Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)

На плажа бе в разгара си конкурс за мис "Мокра фланелка". Участничката, която в момента се разхождаше по сцената, бе хубаво момиче, облечено в долнище от бански и прогизнала от вода тениска, на предницата на която се четеше надписът "Затворено в понеделник". Въпреки тази глупост Карлайл не можа да не се възхити на гърдите ѝ. Зърната им напираха да пръснат тънката памучна материя от усилието да бъдат забелязани. Предположи, че раздрусването на цици пред четиристотин викащи мъже имаше подобен ефект върху някои жени.

Членовете на сдружението "Сигма Чи" и съдружниците им бяха пияни и изгорели от слънцето и приличаха на представители на тъмните векове – период от историята на човешката цивилизация, който се смяташе за отдавна отминал.

– Да ги видим! ... Да ги видим! – скандираха те, смятайки това за по-рафинирана версия на "Покажи си циците!". Следобедът се разкъсваше от музиката на Ван Хален, изригваща от стереоуредба, създадена за комуникация с други светове.

И в крайна сметка тя им ги показа. С един замах смъкна от себе си както тениската, така и остатъците от гордостта си, освободи големите си прекрасни гърди, пресечени от ивица бяла плът на фона на шоколадовия тен, а цивилизацията се свлече на колене, ридаеща заедно със "Сигма Чи". След като постигна целта си, тълпата се хвана за долнището на банския ѝ. Стотиците пияници с одобрително ръмжене я подканваха да се освободи и от него. Отвръщайки на призива им, тя за кратко се сблъска със съвестта си, шлифована със строги пуритански възгледи, после размърда долната част на тялото си – със скъпернически движения, ограничавани от годините родителски предупреждения за умереност във всичко.

Карлайл си представи как в този момент в някой край на страната родителите ѝ седят с приятели, пият коктейли и казват: "Да, Кристина е второкурсничка в "Уилям и Мери", но още не е решила каква специалност иска. Спомена социология или може би изкуство, но ние сме притеснени от липсата на ориентация у нея. Пък и какво може да направи човек с диплом по изкуствата?"

С това тяло, подсмихна се Карлайл, Кристина нямаше защо да се притеснява за ориентацията си – дълга опашка от експерти съветници с удоволствие щяха да ѝ посочат правилния път.

***

Отново подкара на юг, разхождаше се по плажовете, до които можеше да се стигне, понеже все още не се бяха превърнали в нечия собственост. С дни клечеше на едно място, отдал се на четене, размисъл, отглеждане на косата си, търсене на спасение. В края на лятото напусна Източния бряг и отново потегли към вътрешността на страната. Спомни си за едно място, наречено Чимни Рок и вклинено в клисурата Хикори Нат, недалеч от Ашвил. Беше прекарал там една седмица в компанията на жена през... опита се да си спомни... преди много време, една есен. Тя искаше да нагледа малкото парче земя, което притежаваше в южната част на Блу Ридж. Карлайл тъкмо се бе уволнил от армията и се беше отправил към Форт Браг в Калифорния, затова бе решил да я придружи.

Беше наистина хубаво. През селото минаваше бързо планинско поточе, което завършваше в езеро. Наеха малка дървена хижа с огромна каменна камина и дълга веранда. Спътницата му беше прекрасна жена, наближаваща трийсетте, малко по-възрастна от Карлайл. Съпругът ѝ я бе напуснал, след като се бе дипломирал за лекар, и тя се беше видяла принудена да започне работа в офиса по поддръжката на базата, в която бе разпределен Карлайл. Там се бяха запознали.

Дърводелските му умения го бяха спасили от Виетнам. Един полковник беше хвърлил поглед на майсторлъка му и го бе изпратил в дивизията по поддръжка. Бе отслужил полагащите му се две години в работа по квартирите на офицерите във Форт Браг, включително няколко следобеда в дома на самия полковник, за да му построи веранда в задната част на къщата и сауна в приземния етаж. Рутинна работа, не му се налагаше да се поти.

 Единайсет години по-късно, докато мислеше за жената, той отново се озова в Чимни Рок. Неделя следобед, в средата на август. Туристите се влачеха из магазините, в които им се предлагаха лули от царевични кочани и "оригинални индиански мокасини", изработени в Тайван.

