Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)

За окото на обикновения наблюдател огромните жълти машини се движеха сякаш безцелно напред-назад. Ако земята можеше да говори, сигурно щеше да пищи, тъй като тонове от нея биваха изгребвани, натоварвани на камиони и извозвани. Сцената напомняше за бойно поле: във въздуха се носеха червен прах и вой на камиони, булдозери и багери, хората крещяха.

Както щеше да каже по-късно Карлайл, "въпреки отношението на човек към строежа на пътища, трябва да се признае, че в него има нещо страшно мъжествено с всичките тези огромни машини, с цялата тази мощ. По отношение на доминирането на човека над природата то не може да се сравнява а ядрените оръжия, но е най-доброто след тях."

 Карлайл бе в избелелите си джинси, старото кожено яке, работните си кубинки и жълтата кърпа на главата. Косата му се спускаше към раменете. Индианецът бе в стандартната си униформа – джинси и джинсово яке, черна шапка и каубойски ботуши, риза в стил уестърн. Всеки от тях държеше в ръка малка дървена флейта. Стояха един до друг точно пред булдозера, току-що пресякъл щатски път 42 и тръгнал нагоре.

Зяпачите продължаваха да прииждат. Повечето оставяха колите си директно на шосето и то беше заприличало на паркинг. Хората заставаха на петдесетина метра от Карлайл и индианеца, разговаряха, кимаха, сочеха към двамата, клатеха глави. Някои се усмихваха или дори се смееха с глас, но повечето бяха сериозни. Случващото се изместваше по-ранните спорове на Карлайл от нивото на лесни за пренебрегване абстракции към това на трудна, очевидна реалност.

Във въздуха се надигна още червен прах, понесе се над главите на зрителите и се спусна над множеството коли, сред които се виждаха въртящи се сини светлини и се чуваше воят на полицейски сирени. Ралф Плаймър, мениджър на "Ф.Дж. Ремкин и Синове", контрактори на тази част от магистралата, която щеше да минава през щата, си проправи път през тълпата, за да доближи до Карлайл и индианеца. Въобразяваше си, че може да ги уплаши и да ги накара да се откажат от смешната си демонстрация.

– Умолявам и двама ви да се махнете от пътя. Но ще ви помоля само веднъж. След това ще става дума за вашите задници, не за моя.

Карлайл не каза нищо. Индианецът не каза нищо.

Плаймър се извърна и се отдалечи, правейки знак на булдозера да продължи пътя си. Шофьорът на машината, със синя бейзболна шапка на главата и огледални слънчеви очила, превключи скоростите и потегли към двамата протестиращи.

Една жена от тълпата, Марси Инглиш, се спусна, с плач към индианеца и Карлайл. Дръпна якето на Карлайл и извика:

– Карлайл, това е истинска лудост, ще те наранят. Моля те, спри. Всичко е приключило, не виждаш ли?

Макар че крещеше, шумът от приближаващия булдозер заглуши думите ѝ.

– Махай се оттук, Марси. По дяволите, бягай оттук! Нямам представа какво ще се случи.

– Карлайл издърпа якето си от ръцете ѝ и Марси се оттегли, бършейки очи с ръкава на дъждобрана си.

Карлайл виждаше Сузана Бентийн на около трийсетина метра от него. По лицето ѝ се четеше загриженост. Сузана имаше сериозни резерви по отношение на тази демонстрация и ги бе изразила пред двамата. Но Карлайл и индианецът вече бяха взели решението си.

Индианецът засвири на флейтата си. Звукът се вряза в рева на машините, блъсна се във воя на полицейските сирени. Булдозерът бе на трийсет метра от тях и продължаваше да напредва. Карлайл доближи своята флейта до устните си и също засвири. Звуците на двете флейти се сляха в единна хармония.

Заваля. Дъждът превръщаше червената пръст в лепкава кална маса. От Фолс Сити бе пристигнал телевизионен екип и сега операторът и репортерът застанаха зад Карлайл и индианеца. Към тях се присъединиха фотографът и репортерът от "Хай Плейнс Инкуайърър", изпратени да отразят унищожаването на горичката на ястребите на Тимерман Дъждът пада все по-силно...

Дрънчене на машини...

Светлините на колата на шерифа приближават от изток...

Веригите на булдозера се обагрят в яркочервено, цветът на земята...

