отказала в последния момент. Трудът ми бе отишъл нахалост. Страховете й се бяха възвърнали в решителния момент.

Щом връчиха наградите, тръгнах да я търся, но не я открих никъде и щом започна състезанието за напреднали осемгодишни деца, ми хрумна, че тя сигурно се е прибрала вкъщи. Сигурно се чувстваше ужасно, поради това че след всичките ни разговори и упражнения куражът я бе напуснал в критичния момент.

Исках да се махна оттук, тъй като моят триумф вече не ме интересуваше, исках бързо да открия Алвиън, за да я утеша – тя вероятно се нуждаеше от мен.

Върнах се обратно в Маунт Мелин, разседлах Роял Роувър, разтрих го, напоих го и бързо се упътих към къщата.

Задната врата бе отворена. Замъкът ми се стори много тих. Сигурно всички освен г-жа Полгри наблюдаваха конните състезания. Икономката вероятно почиваше в стаята си.

Качих се в стаята си и извиках Алвиън.

Като не получих никакъв отговор, се втурнах през класната стая към спалнята й. Нямаше никого. Може би не се беше прибрала вкъщи. Сетих се, че не забелязах Принс в конюшнята, но всъщност не надникнах в неговото отделение.

Върнах се обратно в стаята си и се приближих до прозореца. Реших да се върна обратно на празника – Алвиън сигурно бе още там.

Както стоях до прозореца, изведнъж разбрах, че има някой в покоите на Алис. Не знам откъде разбрах. Мярна ми се някакъв силует или може би завесата трепна, но бях сигурна, че там има някой.

Без много-много да му мисля, хукнах през галерията към покоите на Алис. Ботушите ми за езда вдигаха невероятен шум. Рязко отворих вратата и извиках:

– Има ли някой тук?

Стаята беше празна, но за част от секундата забелязах как междинната врата се затваря.

Помислих си, че може би това беше Алвиън, а тя имаше нужда от мен в този момент. Трябваше да я открия на всяка цена и страхът ми се изпари. Втурнах се напред и отворих вратата на спалнята. Огледах се наоколо, проверих зад завесите – нямаше никого. Отворих поредната врата и се озовах в друг будоар, чиято междинна врата зееше. Минах през нея и разбрах, че се намирам в спалнята на Конън, защото вратовръзката, която той носеше тази сутрин, бе захвърлена върху тоалетката. Видях и халата, и чехлите му.

При вида им гъста руменина заля бузите ми, защото бях прекрачила в онази част на къщата, където нямах право да влизам.

Някой бе влязъл тук преди мен. Кой ли?

Бързо прекосих спалнята, отворих вратата и се озовах в галерията.

Не забелязах никого, докато вървях бавно към стаята си.

Кой беше в стаята на Алис? Чий дух витаеше в нея?

– Алис! – извиках отчаяно. – Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.

Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.

– Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!

– М-моля? – заекнах аз.

– Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!

– Но тя не взе участие в състезанието! – извиках аз.

– Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…

Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.

– Търсят ви навсякъде, госпойце!

– Къде е тя?

– Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.

Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:

– О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен! Ако беше добър баща, нямаше да се стигне дотук.

Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.

За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.

Конън ме погледна строго и каза:

– Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…

Не му обърнах никакво внимание и коленичих до детето.

– Алвиън… скъпа моя – шепнеха устните ми.

В този миг очите й се отвориха. Това не беше своенравната ми ученичка, а уплашено и смутено дете. Тя ми се усмихна.

– Не си отивай…

– Няма, ще остана с теб.

– Но защо си… отиде… тогава – тихо прошепна Алвиън, трябваше да се наведа, за да различа думите й.

– Тя не говореше на гувернантката Марта Лий, а на Алис.

6

Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.

Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.

– Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме – каза той. – Ще се върна след няколко часа. Може би детето е под влияние на тежък шок. Нека да се наспи хубаво. Грижете се да й е топло. Като се събуди, ще разберем каква е степента на шока.

Щом докторът си тръгна, Конън ми каза:

– Г-це Лий, бих искал да си поговорим. Моля, елате в салона за пунш. – Последвах го дотам и той продължи: – Не ни остава друго освен да чакаме. Трябва да съхраним самообладание.