 На паркинга пред някакъв мотел видя група рокери, наричащи себе си "Пиратите", метнали се с мадамите си върху моторите, с типичните ботуши и кожени дрехи. Пиеха бира, позираха, стараеха се да поддържат вечното полумъртвешко изражение, което беше тяхната запазена марка, и да притесняват "нормалните граждани", надничащи иззад щорите на прозорците на своите офиси за покупко-продажба на недвижими имоти. В бара "Краби Дикс Ойстър" беше препълнено, а търсачите на развлечения изписваха графити по скалите край реката, за да кажат на един напълно безразличен свят, че са били тук, че "Ал обича Беки", поне за малко. Неделя в двете Каролини.

Карлайл предполагаше, че още преди залез слънце посетителите ще запалят всичките цилиндри на двигателите, докарали ги в планините за уикенда, и ще отцепят обратно към Ашвил, Шарлот или кой знае накъде. Беше прав. В осем часа главната улица вече бе тъмна и почти празна.

Вечеря бисквити с шунка в доста сносния ресторант на Джон и после тръгна към реката, опитвайки се да различи в тъмното силуета на върха, дал името си на градчето. Изведнъж се почувства самотен. Мястото и времето предразполагаха към компанията на жена, но той нямаше такава.

Прииска му се Шарън да беше при него сега, в тази неделна вечер. Образите се заизнизваха пред очите му като на филмова лента. Преди години двамата се бяха търкаляли върху килима пред камината. Жените винаги изглеждат добре на светлината на огън, а Шарън бе изглеждала направо страхотно. Беше облечена в памучна пижама и си бе сложила от любимия си парфюм, чието име той така и не успя да запомни, но въпреки това разпознаваше аромата му по кожата ѝ.

След развода Шарън се беше взела в ръце и бе завършила английска литература в университета "Дюк", след което я бяха наели на работа в една издателска къща в Ню Йорк. Знаеше всичко това, защото допреди няколко години тя не пропускаше да му изпрати картичка за Коледа.

До входа на парка имаше телефонен автомат. От информацията му дадоха номер и той го набра, а от небето заръмя. Отговори някакъв мъж. Карлайл за малко да затвори, но се спря и попита за Шарън.  Тя взе слушалката, замълча, когато Карлайл се представи, и после каза:

– Моля те, изчакай да се прехвърля на другия телефон.

Тонът ѝ беше равен, все едно че Карлайл се бе обадил, за да си поръча галон разредител за бои. Когато Шарън остави слушалката, до слуха му достигна някаква музика, а после гласът ѝ, който казваше:

– Рони, скъпи, моля те затвори, когато разбереш, че съм вдигнала слушалката на телефона в спалнята. Отново заговори, но този път звучеше различно – сърдечна, радостна, че го чува:

– Къде си, Карлайл?

Той ѝ каза. Каза ѝ всичко, което се очакваше да каже в този момент, и наистина го мислеше. Каза ѝ, че е в Чимни Рок, че навън вали, а той си мисли за нея и тя много му липсва.

– О, Карлайл, как ми се иска, да съм там с теб! Продадох малкия си парцел преди доста години, но продължавам да обичам това място. Кажи ми къде точно стоиш в момента?

Той ѝ обясни.

– Мога да си те представя. Планината е зад гърба ти. И реката. Задръж слушалката, за да мога да чуя как водата се плъзга по камъните.

Той се подчини, поглеждайки към тъмното небе.

– Ела в Ню Йорк, Карлайл. Ще се радвам да те видя отново.

Той ѝ призна, че е стигнал дотам, че го побиват тръпки от места, където се срещат повече от хиляда души и където в пиковите часове се носят съобщения по радиото във връзка със задръстванията по улиците. Тя отвърна, че го разбира. Поговориха още малко, после топло се сбогуваха.

Впоследствие съжали, че ѝ се беше обадил. Върна се в стаята си, почете известно време, после заспа. На зазоряване си свари термос кафе и потегли на път – отново на запад, изпаднал в състояние на пълна апатия.

Прекоси Ашвил и зави на запад. Дни, прекарани по пътищата – всеки следващ еднакъв с предходния. Въртене на колела, прескачащи се мисли, а сред тях – мисълта за Коуди Маркс.

