Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 21 страниц)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Според представите ни онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, беше сравнително малка война. Малка и примитивна. Може и да сте зърнали да я споменават с няколко думи в някой вестник или в някой едноминутен телевизионен репортаж, а после да сте я изтласкали назад в съзнанието си като една от онези гадни малки дрязги в онези далечни затънтени места, които нямат отношение към вашия живот. Причините за усложняването на отношенията са комплексни и оплетени. Някои водят началото си отпреди век, че и повече. Дали въпросната война щеше да избухне, ако Карлайл Макмилън не се бе появил в Йеркс Каунти? Трудно е да се каже. Факт е, че той така или иначе дойде.

През първата си вечер в Саламандър Карлайл Макмилън спря в супермаркета в края на града, погълнат от мисли за жената, която бе минала пред фаровете му, а после го беше изчакала да отмине, след като бе направил обратен завой и бе потеглил надолу по Главната улица. В главата му се въртяха думи, идваха отново и отново, нашепваха му за цветя и вятър, за сладко-горчиви спомени. Не му беше ясно дали думите се раждаха в мозъка му, или идваха от радиото в пикапа. Дали не му ги бе прошепнала жената, докато я подминаваше? "По дяволите – каза си той, – това място си играе с главата ми." Той напълни резервоара на пикапа и влезе да плати. Стек от шест бири, плюс сметката за бензина му излязоха седемнайсет долара и осемдесет и седем цента. Магазинът беше празен, с изключение на разчорлената жена на средна възраст зад касовия апарат и един облечен в костюм, мъж, който говореше от телефонния автомат до вратата. Мъжът беше уморен от очевидно тежкия си работен ден, облягаше се на стената, докато говореше. Скръстени в глезените крака, кафяви кожени обувки с пискюли – от скъпите, окаляни от дъжда през деня. Когато от другия край на линията се включи телефонен секретар, той се отпусна още повече върху стената и заговори:

– Здрасти, Кал. Обажда се Бил Фланиган от Корпорацията за развитие на високопланинските плата. Секретарката ми ми каза, че трябва спешно да се свържа с теб. Съжалявам, че все се разминаваме. В момента е – поглежда към часовника си – девет и петнайсет вечерта, вторник, двайсет и седми. Намирам се в Саламандър, на около петнайсет километра североизточно от Ливърмор. Бях тук с Рей Дарджън, за да огледаме мястото, за което бяхме говорили. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да се отбия в офиса си. Позвъни ми там. Нямам търпение да чуя как се развиват нещата при теб. Тук сме силно развълнувани от плановете на сенатора.

Карлайл се върна в пикапа си и пое по щатски път 42 към мястото, където шосето се пресичаше с магистрала 91; пред него вървеше кола със знака на официалните щатски власти отстрани. Колата бе потеглила от супермаркета непосредствено преди него, а педалът на газта ѝ се натискаше от кафява кожена обувка с пискюли.

Щом стигна до магистрала 91, Карлайл зави на юг, предполагайки, че в следващия град, Ливърмор, трябва да има мотел. Не се излъга. Главният мотел, едно от онези семейни предприятия, където натискаш звънеца на тезгяха и от вратата, служеща за вход към семейните покои, се появява жена, облечена в зелена памучна рокля на оранжеви цветя. Карлайл беше забелязал, че в осемдесет процента от случаите, ако човек погледнеше над рамото на жената, докато тя търсеше ключа за стаята, виждаше мъж по потник и с чехли на краката, забил поглед в телевизора. Значението на тази повтаряща се жива картина му убягваше.

Жената го погледна.

– Номер двайсет и две. Като излезете оттук, свивате вляво, втората врата, броено от края.

Карлайл беше уморен, раменете му се бяха привели напред. Тъмнокафявите му очи срещнаха за момент очите на жената. Тя бързо сведе поглед, после отново го вдигна, за да проследи отдалечаващия се гръб на новопристигналия. Малкото звънче, прикрепено към рамката на вратата, звънна, когато Карлайл я затвори.

