Текст книги "Владетелката на замъка"

3

На сутринта виденията ми от изминалата нощ изглеждаха глупави. Питах се защо толкова много хора, включително и аз самата, искаха да превърнат в мистерия това, което се беше случило в тази къща. Историята беше съвсем обикновена.

Знам защо става така, казвах си аз. Когато хората си мислят за древна къща като тази, те започват да вярват, че само ако можеше да говори, сградата би могла да им разкаже фантастични истории. Мислят си за поколенията, които са живели и страдали между тези стени, и започват да си въобразяват разни неща. И когато господарката на дома е загинала при трагични обстоятелства, те си представят как нейният призрак все още броди наоколо и макар и мъртва, тя все още присъства в къщата. Е, аз все пак съм разумна жена. Алис е била убита при железопътната катастрофа и това е било нейният край.

Разсмях се на глупостта си, че съм си позволила въобще подобни мисли да ми минат през главата. Нали Дейзи или Кити ми бяха обяснили, че шепнещите гласове, които бях чула през първата нощ, всъщност се дължат на шума от разбиването на вълните в заливчето под къщата?

От този момент нататък подобни фантастични истории не ме занимаваха повече.

Стаята ми беше изпълнена със слънчева светлина и се чувствах по-различно от всяка друга сутрин досега. Бях весела и знаех защо. Беше заради онзи мъж, Конън Тремелин. Не че го харесвах – точно обратното, но той като че ли ми беше изпратил предизвикателство. Щях да успея с работата си. Щях да направя от Алвиън не само примерна ученичка, но и очарователно, искрено, незлонамерено малко момиче.

Чувствах се толкова доволна, че почнах тихичко да си тананикам: „Ела в градината, Мод…“ Това беше песничката, която баща ми обичаше да свири, докато Филида пееше. Освен всички други качества сестра ми имаше очарователен глас. След това преминах към „Сладка и дребничка“ и за момент забравих за къщата, в която се намирах, и виждах баща си зад пианото, със смъкнати на носа очила и крака в пантофи, които играят върху педалите.

Почти се стреснах, когато разбрах, че несъзнателно съм започнала да тананикам песничката, която бях чула Джили да пее в гората: „Алис, къде си ти?…“

О, не! Не тази,прекъснах сама себе си.

Чух шум от конски копита и отидох до прозореца. Не се виждаше никой. Поляните изглеждаха свежи и прекрасни с ранната утринна роса. Каква красива гледка, помислих си. Палмите й придаваха тропически вид, а утрото беше от онези, които обещават великолепен ден.

– Сигурно един от последните за това лято – казах на глас, отворих широко прозореца и се надвесих от него, като дебелите ми плитки с цвят на мед, със сини панделки на края, които бях вързала, преди да си легна, увиснаха надолу.

Затананиках пак „Сладка и мъничка“, когато Конън Тремелин се показа от обора. Видя ме, преди да успея да се скрия, и почувствах как почервенявам като рак от смущение, че ме е видял с пусната коса и по нощница.

– Добро утро, госпожице Лий – извика той оживено.

В този момент си казах, че съм чула неговия кон. Дали беше яздил рано сутринта или през цялата нощ? Представях си как е посетил някоя от дамите за забавление в околността, ако въобще ги имаше тук. Такова беше мнението ми за него. Бях сърдита, че изобщо не се смущава, докато аз се бях изчервила – поне така изглеждаше всяка моя видима част.

– Добро утро – отвърнах аз и гласът ми прозвуча хладно.

Той се приближаваше бързо през поляната и се надяваше – бях сигурна в това, да ме смути още повече, като ме види отблизо в спалното ми облекло.

– Прекрасна сутрин! – провикна се той.

– Изключителна – отговорих. Дръпнах се навътре и го чух да казва:

– Здравей, Алвиън! Значи и ти си станала.

Вече бях доста навътре от прозореца, когато чух момичето да отвръща:

– Здравей, папа!