Сирени...

 Викове на хора...

Крясъците на Ралф Плаймър, насочени към шофьора на булдозера: "Прекалено дълго ги търпяхме тези кучи синове..."

Булдозерът приближава...

Карлайл и индианецът продължават да свирят на флейтите си...

Камерите снимат Карлайл, индианеца и един мъж, известен като човека патица, застанал до първите двама в своето огромно палто, под събраните ревери на което помръдва някаква подутина...

Развълнувани репортери, крякащи пред микрофоните си...

Полицай, каращ тълпата да се отмести, за да направи път на патрулната кола, с мъка придвижваща се през калния терен. Още полицаи, тичане, подхлъзване, пързаляне по посока на Карлайл и индианеца...

Булдозерът спира на три метра от Карлайл, индианеца и човека патица. В измитото от дъжда гребло се отразяват размазаните образи на тримата мъже; лицата им са удължени, телата – изкривени в странни форми: малка консервна армия от някакво друго време...

Карлайл и индианецът продължаваха да свирят своята проста мелодия, човекът патица все така придърпваше един към друг реверите на палтото си и буташе надолу плетената си шапка. Булдозерът отново тръгна, приближи още няколко сантиметра. Шофьорът спусна греблото и започна да избутва нарастваща купчина кал към тримата мъже.

Четирима полицаи доближиха едновременно Карлайл, индианеца и човека патица, а пети започна гневно да крещи на шофьора на булдозера, който спря машината и изключи двигателя. Дъждът се усили още повече. Изведнъж целият терен утихна. Всички машини спряха, хората стояха и гледаха. Чуваше се само плисъкът на дъжда и гласовете на полицаите, обръщащи се към тримата протестиращи. Един от наблюдателите на зрелището, застанал най-отзад на тълпата, бе едър мъж с черна брада, облечен в армейско яке и шапка с надпис "ВОИН НА ЗЕМЯТА" отпред. Хората стояха настрана от непознатия, но поглеждаха към него; започнаха да си шепнат, когато той приближи към Вещицата и ѝ заговори.

Една патрулна кола си проправи път сред калта и спря на шест метра от мястото, където се водеше разговорът между протестиращите и полицаите. Карлайл поклащаше глава в отговор на онова, което му бяха казали. Индианецът продължаваше да свири и един от полицаите му нареди да спре.

Той обаче продължи и полицаят издърпа флейтата от ръцете му, крещейки:

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

- Гледам бизона – отвърна индианецът.

Човекът патица мълчеше, държейки с две ръце реверите на палтото си, а очите му остро се стрелкаха във всички посоки. Нещо под палтото му замърда енергично.

Тримата протестиращи бяха закопчани с белезници, отведени до патрулната кола и набутани на задната седалка, а един от полицаите взе в ръце патицата, чудейки се какво да прави с нея. Сузана Бентийн предложи да вземе патицата, а Марси Инглиш на свой ред я пое от нея с обещанието да се грижат добре за птицата в тяхното ранчо.

Вратите на патрулната кола се захлопнаха. Червените светлини запремигваха, сирената зави и колата с криволичене пое към Ливърмор през червената кал. Една и съща мисъл се въртеше в главите на всички: това със сигурност трябваше да е краят на войната в Йеркс Каунти и тя се беше свела до размазани от калта и дъжда образи на двама дългокоси мъже в белезници и на третия, смятан за луд от жителите на града, натъпкани в патрулна кола, поела на изток през една влажна априлска сутрин.

Когато репортерите се обърнаха за коментар към наблюдателите, повечето отказаха да говорят. Някои очевидно изпитваха задоволство от ареста на Карлайл и индианеца, други просто клатеха глави и се извръщаха настрана, когато някой микрофон доближеше лицата им. Марси и Клод Инглиш отказаха да коментират. Сузана Бентийн беше изчезнала.

Един господин, Гейб O' Рурк, обаче отговори кратко и ясно на репортерския въпрос. Когато го попитаха какво мисли за разигралата се драма, акордеонистът изрече едно-единствено енигматично изречение:

– Това беше първокласно танго, едно от най-добрите, които някога съм виждал.

И така, Строителя, Флейтиста и човекът патица изразиха своя символичен протест, който се оказа безплоден. Карлайл разбра, че всичко е загубено, когато видя отражението си в греблото на булдозера. Бяха загубили, но не бяха победени. Бяха крещели срещу вятъра.