Жената въздъхна и се върна във всекидневната, където се строполи върху един стол до мъжа с потника и чехлите, разкъса опаковката на един шоколадов десерт с карамел и каза:

– Видя ли онзи? Нещо в него малко ме плаши. Наполовина хипи, наполовина индианец, наполовина нещо друго, койот, може би. Не даде адрес и плати в брой. Как може човек да няма адрес в днешно време? .

Потникът нищо не отвърна.

Телевизорът каза:

– Ще бъдем с вас след момент, а сега чуйте съобщенията от вашия местен канал.

Карамелът залепна за зъбите на жената, когато тя отхапа от десерта и сдъвка хапката.

Карлайл хвърли брезентовите си торби върху едно от двете единични легла, застлани с протрити кадифени кувертюри, отпусна се върху стола от черен напукан винил и отвори бутилка бира. Камионите се носеха по магистрала 91. Той посегна през рамо и изгаси осветлението. Единствената светлина в стаята идваше от една примигваща флуоресцентна лампа над мивката в банята. Намираше се някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини, на север от Небраска и на юг от Канада. На отсрещната стена имаше снимка, изобразяваща индианец с препаска около слабините, възседнал пони и засенчил очи с дясната си ръка, вдигната успоредно на челото. Индианецът гледаше към залязващото слънце, а в платото, разстилащо се в краката му, не се виждаха никакви бизони.

Карлайл се облегна назад, плъзна се надолу и вдигна крака върху по-близкото до него легло. Жената от Главната улица на Саламандър отново завладя мислите му. Лицето, червеникавата коса, зелените очи, наблюдаващи го, докато той отминаваше. Такава жена в Саламандър, на гъза на географията? Беше я виждал някъде и преди или поне жена, подобна на нея. Не точно от плът и кръв естествено. Може би в някой стар сън, който е трябвало да запише, но бе пропуснал да го стори. Стисна бутилката бира между краката си, главата му се отпусна върху рамото. Жената изчезна от мислите му.

***

Подобно на повечето хора и Карлайл Макмилън се беше изградил като личност както целенасочено, така и по стечение на случайността. Едно решение тук, друго – там. Връщайки се назад в миналото, някои от въпросните решения бяха добри, други – лоши. Изходът от изборите, които бе правил, се определяше от рационални усилия, смесени с непредвидимостта на случките, надвисващи над рамото му в моменти, в които най-малко ги беше очаквал. С други думи, играта на ези и тура, съпътстваща всяко обикновено съществуване. Несигурност, ако трябва да се изразим по друг начин.

От самото начало Карлайл Макмилън бе живял в по-голяма несигурност в сравнение с повечето хора. Той се беше появил на този свят преди малко по-малко от четири десетилетия като извънбрачен син на една жена на име Уин Макмилън и мъж, чието име тя или никога не бе знаела, или бе забравила. От малкото, което майка му му беше казвала, Карлайл бе добил само бледа и променлива представа за своя баща.

И така, през цялото си детство и дори в по-зрелите си години той си представяше този мъж само като тъмен силует, яхнал мотор – от онези, големите, които бяха направени да издържат на големи разстояния. Мъжът караше по крайбрежната магистрала на юг от Кармел на фона на залязващото слънце, пресичаше високия мост, където океанът се врязваше дълбоко в скалите. А жената, седнала зад него? Може би обгърнала ръце около кръста му, с развята от вятъра коса? Това трябва да беше майката на Карлайл Макмилън, преди много, много години.

Тя и мъжът бяха прекарали само два дена заедно, но и те бяха достатъчни. Достатъчни, за да се зачене момче на име Карлайл.

Спомня си топлия пясък под гърба си, докато лежеше до него. Никога не забрави колко топъл беше пясъкът през онзи късен септември. Спомня си и странното му тихо излъчване, което по-късно забелязваше и в сина си. Усещаше, че той знае тайни, чува слабата музика на едно далечно минало, което беше само негово. И въпреки това фамилията му ѝ убягваше. Мисли, че ѝ я бе споменал веднъж, но тогава двамата седяха край запаления на открито огън на ръба на живота и пиеха домашно приготвена бира. Не, не си спомня фамилията му.