Гласът й беше мек и нежен, с онази нотка на копнеж, която бях открила у нея предишния ден, когато говореше за баща си. Знаех, че е възхитена от това, че го е видяла, че е била будна в стаята си, когато е чула гласа му, че се е втурнала към прозореца и че би била безкрайно щастлива, ако той спре и поговори с нея.

Но той не го направи, а влезе в къщата. Застанала пред огледалото, аз се огледах в него. Доста неприлично, помислих си. И лишено от достойнство. В розова нощница, закопчана догоре, с неприбрана коса и с лице, което дори и сега имаше цвета на бархета!

Сложих си халата и съвсем спонтанно пресякох учебната стая, за да отида при Алвиън. Отворих вратата и влязох. Тя беше прекрачила един стол и си говореше:

– Няма нищо страшно, наистина. Трябва само да се държиш здраво и да не се страхуваш… и няма да паднеш.

Беше толкова съсредоточена в заниманието си, че не беше чула вратата. Постоях няколко секунди, загледана в нея, докато тя беше с гръб към вратата на учебната стая.

Научих много в този момент. Този неин баща беше добър ездач и искаше и дъщеря му да язди добре, но Алвиън, която отчаяно искаше да спечели неговото одобрение, се страхуваше от конете.

Тръгнах към нея, като първата ми мисъл беше да говоря с нея, да й кажа, че ще я науча да язди. Поне това можех да правя наистина добре, защото винаги сме имали коне и от петгодишната си възраст участвахме с Филида в местните конни състезания.

Поколебах се обаче, защото бях започнала да разбирам Алвиън. Тя беше нещастно дете. Трагедията й се беше отразила по няколко начина. Беше загубила майка си и това беше най-голямото нещастие, което едно дете може да преживее. Обожаваше баща си, докато той явно я пренебрегваше, и това правеше нещастието още по-голямо.

Тихо затворих вратата и се върнах в стаята си. Видях слънчевата светлина върху килима и радостта ми се върна. Щях да успея. Щях да се преборя с Тремелин, щом иска така. Щях да го накарам да се почувства щастлив с дъщеря си. Щях да го принудя да й отделя вниманието, на което тя имаше право и което само звяр би й отказал.

Тази сутрин уроците бяха цяло изпитание. Алвиън закъсня, защото беше закусвала с баща си, както беше обичаят в семейството. Представих си ги на голямата маса в стаята, която бях открила, че се използва като столова, когато нямат гости. Наричаха я малката трапезария, но тя беше малка само според стандартите на Маунт Мелин.

Представях си как той чете вестника или преглежда пощата си, а Алвиън седи на другия край на масата и се надява да й каже поне една дума, но разбира се, той не го прави.

Трябваше да изпратя да я доведат за уроците й, а тя ненавиждаше това. Опитах се да ги направя по-интересни и изглежда успях, защото въпреки неприязънта си към мене, не можа да скрие интереса си към историята и географията.

Алвиън обядва с баща си, докато аз се нахраних сама в учебната стая, след което реших да говоря с Конън Тремелин.

Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.

Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.

– О, ето я и госпожица Лий! – каза той.

– Надявах се да разменя две-три думи с вас – казах аз с официален тон. – Но може би сега не е удобно.

– Зависи от това колко думи искате да разменим. – Извади часовника си и го погледна. – Давам ви пет минути, госпожице Лий.

Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.

– Хайде да се разходим по поляната – каза той. – След пет минути ще си готов, нали Били?

– Да, господарю.

Тръгна към поляната и аз го последвах.

– Когато бях малка – започнах, – не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.

– Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.

– Като че ли се съмнявате, че ще успея?

– Страхувам се, че да.

– Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.

– О, госпожице Лий – каза той почти подигравателно, – вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.

– Искате да кажете, че някой друг се е опитвал да я научи, така ли?

– Аз не успях.

– Но сигурно…

Той вдигна ръка.

– Странно е, че едно дете може да се страхува толкова много. Повечето деца се научават много лесно.