В публичните регистри можем да срещнем името на един мъж, Карлайл Макмилън, и на друг, идентифициран като Артър Сладката трева, който на въпроса, зададен му от сержанта в участъка за годините му, бе отвърнал "стар". След като му казаха, че подобен отговор е неприемлив, господин Сладката трева бе променил отговора си на "сто и пет". Двамата бяха обвинени в дребно хулиганство и задържани в ареста за няколко часа, после – освободени, понеже Карлайл плати глобите, наложени им за притесняване на обществото. Трябва да се отбележи обаче, че господин Сладката трева заяви, че е готов да остане в затвора, докато не изплати сам глобата си с нужните часове общественополезен труд. След като направи опит да разпита човека патица, магистратът препоръча той да бъде освободен, без да му се предявяват никакви обвинения.

По-късно, докато седяха във всекидневната на Карлайл, Сузана отбеляза:

– Артър беше прав, струваше си да бъде направено. Поне защитихте нещо, различно от бетон. Веднъж Флейтиста ми каза, че ако не можеш да закрепиш посланието си на рогата на някой бизон, трябва да го изпратиш по крилцата на пеперуда. Вие изпратихте послание, пък макар и на пеперудени крилца.

Хората от Йеркс Каунти запомниха протеста и дълги години след това говореха за него. Как един бял човек, един индианец и един луд бяха предизвикали булдозерите, свирейки на флейта, и бяха отказали да се помръднат пред всякакви аргументи за прогрес, макар на всички да беше ясно, че бледоликият, индианецът и, разбира се, човекът патица грешаха. Като капак на всичко фотографът от "Инкуайърър" спечели наградата "Пулицър" за своята снимка на Артър Сладката трева, Карлайл Макмилън и човека с дългия до земята балтон, отразени в греблото на един булдозер.

***

 След ареста на индианеца и Карлайл силният дъжд забави строителството на магистралата с още шест дни. Когато работата бе възобновена, Сузана и Карлайл се качиха на пикапа му, потеглиха западно от Саламандър, паркираха и прекосиха пеша ранните майски поля, за да стигнат до един хълм, от който се виждаха горичката на ястребите на Тимерман и мястото, на което Карлайл бе издигнал къщата в чест на Коуди.

Намериха едно местенце, където топлото слънце падаше нежно и приятно върху земята, седнаха там и започнаха да наблюдават как първият булдозер пълзи нагоре по посипаната с чакъл алея. Шофьорът беше със синя шапка и огледални слънчеви очила. Зад него се движеше камион с мъже, въоръжени с автоматични резачки.

Когато булдозерът влезе в двора, Сузана взе ръката на Карлайл в своята и по страните ѝ потекоха сълзи. Карлайл стисна зъби, заслушан в превключването на скоростите на булдозера. Шофьорът не спря нито за миг, продължи да превключва на все по-ниска скорост и да се придвижва нагоре през поляната – угнетителен, сюрреалистичен, непоколебим символ на нещото, наречено прогрес. Без да се усеща, Сузана забиваше все по-болезнено ноктите си в ръката на Карлайл.

Първото, което булдозерът нападна, беше атриумът. Трийсет секунди след пристигането си там той удари безпощадно южната стена на монумента на Коуди. Карлайл чуваше как цепещите се дъски от секвоя пищят, докато гвоздеите, които бе забивал един по един, изскачаха от гнездата си. Къщата се наклони, после придоби гротескна форма. Карлайл си помисли за Коуди, както и за всичките дълги дни под парещите лъчи на слънцето, за всичките безкрайни нощи, в които беше спал заедно с жълтия котарак в пикапа си, докато вихрите завъртаха снега около тях двамата, за часовете работа на светлината на газената лампа – шкуркане, заглаждане, подготвяне на повърхностите, завършването им и правенето на всичко, което трябваше да бъде свършено между тези дейности, точно така, както трябваше да бъде направено. Виждаше струпания дървен материал, Гели, приближаваща по пътеката по здрач, Сузана, седнала гола сред възглавниците на тавана, с жълто перо в косите. Виждаше всичко и сега то се разпадаше пред очите му, докато те се взираха в трийсетте акра, които му бяха принадлежали.