Както веднъж беше казала, "в онези дни имената изглеждаха някак маловажни. Знам, че сигурно ти е много трудно да го разбереш, Карлайл, но така го чувствахме тогава. Сега се измъчвам, че не мога да се сетя за името му – повече заради теб, отколкото заради себе си."

И така. Беше му казала всичко, когато той бе на дванайсет години. Седяха един до друг на стълбите пред къщата им в Мендосино. Тя бе прегърнала слабото мълчаливо момче и бе облегнала глава на неговата, докато му говореше, а ароматът на току-що измитата ѝ коса преобладаваше над всички други майчински миризми в нея. Той я слушаше и я обичаше заради безпощадната искреност, с която му разказваше за щастието, че го е родила, дори заради развълнуваните нотки в гласа ѝ, когато говореше за мистичното сексуално отдаване на онзи мъж. Въпреки че на годините, на които бе, на Карлайл му беше трудно да си представи нещо от този сорт, още повече пък – включващо майка му.

Всичко това – нейната искреност, нейната грижовност – беше добре, но не и достатъчно. Карлайл Макмилън тайно копнееше за баща, който да му даде увереността, че всички случайни и могъщи чувства, бушуващи в гърдите му, един ден ще се синтезират в ясна и полезна мъжественост.

Освен това в продължение на години го измъчваше гняв. Гняв заради неопределеността, заради това, че Уин Макмилън най-спокойно се беше чифтосала с някакъв непознат, който после бе отпрашил на север през обагрените в топли цветове дървета на настъпилата есен и просто беше изчезнал. Отне му време и доста размишления, но накрая успя да се примири с всичко. Или поне с по-голямата част от нещата. И все пак налице бяха неяснотата, чувството за незавършеност, любопитството относно точно определена вълна в потока на гени, от който той бе формиран. Някои казваха, че до известна степен приличал на индианец с ясно изразените си скули, характерния леко гърбав нос и дългата тъмна коса, която понякога завързваше с червена кърпа като апах. Тази идея донякъде му харесваше, макар да нямаше никакъв начин да разбере дали беше истина, или не. Когато хората го питаха дали във вените му не тече индианска кръв, той мълчаливо вдигаше рамене и ги оставяше да си вадят сами заключенията.

И още нещо – почукването. Така го наричаше той. Беше започнало още когато беше дете и не го бе напуснало през годините. Нещо дълбоко в него, идващо от неизвестен източник. Когато мълчеше, до него достигаха сигнали, едва доловими и далечни, може би от спиралата на неговата ДНК – той по-скоро ги усещаше, отколкото чуваше. Сякаш дива котка си играеше с прашни телеграфни клавиши в малката гара на обсебен от духове град: чук... пауза... чук... пауза... чук, чук... и по-нататък – в същата последователност. Това беше един от сигналите. Имаше и други.

В началото му се струваше невероятно, дори – химерно, но си представяше, че баща му му изпраща някакво съобщение по пътя на кръвните връзки. Мислите му течаха по следния начин: баща му нямаше представа, че той съществува, но генният му код знаеше, тъй като беше част и от неговия. Кодовете знаят, че Карлайл съществува, биологичният му вид го знае. Карлайл бе от рода на баща си и носеше неговите гени. Следователно в известен смисъл баща му също знаеше. Логиката му беше крехка, но той откриваше някакъв смисъл в нея, стига да не се заравяше прекалено надълбоко.

И така, Карлайл започна да вярва, че баща му е свързан с тези сигнали, че е там някъде, общуваше с него. Той се напрягаше да го чуе и на свой ред му говореше:

– Кой си ти, човече? По дяволите, усили звука, остани в ефир. Кажи ми нещо за себе си, та и аз да разбера повече за мен самия. Кое е това, което зная, а нямам представа, че го знам? Но сигналите бяха неясни, изчезваха много скоро, след като се появяха, и след всяка подобна случка Карлайл се чувстваше някак изоставен и малко се самосъжаляваше.