Гласът му звучеше насечено, а изразът на лицето му беше суров. Исках да изкрещя: „Що за баща сте вие!“Представях си какви са били уроците, липсата на разбиране, очакването детето да направи чудеса. Нищо чудно, че момиченцето беше уплашено.

– Има и хора, които никога не могат да се научат да яздят – продължи той.

Избухнах, въпреки че се опитах да се овладея:

– Има хора, които не могат да преподават.

Той се спря и се втренчи учудено в мене. Разбрах, че никой в тази къща не си беше позволявал да говори с него по този начин.

Ето, това е то, помислих си. Сега ще ми каже, че моите услуги не са необходими повече и в края на месеца мога да опаковам багажа си и да си отида.

Виждах как се мъчи да овладее гнева си. Продължаваше да ме гледа, но не можех да прочета израза в тези светли очи. Мисля, че беше презрителен. След това погледна към обора.

– Ще трябва да ме извините, госпожице Лий – каза той и ме остави.

Върнах се направо при Алвиън. Намерих я в учебната стая. В очите й имаше упорито предизвикателство и си помислих, че ме е видяла да разговарям с баща й.

Минах направо на въпроса:

– Алвиън, баща ти ми разреши да те уча да яздиш. Ти би ли искала?

Видях как мускулите на лицето й се стегнаха и сърцето ми се сви. Възможно ли е човек да научи да язди дете, което е толкова уплашено?

Продължих веднага, преди да е имала време да ми отговори:

– Когато бяхме на твоята възраст, ние със сестра ми страшно обичахме да яздим. Тя е две години по-малка от мене и умирахме и двете да се състезаваме заедно в местните състезания. Най-вълнуващите дни от живота ни бяха, когато се състезавахме в нашето село.

– И тука има състезания – отвърна Алвиън.

– Много е забавно. А и когато си усвоил добре уменията, чувстваш се удобно на седлото.

Тя замълча за момент, след това каза:

– Аз не мога. Не харесвам конете.

– Не харесваш конете? – Звучах шокирано. – Защо? Те са най-кротките същества на света.

– Не са. Яздих Грей Меър, а тя тичаше много бързо и не искаше да спре. Ако Тапърти не беше хванал юздите й, тя щеше да ме убие.

– Грей Меър не е за тебе. Ти трябва да започнеш на пони.

– След това яздих Батъркъп. И тя беше лоша, но по различен начин. Когато я карах да върви, не искаше. Пасеше храстите край пътя, аз дърпах ли, дърпах юздите, а тя не щеше да върви. Когато Били Трихей й каза: „Хайде, Батъркъп“, тя веднага тръгна, като че ли аз бях виновна преди това.

Разсмях се, а тя ме погледна с омраза. Побързах да я уверя, че това е начинът, по който се държат конете, докато те разберат. След като веднъж те разберат, те започват да те обичат така, като че ли си най-скъпият им приятел.

Тогава видях тъжния поглед в очите й и се зарадвах, защото разбрах, че причината за нейната агресивност е в страшната й самота и желанието й да бъде обичана.

– Хайде, Алвиън – казах й аз, – да излезем. Нека да видим какво можем да направим заедно.

Тя поклати глава и ме погледна подозрително. Знаех, че се чуди дали не искам да я накажа за нейната неучтивост към мене, като я накарам да изглежда глупава. Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че не това е начинът да достигна до нея.

– Има едно нещо обаче, което трябва да научиш, преди да започнеш да яздиш – казах аз, като че ли не бях разбрала нейния поглед. – Трябва да заобичаш своя кон. Тогава няма да те е страх от него. А веднага щом престанеш да се страхуваш от него, конят ти ще започне да те обича. Ще знае, че ти си неговата господарка, а той иска да си има господар. Но господарят трябва да бъде нежен и да го обича.

Сега тя беше насочила вниманието си към мене.