Къщата бе разрушена за по-малко от десет минути, мястото бе подравнено. Дойде редът и на работилницата; беше ѝ нужен един-единствен удар. Булдозерът се придвижи по посока на езерцето. Бентът беше затлачен, така че не създаде никакви проблеми – освободена, водата от езерото се спусна към потока. През бинокъла си Карлайл виждаше как дребните рибки се мятат и плъзгат надолу заедно с пенливата вода. Докато булдозерът се занимаваше с езерото, един от работниците включи електрическата си резачка и се захвана да реже дъбовете, изправили снага до мястото, където допреди малко се бе издигала къщата. Дърветата се предадоха лесно и когато с трясък се сгромолясаха на земята, къщичките за прилепи, закачени сред клоните им, се премазаха под тежестта на дънерите.

От другата страна на шосето не беше по-спокойно. Ястребите на Тимерман тревожно кръжаха над дърветата, докато мъжете с резачките напредваха през малката горичка. В началото на алеята на Карлайл се виждаха двама мъже с жълти шапки, облегнали се на капака на една кола, съсредоточили поглед върху опънатата пред тях карта.

– Карлайл, не издържам повече. Да си вървим – каза Сузана и се надигна от мястото си.

Той кимна в знак на съгласие, ритна буца пръст и тръгна с нея. Обърна се назад само веднъж, за да види как булдозерът зарива езерцето. След няколко часа земята там щеше да бъде напълно изравнена. Работниците хвърляха остатъците от къщата и работилницата върху каросерията на камиона, а ястребите на Тимерман кръжаха високо в небето, над воя на жълтите електрически резачки в нетрепващите ръце на мъжете с оранжеви каски. Карлайл се запита дали ястребите се чудят какво става. Може би да, а може би не.

До края на деня нямаше да е останала и следа нито от Уилистън, нито от Карлайл, нито от ястребите на Тимерман и Карлайл импулсивно реши, че трябва да даде малък символичен израз на възмущението си. Вдигна един голям камък и го хвърли с все сила към булдозера. Камъкът падна доста далеч от целта, подскочи два пъти и спря. В момента, в който камъкът замря, водонапорната кула в Саламандър избухна в оранжеви пламъци и парчетата от нея се поръсиха върху намиращата се наблизо местна ремонтна работилница.

По-възрастните ястреби обезумяха. Опитваха се да помогнат на малките, които още не можеха да летят, да се издигнат във въздуха – далеч от падащите дървета и рева на резачките. Сузана Бентийн дръпна Карлайл за якето и отново рече:

– Карлайл, моля те, нека да си вървим.

Карлайл отказваше да помръдне. Стоеше като замръзнал на мястото си и дишаше тежко от насъбралата се в гърдите му емоция. В този момент се разнесе изстрел от пушка и след него се възцари тишина. Всички погледи се извърнаха към шосето. Никой не беше забелязал стария, изгнил от ръжда буик, който бе свърнал от щатски път 42 и бе поел към Хълма на вълка. Колата се движеше бавно през червената прах към горичката на ястребите. Приближаваше към мястото, където стояха инженерите и разглеждаха плановете си. Резачките замлъкнаха, работниците се чудеха каква роля щяха да изиграят в техните сутрешни занимания старият буик и изстрелът от предното му стъкло. Не откъсваха поглед от Джордж Ридик, докато той излизаше от колата си, обърнал цевта на пушката си нагоре, опрял приклад на хълбока си.

Ридик предъвка незапалената пура в устата си и се обърна към мъжете:

– Добро утро, джентълмени. Не разполагате с много възможности за избор. Всъщност възможността е само една: измитайте се оттук!

Той смъкна пушката и зареди; пронизителното щракане на предпазителя придаде допълнителна тежест на думите му. Джордж Ридик насочи пушката си към път 42 и спокойно, но твърдо произнесе:

– Мърдайте, всички. Сега!

При тези думи мъжете с каски затичаха надолу по пътя, водещ към посоченото им шосе.

Между гнева и радикализма има много тънка граница. Карлайл се беше намирал на тази граница и колебливо бе пристъпил от другата ѝ страна по време на демонстрацията заедно с индианеца и човека патица. Но Джордж Ридик бе прекосил границата много, много отдавна и продължаваше да върви в територия, където малцина бяха вървели, навлизаше в дълбини, където мозъкът му преставаше да функционира по нормален начин. А онова, което щеше да се случи лично на него, изобщо не засягаше Джордж Ридик.