Излезе от южната част на района, заизкачва се на север към царството на соята, шопарите и царевичните поля, простиращо се отвъд залеза. До един мост в Охайо забеляза момче на около осем години – стоеше и наблюдаваше трафика. На двеста метра зад гърба му се виждаха стопански постройки; вероятно детето бе дошло оттам. Преди шейсет години синът на някой фермер сигурно бе наблюдавал влаковете и се беше чудил накъде водят релсите. Сега едно момче, облечено в стари джинси и с бейзболна шапка на главата, наблюдаваше камионите и колите, проследяваше лентата на асфалта с поглед, обхващаше всички посоки наведнъж и в главата му почваха да се оформят мечти; плановете щяха да дойдат по-късно.

Продължи още на запад. През повечето дни беше горещо. Безжалостно бяло августовско слънце, тежко слънце, светлини от прожектори, меко фокусирани върху смесица от прах и вечерна мъгла, светкавица в далечината. Понякога – дъжд, скърцане на чистачки по прозореца на колата, свистене на гуми върху мокрия асфалт на провинциални шосета, тичащи като воденични улеи през късните летни царевичаци. Табелки с имената на села, заявяващи минала слава, малки победи, отдавнашни, но не и забравени, представени на света така, сякаш точно тази част от историята щеше да има особено голямо значение за бъдещето: "Щатски шампиони по бягане за 1972 година". Очукана, едва четяща се табела.

И миризмите, наситени и летни: свински котлети на грип, прясно окосена трева в малките градчета, метална смазка в старите промишлени градове, изгорели бензинови пари от тракторите, на страничните врати на един от които се четеше надписът "РАЗМЕНЯМ ЗА ИСУС".

И звуците. В Бетендорф, Айова, знамената пищяха "Да живее Бикс!", а старовремски джаз се разливаше над кафявите води на Мисисипи, над барджите и влекачите: "Тътря се, тътря се, тътря се едва към земята на мечтите от сънищата където тя не спира да стене цяла нощ и ме води след себе си като куче на каишка, когато започнат да затварят Сторивил." През една събота в Сиукс Сити, по залез слънце, докато Карлайл натискаше педала на газта, дочу звъна на камбаната на католическата катедрала.

Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.

Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.

Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:

– Да не си колекционер, момче?

Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.

Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.

ПЕТА ГЛАВА

Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха оглеждали Сузана и се бяха питали какви ли екзотични прелести се крият под наметалото и роклята ѝ, именно видът ѝ бе привлякъл първоначално вниманието на Карлайл. От пръв поглед човек лесно би могъл да я вземе за реликва от дивите години на университета "Бъркли". Спокойно би могла да мине за една по-стара версия на онези идеалистично настроени млади хора, които преливаха от енергия, разпространяваха памфлети в името на неясни каузи и подтикваха другите да се подписват под петициите на Седморката от Секокус или в защита на човешките права в държави, които повечето хора дори не можеха да открият на картата.

Подобна оценка би била погрешна. Майката на Сузана, унгарка по националност, бе починала, когато момичето бе едва на четири. Преди смъртта си майка ѝ я беше поверила на грижите на баща ѝ, учен, чиято работа се заключаваше в прилагането на символизма на Юнг към загадките на древните култури и го отвеждаше там, където човешките същества копаеха в търсенето на нещо, което да им покаже какво са били, преди да се превърнат в хора. Сузана бе пътувала с него – момиче в сандали, тениска и шорти с ластик в кръста. Тя сменяше училищата в Кайро, в Хартум, играеше с децата на местните покрай прашните разкопки край втория катаракт на Нил или големите разкопки в Олдувай. В жегата на аборигенските села тя сядаше до баща си, когато той пускаше касетофона си, и двамата слушаха приказки за едно далечно и невероятно минало, а вихърът от алегории и образи изпълваше слуха ѝ. Накратко, Сузана Бентийн беше дете на пустинните нощи и дивашките барабани.

 Когато баща ѝ защити професура в Йейл, тя поддържаше къщата и приготвяше вечерята му – в известна степен вече остаряла, превърнала се във ветеран от живота по пътищата. Една сутрин телефонът в кухнята в Ню Хевън иззвъня. Чу равния глас на някакъв археолог с изкаляни ботуши и мръсни работни дрехи, долитащ по линията от Мадър Бел, Йеркс Каунти, Южна Дакота:

– Падна от една скала преди около три часа. Никой от нас не видя как се случи. Какво мога да кажа... Наистина съжалявам. Беше добър човек. Ще се погрижим за подробностите тук вместо вас.