– Когато конят тича непрекъснато, както е направила Грей Меър, това означава, че е уплашен. Грей Меър е била толкова уплашена, колкото си била и ти, а нейният начин да го покаже е като бяга. Никога не трябва да показваш, че си уплашена. Само й прошепваш: „Всичко е наред, Грей Меър, аз съм тук“. А пък Батъркъп е една пакостлива стара кранта. Мързелива е и знае, че не можеш да се справиш с нея, и затова не прави онова, което й казваш. Но след като един път й покажеш кой е господарят, тя ще те слуша. Нали си видяла колко е послушна, когато Били Трихей я повика?

– Не знаех, че Грей Меър е била уплашена от мене – каза тя.

– Баща ти иска да яздиш.

Не трябваше да й казвам това, защото си спомни за предишните страхове и предишните унижения. Видях как упоритият страх се върна в очите й и отново почувствах омраза към арогантния мъж, който така пренебрегваше чувствата на едно дете.

– Няма ли да бъде забавно да го изненадаме? Искам да кажа… Да предположим, че се научиш да скачаш и да препускаш в галоп, а той не знае за това, докато не те види с очите си.

Заболя ме, като видях радостта на лицето й, и се чудех как един мъж може да бъде толкова коравосърдечен, че да откаже любовта, която търси от него едно дете.

– Алвиън, нека да опитаме.

– Да, нека да опитаме. Ще отида да се преоблека.

В този момент възкликнах разочаровано, защото си спомних, че нямам костюм за езда. Докато живеех при леля Аделаид, почти нямах нужда от такъв костюм. Тя не яздеше и поради това никога не беше канена в провинцията на лов. Затова и нямах възможност да яздя. Ако все пак се бях опитала да направя това в Ротън Paу, щях да надхвърля средствата си. Когато за последен път разгледах костюма си, видях, че го бяха изяли молците. Почувствах се предадена. Мислех си, че никога вече няма да ми трябва.

Алвиън ме гледаше и й казах:

– Нямам костюм за езда.

Лицето й се натъжи, но веднага след това светна.

– Елате с мене – каза ми тя. Около нея витаеше конспираторски дух, а аз се радвах на новите ни отношения, които чувствах, че водят към приятелство помежду ни.

Минахме по галерията, докато стигнахме в онази част на къщата, за която госпожа Полгри ми беше казала, че не е за мене. Алвиън се спря пред една врата и имах усещането, че се насилва, за да влезе вътре. Най-накрая отвори вратата и ме пусна да вляза преди нея. Не можех да потисна чувството, че тя искаше аз да вляза първа.

Беше малка стая. В нея имаше голямо огледало, висок скрин, нисък шкаф с чекмеджета и дъбова ракла. Като повечето помещения в тази къща имаше две врати. Изглежда, че всички стаи в галерията бяха свързани помежду си. Вратата в другия край беше открехната и когато

Алвиън отиде до нея и надникна в съседното помещение, аз я последвах.

Вътре имаше спалня – просторна, красиво обзаведена стая, със син килим на пода и сини кадифени завеси на прозорците. Леглото беше с табли и макар да знаех, че е голямо, размерите му изглеждаха малки поради големината на стаята.

Авиън изглеждаше разстроена от моя интерес към стаята. Отиде до вратата, свързваща двете помещения, и я затвори.

– Тук има много дрехи – каза тя. – В шкафовете и в скриновете. Трябва да има и костюми за езда. Все ще има нещо, което да ви стане.

Беше вдигнала капака на една ракла и за мене беше ново изживяване да я видя така развълнувана. Бях толкова възхитена, че съм успяла да открия път към нейната обич, че чак се самозабравих.

В раклата имаше рокли, фусти, шапки и ботуши.

– Има много дрехи на тавана – каза бързо Алвиън. – В големи сандъци. Били са на баба и прабаба. Когато са идвали гости, всички се преобличали в тези дрехи и представяли живи картини…

Вдигнах дамска черна касторена шапка – явно предназначена за езда. Сложих я на главата си и Алвиън се разсмя, след като първо гласът й леко трепна. Този смях ме развълнува повече от всичко останало, откакто бях стъпила в този дом. Беше смях на дете, което не е свикнало да го прави и се смее, като че ли се чувства виновна за това. Реших да я карам да се смее често, и то без всякакво чувство за вина.