Улавяше сигналите предимно когато беше спокоен и доволен от себе си. Преди година-две те внезапно бяха престанали. Карлайл Макмилън бе отишъл на място, където нямаше миг спокойствие. Бе започнал да се отдалечава от истинското си "аз".

Когато беше най-обикновено момче от Мендосино, един стар дърводелец на име Коуди Маркс го бе научил да върти чука и да реже с трион по-добре от всеки друг. Две десетилетия по-късно той осъзна, че предава доверието на стареца и това разяждаше сърцето му. Непрекъснато мислеше колко се е отдалечил от онова, което Коуди Маркс се опитваше да направи от него. Колко? Много. Прекалено далеч бе от строителя на красиви и трайни неща, какъвто му се искаше да бъде. Когато се връщаше назад в спомените си, не можеше да разбере как се беше стигнало дотук. В хода на житейския си път незначителните избори, които бе правил, бяха довели до огромни последици. Фокусирането върху незабавното го беше отклонило от правия път и го бе отвело към корумпирано и неприятно бъдеще – бъдеще, в което той никога не беше изпитвал желание да живее. Някъде насред всичко това мечтата му да се реализира като майстор-творец се бе изгубила, а Коуди беше изблъскан на заден план.

Сметките трябваше да се плащат. Какво пък толкова, по дяволите? Приемаш някоя скапана оферта само заради парите и това е. Още сметки, нова бърза оферта, посредствена работа. Свършваш я, вземаш си парите, тръгваш си и се захващаш със следващата поръчка, за да си платиш новите сметки. Така стояха нещата.

Наречи го жестока реалност, мислеше си Карлайл, наречи го оцеляване в един суров свят, наречи го както си искаш. Това не правеше действителността по-хубава, отказването от мечтите, мълчаливото, пълзящо, почти несъзнателно подчиняване на силите на баналността. Без да забелязва, концентрирайки се върху борбата си за оцеляване, той се беше плъзнал спираловидно надолу, минавайки през различните нива на гордостта и безпокойството, докато най-сетне се бе приземил на място, на което никога не бе очаквал да се озове.

Започна да се възприема просто като едно от многото панаирджийски понита, вървящи мудно в огромния долнокачествен парад на ефимерните неща – неща, чиято стойност се заключаваше единствено в онова, което някой беше склонен да плати за тях. Пазарът определяше цената и Карлайл осъзнаваше, че пазарите на трудното навъсено време, в което живееше, рядко оценяваха подобаващо качество като това, което излизаше изпод ръцете на Коуди Маркс. Езикът, на който говореше Карлайл, неговите възгледи, позата му – всичко го отнасяше към една система, срещу която Коуди Маркс кротко се опълчваше.

Дори и жените, появяващи се в живота на Карлайл, получаваха същото отношение: никакви трайни връзки, трайността нямаше значение. Нова жена, кратка нощ или седмица, после – все напред, без да изостава от парада.

Беше изтласкал чувството за вина дълбоко в себе си, потискайки ниския и настойчив ропот на вътрешния си протест, казвайки както на себе си, така и на другите, че времената са се променили, че спокойният свят на Коуди Маркс, в който всеки дава воля на собствените си желания, вече не съществува. Това действаше известно време и рационалното обяснение на нерационалните подбуди притъпи чувствителността му, наред с огромното количество бира, с което се наливаше вечер, и с почивните дни, загубени в празни приказки и мърсуване из баровете.