Съзнавах, че не ме е виждал толкова развълнувана, а може и да е смятал, че не съм способна на такива дълбоки чувства.

– Трудно ми е да съм толкова спокойна като вас, щом става дума за възпитаницата ми – импулсивно заявих аз. Бях толкова уплашена и разтревожена, че исках да обвиня някого за случилото се, така че обвиних него.

– Кое е подтикнало детето да предприеме подобно нещо? – попита ме той.

– Вие! – извиках аз. – Единствено вие!

– Аз ли? Та аз изобщо нямах представа, че тя е толкова напреднала в ездата!

По-късно осъзнах, че в оня момент съм била на прага на истерията. Опасявах се, че Алвиън е пострадала тежко при злополуката, и бях почти сигурна, че дете с толкова буен темперамент никога вече няма да се качи на кон. Не бях постъпила правилно – не трябваше да се опитвам да се преборя със страха й. Исках да спечеля чувствата й, като й покажа пътя към сърцето на баща й, но се провалих.

Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина, колкото и да се мъчех. Казвах си, че Маунт Мелин е прокълнато място. Какво право имах да се намесвам в живота на обитателите му? Какво се опитвах да постигна? Да променя Алвиън? Или пък баща й? Да открия истината за Алис? За каква се мислех? За Господ ли?

Все пак не исках да поема цялата вина върху себе си, затова потърсих изкупителна жертва. Той е виновен,казвах си. Ако беше по-добър към дъщеря си, нямаше да настъпи такава трагедия.Сигурна бях.

Изгубих власт над чувствата си – на хора като мен рядко им се случва подобно нещо, но когато дадат воля на гнева си, те го правят много по-яростно от онези, които често изпадат в истерия.

– Разбира се – извиках аз, – че нямате представа за напредъка й! Откъде ще знаете, като изобщо не се интересувате от детето? Сърцето й е разбито от мъка! Ето защо се е решила на толкова отчаяна постъпка!

– Скъпа г-це Лий – прошепна той и ме погледна с искрено изумление.

Вече ми е все едно,си казах. Хем се провалих, хем ще бъда уволнена. Надявах се да постигна невъзможното – да пречупя себичността на този мъж и да пробудя в сърцето му поне мъничко любов към дъщеря му. А докъде стигнах – забърках невероятна каша и може би осакатих детето за цял живот. Отгоре на всичко си позволявах и наглостта да осъждам поведението на хората.

Въпреки това продължих да го обвинявам, без да меря приказките си.

– Скоро след пристигането си разбрах как стоят нещата в замъка. Бедното сираче гладуваше и жадуваше… О, не в буквалния смисъл – тя получава редовно храна, това ми е добре известно. Но съществува и духовен глад, не само телесен. Тя жадуваше за любовта на баща си и бе готова да рискува живота си, за да я завоюва.

– Г-це Лий, умолявам ви да се успокоите. Искате да ми кажете, че Алвиън е направила…

– Тя го направи заради вас – прекъснах го аз. – Искаше да ви достави удоволствие. Седмици наред се упражнява за този ден.

– Разбирам – промълви той, извади носната си кърпа и избърса сълзите ми. – Вие плачете, г-це Лий – гласът му бе нежен.

Измъкнах носната кърпа от ръцете му и нервно избърсах очите си.

– Плача от гняв – рекох троснато.

– И от мъка. Скъпа г-це Лий, вие сте много привързана към Алвиън.

– Тя е дете, мой дълг е да се грижа за нея. Бог ми е свидетел, че никой друг не го прави.

– Сега осъзнавам, че съм се държал непростимо зле с Алвиън.

– Имате ли изобщо сърце? Та тя ви е дъщеря! Загубила е майка си! Не разбирате ли, че по тази причина има нужда от особени грижи?

. В този момент за най-голямо мое учудване той каза:

– Г-це Лий, вие пристигнахте тук, за да обучавате Алвиън, но успяхте да научите и мен на някои неща.