Две неща бяха предпазвали Ридик през годините. Първото бе дързостта му. Хората просто не очакваха, че някой може да се държи по такъв начин. Както например, когато бе влязъл в централния офис на "Континентал Цианид", бе изскубнал кабелите на телефонното табло в рецепцията и бе заповядал на рецепционистката да отключи стъклените врати към офисите – нещо, което тя изпълни с ръката на Ридик около гърлото си.

Главният директор му беше изкрещял: "Това е тероризъм!"

Ридик хладно му се бе усмихнал: "Напълно си прав, тероризъм е. Приготви се да познаеш ужаса."

Като се изключеше дързостта му, Джордж Ридик бе случайна променлива величина. В действията му нямаше схеми, нямаше предвидимост; трудно беше да бъде проследен, невъзможно – да бъде изпреварен. Можеше с месеци да си кротува в своята планинска колиба край Седона, да се катери по скалистите пътеки, докато гневът му нараства. После внезапно някакъв примитивен инстинкт се събуждаше у него и той минаваше в действие. И все пак, въпреки огромния му гняв и бруталните му методи на действие, той не беше убивал човек от времето, в което бе бродил из джунглите на Камбоджа.

Предишния следобед местните момчета се бяха опитали да предизвикат Ридик, така както бяха направили и с Карлайл. Ридик си вървеше по главната улица на Саламандър, когато Хак Кенбъл тръгна подире му. Нещата обаче не се развиха така, както с Карлайл. Ридик се разправи с Хак точно за четиринайсет секунди. Нахалникът риташе и се бореше за глътка въздух след половин дузината каратистки удара във врата и в други критични участъци на тялото, след което с един ритник в лицето Ридик го запрати през прашната витрина на онова, което някога бе универсалният магазин на Шърлийн. Марв Умтън се опита да се намеси в защита на Хак и Ридик просто строши глезена на Марв, стъпвайки върху него, после реши да направи същото и с другия, след като така и така се беше захванал с тази работа. Фред Мъмфорд, бидейки единственият представител на полицията в града и със силно развит инстинкт за оцеляване, отказа да арестува Ридик, заявявайки, че Хак Кенбъл бе започнал първи.

Два часа преди Ридик да се появи пред горичката на ястребите, трима членове на ИУВ, Източния университет във Вашингтон, изтъркаляха един варел с пилешка кръв в офиса на Рей Дарджън. Щетите, нанесени на офиса и на паркирания отзад линкълн континентал на Дарджън, възлизаха на седемдесет хиляди долара. Дарджън чу врявата още преди да е достигнала до личния му кабинет и побърза да заключи. Джордж Ридик разби вратата с ритник, притисна Рей Дарджън към стената и изсипа половин литър пилешка кръв в гърлото му, след което го остави да повръща върху бежовия мокет на стойност двеста долара на метър.

Трийсет минути след операцията срещу Дарджън нов варел кръв бе изтъркалян в офиса на Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата. Маргарет Андрюс успя да избяга през задния вход и използва телефонния автомат на ъгъла, за да се обади на господин Фланиган, който по това време се намираше във Вашингтон, за да изрази загрижеността си пред една сенатска комисия във връзка с инициативата Рио Гранде и потенциалното ѝ отражение върху бъдещето на икономиката в неговия избирателен район. '

След като свърши всичко това, Ридик свали регистрационните табели на стария буик, заличи всички идентификационни номера на колата и накара останалите членове на ИУВ да поемат към планините с думите:

– Това може да приключи зле. Останалото ще свърша сам.

Ридик изви буика така, че да застане напряко на шосето, съвсем близо до горичката на ястребите.

Напълни джобовете си с амуниции. Десен джоб: гилзи за пушката. Ляв джоб: пълнител с патрони за беретата. Облегна лека картечница уинчестър на капака на колата и сложи до нея кутия, пълна с ленти с патрони. Отпиваше вода от манерката си и чакаше. Нямаше план. Каквото предстоеше да се случи, щеше да се случи. Дори не беше сигурен защо прави всичко това – може би заради завършека на нещата, заради състоянието "няма вече", в което бе изпаднал мозъкът му.