Партньорът му Бъди Риймс веднъж му каза:

– Карлайл, то се обърна на състезание между хората с твоите възгледи и строителните предприемачи. Трудно ти е да спечелиш спора. Страдаш от голямото разминаване между действителността и инстинктите си и напрежението от това разминаване запълва празното пространство между скапаната работа, която вършим, и твоята истинска същност. Мъчиш се да замаскираш живота си, Карлайл, да замажеш пукнатините в него. Точно както правим ние, когато искаме да прикрием пукнатината на мястото, където снаждаме две дъски – просто плясваме един орнамент отгоре.

Карлайл ясно си спомняше думите на Бъди и знаеше, че партньорът му е прав, макар една част от него да се опитваше да го отрече. Подобно на всички останали строители, и той се възползваше от онова, което официалните власти наричаха "благоустрояване".

Забележката на Бъди бе изречена, докато двамата седяха на покрива на една къща, която сглобяваха в Оукланд. Тъкмо бяха приключили със заковаването на обшивката към мертеците и си почиваха, преди да изтеглят горе керемидите и да ги наредят. Навсякъде около Карлайл и Бъди се виждаха нови къщи във фаза на строеж. От покрива можеха да зърнат центъра на Сан Франциско, от другата страна на залива, където кранове с височина на трийсет етажни сгради работеха без спиране – огромни въдици, метнати сред горещите летни вълни, които изтегляха цимент и метал към мъжете, балансиращи върху високите стоманени конструкции. Навсякъде нивелираха, изливаха бетон, размахваха чукове.

Той и Бъди се бяха качили на влак-беглец, движещ се прекалено бързо, за да скочат от него. Как би могъл човек да слезе, без да залитне? Трябваше да се плаща за камионите и инструментите. Пари на предприемачите. Наеми. Няколко кинта за сериозно съботно напиване. Вървяха по покрива на влака като по въже, без да могат да разчитат на предпазна мрежа: знаеха, че ако клиентът сгафеше с вноските по сметката, това можеше да ги запокити стремглаво надолу.

В крайна сметка Бъди се бе откачил от влака и се беше присъединил към някаква комуна в Ню Мексико. Хванал се бе с едно момиче от Таос, за което казваше, че имало крака, по-дълги от изминалата седмица. Също така беше добавил, че би я поделил с Карлайл, както повеляваше истинският комунарски дух, стига Карлайл да отидеше с него.

Известно време поддържаха връзка помежду си, но по едно време комуната се разпадна и Карлайл загуби следите на стария си колега и приятел. Карлайл продължи да строи къщи, които не харесваше, за хора, които харесваше още по-малко. Дните отлитаха, годините отлитаха, а той размахваше своя чук и броеше печалбите, търпейки заслепяващата го пот от монотонната работа. Правеше компромиси, за да се вмести в бюджета, влагаше повече усилия в козметичните работи за сметка на истинското качество, сетивата му се притъпяваха и той се превръщаше в друг човек. Опитваше се да забрави Коуди, но не успяваше.

Някакъв глас отнякъде му нашепваше: "Промени течението си като река."

Карлайл поначало си беше мълчалив, но по едно време стигна дотам, че едва продумваше. Разкъсваше го мъката заради онова, което той преценяваше като предателство както към Коуди Маркс, така и към самия себе си. Вечер седеше в своя малък апартамент под жълтеникавата светлина на лампата и разсъждаваше върху това. В апартамента под него една възрастна жена гледаше повторението на "Шоуто на Лорънс Уелк" и два сладникави рога, примесени със също толкова сладникави гласове, препращаха червени, червени червеношийки и по-слънчевите тротоари на щастливите улици нагоре, нагоре, направо през килима, докато двойката гейове отсреща не спираха да се карат.

Късно събота вечер му се налагаше да изтърпява приглушения шум от съвкуплението на търговеца на облигации, живеещ над него, с модна консултантка – лишеният от въображение ритъм на тяхното желание беше толкова премерен, че човек можеше да танцува на него.  Жената върху кушетката обичаше да умолява за "Още!", докато любимите звуци, издавани от мъжа, бяха "Даааа! Оооо... Да!"