Погледнах го слисано, държах носната му кърпа близо до обляното ми в сълзи лице и точно в този миг влезе Селестин Нанзълок.

Тя ме изгледа учудено, сетна извика:

– Чух нещо ужасно!

– Стана злополука, Селест – рече Конън. – Алвиън падна от коня.

– О не! – жалостиво изписка Селестин. – Ами сега… къде е?

– Тя е в стаята си – обясни Тремелин. – Пенджъли превърза крака й. Бедното дете спи. Докторът й даде успокоително и каза, че ще се върне след няколко часа.

– Последствията… тежки ли са?

– Лекарят не е сигурен. Виждал съм много такива падания и мисля, че Алвиън ще се съвземе бързо.

Не бях сигурна дали наистина мисли така или само се опитва да успокои Селестин, която бе много разстроена. Чувствах силно привличане към нея, защото тя бе единственият човек освен мен, който действително бе загрижен за Алвиън.

– Бедната г-ца Лий е много разтревожена – каза Конън. – Сигурно си мисли, че тя е виновна за случилото се. Бих искал да я уверя, че не я обвинявам за нищо.

Аз съм била виновна? И за какво? Че съм научила детето да язди!Какво лошо имаше в това да участва в състезанието? Не, вината е изцяло ваша, идеше ми да изкрещя в лицето му. Алвиън искаше да ви покаже на какво е способна.

– Момичето толкова силно желаеше да изпъкне в очите на баща си, че се изложи на голям риск – дръзко заявих аз. – Мислела си е, че победата в състезанието за начинаещи няма да задоволи г-н Тремелин, затова е решила да му покаже, че наистина е напреднала.

Селестин се стовари в едно кресло и покри лицето си с ръце. Спомних си я как коленичеше на гроба на Алис в църковния двор. Горката Селестин обичаше Алвиън като родно дете, защото тя нямаше деца и сигурно си мислеше, че никога няма да има.

– Не ни остава нищо друго освен да чакаме – каза Конън.

– Няма смисъл да стоя повече тук – рекох аз и понечих да изляза. – Ще се оттегля в стаята си.

Конън протегна ръка към мен и властно каза:

– Не, останете тук, г-це Лий. Останете с нас. Вие сте толкова разтревожена за Алвиън.

Погледнах надолу към костюма за езда, който принадлежеше на Алис, и казах:

– Бих желала да се преоблека.

В този миг двамата със Селестин сякаш ме погледнаха с други очи. Вероятно приликата ми с Алис е била невероятна.

Горях от нетърпение да се преоблека. В сивата строга памучна рокля щях отново да вляза в ролята си на гувернантка и бях сигурна, че ще мога да овладея чувствата си.

Конън кимна и каза:

– Моля ви, върнете се, щом се преоблечете, г-це Лий! Трябва да потърсим заедно утеха, а освен това искам да бъдете тук, когато се върне лекарят.

Аз отидох в стаята си, свалих костюма на Алис и облякох сивата си рокля.

Бях права, че по този начин ще успея да възвърна равновесието си. Докато закопчавах корсажа, се мъчех да си спомня какво точно бях казала на Конън Тремелин в гнева си.

От огледалото ме гледаше съсипано от мъка и тревога лице, с гневно искрящи очи и треперещи от страх устни.

Разпоредих се да ми донесат топла вода. Дейзи имаше желание да си поговорим, но като видя колко съм разстроена, бързо напусна стаята.

Измих лицето си и слязох отново в салона за пунш да чакам заедно с Конън и Селестин завръщането на д-р Пенджъли.

Минутите се точеха бавно и тягостно. Г-жа Полгри ни сервира силен чай, седяхме и мълчаливо чакахме. Тогава това не ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че случилото се сякаш ги бе накарало да забравят, че съм гувернантка. А може би само Конън бе забравил, защото Селестин никога не се бе отнасяла снизходително към мен.

Конън явно не бе засегнат от гневния ми изблик и разговаряше с мен мило и любезно. Вероятно се досещаше защо се нахвърлих върху него така злостно и му се искаше да разсее чувството ми за вина.