След като с мъка изкара една скучна и непоследователна година в университета "Брин Моур", тя заряза следването, за да се опита да открие какво е възможно и какво – не. Комуни и принуждения, стари градове и автобуси от Третия свят, сама и в непрестанно движение. В непрестанно движение.

Известно време живя на Испанското крайбрежие, в Сан Себастиян. Къщата принадлежеше на мъж на име Андрю Танър. Тя беше на двайсет и три и в непрекъснато дирене, Танър – на петдесет и шест, журналист и авторитет, озоваващ се на места, където хората се биеха един срещу друг по не особено ясни причини. Където избухнеше конфликт, там се озоваваше и Андрю Танър, сам, въоръжен със своите бележници.

Сузана остана в Сан Себастиян. Все го чакаше да се върне от Ентебе, Бейрут или Виентян. Понякога ѝ телеграфираше и тя хващаше влака за Париж, за да прекара един-два дни с него, докато той си отдъхваше, изчаквайки да му се изперат дрехите. Остана при Танър близо три години. През цялото време не я свърташе на едно място. Вече се замисляше да го напусне, когато пристигна телеграма от Бейрут: минохвъргачка бе уцелила пикапа на Танър и той бе загинал. Изглежда, всички бащи умираха.

Танър. Спомняше си продължителните разговори с него на чаша вино в Париж, на кафе и коняк на верандата на къщата му в Сан Себастиян. Беше обрулен от вятъра и слънцето, мълчалив по свой собствен начин, сякаш живееше втори живот в някое друго време. Съвременните войни, обичаше да казва той, бяха прекалено бързи, прекалено зависими от машини, липсваше им онова, което наричаше "величественост на конфликта". Копнееше за виковете на центурионите, за кавалерията на Наполеон, проправяща си път през прясно навалелия по равнините на Европа сняг, за ездачите в черни роби, разбунващи пясъците на Арабия.

Танър бе наблюдавал Сузана и бе забелязал неспокойния ѝ дух. Беше пътувал надълго и нашироко и бе виждал подобни жени и преди. Африканката от летището в Момбаса с кожа с цвят на мока и царствена походка, която не му предложи повече от кратък поглед; извивката на голото ѝ рамо се сливаше с тази на слабата издължена ръка, отрупана със златни гривни. Или пък другата, която просто беше зърнал да излиза от една сграда и да се насочва към друга, пресичайки тесните византийски улички на пазара в Калкута. Помнеше зеленото ѝ сари и дългата ѝ кафява шия, както и очите ѝ, спрели се само за миг върху него. И още една, която бе видял преди повече от трийсет години, арабка с дете на ръце, слизаща от второкласен вагон на гарата в Маракеш. Но тогава още беше момче и не бе наясно какво точно означава да бъдеш мъж.

– Мъжете ще са проблем за теб – беше казал той на Сузана една вечер. – Или по-скоро, намирането на подходящия. – Танър имаше навика да говори с недомлъвки, сякаш четеше записки от тефтерчето си.

– Какво имаш предвид? – попита го тя.

Той замълча.

– Малко ще са мъжете, които ще са подходящи за теб – обясни след малко. – Повечето от нас си остават момчета възможно най-дълго. Упорито отказваме да приемем отговорностите, които са неделима част от зрелостта, и използваме измамно привлекателните неща, които въображението ни може да роди, като средство за отблъскване на разумните претенции на напълно разцъфналите жени.

В тъмнината – стържещ звук от драсването на клечка кибрит, за да запали друга цигара. Тя се извърна към него. Слушаше и го разбираше. Силуетът му се очертаваше на тъмния фон на Средиземно море. Някои от вълните излъчваха зеленикава фосфорна светлина, докато прииждаха към тях.

Танър продължи:

– Причината е проста: момчешкото ни минало изисква от нас значително по-малко, отколкото една жена. Жената, в която ти се превръщаш или в която вече си се превърнала, има определени очаквания, когато погледът ѝ се спре върху даден мъж. Тези очаквания не се покриват, когато отсреща стои момче.