 
Сирени в далечината,
 корабни сирени – откъм водата,
 книга в скута,
 чаша в ръката,
 муха върху абажура,
 сестрите Ленън във валс отдолу,
 червени, червени червеношийки
 и колебливият рефрен "Още-ОДа" над главата.
 

Карлайл Макмилън седеше и си припомняше какво му беше казал Коуди Маркс за толерантността към всичко наоколо, вцепенен от жестоката бурлеска, в която се бе превърнал животът му.

През една пролетна сутрин той за пореден път си мислеше за това колко се е отдалечил от там, откъдето беше тръгнал, от деня, когато за пръв път бе запасал стария кожен колан за инструменти, който и до ден днешен продължаваше да носи. Представяше си как Коуди би поклатил невярващо глава, ако видеше работата му, компромисите, капитулацията пред всичко, което старият майстор бе отричал. "Промени течението си като река..."

Карлайл лежеше върху онова, което един ден щеше да се превърне в хлътнал под на всекидневната на една къща. Огромна постройка на две нива, в която той се бе нагърбил да свърши дърводелската работа. Къщата се строеше за един изпълнителен директор, който преценяваше какъв да бъде цветът на надписите върху пакетите на една марка паста за зъби и получаваше триста и трийсет хиляди годишно за този свой труд. Откъм празния съседен парцел се разнесоха гласове. Карлайл приседна и погледна през отворения зад гърба му прозорец, отпуснал дясната си ръка с чука върху бедрото си. Двама мъже и една жена. Говореше единият от мъжете, изпотен и тромав. Беше или агент по продажби на недвижими имоти, или предприемач, или мениджър на голяма строителна фирма; всичките тези функции и без това се преливаха една в друга. Вторият мъж бе започнал да се закръгля около талията, а раменете му бяха приведени от дългогодишна работа на бюро, скъпи обеди за сметка на фирмата и липса на физическа активност. Жената бе олицетворение на калифорнийската мечта. На осмия ден, след като си починал от свършената през предишните седем дни работа, Господ беше построил таен завод някъде на брега на тази западна земя с единствената цел да произвежда жени като тази. Около трийсет и пет годишна, с прекрасно стегнато тяло, облечено в дизайнерски джинси, затъкнати във високи до коленете кожени ботуши и светлорозов пуловер, подчертаващ прелестните ѝ гърди, подскачащи под него. Руса коса до средата на гърба, прихваната със златна шнола.

Карлайл я огледа, после прехвърли поглед върху отчайващия мъж в костюм, стоящ до нея, и стигна до заключението, че тя най-вероятно се чифтосва с някой жребец от местния фитнес клуб рано следобед в някой скъп мотел. Спомни си, че веднъж бе срещнал един мъж от Ипинойс, който се кълнеше, че е тръгнал на запад, за да се върне с една от онези калифорнийски красавици, вързана като ловджийски трофей за бронята на колата му. Карлайл чуваше как тримата си говореха и как предприемачът агент описваше как ще се развият нещата:

– Ей там ще са игрището за голф и клубът. Домът ви ще е на края на четиринайсетата дупка. Алисън, разбирам, че обичаш да играеш тенис. Около клуба ще има шест корта, ще са на съвсем близко разстояние от басейна с олимпийски размери. Разбира се, достъпът до обекта ще бъде контролиран от пазачи на входа. Ще докараме и майстор готвач от Лондон, който ще се погрижи в клуба да се сервира само най-добрата континентална храна.

– Хей, Карлайл, как върви? – Беше неговият предприемач, поел на дежурната си обиколка. – Обещах на Мюлерови, че ще приключиш с това до първи юли. Надявам се, че ще успееш. Може да се наложи да прекъснеш работа за няколко дни, защото онези тъпанари, дето работят на юг оттук, не могат да се справят сами. Нямат представа как се строят къщи. Можеш ли да си представиш, Карлайл, на два от обектите сложиха капандурите на погрешни места! А имаме още шестнайсет къщи в Конкорд, които са в начален стадий. Искам да направиш рамките там. Просто гледай да свършиш с този под възможно най-бързо. И без това ще постелим мокет отгоре и никой няма да забележи дали дюшемето е добре поставено, или не. И защо, по дяволите, не използваш пистолет за пироните като всички останали?