– Алвиън ще преодолее шока – рече той – и ще язди отново. Бях малко по-голям от нея, когато паднах от коня и си счупих ключицата. Дълго време не можех да яздя, а горях от нетърпение пак да се метна на коня.

Селестин потръпна.

– Видя ли я да язди, винаги ще си спомням този кошмар.

– О, скъпа Селест, не можеш да я затвориш в клетка! Помисли си само какво би могло да й се случи – ще излезе някой път навън и ще умре от студ! Децата не трябва да се глезят – те трябва да бъдат подготвени за трудностите на живота. Какво е вашето мнение, г-це Лий?

Конън ме гледаше загрижено. Усещах, че се опитва да ни успокои и ободри. Виждаше колко сме разтревожени и се мъчеше да бъде мил с нас.

– Децата наистина не трябва да се разглезват, ала ако не искат да правят нещо, не бива да бъдат насилвани.

– Никой не е принуждавал Алвиън да язди.

– Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни – отвърнах аз, – но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.

– Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.

– Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.

Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.

Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:

– Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.

В салона се възцари мъртва тишина и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.

– Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.

– Г-це Лий – бавно изрече Конън, – нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?

– Защото тя е много надарена – искрено му отвърнах аз. – Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.

– Ще разговаряме друг път по този въпрос – грубо отсече той.

Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.

Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.

Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот – това би ми доставило удоволствие.

Селестин излезе от стаята.

– Ох, толкова съм притеснена – прошепна ми тя. – Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…

– Вижда ми се способен.

– Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…

– Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.

Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.

Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.

– Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.

– Да благодарим на Бога! – възкликна Селестин и аз повторих думите й.

– След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.

– Можем ли да я видим? – нетърпеливо попита Селестин.

– Разбира се. Тя е будна и попита за г-ца Лий. След половин час ще й дам нова доза успокоително, която ще й осигури здрав сън през нощта, а на сутринта ще забележите подобрение.

Влязохме в стаята. Алвиън лежеше по гръб и изглеждаше много зле, но щом ни забеляза, се усмихна леко.

– Здравейте, г-це. Здравей, лельо Селестин.

Селестин коленичи до леглото, взе ръката на момичето и я обсипа с целувки. Стоях от другата страна, а очите на Алвиън не слизаха от лицето ми.

– Провалих се.

– Важно е, че се опита.

Конън стоеше зад мен.

– Баща ти се гордее с теб – продължих аз.

– Сигурно си мисли, че съм глупачка.

– Не е вярно – буйно й възразих. – Той сам ще ти каже.

Конън се приближи до леглото.

– Той се гордее с теб. Сам ми каза. Няма значение, че не успя. Каза, че най-важно е, че си се опитала, и следващия път сигурно ще победиш.

– Наистина ли каза така?

– Да – извиках аз и в гласа ми прозвуча гневна нотка, защото той все така мълчеше, а детето очакваше да потвърди думите ми.

В този миг той заговори:

– Ти беше великолепна, Алвиън. Наистина се гордея с теб.

Лека усмивка заигра на бледите й устни и детето прошепна:

– Госпожице Лий… Не си отивайте… Не ме напускайте…

Аз паднах на колене пред нея, взех ръката й и я целунах. По страните ми потекоха сълзи.

– Ще остана, Алвиън… Завинаги ще остана с теб! – Вдигнах поглед и срещнах очите на Селестин, която ме наблюдаваше от другата страна на леглото. Усещах и присъствието на Конън зад себе си. В мен заговори гувернантката:

– Ще остана, докато съм необходима.

Алвиън остана доволна.

Щом тя заспа, напуснахме стаята и аз понечих да се оттегля, когато Конън каза:

– Елате за малко в библиотеката, г-це Лий. Лекарят иска да обсъди случая с вас.

Така че отидох в библиотеката заедно със Селестин, Конън и д-р Пенджъли, където обсъдихме лечението на Алвиън.

– Ще идвам всеки ден – рече Селестин. – Даже си мисля дали да не остана тук, докато Алвиън оздравее. Все ще помогна с нещо.

Назад к карточке книги "Владетелката на замъка"