Изведнъж тя си спомни къде се намира и се овладя.

– Толкова сте смешна с нея, госпожице – каза ми тя.

Станах и отидох до дългото огледало. Положително изглеждах различна. Очите ми светеха, а косата ми изглеждаше медена при контраста с черното. Реших, че изглеждам малко по-привлекателна от обичайното и че Алвиън има точно това предвид като каза „смешна“.

– Въобще не приличате на гувернантка – обясни тя. Издърпа една рокля и видях, че е костюм за езда, ушит от черен вълнен плат и украсен с плетен ширите пискюлчета. Имаше синя яка и маншети и кройката й беше елегантна.

Премерих я, като я приближих към себе си.

– Мисля, че ще ми стане – заявих.

– Пробвайте я – каза Алвиън и добави – Не, не тук. Вземете я във вашата стая и там я облечете.

Внезапно тя беше обхваната от желание да излезе бързо от стаята. Взе шапката и изтича към вратата. Реших, че гори от нетърпение да започнем урока, а и не ни оставаше много време, ако искахме да си пием чая в четири часа.

Взех роклята, поех шапката от ръцете й и се върнах в стаята си. Тя забърза към нейната, а аз веднага облякох костюма.

Не ми ставаше съвсем, но не бях свикнала да нося скъпи дрехи и бях готова да забравя, че е малко тясна в талията и че ръкавите са ми късички, защото от огледалото ме гледаше друга жена, а когато сложих и шапката, бях възхитена от себе си.

Изтичах до стаята на Алвиън. Тя беше облякла костюма си за езда и когато ме видя, очите й светнаха и като че ли ме изгледа с повече интерес от когато и да било преди това.

Отидохме в обора и казах на Били Трихей да оседлае Батъркъп за Алвиън и друг кон за мене, тъй като ще имаме урок по езда.

Той ме погледна учудено, но аз му казах, че имаме малко време и сме нетърпеливи да започнем.

Когато бяхме готови, поведох Батъркъп на дълъг повод с Алвиън на седлото към заграденото място.

Останахме там около час и когато си тръгнахме, знаех, че двете с Алвиън сме навлезли в нови отношения. Тя не ме беше приела напълно, щеше да бъде твърде много да очаквам това, но си мисля, че от този следобед нататък тя поне не ме смяташе за свой враг.

Съсредоточих се върху задачата да й създам самочувствие. Накарах я да свикне да седи върху коня и да му говори. Накарах я да се наведе назад, да опре целия си гръб върху гръбнака на Батъркъп и да погледне небето. След това я накарах да затвори очи. Показах й как да се качва и да слиза от коня. Батъркъп само се движеше в кръг по поляната и вярвам, че в края на този час бях направила много за разсейването на страха у Алвиън, а бях убедена, че точно това трябваше да бъде първият й урок.

Учудена бях, а мисля, че и Алвиън също, че беше станало три и половина.

– Трябва веднага да се приберем – казах аз, – ако искаме да се преоблечем навреме за чая.

Щом излязохме от ограденото място, някой стана от тревата и се изненадах, когато видях Питър Нанзълок.

Той започна да ръкопляска, когато се приближихме към него.

– Завърши първият урок – извика той, – и то чудесен урок. Не знаех – продължи той, като се обърна към мене, – че ездаческото майсторство също влиза във вашите умения.

– Чичо Питър, ти гледа ли ни? – попита настойчиво Алвиън.

– През последния половин час. Възхищението ми и към двете ви няма граници.

– Наистина ли се възхищаваш от нас? – Алвиън се усмихна бавно.

– Колкото и да се изкушавам да направя комплимент на две прекрасни дами – каза той, като постави ръка на сърцето си и се поклони елегантно, – никога не лъжа.

– До този момент – вметнах аз язвително. Лицето на Алвиън се натъжи и аз добавих: – Няма нищо възхитително в това да се научиш да яздиш. Хиляди хора го правят всеки ден.

– Но това изкуство никога не е било преподавано така изящно и изучавано така търпеливо.