 Карлайл, все още на колене, с увиснала над яката коса и с капчици пот, стичащи се от върха на носа му и избиващи през избелялата му работна риза, стисна чука в ръка и вдигна тъмните си очи към предприемача. В помещението влетя лястовичка и кацна върху една дъска, лежаща на метър от него, трепна с опашка и се изцвъка отгоре ѝ. Малък бакшиш.

Агентът по продажбите от съседния парцел продължаваше да плещи.

Както и предприемачът.

 И Алисън Еди-коя си.

И Пълната скръб.

И целият свят, както се струваше на Карлайл. Доколкото можеше да каже, те всички говореха за едно и също нещо: празни приказки. Глупости, боклук, лястовичи лайна.

– През съботните вечери ще танцуваме в клуба, Алисън...

– Карлайл, къщите в Конкорд са от евтините, така че не се притеснявай за...

– Бил, макар че не можем да го кажем открито, малцинствата няма да са проблем...

– Алисън, страхотно ще ти хареса...

– Карлайл, искам...

– Ще ни трябва място за три коли...

– Айде, свършвай с това място, Карлайл. Имаме нужда от теб в Конкорд.

Карлайл извърна глава и заби поглед в пода. "Промени течението си като река..."

Той бавно се изправи, разкопча колана с инструментите и пъхна чука в едно от отделенията му, докато се отдалечаваше по посока на пикапа си. Младежът, когото предприемачът беше наел за помощник на Карлайл, мъкнеше един опакован витраж от онези за масова употреба. Карлайл вече бе монтирал два такива тази година.

Докато вървеше, говореше – бавно и спокойно. Изгледа предприемача и кимна по посока на младежа.

– Нека той да довърши. А след това може да сложи дограмата в Конкорд и заедно с пистолета си за забиване на пирони да обиколи всички обекти по крайбрежната ивица до Тихуана, да направи един голям кръг и да оправи Бейкърсфийлд по обратния път към Ванкувър.

Младежът, който носеше витража, погледна към Карлайл, после към предприемача. По лицето му бе изписана смесица от страх и объркване. Очакваше указания. Той беше от онези младоци, които, щом чуеха термина за сглобяване без винтове, част от който беше и думата джойнт, смятаха, че става дума за вид дрога. В три от шестте работни дни на седмицата се налагаше Карлайл да го измъква от леглото, за да се появи на обекта. Предприемачът ругаеше и крещеше на Карлайл да се върне веднага на работа, младежът продължаваше да държи витража, застинал на мястото си, хората от съседния парцел наблюдаваха с нескрито любопитство. Карлайл Макмилън се качи в пикапа си и запали двигателя.

Върна се в апартамента, който държеше под наем, напъха дрехите и радиото си в две брезентови торби и се оправи с наемодателя си. Успя да пристигне в банката непосредствено преди края на работния ден и изтегли всичките си спестявания: единайсет хиляди двеста и дванайсет долара и четирийсет и седем цента. Хиляда в брой, три хиляди – в пътни чекове, две хиляди – в чек, който щеше да изпрати на майка си, за да ѝ помогне на първо време, останалото – в банков ордер.

По-малките му инструменти отидоха в металната кутия, завинтена към багажника на шестгодишния пикап шевролет. Книгите, дърводелският тезгях и другите неща, които заемаха повече място, засега щяха да останат в един нает от него контейнер, докато се установеше някъде. Потегли в късния следобед, без да има представа накъде ще поеме.

Започна с Оукланд Бей Бридж, зави на север към Сакраменто и по едно време избра малък двупосочен път, пресичащ Сиера Невада и водещ към Айдахо. Природата наоколо му харесваше, но беше прекалено близо до Калифорния, прекалено близо до тътена на едно бъдеще, което той нямаше желание да види.