Той се поколеба и остави гласа си да се снижи до шептящ и едва доловим тон:

– Във всичко това са се загнездили болка и тъга. Момчето го чувства, знам го със сигурност, и допускам, че... допускам, че и в жената се надигат същите емоции. Мисля, че един ден може да откриеш, че си самотна.

Сузана бе облечена в светлобежов кафтан, обвиващ нежно тялото ѝ. Държеше чаша коняк в отпуснатата в скута си ръка и бавно се поклащаше на люлеещия се стол, загледана във водата. Откъм Азорските острови подухна лек ветрец и разтвори полите на кафтана. Меката памучна материя погали кожата ѝ. Танър се приведе над нея и докосна с устни главата ѝ, после се оттегли в къщата. Когато го последва след около час, го завари заспал на коженото кресло пред бюрото му, а в пишещата машина се виждаше недовършен ръкопис.

На следващата сутрин бе изчезнал, оставяйки лист хартия на възглавницата до нейната. Беше написал следното:

Навлязох в средната възраст

 доволен,

 споразумял се

 с бързоногата светлина

 и повтарящ на себе си,

 че съм постигнал онова,

 което би могло

 да бъде постигнато.

После... ти...

Отново ти –

след всичките тези години!

Виждал съм те и преди

 в пустини

и влакове,

край крепостни стени,

 край които играят

 огнегълтачи,

танцуваща

като пропаднала монахиня

 по улиците на Претория –

 извивката на гърба ти,

 отмятането на главата ти,

 случайното откриване

 на жълт чорап,

 когато музиката започне.

И изведнъж...

...Отново

се боря

 за часовете.

Но не мога да сторя

 нищо повече

 от това –

да ридая сладостно,

 оплаквайки смъртта

 на сините есени.

Сега това е всичко,

което мога да направя.

И никой не забелязва

 зимните ми копнения...

...Нито познава скритите ти желания.

 Никой,

освен Учителя по танци

и

аз.

Три седмици по-късно Танър бе мъртъв. Сузана Бентийн продължи напред. Един аржентинец я научи да танцува танго и я любеше с главозамайваща страст на осветения със свещи балкон на двореца си в Буенос Айрес. Беше свалил дрехите ѝ, докато танцуваха, и бе продължил да танцува с нея, след като тя бе останала напълно гола, а той – облечен във вечерния си костюм, после я бе облегнал на парапета на балкона, така че дългата ѝ коса се бе провесила над улицата отдолу, и я бе обладал, а тя бе крещяла от удоволствие. Имаше много вечери като тази. Той искаше да се ожени за нея, предлагаше ѝ пари и място в обществото, но Сузана чувстваше, че това не би я направило щастлива, затова продължи напред.

После се появи застаряващият джаз музикант от Сиатъл. Беше седнала в един бар, наречен "Шорти", и се наслаждаваше на тенор-саксофона му. Откри, че контрастът между неговата черна кожа и прасковения цвят на нейната собствена е част от горещия безмълвен еротизъм, който двамата споделяха. Звукът на саксофона му понякога достигаше дълбоко в нея, сякаш я обладаваше.

Пътищата се превърнаха в нейното бъдеще и тя прекарваше много време по тях. Баща ѝ ѝ бе разкрил тайната на символите, Танър ѝ беше показал света и неговата злонамереност, един азиатец ѝ бе подарил част от картата за постигане на спокойствие. И все пак, индианецът, който ги беше последвал, когато се бе преместила в Йеркс Каунти, беше най-близко до нея от всеки друг. В много отношения. Двамата бяха в пълно единомислие... или почти.

Всички мъже, към които бе изпитвала някакви чувства, имаха една обща черта: докато вършеха работата си, каквато и да бе тя в момента, те не спираха да се оглеждат – за някое друго, различно място. Винаги мислеха за това друго място, а връзката им с когото и да било където и да било винаги се пропукваше и започваше да отслабва. Всички те бяха майстори в своята област и всеки един от тях чувстваше, че принадлежи на друга епоха.