– Алвиън, твоят чичо е шегобиец – вмъкнах аз.

– Да, знам – каза почти тъжно Алвиън.

– А е и време да се прибираме за чая – добавих.

– Чудя се дали ще получа покана за чай в учебната стая.

– Идвате да се видите с господин Тремелин, нали?

– Идвам, за да пия чай с две дами.

Алвиън внезапно се разсмя. Виждах, че не е безразлична към това, което сигурно беше чарът на този мъж.

– Господин Тремелин напусна Маунт Мелин рано тази сутрин – казах аз. – Нямам представа кога ще се върне.

– И докато котката я няма… – промърмори той, а погледът му се плъзна по костюма ми по начин, който бих могла да определя само като безочлив.

– Хайде, Алвиън – казах хладно, – трябва да тръгнем незабавно, за да не закъснеем за чая.

Оставих кобилата да върви в тръс, като я държах на дългия повод, и тръгнахме към къщата.

Питър Нанзълок вървеше зад нас и когато стигнахме до конюшнята, видях, че влезе в къщата.

Слязохме от конете, предадохме ги на две конярчета и забързахме към стаите си.

Съблякох костюма и си сложих пак обичайната рокля. Когато се погледнах, си помислих колко сиромашки изглеждам в сивата си памучна дреха. Направих нетърпелив жест, за да се отърва от собствената си глупост, и взех роклята, за да я закача в гардероба, като си мислех да използвам първата създала се възможност, за да попитам госпожа Полгри дали мога да я обличам. Страхувах се, че бях действала импулсивно този следобед, но бях като ужилена и действах бързо поради отношението на Конън Тремелин.

Когато вдигнах костюма, видях, че от вътрешната страна на колана има етикетче с името на собственицата.

Стреснах се по начина, по който всичко, свързано с това, щеше да ме стряска за известно време. Върху черната коприна беше избродирано със спретнати малки букви „Алис Тремелин“.

Тогава разбрах. Онази стая беше мястото, където тя се е обличала, и спалнята, която бях зърнала, беше нейната. Учудих се, че Алвиън ме беше завела там и ми беше дала дрехите на майка си.

Чувствах как сърцето ми се качва чак в гърлото. Казвах си, че това е просто абсурдно. Къде иначе щяхме да намерим съвременен костюм за езда? Не и в онези сандъци на тавана, за които ми беше разказала. Дрехите от тях се използваха за маскарад.

Бях смешна. Защо да не нося костюма за езда на Алис? Тя не се нуждаеше вече от него. А и не бях ли свикнала да износвам дрехи, които другите са изоставили?

Смело вдигнах дрехата и я закачих в гардероба си.

Почувствах необходимост да отида до прозореца. Погледнах редицата прозорци, като се опитах да открия онзи, който е на спалнята на Алис. Мисля, че успях.

Неволно потреперих. След това поклатих глава. Казах си, че тя би била щастлива, че използвам костюма й за езда. Разбира се, че би се радвала. Нали се опитвах да помогна на дъщеря й.

Разбрах, че успокоявам сама себе си, което беше комично.

Какво беше станало със здравия ми разум? Каквото и да си казвах, не можех да скрия факта, че предпочитах роклята да бе принадлежала на някой друг, а не на Алис.

Щом се преоблякох, чух почукване на вратата. Почувствах облекчение, когато видях госпожа Полгри на прага.

– Заповядайте – поканих я аз. – Вие сте точно човекът, когото исках да видя.

Тя влезе в стаята ми и аз страшно я обичах в този момент. Излъчваше такава атмосфера на нормалност, която моментално щеше да прогони всички фантазии.

– Днес имахме урок по езда с госпожица Алвиън – казах бързо, защото исках въпросът с роклята да бъде уреден, преди да ми каже за какво ме търси. – И тъй като нямах костюм, тя ми намери един. Мисля, че е бил на майка й.

Отидох до гардероба и го извадих. Госпожа Полгри кимна с глава.

– Обличала съм го веднъж. Може би сбърках?