Изглежда, когато се озовеше на кръстопът, пикапът си имаше собствено мнение, затова Карлайл го остави да продължи на изток и да измине целия път до брега на Северна Каролина. При Седър Айлънд взе ферибота за остров Окракок и нае стая, за да наблюдава траулерите и да хване вятъра. Но присъствието на предприемачите се усещаше и там – не на самия остров, малко на юг и на север, но настъпваше бавно към него. Можеше да ги подуши, да ги почувства. Прецакваха Нагс Хед със своите нови къщи и тематични ресторанти, строяха на земя, към която морето винаги щеше да има претенции, врънкаха правителството за помощи, когато издигнатите от тях постройки биваха помитани от вълните, макар предварително да знаеха, че не бива да строят върху капризните дюни.

Надолу беше още по-зле. На островите близо до Чарлстън белите момчета, облечени в бежови летни костюми, почти не се потяха – оставяха други да вършат това вместо тях и тези други бяха предимно потомците на бившите роби, които някога бяха притежавали островите. Карлайл поседя на един кей и си поговори с един тъмнокож старец по този въпрос.

Старецът му каза, че навремето островитяните се отдавали предимно на семействата си, на поезията, музиката и християнския мистицизъм. До известна степен това продължавало и днес. Светът, който били изградили на това знойно място, бил светът на героите от афро-американския приказен фолклор и на финия памук. А белите момчета били на съвсем друга вълна. Дебелоглави, ето какви били.

– Разкарват се наоколо в малките си колички за голф и нищо не правят, само глупости измислят. През цялото време.

Старецът беше с кафяв панталон на райета, който може и да е бил нов трийсет години по-рано, но сега беше излъскан от носене, бяла риза на сини ленти с разръфана яка и сива мека шапка. Докато говореше, гледаше към островите, а гласът му звучеше някак отдалеч – по-далеч, отколкото островите пред тях. Карлайл слушаше, от време на време поглеждаше надолу към фигурите, които и двамата чертаеха по пясъка с върховете на обувките си, понякога проследяваше погледа на стареца, отправен към хоризонта.

Онова, което белите бяха направили, беше страхотно, Карлайл го признаваше. Безскрупулно, но страхотно. Според стареца нещата вървяха по следния начин: предложи много пари, събуди алчността и промий мозъците на няколко бедняци и издигни скъп хотел на мястото. Това качва данъците на имотите и ги прави непосилни за останалите собственици. За да си платят данъците, те започват да продават земята, подарена им от генерал Уипям Текумсе Шърман след Гражданската война. Предприемачите купуват земята и построяват още хотели, къщи и клубове. Данъците на недвижимите имоти се покачат още повече и се получава омагьосан кръг.

Евентуално островът ще достигне до положение, което белите бързаци наричат "пренасищане" – означава, че няма да има повече място за строежи. И кое е най-привлекателното от всичко? Правнукът на бившите роби, онзи, който е притежавал малко парче земя на някой от островите, започва да чисти басейна на "Хилтън". Чисти с прахосмукачка дъното на хлорните езера, докато майка му гледа през желязната решетка на оградата към гробовете на предците си. Брилянтно, елегантно, всъщност поне това трябва да им се позволи.

Сбогува се със стареца и подкара в посока, която се надяваше да го отведе до тих и спокоен плаж. Щастието не му се усмихна. Ордите на колежаните бяха излезли в пролетна ваканция, макар повечето от тях – и това беше лично мнение на Карлайл – да не бяха учили достатъчно упорито, за да заслужат каквато и да било ваканция, а онези, които бяха работили упорито, и сега се намираха в библиотеката на колежа. Беше изкарал четири години в Станфорд и знаеше, че истинските учени не са по пейките, въпреки че именно те се нуждаеха от почивка наред със строителните работници, машинистите и индианците от племето мохаук, закаляващи стомана. В трудовия договор на никого от тях не бе записана клаузата "Пролетна ваканция".