Пристигнаха щатските полицаи, запознаха се със ситуацията и се обадиха за помощ. Три часа по-късно Джордж Ридик се сблъска със стандартните съобщения по мегафони и с отрядите за бързо реагиране. Срещу него се изправиха петдесет-шейсет въоръжени мъже, мегафоните все така му говореха, опитвайки се да го убедят да се предаде. Той, изглежда, не осъзнаваше всичко това.

Подкрепленията пристигнаха в ранния следобед. На осем километра северозападно, на върха на Хълма на вълка, гореше огън и от него се надигаше едва забележим пушек. Ридик го видя.

Отрядите се раздвижиха в опит да го наобиколят. С прецизността на експерт Ридик насочваше картечницата срещу тях, за да ги държи на разстояние, и от време на време стреляше над главите на униформените. Нямаше нищо лично срещу ченгетата, но знаеше, че те ще направят опит да го обезвредят, когато се стъмни. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение освен борбата и отмъщението.

Час преди слънцето да се скрие зад хоризонта, по червеникавия коларски път запъплиха стари коли и пикапи, приближаваха към горичката на ястребите. Когато фалангата от полицаи спря кервана, от колите изскочиха седемдесет и пет сиукси от клана лакота, както и представители на други племена, предимно членове на Движението на американските индианци, водени от Ламон Гарвановото крило. Индианците тръгнаха към горичката, без да обръщат внимание на кънтящите от мегафоните предупреждения да спрат. Образуваха жива верига около по-големите дървета, докато двама от членовете на ИУВ със засъхнала пилешка кръв по дрехите, пренебрегнали заповедта на Ридик да се оттеглят, започнаха да удрят с пръчки по стволовете на дърветата. След като в офиса на ДАИ стигна вестта за действията на Ридик, Ламон Гарвановото крило каза:

– По дяволите! Да вървим да направим и ние нещо по въпроса, вместо да се моткаме тука като тайфа изпаднали индианци, чакащи подаяния.

Стъмни се. Преговорите с Ламон Гарвановото крило продължиха на фона на удрящите се в дънерите пръчки. Един отряд полицаи се придвижи по посока на Ридик. Мъже, тичащи, приведени, падащи по корем, разговарящи помежду си по малките си радиостанции. Бяха на трийсетина метра от старата кола и през очилата си за нощно виждане добре различаваха силуета на картечницата, опряна в капака на старата развалина. Още тихи разговори по радиостанциите, обилно потене, подготвяне за действие. Последен щурм. Проверка на оръжието, придвижване в зигзаг към барикадата на Джордж Ридик. Когато пристигнаха, не завариха нищо друго освен картечницата, лежаща върху капака на колата.

На запад, недалеч от мястото, където се извършваше щурмът, около останките от угаснал огън на върха на Хълма на вълка седяха двама мъже. Разговаряха тихо. Единият беше стар и носеше широкопола шапка, украсена с мъниста. Шапката на втория имаше лого "ВОИН НА ЗЕМЯТА". Поздравиха жената, която се изкачи на върха и седна при тях. Докато разговаряха, един федерален съдия от Фолс Сити, разкъсван от противоречия и разтревожен за политическия отзвук, бе подтикнат към действие от адвокат на ДАИ, който го бе информирал за последните новини от предната линия на бойните действия, тоест от горичката на ястребите, и бе на– стоял, че магистратът от Фолс Сити ще бъде държан отговорен за всяко евентуално кръвопролитие там. Петицията на сиуксите беше уважена и съдията бе издал заповед за временно преустановяване на строителството на магистралата в участъка, където се намираха погребалните индиански могили, докато въпросът относно истинското съдържание и собствеността на могилите не бъде окончателно решен. В издадената от него заповед съдията беше написал следното:

"В традиционен план Петата поправка на Конституцията, касаеща частната собственост, винаги е била пределно ясна в подобни случаи. Но скорошните претенции на местните индианци, както и на други племена из цял свят, като австралийските аборигени например, накараха съдилищата да се спрат, преди да разрешат разрушаването на културното наследство на тези хора, въпреки че останките от това културно наследство могат да се намират в земя, която е частна собственост. Следователно целта на тази заповед е да се даде време за съдебно оспорване, засягащо ограниченията на конституционните права относно диспозицията на такива артефакти."