– Имате ли разрешение от господаря да учите госпожица Алвиън да язди?

– Да, разбира се.

– Тогава няма за какво да се безпокоите. Той няма да възрази, че носите дрехата. Не виждам причина да не я държите във вашата стая при положение, че ще я обличате само за уроците по езда.

– Благодаря ви. Вие ме успокоихте.

Госпожа Полгри кимна одобрително. Виждах, че е доволна, че се обърнах към нея за решаването на малкия ми проблем.

– Господин Питър Нанзълок е долу – каза тя.

– Да, ние го видяхме, като идваше.

– Господарят не е вкъщи. А господин Питър помоли да пиете чай с него – вие и госпожица Алвиън.

– О, но бихме ли могли… Искам да кажа редно ли е аз да пия чай с него?

– Да, разбира се, госпожице. Мисля, че господарят не би имал нищо против, още повече че господин Питър предложи това. По времето, когато беше тук, госпожица Джансън често помагаше, когато имахме гости. Спомням си даже един случай, когато я бяха поканили и на вечеря.

– О! – възкликнах, като се надявах да звучи достатъчно впечатлено.

– Виждате ли, госпожице, тъй като нямаме господарка, понякога нещата са доста трудни. И след като един джентълмен изрично е помолил за вашата компания, не виждам какво нередно би имало в това. Казах на господин Нанзълок, че чаят ще бъде сервиран в стаята за пунш и че съм сигурна, че ще бъдете готова да се присъедините към него с госпожица Алвиън. Имате ли някакви възражения?

– Не, не възразявам.

– Значи ще слезете? – усмихна се благо госпожа Полгри.

– Да, ще сляза.

Тя отплува така величествено, както и беше дошла, а аз установих, че се усмихвам с известно самодоволство. Денят ми беше чудесен!

Когато стигнах до стаята за пунш, Алвиън не беше там, но Питър Нанзълок се беше проснал върху един от тапицираните с гоблени стол.

Скочи на краката си, щом влязох.

– Превъзходно!

– Госпожа Полгри ми каза, че на мене се пада честта да пия чай с вас при отсъствието на господин Тремелин.

– Съвсем във ваш стил да ми напомните, че сте само гувернантка!

– Стори ми се, че е необходимо – отвърнах, – защото може и да сте забравили.

– Толкова очарователна домакиня сте! А и никога не съм ви виждал да изглеждате толкова малко като гувернантка, отколкото когато учихте Алвиън да язди.

– Това е заради костюма за езда. Но съм го взела назаем. И фазанът изглежда като паун, ако има неговата опашка.

– Уважаема госпожице фазан, не съм съгласен. Обноските правят човека, а не красивите пера. Но нека да ви попитам, преди да се е появила малката Алвиън. Какво мислите за това място? Ще Останете ли с нас?

– Въпросът по-скоро трябва да бъде дали мене ме харесват на това място и дали ще решат, че трябва да остана.

– А това до известна степен е непредсказуемо, нали? Какво мислите за стария Конън?

– Използвате неточно прилагателно, а и аз не съм тази, която може да дава мнение по въпроса.

Той се разсмя на глас:

– Скъпа гувернантке, просто ще ме уморите!

– Съжалявам, че мислите така.

– Макар че – продължи той – често пъти съм си мислил, че сигурно е много приятно да умреш от смях.

Тези закачки бяха прекъснати от появата на Алвиън.

– А, самата малка лейди! – извика Питър. – Скъпа Алвиън, колко сте любезни с госпожица Лий да ми позволите да пия чай с вас.

– Чудех се защо искаш това – отвърна Алвиън. – По-рано никога не си пил чай с мене… Освен когато госпожица Джансън беше тук.

– Шшт, не ме издавай – промърмори той.

Госпожа Полгри влезе заедно с Кити, която остави подноса на масата, докато госпожа Полгри запали спиртната лампа. Видях, че носи метална кутия с чай. Кити застла малката масичка и донесе сладкиши и сандвичи с краставички.