През цялото време смъртта на баща ѝ не бе престанала да я занимава – не само начинът, по който бе умрял, но и самият факт, че вече го нямаше. И така, последният автобус за Саламандър я доведе отдалеч през априлския дъжд и я стовари пред кафенето на Дани. Нае малка къщичка на юг от силозите на Саламандър и започна дискретно разследване на обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща ѝ. Следователят, разследвал случката, се бе произнесъл кратко и ясно: земята под краката на антрополога бе поддала; смъртта му бе случайна.

Уводната статия в "Хай Плейнс Инкуайърър" определяше кончината му като "нещастен случай в резултат на копнежа ни да разберем по-добре самите себе си, изтръгвайки знания от пластовете на нашето минало". Струваше ѝ се, че тези реакции бяха едновременно прекалено прибързани и прекалено подредени; капакът на инцидента бе плътно спуснат. Целият пакет бе усърдно овързан и не можеше да се открие нищо, което да говори за друго освен за разсеяността на един учен, концентрирал се повече върху работата си, отколкото върху терена, на който стъпва. Не се връзваше. Баща ѝ бе внимателен и опитен специалист, който бе пребродил много хълмове през живота си.

Освен всички тези съмнителни моменти имаше и още едно любопитно нещо: разкопките бяха преустановени веднага след смъртта му. Финансирането на проекта изглеждаше сигурно, а после изведнъж бе секнало. Разкопките при Саламандърския кръстопът бяха потънали в забвение, въпреки че първоначално бяха сметнати за многообещаващи.

  Кръстопътят не бе нищо друго освен железопътен възел на двайсет километра северозападно от Саламандър, край Хълма на вълка, където се засичаха влаковете от Чикаго и Милуоки. Въздушни снимки бяха разкрили наличието на няколко любопитни хълмовидни структури, а огледът на място бе показал, че растителността по тях бе необичайно буйна, което бе характерен признак за наличието на древни гробища и бунища. Интересът към обекта се бе засилил, след като работниците, извършващи изкопни работи покрай релсите, откриха доста останки от керамични изделия. В допълнение бяха направени няколко пробни копки, които също показваха, че вероятността да се открият ценни археологическц находки на мястото бе голяма.

Баща ѝ и колегите му се бяха заели да направят подробна карта на района като етап от подготовката за мащабни разкопки, разработиха изследователски проект и разпратиха молби за финансиране до различни федерални агенции. В една секваща дъха статия, публикувана във видно списание по естествена история, се казваше: "Разкопките при Саламандърския кръстопът обещават да хвърлят нова ярка светлина върху културата на индианците от палеолита и може основателно да оспорят широко разпространените теории относно миграцията на племената от Азия към Северна Америка през съществуващия преди двайсет и три хиляди години шести континент, наречен Берингия."

Бащата на Сузана се бе изкачил на върха на един хълм, за да добие по-точна представа за обекта, подготвяйки се за финалното картографиране на местността. Той познаваше добре скалата, беше се качвал на нея и преди. Всъщност една от снимките, илюстриращи статията, го показваше именно там, застанал на ръба на същото място, от което бе паднал няколко седмици по-късно. Снимката бе кристално чиста и ясно се виждаше, че антропологът стои върху скала, а не върху пръст.

Наемите в Саламандър бяха ниски, градчето бе тихо, огромните равнинни пространства ѝ допадаха. Когато малкото ѝ разследване не доведе до нищо ново, тя остана там и се концентрира върху собственото си съществуване, казвайки си, че смъртта на баща ѝ е мистерия, която предстои да бъде разгадана. По-голямата част от скромното обезщетение, което ѝ бяха прехвърлили от университета след гибелта му, се беше стопила по пътищата. Но тя шиеше сама дрехите си, ядеше проста храна и започна малък бизнес за продажба на билки и уникални бижута, които изработваше от всякакви боклуци, раковини от брега на реката, камъчета покрай шосетата.

В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването ѝ, че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина ѝ на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.

Произходът на Сузана Бентийн и начинът ѝ на изразяване ѝ създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която ѝ позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият ѝ житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото ѝ години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.

Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж ѝ беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"

И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място, броеше дългите зимни вечери и копнееше за истински приятели, за ръцете на мъж, които да обгръщат тялото ѝ, да се плъзгат по гърдите и краката ѝ, за думи, прошепнати в ухото ѝ, за парадоксалното двусмислено чувство на отстъпчивост и властност, което определен тип мъже могат да събудят у една жена.

Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.

Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.