– Госпожице, имате ли нещо против сама да направите чая? – попита госпожа Полгри.

Отвърнах, че с удоволствие ще го направя, и госпожа Полгри кимна на Кити, която се беше втренчила в Питър Нанзълок с нямо обожание.

На Кити хич не й се излизаше от стаята и ми се стори безсърдечно да я отпратя. Мисля, че й госпожа Полгри беше очарована от този мъж. Може би защото той беше съвсем различен от господаря, казах си аз. Питър успяваше да те приласкае с поглед и бях забелязала, че е готов да сипе ласкателствата си върху всички същества от женски пол: Кити, госпожа Полгри и Алвиън, и то в не по-малка степен, отколкото върху мене.

Значи толкова и струват, казах си аз и се почувствах леко засегната, защото този човек имаше успокояващото качество да кара всяка жена в неговата компания да се чувства привлекателна.

Направих чая, а Алвиън му подаде хляб и масло.

– Какъв разкош! – възкликна той. – Чувствам се като султан, на когото прислужват две красиви дами.

– Пак лъжеш! – извика Алвиън. – Никоя от нас не е дама, защото аз не съм пораснала, а госпожицата е само гувернантка.

– Какво кощунство! – промърмори под носа си той, докато топлите му очи почти ме галеха. Почувствах се неудобно под погледа му.

– Мисля, че Алвиън много бързо ще стане добра ездачка – смених бързо темата на разговора, – нали?

Видях как жадно момиченцето очакваше неговия отговор:

– Ще стане шампионка на Корнуол, разбира се!

Тя не можа да скрие удоволствието си от тези думи.

– И – вдигна той пръст и й се закани с него – не забравяй на кого трябва да благодариш за това.

Погледът, който Алвиън ми хвърли, беше почти срамежлив и внезапно се почувствах щастлива и радостна, че съм тук. Бях забравила горчивината от несправедливостта на живота; бях спряла да завиждам на очарователната си сестра. В този момент исках да бъда само един човек – точно тази Марта Лий, която пиеше чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок и Алвиън Тремелин.

– Това трябва да остане тайна за известно време – каза Алвиън.

– Да, искаме да изненадаме баща й.

– Ще бъда като гроб.

– Защо хората казват „мълчалив като гроб“? – попита Алвиън.

– Защото – обади се Питър – мъртвите не говорят.

– Но понякога те имат духове – каза Алвиън и погледна през рамо.

– Това, което господин Нанзълок иска да каже – намесих се бързо, – е, че ще запази нашата малка тайна. Алвиън, мисля, че господин Нанзълок би искал още малко от сандвичите с краставичка.

Тя скочи от мястото си, за да му ги предложи. Много беше приятно, когато беше така послушна и приятелски настроена.

– Все още не сте идвали в Маунт Уидън, мис Лий – каза той.

– Не ми е дошло на ум.

– Това май не е съвсем по съседски, О, знам какво ще кажете – че не сте дошла тук да правите визити, а да бъдете гувернантка.

– Точно така е – отвърнах рязко.

– Къщата ни нито е толкова древна, нито толкова голяма, колкото тази. Тя няма история, но е приятно място и съм сигурен, че сестра ми ще бъде възхитена, ако вие и Алвиън ни посетите някой ден. Защо да не дойдете на чай у нас?

– Не съм сигурна… – започнах, когато той ме прекъсна:

– Дали влиза в задълженията ви? Ще ви кажа как ще го направим. Вие ще доведете Алвиън да пие чай в Маунт Уидън. Сигурен съм, че в задълженията и на най-съвестната гувернантка би влизало да заведе момиченцето, за което се грижи, на гости и след това да го върне вкъщи.

– Кога да дойдем? – попита Алвиън.

– Поканата важи по всяко време.

Усмихнах се. Знаех какво означава това. Той просто си приказваше и нямаше никакво намерение да ме кани на чай. Представих си го как идва в къщата и се опитва да флиртува с госпожица Джансън, която, според това което казват всички, е била привлекателна млада дама. Познавам този вид мъже, казвах си аз.